Кралят-демон

12. Игри на империя

Служебните ми задължения постоянно изяждаха времето ни за любовен екстаз. В наборните центрове на Никиас се стичаха мъже и ги отпращахме на юг в новите тренировъчни полигони в Амур.

Някои бяха ветерани, други — новобранци, за които наборните комисии решаваха, че имат дух. Естествено някои командири на гарнизони се опитваха да ни играят старата армейска игра и ни изпращаха най-калпавите си и мързеливи бойци, но хората ми бързо ги отсяваха и ги връщаха откъдето са дошли.

Една дразнеща подробност беше офицерът, избран да командва Първи корпус на Имперската гвардия. Беше от конната пехота — драгун — домин Агуин Гуил. Опасявах се, че императорът го е избрал не толкова заради способностите му, колкото защото ухажваше сестра му Дални и дотолкова се радваше на благоволението й, че тя се беше отказала от другите си страсти. Мирус льо Балафре твърдеше, че Гуил бил смел мъж, но имал леката склонност при изключителен натиск да се поддава на емоции.

Добре поне че като че ли в Майсир не ставаше нищо особено, въпреки подозренията на императора. Крал Байран спазваше обещанието си да държи частите си на два дни марш от границата. Освен това шпионите, които пращахме през границата, не съобщаваха за военна мобилизация.

Не че границите бяха спокойни. Императорът нареди разузнавачите на Йонджи да се раздробят на малки отряди и да се пратят до Думят като гранични патрули. Останалите от Дванадесети тежка кавалерия, изпратени в Думят, се укрепиха на базов лагер на север, като сила за реагиране в случай, че патрулите бъдат нападнати. Имаше непрекъснати дребни сражения, но по-скоро с Планинските воини, отколкото с майсирците.

Лейни, предложеният от Кутулу за регент на Кальо, успя да наложи мир и спокойствие сред това непокорно население, затова императорът нареди Десети хусарски и Седемнадесети пиконосци, подкрепени с елитната Гвардия на Варан, да се върнат в базите си в Ърей. Трябваше да се попълнят до пълен състав и им бе възложено да извършват чести щурмови патрули и в Кальо.

Официалното желание на императора беше да умиротвори планинците и да обезопаси напълно традиционния търговски път между Нуманция и Майсир. Но имаше и друго. Търговският път бе единственият маршрут за нахлуване в Майсир, направо през планините и след това — в пустинните земи на Джарра. Не бях особено впечатлен от хитростта на Тенедос — крал Байран несъмнено щеше да разбере с каква цел се трупа войска в Ърей.

Друг негов ход срещу Майсир, изглежда, беше много по-коварен, тъй като не можах да разбера веднага логиката му. На запад от планините Ърши съществуваше друго погранично кралство, в затънтения и изостанал район на Ебисса. Нуманция нямаше големи интереси там, тъй като земята бе почти толкова планинска, колкото Ърши или Кайт, и освен това гъсто обрасла с джунгла. Преди столетия обитателите й били свирепи воини — успели да нахлуят дълбоко навътре в Майсир и с големи усилия били изтласкани обратно в планинските си укрепления. Продължаваха обаче да претендират за суверенитет над земите, които бяха владели само няколко години. Една от поредните с нищо неоправдани прояви на наглост от малките разбойнически райони на Пограничните земи. Но изведнъж император Тенедос обяви, че е проучил въпроса, разбрал е, че претенциите им са основателни и справедливи, и е готов да ги подкрепи. Освен да разгневи крал Байран, не виждах никакъв смисъл в това. Но той беше дипломатът, а аз — само войник.

В тези дни рядко виждах императора. Бях много зает, той — още повече. Усамотяваше се за чародействата си в кулата, която бяхме избрали за убежище по време на въстанието на товиетите. Наредил бе да я оградят с висока стена, с парчета режещо стъкло по върха, с подбрана стража и, както разправяха, с най-страховити магически прегради. Минавах понякога покрай кулата, късно вечер на път за дома. Веднъж видях да изригват пламъци, по-високи от самата кула, пламъци с неописуеми цветове, но не усетих топлина. Друг път зърнах малка точица на върха на кулата — ревеше заклинания към небесата. Чух ясно гласа на императора, но езикът ми бе непознат. Ужасяващото беше, че церемонията му представляваше онова, което жреците наричат „призив и отзив“. На всяко отмерено заклинание от устата на императора отвръщаше много по-гръмък, дълбок отзив, който сякаш изригваше от самата земя.

Лукан изцвили от страх, задържах го да не побегне в бесен галоп и подминах в тръс.

Тръгнехме ли на война, на наша страна щяха да се появят още по-страховити демони от ужасите, които императорът бе призовал в битката срещу Чардън Шир. Потръпнах, щом си спомних оживелия лес, вкопчил се в калийските войници, и прадревния демон, издигнал се от недрата на последната опора на Чардън Шир… и се сетих отново за въпроса на ясновидеца Хами: каква ли награда е поискал демонът за службата си.

Изтягах се в леглото, гледах как Амиел вчесва косата на Маран, възхищавах се на сенките, които пламъците в камината мятаха по нощницата й от прозрачна черна коприна, и лениво се отдавах на похотливи размисли какво ще стане, след като и те си легнат след някоя минута. Амиел се извърна към мен.

— Знаеш ли, след Празника не изпитвам влечение към никой друг. Твоят капитан Ласта например е великолепен мъж. Преди сигурно щях да примигам пред него, да го придърпам в някой ъгъл и да го оставя да си мисли, че той ме съблазнява. Но вече не изпитвам никакво желание към никого, към нищо освен това, което си имаме. Защо?

— Заради дългия ми цял лакът език — каза Маран.

— Това го открадна от мен — възразих.

— Вие, сър, си имате други дълги неща, с които да се перчите — сряза ме жена ми. — На мен оставете това, което си имам аз.

— Значи ли това, че Пелсо не е могъл да ми даде каквото ми е било нужно, от първия ден на брака ни? — заговори сериозно Амиел. — Или означава, че за първи път в живота си съм влюбена — в двама ви?

Маран вдигна очи към нея.

— Не знам. Но знам, че аз те обичам. Искам целувка.

Устните им се срещнаха и се впиха. Замислих се какво точно изпитвам към Амиел. И към жена си.

Една вечер Маран влезе в кабинета ми с някакъв пакет.

— Това не засяга Амиел. Само нас двамата. Пристигна днес следобед от брат ми Праен — изсипа съдържанието върху бюрото ми. Беше писмо от една страница и три жълти копринени въжета, които познах моментално — въжетата на товиетите за душене. — Праен ги е намерил на нашата земя — продължи Маран. — Няма да трябват повече на притежателите им. Казва също така, че дванайсет техни приятели са възнаградени по същия начин, като тези тримата.

Ядосах се. Значи Праен не бе обърнал внимание на предупреждението ми и със съмишлениците си беше наел частната си полиция.

— Понякога не те разбирам, Дамастес — продължи тя. — Семейството ми, братята ми може да те ядосват — е, понякога вбесяват и мен. Но това не значи, че не съм Аграмонте.

— Не съм си го и помислял.

— В такъв случай разбираш ли какво означава за мен в моята земя да се появят такива свине? Да покваряват моите хора?

Този път помислих, преди да отговоря. Заговорих с възможно най-умерен тон.

— Хрумвало ли ти е някога, че Праен би могъл да допусне грешка? Че е възможно един или повече от хората, които е осъдил и екзекутирал, да са били невинни? Че е потъпкал правата им като последния тиранин?

— Права! — възкликна Маран. — Аз също си имам права. Имам право на спокойствие, право на живот, право на земята си. Всеки, който се опита да ми ги отнеме… Съжалявам, но ще отвърна на удара колкото може по-сурово. Както правят брат ми и приятелите му.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не отговорих — съгласи се Маран. — Праен може и да е сгрешил, макар че се чудя какво щеше да направи един съдия, ако му изправят петнайсет души с тези ужасни въжета. Дали имперското правосъдие щеше да се отнесе по-милостиво към тях?

Спомних си патрулите от врата до врата, от каре до каре, които избиваха мъже, жени и деца само заради намерено въже или необяснима плячка, когато армията усмиряваше Никиас.

— Не — отвърнах замислено. — Но имперското правосъдие е система, написана система, не нещо витаещо в нечий ум или плод на десницата, стиснала меча, при това система, с която повечето хора са съгласни. Ако не беше така, Тенедос изобщо нямаше да се добере до трона, камо ли да го задържи, с армията зад гърба му или без нея.

— Дамастес — отвърна ми Маран, — ние, Аграмонте, сме управлявали земите си така, както сме смятали за подходящо — без крале и кралици — в продължение на векове. Мислиш ли, че сме би правили труд да водим злосторниците чак до Никиас? Помня как баща ми раздаваше правосъдие пред замъка Иригон, с управителите и мъжете с мечовете зад гърба му: пращаше в изгнание, наказваше с бой с камшик понякога или заповядваше да ги отведат и не ги виждах повече. Каква е разликата между това и действията на Праен?

Нямаше разлика. И точно това бе мисълта ми. Но не исках да споря. Заговорих предпазливо:

— Маран. Ако трябва да съм напълно откровен, не ме ядосва точно това, което Праен и приятелите му, изглежда, вършат. Но защо толкова държи да ми го натрапва? Нима иска да отида при императора, както ги заплаших?

— Разбира се, че не — отвърна Маран. — По дяволите, може би иска да се събудиш за това, което си. Дамастес, ти не си просто мой съпруг, ти си конт Аграмонте. Рано или късно ще имаме синове и ще трябва да ги учиш какво означава името, колко висока е цената му и колко е гордо. Ще трябва да ги научиш, че наистина имат власт над живот и смърт, каквото и да гласи законът на Никиас, който е много далече от земята ни. Праен се опитва да ти покаже какъв трябва да станеш!

Вгледах се в очите й и видях пропаст, пропаст от столетия богатства, възгледи, традиция, власт, пропаст на живот и смърт, която така и нямаше да мога да разбера, да приема или да премина. Гневът ми затихна и изведнъж, много странно, ми се доплака.

Ширеха се слухове за майсирците: колко жестоко се отнасяли с бедняците; как всяка земя се превръщала в пустош под ботушите на войниците им; как били извратили общата ни религия с човешки жертвоприношения и обезчестяване на девственици; за изключителната извратеност и злина на управляващата им класа, особено на крал Байран; и прочие и прочие. Всички тези неща не си струва да се описват, всичко това бе обичайният боклук, който се разпространява за враг малко преди началото на война.

Гъсто населената крайбрежна провинция Хермонаса, следващата след Дара, бе поразена от бедствие: мор. Човек, било то мъж, жена или дете, се събуждаше с неудържима кашлица. След това настъпваше изгаряща треска и парализиращи стомашни болки. Жертвата започваше да кърви отвсякъде, да се гърчи и умираше до залез-слънце. Всички около болния се заразяваха и почти всички умираха. Малцина оцеляваха, но докато се възстановят, съжаляваха многократно, че не ги е сполетяла смъртта.

Епидемията нанасяше удара си някъде, след това на левги разстояние, а на следващия ден — в другия край на провинцията. Хермонаса изпадна в паника, паниката се разпространи извън границите й в Дара, а през Дара — до Никиас. Морът скоро щеше да стигне и тук. Много хора избягаха от столицата кой където си въобразяваше, че ще е в безопасност. Но бедствието така и не настъпи — епидемията, изглежда, се задоволи да вилнее само в Хермонаса.

Заедно с нея ни сполетя още по-лоша епидемия: напаст на глупост и некадърност. Управителят на Хермонаса и персоналът му измряха още в първите дни, все едно че болестта можеше да поразява най-уязвимите ни места, а тези, които ги заместиха, бяха объркани и се държаха неадекватно. Лекарствата, изпратени от Тенедос, се изгубиха по пътя или бяха разграбени. Маговете и лекарите се бавеха заради дъждовете или коларите, които отказваха да влязат в Хермонаса въпреки всички подкупи или заплахи.

Нуманция реагира на бедствието с цялото си сърце: изпращаше храна, дрехи и работници в отчаяната провинция. Но сякаш нищо не можеше да стигне до пострадалия район. Облеклото се губеше по складовете и в много случаи оставаше ненамерено. Дори императорските декрети се пренебрегваха или не се прилагаха и Тенедос кипеше от гняв заради безсилието си.

В Хермонаса цареше безредие и властваше законът на тълпата. Дори армията се оказа поразена от този бич на некадърността, след като най-благонадеждни войскови части се разпадаха като необучени новобранци в първата битка. Офицерите не разбираха заповедите, изпълняваха ги зле или отказваха да им се подчинят.

Изпратих лично подбрани домини, сърцати мъже, способни да разбият и най-коравия камък, със заповед да укрепят армията по всякакъв възможен начин. След известно време тяхната суровост подейства и в Хермонаса влязоха наказателни роти.

Епидемията постепенно заглъхна и се превърна в спомен. Но измряха над половин милион нуманцийци. Принасяхме жертви на всички богове, включително на омразната Сайонджи, но нито един ясновидец не можа да разбере защо сме прокълнати, какво е направила Нуманция и по-точно Хермонаса, за да заслужат такова наказание.

Никой не знае и до ден-днешен. Никой освен мен, а дълго време ми отне, докато разбера ужасната причина.

До ушите ни стигна новина, която не беше слух: крал Байран бе изгонил трима членове на посолството на Нуманция заради шпионаж. Императорът реагира, като заповяда да се закрие посолството на Майсир, а служителите му да бъдат изпратени с военен ескорт до границата.

Обзет от любопитство, минах покрай затвореното посолство тъкмо когато майсирците го напускаха. Последният, който си тръгна, беше посланикът, барон Сала.

Спря пред малкия пилон и лично смъкна знамето на Майсир. Докато го правеше, хората от персонала му сведоха глави. Сгъна много грижливо, по войнишки, флага и се обърна към каляската си.

Видя ме и се спогледахме. Лицето му бе посърнало и уморено. Не ме поздрави, нито аз него. Барон Сала се качи в каляската, един лакей затвори вратата и скочи на капрата, докато впрягът потегляше.

Барабаните на войната биеха все по-силно.

— Очаквам твоята Гвардия да ме вдъхнови. Не, да ме изуми направо — каза добродушно императорът. Беше топло, Времето на росите почти приключваше, настъпваше Времето на птиците и лек ветрец разрошваше брадата и буйната му коса.

Стояхме на палубата на наскоро спуснатия във вода куриерски кораб „Канан“, издул платна към Амур, където двамата с императора щяхме да наблюдаваме първата пълномащабна бойна игра на Първи корпус на Имперската гвардия.

— Хм. Моята Гвардия?

— Засега е твоята естествено — каза Тенедос. — Очаквам най-лошото. Ако нещата тръгнат добре и частта действа като навит като часовник войник, ще стане моята. Не си ли наясно как стоят нещата с ранговете и в чия посока тече говното? Между другото, кой ще играе противника срещу Гвардията?

— Полуобучени новобранци, формирани във временни части — обясних аз. — За офицери и сержантски състав Йонджи ми даде два полка от своите разузнавачи.

— Не разбирам как тези негодници ще предложат сериозна заплаха срещу обучени войници.

— Честно казано, от тях не се очаква това.

— О?

— Когато слагаш за първи път мундщука на коня, не му разкървавяваш устата. Искам новите гвардейци да излязат горди от учението, с чувството, че са научили нещо. След това инструкторите на Петри ще им покажат колко много още имат да учат.

— Добре. Много добре. Значи истинският бой ще ги научи, че в края на краищата не знаят абсолютно нищо.

Усмихнах се мрачно и кимнах.

— Значи не би трябвало да има никаква причина след три дни твоята Гвардия да стане моята Гвардия — каза императорът, засмя се и разкърши рамене. — Ех, Дамастес, приятелю. За мен, за двама ни, ще е страшно добре да се измъкнем най-сетне от дребнавата суетня на Никиас. Кълна ти се, нищо друго нямам освен придворни мазници, които ме гризат като плъхове, и монотонните си заклинания ден и нощ. Понякога се чудя затова ли трябваше да изкъшкаме Десетимата да вървят на майната си.

Думите му ми напомниха за симпатичния негодник, комуто се бях заклел да служа преди години.

— Само придворни и заклинания? — попитах възможно най-невинно. — Богове, но тогава нощите ви трябва да са ужасно скучни.

Тенедос вдигна вежда.

— Надничането в чужди спални е нездравословно, Първи трибун. Първо, може очите ти да кървясат. А и според това, което чух — добави той лукаво, — точно ти едва ли имаш право да съдиш с лицемерно целомъдрие нощните забавления на другите.

Значи беше чул за нас с Амиел. Свих рамене, той ме потупа по рамото и продължи сериозно:

— Като стана дума за двора, разбирам, че според някои дворецът тъне в развала. Че съм окуражавал твърде много негодници и дворцови курви. Но те уверявам, зная какво правя. Хората обичат зрелището и смятам, че е важно да им го дам. Освен това управлявам най-голямата империя и смятам, че луксът трябва да е част от тази империя. Нима трябва да се свиваме като мишки в сиви халати и да живеем в колиби?

— Не. Благородниците и благородничките, тънещи в разкош, са вдъхновение за всички, особено за необлагодетелстваните — продължи той. — Съвсем същото е като тропота на маршируващи ботуши и барабанния тътен. Всеки, чиято кръв не кипва при гледката на войнишки парад, е човек с мъртва душа и трябва да се върне на Колелото.

За щастие, в този момент домин Отман, адютантът на Тенедос, изломоти някакъв въпрос, иначе може би щях да реагирам. Можеше да съм воин, но знаех, че повечето хора слушат тътена на барабана със страх, виждат в ума си леещата се тъмна кръв, бушуващите пожари в мирните доскоро градове, жените, останали без мъже, децата без бащи или майки, всичко онова, което носи проявата на Сайонджи — богът на войната Айса.

Боях се, че моят император е забравил реалността и като верен поклонник на Сайонджи се е влюбил във войната.

Игрите на война приключиха с пълен погром — за Гвардията. Планът беше прост: Гвардейският корпус трябваше да настъпи с три ешелона във фронт и да влезе в съприкосновение с „противника“. Според конвенционалната тактика първият ешелон трябваше да задържи на място врага, докато вторият и третият го затворят в „чувал“ и го унищожат.

Но аз бях замислил друга стратегия, по-пригодна за бързи, подвижни военни действия в огромните открити пространства на Майсир. Първият елемент наистина трябваше да задържи врага прикован, но вторият и третият трябваше да заобиколят полето на битката и да ударят здраво противниковия щаб в тила. Това щеше или да принуди врага да се предаде, или да се престрои в отбранителен кръг, който нашите сили можеха да подминат. Корпусът след авангардните сили можеше да се спре и да разбие отбраната.

Но вместо да устои на място, първият ни ешелон отстъпи. Вторият се заплете в първия, а третият зави настрана, но така и не можа да се върне в заповяданата ос на настъплението.

Двамата с императора стояхме в командната шатра на генерала на корпуса Агуин Гуил и гледахме как губи контрол над петнайсет хиляди души. Остарелите ни карти бяха покрити с неразбираеми за никого знаци. Притичваха бегачи, щабни офицери ревяха команди, а генерал Гуил стоеше сред всичко това, отваряше и затваряше уста — и мълчеше като риба.

Трябваше да изреве за тишина, да излезе за пет минути от шатрата, да подиша дълбоко и да се успокои. След това трябваше да си представи наум бойното поле, да си представи къде са или трябва да са разположени силите му, да се върне вътре и да въведе ред.

Но той просто си стоеше и зяпаше. Исках да му помогна, но знаех, че не бива. Щом генералът искаше да стане пълководец, трябваше да се научи, че няма да съм там да го спасявам, когато нещата излязат извън контрол — нещо, което става неизменно през първите пет минути на битката.

Но императорът не разбра това.

— Тишина! — ревна Тенедос и мълчанието се разпростря като вълна; само един облещен капитан продължи да бърбори още няколко секунди, докато осъзнае, че се чува само неговият глас. — Сега трябва да спасим положението. Повикайте… кой домин командва Първо крило?

— Танагра, сър.

— Добре. Вие! Вестоносецът. Препуснете по пътя, докато не видите бойните флагове на домин Танагра. Кажете му да…

Какво искаше да предаде императорът на Танагра остана неизвестно — в този миг се разнесоха викове, ревове и крясъци и в лагера нахлуха петдесет конници, сабите им засякоха въжета на шатри, затъркаляха се стражи, мъже хукнаха във всички посоки. Водачът им се смъкна от коня, влезе тичешком в шатрата и извика:

— Всички сте мои пленници! Предайте се или ще умрете! — беше един от легатите на Йонджи. Зад „вражеския“ офицер притичаха трима стрелци, със заредени стрели без върхове.

— Пленници сме знаеш ли кога! — сопна се Гуил и посегна към сабята си. Една стрела го удари в гърдите и се отплесна.

— Съжалявам, сър — каза легатът без капка съжаление, — но вие сте убит. — Обърна се към императора и мен. — Вие двамата. Не… — викът му премина в жалко писукане, щом позна императора. За миг едва не коленичи, но си спомни ролята си. — Ваше величество! Вие сте пленен. Не мърдайте!

Лицето на Тенедос почервеня и гласът му прогърмя:

— Това… това е абсурд! Аз…

Сигурно забеляза как поклатих глава, защото се овладя и моментално укроти гнева си. Озъбените му устни се разтегнаха в усмивка и той се изсмя гърлено. Сигурно аз бях единственият, който разбра колко е фалшив смехът му.

— Абсурд — продължи той. — И ви поздравявам за отличната работа, легате. Вие, изглежда, спечелихте битката, а и войната, предполагам. Адски малко армии продължават да се бият, когато императорът им е в ръцете на врага. Ваша ли беше тази идея?

— Да, сър.

— Вече сте капитан.

В тази игра на война загубихме сражението, но императорът спаси положението.

— Гвардейци, чуйте своя император — гласът на Тенедос закънтя над равнината. Той стоеше на малка парадна платформа, на десет стъпки над строения Първи гвардейски корпус. — Дойдох да видя що за бойци сте. И вече знам. Смятате, че се справихте зле, и донякъде е така. Но пролятата кръв не беше истинска. Изгубеният в тази битка живот не отиде при Сайонджи.

— Сражението може да бъде преиграно и спечелено, ако решим така — продължи той. — Това, което трябва да сте спечелили през изминалите няколко дни, е съзнанието кои сте. Вие сте млади, вие сте силни, учите се. Никой от нас — нито вие, нито аз — не се учи, без да прави грешки. Вчера беше направена грешка. Осмейте я, защото заслужава да бъде осмяна. Но се поучете от нея, защото тя също така е голям урок… Вие сте първите, които ще носят името „гвардейци“. След вас ще дойдат други. Сега трябва да тренирате по-упорито, да се трудите по-здраво, така че докато в Нуманция съществува армия, докато съществуват Гвардейските корпуси, всеки войник да знае, че най-големият дълг, който може да изпълни, най-голямата чест, която може да си спечели, е да се сражава така, както ще се сражавате вие. Поздравявам ви, нуманцийски гвардейци. Вие сте мои… и аз съм ваш. Този ден е началото. Напред ви чака само слава и чест.

Поздрави ги по войнишки и Гвардейският корпус го изпрати с възгласи, докато не решиха, че ще си скъсат дробовете от повече напъване, все едно че позорът можеше да се зарови под виковете.

И тогава осъзнах още една причина императорът да е император. Това глупаво поражение в една военна игра в една пустинна провинция можеше да втвърди Първи гвардейски повече от една победа.

— В жаба трябва да го превърна този кьопчо — изръмжа императорът.

— Не знаех, че имате тази сила.

— Нямам я. Но все ще намеря някое заклинание.

— Между другото, за кого говорите? За легата ли?

— Него също. Но имах предвид Гуил. Дано Сайонджи да опече кожицата му на много горещ огън, когато го върне на Колелото!

— Искате ли да го освободя? — попитах.

Последва дълго мълчание. Императорът въздъхна.

— Смяташ ли, че се налага?

— Не знам. Изгуби усета си за боя. Но не познавам някой, който да не го е правил. При него просто стана в момент, който беше леко смущаващ.

— Смущаващ, левият ми ташак — каза императорът. — Адски унизително беше.

— Особено за мен — отвърнах. — Показа ми какво става, когато започна да влизам в шатри с хора като вас.

Императорът изръмжа, но настроението му се оправи и той се засмя.

— Не. Не го освобождавай — реши Тенедос. — Сестра ми ти е задължена. Но гледай да се научи. Не искам да има втори провал.

— Няма да има — обещах. — Нито за него, нито за целия проклет от боговете корпус. Ще наредя на Мерша и инструкторите му да ги упражняват, докато им потече кръв от очите и ноктите. Ще издам заповед веднага щом се върнем в Никиас.

— Нищо няма да издаваш. Излизаш в двуседмичен отпуск.

— Защо? Току-що свърши предишният ми.

— Някаква дама май се обади малко преди да тръгнем. Някоя си контеса Аграмонте. С молба. Каза, че в земите й имало някакви празненства, в чест на сеитбата. Каза, че обичаят датирал още отпреди Аграмонте и че хората вярвали, че ще ги сполети неурожай, ако господарят им не присъства.

Това бе първият път, в който Маран търсеше услуга от императора.

— Вярно е донякъде, сър. Но съм го пропускал три пъти, откакто се оженихме, докато ви изкоренявах разбойниците по границите.

— Ужасно. Но все пак обичаят е това, което привързва селяците към господарите им. Тази година няма да го пропуснеш.

— Както кажете, сър.

— Освен това обещах на Маран. А Джаен ми е свидетел, че жена ти е много красива. Никога не съм нарушавал обещание към красива жена — загледа се към река Латейн и настроението му отново помръкна. — Значи Първи гвардейски не е толкова готов, колкото се надявах. Което означава, че никой от останалите корпуси не може и да помисли за мащабни маневри.

— Боя се, че е така, сър.

И той каза нещо много странно:

— Слава на Сайонджи, че спечелих малко време за всички ни.

— Моля, сър?

— Нищо — измърмори Тенедос и бързо смени темата. — Виж. Ето там. Онова момиче или стои на най-тънкия сал на света, или върви по водата. Ако е второто, може би ще трябва да я боготворим?

Амиел и Маран чакаха на пристана — за тръгването ни от Амур беше предадено в столицата по хелиограф. Въпреки времето — лека пролетна мъгла, почти дъжд — каретата им беше съвсем отворена, само с платнището отгоре. Физиономията на Маран беше игриво-палава. Амиел изглеждаше ядосана. Зачудих се какво ли се е случило. Вгледах се по-внимателно и забелязах капчиците пот по лицето на Амиел.

— Дръж — каза Маран и ми подаде нещо. Разгънах го и видях, че са два чифта женски гащички.

— Жена ти е мръсница — изсъска Амиел.

— Добрутро. Как го разбра?

Маран започна да се кикоти.

— Докато те нямаше, се държахме като две добри момиченца. Цели две седмици, без да правим нищо — нито помежду си, нито самички.

— Щом ти трябваше да останеш без това, ние — също — каза Амиел. — И се въздържахме. До тази сутрин.

Облеклата им бяха толкова съблазняващи, колкото можеше да си представи човек, едва допустими извън спалнята. Маран носеше широка поличка, която с мъка покриваше слабините й, и черен жакет с едно копче — между гърдите и пъпа й. Под жакета нямаше нищо.

Амиел се беше облякла в рокля, закопчаваща се високо до врата, след което дръзко се отваряше на полумесец под цепката на бюста й. Прилепваше плътно на кръста и беше разцепена високо на единия хълбок.

Маран обясни, че била взела лек халат против дъжд „в случай че времето се влоши“.

— Лъжкиня — прекъсна я сърдито Амиел и продължи разказа: — Още щом излязохме от къщата, тя дръпна халата върху скутовете ни. После ръката й тръгна по крака ми, под роклята и започна да ме гали. Аз, ъъъ, ами, оставих я. Наистина беше почти две седмици. Успя някак да ми смъкне гащичките и вкара пръстите си в мен. Мъчех се да не викам и да не се гърча, та проклетият кочияш да не види какво става. Казах й да спре, но тя не спираше. Казах й да продължи, да ми помогне да свърша. Спря малко преди да свърша. Кучка!

— Прочетох в една от книгите, които ми зае — каза Маран, — че сексът винаги е по-добър, когато го предвкусваш известно време. Просто реших да помогна, не исках да разочароваш Дамастес.

— Тогава в името на Джаен, хайде да се връщаме по-бързо вкъщи, че ще се пръсна — примоли се Амиел.

Свещите примигваха от двете страни на леглото ни. Амиел се беше полуизтегнала по гръб, подпряна на възглавници, с вдигнати и широко разтворени крака. Маран лежеше на гръб между тях и Амиел мачкаше гърдите й. Краката на Маран бяха на раменете ми, с пети от двете страни на главата ми; държах задничето й вдигнато над постелята.

Маран извика, сгърчи се срещу мен и се отпусна. Краката й се смъкнаха на леглото. Все още в нея и все още твърд, се отпуснах върху тялото й между краката на Амиел и се подпрях на една възглавница. Най-сетне дъхът ми се успокои.

— Това е най-хубавото посрещане, което съм имал.

— Може би трябва по-често да те няма — прошепна Амиел. — Но не обичаме да го правим без теб.

— Какво ще правим, ако започне война? — попита Маран. — Ще трябва да ни вземеш тайно със себе си. Мога да си подстрижа косата и да се престоря на барабанчик. Но какво ще правим с Амиел? Как ще скрие тези цици?

— Сигурен съм, че все ще измислите нещо — отвърнах с прозявка. — Не мога да ви опиша колко е хубаво да си у дома.

— Но не задълго — напомни ми Маран. — Идва празникът на житото. Трябва да тръгнем утре.

— Маран — заговори много плахо Амиел, — не мисля, че ще мога да дойда с вас.

— Какво? — възкликна изненадано Маран. — Трябва да дойдеш! Подготвям го от няколко седмици!

— Каква беше поговорката? — каза Амиел. — Човек предполага, Джаен разполага? Вчера една ясновидка потвърди това, което вече знаех. Бременна съм.