Кралят-демон

25. Участта на Джарра

Събудих се замаян, озадачен защо светът наоколо е станал оранжев, оранжев и с червени пламъци, и усетих, че ми е трудно да дишам. Пожар! Притичах гол до един от прозорците и отворих рамката, без да ме е грижа за студения вятър.

Огънят идваше от все още запечатания, така и непроучен палат на азаза. Пламъците изригваха нагоре, чак до ниските, понесени от вятъра бурни облаци и към нас се търкаляха гъсти валма задушлив пушек.

Алегрия се беше събудила и й казах да се облече топло, като за път, защото около един магьосник нищо не става случайно. Навлякох си дебели панталони и вълнена риза, високи до коленете ботуши и тежък кожен елек. Въоръжих се с правия си меч и камата със сребърната дръжка на Йонджи от другата страна на колана. Взех си обшити с метал ръкавици и шлема и затичах надолу по стълбите, като виках Червените пики да се строят. Вече се бяха вдигнали, затягаха коланите на оръжията и ботушите им тропаха към конюшните.

Огънят беше сигналът и навсякъде из Джарра мъже и жени излизаха припряно от скривалищата си. Всеки носеше накиснати с масло парцали, стомана и кремък. Малки огньове замигаха в мазета, складове и дюкяни, после започнаха да се усилват, все повече и повече. Други огньове идваха от нечовешки източници, като ордата огнени мухи, сътворени от майсирските бойни магьосници, сипеха се оживели от самия въздух и капеха по сухо дърво, бали с плат и напоени с бренди складове. Джарра, изградена най-вече от дърво, прегърна огъня като любовник.

Пращенето на пламъците ставаше все по-силно и вече трябваше да викам:

— Капитан Балк!

— Сър?

— Вземи Свалбард, Кърти и още двама. Погрижете се дамата ми да бъде отведена на безопасно място. Аз ще поема командването на пиконосците.

— Слушам, сър — отвърна той и стисна устни; заповедта явно не му харесваше, но ми беше все едно.

— Императорът! Към императора!

Изведоха цвилещите от страх коне, метнахме се на седлата и препуснахме в галоп към двореца на крал Байран. Но огънят вече ни беше изпреварил, някои от кулите пушеха и по стените пробягваха пламъци.

По коридорите цареше лудост — придворни и военен персонал тичаха и крещяха заповеди, без никой да се подчинява. Сграбчих един тъпак за рамото и го разтърсих здраво.

— Императорът! Къде е?

— Напусна покоите си… В големия кабинет, ей там!

Затичах натам, с пиконосците след мен, отворих с трясък вратата и нахлух. И тук имаше огън — малък, кротък огън зад решетката на камината. Императорът носеше халат на ясновидец и беше наредил да избутат настрана големите маси за военни карти. Двама послушници рисуваха знаци върху лъскавия тъмночервен под. Тенедос беше съвсем спокоен.

— Добро утро, Дамастес. Майсирците най-после се разбудиха.

— Да, сър. А вие ще напуснете веднага. Трябва да отидете на безопасно място.

— Като му дойде времето. Когато успея да победя този огнен дух, който е обсебил Джарра.

— Сър?

— Млъкнете, трибун! Това е заповед.

Закрачих из залата. Кипях отвътре, но мълчах, за да не преча на магията. Императорът припяваше монотонно, мърмореше и помощниците му и половин дузина от Братството опитваха заклинания. Но светлината зад големите прозорци ставаше все по-силна и по-силна.

— Изглежда — заговори императорът, все още спокоен, — че магията на азаза, която е стихийна според мен, има силен корен.

Извиках на Отман да приготви каляската и багажа на императора и подканих Тенедос да се облича. Свитата му от придворни и магове нямаше нужда от подкани и докато изтичаме навън, повечето вече бяха изчезнали. Натиках почти насила императора в каляската и казах на кочияша да кара право към палата на азаза, да отвори близката порта в стената и да излезе от града.

— Но… може да има вражески войници.

— Войниците са „може би“ — пожарът е сигурен! Действай!

Подчини се, макар и с неохота, и каляската се затътри. Пратих за ескорт всичките си пиконосци. Ако отвън имаше майсирци, нямаше да им трябват командите ми.

Метнах се в седлото на Бригсток и препуснах към щаба на най-близкия гвардейски корпус. Подминах една къща, в която преди три нощи двамата с Алегрия се бяхме отбили да погледаме един много забавен танц, игран от гвардейците на Варан — по-младите легати, непритеснени от липсата на подходящи партньори, ни бяха показали свои местни танци, толкова дивашки и разпуснати, че негаретите от дивите лесове щяха да изпитат ревност, ако ги видеха. Сега прозорците на къщата се бяха превърнали в жълти и червени очи, а стените й се издуваха. След миг тя избухна и металният покрив изхвърча нагоре и лъсна в пламъците. Завъртя се и се срина на земята, само на няколко разтега от мен. Отгоре заваляха искри, въглени и огън и Бригсток изцвили и заскача уплашено — но вече бяхме далече от опасността.

Намерих Агуин Гуил и му казах къде е императорът, и да вземе бързо няколко полка и да се погрижи за сигурността му. Този път поне не се поколеба, нито попита за повече разпореждания. Забравих за него, както и за императора, и се помъчих да измисля как да се преборим с пожара. Нищо не можех да измисля. Никой не знаеше къде са скрили майсирците противопожарните си машини. Не знаех дори дали имат такива и си спомних чутото за три пъти опожаряваната Джарра. Дори ако можехме да намерим такива съоръжения, нямахме нужния опит в използването им. Войниците са предназначени да убиват хора и да рушат неща, а не да ги спасяват.

Заповядах на стражевите патрули по улиците да спрат палежите по всякакъв възможен начин. Войниците, уплашени и навъсени, разбрали, че единственото убежище от майсирската зима се изплъзва, не поискаха повече уточнения. Отначало всеки, заловен със запалителни материали до нов пожар, увисваше на бесилото. Но това отнемаше много време, а беше достатъчен само нож или меч, забит в корема. Но пожарите продължаваха да се разрастват и скоро всеки, който се мернеше по улицата без нуманцийска униформа, биваше посечен.

Спомних си от момчешките си години в Симабю, че когато се запалеха оризищата, използвахме контрапожари, за да ги спрем, и опитах това. Но или ветровете духаха в грешна посока, или заклинанията на азаза бяха много силни, защото пожарите, запалени, за да направят района безопасен, само усилваха бедствието.

Най-сетне се съмна. Черни облаци се вихреха над града, тъй че всичко беше в полумрак, но пожарите се усилваха. Излязох на един площад с огромен фонтан в центъра. Пожарът беше погълнал всички сгради наоколо и разквартируваните в тях войници бяха наскачали като уплашени жаби в басейна, за да потърсят уж спасение. Но огънят се беше оказал твърде силен и войниците се бяха сварили живи. Видях и други трупове по улиците, почернели като картофи, оставени много дълго в огъня — вече не личеше мъже ли са, или жени.

Мъртвите бяха щастливци. Други, обезобразени до неузнаваемост, имаха късмет, ако ужасът ги беше стъписал дотолкова, че да не усетят болката, но твърде много продължаваха да пищят. Онази сутрин сребърната кама свърши много черна работа — помогна на мнозина с единствената утеха, която можех да им дам: бързо връщане на Колелото.

Зърнах веднъж и Алегрия — беше успяла да убеди Балк да я остави да се върне в града, беше намерила един от лекарите ни и помагаше като медицинска сестра.

Джарра продължаваше да гори. Единствените безопасни сгради, тези, които нямаше да се запалят, бяха каменните храмове и ги взехме за болници и щабове. Знаех, че благочестивите майсирци щяха да го нарекат светотатство, но друг избор нямаше.

Огнената стихия продължи още три дни, сякаш други духове на естеството се бяха разгневили на капризите на Сайонджи: запищяха ветрове и небесата се разтвориха.

В този трети ден се натъкнах на императора. Вървеше през пепелищата и оглеждаше с любопитство. Изтръпнал от умора, успях някак да отдам чест.

— Благодаря ти, че може би спаси живота ми — каза той. — Това е ужасно. Не мога да си представя един човек… цял народ… толкова варварски, че да подпали собствената си столица. Макар че несъмнено вината ще бъде стоварена върху дивите нуманцийци.

— Красота беше загубена тук — продължи Тенедос. — Великолепие. Но когато я въздигна отново, Джарра, ако това име се запази, ще е хиляда пъти по-великолепна.

Бях потресен, че Тенедос можеше да види нещо добро в това бедствие. Той, изглежда, отгада мисълта ми.

— Да, Дамастес. Ужасно е. Но също така е голяма награда.

Награда? Помислих си, че е невероятно циничен, че се шегува много мрачно. Но после ми хрумна друга, още по-мрачна мисъл. А ако изобщо не беше шега?

Овъглените руини се простираха на мили околовръст. В Джарра бяха останали само малко оцелели сгради. От време на време някоя от тях необяснимо пламваше и избухваше. Всичко беше пепел и развалини, прорязани от открити пространства на доскорошни улици. Вече нямаше никакъв избор.

— Взех решение за хода на нашите действия — думите на Тенедос отекнаха от високите каменни стени на храма. Бяхме се събрали няколкостотин души — трибуни, генерали, няколко от по-старшите домини. — Крал Байран отказа да потърси благоразумието и да преговаря, или дори да помоли за мир — продължи императорът. — Очевидно е, че е съвсем луд и си въобразява, че може да продължи да се бие. Очевидно е, че не си дава сметка за силата на своя противник и че Нуманция никога — никога — не е отстъпвала от бойното поле. Трябва да продължим да го притискаме. Уведомиха ме къде се намира кралската армия. Ще тръгнем в марш, за да се сразим с нея.

— Ако се оттеглят, ще продължим на север, по традиционния търговски маршрут, докато не стигнем някой град, подходящ за зимуване и снабдяване с провизии. Целите ми включват завръщане в Джарра напролет, ако не сме унищожили Байран дотогава — Тенедос се намръщи. — Той, в безкрайната си арогантност, е решил, че Майсир е негов и само негов, негов и на покварените му благородници, и не проявява и най-малката грижа за своя народ. Ако това е войната, която желае, ще я получи. И нашият праведен гняв ще е безмилостен. Ще унищожим Байран и армията му до крак, така че след две поколения никой в Нуманция или Майсир да не помни името му. Подгответе хората си поход.

Последваха възгласи, но не много силни, и офицерите се пръснаха по частите си. Императорът не беше срещнал погледа ми по време на словото си. Нито беше използвал думата „отстъпление“. Но всъщност беше заповядал точно това.

Прецени се, че ще е по-просто армията да тръгне в похода си назад в обратен ред, така че елитните части, образували клина на настъплението, сега щяха да поемат тила. В челото на колоната трябваше да бъдат частите на Льо Балафре, които дотук държаха ариергарда, по-бавните или тежко пострадали бойни единици и поддържащите части. Не че беше особено важно, както ни увериха. Щяхме да разполагаме с достатъчно време да се прегрупираме, преди да срещнем майсирците.

Официално Джарра изобщо не беше изоставена. Останал беше малък гарнизон, който да държи града до пролетта, а болниците бяха пълни с болни и ранени. Колкото до другите гарнизони по пътя на нашествието ни, щяха уж да се изпратят вестоносци със заповед да се изтеглят с колоната или да тръгнат към Пенда.

Но нито един от тези куриери не стигна до гарнизоните. Казаха ни, че може би са убити в засада от негаретите или от селските групи за съпротива. Самият аз бях убеден, че куриери изобщо не са изпратени. Императорът не можеше да признае ужасното си поражение.

Така че всички тези части, гарнизони, снабдителни складове и лазарети, пълни с ужасно много пострадали — може би около сто хиляди души или повече според мен — бяха изоставени. Доколкото знам, нито един наш боец, от Иртинг до Пенда, така и не се завърна в Нуманция. Така императорът предаде своята армия.

— Много лошо ли ще е? — попита Алегрия.

— Не знам — отвърнах честно, докато й подавах ръка да се качи в каляската.

— Но ще се справим, нали?

— Да — уверих я и си спомних ужасите на бягството от Кайт. Но макар да бяхме дали в жертва над половината от армията си, все още разполагахме с близо един милион бойци, най-великолепната армия, съществувала някога на света, предвождана от най-великия чудотворец в историята. И боговете със сигурност бяха на наша страна.

Императорът ме попита дали бих поел командването на ариергарда, вместо челото на армията. Предположих, че не знае къде всъщност е армията на Майсир и че се опасява от най-лошото. Отвърнах, че ще го направя, стига да мога да получа трите най-добри части — елитните гранични полкове Десети хусарски и Дванадесети тежка кавалерия и моя Седемнадесети Ърейски пиконосци. Той се намръщи, но се съгласи да ми ги даде. Попрекалих с късмета си и поисках двеста души от ударните части на Йонджи за поддръжка, но той отвърна, че за това ще трябва да помоля лично Йонджи.

Понякога се чудех дали императорът не се бои малко от кайтеца. Аз самият се боях. Йонджи се навъси, каза, че съм му бил оставял само шепа хора, но поне щели да са в най-добра позиция да обират изоставената по пътя плячка. И така, поехме назад.

Казаха ми, че император Тенедос бил застанал до голямата северна порта, през която преди по-малко от един сезон беше влязъл в Джарра. Развалините на града димяха, улиците водеха от пустош към пустош. Заехтяха рогове и тръби и резкият ритъм на почетния марш заотеква в стаения въздух. Наклониха се полкови знамена и пики, войниците се вкочаниха, за да запазят някакво подобие на строева стъпка.

Тенедос беше царствен, спокоен, уверен, приемаше мрачния парад, все едно че е на Празничния войскови преглед в Никиас.

Колкото до нас, в тила, стигнахме градските порти чак късно следобед и императорът отдавна беше заел мястото си в колоната. Изминали бяхме не повече от четири-пет мили, когато падна студеният здрач и се спряхме на лагер.

Вече бях забелязал надвисващата беда. По пътя имаше разпилени вещи, но не ценностите, за които мечтаеше Йонджи. Имаше огромни впрягове, едва годни да се движат по най-гладките градски улици — бяха опразнени и в повечето случаи подпалени.

Странни предмети се срещаха по пътя. Видях една потрошена лира; статуя на някакъв бог или богиня, която сигурно беше запълвала цял фургон; женски копринени дрехи, провесени между високите дървета, все едно че ги е хвърлила някоя капризна великанка; огромни картини, посечени със саби, преди да ги захвърлят; няколкостотин тома, подвързани с еднаква червена кожа, пръснати в калта; и много трупове, дори след толкова краткото изминато разстояние.

Свалбард и Кърти бяха направили някои дървени приспособления в първата ни карета така, че седалките да могат да се събират в легло, и двамата с Алегрия бяхме на сухо. Някъде посред нощ ме събудиха. Двамата лежахме напълно облечени и трябваше само да си окача меча и да обуя ботушите.

Домин Биканер ме чакаше в малката си шатра с един от най-пребитите бойци, които съм имал нещастието да видя. Ръката му беше ампутирана и превръзките бяха мръсно черни и напоени с кръв. Беше облечен само в дрипави гащи и разкъсана риза и въпреки студеното време беше бос. Оказа се гвардейски старши сержант, тежко ранен при засада на негаретите, толкова тежко, че лекарите не бяха успели да спасят ръката му и се наложило да я отрежат. Трудно се възстановявал и го бяха оставили в един лазарет от някогашните храмове.

Събудил се от някакъв странен звук, нещо средно между съсък на змии или на вятъра. Отворил очи и видял из въздуха в болничното отделение да се носят тъмносиви, почти черни духове.

— Плътни ставаха от време на време. И се заклевам, че видях едно око, вторачено в мене. Взех, че се престорих на умрял или припаднал. Не знаех какво друго да направя.

— И после? — подкани го Биканер.

Това, което последвало, се оказа още по-ужасно. Най-вече защото обликът му беше съвсем човешки. В лазарета нахлули петдесетина мъже и жени. Облечени били в дрипи и повечето били пияни. Всички били въоръжени, някои със захвърлени или счупени наши оръжия, други — с най-различни сечива — коси, ножове, лопати. Ръмжали и виели от гняв.

— Почнаха да избиват наред — зашепна сержантът. — Един от лекарите се опита да ги спре и го посякоха на място. После тръгнаха от легло на легло, трепеха наред, смееха се и сечаха без милост, колкото и да им се молиш. Никого не пожалиха. Аз оживях само защото зад мене имаше прозорец — счупих го и скочих да спасявам кожицата. Долу имаше други кучи синове, но паднах на краката си, слава на Айса, и хукнах да бягам. Подгониха ме, но им се измъкнах някак. Усещах, че кръвта ми се лее от ръката, но си виках: по-добре да умра, отколкото да остана там. Веднъж или два пъти видях онази черна мъгла с окото, паднах по очи и то ме подмина, без да ме види, предполагам. Не знам, сър, дали тая мъгла или каквото беше там, ги водеше ония кучи синове, или само наблюдаваше. Не знам. Просто не знам.

Погледна плувналата в кръв превръзка на ръката си, дрипите по полуголото си тяло и залитна.

— Бягането беше… дълго. Но трябваше да се добера до безопасно място. Тук е безопасно. Нали?

Погледна ме с надежда, после очите му се подбелиха и едва успях да го задържа да не падне.

Изпратих за лекар и му наредих да остане със старши сержанта и да направи всичко необходимо, за да опази жив този храбър войник.

— И какво е останало в Джарра? — промълви Биканер. Не отговорих. Не беше нужно. — Точно каквото си мислех. Ще предупредя постовете да са нащрек. И най-добре да тръгнем още призори.

Докато вдигахме лагера, старши сержантът издъхна.

По обед стигнахме до хана, в който двамата с Алегрия за малко щяхме да се любим за първи път. Беше съборен и изгорял до основи.

— Как да не съм благодарен — измърмори Свалбард. — Ония отпред мислят за братята си в тила. Грижат се да не видим нещо друго освен конска тор и руини, нали, трибун?

Засмях се горчиво. Продължихме бавно, много бавно да се тътрим напред, но когато се озърнах към каляската ни, видях, че Алегрия се е загледала назад към разрушения хан. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна тъжно.

Скоро дните на отстъплението ни се сляха в безкраен тъжен низ. Дъжд, кал, лапавица; изоставени разнебитени коли и трупове. Пътувахме през изпепеления район на селяшкия бунт и нямаше почти нищо за прибиране. Понякога отряд негарети или група за съпротива нападаше внезапно, отмъкваха по някой фургон, убиваха когото сварят и бягаха обратно в леса, преди някой ескадрон да успее да реагира.

Конете измираха по-бързо, отколкото при настъплението, и виждахме по пътя все повече и повече изоставени седла. Издъхналите животни се готвеха, за да останат ездачите им живи още ден-два.

Отново бях благодарен за суровата тренировка, която бях наложил на всеки кавалерист под мое командване: първо конят, после ти. Разбира се, че и в моите три полка умираха коне, но далеч не толкова бързо като в другите, по-разпуснати части.

В края на тъжната пустош имаше едно селце, което помнех, въпреки че сега от него бяха останали димящи руини. Оттатък изгореното село имаше една ферма и помолих домин Биканер за кавалерийски отряд, който да ме придружи дотам. Странно, фермата беше останала непокътната. В двора зад каменния зид имаше десет трупа.

Единият беше фермерът, който ми каза, че жълтият знак на вратата му, приличащ на клуп на копринено въже, не е нищо повече от фамилен знак.

Беше нанизан на войнишки меч. Другите девет трупа бяха на гвардейци. Удушени с жълти копринени въжета. Удушени от товиетите.

Но как бяха могли удушвачите да се промъкнат до будни и в пълна готовност бойци? Що за магия беше заплел селякът — или някой друг? Защо старшите на гвардейците не бяха отишли да ги потърсят, да намерят убиеца и да опожарят къщата? Отново ли щяха да се вдигнат товиетите срещу нас? Или вече се бяха вдигнали?

От какво щяха, от какво можеха изцяло да се възползват товиетите тепърва, след като бяхме в отстъпление? Тук… и в Нуманция? Отговори нямах и поведох хората си назад към колоната. Докато се отдалечавахме, усещах нечии зли очи в гърба си.

Всеки ден имаше още и още нападения, давахме още и още жертви. Вече не почитахме мъртвите с последния ритуал, нито ги изгаряхме — нямахме нито време, нито достатъчно дърва за огън, за да ги хабим за мъртвите. Само по някой старши офицер понякога биваше удостоен от някой от Братството: тялото му оставаше да тлее след бързо изреченото заклинание и вонята на изгорял леш се понасяше назад по колоната.

Ранените ги качваха на всяка кола, която можеше да ги побере, тъй като болничните ни фургони бяха винаги пълни, въпреки че хората издъхваха всеки час. Тези ранени бяха почти със сигурност обречени, защото коларите, предимно цивилни, не виждаха полза в това да мъкнат окървавени хора вместо плячка или храна, която можеха да продадат; често ставаха „злополуки“ и нещастниците оставаха да лежат в канавките или направо в коловоза, за да ги премаже следващата кола.

Алегрия вече се возеше на покрива на каляската ни, защото тя беше пълна с издъхващи войници.

Не беше трудно да се следва пътят на армията — ята черни врани прелитаха над дългата ни походна колона, птиците на смъртта на Сайонджи, все по-тлъсти с всяка измината левга.

Не забелязах първата снежинка, нито десетата, но скоро заваляха тихо около нас. След час снегът премина в дъжд и калта ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Времето на бурите беше настъпило.

Капитан Балк посочи един труп край пътя. Беше съблечен до голо — нещо обичайно: на мъртъвците не им трябваха топли дрехи. Лежеше по очи и задникът му беше накъсан, кървясал, имаше и други рани по горната част на бедрата.

— Някой си е рязал мръвки — изръмжа Балк. Стомахът ми се обърна.

Свалбард, който яздеше до мен и Кърти, измърмори:

— Е, някой поне се е наял добре.

Кърти се изсмя грубо.

— А ти се пази, дебелако. Че все повече ми приличаш на пресни бифтеци.

С всеки изтекъл ден ужасът ставаше все по-обичаен.

— Офицер… офицер… моля ви! В името на Айса, в името на Паноан… — мъчех се да не поглеждам към мъжа, подпрял се на близкото дърво. — Офицер… убий ме! Върни ме на Колелото! Моля те!

Не можех да изпълня това желание, въпреки че бях успял да го сторя за обгорените жертви в Джарра. Но слава на Сайонджи, сега с мен имаше други, които можеха.

След това стоновете, отчаяните молби за последна милост станаха твърде много, твърде чести, вече престанахме да слушаме жалните им увещания и продължавахме бавно напред през кафявата кал, и виждахме само сипещия се сняг и гърба на войника пред себе си.

Негаретите и разбойниците продължаваха и продължаваха да нападат, с всяко ужилване изцеждаха кръвта ни. Понякога се оказваше повече от ужилване — майсирците ставаха все по-дръзки.

Хора загиваха под острието на меча, но повече издъхваха от студа, вятъра, глада и изтощението. Има един сигурен начин да разбереш дали някой войник е обречен: когато изгуби надежда. Оцелелите между нас имаха едно общо: всеки от тях знаеше с абсолютна увереност, че той поне ще види отново родината си, дори да е единственият оцелял нуманцийски войник. В мига, в който някой от нас изгубеше тази решимост, загиваше.

Офицери изоставаха по колоната, за да ми кажат, че ротата им, ескадронът им, дори — най-лошото — целият им полк се е разкъсал, че доминът им е паднал и вече няма кой да ги командва, нито кой да ги поеме. Офицери без войници, войници без офицери.

Подминах двама бойци, които си говореха:

— Хайде, Кират! Хайде! Не можеш да спреш така, не и тук.

— Не, приятелю… не. Ти върви.

И се заклатушка встрани от пътя, към група дървета. Другият сви рамене и се затътри напред.

Малко по малко армията ми загиваше.

Водех флангов патрул и се бях отдалечил много напред с още трима бойци, когато негаретите излязоха от стаената гора, загърнати в дълги бели наметала, и нададоха бойни викове. Някой от моите изрева от страх, след миг негаретите вече бяха сред нас и всичко почервеня от кръв и закипя с грохота на стоманата. Един дългобрад негарет замахна да ме покоси, но чух зад него вик: „Не!“, и той завъртя сабята си и се опита да ме удари в шлема с плоската страна.

Забих върха на меча си в гърдите му, оставих го да се смъкне в снега, измъкнах оръжието си и рязко се завъртях, преди някой друг да успее да ме удари в гръб. Но се оказах обкръжен от конници на негаретите. Лицата им бяха усмихнати и те завикаха весело:

— Той е!

— Хванете го! Злато струва!

— Това е техният раури!

— Няма да има откуп за мен! — изревах и сръгах Бригсток срещу тях.

И в този момент видях главатаря им. Беше джедаз Бакр, водачът на моя ескорт от планините до Осви.

— Поздрави, нуманциецо! — извика той. Конниците му дръпнаха юздите. — Ще се предадеш ли?

— Поздрави, о, велики джедаз! — и по някаква идиотска причина меланхолията, която ме беше измъчвала толкова дни, изведнъж изчезна и изпитах странната радост на воина, срещнал последните си мигове. — Да ме убиеш ли си дошъл?

— Няма да има смърт за тебе, шъм а̀ Симабю. Освен ако не останеш с другите ви глупаци и топките ти не замръзнат в някоя пряспа, или не издъхнеш от глад. Предай се и ще те науча да бъдеш истински негарет. Много работа ще ни чака, след като избием твоите нуманцийци.

— Не става.

— Можеш да вземеш и онази жена със себе си, дето ти я дадоха онези кучи синове. Ожени се за нея в шатрите ни, Дамастес. При нас тя няма да е робиня, а твоята принцеса.

— Не! Знаеш кой съм и какво съм.

Усмивката на Бакр се стопи.

— Знам. И знам, че сигурно ще умреш с другите. Но реших да ти го предложа, защото всеки ден ти виждам лицето напоследък. Ти винаги последен падаш по гръб, а аз съм първият в челото ни. Хайде, ела с нас. Усещам, че идва времето на негаретите, време, когато ще сме много повече, отколкото сме сънували, много повече, отколкото би му се искало на крал Байран.

Поклатих глава. Бакр отвърна с гримаса и сви рамене.

— Тогава гледай да не умираш.

Подвикна на конниците, те обърнаха конете и си отидоха. Капитан Балк, Свалбард и останалите Червени пики долетяха в галоп.

— Трибун, изгубихме ви за малко и…

— Няма нищо. Нали никой не пострада. Да се връщаме при колоната.

— Да, сър — измърмори Балк толкова засрамен, че не смееше да срещне очите ми. Свалбард и Кърти ме гледаха много странно, но си замълчаха.

Лесът оредя и навлязохме в Киотските блата. Беше още по-тежко отпреди, защото пътищата от дървени стволове бяха затънали и газехме в дълбока тиня. Затъваха коне и не можехме да ги измъкнем. Оставяха ги да умрат или ги насичаха живи. Впряговете им преграждаха пътя и ни забавяха още повече.

При все това онези, които можеха да се задържат на пътя, имаха късмет, защото мнозина от нас се принуждаваха да нагазят в самото тресавище. Мислех си, че ще затънем тук окончателно и никой повече няма да ни види. Но макар и бавно, много бавно, продължавахме напред.

Поведох Седемнадесети към челото на колоната и проверявах всеки фургон. Наложих сурово правило: по един фургон на офицер. Другите — обръщахме гръб и продължавахме напред, докато крачещите зад тях войници ги разграбят и по моя заповед ги катурнат в блатото.

Пехотата настоя за един фургон, натоварен с багажа им, и го оставих. Всяко малко облекчение в този кошмар щеше да им е добре дошло.

Оплакваха се домини, генерали, дори и двама трибуни. Казвах им да млъкнат. Някои посягаха към мечовете си, но виждаха стрелците с изпънати лъкове и се махаха.

Един дебел капитан, който мъкнеше със себе си цели пет фургона, натъпкани с вино и с най-отбрана храна, се разплака, когато заповядах продуктите му да се разпределят между изтощените му от глад войници. Изсмях се на сълзите му и продължих.

Някои офицери се оплакваха на императора, който яздеше малко зад челото на колоната. На три пъти имперски щабни вестоносци идваха при мен с писмени заповеди от Тенедос да престана с тази глупост. Благодарях им, казвах им да предадат на императора моите най-дълбоки почитания и продължавах безмилостното разчистване. Бях положил клетва пред Тенедос, но не бях задължен да се подчинявам на идиотски заповеди.

Много пъти видяхме маймуноподобните същества, но не ни вредяха. Искаха ми разрешение да ги убиват за казана, но аз забраних. Може и да не бяха човешки същества, но вече бях натрупал предостатъчно грехове, за които да се притеснявам. Два пъти се натъкнахме на ужасните чудовищни плужеци, но бях помислил за тях и си бях приготвил оръжие. Съжалявах, че не разполагам с някого от Братството да спретне заклинание, но също така съжалявах, че денят не е топъл и слънчев, че бричът ми не е сух, че няма гореща баня и пухено легло само с Алегрия в него, и никъде да не ми се налага да ходя дни наред, но и това си нямах.

Тъй че за оръжие бяха заповядал на стрелците си да носят по пет-шест стрели, натопени в катран, и прахан и огниво в кесиите си. Щом плужеците се плъзнеха от сумрака, трябваше да запалят стрелите и да прострелват чудовищата.

Огънят им причиняваше болка или най-малкото неудобство, защото се гърчеха, обръщаха се и бягаха. Но не всеки знаеше за оръжието ми и плужеците се хранеха добре, било с конско, а повече — с човешко.

Блатата свършиха и стигнахме до малкото каменно селце Сидор.

Отвъд полузамръзналите разливи на река Анкър ни очакваше — развърната в огромен полумесец, дълъг няколко левги — над двумилионната армия на Майсир.