Скрежът искреше в тревата, озарен от първите лъчи на изгряващото слънце. Джени стана тихичко, като внимаваше да не събуди Брена. Обмислила всички възможности, тя бе стигнала до най-добрия възможен план и в момента бе настроена доста оптимистично за бягството.
— Време ли е? — прошепна Брена, а гърлото й се бе свило от страх, докато наблюдаваше как сестра й, намъкнала вече вълнен панталон, мъжка риза и кожен жакет, се загръща с широкото манастирско наметало. То трябваше да прикрие дегизировката им, докато пазачите ги отвеждаха в гората, където им беше позволено петминутно уединение.
— Време е — усмихна й се Джени окуражително.
Брена беше пребледняла, но въпреки това стана и започна да се облича с треперещи ръце.
— Бих искала да не съм такава страхливка — каза тя, докато се мъчеше да се напъха в жакета си.
— Изобщо не си страхливка — увери я Джени. — Ти просто се тревожиш прекалено много за евентуалните последици от всяка твоя постъпка. Всъщност — добави, докато завързваше връзките на яката на ризата й, — даже си по-храбра от мен. Ако аз бях толкова притеснена за последствията, колкото си ти сега, никога нямаше да имам куража да направя нещо. — Къде е шапката ти?
Брена я посочи, Джени я взе и я пъхна в панталона й. Същото бе направила и със своята. Това беше един от най-важните аксесоари — без шапките нямаше да могат да прикрият дългите си коси. Слънцето се изкачи по-нависоко в небето и девойките зачакаха с нетърпение момента, в който исполинът щеше да се появи, за да ги придружи до дърветата.
— И запомни — прошепна Дженифър на сестра си, — когато свалиш наметалото си, скрий го добре под храстите. Надеждата ни се крепи на това, че те ще търсят две монахини, а не две момчета. Ако забележат наметалата ни, ще ни хванат още преди да сме напуснали лагера.
Брена кимна и нервно преглътна.
— След като се отървеш от наметалото, не отделяй поглед от мен и се движи безшумно през храсталаците. Не гледай и не слушай нищо друго! Когато разберат, че сме избягали, ще започнат да крещят, но не трябва да обръщаш никакво внимание на това, Брена. Няма защо да се боиш.
— Няма — обеща русата девойка, а очите й се бяха ококорили от страх.
— Ще останем в гората и ще се насочим към южния край на лагера, където държат конете. Преследвачите ни няма да очакват да се върнем, те ще ни търсят в противоположната посока — някъде из горите. Когато се приближим до конюшните, ти стой в гората — аз ще отида сама и ще се върна с два коня. Който и да е на стража сутринта, ще ни търси, вместо да стои при животните.
Брена кимаше безмълвно и Джени си помисли как най-добре да изрази останалото, което трябваше да й каже. Знаеше, че нямаше да е лесно да я убеди да продължи сама, ако нещо се случи с нея.
— Слушай — започна по-голямата дъщеря на Мерик, — ако се наложи да се разделим…
— Не! — прекъсна я сестра й. — Няма! В никакъв случай!
— Изслушай ме! — прошепна Джени толкова строго, че Брена веднага млъкна. — Ако се разделим, трябва да си наясно с плана, за да мога да те… настигна по-късно.
Брена кимна неохотно, сестра й пое треперещите й ръце в дланите си и ги стисна силно, опитвайки се да предаде част от куража си на русото девойче.
— Север е по посока на онзи висок хълм… Сещаш ли се?
— Да.
— Добре. След като си осигурим коне, ще се движим из гората все на север, докато стигнем този хълм. Щом го превалим, ще поемем на запад, но ще продължаваме да се придържаме към гората. Когато забележим път, можем да го следваме паралелно, но в никакъв случай не излизай на открито! Клеймор със сигурност ще изпрати някого, който да наблюдава пътищата, обаче ще търси две монахини от Белкъркското абатство, а не две момчета. Ако имаме късмет, можем да срещнем пътници и да се присъединим към тях. Така няма да се набиваме толкова на очи и ще увеличим шансовете си за успех.
Брена преглътна с усилие.
— И още нещо. Ако ни разпознаят и започнат да ни преследват, тръгвай към гората. Аз ще се помъча да ги заблудя и да ги поведа в друга посока, далеч от теб. Ако ме хванат, ще трябва да продължиш сама. Нямам никаква представа къде се намираме сега. Предполагам, че е някъде на границата с Англия. Когато стигнеш до някое село, питай кой е пътят за Белкърк.
— Не мога да те оставя — проплака Брена.
— Трябва — за да можеш да доведеш татко и хората от нашия клан да ни спасят.
Лицето на Брена се пооживи малко, когато разбра, че така само ще помогне на сестра си, а няма да я изостави в бедата. Джени й се усмихна окуражително.
— Сигурна съм, че до събота ще бъдем заедно в „Мерик“.
— В замъка?! — учуди се русата девойка. — Няма ли да бъде по-добре да останем в абатството и да изпратим някого да уведоми татко какво се е случило?
— Ако искаш, ти можеш да останеш там… Аз обаче ще помоля майка Амброуз за охрана, така че да мога да продължа към къщи. Навярно татко ще си мисли, че ни държат за заложници, ето защо трябва да стигна при него възможно най-бързо, преди да се е съгласил с условията на Уестморланд. Освен това имаме ценни наблюдения с колко мъже разполагат тук, какви оръжия имат… само ние знаем отговорите на тези въпроси.
Брена кимна, но това не беше единствената причина Дженифър да иска да се върне в замъка „Мерик“, и двете добре го знаеха. Повече от всичко тя жадуваше да направи нещо, с което да накара баща си и хората от клана й да се гордеят с нея, и това беше нейната златна възможност. Ако успееше, тя искаше да бъде там, за да види реакцията им.
Стъпките на пазача отекнаха отвън и Джени решително се изправи. Брена също се надигна, но изглеждаше така, сякаш я чакаше сигурна смърт.
— Добро утро — каза приветливо по-голямото момиче, докато сър Годфри ги придружаваше до дърветата. — Чувствам се така, сякаш не съм мигнала цяла нощ.
Сър Годфри, мъж на около трийсет години, й хвърли особен поглед — може би защото тя никога не го бе заговаряла преди — след което й каза:
— Не сте спали много тази нощ — палатката ви светеше до късно.
Влажната трева заглушаваше стъпките им. Прозявайки се широко, Дженифър рече:
— Сестра ми е малко уморена. Ще бъде много мило от ваша страна, ако ни отпуснете една-две минутки повече, за да се освежим край потока…
Той я изгледа със смесица от подозрение и несигурност, след което кимна:
— Петнайсет минути. Не повече. Но трябва да виждам главата на поне една от вас.
Той застана на края на гората, а очите му — Дженифър бе сигурна в това — виждаха само върха на главите им. Досега никой от пазачите им не беше проявявал похотливото желание да ги наблюдава разсъблечени, за което тя бе особено благодарна.
— Дръж се спокойно — нареди на Брена, докато се приближаваха до потока. Щом стигнаха до него, Джени пристъпи до водата, след което застана под ниския клон на едно дърво.
— Водата е много студена, Брена! — извика тя, така че пазачът да може да я чуе, надявайки се той да не изпита желание да се приближи. Докато казваше това, беше застанала точно под дървото и бързо бе свалила наметалото и покривалото си за глава, подканвайки Брена да стори същото. Щом и двете бяха готови, Джени се наведе ниско, вдигайки булото си във въздуха, създавайки илюзията, че то продължава да е на главата й, след което го закачи на клона над нея. Брена направи същото.
Две минути по-късно момичетата бяха натикали наметалата си под храстите и сега ги засипваха с шума, клонки и пръст. Джени извади носната си кърпичка, направи знак на Брена да не издава никакъв шум, след което се запрокрадва надолу по течението на потока в посока, обратна на тази, в която възнамеряваха да поемат. Когато се отдалечи на петнайсетина метра, тя закачи бялата кърпичка на един храст, все едно я бе загубила по време на бягството, после се върна при сестра си.
— Това трябва да ги заблуди и да ни даде повече време — прошепна тя. Двете момичета се огледаха една друга и Брена пооправи шапката на Дженифър, нахлупвайки я по-ниско и прибирайки един непослушен червено-златист кичур.
Усмихвайки се окуражително, по-голямото момиче хвана за ръката плахата си спътничка и я поведе между дърветата, молейки се Годфри да не ги повика, преди да са изтекли петнайсетте минути, които им беше обещал.
Не след дълго те вече се намираха около заграденото място, служещо за конюшня.
— Стой тук и не мърдай! — каза Дженифър на сестра си и се огледа за пазача. Видя го в далечния край на загражденията, легнал на земята — очевидно продължаваше да спи. Тя се обърна към Брена: — Стражът е заспал. Ако се събуди и ме хване, следвай плана ни пеша. Движи се само из горите към онзи хълм там.
Без да изчака отговора на русата девойка, по-голямата дъщеря на лорд Мерик започна да пълзи напред. В края на гората се спря и се огледа. Лагерът още не се беше пробудил към живот.
Пазачът се поразмърда в съня си, докато Джени развързваше два доста буйни коня, след което ги хвана за юздите и ги поведе към дърветата. Щом стигна до мястото, където я чакаше сестра й, предаде поводите на едното животно на нея и двете момичета навлязоха навътре в гората. Нападалата влажна шума заглушаваше тропота на копитата.
Когато стигнаха до едно повалено дърво, девойките го използваха, за да се качат по-лесно на гърбовете на конете. Вече препускаха към хълма, когато зад тях се разнесоха разтревожени викове. Бягството им беше разкрито.
И двете бяха превъзходни ездачки, ето защо липсата на седла и стремена, макар и да предизвикваше известни неудобства (за да се задържат на гладките гърбове, трябваше с всички сили да се притискат с бедра и колене към телата на животните, а те възприемаха това като сигнал за галоп), не им пречеше особено. Тъкмо бяха спрели за малко, за да може Дженифър да се ориентира на фона на слабата слънчева светлина, проникваща през преплетените корони, когато тя внезапно попита:
— Брена, помниш ли легендите за Вълка? Не се ли разправяше, че името на коня му е Тор1 и че е най-бързият жребец в страната? Както и най-пъргавият?
— Май да — отвърна сестра й и те отново подкараха животните сред гъстите дървета.
— Не си ли чувала, че е черен като греха, а на челото си има бяла звезда?
— Да.
— А моят кон има ли такава звезда?
Русото момиче кимна. Дженифър се засмя:
— Брена! Откраднала съм коня на Черния вълк! Откраднала съм Тор!
Ушите на жребеца потрепнаха при споменаването на името му, а по-малката от сестрите забрави тревогите си и избухна в смях.
— Може би това обяснява защо бе завързан отделно от другите — добави весело Дженифър, а очите й се плъзнаха по стройната осанка на благородното животно. — Както и защо се движеше много по-бързо от твоя кон, когато напускахме лагера. — Тя се наведе напред и го потупа по шията. — Какъв красавец си само! — продума, без да таи никаква злоба към жребеца — само към предишния му собственик.
— Ройс — Годфри стоеше в палатката на Вълка, дълбокият му глас бе изпълнен с огорчение, а загорялото му лице бе зачервено от смущение. — Жените… ъ-ъ-ъ… избягаха преди около четирийсет минути… Арик, Юстас и Лайънъл сега претърсват гората.
Графът на Клеймор замръзна с ръка, протегната за ризата му, а на лицето му бе изписан почти комичен израз на неверие, докато се взираше в най-свирепия от рицарите си.
— Какво? — попита той. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си оставил две наивни момичета да те надхитрят? — Той грабна ризата от купчината дрехи, които девойките бяха закърпили предишната нощ, опита се да напъха ръката си в нея, след което се втренчи учудено, когато видя, че дланта му не може да мине през очевидно зашития край на ръкава. Той изруга, взе друга риза и тъкмо пъхна ръката си в нея, когато целият ръкав се отдели от рамото.
— Кълна се в Бога — процеди през зъби той, — само да ми падне тази синеока вещица, ще я… — Захвърляйки и тази риза, накрая се приближи до раклата си и взе една чисто нова. После препаса късия си меч и се обърна към Годфри: — Покажи ми къде си ги видял за последен път.
— Там, в гората — рече рицарят. — Ройс — добави, докато посочваше мястото, където двете покривала за глава продължаваха да висят от клоните, — нали… няма нужда и останалите мъже да научават за това, а?
Вълкът се поразвесели. Той изгледа едрия мъжага и веднага си даде сметка, че гордостта му сериозно е наранена от случилото се.
— Няма нужда да вдигаме тревога — каза Ройс, а погледът му шареше между храстите и дърветата. — Лесно ще ги намерим.
Един час по-късно той вече не беше толкова сигурен в това, а веселото му настроение бе заменено от гняв. Имаше нужда от тези жени като заложнички. Те бяха ключът, който щеше да отвори портите на „Мерик“ без излишни кръвопролития и загуба на ценни бойци.
Петимата мъже претърсиха гористия участък, насочвайки се в източна посока, подлъгани от кърпичката на Дженифър, но когато не успяха да открият никакви следи от момичетата, Ройс заключи, че синеоката девойка (най-вероятно) е оставила бялото парче плат с цел единствено да ги заблуди.
Следван от Годфри и Арик, Ройс Уестморланд се приближи до висящите покривала на клона и рязко ги смъкна оттам.
— Дай тревога и събери отряд, който да претърси всеки сантиметър от горите — нареди той. — Без съмнение те се крият някъде в гъсталака. Бързо ще ги намерим.
Да, но мина цял час, после два, докато накрая стана следобед.
Ройс стоеше на брега на потока и се взираше мрачно в обраслите с дървета възвишения на север. Към него се приближи Стефан и го попита:
— Как мислиш, дали са се насочили към онзи хребет?
— Не могат да стигнат дотам пеш — отвърна Вълкът. — Изпратил съм хора да патрулират по пътищата, в случай че са избрали обиколен маршрут. Разпитват всеки пътник, когото срещнат, но никой не е виждал две млади жени. Един селянин видял две момчета, които яздели към хълмовете, и това е всичко.
— Където и да се намират, ще се изгубят, ако са тръгнали към възвишенията — замислено отбеляза Стефан. — Не е достатъчно светло, за да се ориентират, освен това не знаят и къде се намират, за да решат в каква посока да поемат.
Братът на Ройс млъкна за момент, после го погледна право в очите.
— Когато оставях коня си тази сутрин, се зачудих дали не си решил да излезеш сам на лов тази нощ.
— Защо?
Стефан се поколеба, защото знаеше какво означава за Ройс могъщият черен кон. Всъщност подвизите на Тор на бойното поле бяха почти толкова легендарни, колкото и тези на ездача му. Една знатна дама от кралския двор веднъж бе казала, че ако Ройс Уестморланд й отделеше половината от вниманието, което обръщаше на своя кон, би се почувствала много щастлива. А Черният вълк бе отговорил с типичния си сарказъм, че ако тя притежаваше половината от предаността и добротата на този кон, веднага щял да се ожени за нея.
Нямаше човек в армията на Хенри, който би се осмелил да яхне Тор. Което означаваше, че някой друг го е взел.
— Ройс…
Графът на Клеймор се обърна към брат си, когато долови колебанието в гласа му, но вниманието му бе насочено другаде. Той се взираше в земята до краката на Стефан, където се издигаше някаква подозрителна купчина, покрита с листа и клони. Той я разрита с върха на ботуша си и тогава го видя — точно онова сиво, характерно за монашеските наметала. Вълкът се наведе и сграбчи дрехата точно когато Стефан добави:
— Тор не е при другите коне. Навярно момичетата са го взели, без пазачът да забележи.
Ройс бавно се изправи, стиснал зъби, докато гледаше захвърлените одежди, след което изсъска:
— Търсим две монахини, които се движат пеша. Всъщност трябва да търсим двама мъже, които яздят моя кон. — Ругаейки, той се отправи към лагера. Стефан го следваше по петите. Когато мина покрай палатката на заложничките, метна вътре наметалата с жест на отвращение и гняв, след което се насочи към мястото, където държаха конете.
Пазачът, който стоеше на стража, отдаде чест, след което понечи да отстъпи назад, когато забеляза яростта в погледа му. Твърде късно. Вълкът го сграбчи за кожения жакет и го вдигна във въздуха.
— Кой беше на стража тази сутрин?
— А-а-а… аз, милорд.
— Напускал ли си поста си?
— Н-н-не, милорд! — извика той, знаеше какво е наказанието за това — смърт.
Ройс го пусна на земята с отвращение. След няколко минути един отряд от дванайсет мъже начело с Ройс и Стефан препусна по пътя, насочвайки се на север. Когато стигнаха подножието на възвишенията, Вълкът разпореди част от мъжете да претърсят околностите на хълмовете, а той заедно със Стефан, Арик и още петима души се заизкачваха нагоре. Когато превалиха билото, препуснаха с бясна скорост надолу, докато не стигнаха до северния път. Той се разклоняваше на две — на североизток и на северозапад. Ройс даде знак на хората си да спрат и се замисли по кой ли път биха тръгнали момичетата. Ако не беше проклетата кърпичка, която ги бе заблудила, веднага щеше да тръгне на северозапад. При това положение обаче не можеше да изключи възможността девойките да са избрали по-дългия, но за сметка на това по-сигурен път на североизток. Въпреки всичко продължаваше да се съмнява, че те знаят в коя посока се намира замъкът „Мерик“. Погледна небето — след по-малко от два часа щеше да започне да се здрачава. Северозападният път, освен че беше по-кратък, бе и доста по-труден за нощен преход. Две уплашени жени, макар и преоблечени като мъже, по-скоро биха избрали по-лесния и безопасен маршрут, дори и да удължаваше пътешествието им. Взел това решение, Ройс изпрати Арик и останалите мъже да претърсят трийсетина километра от него.
От друга страна, подобна арогантна и дръзка вещица като синеоката дъщеря на лорд Мерик би се осмелила на всичко, за да постигне целта си. Той пришпори коня си и даде знак на Стефан да го последва. Спомни си колко учтиво й бе благодарил за закърпването на дрехите им предната нощ и колко нежно му се бе усмихнала Дженифър, когато прие благодарността му. Тя не знаеше що е страх. Все още. Но когато я хванеше, тази нахалница щеше да разбере какво означава това. Щеше да се научи да се страхува от него.
Като си подсвиркваше весело, Дженифър сложи още съчки в уютно пращящия огън, който бе запалила с помощта на кремъка, получен предната вечер заедно със свещите. От гъстата гора долетя далечен вой и момичето си заподсвирква още по-силно, прикривайки страха си зад усмивката, с която окуражаваше Брена. Заплахата от дъжд бе отминала и сега над тях небето беше обсипано с безброй звезди и украсено с голяма златна луна, за което Джени беше безкрайно благодарна. Дъждът бе последното нещо, от което се нуждаеха.
Непознатият звяр отново нададе вой и Брена се загърна по-плътно в конския чул.
— Джени — прошепна тя, — какво беше това?
— Онзи бухал, дето го чухме преди малко ли?
— На мен по ми прилича на вълк…
— Дори и да не е бухал — започна да я успокоява Дженифър, — нито един див звяр няма да посмее да се приближи до огъня. Гарик Кармайкъл ми каза това една нощ, когато тримата се връщахме от Абърдийн и силният сняг ни принуди да спрем да лагеруваме на открито. Той запали огън и ни каза точно това на нас с Беки.
Мисълта за огъня не спираше да безпокои по-голямата девойка. Чудеше се кое крие по-голям риск — да се изложат на опасността да ги видят, или да бъдат нападнати от вълци. Макар и да се намираха на стотици метри от пътя, не можеше да се отърси от усещането, че преследвачите им ще забележат огъня и ще ги хванат.
Опитвайки се да прогони тези неприятни мисли от главата си, тя подпря брадичка на коленете си и се загледа в Тор.
— Виждала ли си някога по-прекрасно животно? Когато го яхнах за пръв път, си помислих, че ще ме хвърли на земята, но после той сякаш усети неотложната ни задача и се поуспокои. През целия ден — ей това е най-странното — той като че ли разбираше всяко нещо, което исках от него, без да се налага да го побутвам или да го насочвам. Представи си само колко ще се зарадва татко, когато се завърнем не само живи и невредими, но и с коня на Вълка!
— Не можеш да си сигурна, че това е неговият кон! — рече Брена.
— Естествено, че е неговият! — гордо заяви Дженифър. — Точно такъв е, какъвто го описват менестрелите в песните си. Освен това се обръща към мен, когато произнасям името му. — Тя изрече тихичко „Тор“ и животното веднага надигна красивата си глава, поглеждайки я с очи, чиято интелигентност изглеждаше почти човешка. — Видя ли сега?
Брена кимна.
— Джени — прошепна отново тя, — защо според теб ти си толкова смела, а аз съм толкова плаха?
— Защото — отвърна сестра й — нашият Бог е справедлив и е решил, че след като ти си получила цялата красота, трябва да уравновеси малко нещата, като ми даде нещо друго в замяна.
— О, но… — започна русокосото момиче, но изведнъж млъкна, когато големият черен кон вирна глава и изцвили пронизително в нощта.
Скачайки мигновено на крака, Джени се втурна към Тор и сложи ръка на муцуната му, опитвайки се да го успокои.
— Бързо изгаси огъня, Брена! — прошепна тя. — Използвай одеялото!
Сърцето на по-голямата дъщеря на Мерик заби учестено. Тя се вслуша напрегнато за някакъв звук, издаващ присъствието на преследвачите, но не успя да долови нищо. Независимо от това обаче усещаше, че са наблизо.
— Слушай ме, Брена! — обърна се към сестра си. — Веднага щом яхна Тор, развържи коня си и го пусни в гората, някъде натам — тя посочи с ръка, — после се скрий зад падналото дърво. Остани там и не издавай нито звук, докато не се върна!
Като каза това, Дженифър стъпи на един дънер и се качи на гърба на Тор.
— Ще тръгна към онази височина. Ако дяволският граф е там, той ще започне да ме преследва. И… Брена — добави развълнувано, — ако ме хване и не се върна, поеми по пътя към абатството и следвай нашия план — помоли татко да дойде да ме спаси.
— Ама… — прошепна Брена, вцепенена от ужас.
— Направи това, което ти казах! Моля те! — И Джени подкара Тор между дърветата, вдигайки колкото се може повече шум, за да отвлече вниманието на преследвачите от сестра си.
— Ей там! — извика Ройс на Стефан, сочейки тъмния силует, движещ се нагоре към хребета. Те мигом пришпориха конете си в тази посока.
Не след дълго стигнаха до мястото, където девойките бяха решили да прекарат нощта. Миризмата на наскоро загасен огън накара Ройс и Стефан да се спогледат и по-големият брат каза:
— Претърси наоколо. Вероятно ще откриеш по-младото момиче някъде тук. — След това препусна нагоре към хребета.
„Добра ездачка е, дяволите да я вземат!“ — помисли си почти с възхищение, докато гледаше как малката фигурка отпред се носи стремително, привела се над шията на Тор. Инстинктивно усещаше, че преследва именно Джени, а не боязливата й сестра — както усещаше, че конят отпред е Тор. Черният жребец препускаше с всички сили, но и най-бързият кон не можеше да навакса времето, което бе изгубил, докато Дженифър го караше да заобиколи едно голямо препятствие, вместо да го прескочи. Очевидно липсата на седло я бе накарала да постъпи по този начин — ако конят направеше твърде висок скок, имаше голяма вероятност тя да падне от гърба му.
Ройс вече бе намалил дистанцията помежду им на петдесетина метра, когато забеляза, че Тор изведнъж се отклонява от пътеката, по която се движеше, и отказва да прескочи едно паднало дърво — сигурен знак, че усеща опасността и се опитва да предпази себе си и ездача си от нараняване. Вик на ужас се изтръгна от гърдите на графа, след като напрегна взор в мрака и видя, че отвъд поваленото дърво има стръмна урва.
— Дженифър, недей! — изкрещя той, но тя не обърна никакво внимание на предупреждението му.
Изплашена, тя заби пети в хълбоците на животното, пришпорвайки го до краен предел, след което Тор направи огромен скок. Писъкът на Дженифър процепи тишината на нощта почти в същия момент, когато тя изгуби равновесие и се хлъзна от политащия във въздуха кон, хващайки се за миг за развятата му грива, преди да се строполи върху поваленото дърво. После се чу друг звук — от тупването на едро животно в камъните на стръмната урва, където то започна да се търкаля надолу към смъртта си.
Дженифър тъкмо се изправяше несигурно сред клоните на падналия ствол, когато Ройс скочи в движение от коня си и отиде до ръба на пропастта. Тя отметна косата от очите си и видя, че пред нея няма нищо, освен чернота и ефирен нощен въздух. Преследвачът й бе застанал на ръба на урвата и се взираше в нейните дълбини, а лицето му изглеждаше по-твърдо от гранит. Девойката бе толкова шокирана и объркана, че не направи и най-малкия опит да се възпротиви, когато той я стисна болезнено за ръката и я поведе надолу по стръмния склон.
За известно време Джени не можеше да разбере защо я влачат по урвата, но после си припомни случилото се. Тор! Той търсеше Тор, даде си сметка тя, и погледът й се зарея по назъбения терен, молейки се отчаяно красивото животно да не е пострадало много. Забеляза го почти едновременно с Ройс — неподвижен черен силует, лежащ само на няколко метра от основата на скалистия склон, който беше сложил край както на скока му, така и на живота му.
Ройс внезапно пусна ръката й и Джени остана на мястото си, вцепенена от угризения и мъка за красивото животно, за чиято смърт бе отговорна. Като насън момичето видя как най-свирепият английски воин коленичи до мъртвия кон, гали лъскавата му черна козина и изрича нещо, което тя не можеше да чуе.
От очите й бликнаха сълзи, но когато Ройс се изправи и я погледна, паниката бързо измести мъката й. Инстинктите я караха да побегне, но не беше достатъчно бърза. Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко назад.
— Проклета да си! — просъска графът, а очите му пламтяха от ярост. — Конят, който току-що загина заради теб, беше по-храбър и по-верен от повечето мъже, живели някога на този свят! Бе толкова предан, че сам те остави да го убиеш. — Тъгата и ужасът, изписани на лицето й, изглежда, ни най-малко не трогваха похитителя й. — Той знаеше, че отвъд това дърво няма нищо друго освен пропаст, предупреди те за това и въпреки всичко ти позволи да го изпратиш на сигурна смърт!
Като че ли усещайки, че не може да се контролира повече, той я стисна здраво за китката и я повлече нагоре по каменистия склон. Джени осъзна, че причината да я вземе със себе си тук долу беше опасението му да не би да се опита да избяга с другия кон. Тя обаче бе дотолкова зашеметена, че надали би се опитала да стори това. Сега, докато съзнанието й се избистряше, девойката съзря нова възможност. Графът тъкмо я вдигаше на коня, когато тя грабна поводите и се опита да пришпори животното. Планът й обаче се провали, понеже Ройс се метна без особени усилия на седлото, обгръщайки талията на Дженифър в желязна хватка, която едва й позволяваше да диша.
— Само пробвай още нещо — прошепна той в ухото й, — само направи още нещо, което да ме ядоса — добави ехидно, — и ще те накарам да съжаляваш за това през остатъка от живота си. Разбра ли? — Той подчерта въпроса си, затягайки още повече стоманената си хватка.
— Да! — изохка Джени и натискът върху диафрагмата й понамаля.
Притаена зад падналото дърво, където Джени й бе казала да се скрие, свита на кълбо и трепереща от страх, Брена наблюдаваше как Стефан Уестморланд язди из сечището, водейки за поводите нейния кон. От позицията си можеше да види само краката на мъжа и двете животни. Трябваше да избяга навътре в гората, помисли си изплашено тя, но тогава имаше голяма вероятност да се изгуби. Пък и Джени й бе наредила да стои тук, каквото и да стане, а Брена се доверяваше напълно на сестра си.
Мъжът се приближи до загасения огън, разрови тлеещите въглени с върха на ботуша си и девойката почувства инстинктивно, че очите му се взират съсредоточено в тъмните храсти, където се бе притаила. Той тръгна към скривалището й, сърцето й заби лудо, задъхваше се. Притиснала ръка до устата си, Брена се мъчеше с всички сили да потисне кашлицата, която веднага щеше да я издаде, докато се взираше с ням ужас в ботушите му на няколко сантиметра от нея.
— Е, хайде! — извика той. — Излезте оттам, милейди. Добре се погонихме, но преследването вече свърши.
Надявайки се, че това е капан и че той всъщност не знае къде се намира тя, девойката се притисна до поваления ствол.
— Добре тогава — въздъхна Стефан. — Предполагам, че сам ще трябва да ви измъкна оттам. Той се наведе ниско и в следващата секунда една голяма ръка се стрелна между клонките, зашари насам-натам и накрая се спря върху бюста на Брена.
Възмущение и ужас обхванаха девойката, а пръстите се разтвориха и пак се сключиха на гърдите й, сякаш мъжът се опитваше да разбере какво всъщност е напипал. После той рязко отдръпна ръката си, очевидно засрамен, след което сграбчи по-малката сестра за ръката и я измъкна от укритието й.
— Виж ти! — каза Стефан усмихнато. — Май съм хванал горска фея.
Брена нямаше куража на Джени и не се хвърли отгоре му, опитвайки се да го удари, ухапе или издере, както би направила сестра й в този случай. Само го гледаше намръщено, докато той я слагаше на коня й, а после възсядаше своя, без да изпуска поводите на нейното животно.
Щом излязоха от гората на пътя, русата девойка отправи отчаяна молитва към Бога поне Джени да е успяла да се измъкне невредима, след което погледът й случайно се насочи към хребета на хълма. Сърцето й се сви, когато забеляза Джени да се приближава към тях, възседнала коня на Черния вълк, а той самият бе зад нея. Стефан насочи коня си към тях и попита:
— Къде е Тор?
Мрачното лицето на Ройс обаче му подсказа истината, преди брат му да успее да каже:
— Мъртъв е.
Гневът на Ройс нарастваше с всяка изминала минута. Освен дълбоката тъга от загубата на Тор той усещаше ужасна умора, непоносим глад и неистова ярост, понеже това малко момиче (той бе твърдо убеден в невинността на Брена) с червена коса бе съумяло да надхитри опитния си пазач, да предизвика смут сред половината му войска и да му загуби цяло денонощие, принуждавайки го да я преследва из пущинаците. Но това, което го вбесяваше най-много, беше нейната непреклонна воля, несломим дух и предизвикателно държание. Тя бе като някакво разглезено дете, което за нищо на света няма да признае вината си, като се разплаче.
Когато стигнаха лагера, всички глави се обърнаха към тях и хората се поуспокоиха, но никой не се зарадва на повторното пленяване на заложничките. Обстоятелството, че двете пленнички бяха успели да избягат, беше повод за смущение и размисъл, а това, че бяха жени, бе направо унизително.
Ройс и Стефан се приближиха до конюшнята и по-големият брат скочи от коня си, след което свали и Джени. Тя се запъти към палатката, къде го ги държаха, но той я дръпна болезнено за косата и девойката се закова на място.
— Искам да разбера как така успяхте да се промъкнете и да изведете конете оттук, без стражът да ви види.
Всеки, който се намираше достатъчно близо да чуе това, се спря и напрегнато зачака отговора на девойката. До този момент войниците от лагера сякаш изобщо не забелязваха момичетата, но сега всички погледи бяха вперени в Дженифър.
— Отговори ми!
— Изобщо не трябваше да се промъквам тайно — отвърна тя с цялата гордост и презрение, които можеше да си позволи. — Вашият пазач беше заспал.
Ройс изглеждаше засегнат и изпълнен с недоверие. Той кимна на Арик. Светлокосият гигант тръгна с неизменната брадва в ръката си между мъжете, търсейки провинилия се страж. Джени се запита какво ли ще се случи с горкия човечец. Без съмнение щяха да го накажат, но вероятно наказанието нямаше да бъде строго. Не можа да разбере, защото Ройс я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.
Докато минаваха покрай войниците, девойката усещаше враждебността и яростта, излъчващи се от всеки рицар, който спираше погледа си върху тях. Напълно обяснимо — с бягството си тя беше направила всички на глупаци. Затова те я мразеха и омразата им бе толкова силна, че тя почти я усещаше с кожата си. Дори графът сякаш й беше по-ядосан отпреди, помисли си момичето, докато ускоряваше крачка, за да не изтръгне ръката й от рамото.
Изведнъж тя с ужас си даде сметка, че Ройс Уестморланд я водеше не към тяхната палатка, а към своята.
— Няма да вляза вътре! — заяви девойката. Изругавайки тихичко, графът изведнъж я сграбчи здраво, преметна я през рамо и я хвърли върху купчина кожи, струпани до една от стените на шатрата. Навън се чуха одобрителни викове и смях, а Дженифър се почувства ужасно засрамена и унизена. Тя се изправи на крака и изкрещя на Ройс:
— Само да опетниш честта ми, ще те убия!
— Да опетня честта ти? — отвърна презрително той. — Точно сега последното нещо, което събуждаш у мен, е плътско желание. Оставаш в тази палатка, защото, първо, е много добре охранявана и няма нужда да губя времето на хората си да те пазят и, второ, тя се намира в центъра на лагера и ако случайно се опиташ отново да избягаш, войниците ми ще те спипат начаса. Разбра ли?
Тя само го изгледа надменно. Ръцете му се свиха в юмруци и той процеди:
— Ако направиш още нещо, което да причини неприятности на мен или на хората ми, лично ще се погрижа да превърна живота ти в истински ад. Разбра ли?
Съдейки по жестокия израз на суровото му лице, Дженифър напълно му вярваше.
— Отговори ми!
Момичето преглътна и кимна.
— И… — започна той, но изведнъж млъкна, като че ли внезапно реши да не й казва нищо повече. Обърна се към масата и взе оттам една гарафа с вино. Тъкмо щеше да отпие, когато Гауин — неговият оръженосец — влезе в палатката. Носеше завивките, които бе взел от палатката на момичетата. Той възнамеряваше да ги раздаде на хората, когато видя, че всъщност са нарязани, а не закърпени.
Ройс го погледна и изразът на лицето на оръженосеца му го учуди.
— Какво става с теб? — попита го той.
Гауин се взря смутено в господаря си, сякаш се чудеше как да му обясни.
— Завивките, сир… — каза той, поглеждайки обвинително Джени, — тя ги е нарязала, вместо да ги зашие… На мъжете и без това им е студено с тези одеяла, но сега съвсем ще…
Сърцето й заби по-силно и тя бе обзета от истински ужас, докато графът бавно оставяше гарафата с вино на масата и се обръщаше към нея.
— Ела тук — изрече той, а гласът му звучеше като кошмарен шепот.
Поклащайки глава, Дженифър отстъпи назад.
— Не влошавай положението си — предупреди я той. — Казах да дойдеш тук.
Момичето по-скоро би скочило от някоя скала. Покривалото на входа беше вдигнато, но нямаше никакъв начин да избяга; войниците се тълпяха отвън, любопитни да разберат какви ще се случи.
— Гауин, донеси ми игла и конец — каза Ройс на оръженосеца си, без да откъсва очи от девойката.
— Веднага, милорд — каза момчето и побърза да изпълни заръката на господаря си.
Графът вдигна парцалите, които бяха останали от одеялата, и ги тикна под носа на Дженифър.
— Ще зашиеш отново всичко, което си повредила — каза той с необичайно тих глас.
Напрежението изведнъж я напусна и тя се вгледа в похитителя си със смесица от изумление и облекчение. След като го бе накарала да изгуби цяло денонощие да я преследва, след като бе виновна за смъртта на красивия му кон и бе съсипала дрехите му, единственото наказание, което й бе наложено, беше да зашие завивките, които бе повредила. Така ли щеше да превърне живота й в истински ад?
— Няма да спиш с одеяло, докато не поправиш всичко, което си развалила, разбра ли? — добави той. — Докато хората ми мръзнат, ти също ще стоиш на студено.
— Д-д-добре — отвърна тя с треперещ глас. Докато се пресягаше за одеялата, си помисли, че слуховете за неговата безпощадност са силно преувеличени. В следващия момент обаче се случи нещо, което я накара да си промени мнението. Той така я стисна за китката, че тя изпищя от болка.
— Ти, малка разглезена кучка! — просъска й той. — Някой е трябвало да пречупи гордостта ти още когато си била дете. Обаче, след като родителите ти не са направили това, аз ще го направя!
Преди да успее да реагира, Ройс седна и я дръпна надолу. Тя падна в скута му, я той приклещи краката й с бедрата си.
— Не! — изкрещя тя, срамувайки се от нежеланата публика, която се бе събрала отвън и вероятно изгаряше от любопитство да разбере какво става в палатката. — Няма да посмееш!
Без да й обръща никакво внимание, графът вдигна тежката си ръка и я удари силно по задника.
— Това — каза той — е за моя кон.
Дженифър прехапа устни, за да не заплаче от болка и унижение, а ударите се стоварваха един след друг.
— Това е за съсипаните дрехи… това за глупавото ти бягство… това за горделивия ти нрав…
Ройс продължи да я бие, докато го заболя ръката. През цялото време тя не издаде нито звук и ако тялото й не се сгърчваше всеки път, когато я удряше, би се обзаложил, че не усеща нищо.
Черният вълк вдигна за пореден път ръка, но се поколеба. Дженифър се стегна в очакване на удара, цялото й тяло се скова, но не каза нищо. Едновременно отвратен и лишен от удоволствието, което щеше да изпита от това да я види как плаче и моли за милост, той изведнъж я блъсна на земята и се изправи на крака, загледан в треперещото й тяло.
Дори и в този момент гордостта й не бе сломена. Тя бавно се изправи, сякаш чувстваше, че е под достойнството й да лежи в краката му, и застана пред него. Изглеждаше толкова дребна, трепереща и уязвима, че съвестта на графа внезапно проговори.
— Дженифър… — започна той.
Тя вдигна глава и Ройс замръзна от изненада и възхищение. С разрешената си коса и изпълнени с омраза очи девойката стоеше пред него като някаква побесняла циганка. Тя бавно вдигна ръка… и той забеляза в малката й длан своя кинжал, който очевидно бе успяла да измъкне от ботуша му, докато я бе налагал.
И точно в този момент, докато тя държеше кинжала високо вдигнат, готова всеки момент да нанесе смъртоносен удар, Ройс Уестморланд си помисли, че тя е най-прелестното създание, което някога е виждал — див, красив и яростен ангел на възмездието… Гърдите й трескаво се издигаха и спадаха, докато тя се мъчеше да овладее дишането си. Беше се осмелила да се изправи срещу противник, който многократно я превъзхождаше по сила. Да, Ройс я беше наранил и я беше набил, но въпреки това не бе успял да прекърши несломимия й дух. Той бавно протегна ръка.
— Дай ми този кинжал, Дженифър.
Тя го вдигна още по-високо и мъжът си даде сметка, че се цели право в сърцето му.
— Повече няма да ти причиня болка — продължи той, докато гледаше как Гауин се приближава зад нея, а на лицето му бе изписано суровото изражение на човек, твърдо решен да брани на всяка цена живота на господаря си. — Нито пък — добави — моят оръженосец ще ти стори нещо, въпреки че сега е точно зад теб с намерението да ти пререже гърлото, ако се опиташ да ми направиш нещо.
В яростта си момичето бе забравило, че Гауин също се намираше в палатката по време на наказанието й. И той бе присъствал на унижението й, помисли си тя и тази мисъл избухна подобно на вулкан.
— Дай ми кинжала — спокойно повтори графът, протегнал ръка, надявайки се, че този път девойката ще го послуша. Тя кимна, сякаш се подчиняваше, но в следващия миг блестящото острие проряза въздуха със скоростта на светлината, насочено право към сърцето му. Единствено бързите му рефлекси му позволиха да парира удара с ръка, след което Ройс сграбчи китката й и я изви така, че ножът се изплъзна от пръстите й, и мъжът я хвана здраво в обятията си. Въпреки това обаче Дженифър бе успяла да го рани близо до ухото и по лицето му потече кръв.
— Ах, ти, жадна за кръв мръснице! — извика той, моментално забравил за възхищението, което бе изпитал от смелостта й преди малко. — Ако беше мъж, щях да те убия за това!
Гауин се взираше изумено в раната на господаря си, а в очите му се четеше бясна омраза.
— Ще извикам стражата — каза той на Ройс.
— Не бъди глупак! — скара му се графът. — Представи си какво ще стане, ако първо лагерът, а после и цялата страна научи, че съм бил ранен от монахиня! Смяташ ли, че ще остане нещо от страха, който вдъхвам, от легендите, които се разказват за Черния вълк и които карат враговете ми да треперят още преди да са вдигнали оръжие срещу мен?
— Моля за извинение, милорд — изрече покорно Гауин. — Но как ще й попречите да разкаже това, щом я пуснете на свобода?
— Да ме пуснете на свобода? — учудено попита Дженифър. Не вярваше на ушите си. — Вие възнамерявате да ни пуснете на свобода?
— Евентуално, в случай че не те убия преди това — отвърна Вълкът, блъскайки я с такава сила, че тя полетя през помещението и се строполи върху купчината кожи в ъгъла на палатката. Той вдигна гарафата с вино, без да я изпуска от поглед, отпи голяма глътка, след което забеляза голямата игла, която лежеше на масата. — Веднага намери по-малка игла — нареди той на оръженосеца си.
Джени остана там, където си беше, изумена от думите и действията му. Не можеше да повярва, че се е разминала със смъртта, след като се е опитала да го убие. Думите му отекваха в съзнанието й: „Смяташ ли, че ще остане нещо от страха, който вдъхвам, от легендите, които се разказват за Черния вълк и които карат враговете ми да треперят още преди да са вдигнали оръжия срещу мен?“ Тя бе стигнала до заключението, че той не е толкова зъл, колкото го описват в легендите. Дори имаше намерение да ги пусне с Брена да си вървят.
Когато Гауин се върна с по-малката игла, вече беше готова да се отнася снизходително към мъжа, когото се беше опитала да убие преди малко. Не можеше и нямаше да му прости, задето я бе наранил физически, но мислеше, че вече са квит — тя също бе засегнала тялото и гордостта му, както той бе постъпил с нея. Докато го гледаше как пие от гарафата с вино, момичето реши, че най-мъдрото поведение в случая би било да се постарае да не го предизвиква излишно и да не го подтикне по никакъв начин да промени решението си да ги върне в абатството.
— Боя се, че ще се наложи да обръсна брадата ви, сир — каза Гауин, — в противен случай няма да мога да видя раната, която трябва да зашия.
— Обръсни я тогава — измърмори Ройс — и без това не си особено сръчен с тази игла дори и когато виждаш какво правиш. Целият съм в белези, които го доказват.
— Жалко, че пострада лицето ви — добави оръженосецът, приготвяйки остър нож и купа с топла вода за бръсненето.
Мъжът закриваше с тялото си лицето на Ройс и Дженифър се навеждаше ту наляво, ту надясно, обзета от силно любопитство какво ли ще се окаже лицето, скрито под гъстата черна брада. Каква ли ще е брадичката му — малка и неизразителна или волева? Сигурно ще е малка, иначе не би си пуснал тази брада, предположи тя. Ройс, който не беше забравил за присъствието й, забеляза как тя се върти неспокойно на мястото си и каза на оръженосеца си:
— Гауин, отмести се малко, за да може нашата пленничка да види лицето ми, преди да се катурне на пода като бъчва с вино.
Джени, която се беше наклонила надясно, не можа да възстанови равновесието си достатъчно бързо, за да се престори, че гледката изобщо не я интересува. Страните й поруменяха и тя бързо отклони поглед, но не и преди да успее да забележи, че Вълкът е значително по-млад, отколкото бе очаквала. Нещо повече — брадичката му изобщо не беше неизразителна. Графът имаше силна, волева и четвъртита брадичка, с малка трапчинка в средата. Повече не успя да види.
— Хайде, хайде, не бъди срамежлива — подкани я саркастично Ройс. Силното вино, което беше изпил, го бе направило по-великодушен. Промяната, която бе станала с Дженифър — от дързък нападател до любопитно момиче — го забавляваше. — Ела, огледай по-добре лицето, в което преди малко се опита да издълбаеш инициалите си — продължаваше той.
— Ще трябва да зашия раната ви, милорд — обади се Гауин. — Дълбока е и ще остане много грозен белег, ако не се заема с нея.
— Постарай се да не ме направиш прекалено отвратителен за лейди Дженифър — язвително рече Ройс.
— Аз съм вашият оръженосец, милорд, а не шивачка — отговори Гауин, приближавайки иглата до дълбокия прорез, започващ близо до слепоочието му и следващ очертанията на челюстта.
Думата „шивачка“ изведнъж напомни на Вълка за прецизните, почти невидими шевове, които девойката бе направила на вълнените панталони. Той даде знак на Гауин да се отдръпне встрани, насочвайки погледа си към пленничката.
— Ела тук — рече.
Джени не искаше повече да го провокира, опасявайки се, че графът би могъл да промени решението си и да не ги освободи. Ето защо се изправи и се подчини.
— Ела по-близо — каза й със спокоен, но властен тон той. — Мисля, че най-справедливо би било да поправиш всичко, което си повредила. Заший лицето ми.
На светлината от двете свещи девойката видя раната на лицето му и гледката на разкъсаната плът, прибавена към мисълта да я продупчва с игла, за малко не я накараха да припадне. Тя мъчително преглътна и прошепна през стиснатите си устни:
— Н-н-не мога.
— Можеш и ще го направиш — заяви Вълкът. Само допреди секунда би се зачудил дали не извършва някаква голяма глупост, оставяйки я да се разхожда около него с игла в ръцете, но сега, след като видя ужаса в очите й от онова, което сама бе извършила, се почувства уверен в безопасността си. Всъщност, помисли си той, това, да я накара да гледа и докосва последиците от дръзкото си деяние си беше истинско възмездие!
Гауин неохотно й подаде иглата. Джени я хвана с трепереща ръка и се наведе над лицето на Ройс, но тъкмо когато щеше да го докосне, той задържа дланта й и студено я предупреди:
— Надявам се, че няма да си толкова глупава, та да се изкушиш от мисълта да направиш това изпитание още по-болезнено?
— Не, няма — отвърна Дженифър.
Доволен, Ройс й подаде гарафата.
— Първо си пийни малко. Това ще те успокои.
Ако в този момент графът й беше предложил отрова, нареждайки й да я изпие, тя най-вероятно би се подчинила незабавно — до такава степен беше притеснена и объркана от онова, което трябваше да стори. Вдигна гарафата с вино и отпи три големи глътки, закашля се, след което изпи още малко. Навярно щеше да си пийне и още, ако той не беше издърпал гарафата от ръката й.
— Прекалено много от това ще те направи несръчна — каза сухо. — А аз не искам да ми зашиеш ухото. Хайде, залавяй се за работа! — Рицарят обърна наранената си страна към нея, докато Гауин стоеше наблизо и следеше да не би момичето да се опита да стори нещо на господаря му.
Никога досега Джени не беше продупчвала човешка плът с иглата си. Когато прониза подутата буза на графа, тя едва можа да овладее внезапно обхваналия я пристъп на гадене. Наблюдавайки я с крайчеца на окото си, Ройс се стараеше да не трепне от силната болка, която изпитваше, защото се опасяваше, че ако девойката забележи това, ще се строполи в несвяст.
— Много си чувствителна за човек, който се опитва да бъде убиец — отбеляза той, опитвайки се да отклони както своето съзнание от пронизващата болка, така и нейното от неприятната й задача.
Прехапала устни, Джени отново заби иглата. Лицето й бе пребледняло и графът се опита да я поразсее малко:
— Какво те накара да мислиш, че от теб ще излезе смирена монахиня?
— Н-н-нищо — промълви тя.
— Тогава какво правеше в Белкъркското абатство?
— Баща ми ме изпрати там.
— Защото си е мислел, че от теб ще излезе монахиня? — учуди се Ройс, наблюдавайки я изпод вежди. — Вероятно е виждал някаква по-различна страна на характера ти, която още не си ми показала.
Това за малко да я накара да се засмее, забеляза рицарят, докато гледаше как момичето прехапва устни, а страните му отново възвръщат цвета си.
— Всъщност — започна девойката с глас, който за голямо изумление на графа звучеше нежно и приятно в случаите, когато не беше ядосана — май може да се каже, че татко ме изпрати там именно защото виждаше същата страна на характера ми, която виждаш и ги.
— Сериозно? — попита Ройс. — Че за какъв дявол си се опитвала да го убиеш?
Той беше толкова изненадан, че Джени не можа да скрие усмивката си. Освен това не беше яла нищо от предния ден и силното вино я караше да се чувства отпусната и замаяна.
— Е? — попита Ройс, изучавайки трапчинките на бузите й.
— Никога не съм се опитвала да убия баща си! — заяви тя и направи още един бод.
— Какво си направила тогава, че да те изпрати в манастир?
— Доста неща, между които и това, че отказах да се омъжа за един човек.
— Наистина ли? — Той си припомни какво бе чувал за най-голямата дъщеря на лорд Мерик. Според слуховете тя била превзета стара мома. Графът се опита да си спомни от кого всъщност бе чул това. Изведнъж се сети — от Едуард Болдър, графа на Лохлордън, който бе изпратен от крал Джеймс. — На колко години си всъщност? — Вълкът, изглежда, беше заинтригуван.
— На седемнайсет — призна тя доста неохотно, както се стори на Ройс — и две седмици.
— Толкова стара? — Той бе изумен. Повечето момичета се омъжваха между четиринайсетата и шестнайсетата си година. — Да не си решила да оставаш стара мома?
В сините й очи проблесна смущение. Момичето направи още един бод, после втори, опитвайки се да престане да го възприема като привлекателен мъж. Гладко избръснат, той притежаваше някаква груба мъжка красота. Скулите му бяха високи, челюстта му бе квадратна, а брадичката — с трапчинка по средата. Най-обезоръжаващо обаче беше последното й откритие — графът на Клеймор, чието име всяваше ужас в сърцата на враговете му, имаше най-гъстите мигли, които някога беше виждала! Развесели се, когато си представи колко заинтригувани щяха да бъдат всички вкъщи, когато им съобщеше точно това.
— Да не си решила да оставаш стара мома? — повтори Ройс нетърпеливо.
— Предполагам, че да, защото баща ми ме заплаши, че ще ме изпрати в манастир, ако отхвърля единственото добро предложение за женитба, което изобщо някога съм щяла да получа.
— И кой ти направи това предложение?
— Едуард Болдър, графът на Лохлордън. Стой мирно! — нареди му тя, когато той трепна от изненада. — Как да си свърша добре работата, като не спираш да подскачаш и да се въртиш!
Тази остра забележка от момиче, което малко или много беше негов затворник, едва не го накара да се засмее.
— Колко шева изобщо възнамеряваш да направиш? — попита раздразнено. — Та това си е само една драскотина, по дяволите!
Обидена, че принизяват делото й до нещо незначително, девойката се отдръпна и му отправи изпепеляващ поглед.
— Не е така! Раната си е достатъчно сериозна и голяма, така да знаеш!
Той тъкмо реши да й отговори, когато погледът му се спря на бюста й, изпъващ ризата й точно пред очите му. Странно как досега не беше забелязал колко щедро е надарена тя, колко е тънко кръстчето й и колко изкусителни са устните й. Тогава Ройс се сети, че допреди няколко часа тя носеше безформено монашеско расо, а допреди няколко минути той й беше толкова вбесен, че изобщо не го интересуваше как точно изглежда. Припомни си закръгленото й дупе и усети как пламъкът на желанието се надига в него. Той се размърда неспокойно на стола си.
— Довърши работата си — нареди й сухо.
Джени забеляза внезапната му грубост, но я отдаде на променливия му характер — в един момент се държеше като неин брат, а в следващия — като истинско чудовище. Желаейки да възстанови любезното общуване между тях, от което й бе станало толкова приятно през последните минути, тя му каза:
— Май се изненада, когато споменах графа на Лохлордън.
— Да — гласеше лаконичният отговор.
— Защо?
Не му се искаше да й каже, че Едуард Болдър беше източникът на почти всички неверни слухове, които се разпространяваха за нея из Лондон. Давайки си сметка, че Болдър е един суетен и надут пуяк, изобщо не беше изненада, че реагираше така, след като е бил отхвърлен като кандидат за ръката й.
— Защото е твърде стар за теб — най-накрая измисли отговор.
— Освен това е и грозен.
— Така е. — Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи любящ баща, който да гори от желание да задоми дъщеря си за подобен дърт развратник. Е, графът не можеше да повярва и че баща й е способен да я изпрати в манастир… Навярно господарят на замъка „Мерик“ е смятал да я изпрати в Белкъркското абатство за две-три седмици, за да се научи на покорство и самодисциплина. — От колко време си в манастира?
— От две години.
— Май баща ти те смята за също толкова вироглава, инатлива, непокорна и безразсъдна, както и аз.
— Ако ти бях дъщеря, как щеше да се чувстваш?
— Прокълнат — отвърна й той, без да обръща внимание на обидения й поглед. — Само за два дни ти ми оказа такава съпротива, каквато не срещнах и при последните два замъка, които превзех.
— Имах предвид — започна Джени, а очите й искряха от гняв, — ако бях твоя дъщеря, а смъртният ти враг ме беше отвлякъл — как би искал да се държа тогава?
След кратък размисъл, по време на който графът прехвърли в паметта си всичко, което девойката се бе опитала да направи през последните часове, без да пренебрегва факта, че не бе проляла и една сълза — дори и когато я напердаши — той изрече:
— Прибери си ноктите, Дженифър. Разбрах накъде биеш.
Тя се усмихна доволно. Ройс за пръв път я виждаше такава. Усмивката й се появи постепенно, изгрявайки най-напред в очите й, които се озариха от някакъв вътрешен блясък, след това се прехвърли към чувствените й устни, които леко се разтвориха, разкривайки снежнобелите й зъби, и доведе до появата на прелестните й трапчинки.
Графът също изпита желание да й се усмихне, но срещна презрителния поглед на Гауин и си даде сметка, че се държи като галантен кавалер със заложничката си — дъщерята на най-големия му враг. Нещо повече — с жената, чиято разрушителна сила бе довела до това войниците му да зъзнат в необичайно студената нощ без одеяла, с които да се завият. Той кимна към купчината парцали.
— Лягай да спиш. Утре започваш да възстановяваш всички щети, които си нанесла на завивките.
Суровостта му мигновено прогони усмивката от лицето й и тя отстъпи крачка назад.
— Хайде! Докато не зашиеш отново нарязаните одеяла, ще спиш без завивка.
Тя се обърна и тръгна към парцалите, както й беше наредено. Изобщо не се движеше като монахиня, помисли си Ройс. Походката й по-скоро излъчваше предизвикателната грациозност на куртизанка.
Джени се отпусна върху парцаливите кожи, а графът угаси свещите. Няколко секунди по-късно той се пресегна зад нея, издърпа една кожа и се зави. Изведнъж приятната топлина, породена от виното, започна да я напуска и тя се замисли за събитията от този дълъг ден. Сълзи бликнаха в очите й, когато си представи Тор, умиращ, с лъскава черна козина, искряща в мрака.
Ройс, който не искаше да заспи преди нея, чу неравномерното й дишане, последвано от издайническо подсмърчане. Навярно девойката си мислеше, че той ще се смили над нея и ще й позволи да се завие, когато чуе риданията й. Графът се обърна към нея и хвана лицето й с две ръце. Очите й блестяха от сълзи.
— Защо плачеш? — попита той. — Заради това, че ти е студено ли?
— Не — отвърна момичето, подсмърчайки.
— Защо тогава? Да не би да е заради боя?
— Не — прошепна тя. — За коня ти.
От всички възможни отговори този беше най-малко очакваният. Мисълта, че и някой друг споделя дълбоката му мъка по Тор, по някакъв начин облекчаваше страданието му.
— Той беше най-красивото животно, което някога съм виждала — добави девойката с пресипнал глас. — Ако знаех какво ще се случи сутринта, щях да остана тук, докато измисля някакъв друг начин да избягам.
— Цяло чудо беше, че падна от гърба му… в противен случай и двамата щяхте да сте мъртви — изрече той дрезгаво.
Дженифър се обърна на другата страна и зарови лице в кожите.
— Не съм падала — прошепна глухо. — Той ме хвърли. През деня Тор преодоля много по-високи препятствия и аз си мислех, че ще се справи с лекота с онова дърво, но когато скочи, изправи гърба си и аз се хлъзнах на земята. Той ме изтърси от себе си, преди да направи скока.
— Тор създаде двама сина, Дженифър — рече Ройс с характерната за него груба нежност, — които са като него. Единият от тях е тук, в лагера, а другият — в Клеймор. Тор не е безвъзвратно загубен за мен.
Графът въздъхна дълбоко, а момичето промълви:
— Благодаря ти.
Навън мразовитият вятър виеше свирепо, прегръщайки спящите войници в ледените си обятия. В палатката си Ройс се завъртя под топлите кожи, когато изведнъж почувства допира на студена ръка до рамото си.
Той отвори очи и видя Дженифър, която се бе свила на кълбо, с колене, притиснати до гърдите си, опитвайки се да запази малкото топлинка, която стройната й снага излъчваше. Ройс нито бе дотолкова замаян от съня, че да не знае какво върши, нито бе забравил как й беше забранил да спи с одеяло, докато не поправи злодеянието, което бе сторила на войниците му.
Дори и сега не го напускаше мисълта за верните му бойци, които мръзнеха навън без завивки. Въпреки това графът нямаше абсолютно никакво оправдание за това, което направи в следващия момент — взе една от дебелите кожи и я придърпа над треперещото момиче.
Отпусна се отново назад и затвори очи, без да съжалява за стореното. В крайна сметка войниците му бяха свикнали с трудностите и стихиите, а Дженифър не беше.
Тя помръдна, сгушвайки се под кожите, и се допря до коляното му. Въпреки дебелите завивки в съзнанието на Ройс веднага си представи всички прелести на женското тяло, които само чакаха да бъдат докоснати. Графът бързо прогони тези мисли. Той не искаше да я докосне, защото възнамеряваше в един момент да я освободи — в противен случай трябваше да се откаже от внимателно подготвените си планове за бъдещето. Дали баща й щеше да приеме условията му, или не, беше без значение за него. След една-две седмици щеше да я върне на лорд Мерик, ако той се съгласеше с исканията му, или на Хенри — ако баща й откажеше. Тя вече бе собственост на краля и графът на Клеймор не искаше никакви усложнения, които биха могли да възникнат, ако преспеше с нея.
Владетелят на Мерик крачеше нервно около огъня в камината, а чертите на лицето му се бяха изкривили от гняв, докато слушаше предложенията на двамата си сина и четиримата мъже, които смяташе за своите най-верни приятели и родственици.
— Нищо не можем да направим — уморено каза Гарик Кармайкъл, — докато крал Джеймс не изпрати подкрепленията, за които го помоли, когато го извести, че Вълкът е пленил момичетата.
— Тогава ще можем да нападнем копелето и да го разгромим — процеди Малкълм, най-малкият му син. — Сега е близо до нашите граници — няма да се налага да правим дълги преходи като този до Корнуол, който изтощи войниците ни.
— Не виждам какво значение има дали е близо или далеч, или пък с колко бойци разполагаме — включи се в разговора Уилям, най-големият. — Ще бъде истинско безразсъдство да го нападаме, без да сме освободили Джени и Брена преди това.
— И как, мътните да го вземат, да сторим това? — ехидно го погледна Малкълм. — Момичетата все едно са умрели — заяви равнодушно. — Нищо друго не ни остава, освен да потърсим отмъщение.
По-дребен на ръст от баща си и брат си и доста по-уравновесен, Уилям отметна кестенявата коса от челото си и се приведе напред.
— Дори и крал Джеймс да ни изпрати достатъчно голяма войска, с помощта на която да разгромим Вълка, той няма да освободи момичетата. Те ще бъдат убити още щом сражението започне.
— Престани да оспорваш всеки план, освен ако не си измислил по-добър! — кресна му лордът.
— Мисля, че съм измислил — отвърна спокойно Уилям и всички глави се обърнаха към него. — Не можем да си върнем момичетата със сила, но можем да опитаме с хитрост. Вместо да изпращаме цяла армия, която да го предизвика, нека неколцина мъже дойдат с мен. Ще се преоблечем като търговци или монаси и ще тръгнем след войниците на Вълка, докато не случим сгоден момент да се приближим достатъчно до девойките. Джени веднага ще разбере какво става и така ще бъде въпрос единствено на време да ги измъкнем оттам.
— Аз казвам да атакуваме! — избухна Малкълм, а желанието му да премери сили с Вълка замъгляваше както здравия му разум, така и загрижеността за сестрите му.
Младите мъже се обърнаха към баща си, очаквайки решението му.
— Малкълм — започна лордът, — типично в твой стил е да се хвърляш в битка, без да мислиш за последствията. Спокойно — ще имаш възможност да се сблъскаш с Вълка, когато крал Джеймс ни изпрати подкрепленията. Засега обаче — той погледна към Уилям — планът на брат ти е най-доброто, с което разполагаме.