Кралят-демон

19. Второто предателство

Тази нощ не спах. Алегрия поиска да седи с мен, но отказах.

— Сигурен ли си, че не мога да направя нещо… да ти е по-добре? Каквото мога?

Поклатих глава. Най-сетне се съмна. Тя влезе на пръсти в стаята, понечи да ми каже нещо и си излезе. Насила се окъпах, обръснах се и се преоблякох. От посолството пристигна куриер.

От Никиас беше дошъл сигнал. Императорът одобряваше плана ми и ми нареждаше да продължа. Писмото му беше пълно с похвали към мен, което ми заприлича на най-жестока подигравка.

Срещата с крал Байран премина много странно. Бяхме кралят, лигаба Сала, Боконок, аз и секретарят. Бях окачил картите си и говорех с лекота, все едно четях по книга. Но беше все едно, че стоя или по-скоро хвърча някъде над самия себе си и гледам безстрастно отгоре. Усмихвах се, давах преднина на остроумието си, но не изпитвах нищо.

Идеята ми, най-усърдно обмислена, се изразяваше в това да обединим Дивата страна и Пограничните земи в една административна зона. Тази зона трябваше да се управлява съвместно от Нуманция и Майсир. Щеше да се раздели на отделни подобласти в общо взето съгласуваните граници на разбойническите райони в зоната.

Първият етап трябваше да представлява пълно умиротворяване с военна сила. Щеше да се постигне с обединените сили на Майсир и Нуманция. Предлагах да се създаде нов корпус, с офицери и войници от двете страни. За две години тези части щяха да се попълнят и обучат съвместно и след това щяхме да можем да се придвижваме стъпка по стъпка през дивите райони. Да, щеше да е скъпо. Много скъпо. Но дали загубите щяха да са по-големи, отколкото от нападенията на разбойническите банди над търговските кервани? Първо щяха да се завладеят градовете. Ако те се управляваха умно и добре, с помощта на местни управители, където се окажеше възможно, околностите скоро щяха да видят предимствата на мира.

— И така вълците ще се превърнат в овци, а? — каза скептично Байран.

— Не. Първо ще ги превърнем в питомни вълци и ще ги пратим да подгонят по-дивите си събратя. След това ще ги превърнем в овчарски кучета, защото не вярвам, че тези планини изобщо някога ще станат мирни. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е тези овчарски псета с неохота да се подчиняват на своите пастири от Майсир и Нуманция.

— Виждам, че сте го проучили добре — каза Сала, загледан в картите.

— Не исках да изглеждам като пълен идиот, ако планът е съвсем невъзможен — отвърнах. — Сега е мъничко осъществим.

Кралят и лигаба Сала се усмихнаха.

— Освен това, ако в тези райони бъде наложен мир или някакво него бледо подобие, то Нуманция и Майсир няма да имат никакъв повод за война — каза кралят. — Нали, посланик?

— Стига и двете държави искрено да желаят мир. Но ако някой много държи на войната, всичко това ще иде нахалост. Когато човек иска да се сдърли с някого, може да си намери повод винаги, и в най-кротката кръчма.

— Еднакви по численост войски, еднакво управление? — попита кралят.

— Да, сър. С чести срещи между вас и императора или между емисарите ви. За да не възникнат никакви недоразумения.

— Интересно — каза Байран. — Значи, ако просто бяхте дошли при мен и ми кажехте, че ви е хрумнала тази идея, щях да се изсмея и да си помисля, че сте луд или празен мечтател, а никак не обичам компанията нито на едните, нито на другите. Но след като императорът ви е одобрил този план… хмм. Интересно. Или заслужава внимание, или имаме вече двама луди. Не знам, посланик а̀ Симабю. Сигурно бихме могли да изпратим два полка и да видим как ще се развият нещата. Да започнем с едната страна на границата, с една провинция.

— Предложението ви е великолепно, ваше величество — отвърнах припряно. Разбира се, предвиждах да започнем бавно, а не да скачаме навсякъде отведнъж, но една идея винаги се преглъща по-добре, когато човек си въобрази, че е негова.

— Добре. Нека да го опитаме. Лигаба, ще се включите ли в разработването на схемата с нуманцийците?

— С удоволствие, сър.

Крал Байран стана.

— Вашият император е направил мъдър избор, като е изпратил вас, посланик а̀ Симабю. Мисля, че направихте неоценима услуга и на двете страни, и нищо чудно след време името ви да кънти в историята по-силно дори от моето и това на императора.

— Покорно ви благодаря, сър — поклоних се дълбоко.

Байран тръгна към вратата, но спря и ме докосна по ръкава.

— Дамастес, изглеждате ми притеснен. Ако има нещо…

— Не, ваше величество — побързах да отвърна. — Просто не можах да си отдъхна нощес, в усилието си да се подготвя добре за днес.

Той ме погледна в очите и каза скептично:

— Добре. Но не забравяйте предложението ми. Един толкова важен въпрос трябва да се обсъди от спокойни умове.

Вече не ми оставаше много работа. Сала и Боконок започнаха да уточняват детайлите и за мен беше по-добре да остана на заден план. Можех да се задуша, можех да се удавя в гнева и отчаянието си.

Но с мен беше Алегрия.

Мисълта за нея, мисълта за жалкия начин, по който се бях отнесъл към нея, укроти яда ми, притъпи болката ми и реших, че е крайно време да престана да се държа като дете и да се погрижа за нещо извън самия себе си.

Имах идея и бях решен да я осъществя. Може би това щеше да вдъхнови промяната.

— Аз поне, когато те изведа от Джарра, те завеждам в голям замък — каза скептично Алегрия.

— Потискащо голям замък.

— Наистина си много придирчив. Освен това как може да е потискащ, щом твоята любима… любима… каквото там ти се падам, идва оттам? Дамастес, всъщност каква съм ти аз? Още не си ми отговорил честно на това.

— Значи няма и да отговоря. Хайде, престани да бърбориш и ми помогни да разтоварим шейната. Държиш се като изнервена младоженка в първата брачна нощ.

— Ааа? — Алегрия огледа невинно наоколо. Награбих я бързо и я хвърлих в дълбоката пряспа. Тя се задави в снега, замаха с ръце и като последния вежлив тъпак й подадох ръка. Тя я сграбчи и ме дръпна рязко. Извиках и паднах по очи до нея в снега.

— Не е честно — успях да изломотя.

— Прав си — каза Алегрия. — Ще си платя наказанието и ще ти позволя да ме целунеш.

— Звучи като предизвикателство.

— Донякъде — промълви тя и изпълних молбата й. Целувката продължи дълго.

— Мммм — тихо измънка тя, след като устните ни се отлепиха. — Бих ти казала да го повториш, но не знам колко пазят от снега тези кожи.

— Пазят. Поръчах да им хвърлят шест заклинания, просто за всеки случай.

— Тогава ме целуни пак — направих го. Тя ме погали с ръкавицата си по устните. — Браво.

— За какво?

— За това, че вече не си онзи намръщен глупчо, какъвто беше, откакто… знаеш откога.

— Омръзна ми да се самосъжалявам — отвърнах искрено.

— Ставай тогава. Пак ме излъга. Снегът мокри и през кожите — помогнах й и тя погледна към схлупената дървена постройка. — Какво е това?

— Явката на нуманцийските емисари, когато искат да се срещнат тайно с майсирски предатели.

— Как си научил за нея?

— Попитах лигаба Сала за някое тихо и самотно местенце, където да мога да се срещна с някой.

— Е, предателите сигурно не живеят дълго, щом Сала знае за това място.

— Сигурно. Хайде, помогни ми да пренесем провизиите — връчих й две торби с продукти. — От посолството ми казаха, че имало една вълшебна пръчица, която служи за ключ, ей в онази кутийка до вратата.

Отнесох на верандата останалите продукти, а после отведох конете в конюшнята. Наблизо имаше незамръзнал извор. Докато приключа с животните, заваля сняг. Беше почти в края на Бурното време, но все още беше студено и доста премръзнах.

Къщата всъщност се използваше като място за отдих за членове на посолството, въпреки че наистина тъкмо Сала ми беше казал за нея. Беше ми обяснил, че преди време е била използвана за тайни срещи, докато на крал Байран не му омръзнала тази глупост и не посрещнал един дипломат — не уточни дали е бил Боконок, или друг — с конен патрул, когато дошъл да се срещне с агент. Това сложило край на използването й за шпионски цели.

Беше построена над едно замръзнало езерце, с широки веранди от всички страни. Имаше осем спални, половината — по коридора от едната страна, другите четири — от другата. Централната стая беше с нисък таван, но огромна. Едва можех да стоя прав до огнището от речни камъни. Наредените от двете страни дърва стигаха до тавана. Подът беше постлан с дебели кожи от всевъзможни животни. Всичко беше от грубо издялано дърво, включително мебелите. Столовете и диваните изглеждаха все едно, че ще те глътнат, ако се приближиш, и че дрямката, в която ще потънеш, може да продължи цяла вечност.

От едната страна имаше трапезария, с кухня до нея, и с килер, пълен с всевъзможни храни. Къщата се отопляваше с дърва и всяка спалня си имаше отделно огнище. На хълма над къщата имаше топъл извор и водата му беше вкарана във водопровод, а студената вода идваше от един поток.

През къщата растяха две дървета, по едно във всеки коридор. Смяташе се, че дърветата носят късмет и че били благословени при строежа. Беше изключително непретенциозно, изключително уютно — свят сам за себе си.

Точно както се надявах.

— Е? — попита Алегрия. Докато свърша с животните, тя беше запалила две лампи, намерила беше подпалки и ги беше запалила с топка смачкана хартия. Над пращящите пламъчета беше поставила на пирамида три малки цепеници и те вече пушеха, готови всеки момент да пламнат.

— Какво „е“?

— Не си ли изненадан, че една жена, при това дарлиада, може да запали огън тук, сред свеби, сред вълци и дракони?

— Ни най-малко. Вече ми каза, че дарлиадите могат всичко.

— Може да съм преувеличила. Хайде, Дамастес. Възхищавай ми се.

— Винаги ти се възхищавам.

— Нима?

Тя стана от бялата меча кожа до огнището. Беше съблякла тежките кожи и носеше меки широки панталони, с тънка роба отгоре, падаща на дипли и вързана отстрани с леопардова кожа. Завъртя се така, че светлината на огъня да очертае тялото й, и промълви отново:

— Нима?

Развърза каишката и горницата се смъкна. Тялото й беше стегнато, зърната на гърдите й — твърди.

Пристъпи към мен и посегнах да я взема в прегръдката си, но тя ме спря:

— Не бъди припрян. Няма защо да се бърза.

Отпуснах ръце и тя бавно разкопча тежкото ми кожено палто, развърза връзките на кожените ми гащи и ги пусна да се смъкнат около глезените ми. Изритах ботушите си и се измъкнах от гащите, само по препаска около слабините.

— Много си хубав — каза тя.

— Не колкото теб.

Тя се наведе и ме целуна по гърдите. Пръстите ми пробягаха по гладката й кожа.

— Искам да те целуна — промълви тя и устните й се отвориха. Езиците ни се сплетоха и ръцете ми я обгърнаха, придърпаха я към мен. Тя се отдръпна, беше се задъхала.

— Учили са ме… че първия път трябва да е бавно. Но се заклевам, не мога да издържа дълго.

— Аз също — отвърнах хрипливо и я вдигнах в прегръдката си. Коленете й се сгънаха, все едно че бе останала без сили, и я положих леко върху кожите.

— Искам да ме любиш сега, моля те, моля те — зашепна тя. — Всичките ми места те искат, Дамастес. Не спирай, докато не ги задоволиш.

Целунах малкото й пъпче, езикът ми пробяга по вдлъбнатината, а пръстите й зашариха по връзките на панталоните. Тя повдигна бедра, за да ги събуе, вдигна единия си крак и го остави да се смъкне настрани. Имаше само една малка туфичка къдрави косъмчета между бедрата и я целунах, преместих се между краката й и езикът ми заигра между тях, галейки малкото твърдо късче между устните.

Ръцете й шареха в косата ми, докато я любех с език; дъхът й се учести, заизлиза на хрипове. Тя изохка, изви се към мен, простена, но не спрях.

— Влез в мен, моля те, сега — простена тя и се подчиних, изправих се между краката й, затърках с главичката на члена си устните й, назад-напред, беше мокра от соковете си и от моята слюнка. Бавно, здраво натиснах срещу стената, съпротивата рухна и тя изплака. Повече не натисках, бавно и лекичко се движех напред-назад, малко по малко и тя се задвижи с мен и застена. Навлизах все по-дълбоко, краката й ме обгърнаха и тя се притисна в мен. Целунах я и езикът й ме затърси трескаво. Отдръпнах се, почти излязох от нея, после се забих дълбоко и тя отново изплака, този път от радост, повторих тласъка, платих за дългите месеци глупост и сдържаност… и се излях дълбоко в нея.

— Проклятие!

— Шшшт! — заповяда ми тихо тя и пръстите й тръгнаха надолу по бедрата ми, докоснаха топките ми и основата на члена — и изведнъж се втвърдих отново. Вече се движехме заедно, като първи любовници и в същото време — все едно че го бяхме правили многократно, партньори в дълго репетиран танц, и после тя извика силно, завъртя глава и мускулите й се стегнаха около мен, и свърших за втори път. Лицето и се беше сгърчило, очите й бяха затворени; галих дълго мокрото й тяло, докато ги отвори отново.

— Права бях тогава, преди всички тези дълги месеци, когато ти казах, че съм щастливка.

— Не. Аз съм щастливецът.

— След време може и да се окаже истина — прошепна тя и ме обърна по гръб.

— Това беше някога — каза тя и се изправи на колене. Наведе се и ме, погали по члена. — Ах, мъничкият ми, не си правил упражненията си и ето, че се умори. Трябва да те окуражим — езикът й заигра по върха на члена ми, после тя издърпа кожичката надолу и зъбките й затанцуваха по главичката. Езикът й ме докосваше тук-там, а пръстите й галеха топките ми, задника ми, корема ми. Отново се втвърдих, а тя не спираше, пое го целия в устата си, езикът й плътно прилепна отдолу и светът отново се завъртя. Този път беше моят ред да извикам. Тя вдигна глава и преглътна.

— Истинското е много по-вкусно от всички онези кашички, които ни даваха. Твоето поне.

Придърпах я към себе си и я целунах.

— Два пъти — каза тя.

Лежахме един до друг, блажено отпуснати. Галехме се, загърнати от топлината на пламъците в огнището и от още по-топлия огън в самите нас.

— Глупаво ли ще прозвучи, ако ти кажа, че те обичам? — казах аз.

Очите й се ококориха от изненада.

— Н-не. Не, разбира се. Но…

— Но какво?

— Аз… нали не трябваше да… Проклятие, объркана съм! — от очите й бликнаха сълзи и тя бързо ги изтри.

— Съжалявам. Няма да го казвам повече. — Тъпа шега.

— Стига глупости — тя поклати глава. — Обичам те, Дамастес.

— Радвам се, че сме съгласни за нещо.

Целунахме се.

— Знаеш ли кога се влюбих в тебе? — поклатих глава. — Беше още в онази, първата нощ, когато хвърли онова хапче през прозореца.

— Ей, ей, чакай малко. Това е безсмислено. Казах никакви окови, тъй че…

— Тъй че си ги сложих. Но кой е казал, че любовта е окови?

Намръщих се и не отвърнах.

— Забрави за нея — каза Алегрия. — Онова е свършило. Няма го вече. Мисли за нещо друго.

— Добре — промълвих бавно, малко объркан, но все още изпълнен с любопитство. — Имам един въпрос, но не си длъжна да отговаряш. В онази първа нощ ти се поряза, за да не приказват хората.

— Да?

— А тази нощ ми се стори, че се любиш за първи път.

— Ти май ми каза веднъж, че си селско момче.

— Да. Защо?

— Не си ли чувал старите шеги за бедното момиче, което си пада по купите със сено и тъпаците, които може да намери там, а после някой стар богат селянин решава да се ожени за нея? Но само ако е девствена?

Наистина помнех тези стари шеги, които неизменно завършваха с някой момък, озовал се точно там, където старият селяк си въобразява, че е негова неприкосновена територия.

— Слушал съм ги — това наистина можеше да се окаже притеснително, но изведнъж ми се стори смешно. — Значи при церемонията на вашето посвещаване, когато станете пълноправни дарлиади, се подреждате в редица, минава една лелка с игла и конец и ви слага шевчета на едно определено място?

— Не, идиот такъв! Прави се с магия.

— Аха. Това вече обяснява нещата. Защото определено притежаваш дарби, каквито не съм виждал досега у девственица.

— Беше част от обучението ми — призна Алегрия, леко изчервена. — Видях те как надникна в онази стая, където са… наричаме ги „кончета за игра“. На определена възраст ни запознават с тях и трябва да запомним много пози. Толкова пози, колкото вие, похотливите мъже, можете да измислите, и още една-две отгоре.

Този път аз се изчервих.

— Да — продължи тя. — Използвахме ги точно така, както си мислиш. Имаше и други подобия, някои — големи, други — малки. Малките ги наричаха лиж, принцове, защото ни учеха, че колкото по-стар и властен е мъжът, толкова по-малка е играчката.

— Доста механично ми звучи. И ужасно неромантично. Да не говорим, че е и малко болезнено.

— О, сестрите не са жестоки — отвърна тя. — Първо ни учат да се задоволяваме сами, още като малки момиченца. След това много умело ни учат на други техники. Някои от тези неща стават насън. Много добре помня един такъв сън. Мисля, че бях някъде на тринайсет. Той беше висок, с великолепна черна брада, която ме гъделичкаше, когато легна върху мен. Достави ми огромно удоволствие, а когато се събудих, се бях подмокрила между краката почти толкова, колкото ако наистина бях познала мъж, и като разбрах, че няма никой, сърцето ми се пръсна и се съвзех чак на другата нощ, когато вълшебниците ми го изпратиха отново.

— Глупаво беше от моя страна — продължи Алегрия, — но се стъписах и дори изпитах ревност, когато разказах на една от приятелките си за него и тя започна да се смее, и ми каза, че тя също се е любила с него в същата нощ. Сънищата ни ги изпращаха на цикли, така че всички да научим едни и същи неща по едно и също време. Имаше и други мъже, в други сънища. Мъже и жени. Понякога — повече от един. Повечето от нас си имахме от време на време истински любовници. По-възрастните жени или приятелките ни. В Дарлиада има традиция по-големите момичета да взимат по-малките и да ги учат. За няколко седмици двете с жената, с която се запозна, Дзелен, бяхме любовници. Нито тогава, нито сега не чувствам, че това е нещо лошо, защото съм чела, че повечето хора намират удоволствието където могат. Затворниците споделят любовната си страст помежду си, нали?

— Не знам. Все още не съм бил в затвор.

— Аз съм чела, че войниците, когато около тях няма девици, които да обезчестят, или курви, тайничко се обръщат към събратята си, без да се боят от възможното наказание.

— Правят го, да. Но в Нуманция не се налага човек да го крие. Не мога да си представя, че човек ще прави нещо естествено и то ще е извън закона.

— В Майсир е забранено — каза ми Алегрия. — Но законът не се прилага, освен ако някой не иска да унищожи врага си. Но нека сменим темата — продължи тя. — Разбираш, че не трябваше да ти казвам всичко това.

— Защо не?

— Не забравяй, аз съм… бях девствена, и това е много важно, за да си дарлиада.

— Искаш да кажеш, че мъжът, на когото… е дадена дарлиада… — думите много трудно излязоха от устата ми — трябва да си мисли, че всичките й дарби, всички неща, които може да прави с тялото си, са дар на боговете?

— Точно така. По-точно от Джаен.

— Кълна се в моя бог, маймуната Вачан! Ние мъжете сме пълни тъпаци!

— Може би. Но мисля, че сте сладки. И заслужавате да се грижим за вас.

Алегрия беше почти съвършена. С всеки ден все повече се влюбвах в нея. Най-големият й недостатък беше, че просто не можеше да готви. Не защото не разбираше естеството на ястията — бяха я учили да готви, — а защото просто не мислеше, че трябва да бъде изрядна. Малко повече сол, малко повече подправки, малко по-дълго във фурната, по-малко бъркане и месене от полагащото се — всичко това като че ли не беше важно за нея.

— Но в края на краищата — каза ми тя, — готвенето не е важно за една дарлиада. Благородниците, с които живеем, си имат готвачи, пекари и всякакви слуги, които да ни носят храната в ложето. Само варвари биха отвели едно такова нежно цвете като мен в свеби сама, и да искат да върша толкова непривични неща като миене на тигани!

— Най-покорните ми извинения — отвърнах и ниско се поклоних. — Защото наистина съм варварин, войзера Алегрия, и чужденец при това. Може би тази задача ще е повече по вкуса ви. Ще бъдете ли така любезна да прилепите глезенчетата си до ушите ми?

Отдаде ми чест шеговито и се отпусна по гръб.

— Желанията ви за мен са заповед, сър.

Не че беше важно — като примерна ученичка, тя беше запомнила много рецепти и ми ги изреждаше, докато разнасях весело котлета и тигани из кухнята. Не мога да твърдя, че бях или че съм особено добър готвач. Но бях по-добър от Алегрия. Не че прекарвахме чак толкова време в ядене.

Съжалявах, че не бяха пет седмици вместо пет дни, но времето свърши и се върнахме в Джарра. Очакваше ме покана, за същата нощ. Покана, която не можех да откажа.

Показах я на Алегрия и тя потръпна, а лицето й пребледня от страх.

— Какво иска?

— Не знам. Но съм сигурен, че ще ми го каже.

— Внимавай, любими. Внимавай много. Много.

— Можете да ме наричате азаз, такава е титлата ми — тихо каза дребният мъж. — Защото никому не казвам името си. Сигурен съм, че ме разбирате. Ако някой магьосник научи името ми, това може да му даде власт над мен и въпреки че не се боя от нито един чародей, не виждам причина да им давам и най-малкото възможно предимство.

Азазът беше загадъчният главен заклинател на Майсир и най-могъщият магьосник. Никой в посолството не знаеше нищо за човека на този пост, освен че всички ужасно се боят от него. Никой нуманциец, в това число и посланик Боконок, не се беше срещал с него. Азазът, също като своя предшественик, предпочиташе изолацията на своя замък, петостенен черен каменен монолит в самия край на Моритон, до високата крепостна стена, отвъд която се простираше Белая гора.

Когато присъстваше на дворцов съвет, се настаняваше в някой алков или ниша, закрита с тежки завеси. А когато призовеше някого, той винаги отиваше, въпреки че можеше изобщо да не се върне.

Азазът се оказа дребен мъж около четиридесетте, леко оплешивял и гладко обръснат. Чертите му бяха остри и ми напомни за друг мъж, вдъхващ страх — Кутулу, Змията, която никога не спи. Но докато очите на Кутулу регистрираха грижливо всичко, което виждат, очите на азаза бяха леденосини, почти безцветни остриета на могъщество и власт.

Може би с това описание създавам впечатлението, че пламъкът в тях беше като в очите на императора. Но очите на императора те привличаха, задържаха те и диктуваха покорство. Погледът на азаза по-скоро беше почти като на безумец. Нямаше нужда да ти заповядва, защото силата му беше толкова могъща, че можеше просто да те смаже, ако се изпречиш на пътя му… или ако решеше дори за миг, че би могъл да му се изпречиш.

Носеше панталони и риза от тежка тъмнокафява коприна. В едната си ръка държеше великолепно изваяна тояга от слонова кост и я опипваше, докато говореше.

Срещна ме в самото преддверие на замъка. Стените бяха от гол камък, без никаква украса освен едно черно знаме, окачено на една от тях, с червен, непознат за мен символ. Поклоних се и се представих. Без никакви учтивости той ми каза:

— Не ви обичам, Дамастес а̀ Симабю.

Тонът му беше небрежен, все едно говореше за времето.

Примигах, после се окопитих.

— Защо? Защото съм нуманциец ли?

— Вярно, не изпитвам особена обич към вашия народ, но неприязънта ми е от по-личен характер. Случайно да си спомняте за един човек, когото сигурно познавате под името Микаел?

Микаел Янтлус, върховният магьосник на Чардън Шир. Влязъл бях в замъка, в който се беше укрил, хвърлил бях заклинанието на ясновидеца Тенедос и бях избягал няколко мига преди огромният демон да изригне от земята и да унищожи замъка и укрилите се в него бегълци. Още една връзка с миналото.

— Разбира се.

— Двамата с Микаел бяхме приятели, поне дотолкова, доколкото един чародей си позволява да има приятели, като деца. Той реши, че може да научи повече, по-бързо, като тръгне да се скита и да събира знание. И наистина придоби голяма мощ, но вие с вашия император го запокитихте обратно на Колелото. Опитвал съм се да се домогна до неговия дух или поне да разбера къде се е преродил, но никой от демоните, които съм призовавал, не знае нищо за него. Може би все още е с боговете. Или може би е унищожен невъзвратимо. Тъй че нямам причини да ви обичам, нуманциецо.

Винаги съм смятал, че искреността заслужава искреност.

— Той помагаше на един бунтовник в чужда страна, срещу неговите законни владетели — отвърнах хладно. — Получи това, което заслужаваше, както и предателят, на когото служеше.

— Виждам, че вашата прямота, която забелязах още в първата ви среща с моя крал, се проявява във всичко — каза с мрачна усмивка азазът. И си спомних закритата със завеса ниша зад краля. — Колкото до Микаел, не мога да кажа, че съм съгласен, че е получил каквото е заслужил, но няма да споря с вас, че участта му е била несправедлива. Той винаги е бил по-амбициозен от мен. Между другото, ако беше останал жив, не се съмнявам, че щеше да отхвърли Чардън Шир и тогава щяхме да се окажем свидетели на двубой между чародеи, пред който боговете щяха да ахнат от удивление.

Не отговорих.

— Но това не стана. Тъй че на мен се пада да изпитам вашия велик ясновидец Тенедос — каза азазът. — Ако не за друго, то поне за да разбера дали вашият, император е успял да открадне силите на Микаел, когато умря. Аз лично и Бойните магове срещу Тенедос и неговото Братство.

— Не разбирам как може да се случи този двубой, след като между нашите кралства ще има мир — казах аз. — И този мир ще бъде вечен. Освен ако не възнамерявате да прекратите преговорите?

— Ни най-малко — отвърна азазът. — Моят крал наистина желае мир и аз му служа вярно. Както вече ви казах, не съм толкова амбициозен, колкото беше Микаел. Просто съм леко подозрителен към онези, които се домогват към звездите. Имам предвид самия вас и императора ви. При цялото ми уважение, но само допреди… колко, десет години? — той беше един изпаднал в немилост магьосник, пратен в изгнание, а вие бяхте най-младият кавалерийски легат в армията.

— Твърде много знаете за нас — отвърнах. — И въпреки че нищо не мога да кажа за целите на моя император, мога искрено да ви заявя, че всички мои постижения дойдоха изненадващо. И все още са изненада за мен, ако трябва да съм откровен.

Азазът ме изгледа скептично.

— Освен това — продължих леко ядосан, — като за човек, който държи на „уважението“, както твърдите, смятам, че преминахте всякакви граници. Ако сте искали да се срещнете с мен само за да ме оскърбите с грубите си обиди, мога ли да ви помоля за разрешение да си тръгна?

— По-спокойно, надуто петле такова — каза кротко азазът. — Има определена причина, поради която поисках да поговоря насаме с теб. Ако това, което се каня да ти кажа, беше излязло от устата на моя господар, много лесно щеше да се възприеме като заплаха. Но не е. По-скоро е предупреждение. Както казах, не се доверявам на хората с прекалена амбиция, каквато усещам в теб, във вашия император и дори в нацията ви като цяло.

— Ако се окажа прав, твърде вероятно е този чудесен мир, от идеята за който всички сме толкова обладани, да не продължи повече от няколко години. Ще ти дам и друга причина за подозренията си — продължи той. — Императорът Тенедос често е изразявал своето преклонение пред Сайонджи, богинята унищожителка.

— Унищожителка и Съзидателка — отвърнах, повтаряйки донякъде като папагал многократните твърдения на императора. — Защото понякога се налага нещата да се събарят, за да се съградят отново.

— Вярно. Вашият император говори най-вече за съзидателния аспект на богинята. Но повечето жреци на Сайонджи твърдят, че творческите сили на Сайонджи се свеждат единствено до нейния контрол над Колелото, как и кога на всеки от нас може да се позволи да се върне на земята. Никой не споменава да е толкова съзидателна, колкото е бил Умар. Но може би вашият император е под личната закрила на Сайонджи и знае за нейните атрибути повече от всички нас.

— Може би — отвърнах изнервено. — Но аз не съм жрец, нито проявявам особен интерес към боговете или към техните аспекти.

— Разбира се, че не проявявате. Военните рядко го правят, освен когато издъхват в агония — каза азазът. — Но това е част от предупреждението ми, така че му обърнете внимание. Вашият император може да почита Сайонджи. Но моето убеждение е, че такова почитание може да привлече прекомерното внимание на богинята. Сигурно вече го е привлякло. Бих се изненадал, ако тя не поиска някаква кръвна цена.

— Например обявяването на война на Майсир — добави той и в гласа му вече се долавяше гняв и закана.

— Грешите, сър — отвърнах; мъчех се да запазя хладнокръвие.

— Нима? Може би. Дано, въпреки интереса ми да изпитам магическите сили на вашия император. Но в случай, че не греша, приемете това като второ предупреждение. Зная, че сте човек на топлия климат, на тропика, и че климатът на Майсир е нов за вас. Така че използвайте възможността и натопете един къс лед във вода. Вижте колко малко от него остава над водата. Това е Нуманция, Дамастес а̀ Симабю, а Майсир е толкова огромен спрямо вашето кралство, колкото един океански айсберг спрямо споменатото късче лед. Предизвикате ли ни, това ще ви донесе гибел — на вас, на императора ви, на цялата ви страна.

Поклоних се. Едва сдържах гнева си.

— И двамата можем да сме спокойни — заявих. — Защото мога да ви дам тържествената си дума, клетвата си, която, стига да знаете нещо за моето семейство, никога не е била нарушавана, че Нуманция няма никакво желание за война, никакви претенции за нито едно късче майсирска земя, или за смъртта на войник, мъж, жена или дете, било то майсирец или нуманциец.

Студените очи на азаза се втренчиха в мен. Никой от двама ни не извърна поглед. Изведнъж той кимна и бях освободен. Бавно закрачих навън към шейната си.

На връщане от мрачното обиталище на азаза размислях над думите му. Реших, че имаме в негово лице смъртен враг. Но поне беше разкрил чувствата си.

След три дни, на осмия ден от Ведрото време, се срещнахме с крал Байран, за да обсъдим окончателния облик на предварителния договор. Всъщност вече бях свикнал да мисля с подобни противоречиви определения. Всичко мина добре и черновата щеше да се изпрати моментално до императора. Зачудих се откъде ли ни подслушва азазът, но отпъдих тази мисъл.

Мирът беше в ръцете ни, достатъчно беше да го стиснем с пръсти и да бъде наш. Наш засега и, както се надявах, след като установим пълен контрол върху границите, наш завинаги.

— Много по-хубаво е да го отпразнуваме така, вместо да се тъпчем с храна, да се наливаме, да викаме и пеем — каза задъхано Алегрия. — Нали?

Разтвори коленете си над мен, вкара члена ми в себе си и бавно се смъкна надолу, легна върху ми и простена, щом повдигнах бедрата си, за да го вкарам дълбоко, дълбоко в нея, и устните ни се сляха. След малко тя се надигна и тялото й започна да се извива, докато се движех в нея. Плъзна краката си напред докато седне върху мен, със стъпалата около главата ми, после се завъртя и повдигна единия си крак над тялото ми.

Задиша хрипливо, притискаше бедрата си в мен, стискаше ме и ме мачкаше в утробата си. За малко щях да свърша и едва се сдържах, докато обръщаше крака си. Тя се завъртя с гръб към мен, с крака широко разтворени от двете ми страни, наведе се с ръце върху глезените ми, след това бавно изпъна крака и се озовах в меко, стегнато менгеме, й тялото ми се сгърчи напред, неспособно повече да се сдържи. Тя се повдигна от члена ми, пое ме в устата си, смъкна се леко върху лицето ми и започнах да я галя с език, а после се търкаляхме по пода върху кожите, сплели телата си, и умът ми се удави в топлата влага.

Много, много дълго след това дойдох на себе си.

— Велики богове. Това му се вика труд. Май имам нужда от шини. Ти какво си мислиш, че съм гимнастик ли?

— Млъкни. Все пак аз свърших цялата работа.

— Ако курът ми изобщо се втвърди отново, в което много се съмнявам, ще ти покажа една от моите любими пози. Трябва ни само лебедка, четириметрова греда, сто и осемдесет метра въже и шестнайсет овце.

— Лъжльо — изсумтя Алегрия. — Но знам къде може да се намери едно много меко копринено въженце. Ако те интересува.

Три седмици бяха изтекли, а още нямаше вест от Никиас. Бях започнал да се безпокоя, въпреки че нямах основания, след като знаех какви затруднения създава лошото време и други проблеми на връзката с Нуманция. Но дотук проблемите бяха толкова малко, а и винаги съм вярвал, че късметът е крайна сума и не може да се харчи повече, отколкото е.

Тръпнех, а Влажното време бавно се точеше.

Едва в четиридесетия ден на сезона най-сетне получихме вестта. Императорът беше одобрил договора. Беше предложил няколко съвсем незначителни поправки, след които можехме да уговорим пътуването му до границата за великата среща между двамата владетели.

Мисля, че всички в Джарра бяха почти полудели от радост. Имаше безброй празненства и балове, за най-висшите и за най-низшите, и сякаш никой към никого нямаше нещо друго освен усмивка и поздрав, изпълнен с обич и радост. Храмовете бяха пълни с народ и към небесата се извисяваха молитви — към Умар, Айрису и всички богове на Нуманция и на Майсир, и всички други божества, заслужаващи благодарствена молитва.

Освен Сайонджи. Никой нямаше да призове нейните святкащи мечове и белия й кон.

Изтекоха още три седмици и от Никиас пристигна спешно съобщение. Пиратите, върлуващи по бреговете на Тикао, провинцията, граничеща с родния ми Симабю, се бяха обединили и бяха извършили десанти на няколко места, не просто като плячкаджии, а като завоеватели, бяха се обявили за основатели на независима държава. Имаха двама могъщи магьосници и се беше наложило императорът лично да поведе изпратената там военна експедиция.

Съобщението беше пълно с извинения, уверяващи ни, че всичко е наред. Веднага щом унищожал тези злодеи, императорът щял да се върне в Никиас и да подпише договора, а куриерите щели да го отнесат на юг.

Предадох съобщението на крал Байран и лигаба Сала, като им представих и кодирания текст, за да се уверят, че няма нищо подозрително, въпреки че нямаше повод за безпокойство. Дори един сезон не можеше да създаде особени проблеми.

Лорд Боконок обяви четвъртия ден от Времето на раждането за празничен в посолството и всеки желаещ да опита нуманцийска кухня беше добре дошъл. Беше просто повод човек да преживее лека носталгия по родината, опит да се спретнат някои нуманцийски ястия от майсирски продукти и дълго трупани родни деликатеси.

В посолството имаше не повече от десетина-петнайсет майсирци. Всички се бяхме събрали в голямата бална зала, с по чаша хубаво варанско вино преди вечеря. Аз пиех вода, разбира се. Алегрия реши, че виното е леко стипчиво за вкуса й — майсирското вино беше по-сладко от всички нуманцийски сокове, — но все пак помоли за втора чаша.

Усмихнах се и тъкмо се канех да отида да й донеса, когато вратите на балната зала се разтвориха с трясък и нахлуха десетина войници в тежка броня. Зад тях притичаха двайсет стрелци и се строиха в редица покрай стените, с изпънати лъкове. Възцари се пълна тишина — само една от жените изхлипа.

Крал Байран влезе в залата, облечен в черна броня и с гол меч в ръка.

— Какво… какво става?… — изломоти посланик Боконок.

— Преди седем дни армията на Нуманция наруши границата на Майсир, без да е обявена война — прогърмя гласът на краля. — Днес получихме вест за това предателство и съобщение, че майсирският град Занте е превзет и опустошен от варварите. Деянието е изключително подло. Вие, нуманцийците, ни излъгахте с витиеватите си слова за мирни договори, особено вие, Дамастес а̀ Симабю, с лъжливите си клетви, че вие и онова псе — императорът — желаете мир. Това е акт на разбойници, не на воини, не на дипломати, не на цивилизовани хора. Поради това обявявам всички нуманцийци извън закона. Като престъпници ще бъдете съдени, също както ще бъде съден вашият мръсен император, след като армията му бъде унищожена.

— Но никой от вас няма да доживее този ден — приключи той. — Отведете ги.