Кралят-демон

4. Хвърляне на мрежата

— Не трябваше да се бъркам аз в политиката — изръмжа разбойникът, нарекъл се „Разбития нос“, и изплю два окървавени зъба. — Краденето не е толкоз мръсно, пък и донася чиста смърт.

— Ще си я получиш смъртта — обеща Кутулу. — Като ни кажеш всичко. И се уверим, че е истина.

— Няма какво да кажа повече — отвърна разбойникът. — Човекът каза, че ще плати добре, в злато. И си плати. Трябваше само да му издушим ония войници.

— Кой беше той?

— Казах ви, и казах на оня шибач на кучки, дето ме би, че не знам. Дойде при нас, знаеше скривалището ни, знаеше къде сме били, знаеше ми името и беше готов да плати. Вече беше убедил хората на Осви, но му трябваха още крадци. Искаше никой да не може да се измъкне. Попитах бандата какво мисли. Доходът поизтъня след войната. То човек с медни грошове не мож’ спипа, за тия със сребърниците — да не говорим.

— Мислехме да ходим на изток, във Вакийр, да си опитаме късмета там. Ама… — Разбития нос отново изплю кръв и си отри лицето. Погледна с яд премазаните си пръсти. — Тия май няма да могат да държат нож повече, а?

Искаше ми се да се обърна и да повърна, колкото от вонята в стаята, толкова и от онова, което мъчителите бяха направили на крадеца, но се овладях.

— Бездруго никога не съм ви понасял, проклети от боговете натрапници. Само се перчите и се дуете, тъй че си рекох: к’во му е лошото да пратя няколко от вас на дългия път до Сайонджи.

Инквизиторът на Кутулу вдигна бича, но го спрях.

— Остави го да говори.

— Пък и да трепеш войници си е далавера.

— Защо? Рядко носим пари.

— Като утрепеш войник, ядачите на прах си мислят, че си откъм тях. Ставаш нещо като герой един вид и може да не ти скочат, като чуят за награда.

Отдръпнах се, след като любопитството ми се задоволи. Кутулу се мръщеше, не ми беше работа да нарушавам ритъма на разпита му.

— Как се нарече този магьосник?

— Не каза име.

— Как беше облечен?

— Богато. Тъмнокафяв брич, туника. Имаше наметало отгоре, същия цвят. Трябваше да му е хвърлил заклинание, щото изглеждаше като вълнено, ама дъждът се оттичаше от него, като от промазано. Имаше още двама с него. Яки. Охрана.

— Значи ви е платил и вие направихте каквото поиска?

— Да.

— На селяните плати ли?

— Не, по дяволите. На тая сган им каза да се разкарат от селото, да се скрият в горите до другия ден. Сигурно си е рекъл — ще им съсипем селото и ще им вземем жените. То тъй щеше и да стане, ама ни спря магьосникът. Може и да ни е омагьосал, щот’ войниците като дойдоха, отнесоха се с нас като с прости селяни. Магьосникът рече, щял да ни даде знак, и ни го даде де.

Кутулу ме погледна.

— Да ви кажа ли какво стана после?

— Какво е да си змия? — попитах, малко сякаш не на място.

По лицето на Разбития нос пробяга много зла усмивка.

— А, хубаво беше, дума да няма. Всичките ти мисли си остават, не е като да си някоя тъпа истинска змия. Можеш да се движиш като мълния и сабите не могат да те ударят. Може пък… — изкиска се с кървясалата си уста, — може кат’ се довлека до Колелото, богинята да реши, че да съм змия ще е добро наказание за гадняр като мене. Виж, това ще ми хареса, да.

Инквизиторът видя кимването на Кутулу и бичът изплющя по оцапания с кръв гръб на разбойника. Той изкрещя задавено и главата му клюмна. Плиснаха ведро вода в лицето му и той се съвзе.

— Ще се държиш почтително, когато говориш пред трибуна — изсъска тъмничарят.

— Само това ли поиска от вас магьосникът? — попита Кутулу.

— Вече ме питахте — изхлипа Разбития нос.

— Да. И може да те попитам още десет пъти, докато не се уверя, че казваш истината. Хайде, отговори ми!

— Каза, че ще има и друга работа като тая.

— Как щеше да се свърже с теб?

— Каза, че ще разбера.

— Ти можеш ли да го намериш?

Разбития нос се поколеба, после поклати глава. Бичът отново се впи в гърба му.

— Не — простена мъжът. — Не пряко поне.

— Обясни.

— С пръстена, дето си го носех. Оня, дето ми го открадна кучият син с бича?

Мъчителят понечи да изръмжи нещо, но Кутулу вдигна ръка и той затвори уста.

— Продължавай.

— Магьосникът ми взе за малко пръстена и после ми го върна. Каза, че го бил омагьосал. Ако нещо стане и трябва да го намеря, каза да го опра на челото си и да помисля за него. Щял да дойде или някой от хората му щял да ме намери.

Кутулу стана и се обърна към инквизитора.

— Ти. Трябва да поговоря с теб. Отвън, ако обичаш.

Очите на якия мъж се бяха облещили от страх. Излязох след тях и тръшнах вратата на килията. Чух зад себе си злия кикот на разбойника.

Мъчителят беше два пъти по-едър от Кутулу, но се присви пред господаря си.

— Пръстенът.

Биячът отвори уста да възрази, че е невинен, но под твърдия поглед на Кутулу ръката му сякаш по своя воля посегна към кесията и извади тежък сребърен пръстен.

— Не помислих… — изломоти той.

— Точно така — прекъсна го Кутулу. — Не си помислил. За пръв път ми се налага да те смъмря, Юджърн. Втори път няма да има. Откраднеш ли още веднъж от мен, от държавата, ще те пратя за Никиас пеш, със занаята ти, жигосан на челото!

Юджърн пребледня. С такава дамга щеше да извади късмет, ако изобщо излезеше през портите на Полиситара. Кутулу се обърна към мен.

— Историята с пръстена е единствената нова информация, трибуне, тъй че според мен от него измъкнахме всичко, което знае. Нещо друго да желаете?

Само по-скоро навън от тази ужасна влажна каменна тъмница, по-далече от безнадеждните хлипове и писъци. Поклатих глава и тръгнахме нагоре по безкрайните стълбища, със стражи на всяка площадка, и най-сетне излязохме на големия каменен двор. Вдишах дълбоко чистия въздух и благодарих на семейния ми бог Танис за дъжда, който заплющя в лицето ми и изми спомена за всичко, което беше долу.

Кутулу оглеждаше пръстена.

— Е, какво според вас можем да направим с това?

— Не правим нищо. Изобщо не се опитваме да го използваме. Ако този магьосник е толкова предпазлив, колкото подозирам, сигурно е вложил някакво контразаклинание, тъй че ако се опита да го използва неподходящ човек, или да бъде предупреден, или да прати демон срещу натрапника. Не го носете, не се опитвайте да го използвате за нищо, докато не докладвам на императора какво се случи. Може би ще ни трябва по-силна магия от достъпната ни в Кальо.

— С неохота трябва да призная, че сте прав, макар да не ми харесва, че трябва да моля за помощ от Никиас — отвърна след кратък размисъл Кутулу. — Да приготвя ли доклад за куриер?

— Не. Има нещо по-бързо, макар и по-рисковано — императорът ми бе наредил да не казвам на никого за Зрящата купа, но заповедите понякога са направени, за да се нарушават, и щом го изрекох, осъзнах, че вече ще трябва да се каже на още двама. — Има риск този магьосник да подслуша, затова трябва да действаме веднага, преди да е научил, че убийците са заловени, и да избяга.

— Добре — каза Кутулу. — С помощта на императора ще му поднесем истинска изненада, когато се сблъска с друга змия.

Усмихна се и аз се засмях — не знаех, че е чувал за прозвището си.

Същата нощ в леглото разказах на Маран за случилото се в тъмницата на замъка.

— Смяташ ли, че ще намерите този магьосник?

Беше кротко и тихо, без никакви звуци зад високия прозорец, освен барабанящия по стъклото дъжд и успокоителните подвиквания на стражите. Маран беше отпуснала глава на рамото ми, ръката й леко стискаше члена ми.

— Не знам. Мисля, че ще е въпрос на магия срещу магия, а от това не разбирам почти нищо.

— Но ще бъде магията на императора?

— Така мисля.

— Тогава ще го намерим — каза тя уверено. — Може би той ще ви каже как да издирите някои други хора.

— Кои например?

— Например всички високопоставени особи, графове и прочие, които не се мяркат наоколо. Не мислиш ли, че има нещо необичайно в това?

— Да. Но все пак имаше война, после окупирахме Кальо. Може би тези, които са оцелели след безумията, имат основателна причина да се спотаят.

— Разбира се, че имат. И се обзалагам, че мога да ти кажа коя е тя. Разбирам нещо от управление, или поне от това да си благородник.

— Продължавай — изведнъж се събудих напълно. Маран беше права — имаше поколения благородничество, просмукано в костите й.

— Да започнем с нещо основно — каза тя. — Един господар обича да бъде господар.

— Не съм и допускал обратното.

— Имам предвид, че го обича повече от всичко друго. Да го променим с „много повече“ от всичко друго. Та какво кара всички тези хора изведнъж да се шмугнат в най-близката дупка, вместо просто да сменят господарите, на които се кланят и пред които раболепничат, и да продължат да бъдат благородници? — изведнъж Маран се надигна рязко в леглото и въпреки сумрака успях да видя възбудата, изписала се на лицето й. — Единствената причина да се натикат в дупките си като язовци, вместо да си отрежат каквото парче могат от баницата на принц Рюферн, е, ако са им заповядали да се изпокрият. Или са уплашени, или нещо им е обещано — а доколкото познавам синята кръв, за да ги държи изкъсо, това „нещо“ трябва да дойде бързо.

— Но кой би могъл да им обещае — или да ги заплаши — с нещо такова?

— Може би вашият магьосник?

— Хм.

Тя легна отново.

— Но може би не разсъждавам логично, а само си въобразявам.

Маран си беше такава — внезапен изблик на проницателност и след това — огромна вълна на самосъмнение. В началото си мислех, че е прекършена от онзи пълен гадняр, за когото беше омъжена преди мен, но напоследък се чудех дали не идва от семейството й. От малкото време, което бях прекарал в компанията на баща й и братята й, в света на Аграмонте идеите на една жена сякаш не се приемаха много радушно.

— Не говори така за себе си — смъмрих я и я плеснах по задника. Тя изохка на шега и се притисна по-плътно до мен.

— Е, това виж не сме го правили още!

— Не знаех, че е останало нещо, което да не сме правили.

— Да видим… вързана съм с копринени въжета, по очи и с разперени ръце и крака, тъй че не мога да мръдна — гласът й започна да става хриплив. — Очите ми са вързани, устата ми е запушена, така че съм съвсем безпомощна. Членът ти е заровен в мен. Усещам топките ти, плътно опрени в мен — дъхът й леко се учести. — После взимаш камшик, той също е копринен. Галиш ме с него, после ме удряш и ме щипеш. После навлизаш в мен, силно, отново ме удряш, и пак, и пак…

Членът ми започна да се втвърдява, но изведнъж си спомних за друг един бич, размахван не в любовна страст, премазаното лице на разбойника във вонящите тъмници под нас, и страстта ми умря.

— Добре. Прибави го в списъка ни — имахме си митичен „списък“ на неща, които все още не бяхме опитвали в леглото — някои от тях включваха повече арсенал, отколкото при обсада — неща, за които един от двама ни бе чул и с кикот ги описваше на другия.

Прозях се и се оставих на идващия сън, заслушан в дъжда.

— Дамастес. Мога ли да те попитам нещо?

— Всичко, стига да ми позволи скоро да заспя.

— Колко дълго ще продължим да го правим това?

— Да се чукаме като зайчета? Вечно, надявам се.

— Не, глупчо. Имах предвид да си генерал и никога да не ти остава време да си останеш у дома.

— Това е войнишката съдба — отвърнах. — Отивам където императорът пожелае и когато пожелае. Такава клетва съм дал.

— Завинаги?

— О, предполагам, че след години ще се уморя. Сигурно ще има много скърцане на кокали и пъшкане, за да мога да изляза на бойното поле — щях да добавя и раните, но се въздържах. — Тогава ще имаш предостатъчно време да ти омръзна.

— Надявам се — промълви тя и въздъхна. — Лека нощ, любов моя.

— Лека нощ — целунах я по темето.

Полежах още малко буден, замислен над последните й думи. Познавал бях жени, омъжили се за войници, без да разбират естеството на професията им, и след това я намразват. Но Маран не беше такава. Беше твърде умна, а родът й поколения наред беше давал на Нуманция дипломати и управители. Освен това предвид „естеството на професията“ ми бездруго едва ли щях да доживея до пенсия. Някоя варварска стрела щеше да ми спести грижите около старостта. Странно утешен от мисълта как ще загина в разцвета на силите си, ще загина храбро, начело на войниците ми в битка, и Айса ще ме похвали на Сайонджи, щом се върна на Колелото, въпреки че не можех да си представя как би изглеждал един по-хубав живот, неусетно заспах.

На другата сутрин споделих с Кутулу мислите на Маран за изчезналото знатно съсловие.

— Умът на контесата надвишава дори прелестта й — каза той.

— Това го знам със сигурност. Но какво ви накара да го оцените?

— Когато пристигнахме тук, една от задачите ни беше да проучим архивите на Кальо. Това, разбира се, е задача, която би отнела цяла вечност за цяла армия чиновници, но възложих на трима да проучат събитията от последните десет години, и те продължават. Може би ако разберем историята на тази креслива провинция, ще можем да я управляваме по-ефективно. Намереното от тях е по-малко впечатляващо от липсващото. Записите са били прочистени и всичко свързано с двора на Чардън Шир е премахнато. Предполагам, че след време ще можем да намерим копия или паметни бележки с членовете на двора в архивите на Никиас, но времето в момента е нещо, което ни липсва. Много интересно. Според главния ми чиновник това унищожаване е извършено след първото поражение на Чардън Шир при река Имру.

— Нелогично е. Това би означавало, че Чардън Шир е разбрал, че е победен, още в първия бой, но въпреки това е поискал благородниците да минат в нелегалност и да продължат борбата.

— Чардън Шир… или някой друг — каза Кутулу.

— Например?

— Може би нашият мистериозен маг го знае. Страшно съжалявам, че не мога да си поговоря с него. Приносът на съпругата ви само потвърждава онова, което намекват досиетата с отсъствието си — че в Кальо съществуват две конспирации. Едната е тълпата, спонтанните бунтове. Другата е много по-сериозна и включва оцелелите членове на управляващата класа в Кальо. Скрили са се и очакват деня и сигнала, за да се вдигнат и да свалят имперската власт. Това е конспирацията, която сериозно ме плаши.

— Вдигни пръстена, за да мога да го видя — заповяда императорът. — Но само за миг, може да ни наблюдават — подчиних се и заобръщах насам-натам пръстена на Разбития нос над Зрящата купа. — Мисля, че вашият разбойник е казал истината. В направата му не е вложено нищо магическо. Крадецът вероятно го е прибрал при обир и лицето, което търсим, му е поставило заклинание, за да го превърне в талисман. Сега би ли се отдръпнал да поговоря с гадателите ти?

Махнах на Синаит и Едви да пристъпят напред. И двамата го направиха със страхопочитание. Едви сигурно беше виждал лично императора като член на свитата на принца, но за Синаит знаех, че не е.

— Ето какво ще опитаме — заговори Тенедос като внимателен и търпелив учител. — Спомням си за едно заклинание, което научих на млади години в едно селце от жена, която наричаше себе си „търсачка на вещици“ — вдигна някакъв свитък. — Двамата записвате — бързо — това, което е на този пергамент. Не трябва да изричам думите, може да ни подслушват.

Двамата магове се подчиниха и устните им заоформяха безмълвно думите, докато пишеха. Синаит приключи първа, Едви — само миг след нея. Щом видя, че вдигнаха глави, император Тенедос прибра свитъка.

— Сега прочетете написаното. Постарах се указанията да са колкото може по-ясни.

Зачетоха.

— Има една дума тук — запита Синаит. — „Мевийрн“? Не трябва ли да е „маверн“?

— Не — отвърна Тенедос. — Така ще призовеш, няма да отпратиш. Опитвате се да преобърнете магията.

— Не ми е ясно какво ще се получи, ако това проработи — измърмори Едви.

Тенедос го изгледа ядосано, точно като учител в лицей, опитващ се да помогне на не много бързо загряващ възпитаник, но се овладя.

— Ще бъдете привлечени в определена посока, към онзи, който е поставил заклинанието върху пръстена.

— Ще бъдем като иглата на компаса, Едви — каза Синаит. Тя явно разбираше съвсем добре. Леко смутен, Едви кимна.

— Хвърляте заклинанието, както ви казах, записвате какво ви дава то и го прекратявате моментално — продължи Тенедос. — Тази магия е като отворен път. Не оставяйте възможност да я използват срещу вас.

— Аз поне ще съм бърза като вятъра — усмихна се Синаит.

— Правите го веднъж — продължи Тенедос. — След това трибун а̀ Симабю ще ви придружи до друго място, поне на петдесет мили от сегашното, и го правите отново. Полагате тези две посоки на карта…

— … и нашият злодей ще е в точката на пресичане — каза възбудено Синаит.

— Точно така — Тенедос се усмихна топло, а Синаит се изчерви като момиченце, получило първия си комплимент.

— Сега искам да поговоря насаме с трибуна — заяви императорът и двамата ясновидци и Кутулу излязоха с ниски поклони.

— Не съм сигурен дали това ще подейства — заговори Тенедос. — Човекът, когото търсим, е много предпазлив. Вече обмислям други неща, ако това не стане.

— Ако стане, какво правим?

— Залавяш го жив.

— Не съм опитвал тоя номер досега. Доколкото знам, да хванеш магьосник е малко като да спипаш змия с голи ръце. Мислиш си, че си го хванал, но въпросът е дали той не те държи.

Императорът се ухили.

— Подготвям магии, които чародеите ти поставят върху устройства, за да се затъпят достатъчно зъбките точно на тази змия и да не може да ти се изплъзне от хватката. Но трябва да бъде заловен, при това жив. Чувствам, че той е ключът към много неща, които тревожат Нуманция. Неща, на които трябва веднага да се сложи край!

Същата нощ заклинанието беше хвърлено от една стая в една от кулите на замъка. В голото помещение имаше само седем високи мангала от ковано желязо, а между тях, в широк кръг — седем канделабъра от същия материал. По всички стени бяха изрисувани полукръгове, всеки с радиус около три стъпки. Във всеки от тях с тебешир беше надраскан различен символ. В центъра на помещението беше начертан голям триъгълник, с дъга, изрисувана на всеки ъгъл. По страните му бяха изписани думи на непозната за мен писменост. Най-различни билки: лютиче, даман, скална роза, клен, бяла върба и други горяха в мангалите.

Синаит ми беше обяснила, че заклинанието е съвсем просто. Според указанията на императора силата му зависела повече от повторението, отколкото от дължината.

Едви се беше облякъл в черен халат, извезан със златни и сребърни фигури, изобразяващи съзвездия, магически инструменти и разни такива, стегнат с колан от предено злато, досущ като богат дворцов магьосник. Синаит носеше обичайната си кафява роба.

Много бях притеснен от думите на Тенедос за опасността. Според Синаит едва ли щеше да им потрябва помощ, но Едви ми каза доста изнервено, че може би няма да е зле да разполагаме с няколко войници, тъй че бях взел десетима, и Карджан, разбира се, и стояхме с извадени оръжия на тясното вито стълбище. Представа нямах каква ще е ползата от тях или от мен срещу магически противник. Но все пак — по-добре от нищо.

Тежката дъбова врата се затръшна и зачакахме отвън. Чакахме дълго и започнах да се безпокоя. Чух вой на усилващ се вятър и надникнах навън през амбразурата. Но въздухът беше замрял. Беше почти на разсъмване. Песента на вятъра се усили още и още и чух как някой извика отвътре. Сабята се озова в ръката ми. Викът премина в крясък на изненада, а след това — на болка. Синаит изпищя и дръпнах дръжката на вратата, но я бяха залостили отвътре. Натиснах вратата с рамо, но дебелото дърво изобщо не искаше да поддаде. Блъснах още веднъж, след което старши пиконосец Свалбард, грамаден и плещест, ме дръпна най-безцеремонно, удари два пъти по вратата с огромния си боздуган, високо и долу, пантите се откъснаха и вратата отхвърча.

Едви се беше проснал на пода сред море от кръв в един от ъглите на триъгълника. Ясновидката Синаит беше опряла гръб в стената. Към нея пристъпваше огромен войн, много по-висок от мен и облечен в калийската броня отпреди девет години. Обърна се към мен — очите му бяха като огнени пламъци, а лицето — като черен въртоп.

Покрай ушите ми изсвистя хвърлена брадва и издрънча в бронята на създанието. Привидение или не, беше си от плът. Духът — или демонът — обърна гръб на ясновидката и връхлетя върху мен, стиснал огромния меч като копие. Парирах и усетих срещу себе си здрава стомана. Воинът посече и едва успях да отбия удара.

Ударих го по бедрото и острието ми отскочи от бронята, все едно че беше дебела цяла стъпка. Той — или то — отново замахна с меча си, отскочих встрани и стоманата се натресе в каменния под сред дъжд от искри.

В този миг си спомних нещо, което Тенедос ми беше казвал за магията, и вместо да атакувам пряко демона, посякох по ръба на триъгълника и прерязах тебеширената черта, докато привидението връхлиташе.

И изведнъж, все едно че плътността се превърна в дим, можех да виждам през него, видях Синаит до каменната стена и след миг нямаше нищо освен войниците, Синаит и трупа на Едви.

— Значи все пак е имало прегради — казах тъпо, изтъквайки очевидното.

Синаит потръпна.

— Но заклинанието на императора подейства преди… преди онова да дойде. Не ми остана време да засека, но имаме една посока към врага.

И тя посочи тялото на Едви. Приживе може би беше безличен, но в смъртта си бе послужил добре на Нуманция, защото лежеше с едната ръка изпъната напред — сочеше почти право на изток.

— Сянката дойде оттам, накъдето сочи — каза Синаит. — Още веднъж, и ще хванем магьосника.

Говореше без трепет и за пореден път се възхитих на куража й. Но второ хвърляне на заклинание щеше да е почти невъзможно. Този вещер беше открил първия ни опит и сега щеше да се спотайва и да чака.

На другия ден извършихме траурната церемония за Едви и предадохме тялото му на пламъците. Наредих да се подготвят три ескадрона пиконосци за ескорт на ясновидката Синаит, която бе решила да направи второто заклинание в град Камбон, на около седемдесет мили югозападно.

Бях се опитал да докладвам на императора с помощта на Зрящата купа, но без успех. Синаит се зачуди дали нашият враг, вече предупреден, не е хвърлил контразаклинания срещу всяка магия, която можем да опитаме.

— Не знам колко е могъщ този маг. Сигурно е, че е доста силен. И няма да му е нужна много енергия, за да попречи на вашата Купа, след като дарбата ви е малка, а обучението — никакво. Бих ви посъветвала изобщо да не се опитвате повече.

Това много ме притесни. Тенедос беше обещал още заклинания, с които да хванем този чародей, а ето, че бяхме принудени да го сразим без тях.

Около час преди тръгване Кутулу ме намери в суматохата на полковата казарма.

— Не мисля, че ще ни трябва повече магия — рече той. — Елате, ще ви покажа.

Бързо влязохме в кабинета му, където беше тъмно като нощ, въпреки че навън бе слънчево — заради черните завеси, скриващи светлината. Шпионите мразят прозорците, освен когато самите те не се опитват да надникнат през тях. Една от стените беше покрита с огромна карта на Кальо. Беше нашарена с многобройни топлийки, всяка с номер в червено. От замъка беше изпънат конец, точно в посоката, която ни беше дала смъртта на Едви.

— Ще бъда много кратък — властно заговори Кутулу и ми стана малко смешно. Сега бяхме на негов терен и общо взето той беше старшият. — Защото спипахме нашия злодей — добави той и в обичайния му безстрастен тон долових нотка на триумф.

— Първо — имаме конеца, изобразяващ линията от заклинанието на ясновидците.

— Виждам го.

— Вчера следобед един от чиновниците ми, които накарах да ровят в бумагите на Чардън Шир, намери ето това — той вдигна някакъв къс пожълтяла хартия. — Можете да го прочетете, но едва ли ще ви трябва, освен ако не държите. Реквизиция на впрягове и войници за ескорт на Микаел Янтлус, магьосника на Чардън Шир, до войсковия лагер от другата страна на река Имру. Ако се съди по датата, извършена е точно един ден преди нашата армия да претърпи онова тежко поражение, опитвайки се да прехвърли реката и да навлезе в Кальо.

— Документ, непредставляващ интерес за никого освен за интендантите — продължи той. — На мен обаче ми се стори интересен, защото съдържа имената на трима от помагачите на Микаел. Първият е неизвестен, както и вторият, но третият е с интересно фамилно име: Амбойна. Лично име Ялон. Единственият син на ландграф Молайс Амбойна, най-доверения приятел на принц Рюферн.

— Кучият му син! — възкликнах.

— И още как. Особено след като ландграф Амбойна не е споменал за тази тайна професия на Ялон. Помислих си, че това е много интересно, поради което реших да задам няколко въпроса на нашия приятел философа Аримонди Хами. Зададох му ги в компанията на Юджърн и ще призная, че присъствието му беше доста убедително.

Спомних си как Юджърн бе изтезавал Разбития нос и потръпнах.

— Уведомих Хами, че за разлика от други нуманцийци, не изпитвам особен интерес към благополучието му и че държа да науча всичко за рода Амбойна и за връзката му с Чардън Шир и Микаел Янтлус. Казах му, че ще е съвсем глупаво да ми се прави на несведущ или на голям храбрец. Рано или късно всеки проговаря, особено когато разпитващият знае какви въпроси да постави.

— Прояви благоразумие и ми каза каквото исках. — Кутулу спря за миг. — Накратко, родът Амбойна е служил на Чардън Шир, на баща му, както и на дядо му, или пряко като магьосници, когато някой член на рода е притежавал определен талант, или като посредници с други заклинатели, когато другите са използвали тъмни сили, за да постигнат целите си. Дъщерите на рода също са се омъжвали за чародеи, когато са могли и когато са имали малко от таланта. Иначе за жена Амбойна е било напълно приемливо да стане конкубинка на магьосник. Две от тези момичета, дъщери на Амбойна от първия му брак, са придружили Микаел Янтлус в цитаделата, където беше унищожен, и явно са загинали там.

— Хами като че ли беше горд, че фамилията Амбойна с такава охота проституира жените си, за да са близо до магическата сила — продължи той. — Каза също, че Ялон имал голям талант и можел да се издигне и да стане първият заклинател на Чардън Шир, ако ренегатът майсирец Янтлус напуснел поста. Попитах дали самият ландграф Амбойна притежава някаква мощ. Каза, че не, но че проявявал силен интерес към изкуството, поне откакто го познавал. Чудя се дали това не е друга причина предателят Хами да избегне бесилката. Напълно е възможно ландграф Амбойна да се е застъпил за него пред принца.

Почувствах се малко засрамен от моето по хлапашки меко разпитване на Хами, но само малко — все пак аз бях войник, а Кутулу — полицай.

— Веднага щом ме известиха за заклинанието на ясновидците, поставих това на картата.

Вдигна една дълга показалка, прокара я по червения конец и спря на петдесетина мили от Полиситара.

— Точно тук е седалището на владенията на Амбойна, голямото им фамилно имение, Ланвирн, където се предполага, че е Ялон Амбойна. Ще забележите, че се намира точно по линията. Между другото накарах един от служителите си да я провери с компас, преди да изнесем тялото на ясновидеца Едви.

— Друго интересно нещо — продължи той. — Погледнете картата. Топлийките маркират антиимперски инциденти. Забелязвате ли, че близо до Ланвирн няма от тях? Амбойна са били много умни, погрижили са се тяхната земя и хората им да останат извън подозрение. Но както виждате, след като проблемните райони се картират, точно това отсъствие на дейност привлича окото.

Погледнах го с възхищение — наистина заслужаваше да е супершпионинът и главният полицай на императора.

— Мисля, че трябва да тръгнем веднага — продължи Кутулу, — с малка част, може би четиридесет от вашите Червени пиконосци. Разполагам и с шест-седем от моите хора, за които насилието не е много чуждо. Аз лично. Ясновидката. С изненада можем да избегнем нуждата от големи сили, които винаги предизвестяват идването си.

— Добре. Ще се приготвим веднага — казах, жаден за действие. — Но какво ще правим с бащата на Ялон Амбойна, ландграфа? Длъжни сме да допуснем, че може да се свързва със сина си, така че трябва да го държим в неведение.

— Съобщих на принца за разкритията си, както изискват заповедите ми — отвърна Кутулу. — Помолих го да арестуваме и затворим ландграфа. Принцът изпадна в ужас, каза, че не може да направи такова нещо без доказателство за съучастие на ландграфа в измяната.

— Опитах се да възразя, но… — Кутулу вдиша дълбоко. — Вместо това му измислихме „важна работа“. Амбойна напусна замъка преди два часа, с ескорт от войската на принца. Командващият офицер получи заповед да задържи ландграфа извън Полиситара поне два дни, каквото и да струва това. На мен не ми харесва, но по-далече принц Рюферн не можа да стигне.

Кутулу, изглежда, беше помислил за всичко. Тогава ми хрумна един въпрос.

— А Аримонди Хами? Няма ли да е от полза да го вземем с нас? По пътя той сигурно ще може да ни каже повече за този Ялон Амбойна.

— За съжаление, той почина в хода на разговора — отвърна Кутулу. Забеляза изражението ми и вдигна ръка. — Не, не от изтезания. Нито аз, нито Юджърн сме му посягали. Изглежда, умря от ужас. Сърцето му просто се пръсна. Вече се разпоредих да се погребат без шум тленните му останки, с жрец, на когото мога да се доверя, че ще си мълчи.

Изгледах го твърдо. Лицето на Змията, която никога не спи беше спокойно. До ден-днешен не знам дали ми каза истината.

— Това става интересно — отбеляза Синаит и се почеса по брадичката. — Да отвлека един магьосник жив и в същото време да се постарая и аз да остана жива. Много интересно, наистина. Е, да допуснем, че той е по-добър заклинател от мен или че най-малкото е по-добре запознат с терена, реален, както и духовен; което според мен е най-добрата идея, тъй като все още не съм изпращала дух на отмъщение срещу някой, който е успял със заклинание срещу мен. Идеята на Кутулу е правилна. Трябва да се счепкаме с него колкото се може по-бързо и да използваме изненадата като главно оръжие. Не трябва да казвате на никого от войниците на каква акция тръгваме. Не че допускам, че Амбойна или някой друг магьосник може да чете мисли, но ако всички тези хора мислят за него, ако му готвят злото, това може да предизвика… вибрации може би е слаба дума… но може да го усети и да реагира.

— Както елен може да усети присъствието на ловеца, ако ловецът го гледа продължително?

— Примерът е добър. Значи, както предложих, трябва да се счепкаме с магьосника колкото се може по-бързо. Мисля, че трябва да бъде обездвижен. Да се вържат ръцете и краката му. Да му запушим устата, за да не може да започне заклинания. Да му вържем очите, за да не може да определи къде е, и после да го изнесем далече от познатата му среда. Навярно ще мога да усетя заклинанията, които може да опита, и да ги предотвратя. Може би няма да е зле да го лишим от съзнание веднага и да го свестим, след като се изтеглим.

Усмихнах се кисело.

— Това ще е сериозна задачка, чародейко. Да проникнем в един добре охраняван замък, без да вдигнем никого по тревога, особено Амбойна, после да го фраснем по главата и да се измъкнем на пръсти, без никой да вдигне врява до небесата. Сложничко е.

— Бива си я задачката — съгласи се Синаит. — Но съм забелязала, че бандитите го правят непрекъснато. След като сме много по-умни от всеки престъпник, би трябвало да е лесно.

Единственият ми повод за смях през този ден.

— И ти, разбира се, лично ще водиш този рейд — каза Маран.

— Разбира се.

Тя поклати глава и се опита да се усмихне.

— Когато ме попита първия път дали не бих желала да те придружа на този пост, се зарадвах, защото много дълго бяхме разделени. Но може би сбърках. Преди, когато беше на мили и левги от мен, винаги си представях, че може да ти се случи най-лошото, и непрекъснато се боях. Сега разбрах, че истината може да е много по-плашеща. Притеснява ме, Дамастес, скъпи мой, че си твърде миролюбив.

Вдигнах вежда.

— Звучи ми малко странно. Малцина биха помислили, че човек, избрал за занаят войната, е миролюбив.

— О, точно такъв си. Ако не беше, щеше да изпратиш двата ни полка със заповед да ударят здраво имението Ланвирн и да не взимат пленници — нито селяни, нито господаря им.

— Императорът заповяда Амбойна да бъде хванат жив.

— Не императорът, колкото и да го почитам, едва ли не като бог — отвърна тя, — е този, който ще трябва да се промъква в покоите на един магьосник. Понякога това, което баща ми наричаше „политика на кървавите ръце“, може да е добродетел.

— Понякога — да. Но не и тук. Не и сега. Искрено вярвам, че една от причините Кальо да е в руини е, че предшествениците ми и техните началници много са бързали с меча и въжето.

Маран стана и отиде до един прозорец.

— Този спор вече сме го водили. Нямам желание да го започваме отново. Не и след като се каниш да ме оставиш след час. Хайде, Дамастес. Нека да се любим. Остави ми малко от куража си със семето си. И ми дай нещо, на което да се радвам и за което да мисля, докато те няма.

Носеше обикновена копринена рокля и бързо я смъкна, свали и долната си риза, пристъпи до близкото ложе и легна.

— Остави си туниката. Искам да видя как ме любиш като войник, за да помня винаги какъв си. Ела при мен, Дамастес. Имам нужда от теб!

След няколко минути напуснах покоите ни. Отвън стоеше спокойният Карджан и един разгневен вестоносец в ливрея с цвета и герба на принца.

— Този дърдорко казва, че принцът искал да ви види — заобяснява Карджан. — Казах му, че сте ми наредили да ви оставя на мира. Тоя обаче искаше да влезе. Не се наложи чак да го зашлевя, но малко оставаше.

— Как смееш! — изсъска вестоносецът. — Аз говоря от името на принца!

— Боец! — изревах. — Имаш съобщение за мен, така ли?

— Да. Да, разбира се. Точно както каза този идиот.

— Тогава стига си ломотил и ме заведи при принца.

— Но няма ли да направите нещо на тоя… тоя…

Видя физиономията ми, затвори уста и заситни пред мен, напъвайки се да изпревари дългите ми крачки.

— Казах на вашия домин, че желая да ви придружа на този рейд — заяви принцът. — Той ми се направи на изненадан, после ми каза, че трябвало да обсъдя желанието си с вас — присви устни. — Понякога се чувствам по-малко владетел и повече затворник в този проклет замък! Проклятие, все пак обещах на брат си, че ще свърша работата по най-добрия начин, който знам, и се опитвам да го направя! Нямам желание да клеча на тоя трон като квачка на полог!

Изгледа ме с гняв. Срещнах погледа му твърдо и се изненадах, че той не отклони своя. Стисна челюсти и за миг долових нещо от вътрешната сила на брат му, едва овладяна.

— Моля за извинение, ваше височество — казах го съвсем искрено. — Случаят налага да бързаме и не взехме предвид вашите чувства. Повече няма да се повтори.

— Това не ме притеснява много — каза Рюферн. — Забравете го. Винаги съм се гордял, че назначавам подходящи хора и ги оставям да се справят сами.

— Въпросът е, че имам намерение да тръгна с вас — продължи той. — Не се безпокойте, знам, че не съм военен, така че няма да се опитвам да се меся. Но народът на Кальо изобщо няма да ме зачита, ако си седя на задника, обкръжен от глутница дворцови глупци и курви, и оставя същинската задача с управлението да се върши от други.

— Съжалявам, ваше височество, но…

— Спрете! — изрева Рюферн. — Трибуне, казах ви, че имам намерение да тръгна, и ще го направя. Заповядвам ви. Подчинете се или ще повикам гвардията и ще наредя да ви арестуват.

Кълна се в смачканите топки на Умар, имаше плам у този мъж, и то какъв!

— Не мога да се подчиня на тази заповед, ваше височество. Арестувайте ме, ако искате, но бих искал да ми оставите възможност да обясня.

— Не ме интересуват обясненията ви! Проклятие, брат ми ми е разказвал как сте се опитали веднъж да го спрете да не тръгва с вас, в онзи говнян пограничен град, където и двамата за малко сте щели да загинете! Но той е настоял и е тръгнал. Ще направя същото.

Запазих мълчание.

— Е? — каза той.

— Попитах ви дали ми е разрешено обяснение. Ако не, ще трябва да постъпите както пожелаете.

Той пребледня, почука с кокалчетата на пръстите си по масата и накрая отрони:

— Добре. Ще ви изслушам.

— Благодаря ви, сър. Вашият брат наистина настоя да дойде с мен тогава в Саяна, и беше прав. Търсехме магия, а той беше — той е — магьосник. Това е различно.

— Може да не съм магьосник — каза Рюферн. — Но мога да въртя сабята не по-зле от всеки от пиконосците ви, трибуне. Не разбирате ли? — гласът му беше станал умолителен. — Наистина трябва да почувствам, че съм способен на нещо, в името на Айрису! Не разбирате какво е. Лайш беше — е — моят по-малък брат и докато отрастваше, се грижех за него.

— Сега е обратното — Рюферн въздъхна. — Сега той е силният и понякога се чувствам като последния паразит, държан повече от съжаление, отколкото защото мога да служа добре. Понякога… — продължи почти шепнешком. — Понякога си мисля дали по-рано не ми харесваше повече.

За малко щеше да ме обземе съжаление, но се овладях.

— Сър, ние отново преследваме магьосник. Много могъщ. Неизвестно как, но той знае всичко, което става в Полиситара. Ще ви задам един въпрос, сър, а вие ми отговорете възможно най-добре и ако след това все още мислите, че е разумно, двамата ще тръгнем след час. Не смятате ли, че този Ялон Амбойна ще разбере почти моментално дали принц Рюферн Тенедос, владетелят на Кальо, е напуснал по някаква причина двореца си, при това без предупреждение и в компанията на въоръжен отряд? Не смятате ли, че това може да го накара най-малкото да се вдигне по тревога, а може би дори да ни постави капан?

Последва много дълга тишина. Принцът въздъхна и раменете му увиснаха. Изпитах облекчение — бях се надявал, че все още притежава проницателността, която го бе направила успяващ търговец.

— Вие сте прав, Дамастес — каза той с неохота. — Но като казвам това, не изпитвам топли чувства към вас. Ще остана, щом желаете. Но не очаквайте, че просто ще се усмихна и ще го забравя като поредната си прищявка, отхвърлена с лекота. Бях съвсем сериозен — изгледа ме твърдо. — Свободен сте. Желая ви успешен лов.

Излезе, без да дочака отговор, и тръшна много силно вратата зад себе си.

Изчаках няколко мига, след което напуснах през същата врата. Принц Рюферн се оказваше по-добър човек, отколкото си мислех, и си напомних да не бързам с преценките си. Навярно императорът не беше сбъркал съвсем, като го бе направил принц-регент.

Тръгнахме на групи от по трима-четирима, следобеда. Цивилните напуснаха първи, после войниците, облечени в тъмни цивилни дрехи, със скрити оръжия. Беше ветровит студен ден, идеален за целта ни. Срещнахме се на уречения хълм на пет мили извън града. Щом се стъмни и пътниците оредяха, се спуснахме на широкия път и поехме към Ланвирн.

Залегнахме на разкаляния склон на хълма и се взряхме в Ланвирн. Бяхме петима: капитан Ласта, Синаит, Кутулу, Карджан и аз. Другите ми бойци се бяха скрили в паянтовия плевник зад нас. Беше скоро след съмване. Бяхме яздили цяла нощ — спряхме само веднъж за кратко да хапнем и да пийнем по шишенце вино. Гадателката Синаит бе направила заклинание върху шишенцата да ги стопли, тъй че когато продължихме, се бяхме посгрели.

Ланвирн, също като Полиситара, беше ограден с каменни стени. Самата крепост представляваше правоъгълник с квадратни кули на всеки ъгъл на високата седемдесет и пет стъпки цитадела. Имаше река, отклонена за ров около три от стените, а отзад имаше блато. Фермите на Амбойна бяха процъфтявали извън крепостта и схлупените къщурки на предградието се бяха умножавали около централната сграда, от другата страна на каменния мост, минаващ през рова. Тук-там по разкаляните ниви работеха селяни и по черните пътища скърцаха фургони. Освен ако всичко това не беше много изкусна заблуда, Ялон не знаеше, че идваме.

Огледахме поред всичко. Задната част на замъка представляваше голяма кула, над която се вееше знамето, подсказващо, че тук е резиденцията на Амбойна.

Синаит колебливо подхвърли, че би могла да опита малко търсещо заклинание, но че предпочита да не го прави, за да не предупреди Ялон. Съгласих се — щяхме да го намерим с помощта на грубата сила.

Първо трябваше да проникнем в крепостта. Щеше да е възможно един-двама да изкатерят външната стена, бяхме си взели куки и въжета, но целта ни не беше семейното имане. Хрумна ми нещо. Махнах на капитан Ласта да допълзи до мен и му посочих мястото, където според мен Ланвирн щеше да е най-уязвим.

— Рисковано — прошепна той. — Много рисковано. Да чакаме някой да ни отвори, така ли?

— Точно така.

— Хм. Четирима… не, шестима души — разсъди той. — Другите изчакват… къде, в един от онези сайванти ли? Най-близкия до рова?

— Не. Онзи там. Да не се приближаваме много до рова.

— Рисковано наистина. Но не мога да измисля нищо по-добро.

Спогледахме се, свихме рамене и планът беше приведен в действие.

Тънкият лунен сърп се беше издигнал, почти скрит зад движещите се облаци, когато се плъзнахме от сайванта към рова. Бяхме седмина: Свалбард, който носеше връзки и парцали за връзване на очи и уста; също толкова едрият Елфрик, един от хората на Кутулу; двама стрелци от Червените пиконосци (Манич и един мой стар другар от битките, може би най-добрият стрелец с лък, когото познавах, старши пиконосец Кърти); Кутулу; моя милост; и моята сянка, Карджан.

Всички с изключение на стрелците носехме саби. Бяхме стегнали ножниците им на гърбовете си. Щяха да ни потрябват след като влезехме в Ланвирн, но не и преди това. Така поне се надявах. Главните ни оръжия бяха дълги ками и торби с пясък, с които можехме да усмирим всеки, на когото се натъкнем. Двамата с Карджан носехме оловни тежести, които можеха да се държат в юмрук, за да подсилят удара или да се хвърлят, както бях направил, когато убих калийския ландграф Илиас Мейлбранч.

Придвижихме се бавно, ниско приведени като сенки в нощта, докато стигнахме рова. Влязох първи и изгазих едва няколко крачки, когато дъното пропадна и започнах да плувам. Течението се опита да ме повлече под моста, но заритах силно и се добрах до първата арка, и водата ме притисна към нея. Шест глави заподскачаха по повърхността към мен и всички се вкопчихме в камъка.

Продължихме от арка на арка, докато се добрахме до влажните каменни стени на крепостта. Трима се промъкнаха под арката до другата страна на моста, други трима останаха с мен. Малко под повърхността имаше издатина, която не бях успял да видя, тъй че можехме да седнем.

Извадих от кесията на колана си клинове за палатка и ги набих в цепнатините на зида с помощта на една от оловните тежести. Свалбард ме повдигна и забих още няколко, докато се получиха груби стъпенки почти до парапета на моста. Чух глухо подрънкване и стържене на ботуши и разбрах, че Кутулу с другите двама е направил същото.

След това зачакахме. Изтръпналият ми мозък се мъчеше да реши кое е по-студено — прогизналото ми тяло от кръста нагоре в ледения вятър или онази част, която все още е под водата. Предполагам, че сме седели така час, може би два, въпреки че ми се стори колкото няколко живота.

През тихия ромон на водата долових тропот на конски копита. После каменният мост закънтя от железните подкови и към стражевата постройка се приближиха ездачи. Бяха поне половин дузина — твърде много, за да ги надвием. Чу се вик и от портата се отзоваха. Изскърца сбруя, няколко мъже измърмориха, после голямата порта се отвори с тежко скърцане и ездачите влязоха в Ланвирн. Портата се затвори и всичко заглъхна отново, чуваше се само плисъкът на водата.

Мина още време и чухме приближаването на нови конници — този път сякаш бяха двама, не повече от трима. Изкачих се по клиновете. Карджан, след него и Свалбард, се озоваха зад мен. Отново вик, отново му отвърнаха. Викът още не беше заглъхнал в нощта, когато се прехвърлих през парапета, с кама в ръката.

Бяха трима. Единият още седеше на коня си; другите двама бяха слезли. Бяха с гръб към мен, но чуха стъпките ми. Единият се обърна, зяпнал от изненада; дръжката на камата ми изтътна в ребрата му, острието щръкна цяла педя от гърба му. Вторият отвори уста, но торбата с пясък го удари по главата и го свали. Конят на третия се изправи на задните си крака, някой сграбчи ездача за глезена и го смъкна от седлото, а Елфрик скочи върху него, докато падаше. Видях как камата му се вдигна нагоре, после се спусна надолу, три пъти в тъмното, а вратата вече се отваряше. Свалбард сграбчи с две ръце дървеното крило, дръпна силно и измъкна вкопчилия се в него смаян пазач на моста. Карджан го свали с торбата си с пясък и нахлухме в Ланвирн.

Червените пиконосци се появиха в тъмното от другата страна на моста с магьосницата Синаит и ни последваха в двора. От една от кулите се чу трополене на слизащ пазач. Кърти опъна лъка си и когато мъжът се появи, стрелата изсвистя и го прониза в гърлото.

Свалбард и Елфрик затичаха нагоре по стъпалата. Изчезнаха за няколко минути, след което се появиха отново. Свалбард поклати глава и вдигна ръце. Нямаше никаква охрана.

Удивих се на арогантността на Амбойна. Толкова се осланяше на дарбата си, че се смяташе за недосегаем.

— Кутулу, не трябва ли ти да поемеш командването? — попитах.

— Не — прошепна шпионинът. — Искам да го заловим според военния закон. Така няма да има право на обжалване.

Учудих се на способността му да мисли за правни тънкости в толкова трудна ситуация.

— Гадателко, засичаш ли някакъв капан?

— Не — гласът й прозвуча доста притеснено. — Този Амбойна или е много по-могъщ магьосник, отколкото допусках, и прави заклинания, които не могат да се засекат, или е невероятно самоуверен.

— Да видим кое от двете е — отвърнах и махнах на хората си. Притичахме до входа на главната кула. Крилата на вратата бяха от здраво дърво, обковани с желязо, и сигурно можеха да устоят срещу удар на внушителен таран. Но бяха незаключени и без охрана.

Голямата зала можеше да побере стотици, но вътре имаше само десетина мъже и жени, седнали над остатъците от късната вечеря — и още толкова слуги наоколо.

Познах Ялон Амбойна моментално, въпреки че дотогава не го бях виждал — беше пълно копие на баща си. Лицето му бе като на умислен мечтател, може би поет.

До него седеше младо момиче, което според мен трябваше да е сестра му Кимея, както беше казал Хами на Кутулу, не повече от четиринадесетгодишна. И те двамата, и гостите им бяха облечени богато.

— Ялон Амбойна — извиках. — Имам заповед на императора да ви арестувам!

Една от слугините изпищя и хвърли един супник по Карджан, той я изрита и я отпрати настрана. Извадих сабята и се втурнах покрай масата. Мъжът откъм вратата се надигна, фраснах го в слепоочието с оловото в лявата си ръка и той се просна в скута на съседката си по маса.

Кутулу беше до мен. Един избута стола си на пътя му и размаха ножа за ядене. Пълната с пясък ръкавица на Кутулу тупна в лицето му и той заби нос в платото с вечерята пред себе си.

Сивокосият мъж до сестрата на Амбойна скочи от стола си и измъкна от ножницата си тънка сабя. Замахнах към него и той парира, после посече. Избих сабята му и ужасно невежливо го изритах в корема и го пронизах.

Но той беше дал няколко секунди на Амбойна, а магьосникът нямаше нужда от повече. Между нас имаше не повече от десет разкрача — и в това пространство изведнъж се извиси сянка, после бързо прие облика на същия чудовищен воин, с когото се бях сразил в кулата в Полиситара. Този път имаше по един меч във всяка ръка и очите му грееха огнени.

Посече към мен, блокирах замаха му и от удара сабята ми отхвърча настрани. Рухнах върху плочите, щом създанието замахна над главата ми. Ръката ми зашари за сабята, напипах я, превъртях се и се изправих.

Ялон Амбойна отстъпваше към стълбището в дъното на залата. Чух как замълви заклинанията си и чудовището му отново ме връхлетя.

Изневиделица една стрела щръкна от окото на Амбойна и главата му отскочи назад, той залитна и падна. Демонът му нададе предсмъртен вой и двойникът на стрелата се заби в очната му кухина.

Кимея Амбойна изпищя и се хвърли върху тялото на брат си, а чудовищният му бранител изчезна, все едно че не беше го имало.

— Никой да не мърда — извика Кутулу. — Всички сте арестувани, по заповед на император Лайш Тенедос, по обвинение в убийство и държавна измяна!

Последваха писъци и викове; един от гостите посегна за меча си и рухна под удара на Елфрик.

Не им обърнах внимание, нито на слугите, които се изсипаха в залата. Стоях изпълнен с нерешителност, стъписан от смъртта на господаря им.

Виждах само просналото се тяло на Ялон Амбойна и подгизналите от кръв поли на сестра му. Тя притискаше до гърдите си трупа на брат си и виеше.