Кралството на мечтите

Девета глава

На следващата сутрин, все още облечена с дебелата вълнена нощница, Дженифър се взираше през тесния прозорец на стаята си към обраслите с дървета хълмове, издигащи се в далечината. После погледът й се насочи към вътрешния двор на замъка под нея и тя бавно и съсредоточено започна да го оглежда за евентуална възможност за бягство. Не можеше да няма някаква тайна врата — в „Мерик“ имаше такава, скрита точно зад едни храсти, и доколкото девойката знаеше, всяка крепост бе снабдена с подобен изход, в случай че на обитателите й се наложи да избягат от нахлуващия враг. Вдигна очи и се загледа в стражите, които маршируваха покрай зъберите на дебелите триметрови стени. Независимо от необходимостта от бойна подготовка и обучаване на местното население Вълкът не бе пренебрегнал отбраната на замъка, помисли си тя мрачно. Всеки страж бе нащрек и разстоянието, което го отделяше от съседа му, бе не по-голямо от пет метра.

Графът й беше казал, че лорд Мерик вече е уведомен за ситуацията. Ако наистина беше така, баща й нямаше да има никакви затруднения да се изправи с петхилядна армия срещу „Хардин“. „Мерик“ се намираше само на два дни път с кон (или пет, ако ставаше дума за боен поход), но момичето изобщо не можеше да си представи как баща й би успял да ги спаси от един толкова добре защитен замък. Това я връщаше обратно към проблема, от който очевидно нямаше измъкване — тяхното спасение лежеше единствено на нейните плещи.

Стомахът й изкъркори, напомняйки й, че не е яла нищо от вчера на обяд. Тя се отдалечи от прозореца, казвайки си, че нищо няма да постигне, ако умре от глад. Започна да рови из сандъците с дрехи, докарани в стаята й. Трябваше да се облече и да слезе долу, защото в противен случай графът щеше сам да я отведе, дори и да му се наложеше да разбие вратата за целта.

Сутринта бе имала възможността да полежи в дървената вана, пълна с гореща вода, и поне не се чувстваше мръсна. Тя си избра изящна кашмирена рокля и тъкмо се занимаваше с прическата си, когато на вратата почука един от слугите, който извика с тънък, уплашен глас:

— Милейди, негова светлост ми нареди да ви кажа, че ако до пет минути не слезете в голямата зала за закуска, ще се качи и ще ви замъкне лично долу!

За да не внуши у графа мисълта, че се подчинява на заповедта му само от страх, Дженифър отвърна:

— Кажи на негова светлост, че тъкмо възнамерявах да сляза долу. Ще бъда в голямата зала до пет минути.

Стълбището, което водеше до залата, беше стръмно и тясно — също като онова в „Мерик“. В случай че евентуални нашественици успееха да проникнат в замъка, щяха да срещнат големи затруднения по време на изкачването си — трябваше да се придвижват един по един, а и тясното пространство щеше да затрудни боравенето им с мечовете. За разлика от онова в „Мерик“ обаче тукашното бе осеяно с грамадни паяжини. Дженифър потрепери, когато си представи многокраките им обитатели, и изведнъж ускори крачка.

Облегнат назад в стола си, Ройс наблюдаваше стълбището с мрачно изражение, докато останалите рицари в залата допиваха последните си глътки бира, а слугите се суетяха около масите, заети с почистването на остатъците от обилната закуска. Защо ли се бавеше още, помисли си той, и тъкмо когато се чудеше дали да се качи горе и да провери какво става с нея, се вцепени от изненада. Жената, която се приближаваше към него, облечена в изящна жълта рокля с висока талия, беше Дженифър Мерик. Това обаче изобщо не беше очарователната нимфа, с която бе свикнал, докато лагеруваха на открито — пред погледа му сега бе застанала една ослепителна млада дама, чийто несъмнен аристократизъм бе достоен за най-изисканите кралски дворове в Европа. Косата й бе разделена по средата и се спускаше в червенозлатист водопад по нежните й рамене, стигайки до кръста й. Дълбокото й деколте подчертаваше високите й гърди, а тясната талия подчертаваше приятно заобления ханш. Ройс не можеше да повярва, че става дума за един и същ човек, но когато тя се приближи, осъзна, че омагьосващите очи и прелестното лице не можеха да принадлежат на друга жена.

Тя застана пред него и решението му да я има на всяка цена, без значение какво му е причинила (а вероятно и щеше да му причини), се превърна в непоклатима увереност.

— Какъв си хамелеон! — възкликна той, а на устните му играеше одобрителна усмивка.

— Искаш да кажеш, че приличам на гущер, така ли? — намръщи се девойката.

Графът се засмя, опитвайки се с всички сили да отмести очи от бюста й, както и да не забрави колко ядове беше брал с нея в последно време, макар че второто беше особено трудно.

— Имах предвид — уточни той, — че доста си се променила.

Дженифър отдавна бе забелязала начина, по който погледът му шареше по тялото й, но изведнъж бе разтърсена от смущаващото откритие колко красив и елегантен изглеждаше той в тъмносинята вълнена туника, която подчертаваше широките му рамене. Тя беше пристегната на кръста с кожен колан със сребърни дискове, на който висеше къс меч с голям сапфир на дръжката. По-надолу не се осмели да погледне.

Най-накрая си даде сметка, че той гледа косата й, и със закъснение осъзна, че не я беше покрила. Тя си сложи жълтата шапчица, която висеше отстрани на роклята й, нагласявайки я така, че да обрамчи лицето й и да се спусне на изящни гънки по раменете й.

— Така си прекрасна — каза Ройс, докато продължаваше да я наблюдава с интерес, — но бих предпочел косата ти да не е покрита.

Той отново започваше да я очарова, помисли си тя със смущение; къде-къде по-лесно й беше, когато отношенията им бяха враждебни и графът не се държеше мило с нея.

— Както навярно знаеш — започна хладно тя, докато той издърпваше един стол за нея, — приляга само на младите момичета и невестите да ходят гологлави. Една жена трябва да крие своите…

— Прелести? — подсказа Ройс, а очите му се плъзгаха по очите, косата и гърдите й.

— Да.

— Защото именно Ева е изкушила Адам, така ли?

— Да.

— На мен пък винаги ми се е струвало — усмихнато продължи графът, — че това, което го е изкушило, е било ябълката. Следователно излиза, че не сладострастието, а лакомията е предизвикала падението му.

Дженифър реши да смени темата:

— Склонен ли си да преразгледаш решението си да не се виждам със сестра си?

— А поведението ти променило ли се е?

Вбесяващото му, непоклатимо спокойствие и арогантността му едва не я накараха да се задави. Когато най-накрая успя да преглътне буцата в гърлото си, момичето каза:

— Да.

Доволен, Ройс се обърна към слугата, който се суетеше наблизо, изричайки:

— Кажи на лейди Брена, че сестра й я очаква тук. После се обърна към Дженифър, наслаждавайки се на гледката на изящния й благороден профил.

— Храни се спокойно.

— Чаках ти да започнеш пръв.

— Не съм гладен. — Само допреди час, помисли си Ройс, беше бесен, а сега единственият апетит, който изпитваше, беше към нея.

Прегладняла, девойката последва съвета му и загреба от овесената каша. Скоро обаче съсредоточеният му поглед започна да я изнервя и тя се обърна към него.

— Защо ме гледаш така?

Отговорът му обаче така и си остана неизречен, понеже бяха прекъснати от влетелия в помещението слуга. На лицето му бе изписана паника.

— Ва-ва-вашата сестра, милейди… Тя иска незабавно да ви види… Кашля така, че кожата ми направо настръхва!

Лицето на Дженифър внезапно пребледня.

— Боже господи, не! — прошепна, надигайки се от стола. — Не и сега! Не и тук!

— Какво имаш предвид? — привикнал с всевъзможни изненади на бойното поле, Ройс я хвана за китката.

— Брена има проблеми с гърдите — отчаяно заобяснява Дженифър. — Пристъпите обикновено започват с кашлица, а после тя не може да диша.

Момичето се опита да се изтръгне от хватката му, но той също се изправи и двамата забързаха към стълбището.

— Трябва да има някакъв начин да й помогнем.

— Не и тук! — извика момичето уплашено. — Леля Елинор смесва различни билки и така я лекува… В цяла Шотландия няма друг, който да знае повече за лечебните растения и цяровете. Беше оставила малко от отварата в абатството…

— Какво има в нея? Навярно…

— Нямам представа! — Дженифър почти го теглеше нагоре по стръмните стъпала. — Единственото, което знам, е, че отварата трябва да заври, после Брена вдишва изпаренията и това облекчава пристъпа й.

Ройс отвори вратата на стаята на Брена и Джени се хвърли към сестра си, а очите й веднага се насочиха към пепелявото лице на светлокосото момиче.

— Джени? — прошепна Брена, хващайки ръката на сестра си, след което замлъкна. Тялото й се разтърси от силна кашлица. Когато се поуспокои, тя промълви: — Пак не съм добре.

— Не се тревожи — погали косата й по-голямото момиче, оправяйки един непослушен кичур. — Не се тревожи…

Уплашеният поглед на Брена се насочи към заплашителната фигура на графа, който стоеше до вратата.

— Трябва да си отидем вкъщи — каза тя. — Имам нужда от… — нов пристъп на остра кашлица я разтресе от главата до петите — …отварата!

С разтуптяно от страх сърце Дженифър погледна към Ройс.

— Позволи й да се прибере, моля те!

— Не.

Обезумяла от притеснение, голямата дъщеря на лорд Мерик пусна ръката на сестра си и напусна стаята, давайки знак на Ройс да я последва. Когато излязоха навън и затвориха вратата, за да не може Брена да ги чуе, тя погледна похитителя си право в очите и отчаяно рече:

— Брена може да умре без отварата на леля ми. Последния път сърцето й спря да бие!

Ройс не беше напълно убеден, че русата девойка се намира в смъртна опасност, но беше очевидно, че Дженифър не се съмняваше в това, както и че Брена изобщо не симулираше. Тя видя нерешителността, изписана на лицето му, и уплашена от възможността да й откаже, се опита да го накара да се смили над сестра й.

— Ти беше казал, че съм твърде горделива, и това е така — започна тя, поставяйки ръка на гърдите му, — но ако позволиш на Брена да се прибере, ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще мия пода, ще готвя в кухнята… ще ти се отплатя по стотици начини…

Ройс изгледа малката, деликатна длан, която лежеше на гърдите му — тя излъчваше топлина, която проникваше през туниката му и възпламеняваше желанието му. Графът не можеше да си обясни изключителния ефект, който му оказваше това момиче, но разбираше, че го желае страстно и неудържимо. За да постигне това, той бе готов да извърши първата безразсъдна постъпка в живота си — беше готов да освободи най-ценния си заложник. Въпреки че Дженифър бе убедена, че лорд Мерик е любящ, макар и строг баща, Ройс се съмняваше, че той изпитва някакви по-дълбоки чувства към дъщеря си.

Големите, разширени от тревога очи на девойката сякаш пронизваха неговите.

— Моля те! — казваше тя, мислейки си, че мълчанието му означава отказ. — Ще направя всичко. Ще коленича пред теб. Моля те, кажи ми само какво трябва да сторя.

— Всичко? — попита накрая той, а надеждата проблесна в замъгленото от страх съзнание на девойката. Без да обърне внимание на многозначителния му тон, тя потвърди:

— Всичко. Ще превърна този замък в място, достойно за крал, ще го почистя из основи за две седмици, ще изричам молитви за теб всеки път, когато…

— Не молитви искам аз… — прекъсна я Ройс.

— А какво тогава? — попита момичето, готово на всичко, само и само лордът да се съгласи.

— Теб.

Ръката на Дженифър бавно се отдръпна от гърдите му. Той продължи:

— Не те искам на колене, искам те в леглото си. Но не насила, а доброволно, ако разбираш какво искам да кажа…

Облекчението, което изпита девойката от освобождаването на Брена, само след секунда бе помрачено от изгарящата я ненавист към него заради онова, което бе поискал в замяна.

С освобождаването на Брена той не жертваше нищо, понеже Дженифър щеше да си остане негова заложничка, но ето че сега искаше от нея тя да пожертва всичко. Чрез доброволното си отдаване тя щеше да се превърне в уличница; щеше да опозори себе си, семейството си и всичко, което й бе скъпо и мило на този свят. Е, вярно, че веднъж вече му се бе предложила, но това, което бе поискала в замяна тогава, би спасило стотици — а може би и хиляди — човешки животи. Живота на всички хора, които обичаше.

Нещо повече — когато беше направила това, съзнанието й беше замаяно от страстните му целувки и ласки. Сега разсъдъкът й бе абсолютно трезв и тя виждаше последствията от желанието да помогне на сестра си с кристална яснота.

Зад затворената врата кашлицата на Брена стана мъчителна и Дженифър потрепери от страх — страх за себе си и за сестра си.

— Е, сключваме ли сделката? — попита невъзмутимо Ройс. Джени вирна брадичка — изглеждаше като млада кралица, току-що предадена от някого, на когото безрезервно се е доверявала.

— Май съм сбъркала в преценката си за вас, милорд — произнесе с горчивина. — Когато отказахте на предложението ми преди два дни, си казах, че сте човек на честта. Можехте да вземете това, което ви предлагам, след което въпреки всичко да нападнете „Мерик“. Сега обаче разбирам, че не е ставало въпрос за чест, а за арогантност. Един варварин няма чест.

Дори когато знаеше, че е претърпяла поражение, тя бе очарователна, помисли си Ройс.

— Толкова ли е ужасна сделката, която ти предлагам? — попита той. — Всъщност нямам никаква нужда от сделка и ти прекрасно го знаеш, Дженифър. Можех да взема онова, което искам, насила — по което и да е време през последните няколко дни.

Девойката знаеше това и въпреки че продължаваше да се чувства засегната, трябваше да положи всички усилия да не попадне отново под властта на дълбокия му глас:

— Желая те, и ако това ме прави варварин в твоите очи, тъй да бъде тогава! Само ми позволи, и аз ще направя така, че да бъде чудесно. Няма да изпиташ нито срам, нито болка в леглото ми с изключение на болката, която навярно ще ти причиня първия път. Оттам насетне те чака само наслада.

Ако тези думи бяха произнесени от някой друг рицар, щяха да бъдат достатъчни да вкарат в леглото му и най-опитната куртизанка. Произнесени от най-свирепия английски воин обаче, те накараха отгледаното в манастир шотландско момиче да се изчерви и да почувства как нозете му отмаляват, докато спомените за нежните ласки и целувки нахлуваха в главата му.

— Сключихме ли сделката? — попита Ройс, а дългите му пръсти бяха обгърнали крехките й рамене, галейки ги несъзнателно. Хрумна му, че току-що е казал най-нежните думи, които някога бе отправял към жена.

Джени се поколеба за известно време, след което едва-едва кимна.

— Ще изпълниш своята част от уговорката, нали?

Момичето осъзна, че той говори за доброволното й отдаване, и този път колебанието й продължи по-дълго. Направо го мразеше за това. Едно настоятелно гласче в съзнанието й не спираше да повтаря, че в ръцете на друг похитител едва ли би й се наложило да се сблъска с подобна участ. Жестока, ужасна съдба.

Тя вдигна глава и срещна погледа му. Изпълнена с гордост дори и когато се предаваше, тя изрече непоколебимо:

— Ще изпълня своята част от уговорката.

— Искам честната ти дума — настоя графът, докато поредният пристъп на кашлица се разнесе зад затворената врата.

Джени го изгледа изненадано. Последния път, когато му беше предложила честната си дума, той се бе държал така, все едно думата й не означаваше нищо. Това не беше толкова изненадващо — мъжете, включително и баща й, не взимаха много насериозно женските обещания. Очевидно лорд Уестморланд бе променил решението си и това я удиви. Чувствайки се малко неловко, но и горда от това, че за пръв път има възможността да се закълне в честта си, тя прошепна:

— Давам ти честната си дума.

Той кимна.

— В такъв случай идвам с теб и ще можеш да кажеш на сестра си, че я връщам в абатството. След това повече няма да ти бъде позволено да оставаш насаме с нея.

— Защо? — зяпна момичето.

— Защото се съмнявам, че тя е обърнала достатъчно внимание на защитата на „Хардин“, че да даде някаква полезна информация на баща ти. Ти обаче — добави иронично — преценяваше колко дебели са стените и броеше стражите ми, докато яздехме по подемния мост.

— Не! В никакъв случай! Не и без теб! — викаше Брена, щом чу, че я връщат обратно в абатството. — Джени трябва да дойде с мен! — плачеше тя, вперила красивите си очи в лорд Уестморланд. — Трябва!

Един час по-късно стотина рицари, предвождани от Стефан Уестморланд, бяха възседнали конете си, готови да напуснат всеки момент вътрешния двор на замъка. Джени се приближи до сестра си, която лежеше върху истинска планина от възглавници в една карета, погали я и каза:

— Пази се!

— Мислех си, че ще ти позволи да дойдеш с мен — проплака Брена.

— Не се изморявай с излишни приказки — рече Джени, докато подпъхваше завивките и наместваше възглавниците на сестра си.

Ройс даде знак, Дженифър отстъпи назад и кавалкадата тръгна напред, изтрополявайки по подемния мост. Каретата с Брена се движеше в центъра на отряда, а мъжете в челото и края на колоната носеха дълги копия, на които се развяваха сини знамена с вълчи глави върху тях. Отличителните знаци на Вълка щяха да ги пазят, докато стигнеха до границата; след това, в случай че бъдат нападнати, името на Брена щеше да им служи за защита.

Подемният мост бавно се вдигна. Лорд Уестморланд хвана лакътя на Джени и я поведе към голямата зала. Девойката го последва, но не можеше да изтрие от съзнанието си зловещия образ на вълчата глава с бели зъби. До този ден на знамената, носени от войската, имаше само златни лъвове и трилистници — емблемата на английския крал.

— Ако се тревожиш, че искам незабавно да пристъпим към изпълняване на уговорката — сухо каза Ройс, — можеш да се успокоиш. Имам доста задължения, които трябва да свърша преди вечерята.

На момичето изобщо не му се мислеше за сделката — още по-малко пък му се искаше да я обсъждат — ето защо рече:

— Тъкмо се чудех защо рицарите, които тръгнаха с Брена, носеха твоя герб, а не този на краля…

— Защото са си мои рицари, а не на Хенри — усмихна се графът. — Те са се заклели във вярност към мен.

Джени си мислеше, че крал Хенри VII бе издал указ, с който забраняваше на благородниците си да разполагат със свои армии.

— Не е ли забранено на английските благородници да имат свои рицари?

— В моя случай Хенри реши да направи изключение.

— Защо?

Веждите му се извиха.

— Може би защото ми се доверява, знам ли? — подхвърли лордът, без да има никакви намерения да хвърли повече светлина върху този въпрос.