Кралят-демон

28. Измяна и бягство

Но продължавах да живея. Щом Сайонджи ми беше отнела всичко, което си имах, значи щях да съм изцяло неин. Щях да си търся белята, докато най-сетне не ми даде облекчението и опрощението, и да се върна на Колелото.

Червените ми пиконосци намериха дърва за клада и самият Тенедос извърши церемонията — велика чест, която като всичко останало беше за мен съвсем безсмислена.

Отстъплението продължаваше. Боговете трябваше да имат милост към всеки негарет, всеки партизанин, всеки майсирски редник, защото аз нямах. Удряхме здраво и ги гонехме по петите, докато не ги притиснем и не ги избием до крак.

Губехме войници, но какво от това? Всички умират и всички щяхме да загинем в тази необятна пустош, и беше по-добре да умреш с меч в ръката, плюейки кръв, отколкото бавно да издъхваш в собствената си мръсотия.

Пленници ми казаха, че негаретите ме наричали Неубиваемия демон, и така изглеждаше, защото около мен падаха наляво и надясно, а аз не получавах и една драскотина. Свалбард и Кърти се биеха от двете ми страни и те също оставаха невредими.

Армията ореше напред, оставяше след себе си в снега трупове, фургони и коне. Времето на бурите беше свършило и започваше Времето на росите, но климатът си оставаше същият.

Но постепенно се появи надежда. Град Осви не можеше да е далече, а след него беше границата. Най-сетне щяхме да се махнем от тази прокълната страна. Нямаше причина крал Байран да преследва в Нуманция разбитите останки на армията ни. Така поне се надяваха всички.

Само Свалбард, Кърти, аз и още шепа други разбирахме, че не ни чака мир, а по-скоро дивите планини на Кайт, свирепите планинци и техният зъл аким Бейбър Фергана. Всяка скала щеше да крие смърт, всеки проход — засада. Но си мълчах.

В една ясна утрин видяхме стените на Осви.

И в огромна дъга, източно от тях — майсирската армия, отново готова за бой.

— Зная, че никоя армия на света не е способна на такъв подвиг — каза Тенедос. — Точно за това майсирците ще бъдат наистина изненадани, когато го направим.

На събраните в шатрата му трибуни и генерали императорът предложи дръзка тактика:

— Трябва да възвием на запад или на изток, все едно че се подготвяме за фронтално сражение. Но под прикритието на чародейството и на дъждовното време ще продължим напред успоредно на вражеските линии и ще щурмуваме Осви, вместо войската им. Завземем ли града, ще можем да попълним припасите си и да задържим майсирците, докато времето се оправи и сме готови да продължим.

Такава оголваща фланговете маневра е ужасно рискована, но в мирно време подобни маневри се упражняваха и постигаха целта си. Въпросът беше доколко все още сме способни на подобна хитрост.

— Ако не успеем? — попита скептично Ерни.

— Тогава няма да сме по-зле, отколкото ако останем на място и се бием — подхвърли Линърджис.

— Не е вярно — възрази Ерни. — Ако сега оформим бойни позиции, ще можем да разположим добре резервите си. А вашият план, при цялото ми дълбоко уважение, ваше величество, ще остави поддържащите ни части открити за атака от запад, от това, което майсирците ще приемат за нашия тил.

— Негаретите на запад ще са ангажирани с друго — каза императорът. — Приготвил съм им няколко магии, които ще им отворят работа.

— Ужасно рисковано — промърмори Ерни, все още неубеден.

— Не и за теб — каза му с крива усмивка Линърджис. — Твоите части ще са в челото на колоната, малко пред Дамастес, и се съмнявам, че майсирците ще посмеят да ударят по Демона от Симабю или дори близо до него. Ако надушат плана ни, най-вероятно ще се натресат в мен.

— Притеснен съм за цялата армия — кисело отвърна Ерни. — Където и да ни ударят по колоната, армията ще бъде разцепена на две, при което аз и главнокомандващият и първи трибун а̀ Симабю ще попаднем в обкръжение.

Забелязах сарказма, с който произнесе званието ми, и разбрах, че нито е забравил, нито ми е простил за преразпределянето на богатствата му.

— Може би вие имате план? — попита го императорът.

Ерни се поколеба и вдиша дълбоко.

— Имам. Но няма да ви хареса, ваше величество.

— Малко неща ми харесват напоследък. Опитайте все пак.

— Предлагам да се опитаме да преговаряме с крал Байран.

Всички го изгледаха слисано.

— Той не се интересува много от приказки — подхвърли с горчивина един от генералите. — Само от клане. Не мога да го виня, след като ни принуди да бягаме. Защо ще са тези опити тогава?

— Защото никой, дори майсирският крал, не може да иска война до пълно унищожение — отвърна Ерни.

— Кой го гарантира това? — измърмори Йонджи.

— Позволете да ви изненадам — каза Тенедос. — Опитвал съм се да се свържа с краля, но неговите магьосници блокират всеки мой опит.

Последва стъписано мърморене. Измъкнах се от унилото си настроение и се зачудих какви условия е замислил Тенедос и защо никой не е чул за това досега.

— Опитайте друг подход — каза Ерни. — Не с магия, а пряк. Нашият първи трибун се разбираше с него. Изпратете го под флага за примирие.

— По дяволите. Този кучи син искам да го видя само на върха на пиката си. Няма да… — видях как ме изгледа императорът и овладях нервите си. — Няма да си играя на дипломат. Освен ако императорът не ми заповяда.

— А аз такава заповед няма да дам — заяви Тенедос. — Трибун Ерни. Не омеквайте точно сега. Почти се измъкнахме от Майсир. Щом прехвърлим границата и ни остане малко време да си поемем дъх и да се прегрупираме, ще разберете колко немощна е идеята ви — странно, но тонът му прозвуча някак умолително.

Ерни го изгледа продължително, кимна и отвърна сухо:

— Чух и разбрах думите ви, ваше величество. И ще оттегля предложението си.

— Много добре. Господа, върнете се по частите си и се разпоредете за марша. И помнете… краят е много близо.

Щом излязохме от щабната шатра, Линърджис ме дръпна настрана. Опасявах се, че ще се опита да направи с мен това, което така и не направих с Мирус, а честно казано, не исках да ме окуражават, мерси. Напълно доволен бях от съдбата, която си бях избрал. Рано или късно смъртта щеше да ме вземе и за малко поне щях да си отдъхна, преди Сайонджи да ме призове на съд за греховете ми и да ме захвърли отново в сметта на земния свят. Реших, че мога да направя първия ход.

— Сирилос, надявам се, не се каниш да ми кажеш, че си разбрал онова с „Краят е много близо“ и си решил да ми завещаеш дюкяните си, защото нищо не разбирам от търговия и ще е по-добре да ги оставиш на жена си.

Той ме изгледа кисело.

— Канех се да ти вдигна малко духа. Но щом си способен на такива червясали остроумия, върви по дяволите. Мри, щом си решил. Колкото до мен, аз съм безсмъртен, в случай че още не си го разбрал.

Погледнах го изпод вежди и не можах да разбера още ли се опитва да се шегува, или е полудял.

— Внимавай. Боговете може да надават ухо.

— Едва ли — отвърна той сериозно. — Във всеки случай не и тези богове, дето ги е грижа за нас. Единствената, която би могла да слуша, е прехвалената от императора курва Сайонджи. А на кого му пука, след като тя бездруго нищо друго не смята да ни донесе освен зло?

А аз си мислех, че съм станал неверник.

— Внимавай — изсумтя Йонджи, застанал зад нас. — Ругатнята ти може да промени нещата.

— Към какво? Към по-лошо? — Линърджис се изсмя грубо, с дрезгавия смях на войник, забравил всякакъв страх и всякаква надежда. — Все едно, Дамастес, направи ми малката услуга да не умираш утре. Трибуните ни стават кът и се боя, че боклукът, който императорът ще повиши, ще е ужасна компания за пиене — Линърджис почти не пиеше. Усмихна се отново, потупа ме по гърба и забърза към коня си.

— Значи се мисли за безсмъртен — Йонджи изхъмка. — Защо пък не? Все някой трябваше да се окаже такъв, рано или късно.

— Какво мислиш? — попитах го, след като се огледах да не ни чуе някой.

— За кое? За плана на императора? Възможен е. Дори може да се каже, че е добър. Не че ми пука. Щото съм дошъл да се сбогуваме, нуманциецо.

— Хайде стига, Йонджи. Тези дрънканици са само за устата на улични шутове. Твърде хитър, лукав и двуличен си, за да умреш, поне в честен бой.

— Благодаря за комплимента, приятелю. Дано да си прав. Защото съм решил да зарежа армията.

— Какво?!

— Казах ти, много отдавна, в Саяна, когато ти беше легат, а аз — местен наемник, че искам да науча повече за ърейските жени и дали са по-интересни, когато имат избор в креватните занимания. Е, доволен съм. Разбрах, че са.

— Също така ти казах, че искам да науча повече за честта. Вече знам всичко по въпроса. И за обратната му страна — обърна се през рамо към императорската шатра и се изплю презрително. — Тъй че тая вечер си хвърлям лентата и зарязвам армията.

— Не можеш!

— Мога. Командата ми или е измряла, или е разхвърляна между други офицери, тъй че на никой не му пука дали ще си дера гърлото да раздавам заповеди, или ще си тикна палците в задника и ще се разкарам.

— Къде ще отидеш?

— В Кайт, много ясно. И се съмнявам, че ще се намери някой, било нуманциец или от онези псета от Майсир, който ще ме види изобщо или ще успее да ме спре — знаех, че за това е прав. — Тъй че дойдох да се сбогуваме и да ти благодаря за това, което можем да наречем „интересни времена“. Може отново да те видя някой ден от тая страна на Колелото, макар че се съмнявам.

— А сега ще ти направя две услуги — продължи той твърдо. — Първата ще е изненада, ще я разбереш, като му дойде времето. Втората изисква по-дълбок размисъл, тъй че представи си, че си някой мръсен свят човек с бълхи и необърсан задник, годен да мисли за велики неща и да казва на нас, простите селяни, какво значат те.

— Само бълхи и мръсен задник ми останаха — изсумтях в отговор.

— Тогава помисли по-дълбоко, отколкото досега. Помниш ли как преди време, когато моите разузнавачи бяха избити почти до крак при Дабормида, как дойдох пиян при теб и казах, че хората ми бяха пожертвани, а аз дори не знам защо?

Канех се да му се сопна, че това беше преди много трупове и кампании, но видях, че е убийствено сериозен.

— Да. Помня.

— Е, сега мисля, че вече знам отговора. И подозирам, че и ти можеш да се досетиш. Ще те улесня малко. Защо императорът настоя при Сидор да бъде пожертвана Гвардията на Варан? Нарече го „отвличащ ход“, но от какво отвличаше? Ние вече прехвърляхме реката и майсирците ни виждаха. Защо позволи да загинат, без да изпрати заклинание? Защо, като си помислиш, пусна преди всичко на щурм толкова малка част? Защо не изпрати с тях повече бойци?

— Още въпроси — той вдигна ръка да не го прекъсвам. — Защо направи Великото си заклинание едва когато гвардейците излязоха на моста? Когато вече загиваха? Е, мисля, че това е повече от достатъчно, така че ще ви оставя… А, и още нещо. Току-що ми хрумна. Помниш ли демона, който унищожи Чардън Шир?

Потръпнах. От всички ужаси, които бях видял, онова планинско четириръко зурлесто плашилище беше най-кошмарното.

— Обзалагам се, макар че няма да съм там да си прибера облога. Но ще видиш отново онзи демон. Не сега. Но по-късно. Когато всичко ще изглежда загубено. Е, сбогом, нуманциецо. И се пази.

И преди да успея да го задържа, да се опитам го разубедя, да му кажа каквото и да било, се шмугна покрай шатрата на императорската охрана. Тръгнах след него. Но вътре го нямаше, а след като я обиколих, нямаше го никъде.

Така си отиде Йонджи кайтецът, може би най-странният трибун на Нуманция.

Бях под завивките и се преструвах, че спя, както се полага на един спокоен и уверен командир, а всъщност се мъчех да затъпя ума си, мъчех се да не мисля за последните две години на безутешна скръб и болка.

А после дойде капитан Балк.

Новината се оказа толкова пагубна, колкото и стъписваща. Дванадесети тежка кавалерия беше изгубил връзка с ариергарда на петте Гвардейски корпуса и поддържащите им части, командван от Ерни, и бяха изпратили патрул. Нищо не намерили — позициите на Ерни били изоставени.

Беше тръгнал с цялата си войска, близо двайсет хиляди души, право на изток, към вражеските позиции. Ерни, както научих по-късно, яздел начело, с бяло знаме, и извикал, че се предава. Не знам как е подвел офицерите си, дали им е казал, че е получил имперска заповед да заеме позиции на изток преди разсъмване, или азазът се е намесил и е замъглил умовете на войниците ни.

Важното беше само, че между моя ариергард и останалата част от армията беше зейнала дупка. След няколко минути чух шумовете на започващата битка. Майсирците бяха открили празнината и атакуваха през нея. Измяната на Ерни щеше да унищожи всички ни.

Трябваше да предприема нещо, и то трябваше да бъде непредсказуемо. Хрумна ми едно решение, което в най-добрия случай щеше да означава, че за няколко дни ще сме съвсем сами в свебите, а в най-лошия… Но се отказах да мисля за това.

Пратих капитана, с моя шлем и с Червените пики, до Дванадесети тежка, със заповед да предприемат лъжлива атака срещу майсирците, уж че аз съм я повел, за да възстановим връзката с останалата армия.

Трябваше да нападат, докато не срещнат сериозна съпротива, след това да отстъпят към Седемнадесети, който трябваше да е на сборния пункт за нашите поддържащи части, закъсалите и изостанали в тила бойци и малкото цивилни, готови за труден поход, вместо робство или смърт. После цялата формация трябваше да продължи право на запад, далече от майсирците, далече от Осви, с Десети хусарски в челото.

Трябваше да възвием на север, след като се отскубнем от противника, да заобиколим на изток — североизток и да се свържем отново с армията ни при Осви. Ходът беше отчаян, но с по-добро не разполагахме.

Макар че повечето от тях бяха избити и че конете им едва можеха да тичат в тръс, Дванадесети тежка кавалерия се натресе в майсирците. Враговете се бяха втурнали напред с огромно ликуване, плячкосваха малкото, което можеше да се ограби, и се суетяха без строй, когато кавалерията ги удари. Те отстъпиха, удивени, че нуманцийците са способни да предприемат контраатака толкова бързо.

Докато се съвземат, Дванадесети се оттегли толкова бързо, колкото беше дошъл. Когато се върнеха при Седемнадесети, Пиконосците бяха готови за марш и колоната тръгна встрани от пътя, навътре в откритата свеби.

Беше тежко. Падаха изтощени хора и коне, цивилни коли не можеха да издържат напора и изпадналата в паника дрипава сган, вървяща с войската, награбваше каквото може да носи и се тътреше пеш.

Но не това бе най-лошото. Фургоните, пълни с болни и ранени, затъваха или се преобръщаха, докато се опитваха да преминат деретата, пресичащи пътя ни.

Заповедите ми бяха сурови: изоставяме кервана. Дори домин Биканер ме погледна стъписано, преди да отдаде чест и да се погрижи заповедта ми да се изпълни. Но за мен решението беше просто: или те падат в ръцете на майсирците, или всички ние. Няколко лечители пожелаха доброволно да останат с тях и макар да се възхитих на храбростта им и чувството им за дълг, не го позволих. Всеки от тях щеше да ни трябва в мъчителния поход. Мъже и не малко жени сипеха проклятия и пищяха, като виждаха как войниците режат поводите на конете, теглещи болничните коли, но гневът с нищо не можеше да им помогне. След час ги оставихме далече зад себе си, а с тях — честта и сърцата си. Но за никакво състрадание нямаше място в тази пустош.

Два часа по-късно — тъкмо се надявах, че хитростта ми е успяла — предните ни патрули донесоха за негарети. Изругах — ходът ни щеше да бъде проследен и съобщен на крал Байран и това щеше да му осигури достатъчно време да придвижи войски между нас и Осви. Но не можех да спра и заповядах на Десети да продължи напред.

И тогава настъпи ужасът. Снегът пред прикриващия ни Десети все едно оживя, все едно отдолу се надигнаха някакви огромни, заровени дълбоко в земята създания. Хълмовете се понесоха срещу първите ни бойци и ги погребаха, докато те крещяха и се мъчеха да избягат, погребаха ги мъчително бавно в дълбокия до кръста сняг. Но никой не видя, нито усети нещо под снега.

Това беше изненадата, подготвена от Тенедос за негаретите, страховитото оръжие, обърнало се срещу нас. Орачите в снега — снежните червеи, ако бяха това — събаряха хората, прекършваха ги като замръзнали клони.

Десети отстъпи назад и снежните червеи се отдръпнаха — нищо друго не ги интересуваше освен онова, което се отдалечава от Осви.

Бяхме обречени. На юг и на изток бяха пустите гибелни свеби, на запад — майсирците, на север — снежните същества. И тогава, щом разбрах, че в момента сме сами — преследващите ни негаретски патрули бяха побягнали от кошмарите по-бързо и от нас, — ми хрумна нещо изключително глупаво.

Привиках тримата си домини и коравия дивизионен подофицер, най-старшия, останал от разузнавачите на Йонджи, и им казах, че ни предстои еднодневен марш наскок и да поставят най-силните си бойци в ариергарда, не за да пазят срещу атаки, а за да се погрижат всички да се движат напред и да оставяме колкото е възможно по-малко следи. Най-изтощените ги качете на конете, казах им, всички останали да се спешат.

С нас имаше двама от Братството и им заповядах да призоват огъня и да изгорят всички трупове. Трябваше да се опитаме просто да изчезнем, да заличим следите си. Това можеше да ни даде шанс, много нищожен шанс да оцелеем. Иначе беше все едно, да мислим за себе си като за майсирски роби или замръзнали в пустошта трупове.

— В каква посока тръгваме? — попита Биканер.

— На изток. Изток и североизток.

Почти в обратната посока от императора и армията ни. Единственият шанс да се откъснем от врага и да опитаме невъзможното: да прехвърлим планините и да се върнем в Нуманция, както вече го бях направил веднъж.

Но тогава трябваше да се грижа за малцина, при това повечето бяха калени бойци в цветуща форма; сега се налагаше да премина с няколкостотин съсипани гладни войници и техните спътници.

Сигурно трябваше да заповядам щурм обратно откъдето бяхме дошли и да загинем благородно и безсмислено за своя император.

Но устоях на решението си, колкото и да беше глупаво.

Навлязохме дълбоко в пустата свеби. Поставих Червените пики в ариергарда и им казах да изпълнят заповедта ми без никаква жал и милост. На никого да не позволят привилегията да умре, не и докато не се стъмни. Самият аз крачех последен, крещях и виках, докато не пресипнах съвсем.

Ругаех изоставащите и те ме ругаеха. Биех ги и те се опитваха вяло да ме ударят. Но се отдръпвах от ударите и ги подканях заядливо да ми посегнат отново, или са жалки червеи? Ревях им, останал без глас, че бих ги нарекъл жени, но няма защо да обиждам пола, защото жените са пред тях — готвачки, перачки, курви — каквито ще да са, все едно.

Не изпитвах умора, изтощение и глад. Превърнал се бях в същество на снеговете, на пустошта и извличах сила от дивото около нас.

Продължавахме все напред и напред. Димът от топлите огньове на Осви бавно се стопи зад хоризонта и вече нямаше нищо освен пустинната равнина пред нас. Заваля и за първи път снежната буря бе като дар на Айса, на Айрису Закрилника, защото скриваше дирята ни и заслепяваше враговете, които можеха да ни преследват.

Най-сетне, по здрач, заповядах да спрем. Свлякохме се в снега и се проточи дългата мразовита нощ.

Взех коня на Балк и преди разсъмване заорах напред в снега. След около половин час видях малка долина, обрасла с ниски криви дървета. От едната й страна минаваше замръзнал поток. Върнах се и казах на офицерите си да вдигнат всички и да тръгват.

След час колоната се затътри, но оставихме двайсет и три трупа в снега. Накарах пиконосците да ги съберат на едно място, но забраних на заклинателите ни да ги изгорят. Не можехме да си позволим нито загубата на магическа енергия, нито пушека, нито възможността Бойните магове на азаза да доловят миризмата.

Близо два часа ни отне, докато стигнем долината, но я стигнахме. Наредих бойците да се съберат по части, доколкото бяха останали. Картината беше окайваща. Биканер и адютантът му ги преброиха бързо и ми докладваха. Имахме четиридесет и шест от моите Червени пиконосци, сто и петдесет души от Седемнадесети и около двеста от Десети хусарски, същия брой от Дванадесети, малко от разузнавачите на Йонджи, около триста и петдесет от разни други, четиридесет и девет жени и дори няколко деца. Постарах се да скрия болката си. Пълният състав на Седемнадесети пиконосци беше над седемстотин души, Десети хусарски и Дванадесети тежка кавалерия — по деветстотин всеки.

Трябваше да направя нещо, за да накарам хората да повярват, че все още има макар и най-нищожен шанс да оцелеят. Казах на бойците да развалят строя и да се престроят около мен. Вятърът беше студен, но духаше над главите ни и шепнеше през необятната свеби отвъд долината. Започнах без никакви опити да вдъхвам надежди:

— Тъй. Не знам за вас, но аз се радвам, че се разкарах от армията.

Това ги стъписа.

— Поне не ни се налага да газим в пепелта и в говната им — продължих и няколко души се изхилиха. — Ей това ми харесва, да съм тук, където човек може да подиша чист въздух — още смях.

— Така. Откъснати сме от императора. И шибаният Байран доволно потрива ръце и си мисли, че ни е спипал. Ще му докажа, че е пълен тъпак, и всеки, който желае да направи същото, е добре дошъл на малка разходка с мен.

— Къде отиваме, трибуне? — подвикна някой.

— Ще я прегазим тази свеби и ще стигнем до едни планини. Ще ги изкачим, ще се спуснем надолу и ще излезем точно на границата на Нуманция. Трябва да сме у дома някъде по Времето на птиците, тъй че времето ще е хубаво. Е, иска ли някой да тръгне с мен?

Ново мърморене и смях. Но повечето лица си оставаха безизразни, отчаяни.

— Или искате да видите колко начина може да измисли някой майсирски селяндур да ви накара да врещите, преди да заминете на Колелото?

Един сержант с навъсено лице пристъпи напред.

— С мене това няма да стане, трибун. Не мисля да се оставя да ме хванат жив. Ще се озорят много, като дойдат.

— Добре. Но не е ли още по-добре да останеш жив и още някой ден?

— Да, по дяволите! Но…

— Няма „но“. Млъквай, мамка му, и слушай!

— Слушам, сър! — и се върна в строя.

— Това е духът, който ни трябва. Защото всички ще се опитаме да останем живи. Погледни човека вляво от себе си. Познаваш ли го? Гледай да го познаваш добре, защото той ще ти измъкне нещастния задник през онези планини. Кажи му името си. Хайде. Всички.

Мълчание. След това забърбориха, подчиниха се един по един.

— До довечера ще останем тук. Първо, всеки ще се включи в подразделение. Ако вече си имате, ще бъдете подсилени. При разделянето приятелят остава с приятеля. Това ще помогне.

— Днес ще повиша някои в офицери, други — в сержанти — продължих. — Може би никога не сте имали звание и не го искате, не смятате, че можете да понесете бремето. Говна. Ще се справите и ще се справите адски добре. Другото, което ще направим, е да си разделим всички продукти. Няма да има повече дебели кучи синове, докато други умират от глад. Ядем всички или никой. Това важи за офицери, сержанти, редници и цивилни… Сега искам да видя Десети, Седемнадесети и Дванадесети от тази страна на долината. Останалите, огледайте дали няма още някой от старата ви част. Искам да тръгнем, преди някой скапан майсирец да ни надуши дирята.

Оказа се, че от разузнавачите на Йонджи са останали живи изненадващо много бойци. Въпреки рискованата им специалност разполагах с деветдесет и двама от първоначалните двеста. Събрах ги настрана и им казах, че всички са повишени в сержант.

— Причината да ви повиша не е, че ви мисля за герои. Йонджи ми обясни за какво става въпрос. Знам, че сте крадци, мошеници и убийци. Харесвам командира ви. И съм адски горд, че се опита да ме тренира да бъда като вас.

Изчаках, докато смехът им затихне.

— Повишавам ви не защото сте добри, а просто защото още сте живи. Сега искам да помогнете на другите също да оцелеят. Но ще има една промяна. Вече няма да се грижите само за собствените си въшливи задници. Всеки от вас ще има поне едно отделение, може би повече. Ако не ви харесва, пука ми за вас. Вървете да видите как може да ви използва другата страна.

Последва още по-гръмък смях, защото разузнавачите ни бяха все изпечени разбойници и убийци и дори нямаше да имат милост.

— Всички докладвайте на домин Биканер в Седемнадесети за новия си пост.

В края на деня се събрахме, строени в новите формации.

— Добре — извиках пресипнало. — Вече почти приличате отново на войници — бяха брадясали и дрипави и воняха отдалече, но държаха оръжията си в готовност и бях уверен, че не са забравили как се борави с тях. — Вижте отново човека вляво от вас. Вече знаете името му. Другари сте в строя, все едно дали ви харесва, или не. И първата ми заповед е да се погрижите човекът до вас да оцелее, за да види Нуманция. Защото ако не остане жив, най-вероятно и вие няма да останете. Край вече с „аз да отърва кожата, а другото копеле да се гърчи“.

— В тази клоака всички сме заедно и всички ще се измъкнем от нея заедно — продължих. — Отново сме армия и отново сме воини. Край на тътрузенето и всеки лайнян майсирец да прави с нас каквото си ще. Отсега нататък ще ги бием, ако ни намерят, и ще ги накараме да съжалят, че изобщо са тръгнали по дирята ни. Познавате ме добре и знаете как им разбивах мутрите всеки път, когато ни удареха. Ако ни намерят сега, ще направим същото. Ще им потрошим пръстите и да ходят някъде другаде, да си търсят по-лесна плячка.

Замълчах и огледах редиците.

— Дотук с приказките. Сега — да започваме разходката.

Все още жадувах за смърт и забвение. Но още не. Първо трябваше да се опитам да прехвърля непроходимите планини. Най-вероятно щях да се проваля и всички щяхме да измрем — не вярвах, че хиляда войници могат да се справят по пътеката на контрабандистите.

Но нямаше да позволя да ме убият. По зла ирония усетих, че неволно се моля, празни думи, но все пак ги изричах наум, молитви към Вачан, моя бог-маймуна на мъдростта, и към Танис, молех ги за дара на живота.

На два пъти се бях вричал във вярност на Сайонджи, след като Тенедос ме върна от огъня и след смъртта на Алегрия, а сега се опитвах упорито да се отрека от клетвите си.

Богинята едва ли ме смяташе за луд фанатик, помислих си и ме досмеша. Смехът ме накара да се почувствам малко по-жив и да се измъкна от скръбта, в която се бях загърнал.

Спомних си отново за прорицанието на онзи магьосник при раждането ми и се помолих: достатъчно ме изтерза тигърът, мой ред е пак да го яхна и дано да продължи нишката на живота ми. Поне още малко.

Наредих на сержантите и офицерите непрекъснато да обикалят по редиците и да реват никой да не спира, както винаги, но с една добавка — да покажат, че заслужават сержантските си знаци и офицерските пояси. Те ругаеха всеки боец, който изпуснеше оръжието си, но ако не можеше да го вдигне, го носеха вместо него, докато посъбере сили. Ако паднеше, караха двама от приятелите му да го подхванат под мишниците и да продължат.

Който не го правеше или сметнеше, че думите ми са празни като вятъра… още първия ден разжалвах седем офицери и тринайсет сержанти в редници.

Сравнено със скоростта, която бях постигнал с Бакр и неговите негарети, направо пълзяхме. Но все пак се движехме и с всеки ден се отдалечавахме от армията на Байран.

Помолих двама от Братството да се опитат да се свържат със заклинание с другите магьосници в армията ни. Тъкмо бяха надраскали фигури в снега за символите си и бяха запалили някакви треви, когато единият извика уплашено, бързо заличи фигурите и промълви:

— Той е там някъде. Някой. Някой ни търси.

Повече не се и опитахме да се свържем с императора.

Боецът беше паднал на колене и стенеше. Развиках се и го принудих да се вдигне, а той заплака:

— Моля ви, трибуне. Моля ви, оставете ме да умра.

— Ще те оставя, скапаняк. Но в Нуманция. Не тук. Ставай, говно такова! Нищо чудно, че си паднал, задник! Оная курветина майка ти не ти е дала сърце, нали! Нито татенцето ти, сводникът! — заревах в лицето му.

Мъжът побесня, очите му блеснаха от гняв и посегна да ме удари.

— Слабичко! Хайде, пробвай отново! — изръмжах му. Посегна отново и този път се оставих да ме удари по гърдите.

— И бебета са ме удряли по-силно — изсмях му се и продължих.

Изпсува ме и прикрих усмивката си. Можеше и да се справи през планината, ако не за друго, то само за да ме убие.

Умряха последните ни два коня и ги насякохме за котлите. Два коня и един чувал корени, изровени от замръзналата пръст, за да нахранят хиляда души.

Стигнахме до голямата река и Айса бе на наша страна, защото се оказа здраво замръзнала. Прехвърлихме я бързо.

Друго чудо — един от съгледвачите намери плитък ръкав и в него — три от големите мустакати злобни на вид риби, изглежда, заспали. Изровихме дупка в леда, заудряха вътре с копия и рибите се замятаха от болка. Но докато кършеха ледената кора, в гърбовете им се забиха стрели и имахме прясна храна.

Две бяха близо двайсет стъпки дълги, третата — почти трийсет и ги излапахме алчно, полуопечени и дори сурови. Намерихме още риби близо до брега, счупихме леда и избихме и тях.

Ядохме няколко пъти, достатъчно, за да се сгреят всички. Може все пак бе възможно да се оцелее в тази пустош.

И сега умираха хора, но не толкова често. Носехме телата на мъртвите до поредния нощен бивак и маговете ни изричаха думите и се опитваха да призоват огъня. Твърде често не успяваха и се налагаше да ги погребем под каменни грамади. Но все пак беше по-добре, отколкото да ги оставим да лежат където паднат. И нямаше повече канибализъм.

Околността вече изглеждаше смътно позната и ми се стори, че времето става малко по-меко. Стигнали бяхме до мястото, където лагеруваха негаретите. Все едно че беше преди сто години. Спомних си колко вкусно беше месото на онази антилопа, която убихме тогава, и ако Айса наистина беше на наша страна, може би щяхме да намерим тук зимуващ дивеч — голяма работа, ако е поизмършавял. Можеше да ощавим грубо кожите и това щеше да ни осигури топли наметала и превръзки за краката в суровите планински проходи. Пуснах съгледвачите далече напред, за да видят дивеча, преди той да ни е видял.

Намерихме по-добра храна, отколкото се надявах. Съгледвачите ни съобщиха за седемдесет черни кръгли шатри в една голяма падина: негарети.

Магьосниците ми не засякоха магически прегради, тъй че негаретите не се пазеха, изобщо не допускаха, че толкова навътре в свебите може да се появи враг. Изпратих Ърейските пиконосци да ги заобиколят отстрани и след това да ги атакуват отзад.

Накарах бившите разузнавачи с бойци, които те изберат, и спешените хусари да продължат напред като главна атакуваща сила, а останалите спрях, под охраната от Тежката кавалерия.

От допълзелите по-близо съгледвачи разбрах, че лагерът е пълен с жени и деца, оставени безопасно назад, докато мъжете им гонят чужденците.

Имаше само няколко поста, все хлапета, и бързо бяха обезвредени. Изсипахме се с бойни викове от височините около лагера.

Негаретските жени и дори деца наизскачаха от шатрите кой с каквото оръжие намери — мечове, ножове и тояги. Биеха се храбро, но ги превъзхождахме многократно. Заотстъпваха покрай шатрите си и Ърейските пиконосци ги подхванаха отзад.

Някои побягнаха в свебите, други се опитаха да се бранят и бяха избити или обезоръжени.

Един от бойците посегна на жена, тя го събори и го зарита. Офицерите и подофицерите си съдраха гърлата заедно с мен и жаждата за кръв и насилие позамря. Малко. Преди отново да се надигне, върнахме с бой и ритници хората в строя и започнахме систематично плячкосване на лагера, по отделения, защото човек е по-склонен към убийство и изнасилване, когато е сам, отколкото с другарите си и под здравия контрол на командира.

Прибрахме храна, пиене, оръжия, дебели дрехи, всички ботуши, които можеха да станат на някого, одеяла, чулове и коне. Поисках котлите, халатите за спане и шатрите, които можеха да се смаляват с магия, но една от жените отвърна, че невраидите били на бой и никой не знаел как се прави магията. Лъжеше, разбира се, но какво можех да направя? Да подложа нея или някой друг на изтезание?

Почти се беше стъмнило, когато заповядах да продължим напред. Можехме, трябваше да останем за нощта на топло в шатрите. Но се съмнявах, че ще можем да задържим някой да не посегне на вражеска жена, особено от толкова омразните негарети. Не че нямах или нямам войнишки грехове. Бяхме им оставили шатри и котли. Но какво можеха да сготвят в тях? И как щяха да си уловят дивеч? Но не се поддадох на съжалението повече, отколкото при изоставянето на болните ни.

Колкото за утеха, казах си, че жените и децата на джедаз Бакр и неговите негарети не бяха в този лагер. Не че щеше да е по-различно, ако бяха.

Равнините станаха хълмове и високите планини се приближиха, като тъмни сенки зад облаците. Времето стана по-топло и валеше непрестанно. Реките бяха пълноводни и прехвърлянето им ни затрудняваше.

Един ден стигнахме на поляна, която като че ли ми беше позната — тъкмо тук ме бяха очаквали мъжете в черните брони. А и да не беше тя, мястото бе съвсем подходящо да обявя, че сме прехвърлили границата. Майсир беше зад нас. Достигнали бяхме Пограничните земи, отдавна присвоени от Нуманция.

Закънтяха радостни викове и заповядах допълнителна дажба от негаретското зърно — смилахме го и го разбърквахме с вряла вода.

Смълчаните планински подножия се издигаха над нас.

Изкачването продължаваше безкрайно. Отново затънахме в снегове, но това не ни притесняваше много, защото снегът означаваше, че сме по-далече от Майсир и по-близо до родината.

Започна буря и намерихме подслон в една клисура за… ден? Седмица. Времето нищо не значеше в околната сивота. Измършавелите негаретски коне не можеха да продължат, заклахме ги и ги насякохме. Повечето месо замразихме, но разреших да си направим голям пир.

Скоро щеше да ни остане само студът и споменът за този пир щеше да ни сгрява.

Бурята затихна и продължихме нагоре.

Сгрявахме вода в канчета и паници, разбърквахме я със смляното зърно и ядяхме в движение. Пътят се стесни, с високи канари от едната страна и зейнала пропаст от другата. Отново започнаха да умират хора, най-вече от студ или от глупаво падане, което нямаше да ги сполети, ако имаха достатъчно сила.

Понякога, докато се мъчеха да се хванат за нещо, ръцете се вкопчваха в нечий крак и в бялата бездна с писък политаха двама.

Стигнахме превала, заслизахме и отново се изпълнихме с надежда. Бях по-щастлив от всички, защото на тръгване бях сигурен, че нито един войник няма да се справи с прехода. Сбъркал бях и се заклех никога да не забравя този триумф на духа. Хората, водени както трябва или водени от собствените си воля и сърце, могат да щурмуват и небесата.

Денят минаваше просто. Събуждаш се разтреперан от полусъня, в който си изкарал мразовитата нощ. Оглеждаш се дано някой наоколо да е намерил достатъчно дърва за огън, за да можеш да си стопиш снежна вода за „чай“. Вдигаш торбата и оръжието си и отново започваш тътренето, един крак пред другия, все напред и напред, всмукваш въздуха и не се оставяш да паднеш, още една стъпка и още една, и още една. Когато малко преди да се стъмни сержантът изреве за спиране, ядеш каквито там трохи са останали на теб и другарите ти, или каквото се раздаде. Опитваш се да намериш заслон против вятъра, близо до някой огън, ако си късметлия, разпъваш каквото имаш — одеяло или платнище — и потъваш в пълната с кошмари дрямка. Събуждаш се от нечий ритник, че ти е време за наряд или да поддържаш огъня, и се молиш да се съмне. И така — всеки ден, безкрай.

По този гибелен път имах време да поразровя миналото и след това да направя нещо, в което никак не се чувствах уверен: да помисля. Да помисля кой съм и защо съм, и хладнокръвно да преценя безкрайните злини от Кальо до настоящия момент. Всевъзможните бедствия бяха станали нещо постоянно, откакто помогнах на император Тенедос да завладее трона.

Не можех да повярвам, че сме тръгнали срещу естествения ред на нещата, когато свалихме онези суетни глупци от Властта на Десетимата. Но защо оттогава всичко беше безкраен низ от трагедии?

Най-силният спомен, който непрекъснато се връщаше в ума ми, колкото и да се мъчех да го потисна, беше за въпросите на Йонджи, преди да изчезне. Макар и с нежелание, размислях над язвителните намеци на кайтеца, тъй като нямаше какво друго да отвлече ума ми — освен мръсния сняг, през който газех, и свирепия вятър в гърба ми.

И изведнъж отговорът се проясни — отговор, който трябваше да е очевиден. Доказателството се открои само — неща, за които Йонджи явно се беше досетил.

Започнах с нощта, в която императорът ме беше изкусил да пожелая доброволно да вляза в крепостта на Чардън Шир, нощта със стъкленицата с отвара, когато бяха изречени словата, които извлякоха онзи кошмарен демон от огнения пъкъл под земята.

Тенедос беше казал, че за да подейства заклинанието, силите, с които се е свързал, са поискали някой, когото обича, доброволно да извърши огромна услуга, която би могла да струва живота му. Имаше предвид мен, разбира се, и аз, разбира се, пожелах.

Но имаше и нещо повече. Беше казал, че „силата“, която си мислех, че е същият демон от планинските недра, има и друга цена. И думите му се върнаха съвсем отчетливо в паметта ми: „Не можеш да питаш каква е тази цена. Но е ужасна. За щастие, няма да се наложи да се плати скоро.“

Цена? Жертва? Думата сама изникна в ума ми. Беше ужасно. Мислите ми бяха измяна на страната, на която служех.

Не, напомних си веднага. Моята вътрешна клетва, клетвата на гордите ми предци, беше пред Нуманция. А клетвата, която бях изрекъл, бе към император Тенедос. Значи изменях на него.

Върнах се на въпросите на Йонджи.

Наистина, защо Тенедос беше изчакал толкова дълго, преди да направи заклинанието, от което дърветата оживяха и започнаха да душат враговете ни при Дабормида? Да изчака, докато тежките конни части и ударните части на Йонджи пролеят кръвта си срещу калийската отбрана?

Дали хвърлянето на онова заклинание също бе имало цена? „Разбира се — презрително отвърна умът ми. — Що за дълг би си навлякъл според теб човек, който с такава охота приема да бъде васал на Сайонджи Унищожителката?“

Спомних си разговора, който бях провел в Полиситара, в килията на учения маг Аримонди Хами, и неговите думи също се върнаха съвсем точно. Като приятел на мага на Чардън Шир Микаел Янтлус, Хами ме беше попитал дали според мен някой би могъл да заплати достатъчно висока цена, за да призове демона, който унищожи Янтлус, Шир и цитаделата на планинския връх.

Спомних си също как се бях опитал да попитам императора за намека на Хами и ми бе забранено да споменавам повече този въпрос. Наистина имаше цена, която императорът не можеше да обсъжда дори с най-близкия си човек.

Цена… Спомних си колко изнервен беше императорът от това, че войната се бавеше, и после — внезапната и необяснима епидемия, появила се в Хермонаса, която умори половин милион души и изчезна също толкова внезапно, колкото бе дошла.

Кръв. Можеше ли кръвта — достатъчно кръв — да задоволи един демон, да го накара да направи всичко за онзи, който го е призовал? Дали не беше точно това голямата тайна на Лайш Тенедос, извод, до който беше стигнал в дългите си скитания и проучвания, в беседи с тъмни мъдреци?

Ако заклинанията му изискваха кръв, означаваше ли това, че трябва да е готов да пожертва всичко, включително собствената си армия, заради някаква си победа? Да засити планинския демон? Или да засити самата Сайонджи?

Длъжен ли беше императорът непрекъснато да принася кръвни жертви на тъмната Унищожителка, за да съхрани магическата си сила и власт?

Йонджи ме беше предупредил, след като Тенедос отхвърли идеята ни да освободи от крепостничество майсирските селяни.

Но защо бяха всички тези бедствия тогава? След всичката тази смърт, след погрома в Майсир, не трябваше ли богинята да е доволна от своя слуга?

Гласът на Йонджи отново се върна в паметта ми: Тенедос отхвърли хаоса, не позволи селяците да развихрят гнева си срещу своите господари и Сайонджи го изостави. Едно такова кръвопролитие за нея щеше да е добре дошло, разбира се, но също както пияницата ти благодари за първата чаша, с която си го черпил, а след това започва да мисли, че му се полага, така и богинята на разрушението искаше все повече и повече: пълен хаос и ръката на всеки смъртен да посегне на онзи, който е над него.

Дали Тенедос се мъчеше да си върне покровителството й? Или бе отишъл още по-далече? Дали мощта му вече не се основаваше изцяло на кръв и погроми?

А аз бях положил клетва, клетва да му помагам във всяко начинание, напомни ми с ирония умът ми. Означаваше ли това, че трябва да му помогна да унищожи Нуманция, ако се стигне дотам?

Слава на Айрису, че в този момент ме потърси домин Биканер, с неотложен проблем, тъй че не бях принуден да си отговарям на последния въпрос. Засега.

Вече се движехме по-бързо, защото слизахме надолу, и се кълна, че надушвах благодатната топлина на Нуманция. Но близо третина от хората, тръгнали с мен от Осви, бяха измрели.

Загледах се надолу към огромния храм и селцето, в което ни нахраниха и подслониха и където ни дадоха зебута. Спомних си за младия оракул, облечен в тънък летен халат в зимния сняг, и за гатанката, която ми беше казал. Спомних си също така за страха и омразата на Йонджи и се зачудих какви ли демонични проклятия може да се изсипят върху нас, шестстотинте души, които със сигурност нямаше да сме добре дошли.

Но нямаше избор и продължих напред, със Свалбард и Кърти от двете ми страни. Мъчех се да измисля подходящите думи, които можеха да ни осигурят безопасно преминаване.

Но нямах нужда от думи и молби. На идване храмът беше мрачен и застрашителен. Сега сияеше, окъпан в ярки светлини, и към мен се носеше нежна музика. Пред него се беше появило широко каменно стълбище с приказни зверове по балюстрадите, а най-горе — огромни каменни порти. Сигурно бях потръпнал от страх, когато Йонджи изръмжа колко мразел тези селяни, техния храм и най-вече „онези, които си имат някакво богче да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство“. Спомних си също така как ми каза, че трима от хората му, всички ранени, били прогонени от бащата на оракула.

Щом се приближих, портите се отвориха и реших, че не може да са от камък и да се отварят толкова бързо. От тях излезе мъж — едър, стар, брадат, но с все още черна, дълга до кръста коса, развявана като коприна от вятъра. Стори ми се, че го познавам, но беше невъзможно.

— Добре си дошъл със своите войници, нуманциецо.

Поклоних се.

— Благодаря ви. Но сме много повече от трима.

— Знам. Преброих ви, докато минавахте през ледника. Петстотин деветдесет и трима воини, жени и деца.

— Прав сте — отвърнах, като едва прикрих изумлението си. — Приемаме с благодарност. Молим ви само за подслон за нощуване и може би за място, където да си приготвим вечерята, и ще продължим на разсъмване, без да притесняваме никого.

— Каня ви и щях да съм лош домакин, ако не се бях подготвил да нахраня гостите си. Повикайте войската си, моля.

Кимнах на Кърти, той отдаде чест и затича надолу по стълбите. Старецът огледа двама ни със Свалбард.

— Вашият спътник навярно таи подозрения за намеренията ми, макар че е трудно да си представим как един човек би могъл да навреди на толкова много войници, които водите. Нали така, о, велики Свалбард?

Едрият воин се сепна и ме погледна уплашено, но се стегна.

— Не и ако е магьосник като тебе. Знам че си магьосник, щом ми знаеш името и разни таквиз…

Мъжът го гледаше сериозно.

— Сигурно е възможно. Ако наистина бях чудотворец. Можете да си поставите стража, ако пожелаете, а онези двамата с вас, които се учат на магия, макар и да не са съвсем чародеи, могат да си поставят каквито заклинания искат. За мен е без значение.

— Не виждам смисъл от стража — отвърнах. — Вие все пак сте магьосник и щом смятате моите двама за нищожни чираци, значи бездруго сме във вашата власт. Предпочитам хората ми да се скрият от лошото време. Ако имате зли помисли, поне да умрем заедно. И на топло.

Естествено нямах намерение да се оставим изцяло в ръцете на този човек. Но това не беше причина да не го оставя да си мисли, че съм беззащитен.

— Доверието ви е голяма чест за мен. Вие и хората ви ще получите не само топлина. Влезте, моля.

— Благодаря ви — поклоних се отново. — Аз съм Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, главнокомандващ…

— Знам кой сте — прекъсна ме старият мъж. — И знам коя е армията ви. Всичко знам за нея. Хайде, да влезем — не благоволи да каже името си.

Погледнах надолу, видях, че хората ми идват — по-скоро крушенци, отколкото войска — и пристъпих вътре, без да изпитам страх. Пътьом докоснах вратите. Бяха от най-тежък камък.

Храмът се оказа много по-голям, отколкото си представях: продължаваше много етажи под земята, с каменни стъпала, виещи се надолу и надолу. Имаше етажи само с малки килии за един човек, може би хиляди, и тях ни предложиха за спални. Във всяка имаше светилник и сламеник и всички бяха безукорно чисти, но миришеха на старо, явно не бяха използвани от много отдавна.

— За вашите монаси ли са били? — попитах.

— Може и така да ги наречем — отвърна ми домакинът ни.

— Колко души живеят сега тук?

Мъжът се усмихна, но си замълча. Прикани хората ми да си оставят оръжията, торбите и останалия багаж в килиите, освен ако не ги е страх, и да слязат още един етаж надолу. Там имало две врати. Мъжете да минели през лявата, а няколкото жени — вдясно. И добави, че чистият човек е още по-гладен.

Тези помещения бяха с високи тавани, от здрав камък и имаше стаи за преобличане с каменни пейки, където оставихме дрехите си, и една голяма стая с каменни вани, дълбоки четири стъпки и двайсет стъпки дълги. Щом се съблякох, кожата ми пламна, както винаги, когато вляза вътре, след като дълго време съм бил на открито. Топнах се в една от ваните и се оставих да ме облее бълбукащата гореща вода. Сапун нямаше, но имаше парчета пясъчник, с които да се изтъркаме.

Прокарах пръсти през косата и брадата си, за да ги среша, но без особен успех. Късаха се сплетени на валма косми и ми напомниха отново колко съм се състарил.

Ако не беше виещият ми от глад стомах, можех да прекарам остатъка от живота си в тази каменна вана, но се измъкнах насила.

На връщане към съблекалнята ме лъхна горещ благоуханен въздух и ме изсуши. Неволно се зачесах — познат навик, докато не осъзная, че нищо не ме хапе и че просто съм чист.

Още по-голямо беше чудото, станало с дрехите ни. Засрамени от дрипите си, се бяхме постарали да ги сдиплим спретнато, докато се събличахме. Сега бяха сгънати, все едно че с тях се беше занимавала перачка, и наистина като че ли някоя невидима го беше направила, защото бяха чисти, разпраното не само че беше закърпено, но тъканта беше съединена без никакъв шев. Пак си бяха оцапани, но поне нямаха въшки.

Облякохме се и се заизкачвахме по стълбището. Жените се изсипаха от своето отделение и се присъединиха към нас, като бъбреха весело.

Влязохме в огромна трапезария, с маси и пейки от тежко дърво. Масите бяха отрупани с големи месингови купи, пълни с храна. Втурнахме се към тях, без да мислим за строй и за чинове.

Щом насядахме, домакинът ни влезе. Овладяхме се и замълчахме — очаквахме, че ще последва някаква молитва.

— Заповядайте — подкани ни той. — Боговете презират гладните хора.

Не ни трябваха повече покани. Имаше ориз с най-пикантни нуманцийски подправки, каквито не бяхме вкусвали, откакто напуснахме отечеството си, залят с топено масло, парчета патладжан, изпържени в разбити яйца, леща, толкова лютива, че сълзи рукнаха от очите ни, пресни домати със запечено биволско сирене; оризов десерт с манго, кокосови орехи и всевъзможни видове билков чай.

Свалбард се наведе към мен.

— Чудя се колко ли време трябва да научиш един демон да готви?

Брадатият ни домакин очевидно имаше свръхестествен слух, защото се усмихна широко.

— Все още сте подозрителен. Нека да ви попитам нещо. Какво според вас са демоните?

Свалбард се намръщи.

— Зло. Духове, които искат да ти навредят.

— Но тези същества, от които се безпокоите, ще ви нахранят. Значи не може да са демони.

— Отрова — не отстъпи Свалбард.

— Отрова? В такъв случай ще умрете. Ще умрете благородно, опълчвайки се на зли сили, което ще ви изпрати на Колелото, не съм ли прав? Тъй като деянието им ще ви направи добро, не биха могли да са демони, защото демоните са неспособни да вършат добро, според вашето определение.

— Думи! — изсумтя Свалбард и потърси място, където да се изплюе, но не намери и зарови нос в храната си.

Старият мъж отново се усмихна и тръгна между редиците маси като най-чудесният селски ханджия.

Може би съм сънувал, но не мисля. Като че ли се събудих и излязох от килията си в коридора. Светилниците, които пламтяха ярко на излизане от трапезарията, сега едва примигваха. Часовите бавно обикаляха в двата края, мъчейки се да не заспят. Никой не ме видя.

Знаех точно къде да отида. Тръгнах нагоре по стълбището към главния етаж и продължих уверено по някакъв коридор, чийто таван се губеше в сумрака. Имаше малка врата и след това се озовах в средата на храма, огромна многостенна зала с ярки копринени пана по стените. Но нямаше идоли, нито изображения на богове или пейки за поклонници, нито олтар.

В центъра на залата седеше старецът, скръстил крака върху пурпурна червена възглавница. Пред него имаше кръгла сламена рогозка. Коленичих непохватно на нея. Той ме погледна кротко, с очакване.

— Защо ни приехте толкова гостоприемно? — попитах направо.

— Защо не? Ако не бях го сторил, щяхте да се опитате да вземете каквото ви е нужно от селяните ми, а се чувствам задължен към тях.

— Кой сте вие? Техният жрец? Техният крал?

— Нито едно от тези неща. Всичко.

— На кой бог — или богове — служите?

— На никой. На всички.

— Миналия път, когато минах оттук, имаше един младеж. Нарече се оракул.

— И е точно това. Той е мой син.

— Защо не го видяхме?

— Не се съгласи с начина, по който трябваше да ви посрещнем. Реших да се наложа.

— Какво щеше да направи той?

— Не е нужно да знаеш. Но нямаше да е най-доброто. Той е млад и има много да се учи.

— Той ми каза една гатанка.

— Знам — отвърна старецът и я цитира точно: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“ Прав ли съм?

— Да.

— Гатанката имаше продължение. „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“ Вече можеш ли да отговориш на някой от въпросите й?

Можех, въпреки че умът ми се мъчеше да го отхвърли:

Богът, комуто служех… Айса, богът на войната. Или може би Айрису.

Богинята, от която се боях… Сайонджи очевидно. Но ако не се боях от нея, то тогава:

Моят враг, онзи, който се стреми към повече, иска да стане бог?

Можеше да е само един.

Лайш Тенедос.

Императорът.

Кралят-демон.

Ако това беше вярно, то той нито можеше, нито щеше да ме възнагради с каквото и да било, защото демоните никога не дават повече, отколкото са длъжни, а му се бях заклел във вярност и преданост по своя воля.

Нещата, които ми беше давал в миналото — богатства, титли, власт — всички тези неща още повече ме бяха обвързали към него, принудили ме бяха да му служа още по-добре, да му бъда още по-верен.

Да, имах отговора на гатанката. Но можех ли да го кажа на този човек? Не. Никога. Той чакаше. На устните му се появи усмивка и се стопи, и той кимна, все едно че беше чул някой — мен? — да говори и беше одобрил думите му.

— Добре. Великолепно. Сега, след като толкова много изстрада, може би ще пожелаеш и аз да ти дам нещо.

— А защо?

Старецът сви рамене.

— Защото ме забавлява. Защото съм длъжен. Има ли значение?

— Всъщност не.

— Добре тогава. Разбира се, предвид това, което съм, може би демон, както се бои твоят Свалбард, ще го кажа с поредната гатанка.

— Естествено.

Двамата се засмяхме и звукът отекна в огромната зала. Вече си го спомних, него и огромния леопард, които ни гледаха, докато се катерехме нагоре към Майсир, преди толкова време.

— Ти беше момчето, яхнало тигъра — каза той и замълча, като видя стъписването ми. Понечих да отворя уста и да изломотя въпрос, но осъзнах, че няма да ми отговори, нямаше да ми обясни откъде може да знае какво е казал един заклинател от джунглата на родителите ми, когато съм се родил. — Сега тигърът се е обърнал срещу теб. Изпитваш голяма болка и ще те сполети още по-голяма. Но нишката на живота ти продължава… Благодеянието, което ти правя, е да ти кажа, че ще продължиш много по-дълго, отколкото мислиш сега или ще мислиш скоро. Някъде оттук насетне твоята нишка ще промени цвета си. Навярно цветът, който усещам, има някакъв смисъл за теб. Той е яркожълт и сега е от коприна.

Жълто? Коприна?

— Въжето за душене на товиетите — изръмжах.

— Знам за тях — отвърна старецът.

— Те се опитаха да ме убият няколко пъти. Аз съм им заклет враг.

— Така е. Но всичко се променя. Онзи, комуто служиш например, може да стане най-жестокият ти враг. Защо злото да не може да се окаже добро, щом възприеманото като добро може да е зло? — старецът се надигна. — Мисля, че задоволих и дълга си, и чувството си за хумор, като те обърках още повече, също като сина ми. Спи хубаво и дълго.

И си тръгна. Залата беше огромна, но той все пак си отиваше от мен цяла вечност, ставаше все по-малък и по-малък, все едно че беше дълга няколко мили.

Отново бях в килията си, грубият сламеник триеше голото ми рамо; после отново заспах.

Събудих се все едно, че бях спал векове — свеж, жаден за живот, въпреки че когато сънят ми, ако наистина беше сън, се върна в ума ми, потръпнах. Не знаех какво да мисля. Но нямах време да мисля, защото ме чакаше много работа.

Хората бяха радостни и шумни, тичаха по коридорите като палави ученици. Строихме се пред храма и затърсих с очи човека, който толкова щедро ни беше приютил.

Виковете ми отекваха в камъка, викове без отговор. Накрая се предадох и тръгнахме.

Беше светло, ясно и от низините духаше топъл вятър. Поехме надолу, без да се обръщаме.

Бяхме в своята родина, в Нуманция, в най-красивите й от всички познати земи: в Ърей.