Кралството на мечтите

Шестнайсета глава

Почти всеки квадратен метър от пода — от голямата зала та чак до кухните — бе покрит със заспали гости и изтощени слуги, изпоналягали кой където свари. Гръмогласен хор от хъркания се носеше из замъка и несвикналата с подобен шум Дженифър се въртя цяла нощ в леглото си, когато изведнъж някакъв необичаен, по-различен звук я накара да отвори очи и да се вгледа в мрака.

Сърцето й запрепуска уплашено, а тя примигна, опитвайки се да различи нещо в мастиления мрак. На нара до ниското й легло леля Елинор се размърда неспокойно. „Леля Елинор“ — въздъхна с облекчение момичето, без съмнение движенията на леля й я бяха събудили. Горката жена страдаше от болки в ставите и затова предпочиташе да спи върху твърдия нар, вместо на мекото легло, но независимо от това продължаваше да се върти и да търси по-удобна поза. Успокоена, младата жена се отпусна по гръб, потръпвайки от внезапното студено течение, когато изведнъж някаква ръка затисна устата й, задушавайки надигналия се писък. Докато тя се взираше в тъмното лице на сантиметри от нейното, обхваната от парализиращ страх, Ройс Уестморланд прошепна:

— Ако изкрещиш, ще те поваля в безсъзнание. — Той изчака думите му да стигнат до съзнанието на Дженифър, след което просъска: — Разбра ли ме добре?

Тя се поколеба, преглътна и кимна едва забележимо.

— В такъв случай — започна той, отпускайки хватката си, но в същия момент Дженифър заби зъби в дланта му, след което светкавично се хвърли към прозореца в стремежа си да изкрещи за помощ към стражите от вътрешния двор на замъка. Мъжът обаче я сграбчи, преди стъпалата й да са докоснали пода, и я събори обратно на леглото, притискайки наранената си ръка толкова силно към носа и устата й, че тя едва можеше да диша.

— Това е вторият път, когато ме нараняваш до кръв — процеди през зъби с очи, пламнали от гняв, — обаче ще бъде за последно.

„Той ще ме удуши!“ — помисли си младата жена.

— Така е по-добре — продължаваше Ройс. — Ще постъпиш мъдро, ако се научиш да се страхуваш от мен. Сега ме слушай много внимателно, графиньо. По един или друг начин смятам да те спусна от този прозорец. Ако направиш още някоя глупост обаче, ще бъдеш в безсъзнание, докато го правя, което силно ще намали шансовете ти да стигнеш жива до земята, тъй като няма да можеш да се държиш. Разбра ли ме?

Той отслаби натиска на ръката си и тя си пое дълбоко дъх, но не можеше да спре да трепери. Когато се поуспокои малко, изрече:

— През прозореца ли? Трябва да си откачил. Та той е на повече от двайсет и пет метра от земята!

Без да обърне никакво внимание на думите й, херцогът вкара в употреба най-силното си оръжие.

— Арик държи сестра ти за заложничка, която няма да бъде освободена, докато не му дам сигнал. Ако направиш нещо, което да ми попречи да му сигнализирам, дори не ми се мисли какво ще стори с нея.

И малкото воля за борба, която бе останала у Джени, се изпари при тези думи. Случващото се наподобяваше повторно оживял кошмар и беше безсмислено да се опитва да бяга от него. Утре така или иначе щяха да я венчаят за дявола — какво значение имаше една нощ пред дългите години на нещастия и тормоз, които я очакваха.

— Махни си ръката. Няма да викам. Можеш да ми се довериш.

Това бе грешка — не трябваше да произнася последното изречение. Разбра го още в секундата, когато думите се изплъзнаха от устата й — лицето му се сгърчи в презрителна гримаса.

— Ставай! — нареди й той. Херцогът се протегна в тъмното, грабна кадифената сватбена рокля и я пъхна в ръцете й. Притискайки дрехата до гърдите си, момичето каза с треперещ глас:

— Обърни се!

— Да не би да искаш да ти дам и кинжал, а? — процеди ледено и преди Дженифър да може да отвърне, отсече: — Обличай се! Бързо!

Когато си намъкна роклята, обу си чехлите и се загърна в една тъмносиня пелерина, той я дръпна към себе си и преди тя да разбере какво става, вече бе запушил устата й с някакъв парцал, завързвайки го на тила й. Щом свърши, я завъртя и я бутна към прозореца.

Джени се взря с ужас в гладката стена, която се спускаше до крепостния ров. Сякаш съзерцаваше собствената си смърт. Тя неволно отстъпи крачка назад, но Ройс безцеремонно я тласна обратно към прозореца. Той грабна единия край на здравото въже, което вероятно бе приготвил от по-рано, и го завърза около кръста й.

— Дръж се за въжето с два ръце — заповяда й безпощадно, докато навиваше другия му край около едната си китка — и използвай краката си, за да стоиш далеч от стената. — Без да губи повече време, той я вдигна и я сложи да стъпи на перваза.

Забелязвайки ужаса в широко отворените й очи, както и начина, по който бе впила ръце в рамката на прозореца, Ройс й каза:

— Не гледай надолу. Въжето е здраво, ще те издържи без проблеми. Спускал съм къде-къде по-тежки товари от теб.

Джени нададе приглушен стон, когато ръцете му я хванаха за кръста и я повдигнаха над перваза.

— Хвани се здраво за въжето! — нареди й херцогът, докато я спускаше надолу. Изведнъж дъхът й секна, осъзнавайки, че виси на огромна височина над тъмните води долу.

— Опри крака на стената — продължаваше с наставленията рицарят. Тя се подчини и в мига, в който стъпалата й се опряха в камъните, се почувства малко по-добре. Сега единствено главата и вратът й бяха на равнището на прозореца, а сърцето й биеше като обезумяло.

Точно в този неприятен — и съдбоносен — момент, докато висеше над дълбокия ров и само ръцете му и въжето я удържаха да не полети надолу, на Дженифър бе предоставена рядката възможност да види как на лицето на Черния вълк се изписва изненада и объркване. Причината беше леля Елинор, която се бе надигнала от нара си подобно на зловещ призрак в бялата си нощница. Тя попита с властен тон:

— Какво си мислите, че правите?

Ройс обърна глава към нея и я изгледа удивено, докато си даваше сметка за абсолютната си безпомощност — нито можеше да извади кинжала си и да я заплаши, нито да се втурне към нея и да я накара да си затваря устата.

По всяко друго време Дженифър би умряла от радост да го види в подобна ситуация, но не и сега, когато животът й беше в ръцете му. Последното нещо, което зърна, бе острият му профил, обърнат към леля Елинор, след което ръцете му се отделиха от нея и въжето започна да се размотава, спускайки я надолу, докато момичето изгаряше от любопитство да разбере какво точно се случва в момента в стаята.

И Ройс Уестморланд се питаше същото, докато се взираше във възрастната жена, която поради някаква неразбираема причина, изглежда, бе чакала точно този момент, за да вземе участие в събитията. Той погледна към въжето, което се бе впило в китките му, след което реши все пак да отговори на въпроса й:

— Отвличам вашата племенница.

— Точно това си помислих.

Херцогът се вгледа по-внимателно в жената; чудеше се дали лелята на Дженифър е слабоумна, или е луда.

— И какво възнамерявате да направите по въпроса? — попита рицарят.

— Е, не могла да отворя вратата и да се разкрещя за помощ — заобяснява дамата, — но след като държите Брена за заложничка, май няма да постъпя така.

— Да. Май няма.

За един безкраен миг погледите им се срещнаха, след което лелята продължи:

— Разбира се, не изключвам и вероятността да лъжете.

— Права сте. Може и да лъжа.

— Няма значение. Как успяхте да се изкачите по стената?

— А вие как мислите? — отвърна Ройс и отново хвърли поглед на бавно размотаваното от него въже.

— Навярно някой от хората ви се е промъкнал тук по време на вечерята, преструвайки се, че му трябва гардероб, понеже долу беше претъпкано с народ… Та сигурно той е прикрепил въжето за тази ракла под перваза, след което е хвърлил другия край през прозореца.

Херцогът леко кимна. Следващите й думи обаче го разтревожиха.

— Колкото повече си мисля обаче, все повече се убеждавам, че не държите Брена за заложничка.

Ройс, който бе накарал Дженифър да повярва, че е точно така, сега изпита силно желание да запуши устата на тази досадна жена.

— И какво ви кара да си мислите, че сте права? — попита той, мъчейки се да спечели повече време за спускането на годеницата си.

— Първо, на всички стълбища в замъка бяха разположени стражи, за да се предотврати нещо такова. И второ, за да похитите Брена, е трябвало да изкачите тази стена още веднъж, а това надали си струва усилията, след като единствената ви полза от нея е да накарате Дженифър да тръгне с вас.

Това заключение беше толкова точно и вярно, че мнението му за възрастната жена рязко се промени.

— От друга страна — рече Ройс, докато се опитваше да прецени на каква височина от рова се намира Дженифър в момента, — не можете да сте сигурна, че не съм предпазлив човек и не съм сторил точно така, както ви казах.

— Прав сте. Но въпреки всичко не вярвам, че сте я отвлекли. Ето защо ви предлагам една малка сделка.

Той смръщи вежди.

— Каква сделка?

— В замяна на това, че няма да се разкрещя и да повикам стражите, искам да ме смъкнете от този прозорец, също както направихте с Дженифър, и да ме вземете с вас.

Ако му беше предложила да спи с нея, Ройс надали щеше да се изненада толкова. Възвръщайки хладнокръвието си, мъжът изгледа преценяващо слабото й тяло и опасността да я смъкне със себе си по въжето.

— Невъзможно е — отсече категорично.

— В такъв случай — рече тя, докато се обръщаше и слагаше длан на дръжката на вратата — не ми оставяте никакъв друг избор, млади човече…

Изругавайки под нос заради безпомощното състояние, в което се намираше, Ройс продължи да размотава въжето и попита:

— Защо ще идвате с нас?

Гласът й изведнъж изгуби властния си тон.

— Защото още утре лорд Мерик възнамерява да ме изпрати обратно в усамотения ми замък, а аз не мога да понеса дори и мисълта за това. Пък и… — добави лукаво — във ваш интерес е да ме вземете с вас.

— Че защо?

— Защото — отвърна леля Елинор — моята племенница, както много добре знаете, понякога може да бъде доста опърничава и да създава проблеми. Обаче мен винаги ме слуша.

Ройс обмисляше дългото пътуване и краткото време, с което разполагаше.

— Честно казано, трудно ми е да повярвам в това — заяви той. Жената вдигна гордо глава.

— По-добре повярвайте, англичанино. Именно поради тази причина баща й ме извика тук и поради тази причина смяташе да ме изпрати заедно с нея в Англия, когато отпътувате.

Рицарят започна да обмисля възможните плюсове и минуси, в случай че реши да вземе със себе си старата жена. Тъкмо си бе казал, че е по-добре да я остави тук, когато следващите й думи промениха решението му.

— Ако не ме вземете с вас — рече тя, — баща й със сигурност ще ме убие, задето съм ви позволила да я отвлечете. Омразата му към вас надминава любовта му към мен, че дори и към горката Дженифър. Той никога няма да повярва, че сте успели да запушите устите и на двете. Ще си помисли, че аз съм ви помогнала с въжето.

Като изруга полугласно, Ройс кимна към нея:

— Обличайте се тогава. Бързо!

Въжето болезнено се впиваше в ребрата на Дженифър, ръцете я боляха от стискането, а краката й се бяха ожулили от стената. Тя преглътна и погледна надолу. В мрака на крепостния ров едва успя да различи две фигури, които създаваха призрачното усещане, че са застанали върху водната повърхност. Момичето потисна вика си, напрегна взор и успя да види, че това са двама мъже, стъпили върху плосък сал. Няколко секунди по-късно огромни и мускулести ръце я поеха, притиснаха я в обятията си, докосвайки с пълно безразличие гърдите й, докато развързваха въжето от кръста й, след което я пуснаха върху люлеещата се повърхност.

Дженифър се пресегна да махне кърпата от устата си, но Арик (защото това бе той) хвана ръцете й и ги завърза зад гърба й. Щом направи това, я бутна — не особено нежно — към другия мъж. Все още разтреперана от спускането, Дженифър видя, че се взира право в лицето на Стефан Уестморланд, който я изгледа хладно, а после вдигна поглед към тъмния прозорец горе.

Тя се опита да седне на нестабилния сал, затруднена от вързаните си ръце, и най-накрая успя да се справи, макар и доста непохватно. Изведнъж се почувства благодарна за крехката и ефимерна сигурност, която й предлагаше салът. Определено беше по-добре от спускането по отвесната стена.

Няколко минути по-късно Стефан възкликна:

— Какво, по дяволите… — Той се взираше невярващо в тъмния прозорец на крепостта.

Тя вдигна глава и погледна натам, накъдето гледаха двамата рицари. Надяваше се, че Ройс ще скочи от прозореца в застоялата вода. Обаче каква бе изненадата й, когато зърна масивната му фигура и товара на рамото му! Това определено беше човешко тяло, което той бе преметнал на гърба си като чувал с брашно, привързано към него за кръста.

Дженифър бе потресена, щом си даде сметка, че това е само бедната леля Елинор. Затаила дъх, тя с трепет наблюдаваше как странната двойка се спуска метър по метър по каменната стена. Едва когато Арик и Стефан помогнаха на Ройс и неговия жив товар благополучно да стъпят на сала, тя въздъхна дълбоко.

Черният вълк още не бе развързал въжето, прикрепящо неговата пленница към тялото му, когато салът бавно и безшумно се понесе по водата. Изведнъж Дженифър забеляза две неща — за разлика от нея леля Елинор не бе със запушена уста, а салът се движеше към срещуположния бряг благодарение на въжетата, теглени от хората на Ройс, които най-вероятно се криеха сред дърветата.

Две светкавици прорязаха небето със синкавите си начупени линии и момичето горещо се помоли някой от стражите да забележи сала, осветен от разгневеното небе. От друга страна обаче, какъв смисъл имаше това, зачуди се тя. По един или друг начин щеше да напусне „Мерик“ с Ройс Уестморланд. Когато се замисли, си каза, че този начин даже е за предпочитане пред възможността да си тръгне оттук като негова законна съпруга.