Кралят-демон

7. Жълтото копринено въже

Картичката гласеше:

Маран я огледа внимателно.

— Е? — попитах.

— Не съм сигурна. Не е добре, че не се обръща към теб с „трибун“, но от друга страна е добре, че не те нарича конт, а използва титлата, дадена ти от държавата, въпреки че всъщност ти беше дадена от Властта на Десетимата. Не е добре, че картичката е печатна, но е добре, че като че ли я е подписал лично — императорът отскоро беше започнал да подписва писмата си с инициал. — Но никак не е добре, че е изчакал последните два часа, преди да ни я изпрати.

Поклатих глава. Тези сложности на етикета бяха непосилни за мен.

— Във всеки случай поне не е пренебрегнал поканата ни — разсъди Маран. — Въпреки че не бих очаквала да пренебрегне каквото и да е от който и да е Аграмонте. Мисля, че просто трябва да изчакаме и да видим какво ще последва.

Чувствах се като пълен глупак, застанал насред голямата зала на Водния палат, обкръжен от слуги с фамилните ливреи на Аграмонте — плюшени тъмнозелени палта и бричове, елеци с яркочервени ширити, златни токи и копчета. Бях в пълна парадна униформа и отличителни знаци, но без оръжие.

Маран носеше бяло дантелено горнище с дълбоко изрязано деколте, обшито с перли. Полата й беше от лъскава черна коприна, с черни седефени триъгълници. Косата й беше навита на кок, с черна дантелена шапчица отгоре. Не носеше бижута, освен колието от скъпоценни камъни, всеки с леко различен оттенък, така че цялото представляваше зашеметяващо очите разноцветно колело. Тя огледа намръщено балната зала и изсумтя:

— Дотук прилича на пълен провал.

— Още е рано — опитах се да я успокоя. — Все още има близо час до времето на поканата. Учила си ме, че никой освен дръвниците, старците и глупаците не идва на минутата — тя се опита да се усмихне, но опитът й беше жалък. Досега бяха пристигнали само шепа хора, и то от онези, които не пропускат никое събитие, стига да им предлагат храна и пиене, плюс обичайната пасмина паразити, които съдят за едно светско събитие по престижа на този, който го организира, и нищо повече.

Амиел се появи на входа и се затича към Маран. Тъй като нищо не разбирах от шивачество, си помислих, че облеклото й е съставено от две рокли в една. И двете се впиваха плътно в тялото й на танцьорка и бяха скроени високо до шията и покриваха глезените. Но ако това ви накара да си помислите, че контеса Калведон бе облечена скромно, ще сгрешите. Първата, „вътрешната“ рокля беше ушита от тъмночервена прозрачна коприна. Облеклото над нея беше в морскозелено, също прозрачно, и двата прозрачни плата почти се сливаха. Отдолу не носеше нищо и при всяко движение проблясваха части от смуглата й гола плът. Също като Маран, се бръснеше между краката, но за разлика от Маран, си слагаше руж на цицките. При друго настроение и ако не беше приятелка на жена ми, сигурно щяха да ми хрумнат доста интересни мисли.

— Кой направи илюзията? — попита тя.

— Нашата ясновидка, Синаит — отвърна Маран и в гласа й се появи искра на радост. — Нали е великолепно?

Маран се беше спряла на идеята за празненство в чест на настъпващото Време на бурите. Климатът бе помогнал, тропическият мусон се беше разбушувал от морето на север. Уподобявайки го, Синаит бе сътворила буря вътре в балната зала — с реещи се облаци, някои черни и натежали от дъжд, други се издигаха, понесли заплахата за силни ветрове; тук-там бляскаха мълнии и слухът едва долавяше тътена на гръмотевиците. Но тази буря кипеше из залата на височина до кръста и не беше трудно човек да си представи, че е полубожество или проява на някой от по-големите богове, понесъл се през небесата.

— Особено ми допада… — Пелсо се приближи и Амиел замълча, усмихна се сдържано и се извини, че ще отиде да си налее пунш. Беше съвсем ясно, че двамата са тук само заради Маран и мен. Ако имаха избор, сигурно всеки щеше да е в другия край на града — или на света.

Граф Калведон се поклони.

— Мога ли да отвлека жена ви, Дамастес? Тя може би ще пожелае да танцува с мен.

Хвана Маран за ръка, без да изчака отговор, и я отведе. На дансинга нямаше повече от пет-шест двойки.

Реших, че всичко друго ще е по-добре от това да стоя тук, и намерих Синаит, която бе облечена в обичайното кафяво. Потанцувах с нея и я похвалих за заклинанието.

— Жалко, че не мога да направя нещо повече — отвърна тя. — Например да направя заклинание, което да привлече лордовете и дамите на Никиас като мухи на мед. Мразя жена ви да се чувства така.

— Аз също. Някакви предложения?

— Единственото ми би включило един, който се държи като глезено хлапе, но ще премълча името му, за да не засегна клетвите ви.

— Благодаря.

— Няма защо.

Потанцувах с две други жени, после — с Амиел. Танцуваше хубаво, все едно че бяхме едно цяло, и много плътно до мен. Пелсо беше изчезнал — задържал се беше само колкото изисква благоприличието.

— Жалко, че кучият син си отиде — прошепна ми тя.

— Моля?

— Ако беше останал, може би аз щях да го накарам да ревнува.

— Как? С кого?

— Не знам. Може би с теб. Спомни си, мнозина в Никиас бездруго си мислят, че сме имали връзка — Амиел, когато се влюбих в Маран, ни беше направила чудесна услуга, за да си помислят всички, че ходя с нея. — Можех да започна да танцувам с теб като… ето така — пъхна крака си между моите и закърши бедра. — Рано или късно някой щеше да забележи.

— Престани!

— Защо? Приятно е.

— Май прекалено приятно — отвърнах, усетил, че приятелчето се събужда.

Тя се засмя малко принудено, но изпълни молбата ми.

— Горкичкият Дамастес. Влюбен до побъркване в жена си и освен това мъж, който спазва клетвите си. Не пиеш, не използваш никаква трева… вие двамата май ще се окажете най-дълготрайната семейна двойка в цял Никиас.

— Надявам се.

— Колко тъпо! Е, всеки от нас си носи товара.

Бях й благодарен, че се опитва да подобри настроението ми, но не се получаваше. Канех се да отвърна с някаква духовитост, но оркестърът изведнъж спря да свири и в настъпилата за миг тишина в залата прогърмя смях. Нямаше нужда да поглеждам дали в залата е влязло магаре. Смехът можеше да е само на граф Мижуртин, може би най-безполезното същество, на което Сайонджи е позволила да се върне от Колелото.

Навремето родът му бил между най-благородните в Никиас, дори дал двама членове във Властта на Десетимата. Но това време бе отминало много отдавна. Сега графът беше единственият жив от рода. Беше се оженил за жена от простолюдието — собствената му перачка, според клюката, за да не й плаща заплата. Двамата живееха в няколко стаи от фамилното му имение, едно от най-богатите някога, в най-луксозната част на града, близо до реката, но вече превърнало се в руина. Къщата всъщност бе оставена на плъховете — да щъкат между гниещите фамилни спомени.

Не че някой изпитваше съжаление към Мижуртин. Беше арогантен, мислеше се за много остроумен, а всъщност беше просто грубиян, доносник и клюкар. Никой никога не го канеше, но той не изпускаше светско събитие, идваше натруфен с дрехи, излезли от мода преди десет години, и стоеше, докато последният прозяващ се слуга не го изгони на разсъмване.

Гласът му беше също толкова дразнещ, колкото смеха му, и сега заскрибуца из залата:

— Точно като с Колелото е, знаете ли. Миналата година бяха на върха, тази година… Какво пък, това може да ги научи на малко скромност — Мижуртин изведнъж осъзна колко далече се е разнесъл гласът му и се заозърта смутено. В едната си ръка държеше нахапан сладкиш.

Кипнах, но докато прекося залата, Маран вече беше до него. Лицето й беше пребледняло.

— Махай се! Веднага!

Мижуртин заломоти нещо неразбрано. Видя ме, че идвам, облещи се, изквича и побягна към изхода като псе, видяло ловец.

Оркестърът припряно подхвана нова мелодия, но Маран вдигна ръка и настъпи внезапна тишина.

— Вън! Всички! Празненството свърши!

Заслепена от гняв, хвана с две ръце бялата ленена покривка под купата с пунша и рязко я дръпна. Двама слуги едва бяха донесли огромната кристална купа, но пред гнева й не тежеше нищо и купата се плъзна по махагона и се разби с трясък на пода. Червеният пунш плисна като кръв и гостите хукнаха за палтата си. Бурята вън не можеше да се сравни с урагана тук.

Маран се завъртя рязко към оркестъра.

— Край! Вие също се махайте!

Музикантите заприбираха инструментите си.

Изведнъж нещо ми хрумна. Вдигнах ръка.

— Не — казах го тихо, но гласът ми се разнесе из залата. — Свирете. „Реката се върти, тича реката“.

Това бе песента, която свиреше един оркестър на сала в нощта, когато за първи път се любихме с Маран. Струвало ми беше доста злато, още повече труд и много, много слушане, докато открия името на мелодията, но се оказа, че си е заслужавало, когато поръчах на същия флотски оркестър да ни я изсвири на първата годишнина от сватбата ни.

Музикантите ме погледнаха объркано. Един, после друг — засвириха. Маран стоеше замръзнала сред червената локва. Притичаха слуги с кърпи, но никой не посмя да се приближи.

— Контеса Аграмонте — казах високо, — ще ме удостоите ли с този танц?

Тя не отвърна нищо, но пристъпи и се остави да я прегърна. Когато затанцувахме, чух припрените стъпки на последния напускащ гост.

— Обичам те — промълвих.

Бентът рухна и Маран захлипа на гърдите ми. Вдигнах я — тежеше колкото перушинка — и я понесох от балната зала и по стъпалата към спалнята ни. Дръпнах завивката на огромното ни легло, сложих я върху него и бавно свалих дрехите й. Тя лежеше неподвижно, без да откъсва очи от мен. Съблякох се.

— Искаш ли да се любиш с мен?

Не отвърна, но повдигна крака и разтвори бедрата си.

Коленичих над нея и езикът ми заигра в тялото й. Дъхът й леко се учести, но повече не откликна. Целунах гърдите й, устните й. Останаха стиснати.

Не знаех какво да направя. И аз не бях много възбуден. Проникнах в нея. Все едно че го правех със спяща жена. Отдръпнах се. Тя не каза нищо, обърна се на една страна, с гръб към мен, и сви колене почти до гърдите си.

Завих я нежно и отпуснах ръка на кръста й. Тя остана неподвижна.

Мисля, че скоро след това съм заспал.

Събудих се малко преди разсъмване. Дъжд плющеше по стъклата и в стаята беше студено. Маран стоеше до прозореца и се взираше навън. Беше гола и като че ли не усещаше студа. Усети, че съм се събудил, без да се обръща.

— Майната им. Майната им на всички. Аз… ние нямаме нужда от тях.

— Нямаме.

— Писна ми — каза тя уморено. — Връщам се в Иригон. Ела с мен или остани тук, както предпочиташ.

Казаното по някакъв начин я успокои. Остави се да я върна в леглото и заспа почти моментално. Но аз не можах. Полежах буден, докато сивата утринна светлина не изпълни стаята. Трябваше ли да замина с нея в Иригон, големия замък на реката, течаща през огромните фамилни имения? Ядосах се. Не. Все още не бях бягал от бой или битка, нямаше да го направя и този път. Щях да остана тук, в името на Айса, на Вачан и Танис! Рано или късно императорът щеше да се вразуми. Трябваше да се вразуми.

Облякох се и слязох да закуся. Слугите се бяха потрудили здраво през нощта — от снощната веселба нямаше и следа.

Маран се събуди някъде към обяд, извика слугите си и им нареди да опаковат багажа. Целуна ме силно за сбогом и ми каза, че съм глупак и че трябвало да замина с нея. Но не долових много искреност в думите й. Навярно за двама ни щеше да е по-добре да се разделим за малко. Може би ме обвиняваше за случилото се.

Гледах как каретата и конниците на ескорта й се скриват в поройния дъжд и се мъчех да се убедя, че тези проблеми ще отминат бързо и всичко ще си е както преди. Но мислите ми бяха кухи, а сърцето ми беше празно като двореца.

Реших да пиша лично на Тенедос, да го помоля за среща, за изслушване, ако пожелае. Опитах се да съставя писмото, но захвърлих няколко чернови. Баща ми ме бе научил на старото войнишко кредо: не се оплаквай и не се обяснявай. Така че се отказах.

Но и не седях унило по цял ден. След като скуката заема толкова голяма част от войнишката участ, хубаво е, че има стотици начини войникът да не бездейства. Едно от неприятните неща, които бях осъзнал в Кальо, беше в колко лоша форма съм. Така че започнах да ставам час преди разсъмване, правех загряващи упражнения и бягах по един час. Закусвах плодове и ечемичена каша, след това тренирах едно или друго бойно умение още час — лък, копие, тояга, кама, меч, сабя, все едно. Карджан ръмжеше и тренираше с мен.

После отивах в кабинета си, разпъвах карти от прославени битки и ги разигравах отново, обикновено откъм страната на губещия. Това го мразех, както мразех повечето упражнения, напрягащи мозъка повече от тялото, но ако все още бях трибун, трябваше да мога да мисля като трибун.

Обедната ми храна обикновено беше полусварено месо или риба, често сурова, и пресни зеленчуци от някоя от оранжериите ми. След обяда яздех час или два, от Водния палат до Манко Хийт, където пусках коня да потича в галоп. Тропотът на копитата прочистваше мозъка ми и отвяваше мрачните мисли. Привечер плувах около час, след това вечерях с проста храна — обикновено хляб, сирене и туршия. Излизах да се поразходя и после си лягах.

Ако се натоварех повече, сънят идваше. Но твърде често се въртях в леглото с часове. Никога дотогава не бях имал проблеми със спането и дори се гордеех, че като всеки добър кавалерист мога да спя където и да е, дори в седлото. Чувствах се отчайващо сам, но не можех да се насиля да хукна към Иригон. Все още не.

Така изтекоха няколко седмици. Имах си посетители — Йонджи два пъти, веднъж Кутулу, после — един непознат.

Ериван, моят иконом, дойде и ми съобщи, че барон Кваджа Сала бил дошъл и очаквал благоволението ми. Повечето хора си мислят, че икономът заема поста си заради способността си да ръководи голямото домакинство, без работодателите му да са в течение на тихите му и ефикасни механизми; плюс подобаващата хладна арогантност към нежеланите посетители. Но има и един трети, много важен талант: да знае почти всичко. Ако гостът пожелае някой екзотичен плод от родината си, икономът трябва да знае на кой пазар може да се намери въпросната стока. Като по-добър пример, в случая трябваше да знае кой по дяволите е този барон със странно име.

— Той е посланикът на Майсир към имперския двор — повдигнах вежда, без да ме е страх, че показвам невежество или какъвто и да било недостатък пред човека, който сигурно познаваше слабостите ми по-добре и от самия мен. — Отказа да назове повода за посещението си, сър.

— Заведи го, моля те, в зеления кабинет, виж дали ще пожелае нещо освежително и му кажи, че скоро ще дойда.

Така щях да улесня все още неизвестния ни агент на Кутулу да ни шпионира, тъй като нямах намерение да се срещам с какъвто и да било майсирец без свидетели.

— Веднага, сър.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Знам само, че е известен като един от най-умните дипломати на крал Байран и, както казват, най-близкия му съветник.

— Разбирам — казах, въпреки че определено не разбирах, и тръгнах умислено към кабинета.

Барон Сала се оказа висок мъж, почти колкото мен, над шестдесетте и много слаб. Имаше дълги мустаци и много тъжни очи, сякаш беше видял всички злини, всяко лицемерие, което светът може да поднесе, и вече нищо не би могло да го изненада.

— Аз представлявам не само своя крал, но и върховното командване на армията ни — заяви той. — Един от по-ранните постове, които заемахте, беше в кралство Кайт, когато ясновидецът Тенедос беше изпратен от Властта на Десетимата като посланик там. Надявам се, че не греша?

— Това е всеизвестно.

— Моят владетел и офицерите му трябва да знаят всичко, което си спомняте за Кайт. Онези разбойници извършват набези на юг, в Майсир, точно толкова често, колкото безпокоят Нуманция, и крал Байран е решил да сложи окончателно край на дързостта им. Затова ме помоли да ви посетя и да ви попитам дали ще проявите интерес да помогнете за налагането на мир.

— Под каква форма би желал крал Байран да получи тези мои съвети? — попитах. — Не съм нито историк, нито писател, а да изработя описание на случилото се там, да не говорим за „всичко“, както явно желае той… хм, двамата с вас сигурно ще сме доста стари, преди работата да е приключила.

Баронът се усмихна.

— Това си го помислих и аз, когато пристигна куриерът с желанията на моя господар, затова помолих за уточнения. В идеалния случай той би се зарадвал много, ако по някакъв начин можете да участвате на съвещание с нашето върховно командване по проблема.

— Къде? В Майсир?

— Съмнявам се дали вашият император ще се възхити от идеята делегация от наши генерали да пристигне тук, в Никиас — отвърна сухо Сала.

— Да започнем с най-лесния от проблемите — предложих. — Как бих могъл да стигна до Майсир? Най-обичайният маршрут минава през Кайт, а тъй като онзи побеснял кучи син аким Бейбър Фергана още седи на трона в Саяна и ще е много доволен да ме види за предпочитане набучен на кол, съмнявам се, че този маршрут е приемлив.

— Това, както казахте, е най-лесният проблем. Има и един по-дълъг път, вашата армия вече го знае. Минава през Кальо и прекосява една от другите Погранични земи. Пустиня е и се срещат разбойници, но е проходим за малки части, макар да е отдавна изоставен. Можем да осигурим контингент от негарети — жителите, които обитават така наречената от нас Дива земя — да ви посрещне на границата.

— Значи един проблем е решен — отвърнах аз. — В такъв случай да се заемем с по-големия. Смятате ли, че императорът би позволил един от неговите трибуни да пътува зад граница?

— Не знам. Но, ако позволите да говоря откровено, разбирам, че вашата звезда малко е помръкнала в очите на императора, тъй че може би няма да възрази прекалено категорично. Бих могъл да поразпитам дискретно, ако сте заинтересован.

Идеята си имаше предимства. Най-малкото щях да се махна от този красив дворец-капан, далече от клюките и подсмихванията, съпровождащи всеки изпаднал в немилост благородник. Щях също така да имам време да разгадая какво точно не върви между мен и Маран и да реша какво трябва да променя.

Да се махна, да съм далече от всички тези приказки и сгради, сред суровата чиста пустош и в компанията на мъже, които говорят и вършат това, в което вярват… Усмихнах се малко тъжно. Баронът вежливо изчакваше.

— Просто си помислих колко завиждам на вашите офицери за предстоящата им кампания. Между мен и аким Фергана има стара вражда и бих се радвал да мога да реша спора си с него.

— Виж, това е интересно — каза баронът. — Крал Байран добави бележка, че идеалното решение би било да се включите в кампанията. Ще уредим подходящите компенсации, както за вас, така и за императора, след като ще бъде лишен от услугите ви, хм, колко, може би година или повече, а вие, разбира се, ще служите на висотата на сегашното си положение, може би като раури, командир на авангарда.

— За това не може дори да се мисли. Всъщност, като че ли много се доближих до нарушаването на духа на клетвата си, като изобщо обсъждам с вас този въпрос.

— Моля за извинение — каза баронът и стана. — Много съм благодарен, че отделихте време да се срещнете с мен, Дамастес. Не очаквах да излезе нещо кой знае какво от това и, честно казано, дори се страхувах, че ще се разгневите. Радвам се, че поне се заинтересувахте. Да помоля ли за аудиенция при император Тенедос?

— Още не. Трябва да обмисля нещата много внимателно.

— Напълно ви разбирам — каза Сала. — Ще изчакам, докато се чуем отново, преди да предприема каквито и да било действия. Чувствайте се свободен да обсъдите предложението ни с жена си и с приятелите си. Не искаме никой да си помисли, че крал Байран замисля нещо, което дори и в най-малка степен може да се окаже неприемливо за вашия император.

— Разбира се.

След като барон Сала си тръгна, отидох в шпионската кабина на зеления кабинет, за да видя, от чисто любопитство, кой е човекът на Кутулу — мъж или жена. Камерата беше празна, макар че опипах с ръка дървото около шпионката и се уверих, че е топло, все едно че някой беше опирал челото си в него.

Отидох до библиотеката си и описах точно какво се случи и каза, дума по дума, докато още ми беше свежо. После взех един празен канцеларски лист и написах:

Тъй като не съм майстор на писаното слово, а исках докладът ми до императора да е точен, стана късно, докато го напиша и изпратя. Помислих да хапна, но не бях гладен, умът ми гъмжеше от въпроси и загадки. Изпих чаша топло мляко — надявах се, че ще ме приспи, но не можа.

Слушах рева на вятъра в короните на дърветата в градините и гледах люлеещите се клони, после реших да си легна. Може би меките възглавници и нежната ласка на памучната постеля и топлите одеяла щяха да ми донесат утеха. Но знаех, че се заблуждавам и че ме чака дълга и мъчителна нощ.

Безсънието спаси живота ми.

Мъжът трябваше да ме убие по най-бързия възможен начин. Бях учил тънкото изкуство на убиване на противник с всякакво подръчно оръжие. Навремето учителят ми, нашарен с белези пехотински старши сержант, ми казваше, че твърде много войници заобичват едно-единствено оръжие. Можело да е определен вид меч или дори стил на въоръжение — и наистина познавах мъже, които едва ли не изпадаха в паника, когато им се кажеше да използват копие вместо предпочитаната сабя или кама вместо брадва.

Мъжът скочи през перваза на прозореца на спалнята ми, възползвайки се от порива на вятъра. Ако имаше меч, нож или дори стрела за мятане и ако беше атакувал в мига, в който стъпи на пода, щях да съм мъртъв. Но вместо това той смъкна дългото жълто копринено въже от врата си, въжето, което товиетските удушвачи обожаваха, и се запромъква към купчината под завивките.

Трябваше му цяла секунда, докато разбере, че купчината не е нищо друго освен набързо струпани възглавници, и през тази секунда пристъпих зад него и го ударих с всичка сила в тила. Той залитна — усетих вонята на изпразнените му черва — и издъхна.

Бързо посегнах към окачената си на таблата сабя и спасих за втори път живота си, защото не бях забелязал влязлото му в стаята подкрепление. Беше много добра — тънкото й острие ме перна през ребрата, после тя замахна втори път.

Беше добра, беше бърза, може би по-бърза от мен, но не беше кръчмарски побойник, по-скоро беше свикнала с изтънчения стил на бойното училище. Изскимтя, щом изритах един стол към нея и почти я повалих. После се чу сухият шепот на сабята ми, излизаща от ножницата. Замахнах и тя парира. Двамата закръжихме, без да откъсваме очи и умове от оръжията си, отразяващи мигащата светлина на факлите отвън.

Чух виковете, крясъците и трясъка, идващи от други места в двореца, но не си позволих да реагирам.

Кръжахме и кръжахме. Оръжието й се стрелна, отбих го и ударих — порязах бедрото й над коляното. Тя изпъшка и върхът на меча й се стрелна към очите ми. Едва успях да се отдръпна. Тя скочи и заби напред, сниших се под замаха й и за малко щеше да ме прониже заради дързостта ми.

Отново парирахме и заизчаквахме другият да се открие. Чух я как замърмори, но не обърнах внимание. После силуетът й засия и разбрах, че използва магия. Фигурата й се замъгли, стана почти невидима. Изкарах я от концентрацията й, като посякох високо към главата й. Заклинанието й прекъсна и отново се озовах срещу тънката й фигура, пъргава и подвижна.

Тя свали гарда, но аз бях достатъчно благоразумен, не обърнах внимание на лъжливото движение, замахнах под оръжието й и усетих как сабята ми се плъзна под ребрата й. Жената изохка изненадано, изтърва меча си и той издрънча на пода. Издърпах острието.

Тя пипна с ръка хълбока си, вдигна я и в сумрака и двамата успяхме да видим кръвта, зацапала пръстите й. Отново изохка, но този път все едно, че най-сетне е разбрала очевидното; в коленете й вече нямаше сила, краката й се огънаха. Преди да рухне на пода, Сайонджи вече я беше отвела на Колелото.

Още един прозорец изтрещя и двама мъже, и двамата облечени в черно, скочиха в стаята. Видяха ме, извикаха и се хвърлиха към мен. Бяха въоръжени с къси копия за мушкане. Избих едното, блокирах с рамо мъжа и го тласнах към другия. Двамата залитнаха назад, замахаха с ръце и пронизах първия.

Зад мен изтрещя и се отвори врата и си помислих, че съм обречен, но нямах време за нищо освен за мъжа с копието. Издъхна с острието на сабята ми в окото му. Издърпах я и рязко се завъртях към вратата за нова заплаха, но късно, много късно…

Карджан беше там, с половин дузина от слугите ми, въоръжени с какво ли не, от ковани свещници до къса крива моряшка сабя, взета неизвестно откъде.

— Шибаните товиети! — изрева той.

— Колко са?

— Проклет да съм, ако знам — изпъшка той. — Убихме четирима-петима по стълбището, докато дойдем тук, сър. Не знам колко още има.

— Ще отстъпим към оръжейната — казах високо. Там щяхме да разполагаме с достатъчно подходящи оръжия, а от залостеното помещение щяхме да се бием лесно. Грабнах халката с ключовете от стената и излязохме в коридора. Имаше четири трупа, а на стълбището стояха Ериван и още един слуга. Отзад се чуха викове и разбрах, че през прозорците на спалнята ни са нахлули още нападатели. — Продължавайте. Ще ги задържа.

— Ще се бия тук с вас — заяви Ериван.

Карджан понечи да възрази, но изревах:

— Продължавай! Трябва ни място за прегрупиране!

Той кимна и се спусна с останалите по стъпалата.

Останахме само двамата с Ериван. Беше въоръжен с древен меч, смъкнат от окачените за показ по коридора.

— Сега ще ги видим колко струват.

— Ще ги видим — отвърна той и долових в гласа му странна нотка на възбуда, странна за човек, който уж не трябваше да изпитва кръвожадността на воин. Погледнах към вратата на спалнята да видя колко товиети ще изскочат оттам, но не видях никого. Усетих, че се заплита нова магия, и в този момент жълтият копринен клуп се свлече около шията ми, стегна се и усетих до ухото си миришещия на чесън дъх на Ериван: душеше ме.

Най-добрият начин успешно да удушиш буден човек е като използваш много тънка гарота, най-добре тел. Това или ще прекърши, или ще пререже гръкляна и жертвата ти ще изпадне в безсъзнание и ще издъхне бързо. Но товиетите обожаваха тайнственото си въже, дебело почти един пръст, и начина, по който то бавно убиваше — оставяше червената хватка на смъртта лениво да се затвори около жертвата.

Бях нащрек, бях обучен и силен. Ериван щеше да стегне здраво въжето около гърлото ми, после да се обърне с гръб и да издърпа въжето над рамото си, все едно че ме вдига, както пристанищен докер вдига на раменете си чувал със зърно.

Юмрукът ми удари като чук в слабините му. Той отвори уста да изкрещи, но въздухът му излезе пронизително, като бурята отвън. Обърнах се. Не исках да го промуша със сабята — исках смъртта му с пръстите, с ноктите си, и забих юмруци в ребрата и в корема му.

Той залитна назад към балюстрадата. Беше едър мъж, едър почти колкото мен, но не изпитах напрежение, когато го надигнах за колана и косата и го смъкнах по гръб върху парапета. Лицето му беше почти до моето. Очите му бяха опулени от ужас. Прекърших гръбнака му като съчка и го пуснах надолу по стълбите. Затъркаля се безжизнено като парцалена кукла, захвърлена от дете.

Стиснах сабята в ръка и заслизах по стъпалата, за да намеря Карджан. Щяхме да се въоръжим и да подгоним товиетите като хрътки, да ги избием до крак. Чух викове отвън, някой зарева команди, чух тропот на тичащи крака и реших, че товиетите сигурно са разбрали, че капанът им е изщракал празен и че вече е техен ред да мрат.

И така беше. Само след няколко мига всичките ми хора бяха въоръжени. Разделих ги на групи. И мъжете, и жените бяха разгневени като оси.

Изсипахме се на главната алея. В същия момент в двореца нахлу в галоп кавалерийски ескадрон — корави, нашарени с белези от битки мъже от гвардията на императора. Капитанът ми заяви, че ще се подчинят на всяка моя заповед.

До час се представиха няколко отряда от униформената полиция на Кутулу и районът беше отцепен и обкръжен.

Тръгнахме систематично от помещение на помещение, от сграда на сграда. Заповедта ми беше проста: избивате ги до крак. Може би трябваше да се разпоредя да вземат пленници, но бях ужасно ядосан. По някакъв начин бях сигурен, че водачите на атаката бяха жената, която за малко щеше да ме убие, и предателят Ериван.

Намерихме само четирима товиети — една жена и трима мъже, свити из ъглите. Умряха и телата им бяха извлечени на централната алея пред главната сграда, при другите, загиналите при първата атака. Никой от нас не усещаше пронизващия вятър и поройния дъжд.

Призори бурята заглъхна и настъпи сив, мокър и мрачен ден. На чакъла лежаха четиринадесет трупа, а други деветнадесет, от моите хора, бяха почистени, покрити и грижливо положени върху големите маси в главната зала. Бяха загинали в моя защита — и в защита на Нуманция — храбро като войници на бойното поле. Телата им щяха да бъдат изгорени с най-грандиозна церемония и щях да принеса жертви на Сайонджи, на боговете на Никиас и на собствените им богове и богини, стига да се знаеха, с надеждата, че Унищожителката и Съзидателката ще ги дари щедро в следващия им живот.

Чу се тропот на още коне и видях как втора конна група, отново от гвардията на императора, мина през портите на палата. Зад тях влязоха четири дълги черни впряга с тесни прозорчета, покрити с решетки, явно за да извозят пленници товиети. Щяха да се върнат празни до тъмниците.

Първите ездачи се оказаха Кутулу и една жена. Едва я разпознах като една от слугите ми — мислил си бях, че умът й едва ли стига за повече от това да лъска свещниците. Макар скръбта и гневът все още да не ме бяха напуснали, за пореден път си напомних никога да не съдя за човек по изражението или поведението му и разбрах колко се е забавлявал Кутулу, когато й е наредил да се прави на тъпоумна. Вече приличаше на истински бдителен полицейски агент и когато й кимнах, ми отвърна с полуусмивка. Не се ядосах, нито се почувствах предаден — Кутулу и императорът шпионираха всички. Освен това беше явно, че тъкмо тя е отишла за помощ.

— Добро утро, приятелю — каза Кутулу. — Радвам се, че си жив.

— Аз също.

Той предпазливо се смъкна от седлото.

— Някой ден ще измисля начин да не се качвам повече на кон. Убийствени животни! — конят изцвили, все едно че го разбра. Кутулу тръгна по редицата трупове, взираше се съсредоточено във всяко лице, за да го запомни. Четири пъти кимна, познал лицето, което гледаше, макар и сгърчено в мига на смъртта. Върна се и ме отведе настрана. — Забележително. Някои ги познавах.

— Така си и мислех.

— Единият беше криминален, специализирал в крадене на бижута от богаташки къщи. Предполагам, че той е показал на другите как да проникнат в двореца ти.

— Но виж, другите са… бяха по-интересни — продължи той. — Ренегати от много отдавна. Мразеха Властта на Десетимата и бяха прехвърлили измяната си към императора. Всички бяха от уважавани, макар и отцепнически фамилии.

— Майната им — изръмжах. — Не уважавам никой, който се опитва да ме промуши в гърба.

Кутулу сви рамене.

— Да не би да искаш да си облекат униформа и да ти предложат открита битка? Би било глупаво, а товиетите не са глупаци.

Беше прав, но не бях в настроение да мисля логично.

— А сега, трибун Дамастес а̀ Симабю — изведнъж заговори той официално, — задължен съм да ви предам следната заповед, одобрена лично от императора: наредено ви е да напуснете този палат колкото може по-бързо, веднага щом приберете вещите си.

Почувствах се зашеметен, като ударен с торба с пясък по тила. За малко щяха да ме убият, а ето, че императорът бе решил да ме унижи още повече, като ми заповядва да напусна палата, който сам ми беше дал. Имаше това право, но не беше почтено. Гневът отново ме обзе.

Чух глас зад гърба си:

— Това е моя лична заповед, трибун, и сте длъжен да я изпълните бързо — обърнах се и видях на вратата на една от каретите самия император Лайш Тенедос!

Слугите ахнаха и коленичиха. Поклоних се ниско.

— Стани, Дамастес, приятелю — каза той и изненадата ми този път бе по-голяма и от тази на слугите. — Дадохме ви тази заповед — продължи императорът, — защото сте най-добрият и най-довереният от всички мои слуги и не мога да си позволя да се лиша от услугите ви, особено в тези тревожни времена — позорът ми беше приключил. — Елате, трибуне — заповяда ми той. — Да се поразходим в парка. Трябва да обсъдим някои неща.

Подчиних се, много сковано. Тенедос изчака, докато се отдалечихме достатъчно от останалите, след което ми заговори кротко:

— Та както ти казах, времената са тревожни.

Успях да отвърна с:

— Мисля, че случилото се нощес ме увери в правотата ви.

Устните му се изкривиха в лека усмивка.

— И още как. Първо, по въпроса за този дворец. Кутулу ми каза, че те е предупредил колко незащитим е, и мисля, че товиетите го доказаха много добре. След като се справим напълно с тях, можеш да се върнеш, разбира се. Смятам да ги залича до последния мъж и жена, след което да бъдат изтрити от всички съществуващи архиви и записи, все едно че не са съществували. Не трябва да се позволи предателската им ерес да се пропагандира дори в прашните томове, в които надничат само учените глави. Но първо трябва да се справим с много по-голям враг.

— Майсир?

— Разбира се. Имаше няколко… необичайни инцидента по границите ни. Имахме донесения за майсирски патрули, които се прехвърлят през Пограничните земи и шпионират граничните ни постове, също и за шпиони и саботьори, които проникват в Ърей и се придвижват на север към Никиас. Досега Кутулу не е успял да арестува нито един от тези майсирски агенти, но съм сигурен, че ще успее, и тогава ще разберем какво точно крои крал Байран.

— Между другото, бях впечатлен от опитите му да те наеме — добави той. — Тази сутрин прочетох донесението ти, веднага щом чух за нападението. Излишно е да казвам, знаех си, че ще проникнеш в думите на барон Сала и ще разбереш истинския им смисъл — че иска ти, с твоите способности и популярност, да си извън уравнението в предстоящите дни.

— Благодаря, сър — колкото и да ми се искаше да се справя с проклетия Фергана, усетих, че нещо не е наред.

— Възхищавам ти се, Дамастес, както и на абсолютната ти вярност.

— Така животът е по-прост, сър.

Тенедос се изсмя.

— А напоследък доста се беше усложнил, нали? — нищо повече нямаше за извинение заради унижението ни с Маран.

— Да, сър.

— А сега за бъдещето. Не говорех току-така, когато казах, че имам за теб голяма задача.

— И тя е?

— Не знам как точно трябва да се нарече постът. Но искам да отидеш някъде на безопасно… може би в именията на жена ти. Съмнявам се, че някой товиет ще намери кураж да проникне в земите на Аграмонте.

— Да, сър.

— Другите впрягове са пълни с документи, карти и доклади, с които искам да се запознаеш. Всички те са свързани с Майсир. Никой друг не бива да ги чете, нито да узнае за съществуването им. Проучи добре документите, защото те ще са най-голямото оръжие, с което ще разполагаш в близко бъдеще. Защото Майсир е могъщ противник, най-могъщият, пред когото се е изправяла някога Нуманция.

— Искате да кажете, че войната е неизбежна?

Императорът ме изгледа мрачно.

— Боя се, че да. Сайонджи ще получи толкова жертви, за колкото не е мечтала.