Кралството на мечтите

Осма глава

Когато наближиха замъка „Хардин“, от приповдигнатото настроение на Ройс вече нямаше и следа. Вместо да се наслаждава на компанията й, както се бе надявал, се оказа, че язди до млада жена, която реагираше на думите му с празен, макар и учтив поглед и графът се чувстваше като шут с камбанки на главата. Днес обаче девойката бе сменила тактиката. Вместо да мълчи, тя откликваше на всяко негово внимание с въпроси, на които той не можеше и не искаше да й отговори — от рода на кога планира да нападне „Мерик“, колко войници ще използва при атаката, както и колко още ще я държи като заложничка.

Ако намерението й беше да му покаже по недвусмислен начин, че е станала жертва на грубата сила, а той е олицетворение на грубостта, то момичето беше постигнало целта си. Ако искаше да го ядоса, май щеше да успее и в това начинание.

Дженифър прекрасно осъзнаваше, че е успяла да унищожи надеждите му относно това пътуване, обаче изобщо не се радваше на успеха си, както предполагаше Ройс. Всъщност, докато се взираше в околните хълмове за следи от замъци, тя се чувстваше изморена от усилията си да разбере загадъчния мъж, който яздеше до нея, както и своите собствени реакции спрямо него. Графът й бе признал, че я желае, и очевидно я искаше доста силно, след като търпеше вече два дни грубото й държание. Това до известна степен лекуваше наранената й гордост, обаче, от друга страна, показваше, че рицарят май не я желае достатъчно, щом не иска да пощади живота на близките й заради нея.

Майка Амброуз я беше предупредила за въздействието, което Джени щеше да оказва върху мъжете; очевидно мъдрата игуменка бе имала предвид, че те ще се държат като отвратителни, нежни, груби и непредсказуеми безумци — и всичко това в рамките на един час. Девойката въздъхна и престана да мисли за това. Просто искаше да си отиде вкъщи — или в абатството — където поне щеше да знае какво да очаква от хората. Хвърли поглед през рамо и видя, че Брена е увлечена в приятен разговор със Стефан Уестморланд, който яздеше до нея, откакто Ройс бе заповядал Дженифър да се движи в началото на колоната. Обстоятелството, че сестра й е в безопасност и изглежда в добро настроение, бе единственият светъл лъч за нея.

Забелязаха замъка „Хардин“ малко преди здрачаване. Разположен върху стръмен скалист склон, той изглеждаше огромен, а каменните му стени бяха осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Сърцето на Дженифър заби като обезумяло — та той определено беше поне пет пъти по-голям от „Мерик“ и изглеждаше непревземаем! Яркосини знамена се развяваха на шестте кръгли кули, оповестявайки, че господарят на замъка се очаква да пристигне привечер.

Копитата на конете им зачаткаха по спуснатия подемен мост над дълбокия крепостен ров и те влязоха във външния двор на голямото укрепление. Слугите веднага се втурнаха да разседлаят конете и да ги отведат в конюшните, а графът се приближи до Дженифър и й помогна да слезе от кобилата си. После я поведе към голямата зала на замъка, където ги посрещна прегърбен възрастен човек, най-вероятно икономът. Ройс веднага му нареди:

— Изпрати някого да донесе нещо за хапване и пиене за мен и моята… — преди да успее да намери точната дума, икономът хвърли преценяващ поглед към момичето, оглеждайки облеклото му, и презрителното му изражение веднага издаде заключението му — курва. — Моята гостенка — довърши Ройс.

Дженифър не можеше да понесе мисълта да я смятат за някоя от проститутките, които следваха армиите. Отмествайки очи от критичния поглед на стария мъж, тя се престори, че разглежда залата, докато графът издаваше други заповеди. Той й бе казал, че крал Хенри му е подарил тази крепост наскоро и че досега не е стъпвал тук. Зорките очи на девойката веднага забелязаха, че макар и да е голям, замъкът не е поддържан. Дъските на пода отдавна не бяха сменяни, паяжини висяха от високите тавани като огромни сиви завеси, а слугите бяха немарливи.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я Ройс.

Изпълнена с гняв и гордост, изгаряща от желание да извади стария иконом и небрежната прислуга от заблуждението по отношение на нейното положение, Дженифър се обърна към графа и студено отвърна:

— Не, по-скоро бих искала стая, за предпочитане по-чиста от тази зала, където бих могла да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи, ако това изобщо е възможно в тази… тази камара от камъни.

Ако Вълкът не беше видял изумения поглед, който й отправи икономът, би реагирал значително по-остро на нейния тон, но успя да овладее раздразнението си. Обръщайки се към стареца, той рече:

— Заведи графиня Мерик в стаята до моята. — После каза хладно на девойката: — Слез долу за вечерята след два часа.

Цялата благодарност, която Дженифър можеше да изпита заради споменаването на титлата й, бе заличена от местоположението, което графът бе избрал за спалнята й.

— Смятам да вечерям в стаята си на заключена врата или изобщо няма да хапна — информира го студено тя.

Категоричният й отказ, заявен в присъствието на толкова слуги, прибавен към непоносимото й държание през последните два дни, окончателно убеди Ройс, че е дошло време за значително по-сурови мерки.

— Дженифър — заяви той със съвършено спокоен глас, който бе в пълен контраст с наказанието, което беше замислил, — докато поведението ти не се промени, ти забранявам да се виждаш със сестра си.

Момичето пребледня, а Брена, която тъкмо влизаше в залата, придружавана от Стефан Уестморланд, погледна умолително първо към Дженифър, а после и към Вълка. За голямо учудване на по-голямата сестра Стефан се намеси:

— Ройс, твоята заповед наказва и лейди Брена, която не се е провинила в нищо… — но в следващия момент той млъкна, пронизан от вледеняващия поглед на брат си.

Изкъпан и избръснат, Ройс седеше на масата в голямата зала заедно със Стефан и рицарите си. Слугите тъкмо бяха сервирали големи дървени плата със сочно еленово задушено, което вдигаше ароматна пара. Вниманието на Вълка обаче не бе насочено към апетитните блюда; той непрекъснато поглеждаше към тесните стълби, водещи към спалните на горния етаж, чудейки се дали да не се качи горе и да завлече и двете жени на масата. Изумително, но Брена бе показала невероятно присъствие на духа, присъединявайки се към непокорството на сестра си и пренебрегвайки напълно съобщенията на слугите, че вечерята вече е сервирана.

— Няма да издържат дълго без храна — заключи Ройс накрая и се зае да нареже месото пред себе си.

Дълго след като дървените маси бяха почистени и прибрани покрай стените, графът остана да седи в залата, взирайки се в пращящия огън в камината. Намерението му да спи тази вечер с Дженифър бе провалено от десетките проблеми, които се бяха стоварили върху него от мига, в който започна да вечеря. Сега обмисляше дали има смисъл да се качи в стаята й, независимо от късния час, но в настроението, в което беше, по-скоро щеше да смаже непокорството й с груба сила, отколкото с прелъстяващи ласки. След като веднъж вече бе изпитал несравнимото удоволствие от това да я прегръща, когато и тя самата го желаеше, не можеше да се задоволи с нищо друго.

Годфри и Юстас влязоха в залата, развеселени и приятно уморени след забавленията с хубавичките слугини, и умът на Ройс веднага се насочи в друга посока.

— Кажи на стражите при портата да задържат всеки, който иска достъп до замъка, и незабавно да ме уведомяват за това — обърна се той към Годфри.

Рицарят кимна, но симпатичното му лице бе озадачено, докато казваше:

— Ако си мислиш за Мерик, той не може да събере армия и да я доведе тук за по-малко от месец.

— Изобщо не очаквам атака, а нещо съвсем различно. Най-вероятно ще се опита да си върне дъщерите с хитрост. Ако нападне „Хардин“, рискува момичетата да бъдат посечени в битката — било от неговите войници, било от нашите. След като откритото нападение е абсолютно невъзможно при тези обстоятелства, той няма друг избор, освен да се опита да ги измъкне оттук. За да стори това, първо трябва да изпрати свои хора в крепостта. Вече заръчах на иконома да не назначава никакви нови слуги, докато не се увери изрично, че са от селото.

Когато рицарите се съгласиха, че това наистина е най-мъдрото, което можеха да сторят за момента, Ройс изведнъж се изправи и се отправи към каменните стъпала в далечния край на залата, след което неочаквано се обърна и ги попита:

— Случайно да сте забелязвали Стефан да е казал или направил нещо, от което да сте останали с впечатлението, че е започнал да проявява… ъ-ъ-ъ… интерес към младото момиче?

Рицарите — и двамата бяха по-възрастни от брата на господаря си — се спогледаха, после срещнаха изпитателния взор на Ройс и поклатиха отрицателно глави.

— Защо питаш? — поинтересува се Юстас.

— Защото — кисело отвърна графът — се опита да я защитава днес следобед, когато заповядах да стоят разделени. — С тези думи той започна да се изкачва по стълбите към спалнята си.