Кралството на мечтите

Единайсета глава

Лунната светлина обливаше стаята и потъналият в дълбок сън Ройс се обърна по корем, протягайки ръката си към лежащата наблизо Дженифър. Под дланта си обаче напипа само хладни завивки — тя не беше там. Той се разсъни за секунди — изпълненият му с опасности живот го бе научил на това — завъртя се светкавично по гръб и започна да оглежда съсредоточено стаята, а креслата и раклите в помещението се открояваха като призрачни сенки на бледото лунно сияние.

Лордът стана от леглото и бързо започна да се облича, проклинайки своята глупост — как можа да пропусне да сложи страж пред вратата! Грабна кинжала си, ядосан заради това, че бе заспал спокойно, без да си помисли, че тя можеше да се опита да избяга. Дженифър Мерик бе способна не само на това, а и на много повече. В крайна сметка даже трябваше да е доволен, че не беше прерязала гърлото му, докато е спял. Графът рязко отвори вратата и за малко да стъпи върху спящия си оръженосец, който бе легнал на един сламеник в коридора.

— Нещо не е наред ли, милорд? — попита разтревожено Гауин, изправяйки се моментално на крака.

Някакво едва забележимо движение на малката тераска привлече вниманието на Ройс и той веднага насочи погледа си натам.

— Какво има, милорд?

Графът затръшна вратата под носа на угрижения си оръженосец.

Успокоен, че няма да му се налага да предприема поредното нощно преследване из горите в търсене на Дженифър, той отвори вратата, водеща на балкончето, и излезе навън. Тя беше там — дългата й коса се развяваше на нощния вятър, ръцете й бяха обгърнали тялото й, а погледът й беше зареян в далечината. С присвити очи Ройс започна да изучава изражението й и отново изпита облекчение. Тя определено не обмисляше да се хвърли от балкона, нито пък оплакваше загубата на девствеността си. Девойката просто изглеждаше потънала в собствените си мисли.

Всъщност момичето дотолкова бе погълнато от мислите си, че изобщо не забеляза, че вече не е само. Успокояващите ласки на невероятно топлата нощ й бяха помогнали да възвърне присъствие на духа си, но въпреки това продължаваше да има чувството, че целият й свят се е преобърнал и без съмнение Брена беше част от причината за това. Брена и нейната възглавница, напълнена с перушина, бяха причината Дженифър да направи благородната саможертва и да се лиши от своята девственост. Ужасната истина я бе осенила тъкмо когато се унасяше в сън.

Тъкмо произнасяше тихичка молитва за възстановяването на Брена и безопасното й пътуване до абатството, когато вниманието й бе привлечено от малко перце, подало се от калъфката на възглавницата й. Тогава си спомни за възглавниците в каретата, които нагласяваше за сестра си, и по-точно какви бяха на допир. Каквито и да е пера в близост до лицето или тялото на светлокосата девойка й причиняваха ужасен пристъп на кашлица и тя винаги внимаваше да стои далеч от тях. Очевидно, реши Дженифър, Брена е заспала в стаята си, след което се е събудила и е започнала да кашля. Вместо обаче да отстрани незабавно дразнителя, тя най-накрая е решила да прояви малко кураж и съобразителност — вярвайки, че графът ще освободи и двете сестри, русокосата девица най-вероятно е заровила лице във възглавниците и се е закашляла така, все едно смъртта й ще настъпи всеки момент.

„Много хитро“ — помисли си Джени — досущ като нейните планове — обаче също толкова злополучно, реши мрачно после.

След това мислите й се насочиха към бъдещето, за което някога си беше мечтала — бъдеще, което сега й изглеждаше безвъзвратно изгубено.

— Дженифър — обади се Ройс зад нея.

Момичето рязко се обърна, опитвайки се да прикрие реакцията си при звука на неговия глас. Защо ли, се питаше тя, продължаваше да усеща целувките му по кожата си и видът на лицето му бе достатъчен, за да я накара да си припомни страстните му ласки?

— Аз… защо си облечен? — попита. С облекчение установи, че гласът й звучи спокойно.

— Тъкмо щях да започна да те търся — отвърна той, излизайки от сенките.

Тя изгледа кинжала в ръката му.

— И какво смяташе да правиш, когато ме намериш?

— Съвсем бях забравил за тази тераса — каза той, докато затъкваше кинжала в колана си. — Помислих си, че си избягала от стаята.

— Оръженосецът ти не спи ли пред вратата?

— Правилно.

— Той има обичая да се просва така, че да блокира пътя към теб, където и да си.

— Права си.

На Джени изведнъж й се прииска да я остави на мира — присъствието му нарушаваше спокойствието, към което тя така отчаяно се стремеше. Обърна му гръб, надявайки се, че той ще разбере намека, и се загледа в обления от лунната светлина пейзаж.

Ройс се поколеба. Даваше си сметка, че тя иска да е сама, но в същото време не му се искаше да я остави. Усещайки, че тя надали ще се зарадва много, ако я докосне, той се облегна на парапета на балкончето до нея.

— За какво си мислеше, когато дойдох?

Момичето изтръпна. Не можеше да му каже нищо нито за замисъла на Брена, нито за безрадостното си бъдеще.

— Няма значение — отвърна.

— Нищо, кажи ми.

Младата жена отправи замислен поглед към хълмовете в далечината.

— Припомнях си времето, когато обичах да с стоя на терасата на стаята си в „Мерик“ и да си мисля за кралството.

— За кралството ли? Кое кралство?

— Моето — въздъхна тя. — Мечтаех си да имам лично мое кралство.

— Горкият Джеймс! Кое от владенията му възнамеряваше да узурпираш?

Тя се опита да се усмихне, но в гласа й имаше тъга.

— Не ставаше дума за някакво истинско кралство със земи и замъци, а за едно кралство на мечтите — място, където всички неща щяха да бъдат точно такива, каквито аз исках.

В съзнанието на Ройс изплуваха отдавна забравени спомени, той се наведе над парапета и каза:

— Аз също обичах да си представям такива неща. Кажи ми какво беше твоето кралство.

— Няма много за разказване — рече момичето. — В моето кралство щеше да цари благоденствие и мир. Е, от време на време някой земеделец се разболяваше тежко или пък изникваше заплаха за сигурността ни…

— Измисляла си болести и битки в кралството на мечтите си? — Ройс беше изумен.

— Разбира се! — призна възторжено Дженифър. — Трябваше да има и такива неща, за да мога да помогна на хората си. Точно поради тази причина бях измислила кралството си.

— Искала си да бъдеш героиня за поданиците си — отбеляза с усмивка Ройс.

Тя поклати глава:

— Не. Исках само да бъда обичана от онези, които обичам.

— Това ли бе най-важното за теб?

Тя кимна.

— Затова си създадох моето кралство на мечтите, където можех да извършвам велики и храбри дела.

Облаците се разпръснаха и лунните лъчи изведнъж осветиха фигурата на някакъв мъж, намиращ се на най-близкия до замъка хълм. Разстоянието не беше много голямо и при всеки друг случай Ройс незабавно би изпратил хора да проверят какво става. Сега обаче графът не обърна никакво внимание на видяното. Нощта бе топла и двамата си споделяха интимни неща от своето минало — в такава нощ дори Черният вълк не би искал да се занимава с невидимата заплаха, промъкваща се в такава близост до владенията му.

— Ти си смела и красива млада жена — каза той, — а също и графиня. Без съмнение хората от твоя клан те обичат — нещо повече, навярно те обожават! Защо ти е било да си измисляш някакво си кралство, когато реалността е била точно такава, каквато си искала да бъде?

— Всъщност — отвърна тя безизразно — понякога си мисля, че ме възприемат като… като подхвърлено дете.

— Абсурд! — реагира графът.

— А какво друго могат да си мислят след нещата, които доведеният ми брат Аликзандър наговори за мен?

— Какви неща?

Тя потрепери, обгърна тялото си с ръце и прошепна:

— Отвратителни неща.

Ройс я гледаше, очаквайки обяснението й. Тя неохотно продължи:

— Страшно много са, но най-гнусното бе удавянето на Ребека. С Беки бяхме далечни братовчедки и най-добри приятелки. И двете бяхме на по тринайсет години — добави с тъжна усмивка. — Баща й, Гарик Кармайкъл, беше вдовец и тя бе единственото му дете. Той я обичаше безумно — както впрочем и всички ние. Беки бе много сладка и невероятно красива — по-красива дори и от Брена. Баща й я обичаше толкова много, че не й даваше да направи нищо сама от страх да не би да се нарани. Даже й беше забранил да се приближава до реката, защото се страхуваше да не се удави. Беки реши да се научи да плува — да му докаже, че може и сама да се пази — и рано всяка сутрин ние се промъквахме крадешком до реката, където й показвах как да плува.

Ройс я слушаше с интерес.

— В деня, преди да се удави, бяхме ходили на панаир и се бяхме поскарали, защото й бях казала, че един от жонгльорите я гледа по непристоен начин. Доведените ми братя Аликзандър и Малкълм бяха чули разправията ни — както и някои други хора между другото — и Аликзандър ме обвини, че съм ревнувала, понеже съм била хвърлила око на жонгльора. Пълна глупост! Беки беше много ядосана и объркана и ми каза да не отивам на реката на следващата сутрин, понеже вече нямала нужда от помощта ми. Знаех си, че тя не го мисли наистина, както и че още изобщо не може да плува, ето защо на другата сутрин отидох право там. — Дженифър продължи шепнешком: — Щом се появих, тя отново побесня. Каза ми да се махам и да я оставя на мира. Вече бях започнала да се изкачвам по хълма, когато чух пляскане зад гърба си и виковете й да й помогна. Обърнах се и се затичах към нея, но не можех да я видя. Когато бях на половината път, тя изведнъж подаде глава над водата и изкрещя за помощ… — Младата жена потръпна. — После отново потъна, аз се гмурнах, но не можах да я намеря. Гмурках се отново и отново, но от Беки нямаше и следа. Течението беше много силно и най-вероятно я бе отнесло надалеч. На следващия ден тялото й беше открито на няколко километра от „Мерик“, изхвърлено на брега.

Ройс слушаше вкаменен.

— Било е нещастен случай — промълви накрая. Момичето си пое дълбоко дъх.

— Не и според Аликзандър. Той трябва да се е намирал наблизо, защото после разказа на всички, че чул как Беки крещяла моето име, което си беше вярно. Другото, което разправи обаче, беше, че сме се карали и аз съм я била блъснала в реката.

— Добре, те не видяха ли мокрите ти дрехи?

— Той каза — продължи момичето, — че след като съм я блъснала, съм изчакала, след което съм се опитала да я спася. На Аликзандър — добави — вече му бяха казали, че той, а не аз, ще наследи баща ми като лорд. Изглежда обаче това не му беше достатъчно — той искаше да ме опозори и да ме пратят някъде далеч. След този случай вече му беше лесно.

— Лесно ли? За какво?

— Още няколко коварни лъжи и изкривени истини и му бе достатъчно да настрои всички в замъка срещу мен.

Тя погледна Ройс в очите и се опита да се усмихне.

— Виждаш ли косата ми?

Той кимна.

— Преди тя имаше ужасен цвят. Сега е като косата на Беки. Тя знаеше… колко много харесвах косата й… — промълви девойката — и… и си мисля, че ми я е подарила. За да ми покаже, че знае — знае, че съм се опитала да я спася.

Ройс протегна ръка да я погали, но Дженифър се отдръпна назад и въпреки че големите й очи блестяха от сълзи, не започна да плаче. Едва сега графът осъзна защо това младо момиче не бе проляло и сълза, откакто брат му го беше довел в лагера. Дженифър Мерик пазеше всичките си сълзи вътре в себе си и куражът и гордостта й никога нямаше да й позволят да се пречупи и да ги излее навън. В сравнение с онова, което беше преживяла, боят, който й беше дръпнал, сигурно бе като детска залъгалка за нея.

Без да знае как да реагира в тази ситуация, Ройс влезе в стаята, наля вино от гарафата в един бокал и й го поднесе.

— Изпий това — рече.

Той забеляза с облекчение, че тя вече бе овладяла мъката си. Устните й се озариха от усмивка, когато му заяви:

— Струва ми се, милорд, че непрекъснато се опитваш да ме напиеш.

— Само защото имам нечестиви намерения към теб — намигна й графът.

Тя се изкикоти и отпи глътка от виното. Оставяйки бокала, отново зарея поглед в далечината. Ройс я наблюдаваше безмълвно. Мислеше за признанието й и му се искаше да й каже нещо успокояващо.

— Съмнявам се, че щеше да ти допадне да носиш отговорност за целия си клан — рече.

Тя обаче поклати глава.

— Напротив. Има толкова много неща, които могат да се направят по различен начин — неща, които може да забележи само една жена. Доста научих и от майката игуменка. Има нови тъкачни станове, нови начини за отглеждане на реколтата — стотици нови неща, които могат да се направят по-добре.

Неспособен да спори за достойнствата на становете и отглеждането на посевите, лордът каза:

— Не можеш да живееш, опитвайки се през цялото време да се доказваш пред своя клан.

— Мога — изрече тя уверено. — Бих направила всичко, за да ги накарам да ме възприемат отново като една от тях. Ние сме едно — тяхната кръв тече в моите вени, а моята — в техните.

— Най-добре забрави за това. Малко вероятно е да постигнеш победа.

— Защо пък не? Напоследък изобщо не изглеждаше малко вероятна. Един ден Уилям ще бъде граф, а той е много мило момче — добре, де, мъж — все пак е на двайсет години. Не е силен като Аликзандър или Малкълм, но пък е интелигентен, мъдър и принципен. Той знае за немилостта, в която съм изпаднала пред своя клан, и веднъж само да стане лорд, съм сигурна, че ще направи всичко възможно да изчисти репутацията ми. Тази вечер обаче всичките ми надежди пропаднаха.

— Че какво общо има тази вечер?

Тя вдигна очи към него, погледът й беше на ранена сърна независимо от спокойния тон, с който говореше:

— Тази вечер се превърнах в любовница на най-големия враг на семейството си. В миналото ме презираха за неща, които не бях извършила, а сега вече имат основателна причина да ме презират за онова, което сторих в действителност. Този път извърших непростимото. Дори Бог няма да ми прости…

Неоспоримата истина на обвинението нарани Ройс повече, отколкото искаше да си признае. Той я стисна здраво за раменете и я завъртя, после вдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. Дори сега, докато й говореше, чувстваше възбуда.

— Дженифър — започна той, — не знам как точно са стояли нещата между теб и хората ти, но вече спах с теб и нищо не може да промени този факт.

— А ако можеше да го промениш? — запита момичето. — Би ли го сторил?

Мъжът погледна съблазнителната млада жена, която стоеше пред него, и съвсем честно заяви:

— Не.

— Тогава не ми се прави на изпълнен със съжаление — сопна му се тя.

Графът се усмихна тъжно.

— Така ли изглеждам? Изпълнен със съжаление? Съжалявам, задето се унизи пред мен, но изобщо не съжалявам за това, че те обладах преди час, нито пък съжалявам за това, че ще те имам след няколко минути, както възнамерявам да направя.

Тя го изгледа сърдито при тези арогантни думи, но той продължи невъзмутимо:

— Не вярвам в твоя Бог, нито пък в някой друг, но вярващите са ми казвали, че той е справедлив Бог. Ако е така, надали ще те обвини за онова, което се случи между нас — завърши философски Ройс. — В крайна сметката се съгласи на сделката заради живота на сестра си. Това не беше по твоя воля, а изцяло по моя. Както и всичко, което стана в леглото ми. То беше против волята ти, нали?

Веднага щом зададе въпроса, графът изпита съжаление, че го е направил. Даде си сметка, че докато се опитваше да я увери, че не я е опетнил завинаги в очите на нейния Бог, ни най-малко не искаше Дженифър да отрече удоволствието, което бе изпитала с него, както и че тя го желаеше почти толкова силно, колкото и той нея. Изведнъж почувствал нуждата да изпита откровеността й, Ройс попита:

— Не е ли така? Той няма да те обвини за загубата на девствеността ти, тъй като ти просто ми се подчини против волята си!

— Не е така! — извика тя. В гласа й се усещаха срам, безпомощност и още хиляда други чувства, които Ройс не можеше да определи.

— Не е ли? — рече, а вътрешно изпита огромно облекчение. — Къде сгреших? Кажи ми къде сгреших.

Не заповедният тон я накара да отговори. Припомни си начина, по който се бяха любили, невероятната му нежност, искреното му съжаление, когато бе отнел девствеността й, и макар че искаше да го нарани така, както той бе разрушил бъдещето й, не го направи.

— Не по своя воля дойдох в леглото ти — прошепна тя, — но щом се озовах там, вече не искам да го напусна.

Бе извърнала очи от него, така че не можеше да забележи нежността, която озари усмивката му, но усети как ръцете му я прегръщат, а устните му се сливат с нейните в томителна целувка, лишавайки я първо от способността да говори, а после и от дъх.