Кралят-демон

17. Алегрия

Осви беше като два различни града — единият спретнат и чист, другият — бедняшки и грозен. Отначало помислих, че едната страна е богаташка, другата — на беднотията, но Бакр ме поправи:

— От тая страна са търговците и тия, дето им пука дали е чисто. От другата… Негаретите, повече ги интересува чистотата на душите и телата и гледат колкото може по-малко да си показват носа извън стените.

Доказателството колко несправедлив е светът бе в това, че негаретската страна ехтеше от музика и смях, а майсирските търговци щъкаха намръщени и нервни по улиците.

Бакр бе вдигнал шатрите си извън крепостните стени, задължително за скитащите чети на негаретите, както ми обясни. След това ме придружи с воините си до баламба, военния управител. Осви, първият голям град в Майсир на търговския път, бе твърде важен, за да се управлява от кантибе.

Баламб Боталок Трембелие и щабът му ни очакваха зад вратите на просторния казармен двор. Странен човек беше Трембелие. Личеше, че е бил здравеняк, едър като бивол войник, прекарал повече време на трапезата, отколкото в траншеите. Но нещо се беше случило, може би някоя изтощителна болест, от която тепърва се съвземаше, защото теглото му се беше стопило толкова бързо, че кожата не бе имала време да се свие нормално. Челюстта му беше провиснала, а кожата по ръцете — нагъната на торбички. Сигурно беше носил брада, защото в лицето приличаше на сприхаво глезено бебе. Беше облечен в обшит със скъпоценни камъни брич от чортова кожа и елек, с копринена риза отдолу, с ръкави до лактите. Ръцете му бяха издути, но не от тлъстина, а от мускули, и веднага разбрах, че може да върти меча без усилие.

Когато влязохме през портите, валеше, но без да обръща внимание, Трембелие закрачи към нас от павилиона, под който се бяха подслонили съветниците му.

— Посланик Дамастес а̀ Симабю, трибун и барон — заговори той с чист баритон, съвсем подходящ за команди на бойното поле. — Добре сте дошли в Осви. Добре сте дошли в Майсир.

Слязох, поздравих го и последваха обичайните представяния.

— Баламб Трембелие — заяви Бакр. — Моят дълг свърши и ви предавам този човек. Пазете го добре като мен — погледна ме. — Желая ви успех. На връщане можете да се позадържите и да ловувате с нас. Ако не, мислете с добро чувство за деня, в който ще се трепем един-друг.

Поздравих го с отворена длан, той обърна коня си, смуши го и зацапа през локвите на каменния двор.

— Мога ли да попитам това пък какво беше? — каза Трембелие.

— Джедаз Бакр е убеден, че войната между нашите кралства е неизбежна.

— Беше грубо.

— Не и в неговите очи. Той смята, че ще е чудесно.

— А вие?

— Моята заповеди, желанието ми и това на моя император е за мир. Тези, които искат война, да си намерят друг враг вместо Нуманция.

— Добре — въздъхна Трембелие. — И аз изпитвам същото. Старите ми кокали са видели предостатъчно кръв. Нямам желание да ги пилея на непозната земя. След това, което казахте току-що, лично ви приветствам още веднъж с едно топло „добре дошъл“ в Осви. Но да влезем вътре с хората ви, за да можем да ви предложим по-добър — и по-сух — прием.

Пирът вечерта бе интересен, макар и твърде пикантен за небцето ми. Майсирците обичат да дават цветисти имена на блюдата си, също като готвачите във Варан. Едно например се казваше „Дънерче от райския лес с пролетни аромати“. Оказа се сърнешки бут с твърде много подправки, твърде много вино, твърде много чесън, лук, воден лук, праз лук, червен лук и арпаджик. Реших, че ако майсирците ще ме тъпчат така, няма да е зле да хапвам постни блюда, когато съм сам.

Трембелие повдигна вежди, щом му казах, че не пия, но бързо поръча всякакви изстудени води, някои газирани, други — ароматизирани с цветя или плодове.

На трапезата имаше само няколко жени — конкубинки на Трембелие и старшите му помощници. Не знам дали някои от тези сановници имаха жени в Осви, но и да имаха, държаха ги затворени у дома.

Бакр ме беше предупредил за безкрайните им тостове и така тръгна, като се почне с този в чест на император Тенедос, после за крал Байран, за всеки на масата поред, за град Осви и прочие и така нататък.

След вечерята поднесох дарове на Трембелие и четирима от висшите му сановници. Представляваха хитроумно направени цилиндърчета, предлагащи различни гледки от Нуманция, щом ги завъртиш и погледнеше тях, статуйки от странно изработени метали, полускъпоценни камъни и други такива. За Трембелие имах кама с острие, прорязано с жлебове, и с разноцветни камъни в тях.

— Имаме дарове за вас — обяви той. — Не са от нас, а от Негово кралско величество. Трябва да кажа, че нашият крал, който прави всичко добре, този път е надминал себе си.

Първите бяха скъпи меки зимни кожени дрехи, след тях — изкусно инкрустиран със скъпоценни камъни меч.

— Има и още един — продължи замислено Трембелие. — Кралят ви е удостоил с голяма чест и, ще бъда откровен, надявам се да си заслужава, стига Айрису да се усмихне — чукна с едно дървено чукче и в стаята пристъпи млада жена.

Не знам аз ли ахнах, или беше някой друг. Беше най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Беше висока, с права черна коса, падаща под кръста й, прибрана назад и задържана със златен клипс. Имаше малко прелестно носле и също толкова малки мамещи устни. Бадемовите й очи бяха тъмнозелени. Цветът на кожата й бе златисто чудо, кожата й бе чиста и гладка, като най-финия лак, положен върху най-фино изкования метал, и знаех, че ще е като кадифе под пръстите ми.

Беше слаба, но с пълни гърди. Одеждата й бе подходяща и за спалня, и за имперска аудиенция — без деколте, плътно вталена и следваща извивките на тялото чак до глезените. Беше светлосиня, с още по-светлосини шарки. Изражението й говореше за жена, за която веселият смях, любопитството и страстта не са чужди.

— Това е Алегрия — каза Трембелие. — Тя е дарлиада — произнесе го, все едно че трябваше да знам какво е „дарлиада“ и да остана много впечатлен.

В този миг тя вдигна глава и ме погледна. За миг бях разтърсен от непознато чувство. Лъст, но и нещо много повече. Изпитах внезапен копнеж да я взема в прегръдките си, да смъкна дрехата й и да я любя. Казах „любя“ и беше точно това, любов, не само лъст.

— Както казах, това е една от най-високите почести, с които кралят може да удостои човек — продължи Трембелие. — Алегрия ви се дава от нашия прещедър крал не само за времето, което ще прекарате в Майсир, но и да си я отведете в Нуманция, ако пожелаете — помълча, след което добави: — Освен, разбира се, ако не съществуват… проблематични обстоятелства.

Някой се изсмя и се боя, че се изчервих, колкото от яд, толкова и по още сто причини. Най-явната беше как могат мъжете да се държат толкова просташки. Стори ми се, че за миг по лицето й пробяга лека насмешка.

Чукчето отново изтропа и магията се развали. Появиха се двама слуги.

— Придружете тази жена до покоите на трибун а̀ Симабю и отнесете там и другите му подаръци.

Поседяхме още около час, може би два, разменяхме си баналности на тема мир и братство. Предполагам, че се държах до края, но умът ми витаеше. Очаквах с нетърпение вечерта най-сетне да свърши, най-малкото за да реша какво да правя с жената. Нищо не ми хрумваше.

Най-после Трембелие се прозя широко и подхвърли, че може би е време да се прибира.

— Допускам, че и вие желаете да… си разгледате подаръците — това предизвика смях, но не и моя. Усмихнах се принудено и станах. Един слуга дойде да ме придружи.

Жилището ми се оказа на три нива, на най-високия етаж на сградата, с източно изложение, така че изгряващото слънце да ги осветява, с Осви и реката долу. Всичко беше коприна и кожа, украсено доста женствено за вкуса ми.

Алегрия бе коленичила в средата на главната стая.

— Добър вечер, господарю — гласът й бе точно такъв, какъвто бях очаквал — мек, нежен и мъркащ: котенце, но с тигрова сила.

— Стани.

Тя се подчини и стана, с пълно изящество, без да докосва пода с длани.

— Първо, името ми е Дамастес. Няма да ме наричаш „господарю“.

— Както желаете, госпо… както желаете.

— Седни някъде — момичето покорно се сви на един кръгъл стол без облегалка. — Е, да започнем. Алегрия, приятно ми е да се запозная с теб.

— И на мен — промълви тя. Изгледа ме от глава до пети. — Мисля, че извадих голям късмет.

— Не бъди толкова сигурна — отвърнах, зачудих се защо гласът ми е толкова дрезгав и се постарах да му придам повече нежност. — Но защо го каза това?

— Простете ми, ако прозвучи нахално. Но тези, които моят владетел и господар крал Байран смята за достойни да получат в дар дарлиада, са обикновено, как да се изразя, не млади, а на години, съответстващи на положението им. За телесата да не говорим — добави с бърза усмивка.

— Благодаря за комплимента — казах аз. — Но трябва да знаеш, че съм женен.

Алегрия вдигна ръце.

— Това не е важно — разкопча първото копче на дрехата си и извади нещо, приличащо на малко плоско камъче. — Милорд, ще ми направите ли услуга?

— Стига да мога — отвърнах; изгарях от нетърпение да сменим темата.

— Поставете за миг това в устата си — поех таблетката от дланта й. Беше нашарена с малки символи. Изпълних молбата й и вкусих аромат, за който знаех, че е от тялото й, нейния мирис. — А сега ми го върнете.

Извадих го от устата си, но се поколебах.

— Магьосниците често се опитват да взимат слюнка, кръв… други вещества от тези, които искат да контролират. Има ли магия в това?

— Има. Но не засяга вас. Всяка дарлиада е длъжна да направи това, когато се срещне за първи път с господаря си.

— Казах вече, не съм ти господар! Моля те, не използвай повече тази дума. Но после какво става?

— На вас — нищо, както казах. Просто го поставям за миг в устата си. Тогава магията се изсипва и можете да си го върнете, ако поискате.

— Какво прави това хапче? Кажи ми!

— Обвързва ме към вас. Завинаги.

— Любовен еликсир?

— Един вид. Но много вещо сътворен. Аз… ще ви обичам, разбира се. Но няма да съм сляпа за недостатъците ви, тъй че няма да бленувам по вас и да ви досаждам с кучешка всеотдайност. Просто вашите дела, вашето щастие, вашите успехи да бъдат най-важното нещо за мен.

— И ако кажа, че е необходимо да умреш?

Тя сведе глава и кимна лекичко.

— Пълна, гадна, отвратителна глупост! — кипнах, скочих, отворих един от прозорците и хвърлих хапчето в нощта. — Майната й на тази тъпотия!

Алегрия заплака. Не знаех какво да направя. Седнах до нея и я прегърнах през раменете. Това не я утеши особено, затова останах да седя мълчаливо, докато не спря да хлипа. Извини се, отиде в банята и чух плисък на вода. Върна се и седна срещу мене.

— Нищо не разбирам. След всичко, което съм учила, това беше напълно непонятно за мен. Моля да ми простите.

— Няма нищо за прощаване.

— Жена ви сигурно е много щастлива, че си има толкова любящ съпруг.

Евтината, удобна лъжа, която бях изтърсил, изведнъж се върна, с горчилката в гърлото. Признах:

— Не. Жена ми наскоро ме остави и ще се разведе с мен. Ако не го е направила вече.

Тя ме погледна.

— О! И сега мразите жените?

— Не, разбира се. Просто… чувствам се мъртъв.

— Учили са ме на хитрини, които ще разтворят портите на страстта почти за всеки.

— Не говоря за плътското желание — отвърнах и се зачудих защо обяснявам толкова много неща на тази жена. — Привличането го няма, по-скоро.

Алегрия стана и смъкна дрехата си. Отдолу беше загърната в прозрачна тъкан, леко обагрена в червено и зелено, ставаше по-тъмна около кръста и между бедрата й, после отново изсветляваше. Видях нежнокафявото на зърната й, живата твърдост на гърдите й.

— Не? — промълви тя. — Дори без еликсира ме привличате. Искам да ви направя щастлив.

— Не — отвърнах равнодушно и искрено.

— Тогава какво желаете да направя? Да си отида?

— Ако го поискам, твоят владетел и господар едва ли ще остане доволен от мен. Но все едно. С теб какво ще стане? И освен това — говори ми на „ти“.

— Същото, каквото след като си тръгнеш от Майсир, господарю, след като явно нямаш намерение да ме отведеш в кралството си. Ще се върна в Дарлиада.

— Какво е то?

— Място. Религиозен орден. Там съм отраснала, там съм научила това, което знам, там са приятелките ми. Там ще остарея и ще умра. Може да поискат да обучавам новите, макар че не знам на какво мога да ги уча. Може би на това, че и най-красивите могат да се провалят.

— Не си се провалила. Не ставай глупава. Нямаш ли си, хм, приятели мъже?

Алегрия ме погледна втренчено.

— Виждам, че не се шегуваш. Значи никой не ти е казал какво съм. Бях избрана за дарлиада още седемгодишна. Оттогава, до тази нощ, никога не ми е било позволявано да оставам сама с мъж.

— О! — започваше да става обезпокоително. — Но когато се върнеш, можеш да правиш каквото си поискаш, нали? Дългът ти към краля ще е изпълнен. Не е твоя вина, че положението е такова.

— Не е. Но ако се омъжа или тръгна с някой мъж, ще се сметне за безчестие към краля. Ще ми отнемат живота — огледа се, сякаш за да се увери, че никой не подслушва. — Не разбирам защо това позори моя владетел и господар, но все пак не съм мъж, нито крал.

За малко щях да избълвам, че не е и проклета от боговете глупачка и че самият аз също не разбирам този начин на мислене, но се овладях.

— Това ли става с всички дарлиади?

— С повечето. Но не с всички. Някои имат късмет. Някои от нас стават любовници на онези, които ни притежават. Разправят дори, че няколко станали техни жени.

— А ако бъдеш освободена? Ако престанеш да бъдеш…

— Робиня? Би било ужасно. Кой ще ме закриля тогава?

— Първият мъж, когото срещнеш. Ти си много красива.

Тя се изчерви.

— Благодаря. Но не познаваш нравите на Майсир.

— Явно. Но ще ги науча. Въпросът сега е какво ще правим двамата с теб.

— Моля те, не ме засрамвай тази нощ. Позволи ми да спя на пода. След това ще правя каквото трябва.

— И това не е решение. Я да те попитам нещо. Дарбите на една дарлиада стигат ли отвъд кревата?

— Разбира се! Защо според теб сме толкова ценени? — отвърна тя възмутено. — Мога да пея. Да танцувам. Да водя сметки. Да водя разговор на всякакви теми, от безгрижното бърборене до разговори за изкуство, за книги и дори за дипломация. Много добре сме обучени в това — продължи тя. — Може би защото това е главното занимание на нашите госпо… мъже. Понякога — единственото. Така поне са ми казвали.

— Значи има решение, поне засега — казах аз. — Алегрия, искаш ли да пътуваш с мен, като моя приятелка? Моя учителка? Защото ужасно ми е необходимо да науча всичко, което може да се научи за вашата страна — излишно е да казвам, че премълчах причината за тази нужда — бъдещо нашествие.

— Да — отвърна тя. — Да, разбира се. Твоя съм.

— Хм — продължавах да мисля. — Предполагам, че Трембелие ще заповяда слугите ми да бъдат разпитани, за да разбере какво е станало тази нощ, нали?

— Вероятно. Той много се интересуваше от мен.

— Леглото ни е само едно. Дали няма да е по-добре за всички, в смисъл… не искам да съм… — млъкнах смутено.

— Благодаря ти, Дамастес.

Избягвах погледа й, докато влизахме в спалнята. Беше много объркващо — да се каниш да спиш с непозната, с жена, с която няма да правите секс. Намерих един дебел халат и това помогна. Стараех се да гледам настрана, докато се измием, почистим зъбите си и парфюмираме телата си. Представям си, че ако някой ни видеше, щеше да се разреве от смях, но за мен беше само смущаващо.

Влязохме в спалнята, тя седна на ръба на леглото и промълви, без да ме поглежда:

— Една малка услуга. Имаш ли ножче?

Носех си сгъваемо ножче в несесера: ставаше за рязане на нокти и други такива. Дадох й го.

— Внимавай, остро е.

— Добре.

И преди да успея да я спра, се поряза по върха на кутрето.

— Какво правиш? — възкликнах.

— Същото като теб. Предотвратявам клюката — дръпна покривките и пусна една капка кръв да капне върху чаршафите, по средата на леглото. — Забрави ли? Аз съм… бях… девственица — Алегрия изведнъж се изкикоти тихичко. — Ама ти се изчерви! Лицето ти е цялото червено.

— Знам — казах ядосано.

— И шията ти.

— Не се съмнявам.

— Докъде по-надолу всъщност се изчервяваш, Дамастес?

— Престани. Говоря сериозно.

Тя се наведе и духна свещта. Съблякох халата и легнах по гръб. Тя легна до мен. Беше съвсем тихо, смътно се чуваше само трополенето на каруца.

Тя се изкиска пак и каза:

— Лека нощ, Дамастес.

— Лека нощ, Алегрия.

Мислех, че при тези странни обстоятелства ще се мятам и въртя в леглото с часове. Но не стана така. Сънят ме завладя след няколко мига. Не помня какво сънувах. Но когато се събудих, малко преди разсъмване, се чувствах много щастлив и на устните ми имаше усмивка. А членът ми се беше втвърдил като железен прът.

На другата сутрин поехме на юг, към Джарра. Придружаваха ни две роти от Трета кралска кавалерия на Таезли. В пълен състав трябваше да са около четиристотин души, обясни старшият офицер и командир на двете формирования, шамб Алатир Филарет. Но не бяха могли да съберат повече от двеста и петдесет, а петдесет от тях наскоро бяха прехвърлили, „за да тренират новите части“ — още един знак, че майсирците мобилизираха армиите си.

Другият шамб се казваше Карс Ак-Мечат и, както бързо ме уведомиха, произлизал от един от най-старите и „най-добрите“ майсирски родове. Всъщност ми напомняше за едно нагло и глупаво офицерче на име Нексо, чийто череп за щастие беше строшен от някакъв селяк по време на бунта на товиетите. Ак-Мечат беше с няколко години по-голям от Нексо, но съвсем не беше по-умен. Любимата му тема беше самият той, а втората любима — колко благородна е фамилията му. Гледах да не му обръщам внимание.

Имахме си керван от пет впряга, пружиниращи върху метални пластини. Но постоянното друсане по майсирските… щях да кажа пътища, но премислих, пътеки ще е по-точно, бе уморително, все едно че съм на конски гръб или в селска каруца. Често си мислех с копнеж за огромния грозен впряг, който си бях измислил и поръчал да ме мъкне из пределите на Нуманция в някакво подобие на уют, дума, чието значение започвах постепенно да забравям.

Впряговете бяха големи, преустроени търговски каравани, както подозирах, теглени от осем коня, тапицирани вътре с кожа, с намазани против дъжд платнища на страничните прозорци. Сигурен съм, че ме смятаха за луд, че ги държа непрекъснато полуотворени, дори в най-лошото време. Знам, че Алегрия, макар да не се оплака нито веднъж, си е мърморила понякога кисело за своя „късмет“, сгушена в огромната кожена дреха, от която се показваха само очите, върха на нослето и върховете на пръстите й, въпреки че все още беше Времето на дъждовете, а Времето на промяната не беше настъпило.

Обясних, че като малък веднъж ме бяха затворили в малка стаичка и оттогава страдам от затвореното. В действителност оглеждах и запомнях всичко, което един нашественик трябва да знае за вражеската страна — от дълбочината на бродовете до фуража, който можеше да се прибира от околността. Зад мене, във втория впряг, хората ми правеха същото. Всяка нощ се събирахме под предлог, че ще се молим, за да не ни притеснява нито един майсирец с капка респект към божиите неща. Всъщност изреждахме на капитан Ласта всичко полезно от военна гледна точка, което сме видели, а той го записваше със ситен почерк в свитъка, който държеше под шапката си. Другите три фургона возеха продоволствие и лагерно оборудване, което ни се налагаше да използваме твърде често.

Мъкнехме се ден след ден, все на юг и на юг. Ще ми се да кажа, че се придвижвахме стабилно, но съвсем не беше така. Твърде често трябваше да чакаме, докато някоя придошла река спадне или отсекат дърветата, преградили пътя, или да отмине някоя силна буря. Майсирската пътна система се оказа пълна катастрофа. Поредната шега — не беше и шега толкова: пътят ще го различиш лесно от другата кал наоколо — само по него има коловози.

Главните „пътища“ на Майсир ме безпокояха, защото без шосета армията ни, когато и ако настъпеше, щеше да се движи мудно, като в старото време, когато беше обременена с офицерски любовници, ненужен багаж и цивилна паплач.

Минавахме през малки селища, не повече от колиби, с разкъртен калдъръм тук-там, колкото да раздруса колелетата — сиво, окаяно. Единствените масивни постройки бяха храмовете, винаги най-внушителните здания, които можеше да се видят. След това отново се връщахме в свеби — сиво небе, сива кал, сив дъжд, сиви храсти, докато очите ти не заплачат за утеха. Единственият цвят бе по униформите ни — и ярките и пъстри дрехи на Алегрия.

Не бях и помислял, че ще ми е неприятно да съм мокър, след като бях отраснал в джунглите. Но тази сивота, това, че винаги си подгизнал, не чак замръзнал, но премръзнал, от сутрин до вечер, че после се събуждаш и навличаш дрехите, които не са изсъхнали — всичко това ни угнетяваше всички. Гордеех се с Алегрия. Можеше да е родена за дворци и разкош, но наистина се оказа благородна спътничка, винаги намираше с какво да се пошегува, когато сме уморени, да разкаже нещо за пътя или някоя дреболия за реката или селцето, което сме подминали току-що. Нощем, окажехме ли се на пътя между два града, все намираше какво да разкаже край огъня или песен, която да изпее.

Когато се приготвяхме за спане, се загръщахме в „каретата“ ни и се стараех да не мисля за нея — колко е близо и че няма да възрази, ако преодолея двете стъпки между нас. Разбира се, беше все едно да кажеш на някой да не мисли за зелено прасе. Алегрия беше моето зелено прасе и ставаше все по-зелено, колкото по на юг пътувахме.

Бяхме затънали до гуша в калта. Кочияшът сипеше ругатни и плющеше с камшика, конете цвилеха гневно и напъваха, но впрягът само се поклащаше и скърцаше. Няколко офицери завикаха на хората си да слязат, да сложат рамо на колелата и да вложат всичко. Скочих от страничната врата и натиснах с тях — поредният напъващ, псуващ, оцапан с кал редник в сивия сумрак.

На няколко крачки встрани по конете си бяха останали мъже и за малко щях да им извикам да си размърдат мързеливите задници и да пораздвижат малко мускули, но осъзнах, че са офицери.

През всичкото пръхтене и псувни наоколо съвсем ясно чух носовото ръмжене на шамб Ак-Мечат:

— Ако онзи некъпан варварин и кучката, в която се е захласнал, не благоволят да си размърдат провисналите задници и да слязат…

Повече не чух. Награбих обутия в ботуш крак на Ак-Мечат и го дръпнах от седлото. Той изрева, изхвърча във въздуха и пльосна по очи в калта.

— Ти… скапана свиня… Ще те… — надигна се, изритах го в гърдите и той отново пльосна в локвата. Претъркаля се, изправи се и едва сега ме позна. — Кучи син! Как смееш, как смееш да ми посягаш, отрепко нищожна. Ще те… — изсъска побеснял и посегна да измъкне сабята си.

Канех се да го просна отново, но изсвистя лък и от корема на шамба щръкна стрела. Той изкрещя, сграбчи я и се опита да я изтръгне, после още три се забиха в гърдите му, едната прониза ръката му. Когато се просна в калта за трети път, си беше съвсем умрял.

Зад мен стоеше намръщен шамб Филарет, с няколко стрелци отзад. Погледна трупа без капка съжаление.

— Тъп кучи син. Мислеше, че проклетата му от боговете фамилия му позволява да прави каквото си… Калстор!

През локвата загази един сержант, спря и отдаде чест.

— На вашите заповеди, сър!

— Отнесете тази торба с говна до най-близкото дърво и го обесете. Сложете му табела: „Това псе не се подчини на владетеля си“!

— Слушам, сър! — повтори механично мъжът, все едно че му бяха наредили да почисти снаряжението си преди преглед.

— Тази мръсна свиня ни посрами — каза ми Филарет. — Моите най-искрени извинения. Ако решите да докладвате за това на краля, ще ви разбера.

— Какво ще стане, ако го направя?

— Частта ни най-вероятно ще бъде избита. Офицерите ще умрат първи. Фамилията на Ак-Мечат най-вероятно ще трябва да заплати за кръвната връзка. Има син и дъщеря, тъй че животът им ще бъде отнет. Кралят може също така да реши, че и бащата на Ак-Мечат трябва да плати с живота си — гласът на Филарет бе съвсем спокоен, спокоен като на калстора преди малко.

— Не мисля, че е нужно да повдигам въпроса повече, шамб. Кретенизмът на един глупак трябва да се забрави колкото се може по-скоро.

— Благодаря ви, сър.

Без повече обяснения, офицерът подкара обратно по колоната. Върнах се да бутам колелото. След около половин час впрягът се измъкна.

Можех да кажа какво мислех — колко ненужна бе тази смърт, защото сабята му така и нямаше да излезе, преди да го просна отново в калта и да го напердаша здраво, да му е за урок. Но не го направих.

Прочетеното от мен се оказа вярно — офицерите на майсирската армия не смятаха хората си за нещо по-горно от животни. Шамб Филарет и по-младшите му пидна се стъписаха, когато настоях хората ми да бъдат настанени и нахранени, преди да съм ял аз. Редовите бойци за тях бяха слуги. Помня, че една нощ не можахме да намерим подслон, затова се разпънаха шатри. След като офицерите се озоваха под покрив и слугите приготвиха вечерята им, горките редници-свине все едно престанаха да съществуват. Как щяха да си приготвят жалкия порцион от ечемик и сурова сланина, къде щяха да спят — без значение.

Но Айса да е на помощ на войника, който не е опрятен на заранта и не е готов да яхне коня и да продължи похода. Между другото, нямаше значение дали не се е къпал от цяла година и дали е подгизнал, стига по мократа му униформа да няма следи от калния път от предния ден. Но девас и калсторите изобщо не се оплакваха, поне в присъствието ми.

Една нощ спряхме на стан до група търговци и преди вечеря се поразходих да побъбря с тях. Като повечето търговци, те внимаваха какво говорят дори и в невинен разговор, особено с военен. Но понаучих още неща за страната, за да попълня картата, която рисувах в ума си, а и прекарах известно време с хора не в униформи. Когато се върнах, имах малко подаръче за Алегрия. Беше брошка — котенце, махащо с лапичка по прелитаща над главата му пеперуда, много изкусно направено и излъскано. Направено беше от различни сплави със злато, тъй че из него проблясваха различни оттенъци на драгоценния метал — жълто, червено, бяло. Взето в шепа, котенцето добиваше цветовете на истинско животинче, мяукаше и подскачаше, без да може да хване закачливото насекомо, прехвърчащо около главата му. Когато дадох брошката на Алегрия, очите й се напълниха със сълзи. Попитах я защо — беше съвсем евтина играчка, дребна вълшебна играчка в сравнение с това, което можеха да й дадат разни богати и властни особи.

— Това е първото нещо, което си е мое — отвърна тя. — Наистина мое.

— А дрехите, а всички тези скъпи накити в сандъка ти?

— Те са на краля. Или на моя орден. Мои са само докато съм с теб — подсмръкна. — Простете, милорд. Няма винаги да ръся сълзи като дъждовен облак. Но… — гласът й заглъхна.

— Мисля, че моментът е съвсем добър да забравиш най-после това „милорд“ — казах бързо. — Нали вече минахме на „Дамастес“?

— Добре, Дамастес — понечи да добави нещо, но се загледа в котенцето, подскачащо в шепата й.

Отсядахме в селски ханове, когато можехме, и това ми даваше възможност да обикалям по улиците и да се запозная с хора. Нямаше много търговци, занаятчии или хора от средната класа. Нито много богати, също така. Селяците бяха мръсни, весели, дружелюбни и изключително религиозни. Весели, но попритеснени от войниците, нищо, че редовите бойци бяха от тяхната класа.

Ето два примера за причините, от една и съща случка. Бяхме се подслонили в двора на един фермер, разпънахме шатрите си под стрехите на паянтовия плевник. Макар и с неохота, фермерът ни надои топло мляко от едничката си крава, даде ни и две пилета и малко съсухрени зеленчуци, колкото за много рядка супа. На другата сутрин гледаше, докато се приготвяхме за път. Разбрах, че никой не бе предложил да му плати за благодеянията. Бяха оскъдни, но той направи всичко, което можеше. Слязох от каретата, отидох при него и му дадох три жълтици. Благодарностите му бяха доста несвързани, което безкрайно ме озадачи.

Потеглихме. Не знам как да си обясня това — може би бях зърнал нещо с крайчеца на окото си, — но след една миля извиках да спрат и помолих шамб Филарет да ми заеме кон. Казах, че трябва да се върна във фермата, понеже съм забравил нещо. Той ми отвърна, че може да прати някой пидна, но отказах. Карджан ме изгледа скептично: вече и зъбите ми познаваше и сигурно беше ядосан, че пак ще направя някоя тъпотия без ескорт. Подкарах обратно и пред вратата забавих коня до ходом. Чух писъци отвътре, смъкнах се от седлото със сабята в ръка и затичах.

Трима от войниците ни — един калстор и двама девас — бяха натиснали селяка на едно от огромните колела на фургона му. Калсторът държеше импровизиран камшик от грубо въже с възли на краищата.

— Ще ни кажеш къде е останалото ти злато и сребро, или кокалите си ще ни покажеш — изрева той и камшикът отново изплющя.

Тримата сигурно бяха от външната ни охрана, решили, че ще могат да извършат тази низост и да ни догонят, преди някой да е разбрал, че ги няма. Прекосих двора и се озовах зад сержанта, преди да ме е чул. Цапардосах го с ефеса по темето и той изхъхри и се срина в калта. Двамата девас видяха голото острие и писнаха от страх.

— Отвържете го веднага!

Бързо се подчиниха, после единият, с нож в ръката, ме изгледа преценяващо и му нанизах една педя стомана в ръката, преди да е решил да опита нещо.

— Дайте цялото въже — заповядах и след като ми го дадоха, намотка от около петдесет стъпки, вързах в единия край три клупа, на пет стъпки един от друг, и ги нахлузих на вратовете им.

Фермерът ломотеше нещо за „велик господар“ и „бащица“, но нищо не ми дължеше. Дадох му още злато. Хванах другия край на въжето и тръгнах обратно към кервана. Карах почти в тръс, тъй че тримата трябваше да тичат и се препъваха по разкаляния коловоз. Падаха неведнъж, продължавах още няколко крачки, влачейки ги из калта, преди да дръпна юздите, колкото да се изправят. Докато стигна при другите, бяха целите в кал.

Филарет настоя да разбере какво се е случило, само че не отговорих, а му хвърлих края на въжето, върнах коня на пидна и се прибрах в каляската. Не знам какво стана с тримата неуспели крадци, но май не ги видях повече по пътя.

Не всички майсирски войници бяха тъпаци и престъпници. При прехвърлянето на една придошла река един от мъжете падна от коня си и течението го понесе. Без да му мислят, без да се поколебаят и за миг, четирима девас се гмурнаха след него. Първия така и не го извадихме, а трима от неуспелите му спасители също се удавиха.

Колкото и да беше благороден, шамб Филарет щеше да продължи, без дори поне да похвали храбростта на тримата.

Помолих го да задържим за малко и изрекох молитва, по-скоро слово към другите майсирски редници, отколкото призив към боговете. Продължихме. Шумът на безименната река, убила четирима от нас, постепенно заглъхна.

Стигнахме до река Анкър, на около две трети от пътя от границата до Джарра. Реката беше широка, близо две мили от бряг до бряг, но беше силно затлачена и през нея можеха да се движат само малки съдове. Тук, при село Сидор, се разделяше на много ръкави с пясъчни наноси и островчета между тях. Някои островчета се обитаваха от опърпани рибари.

През Анкър минаваха два дълги моста, на двайсетина разтега един от друг. Бяха дървени, с ниски перила, като дълги понтони от остров до остров. Според Филарет било обичайно един или повече участъци да се разрушат по време на пролетното топене и движението да се задържа седмици наред, или пък хората да се принуждават да минават с лодки до следващия здрав участък.

Сградите на Сидор бяха повечето каменни и селото изглеждаше малко по-солидно от тези, през които бяхме минали. Възхитихме се на високия шестоъгълен силоз, местната забележителност, купихме пушена, осолена и съхранена с вълшебство риба да разнообразим ужасно еднообразните си провизии, прехвърлихме моста и продължихме нагоре по ниския склон от другата страна.

Имаше и нещо още по-лошо от свебите — блатистите земи. Мочурищата по пътя ни не бяха толкова дълбоки, колкото на изток — огромните Киотски блата, всъщност свързани помежду си тресавища с тънки полуостровчета, които ги пресичат. Но и тук светът изглеждаше сив, и не от вече забуленото небе, а заради сивия мъх, провиснал от безцветните мокри криви дървета, които изглеждаха ни живи, ни умрели. И селцата бяха малко — според Филарет само най-коравите майсирци дръзвали да минават през тези земи, макар да се разправяли приказки за загадъчен народ, обитаващ тресавищата, който не признавал нито крал Байран, нито никой управник.

Колкото до пътя, може да се каже, че беше едновременно по-добър и по-лош. Не беше вече кален коловоз, а дървен понтон, с дънери, подкастрени, подредени плътно един до друг и съединени със стеги, и груби мостове над многобройните поточета. Колите ни вече не затъваха толкова често, но се друсаха непрекъснато от дънер на дънер. Попитах Филарет колко души са нужни да се поддържа този път и той ми обясни, че помагали кралските магьосници — полагали заклинания за съхраняване на суровото дърво и кожените стеги, но все пак се налагало да пращат войници с брадви и кирки всяка година, след като във Времето на птиците ледът започне да се топи.

В сивия сумрак витаеха странни същества. Двамата с Карджан забелязахме, едва на стотина разтега от пътя, нещо като горила, но с два чифта ръце и крака и издължено, почти безглаво тяло, тъй че приличаше повече на паяк, отколкото на човек. Изломоти нещо сърдито и се скри. Казаха ми, че никой не знае, нито иска да знае много за тези същества. Смятало се, че били разумни, почти колкото човек, живеели в груби общини и крадели децата на селяните, обитаващи краищата на блатата.

— Или ги крадат, или ги ядат — каза капитан Ласта.

Добре поне, че в този късен сезон нямаше насекоми. Но предпочитах да си имам работа с хиляди бръмчащи кръвопийци вместо с ужасния страх, надвиснал над нас, заплаха от нещо незнайно и невиждано. Имах чувството, че всевъзможни неща ни дебнат, скрити може би зад ей онова хълмче или затаили се зад ей онзи чворест дънер. Понякога чувахме странни звуци, но никой не виждаше нищо.

Стигнахме до един участък, където дънерите на дървения понтон бяха изгнили, слязохме и продължихме пеш, а кочияшите поведоха впряговете. Поставихме в челото на колоната спешени съгледвачи, за да ни предупредят, ако пътят е затънал или отнесен от водата. Тъкмо се чудех дали ще намерим място за лагер, когато прокънтя писък, изпълнен с ужас. Мечове изсвистяха от ножниците и стрели се опнаха на лъковете.

Към кервана тичаше един от съгледвачите ни и виеше, изпаднал в безумна паника. Но никой не можеше да го нарече страхливец, защото успоредно на пътя към него се беше втурнал неописуем кошмар. Представете си гол охлюв, петнист, слузесто жълт и говняно кафяв, плужек без очи, но с двайсет или повече усти по дългата слузеста зурла, плужек, само че дълъг над трийсет стъпки. Движеше се беззвучно, по-бързо, отколкото можеше да бяга съгледвачът. Почти го беше настигнал и мъжът се озърна през рамо, изкрещя отново и затича извън пътя към групата дървета. Сигурно си беше въобразил, че ще може да се изкатери на някое от тях и да избяга от кошмара.

Филарет и още един офицер му зареваха, викаха му да се върне на пътя, да се върне или да умре, което беше безсмислица.

Плужекът се надигна в движение, после рухна с плясък върху войника и го зарови под гнусното си туловище. Изсвистяха стрели и го засипаха, копия се забиха в страните му, но чудовището остана неуязвимо. Хлъзна се назад толкова бързо, колкото беше дошло, в сумрачните сенки.

— Тъп кучи син — изруга Филарет.

Попитах го какво е сбъркал войникът, какво трябва да правим, ако бъде нападнат някой от нас.

— Не знам дали е тайна, или не е… но никой не ми е казал да не го казвам. Обясних ви, че дънерите са покрити с магически думи, за да не гният бързо. Има и друго заклинание, нещо, което уж трябва да пречи на блатните същества да минават по пътя, даже да стъпват на него. Стой на пътя и си в безопасност. Слезеш ли от него… — нямаше нужда да довършва.

Продължихме напред още час, после спряхме — на пътя, разбира се. Спахме във впряговете. Беше неудобно, но не мисля, че някой спа много. Аз определено не спах. Не толкова от страх, че плужекът може да се върне, а защото размислях над казаното от Филарет. Доколкото знаех, никой магьосник, дори Братството, не притежаваше силата да създаде заклинание като описаното от шамб Филарет. Императорът беше прав — магията на Майсир, изглежда, бе много по-напреднала от нашата.

Най-сетне стигнахме до края на блатата и навлязохме в гористи земи, част от огромната гора Белая, обкръжаваща Джарра като нейна последна защита. Хълмовете бяха ниски и полегати, почвата — бедна, песъчлива. Дърветата бяха високи, иглолистни и непрестанният вятър ги галеше и движеше, ту като шепот, ту с рев.

Просеката стана по-добра и постепенно премина в истински път, дори застлан с чакъл от градче до градче, а в градчетата улиците бяха калдъръмени. Вече приближавахме Джарра.

Минавахме покрай големите имения на майсирските благородници, простиращи се на цели левги. Но твърде често огромните къщи се нуждаеха от ремонт, околните селца бяха бедни и занемарени, а земята — бедна и корава. В тези имения ни посрещаха с радост, тъй като в много случаи се оказвахме единствените посетители „от тяхната класа“ от половин година и те бяха жадни да чуят това, което наричаха „новини“.

Всъщност ги интересуваха само клюки — какво правят и как се обличат богатите и властните в Нуманция, в Осви и по други места. Истинските новини, например за напрежението между двете ни страни, ги отегчаваха. Твърдяха, че са самотни, но забелязах, че никой и не помисля да кани за гости някой от търговските кервани. По-добре скука, отколкото да се разправяш с хора от по-долна класа.

Спряхме извън едно селце и при нас дойде селянин с ведро прясно издоено мляко. Продаваше ни го от черпака. Изпихме всичкото и го помолихме за още. Върнах се с него до къщата му, но този път благоразумно взех със себе си Карджан и Свалбард. Поразпитах го за земята, за фермата, сезоните за сеитба и жътва, каква помощ му трябва, за да обработва земята, но той само сумтеше. Бях се надявал да го разпитам какво мисли за своя крал, за управниците си, но разбрах, че нищо няма да измъкна от този камък.

Къщата му беше малко по-спретната от повечето, които бяхме видели, макар и много малка за нуманцийските стандарти. На вратата видях нарисуван един преинтересен символ. Беше жълт и приличаше на обърнато извито „U“. Краищата бяха по-дебели, като възли на въже.

— Какво е това? — попитах, като се постарах да запазя съвсем невинен тон.

Селякът ме изгледа твърдо, със заплашителна физиономия, твърде странно за положението му, и измърмори:

— Семеен знак. За късмет и хубаво време, нищо друго.

Само че рисунката твърде много приличаше на жълтото копринено въже, с което душаха жертвите си товиетите.

— Да ви попитам нещо — продължих все така небрежно. — Това означава ли нещо за вас? Трябва да е червено.

С върха на сабята си надрасках кръг в калта, кръг с гънещи се от него линии, главната емблема на товиетите — смъртоносните змии, надигащи се за мъст от пролятата кръв на мъчениците на култа.

— Не — отвърна припряно селякът. — Нищо не значи.

Но отказа да срещне погледа ми.

Значи товиетите бяха и в Майсир.

Големият дом беше зейнал под сивите небеса, със зидовете, обгорели от пламъците, които го бяха погълнали. Можеше да е само нещастен случай, но преди час бяхме минали през едно селце, също опожарено и превърнато в развалини. Попитах шамб Филарет дали знае какво се е случило и той кимна. Трябваше да вадя думите му с ченгел, но най-сетне ми каза, че селяците се били вдигнали срещу господарите си.

Спомних си ужаса в Иригон — побеснелите пламъци и смъртта на Амиел — и едва затаих трепета си.

— Защо?

— Обичайното, предполагам — сви рамене той. — Понякога селяците забравят, че съдбата им е коричката хляб и бичът и че господарят им има право да прави с тях каквото поиска — и побесняват. Като болест е. Никой не мисли какво правят, какво ще последва, дерат и убиват като мечка сред псета.

— И армията е подпалила селото, за да потуши бунта?

— Не армията — мрачно отвърна той. — Кралските магьосници пратиха огън срещу убийците, оставиха огъня на Шахрия да ги помете всички — мъже, жени, деца. Кралят обяви тези земи извън закона, забрани да се живее тук и да засяват земите. Пример за вечни времена — да си знаят мястото и задълженията си.

— Кога е станало това? — попитах. Мислех си, че такова пълно варварство трябва да е било възможно поне преди едно или повече поколения.

— Преди пет, не, шест години.

Продължихме през още изпепелени села и овъглена земя. Чувствах тъмната ръка на боговете, надвиснала над нас.

Ханът, само на един ден път от Джарра, кацнал на един красив хълм с изглед към езеро, се оказа истинска прелест. Често го посещаваха за отдих майсирски благородници и беше доста луксозен. Имаше си конюшни, покрити с навеси участъци в двора, където да се измият впряговете, и пристройки за слугите на гостите. Както и при други майсирски сгради, долният етаж представляваше грамадна каменна постройка с дървени греди, а горните етажи бяха дървени. Хората ми се настаниха на втория етаж, всеки в отделна стая. Капитан Ласта беше свикнал с такъв лукс, както и Карджан, но другите се радваха като дечица на рождения си ден.

Бях съсипан от умора и помолих да ни донесат храна в стаите. Двамата с Алегрия получихме три огромни стаи на най-горния етаж, осветявани с газ по тръби от близкия разсед, което бе голяма рядкост в Майсир. Съвсем бегло огледахме спалнята и дневната, защото този хан притежаваше най-скъпото нещо на света, нещо, което почти не бяхме виждали, откакто напуснахме Осви: баня. Помещението беше от ръчно огладено дърво и камък, с вентили, от които идваше топлина от долните етажи. Сега научих порядките на майсирските благородници, свързани с чистотата.

В стените бяха вградени каменни глави на чудовища, с желязна халка под всяко от тях, и като я дръпнеш, главите бълваха вода с различна температура в дървени ведра. Намокряш се, насапунисваш се и се изтъркваш поне два пъти. После влизаш във ваната, двайсет стъпки широка каца, срязана на две. Тази вода изобщо не я цапаш с мръсотия или сапун, а я използваш за отпускане, обясни ми Алегрия. Отгоре имаше други каменни чудовища с вериги и щом веригите се дръпнеха, главите се накланяха и изливаха гореща или студена вода.

Алегрия първа отиде в банята, докато аз се мъчех да не заспя. Всеки мускул по тялото ми скимтеше от непрестанното трепане и бъхтене напоследък.

— Можеш да влизаш вече — каза тя и я послушах. Беше се изтегнала по гръб във ваната, затворила очи. Толкова бях уморен и пребит, че пет пари не давах дали ще реши да гледа. Смъкнах халата, напълних едно ведро, намерих сапуна и един грамаден сюнгер и започнах да се трия. Изкъпах се три пъти целият, преди най-после да усетя, че мръсотията от пътуването се е смъкнала и кожата ми е розова като на бебенце. Космато бебе. Взех бръснача и лъскавата стоманена плоча и се обръснах, удивително — без да разпоря скапаното си гърло.

Алегрия запляска весело във водата и си затананика. Тя, виж, беше будна и бодра. Идеше ми да я удавя. Помислих отново да си наметна халата, но реших, че е глупаво, отидох до ваната и се смъкнах вътре. Беше малко над телесната топлина, около три стъпки дълбоко. Потопих се, косата ми се понесе като водорасли около главата ми. Най-сетне се показах над водата да вдишам и се изпънах по гръб, отпуснал глава на ръба на кацата.

Водата беше необичайна — бълбукаше, галеше кожата ми, утешаваше я, но без обичайната миризма на горещите минерални извори. Алегрия лежеше срещу мен, мърдаше пръсти пред лицето си и надничаше зад тях към мен.

— Щастлив ли си, Дамастес?

За своя изненада си дадох сметка, че поне не съм нещастен. Тежката мъка, която ме беше налегнала, след като Маран ме остави, още я имаше, но някак много далечна, почти като спомен.

— Напълно.

— И аз.

Прозях се.

— Такива да си ги нямаме, сър. Ще останете буден за вечеря. Толкова плужеци, охлюви, червеи и зърно ядохме, че няма да храня патки, докато съм жива.

— Ами, да не се бавим много тогава — отвърнах й. — Иначе ще се удавя в супата.

Странно, докато го изговарях, усетих как умората ми се изцежда, сякаш банята притежаваше живителни сили.

— Разбира се, че няма — каза Алегрия. — Тези вани са опасни, казвали са ми.

— Как така? Много е гореща и ще те стопи ли?

— Не — отвърна тя и лицето й стана угрижено. — От дървото, от което са направени каците. Четох, че в пристанищата в тях се промъквали едни гадинки.

Повдигнах учудено вежда.

— Честна дума — продължи тя. — Малко са опасни, защото имат една щипка и много обичат да хапят.

— Ужасно ме притесни.

— Ухх. Току-що усетих едно — извика тя. — На дъното е и се движи към теб.

В този момент две щипки ме стиснаха за члена и открих силата на левитацията. Чак тогава разбрах, че „щипките“ са пръстите на краката й. Изправих се и водата потече по тялото ми.

— Мръсница! Кучка! Лъжкиня! — гневът ми сигурно щеше да е по-убедителен, ако членът ми не беше се вдигнал. — Казах ти да не правиш такива неща! — но пак не можах да придам достойнство на яда си.

— Ужасно съжалявам, Дамастес — каза Алегрия. — Особено при този шум на масата, която ни подреждат отвън. Ще вечеряме ли?

Ядохме прясно опечен топъл хляб, селско масло, чудесна салата с всевъзможни зеленчуци и скариди, за които Алегрия се кълнеше, че са дошли от ваните на хана и били точно като онази, дето ме ухапала, без щипката. Можехме да получим риба и месо, но и двамата умирахме за зеленчуци, затова си поискахме леко запържен горчив пъпеш с черен боб и гъби. Алегрия изпи две чаши вино; аз пих минерална вода. Повиках един слуга и го накарах да почисти остатъците от вечерята.

— А сега в леглото ли, милорд?

— А сега в леглото — отвърнах с прозявка.

— Всъщност — каза тя, след като се надигна и тръгна към спалнята, — много съм благодарна, че нещата между нас се уредиха така.

— О?

— Ако бяхме нещо друго, може би щяхме да се лишим от ценния сън, а той трябва да укрепи телата ни за утре.

— Говориш като майка ми.

— А на нея ли приличам?

И смъкна халата си. Успях да зърна за миг гъвкавото й голо тяло, докато се навеждаше да затвори клапана на газта, и потънахме в тъмнина, ако не се броеше тънкият сърп на луната между бягащите облаци.

— Ела в леглото — прошепна ми и чух скърцането на пружините.

Подчиних се. Беше огромно, меко, топло и чудесно, макар че в този момент ми беше малко трудно да мисля за легло и за сън. Алегрия беше легнала на една страна, с гръб към мен. Вдишах няколко пъти дълбоко, но и това не помогна.

— Почти съм заспала — каза тя, но не ми прозвуча много сънено. — Кажи ми нещо, Дамастес. Нуманцийците целуват ли?

— Разбира се, глупаче.

— Че защо да е глупаво? Никога не съм била целувана. От никого. Най-малкото от теб. Мислех си, че според вашия народ това е лошо или нещо такова.

— Алегрия, не се държиш добре.

— Нима? Какво му е лошото на една малка целувчица? В смисъл, само за да задоволя любопитството си, нали.

— Е, добре.

Тя се обърна по гръб и вдигна длани над главата си.

— Нуманцийците с отворена уста ли целуват, или със затворена?

— Този тук — със затворена, защото не иска да си търси белята — промърморих, надигнах се и я целунах леко. Устните й се раздвижиха под моите. Целунах ъгълчетата на устата й и тя леко се отвори. Но останах верен на себе си и я целунах по бузите, после, съвсем лекичко, по клепачите. Като че ли нямаше нищо нередно да погаля клепачите й с език, нали така.

— Нуманцийците са много нежни — промълви тя. — Направи ми го пак.

Направих го и този път устата ми леко се разтвори, й езикът й се плъзна вътре. Алегрия въздъхна и смъкна ръцете си около мен. Целувката продължи, вече не толкова нежна. Ръцете й галеха гърба ми. Стори ми се уместно да я погаля с език по шията и дъхът й се учести. Тя посегна и смъкна чаршафа. Гърдите й бяха срещу мен, зърната им се бяха втвърдили.

Целунах едното, после другото, подразних ги със зъби, после се върнах на устата й. Едната ми ръка беше около гърба й, придърпа я, а другата започна да я гали, надолу и надолу, малко над гладката извивка на задничето.

Тя вдигна единия си крак, обгърна ме с него и усетих влага и гъдела на къдрици по бедрото си.

И изведнъж тя извика, отдръпна се и скочи от леглото.

— Какво…

— Нещо ме ухапа! Охх! Мръсна гад… светни, бързо!

Опипах по нощната масичка, намерих огнивото и запалих газта.

Алегрия стоеше гола насред стаята и гледаше леглото с пребледняло лице.

— Няма да се върна в това… дръпнете завивките, милорд.

Послушах я и големият черен паяк заситни по чаршафа. Смазах го с ръка.

— Къде те ухапа?

— Тук. По рамото.

Имаше червено петно — и бързо се подуваше. Намерих връвта на звънеца и дръннах да повикам слуга. Дойде след няколко минути и го пратих да донесе оцет и сода за хляб. Щом пристигнаха, ги смесих и разтрих ухапаното място няколко пъти. През това време се появи ханджийката. Беше ужасена, че такова нещо може да се случи в хана й, особено на такъв знатен гост като мен, и настояваше да се извади и смени цялото легло. Искаше да се разпореди да опушат стаята — за да е сигурна, че паякът е умрял — и да ни премести в друга стая, въпреки че нямало да е най-хубавата като тази — и така нататък. Най-после успях да се отърва от нея и се заех отново с Алегрия. Някъде след половин час ми каза, че болката си е отишла.

— Но като стигнем в Джарра, искам да идеш при знахар. Ухапванията от паяк са опасни.

— Ще се оправя — каза тя и ме погледна кисело. — Но започвам да вярвам, че Айрису желае да остана девствена завинаги.

Усмихнах се вяло. Настроението ми за романтична, нежна страст си беше отишло. Вече исках… Вече не знаех какво искам. Алегрия отгатна вярно изражението ми.

— Хайде, Дамастес. Да спим. Наистина — угаси светлините и отново си легнахме.

— Лека нощ — каза тя. Гласът й беше глух, равнодушен.

— Имаш ли нещо против да те целуна за лека нощ?

След малко тя отвърна:

— Не — и в дъха й отново имаше живец.

Целунахме се и беше много нежно, много лекичко, без предишния зной. Тя се обърна и се прозях. Дъхът й затихна.

Усетих, че се унасям, но в този момент тя се притисна с топлото си задниче към корема ми. Намести краката си до моите и се сгушихме, главата й бе малко под и пред моята. Целунах я по ухото.

Гушнах гърдата й с дясната си ръка и тя измърка доволно. Изпълваше хубаво шепата ми.

След това сънят ме отнесе.

Не знам какво щеше да се случи, ако бяхме останали още ден-два в онзи хан… А може би знам.

Но на другия ден продължихме пътуването си и привечер бяхме в Джарра.