Кралството на мечтите

Четвърта глава

Огньовете горяха в долината, където хората на Черния вълк щяха да лагеруват и тази нощ. Застанала до вдигнатото покривало на входа, с ръце, завързани зад гърба й, Дженифър замислено наблюдаваше трескавата активност, която кипеше пред тях.

— Ако искаме да избягаме, Брена… — започна тя.

— Да избягаме?! — учудено повтори сестра й. — Но как, в името на божията майка, бихме могли да направим това, Джени?

— Не съм сигурна, обаче ако ще го правим, трябва да е много скоро. Чух някои от мъжете да си говорят, че щели да ни използват, за да накарат татко да се предаде.

— А той ще го направи ли?

По-голямото момиче прехапа устни.

— Не знам. Имаше време — преди Аликзандър да дойде в „Мерик“ — когато хората от моя клан биха предпочели веднага да сложат оръжие, вместо да ме видят наранена. Сега обаче не означавам нищо за тях.

Брена много искаше да я успокои, да й каже, че не е така, че те все още я обичат, но знаеше, че Аликзандър бе отчуждил до такава степен хората от нея, че в момента те пет пари не даваха за Дженифър.

Това, което притесняваше най-много по-голямата сестра, беше, че замъкът „Мерик“ се намира на два дни път с кон оттук. А всеки час, през който щяха да се намират на пътя, беше много рискован — навсякъде обикаляха разбойници, а две самотни жени представляваха апетитна плячка дори за почтените мъже. Нито пътищата, нито странноприемниците бяха безопасни. Можеха да разчитат единствено на абатствата и манастирите, където всички по-благородни пътници избираха да отседнат.

— Проблемът е, че трудно ще избягаме с вързани ръце — продължи Дженифър този път на глас. — Което означава, че или ще трябва да ги убедим да ни развържат, или да направим опит да избягаме по време на обяда, когато ръцете ни са свободни. Ако направим така обаче, щом дойдат да приберат съдовете, веднага ще открият бягството ни, а ние няма да успеем да се отдалечим на достатъчно разстояние. Но пък си мисля, че ако това е единственият ни шанс в следващите дни, трябва да опитаме — завърши бодро тя.

— А какво ще правим, след като се озовем в горите? — попита Брена, представяйки си колко страшно би било да се скитат сами посред нощ.

— Не знам. Може би най-добре би било да се скрием някъде, докато престанат да ни търсят. Или да се опитаме да ги заблудим, че сме тръгнали на изток вместо на север. Ако откраднем два от конете им, ще имаме по-голям шанс да им се изплъзнем, макар и да ни бъде трудно да се крием. Само трябва да намерим начин да направим и двете неща едновременно. Да се скрием и да им се изплъзнем.

— Но как да сторим това?

— Нямам представа, но трябва да опитаме нещо. — Погледът й се спря на някакъв висок, брадат мъж, който говореше с един от рицарите. Щом усети, че го наблюдават, той изведнъж млъкна и съсредоточено се взря в нея.

Замислена дълбоко, Дженифър изобщо не го забелязваше. Огньовете горяха, пазачите им събраха съдовете и вързаха отново ръцете им, а двете момичета още не бяха измислили план.

— Не можем просто да си стоим тук като някакви послушни пионки и да чакаме той да ни използва за собствените си цели — избухна Джени, докато лежаха една до друга в тъмното. — Трябва да избягаме.

— А хрумвало ли ти е какво ще направи Вълкът с нас, ако ни хване?

— Не мисля, че ще ни убие — увери я по-голямата девойка след известен размисъл. — Каква полза би извлякъл от нас като заложнички, ако сме мъртви? Татко ще пожелае да ни види, преди да се съгласи да се предаде, и графът ще трябва да ни покаже — живи и дишащи — защото в противен случай татко ще го направи на нищо — заяви Джени. Хрумна й, че е по-добре да мисли за него като графа на Клеймор, отколкото като за Черния вълк. Така не й се струваше толкова страшен.

— Права си — съгласи се Брена и скоро заспа.

Минаха обаче няколко часа, преди и сестра й да направи същото. Макар и да се показваше храбра и уверена пред спътничката си, беше много изплашена. Страхуваше се за Брена, за себе си и за своя клан, и нямаше представа как точно да избягат. Знаеше само, че са длъжни да опитат.

Независимо че графът надали щеше да ги убие, ако ги хванеше, несъмнено имаше и други лоши неща, които можеше да им стори. Представи си мрачното му лице с гъста черна брада и потръпна при мисълта за странните му сребристи очи, в които се отразяваше трепкащата светлина от огньовете предишната вечер. Днес очите му бяха сиви като буреносни облаци — но имаше един миг, когато очите му се бяха спрели на устните й и тяхното излъчване се промени. Тази промяна го накара да изглежда по-опасен от когато и да било. Навярно черната му брада, помисли си тя, го правеше толкова страшен, защото прикриваше чертите му. Без тази брада той без съмнение би изглеждал като всеки друг мъж на… трийсет и пет? Четирийсет? Тя бе чувала да се разказват легенди за него още когато беше на четири или пет годинки, така че той наистина трябваше да е много стар! Дженифър се почувства по-добре при тази мисъл. „Само брадата го прави страшен — повтори си тя, — брадата и високият му ръст, както и странните му сребристи очи.“

Утрото настъпи, а Дженифър още не бе измислила как да се измъкнат от лагера на Вълка.

— Само ако имахме мъжки дрехи — каза тя въодушевено, — щяхме да стигнем много по-лесно до нашата цел.

— Едва ли ще можем да помолим пазачите да ни дадат на заем — промърмори Брена, след което изведнъж подскочи. — Да знаеш само колко ми липсва шиенето! Освен това винаги мисля по-добре, когато държа игла в ръката си. Мислиш ли, че нашият пазач би ми донесъл игла, ако го помоля много учтиво?

— Едва ли — отвърна Джени отнесено, взирайки се в мъжете, които обикаляха насам-натам в изпокъсани дрехи. Ако някой изобщо се нуждаеше от игла и конец, това без съмнение бяха тези хора. — Пък и какво ли би ушила с… — Тя замълча и настроението й изведнъж се възвърна. — Брена! Точно така, напълно си права да поискаш от пазача игла и конец. Изглежда свестен, а и усещам, че те намира за много привлекателна. Защо не го извикаш и не му кажеш да ни донесе две игли?

Джени изчака, докато Брена се приближаваше към пазача. Скоро щеше да каже плана си на сестра си. Засега се въздържаше, тъй като лицето на Брена щеше да я издаде, ако се опиташе да излъже.

— Това е друг пазач — изобщо не го познавам — прошепна тя разочаровано, обръщайки се към Дженифър. — Да го помоля ли да извика свестния пазач?

— На всяка цена — с усмивка изрече по-голямото момиче.

Сър Юстас беше с Ройс и Стефан и тримата се бяха надвесили над картата на околностите, когато другият пазач го уведоми, че дамите искали да го видят.

— Арогантността й е безгранична! — възмути се Ройс. — Не стига, че изпраща пазачите си по задачи, ами и те тичат да изпълнят поръчките й! — Прекъсвайки тирадата си, Вълкът попита: — Предполагам, че синеоката с мръсното лице те изпрати?

Сър Лайънъл се ухили и поклати глава.

— Видях две чисти лица, Ройс, но девойката, която говори с мен, имаше зелени очи, а не сини.

— О, разбирам — саркастично изрече Ройс, — не Арогантността те е накарала да изприпкаш от поста си, а Красотата. Какво иска?

— Не ми каза. Искаше да види Юстас, така рече.

— Веднага се връщай на поста си и стой там. Кажи й да изчака — отсече графът на Клеймор.

— Ройс, те са само две беззащитни момичета — напомни му рицарят. — Нещо повече, ти не се доверяваш на никого да ги пази, с изключение на Арик и някой от нас — рече той, имайки предвид елитната лична охрана на Уестморланд, които бяха негови предани приятели. — Държиш ги вързани и под стража, все едно са някакви опасни мъже, способни да ни надвият и да избягат.

— Не мога да се доверя на никой друг с тези жени. Много добре знаеш какво биха направили някои от войниците ми с тях. — Той рязко стана от стола си. — Омръзна ми да стоя в тази палатка. Ще дойда с теб да видя какво толкова искат.

— Аз също — обади се и Стефан.

Джени видя как графът се приближава към шатрата им, придружен от двамата пазачи и брат си.

— Е? — попита Ройс, нахълтвайки заедно с тримата си спътници. — Какво има този път?

Брена се смути. Паниката стегна гърлото й и тя побърза да каже:

— Аз… аз бях тази, която поиска да го види. — Момичето кимна с глава към пазача. — Сър Юстас.

Ройс въздъхна нетърпеливо, отмести поглед от Дженифър и изгледа мрачно сестра й.

— И би ли ми казала защо!

— Да.

— Ами добре тогава, кажи ми.

— Аз… ние… — тя отчаяно погледна Джени, после продължи — бихме искали много да ни дадете игли и конци.

Ройс се вгледа подозрително в човека, който най-вероятно бе измислил някакъв начин да използва иглите, за да му причини нещо лошо, но днес лейди Дженифър изобщо не приличаше на себе си. Тя отклони поглед от неговия и наведе глава, и той изпита разочарование, че куражът я е напуснал толкова бързо.

— Игли? — повтори той намръщено.

— Да — отвърна Джени. — Дните се точат бавно, а ние нямаме какво да правим. Сестра ми Брена предложи да се занимаваме с шиене.

— Шиене? — повтори Ройс, засрамен, че е поставил тези две девойки под усилена охрана. Лайънъл беше прав — Дженифър бе просто едно младо момиче. Младо, безразсъдно и вироглаво момиче, с повече кураж, отколкото здрав разум. Той я беше надценил само защото никой затворник досега не се бе осмелявал да го удари.

— Абе, вие къде си мислите, че се намирате? В салона на кралицата? Тук нямаме никакви… ъ-ъ-ъ… — Той се чудеше как се казваха онези неща, върху които жените се занимаваха с шиене по цял ден.

— Гергефи? — подсказа му Дженифър.

— Да, гергефи.

— А някакви подплатени рамки? — попита девойката, едва сдържайки смеха си.

— Не! — отряза я Ройс.

— Не може да няма нещо, върху което да можем да използваме иглата и конците — не се отказваше голямата дъщеря на лорд Мерик. — Ако нямаме какво да правим, направо ще полудеем тук. Няма никакво значение какво ще шием. Ако имате нещо, което трябва да се закърпи…

Той рязко се обърна, изпълнен със съмнения, озадачен, но и приятно изненадан.

— Предлагате доброволно да шиете за нас?

— Е, не исках да… — Джени се опита да имитира израза на невинно изумление, изписано на лицето на сестра й.

— Защото в лагера има достатъчно работа, с която не биха се справили и сто шивачки за една година — каза Ройс и в същия момент му хрумна, че девойките трябва да заработват по някакъв начин храната си. Обръщайки се към Годфри, той рече: — Виж какво можеш да направиш по въпроса.

Брена гледаше слисано и не можеше да повярва в случващото се. Какво стана! Невинното й предложение доведе дотам, че да започнат да помагат на врага си! Джени се стараеше с всички сили да изглежда уплашена, но в момента, когато четиримата мъже си тръгнаха, погледна сестра си, а очите й блестяха от въодушевление.

— Току-що преодоляхме две от трите пречки към бягството ни. Ръцете ни ще бъдат развързани и ще можем да се предрешим.

— Да се предрешим? — започна Брена, но още преди сестра й да отговори, очите й се разшириха от осенилото я прозрение и тя се засмя. — Мъжки дрехи — изкикоти се русата девойка. — И той сам ни ги предложи.

За по-малко от час в палатката им се издигнаха три планини — две от скъсани дрехи и една от съдрани одеяла и пелерини, принадлежащи на войниците на Вълка. Двете момичета се захванаха за работа и продължиха до късно през нощта, напрягайки очи под трепкащата светлина на свещта. Вече бяха закърпили дрехите, които щяха да им послужат за бягството, и ги бяха прибрали настрана.

— Права си — каза Брена, докато сгъваше една от ризите на графа, която вече имаше череп с кръстосани кости, избродирани на гърба. — Изобщо няма да забележи, като я облече.

Джени се засмя.

— Мислех си за Макферсън — продължи сестра й. — Май няма да се наложи да се омъжваш за него в крайна сметка.

— Защо смяташ така?

— Защото татко без съмнение ще уведоми веднага крал Джеймс — а може би даже и папата — че сме били отвлечени от абатството, а това ще вдигне такъв шум, че крал Джеймс веднага ще изпрати войници в замъка „Мерик“. Абатството е неприкосновена територия и ние се намирахме под закрилата му. А щом крал Джеймс ни се притече на помощ, за какво ни е кланът на Макферсън?

Очите на Дженифър се озариха за миг от пламъка на надеждата, но после помръкнаха.

— Не мисля, че се намирахме на територията на абатството, когато ни отвлякоха.

— Татко няма да знае това, така че ще приеме, че сме били. Както и всички останали според мен.

Ройс бе застанал пред шатрата си и се взираше в малката палатка на края на лагера, където държаха двете заложнички. Юстас тъкмо беше сменил Лайънъл и сега стоеше на стража.

Слабата светлина от свещта, озаряваща вътрешността на палатката, говореше, че момичетата са още будни. Сега в относителното спокойствие на лунната нощ той призна пред себе си, че беше отишъл при заложничките, тласкан от известно любопитство. Щом разбра, че лицето на Дженифър вече е чисто, веднага му се прииска да го зърне. Сега пък бе любопитен какъв точно е цветът на косата й. Съдейки по извитите й вежди, трябваше да е кестенява, докато сестра й определено беше руса, но Бренда Мерик изобщо не го интересуваше.

За разлика от Дженифър.

Тя очевидно бе чувала обичайните истории за отвратителните зверства, които уж е извършил, но явно не се боеше от него, както се страхуваха повечето мъже. Куражът и решителността й бяха едни от най-интригуващите й черти.

Ами очите й? Тези големи пленяващи очи с цвят на дълбоко наситеносиньо, които го караха да си мисли за кадифе. Удивителни очи. Именно те го бяха накарали да поиска да види лицето й.

Е, не беше изключителна красавица, но когато го погледна днес в палатката, остана зашеметен. Скулите й бяха високи и деликатно изваяни, кожата й бе гладка като алабастър, нослето й беше малко. В контраст с тези нежни черти малката й брадичка излъчваше упоритост и прямота, а когато се усмихнеше, на страните й се появяваха две трапчинки.

Прекъсвайки мислите си за устните на Дженифър Мерик, графът вдигна глава и погледна въпросително към Юстас. Разбрал безмълвния му въпрос, рицарят се обърна към него, така че огънят да осветява чертите му, и взе да прави такива движения с дясната си ръка, като че ли шиеше.

Ясно. Стори му се малко странно, че девойките продължават да се занимават с това в този късен час. Доколкото знаеше, жените със знатно потекло шиеха разни работи за своите семейства и домове, но винаги оставяха кърпенето на слугините. А може би, предположи, докато гледаше сянката на Дженифър зад стената на палатката, знатните жени се занимаваха с това и когато се чувстваха отегчени. Едва ли обаче посред нощ, и то на слабата светлина от свещта.

Колко работливи само бяха дъщерите на лорд Мерик, помисли си той със смесица от сарказъм и неверие. Колко мило беше от тяхна страна да предложат помощта си на своите похитители, като закърпят съдраните им дрехи! Колко щедро.

Колко подозрително.

Особено по отношение на лейди Дженифър Мерик, чиито неприязън и враждебно отношение бе изпитал прекрасно на свой гръб.

Ройс се отправи към палатката на девойките. Докато минаваше покрай изтощените от битката войници, спящи по земята, завити в пелерините си, прозрението изведнъж го осени. Той сподави ругатнята си и ускори крачка. Точно така! Без съмнение те повреждаха по някакъв начин дрехите, които им бяха предоставени за кърпене.

Брена за малко да изкрещи, когато Вълкът рязко отметна покривалото на входа и нахълта в палатката. Джени обаче едва трепна, след което се изправи, а на лицето й бе изписано подозрително любезно изражение.

— Да видим каква работа сте свършили! — рече той, а взорът му се местеше трескаво от Брена към Дженифър и обратно. — Покажете ми!

— Добре — съгласи се по-голямото момиче и остави ризата, с която се занимаваше в момента. Протягайки се към купчината дрехи, които възнамеряваха да облекат, тя взе един дебел вълнен панталон и му го подаде, посочвайки току-що зашитата дупка отпред.

Напълно озадачен, Ройс се взря в почти невидимия, здрав шев, който момичето бе направило. Вярно, че беше горделива, вироглава и високомерна, каза си рицарят, но освен това беше и дяволска добра шивачка.

— Одобрявате ли свършеното от нас, милорд? — запита тя с усмивка. — Ще запазим ли работата си?

Ако тя беше някоя друга, а не надменната дъщеря на неговия враг, той веднага щеше да я вдигне във въздуха и да я разцелува от радост за помощта й, която идваше тъкмо навреме.

— Свършили сте страхотна работа — призна им той. Отправи се към изхода, но изведнъж се обърна и каза: — На хората ми им е студено, одеждите им са изпокъсани и неподходящи за задаващото се сурово време. Те ще се зарадват, когато им кажа, че дрехите им са закърпени и поне стават за носене, докато пристигнат зимните облекла.

Джени изобщо не очакваше подобни думи от неговата уста. Чувстваше се малко неловко от дребната проява на човечност от негова страна, но въпреки това му се усмихна мило. Когато той излезе, Брена въздъхна.

— Ох… някак си… досега изобщо не мислех за мъжете тук като за хора — каза тя.

Сестра й обаче отказваше да признае, че и тя мислеше по същия начин.

— Те са наши врагове — напомни на Брена и на себе си. — Врагове на нас, на татко и на крал Джеймс.

Дълго след като светлокосото момиче бе заспало, Дженифър лежеше будна, мислейки си за утрешното им бягство, както и за всички неща, които можеха да се случат — добри или лоши.