Кралят-демон

6. Водният палат

Нимфата се изкикоти похотливо и се гмурна в кипналото езерце. Изплува до подножието на пенливия водопад и се закатери по водните струи като по стълба. Беше много прелестна, много гола и с бяло-руса коса. Освен това имаше лицето на Маран. Спря се малко под върха на водопада и стъпи на полускритата, обрасла с мъх скална издатина. Сви подканящо пръстче към мен и се шмугна зад водопада, в пещерата си.

Нимфата, по-скоро една стъпка висока вълшебна илюзия, ми беше подарък от Маран, когато бяхме женени от две години, един сезон и четиридесет и пет дни. Бях попитал за повода и тя каза „Просто защото“. „Просто защото“ ми се стори великолепна традиция, която можехме да си създадем, и така се оказа.

Седях на каменната скамейка, без да обръщам внимание на гъстата сива мъгла, загърнала градината наоколо. Леко неприличните игри на нимфата, които сякаш никога не се повтаряха, обикновено ме развеселяваха. Но този път нищо не можеше да промени настроението ми — оставаше си толкова мрачно и пусто, колкото сезона.

Бяхме напуснали Полиситара пет дни след като ме освободиха, веднага щом Синаит реши, че Кутулу може да пътува.

Домин Биканер пое задълженията ми, заедно с тези на принц-регент, докато пристигне заместник. На два пъти се опита да повдигне въпроса за случилото се, но не го позволих. И двамата бяхме войници, заклели се да се подчиняваме на заповедите, които ни дават. Той нареди Червените пиконосци да ескортират Маран, личния ми персонал и самия мен до Никиас. След като пристигнехме в столицата, вече нямаше да имам право на личната си охрана, нито на обслужващия персонал, освен позволеното ми от императора. Карджан обаче заяви, че ще остане на служба при мен. Казах, че е невъзможно — водеше се на списък в Ърейски пиконосци и трябваше да се върне в полка си и към обичайните си задължения.

— Казах каквото казах — отвърна той. — Ще бъда с вас като войник или като дезертьор. Не ми пука кое от двете.

Биканер отново намери решение — Карджан беше зачислен към мен със „специални задължения“.

Тленните останки на принц Рюферн, съхранени със заклинание в стаза, бяха увити в черна коприна и драпираната с черно катафалка пътуваше в челото на колоната, зад конния авангард. Зад Рюферн беше болничният фургон, возещ все още замаяния Кутулу.

Смятах да напусна града без никакви церемонии, да избегна неудобствата, но се оказа невъзможно. Седемнадесети Ърейски пиконосци и Десети хусарски, в пълно снаряжение, се бяха строили в главния двор и когато двамата с Маран слязохме от парадния вход към екипажа ни, мъжете ни поздравиха с възторжени викове, все едно че сме спечелили голяма победа, още веднъж и още веднъж.

Преглътнах, отидох при домин Биканер и му казах да ги призове да поздравят императора. Той стисна устни, но кимна и издаде заповедта. Мъжете се подчиниха, но не мога да твърдя, че беше много възторжено.

Фургоните и каретите ни поеха към градските порти. Улиците на Полиситара бяха празни. Калийците се свиваха по домовете си, очакваха удара на камшика, който знаеха, че предстои.

Бързият пощенски кораб „Таулър“, на чийто борд се бях возил в по-добри времена, ни чакаше в Ентото — ярките му обикновено платна бяха заменени с траурно черни. Бяхме единствените пътници. Пренесохме тялото на принц Рюферн на борда и отплавахме надолу по Латейн, за Никиас.

За тялото на брата на императора в пристанището на Никиас чакаше огромна процесия, а целият град беше с черни знамена. Колкото до двама ни с Маран — за нас посрещачи нямаше. Нямаше нито представител на императора, нито почетна гвардия, полагаща се на трибун, нито някой от хората, които бяхме смятали за свои приятели.

В града имахме два двореца. Единият беше на крайбрежния булевард — дворецът на Маран, семеен подарък за първия й брак. Другият беше огромният Воден палат, подарен ми, след като короновах император Тенедос. Смятах да отидем в къщата ни, но Маран поклати глава.

— Не. Навярно си мислят, че могат да ни посрамят така, но кучите синове не могат да ни отнемат това, което ни е дал императорът! Ще се настаним във Водния палат!

Не си направих труда да й напомням, че „кучият син“ е императорът — Маран го знаеше много добре, а щом предпочиташе да мисли друго, имаше ли значение?

По улиците беше унило. Всички пивници бяха затворени, не се мяркаха хора. Никиас беше град на светлини, на смехове и музика. Но не и сега. Щом Тенедос скърбеше, цялото му кралство трябваше да скърби.

Отначало, щом стигнахме до Водния палат, си помислих, че Маран е права в решението си. Слугите ни не бяха напуснали просторното имение и ни посрещнаха радостно, все едно че се връщаме като герои. И да бяха чули за изпадането ми в немилост, не го показаха. Но след няколко дни започнах да мисля, че Маран сгреши.

Водният палат беше чудовищно голям. Беше построен за забавление на Властта на Десетимата. От близката Латейн се изпомпваше вода в едно изкуствено езеро на склона на голям хълм. Водата се стичаше надолу в над сто поточета и рекички, над пропади, извираше нагоре във фонтани, вливаше се в езерца, обкръжени от просторни градини, засадени с безброй треви, цветя и дървета от всички части на Нуманция. Тези, които не можеха да растат в естествени условия, се поддържаха с вълшебни заклинания, излъгани, че са в родната си земя. Цялото пространство беше осеяно със статуи във всякакъв стил — от святи и целомъдрени до удивително скверни.

Дворецът винаги беше пълен с най-прелестните създания на Нуманция, жадни да видят и да бъдат видени. Но сега изглеждаше запустял: единствените хора, минаващи по виещите се пътечки, бяха слуги или градинари, които поддържаха зеленината подкастрена съвършено. Пуст, в това есенно време Водният палат беше идеалното място за тъжен размисъл.

Това време всъщност се оказа по-трудно за Маран, отколкото за мен. Намразила огромните провинциални имения на Аграмонте, тя бе дошла в Никиас, за да потърси тук знание, свобода и нови пътища на мисълта. Тъй като Аграмонте бяха най-древната и най-уважаваната аристократична фамилия, тя беше станала главната тема на светски разговори в града. Сега никой не идваше във Водния палат, а когато самата тя излезеше на визита, домакините се оказваха извън града, или така поне твърдяха слугите им, или срещата приключваше бързо, сковано и формално. Дори най-скъпата й приятелка Амиел, контеса Калведон, уж бе напуснала столицата със съпруга си в едно от крайречните им имения. Маран се чудеше дали Амиел не е разбрала за опозоряването ни и не се е отдръпнала, като другите. Казах й, че това е глупаво — Амиел живееше собствения си живот и малко я интересуваха думите или действията на другите. Маран го прие скептично.

Споделях болката й донякъде, не само заради нея, но и заради себе си — заради моите бойни приятели, които подозрително ги нямаше. Чудех се колко дълго ще живеем така, в този пуст и сив свят. Сезон? Година? Вечно?

Нимфата надникна през водната пелена и се усмихна. Отвърнах й с усмивка и изведнъж осъзнах колко мокър е задникът ми. Чу се смях — не звънливо подканящият кикот на нимфата, а груб и прегракнал. Скочих и ръката ми посегна за сабята, която я нямаше. Иззад високата декоративна папрат излезе мургав мъж. Имаше дивашки къдрава коса и брада, и нос, крив по рождение и чупен в десетки кръчмарски свади. Беше облечен като пограничен разбойник. На хълбока си носеше меч, а зад него — кама.

— А, симабюецът. Седи си тука и се самосъжалява, а? Пада ти се, като вярваш на разни крале и други такива говна.

Беше Йонджи, най-чудатият от всички трибуни. Беше кайтец, наемник, пазил нашето посолство в Саяна, когато двамата с ясновидеца Тенедос се запознахме с него. Като повечето планинци, беше инстинктивен убиец, но за разлика от мнозина, знаеше да командва и което е много по-важно — да се подчинява.

— Чух, че на твоите „братя по оръжие“ не им стига куража да те посетят от страх, че вечно недоволният император може да ги плесне и тях по задничетата, а? Преди много време ти казах, че искам да науча повече за честта. Е, май научих всичко, което може да се научи в Никиас. Май е време вече да се връщам в моите планини. Какво ще кажеш, симабюецо? Викам да ги зарежеш тия говна, да обърнеш гръб на Нуманция и да станеш приличен воин в бандата ми, а?

Йонджи беше избрал трудния път да научи какво значи чест: тръгна с нас в онова ужасно бягство от Саяна, после свърши това-онова в Никиас с още няколко също толкова брадясали и опърпани приятели, а после се надигнаха товиетите и Кальо въстана. Тогава дойде моментът да се проявят дарбите му на планински хитрец и той пое командването на войсковите набези. Беше повишен в генерал, а после, след победата над Чардън Шир, Тенедос го направи един от първите свои трибуни.

Властта не промени живота му. Бяха му дали палат, както и на останалите трибуни, но той го отказа — не искаше никой да си помисли, че е станал част от проклетото тропическо блато, каквото според него представляваше Никиас. Твърдеше, че рано или късно ще се върне в планините. Живееше в казармата с хората си, въпреки че рядко оставаше под покрив, като тях. Командосите му винаги бяха на полеви учения, ако не се биеха с разбойници или на границите.

Когато Йонджи се задържеше в Никиас, това означаваше непрекъснати скандали. Никой не можеше да си обясни защо жените са толкова очаровани от този пакостник, най-малко съпрузите им, бащите и братята им. Беше се бил в пет-шест дуела, без да получи нито една сериозна рана, и любовните му похождения вече се нижеха без предизвикателства — никиасците предпочитаха рогата пред погребалната клада. Ако не беше най-добрият, отдавна щяха да го разжалват и да го изгонят. Но той беше Йонджи и продължаваше да служи.

Усмивката, която нимфата бе докарала на лицето ми, се разшири. Както винаги, зарадвах се, че го виждам.

— Пиян ли си?

— Никога не съм пиян, Дамастес. Само пия.

— Как влезе в палата? Имам стражи все пак.

— Стражи? Мога да облека розова пола, да взема барабани и тръбачи и да мина покрай тях, без тъпите им кравешки очи да ме видят. Стражи! Мозъкът ти изкуфява, човече! Трябва ти пиене!

Отведох го в една от библиотеките ми и му казах да почака. Той се тръшна на един диван, без да му пука какво ще оставят подгизналите му дрехи, и каза, че е най-добре да взема бутилка, щото всички знаели колко раздразнителен ставал един планинец, когато му откажат удоволствието. Попитах дали не иска да се почисти, но той ми отвърна:

— Що? Тая година вече се къпах веднъж — и се изсмя весело. Вечерта щеше да е дълга.

Намерих Маран и я попитах дали иска да дойде при нас, макар да знаех отговора предварително. Не че не харесваше Йонджи — мисля обаче, че я плашеше. Иначе се чувстваше добре в компанията на войници. Но както казах, Йонджи беше от по-прост сой, чист убиец. Каза, че мислела да ни остави сами, но щяла да намине да го поздрави.

Икономът ми Ериван донесе запечатана с тел бутилка от любимото питие на Йонджи — бренди от сушено грозде, което варанците така и не изнасяха, но позволяваха на селяните си да се наливат с него, и бутилка минерална вода за мен. Един слуга донесе поднос с туршия, няколко вида маслини, козе сирене и малки люти чушлета.

Йонджи изчака вратата да се затвори и изръмжа:

— Дамастес, това дето става напоследък, хич не ми харесва.

— И на мен не ми допада много.

— Всички знаят, че беше прав за онова, което направи. Не ме гледай изненадано. Разбира се, че случилото се в Кальо се разнесе из цялата армия и навсякъде. Случката си я бива. Мисля, че на нашия император мозъкът му се е размекнал. Май за нищо не може да мисли, освен че не може да завъди императорче от всяка, дето се забърше покрай него.

— Внимавай — предупредих го: знаех, че някой или най-вероятно няколко от слугите ми шпионират за Кутулу.

— Пикал съм му на внимаването! Казах, че императорът се държи все едно че си е изсрал мозъка и се опитва да мисли с празен задник, и щях да му го кажа в очите, ако беше тук — Йонджи говореше истината. — Като идиот, или като някой примитивен тъпак от планините. Като аким Фергана. Знаеш ли, че той още държи трона в Саяна? — Фергана беше владетел на Кайт и държеше трона с коварства и жестокост. Тъкмо той ни беше принудил да напуснем града му по смъртоносния път през прохода Сулем.

Йонджи видя блясъка в очите ми.

— Виж, това му се вика задачка за десетина, да речем, двайсетина свестни мъже. Императорът няма да разбере, че си заминал. Що не се промъкнем двамата с тебе през границата и да му скочим на Фергана? Ще му дадем отдавна просроченото отмъщение, може дори кралството да вземем. Е, няма ли да е удар за онова дребно магьосниче, на което служиш, ако му се наложи да се държи с теб като със съсед монарх? — Йонджи се изсмя злъчно. — Не ме гледай толкова угрижено, симабюецо. Знам, че ще си държиш на клетвата дори ако Тенедос те остави да изгниеш в това блато, дето го мислиш за палат.

Надигна се, отчупи парче от сиренето, лапна го и си наля още една чаша.

— Казах, че не ми харесва това, дето става тука, Дамастес, и нямам предвид само това, дето ти го направи императорът.

— Защо? Какво става пък сега? Бях зает напоследък.

— Трябва да ги видиш само как пърхат птиченцата, дето са влезли в двора му. Не бях виждал досега по-голяма сган от позлатени тъпаци, дето нищо друго не правят, освен да дрънкат ласкателства на императора и да надничат в съкровищницата му. Това, което ме безпокои, е, че успяват — спомних си, че Кутулу ми беше казал почти същото. — Но и още има — продължи Йонджи, забелязал беглото ми кимване. — Погледни армията. Виждал ли си някой от новите командири? Нилт Сафдур, дето сега взе кавалерията ти. Надут самодоволен глупак — ще се обърка и зад кон, дето тегли плуг. Тенедос взима офицер, който нищо не е направил, освен че е изтрепал няколко жалки разбойника, и го прави генерал. По-лошо, произвел е вече десетина нови трибуни, ако не и повече, от прости редници. Мога да пикая на тях, само дето водата не си струват. Не са като нас, Дамастес.

„Ние“ — това бяхме първите шестима, които императорът провъзгласи за трибуни след разгрома на Чардън Шир: аз, Йонджи, Ерни, когото не харесвах много заради амбицията му, но го уважавах за способностите; Сирилос Линърджис, бивш редник, патриот, напуснал армията, за да стане амбулант, мъж, който беше предвождал бойците си и беше получил многобройни рани; Мерша Петри — мрачен всеотдаен учен, изобретил реорганизацията на армията, която осигури победа на Тенедос над калийските бунтовници и съответно трона му; и Мирус льо Балафре, майстор на меча, скандалджия и най-храбрият от храбрите.

Оттогава през годините бяха произведени и други: някои познавах добре, други — само по име.

— Какво се опитва да направи той? Да осигури повечко работа за майсторите на позлатени доспехи ли? — проплака Йонджи и продължи шепнешком: — Боя се, че се готви да тръгва на война и му трябват повече глупаци, които да махат с меча и да реват: „В атака!“

— Мисля, че и двамата знаем срещу кого може да тръгне — продължи след малко Йонджи, все така шепнешком. И потръпна, с гримаса на искрен страх. — Не си виждал какво се простира отвъд Кайт. Отвъд моите планини Майсир продължава до безкрай. Крепости, в които цяла Дара може да изгубиш. Тресавища с разни създания — и магьосници, които могат да ги командват — такива, каквито не си и сънувал. Равнини, които продължават до хоризонта толкова далече, че очите ще те заболят, докато го стигнеш с поглед. Боя се, че ако там са мечтите на нашия император, всички може да се окажем обречени.

Спомних си думите на императора: „Отвъд Спорните земи лежи съдбата на Нуманция.“

Йонджи си взе една маслина, после я остави и пресуши чашата си.

— Дамастес, помниш ли… след Дабормида, когато влязох в палатката ти, пиян? — помнех, но въпросът ми се стори малко не на място. — Помниш ли какво ти казах? Че според мен хората ми са захвърлени, избити са, без да разбирам тогава причината… а и сега не я разбирам?

— Да.

— Помисли над това, Дамастес — каза той и се навъси. — Ако тръгнем на юг, ако навлезем в безкрайните пусти земи на онзи крал… как му беше името…

— Байран.

— Все едно… ако тръгнем на поход срещу него, какво ще стане?

— Тенедос ще стане император и на двете страни — отвърнах твърдо.

— Може би. Но какво ще стане с теб и мен? Кокали, забравени кокали, оглозгани и разхвърляни от вълците.

Черен вятър полъхна в душата ми. Засмях се насила.

— Че какво друго става с войниците?

— Особено с тези, които са толкова глупави, че се доверяват на крале или ясновидци. Двойно по-глупави са тия, дето вярват на някой, който е и двете!

— Искрено искам да ти благодаря, че дойде тук, Йонджи, и ме развесели — отвърнах със сарказъм. Той отвори уста, но на вратата се почука и влезе Маран.

— А, нашата красавица — рече кайтецът. — Появихте се в най-подходящия момент, контесо.

— Свършило ви е брендито и искате още?

— Е, не съвсем, но скоро. Не. Време ни е да си поговорим за други неща освен за война и разни такива, и може би вие ще ни поведете.

Маран го изгледа скептично — не можеше да реши дали се шегува, но разбра, че е сериозен. Успя да се измъкне, понеже се появи Ериван: каза му какво иска Йонджи и добави:

— А специално за мен донеси зелено варанско, от пролетната реколта — забеляза, че повдигнах вежда. — След като никой от приятелите ми не смята, че си заслужава да ми гостуват, най-малкото, което мога да направя, е да култивирам твоите. Йонджи, да започнем с това, че ще ме наричаш по име.

— А! Това е добре, Маран. Права си, че искаш да се сприятелиш с мъж като мен. Ние не само сме чаровни и красиви, но сме изключително верни.

Маран се усмихна широко.

— Чувала съм разни истории.

— Повечето са лъжи. Ще ти кажа, конт… Маран, на един планинец можеш да разчиташ винаги, по всякакъв начин и по всяко време, стига да не е замесена жена, кон, злато, гордост или чиста скука. Тогава никой не може да предвиди какво ще стане.

Маран се засмя гръмко и си дадох сметка, че от дни не съм чувал този сребрист водопад от щастие.

Два дни по-късно дойде Амиел. Оказа се, че наистина е била извън града и че страховете на Маран са били неоснователни. Контеса Калведон беше на моята възраст и много красива — висока, с изящна фигура, с мускули на танцьорка и черна коса, спускаща се на водопад по раменете й. Двете се поздравиха и избухнаха в сълзи, а аз побързах да си намеря работа в библиотеката — като повечето мъже, не разбирах достатъчно жените, за да съм наясно с проблемите им.

Същата нощ разбрах какво не е наред. Амиел и съпругът й се бяха оттеглили от Никиас, за да се справят с един проблем — мъжът й, Пелсо, се беше увлякъл по някаква жена. Това ме озадачи, тъй като имаха свободен брак и си лягаха с всеки, който успее да привлече въображението им, без никакво чувство за вина и гузна съвест. Маран обаче ми обясни, че вижданията им се основавали на едно споразумение: всеки от тях можел да има който любовник си пожелае, стига привличането да е чисто физическо. Пелсо беше нарушил това споразумение, като се бе влюбил в последната си партньорка в леглото. Оказа се сестрата на губернатора на Бала Хисар, крайбрежна провинция в далечния запад, при това беше неомъжена, с родословие почти толкова знатно, колкото Калведон.

Амиел и Пелсо прекарали заедно две седмици, ситуацията ставала все по-мрачна и накрая се стигнало до разрив. Той се беше върнал в Никиас и бе отишъл направо в жилището на другата жена. Маран ми каза, че Амиел се опитвала да омаловажи случилото се с твърдението, че Пелсо несъмнено щял да се вразуми, и не искала да говори за това. Говорили си как да го върнат тъпкано на кучите синове, които бяха изоставили Маран. Възхищавах се на Амиел, така както се възхищавам на всеки, който може да остави настрана своите проблеми, за да може да помогне на другия.

— Проклет да съм, ако пусна в къщата си страхливец, както правите вие — изръмжа трибун Мирус льо Балафре.

— Не бих ви нарекъл така, сър.

Льо Балафре бе пристигнал във Водния палат с екипаж, който напълно му подхождаше — удобна практична карета с високи колелета като на болничен фургон, боядисана с ярък емайл и със златни орнаменти. С него беше и съпругата му, Нечия — кротка и невзрачна дребна женица с вид на продавачка на плетива на селски панаир.

Льо Балафре беше вързал собствения си офицерски пояс на кръста ми, когато ме повишиха в домин и ми повериха командването на Седемнадесети Ърейски пиконосци. Беше корав и способен генерал от пехотата, предвождал беше дясното крило на армията ни в Калийската война, а след това — експедиционните сили срещу непрестанните набези на Планинските воини.

— Но съм такъв — продължи той. — Върна се пребит в Никиас, лишен от звания и почести, императорът те пренебрегва, и какво правя аз? Слушам проклетите ми от боговете адютанти колко неполитично щяло да е да ти се обадя, да не би току-виж императорът да си помислел нещо лошо. Ебал съм го императора! Аз съм негов слуга, но не и проклет от боговете роб!

Маран беше стъписана.

— Мирус — намеси се кротко жена му. — Такива приказки не са благовъзпитани.

— Нито са безопасни — добавих и се помъчих да скрия усмивката си — спомних си ръмженето на Йонджи преди няколко вечери. Най-верните последователи на императора май не ги биваше много в слагането.

— Безопасност? Ха! Безопасността не е нещо, което съм почитал много в този си живот. Е, хайде да не стоим просто така, трибуне. Щом не съм страхливец, поканете ни да влезем!

След няколко минути седяхме в един от солариумите, гледахме набразденото от лекия вятър езеро, а слугите се суетяха около нас и ни поднасяха деликатеси и билкови чайове. Льо Балафре ме отведе настрана, докато Маран си бърбореше с жена му, залисана, както ми се стори, с някакво плетиво.

— Както ти казах, Дамастес, не се гордея със себе си. Ще приемеш ли извиненията ми?

— Не са нужни никакви извинения! — излъгах. — Просто си помислих, че си зает.

— Така е — кимна Балафре и изчака слугите да се оттеглят. — Всички сме заети. Императорът изгради гарнизоните в Ърей и Чалт и изпрати приятеля ти Петри преди половин сезон да проучи прохода към Кайт — това обясняваше защо все още не бях видял Мерша — мислех, че съм единственият приятел на вечно навъсения стратег, и знаех, че той пет пари не дава кой е в немилост и кой — не. — И имаме над пет милиона души под оръжие, или готови скоро да се закълнат.

Подсвирнах. Това бе близо два пъти повече от войската, с която разполагахме в разгара на гражданската война срещу Кальо.

— Но да се върнем на това, което казах — продължи льо Балафре. — За тази работа с малодушието. Никак не ми харесва, че се колебах, преди да дойда тук. Наша армия се е променила, Дамастес. Станала е адски… адски политическа! От нас чакат повече да ораторстваме и да размахваме оръжие, отколкото да служим като войници.

Помислих за назначенията си през последните осем години и колко малко от тях имаха нещо общо с истинската война или военната служба, въпреки че повечето завършваха в кръв. Но орачът винаги последен забелязва пролетните цветя.

— Прав си. Но не виждам как армията може да е нещо друго освен политическа.

— Не те разбирам.

— Ние поставихме Тенедос на трона, нали?

— По-добре той, отколкото онези идиоти, дето се лигавеха преди около него!

— Съгласен — не бях обаче много сигурен — политиката винаги е била загадка за мен. — Но се боя, Мирус, че политическата ни девственост изчезна, когато останахме в Ъргоун след боевете и застанахме с него срещу Властта на Десетимата.

— Може би си прав — отвърна той неохотно.

— Мисля, че съм. Още нещо. Помня как изглеждаше армията преди Тенедос. Бях в една от онези проклети от боговете парадни части тук в Никиас, когато се надигнаха товиетите. Помниш ли онова време, когато по-важно беше колко излъскан е шлемът ти и колко силни са връзките ти с някой тлъст аристократ, отколкото истинската служба? Помниш ли как тръгвахме на поход с генералите с техните курви, адютанти, слуги, готвачи и пекари? Помниш ли как променихме всичко това?

— Ти май не си бил с армията напоследък — каза мрачно Льо Балафре. — Поне в Никиас.

Прав беше.

— Всичко пак се промени и тази промяна ни връща към лошото старо време. Напоследък има много повече паради и доста лъскави войничета, които не правят нищо друго, освен да се перчат по улиците и да чаткат с токове пред имперските кабинети, които нямат нужда от пазене. Нашият император взе много да се увлича по лъскавото — продължи той. — Както и хората, които е събрал около себе си.

— Още нещо — Мирус ме погледна втренчено. — Знаеш ли, че императорът ми предложи твоя пост в Кальо, след като отказа да изпълниш заповедите му и те освободи? Знаеш ли какво му заявих? Казах му, че си постъпил правилно и че и аз не съм касапин. Че може да ме назначи на тоя пост, ако желае, но че ще трябва да ме освободи по-бързо и от теб, ако ми даде същите заповеди. И да ти кажа, той се изчерви като домат и ми каза да се върна към задълженията си.

— И кой все пак трябваше да извади кестените от огъня?

— Във всеки случай не беше войник. Онзи негов копой, Кутулу, той отново се е развихрил, за съжаление, му предложи някой си Лейни, бил е старши полицай тук, в Никиас. Разправят, че заминал със съвсем различни заповеди от тези, които получи ти, и се очаква да се опита да успокои положението, вместо да коли и беси който му падне. Чудно, кой ли е вразумил императора. Адски сигурно е, че не може да е Неспящата змия, нали?

Не бях забелязвал Кутулу да изпитва милост към когото и каквото и да било.

— Все едно — продължи Льо Балафре. — Гледай сега да не ти кипнат червата от това, което става. Императорът не е глупак. Рано или късно трябва да си измъкне главата от задника и да осъзнае, че ти го спаси от самия него.

— Силно се надявам — въздъхнах.

В този момент Маран изписка от възторг и двамата с Льо Балафре се обърнахме да погледнем. В скута на Нечия лежеше малко кръгче, колкото две длани. Но не беше плетиво, а жива диорама на горска сцена. Видях миниатюрен тигър, криещ се зад храст, а на полянката в центъра пасяха три бивола, незабелязали дебнещата смърт. Надникнах по-внимателно и видях дребни маймунки: очакваха мълчаливо драмата, която щеше да се разиграе; слухът ми долови чуруликане на невидими птици.

— Мога… да задържа заклинанието още само за секунда — каза Нечия и след малко вече държеше обръч и изпънато на него парче плат. По плата имаше странни символи, а между тях — снопчета коса, козина и листа. — Това е ново — продължи тя. — Нашият син е странстващ жрец и ми изпраща разни неща, които може да ме заинтересуват. Написа ми, че е видял всичко това в пътуванията си, и беше събрал малко тигрова козина, останала на трън, маймунски косми, кал от кората на дървото, където се е чесал бивол, цветя и други такива.

Бях смаян.

— Напомня ми за неща, които съм виждал в джунглите край Симабю.

Изведнъж ме жегна тъга за родния край.

— Когато успея да стабилизирам малките заклинания — продължи тя, — правя друго заклинание върху цялото нещо и мога да го окача на стена или да го поставя на рафт, и действието, което съм избрала, продължава да се повтаря непрекъснато. Имам улични сцени, рибарски, но това е първият ми опит да направя нещо, което никога не съм виждала. Разбира се — добави тя леко превзето, — тигърът така и не успява да нападне биволите. Една маймунка ги предупреждава и те побягват. Той изръмжава на маймунката и се отдръпва нацупен.

Вечерта продължи до късно, макар че по-нататък си говорихме за дребни неща. След това гостуване си позволих плахата надежда, че Льо Балафре е прав и че немилостта на императора няма да продължи вечно.

Един посетител се оказа крайно неприятен — млад домин, казваше се Обия Трочу. Каза, че бил служил при мен, като капитан на Младшата половина, в Дабормида. Малко смутено си признах, че изобщо не го помня. Винаги съм се възхищавал на онези велики пълководци, които според приказките виждат някого на улицата и си го спомнят като редника, с когото веднъж преди двайсет години са яли от едно канче. Възхищавах се на тия истории, но никога не съм вярвал много в тях…

Все едно, поканих го и го запитах по каква работа е дошъл. Той се огледа загадъчно, после затвори вратите на кабинета.

— Реших да се обърна към вас, трибуне, защото съм дълбоко възмутен от начина, по който се отнесоха с вас.

— Кой? Императорът?

Трочу кимна.

— Сър — заявих хладно. — Не смятам, че е ваше — или мое — право да оспорваме това, което реши да направи императорът. И двамата сме положили клетва.

— Моля да не го приемате като неуважение или оскърбление, сър, но тъкмо вие бяхте този, който оспори дадените му заповеди, нали? — не отговорих. Беше прав. — Представлявам една група от… загрижени граждани, нека да се изразим така. Може би някои са в армията, повечето, бихме могли да кажем, са може би едни от най-добрите мислители на Никиас и Нуманция. Следихме много внимателно това, което се случи с вас.

— И по каква причина? — попитах, вече леко ядосан.

— Всички ние сме напълно лоялни към императора, разбира се, и бяхме между първите, които приветстваха възкачването му на трона. Но събитията от последните две години предизвикват у нас все по-голяма тревога.

— О?

— Понякога изглежда, че политиката на императора не е толкова ясно определена и провеждана, колкото преди.

— Не съм забелязал колебание — заявих. Мислех си за доста бързите ходове на Тенедос в Кальо.

— Разбира се, че няма да забележите — отвърна невъзмутимо посетителят ми. — Вие бяхте крепката му десница, твърде близо до злободневните събития. Но понякога, когато хората са малко поотдалечени от врявата и суматохата, могат да получат по-добра перспектива.

— Така е.

— Групата, която представлявам, е убедена, че може би е време да предложи услугите си на императора, с надеждата, че той ясно ще прозре колко полезно ще е да позволи да го съветват. Има едно старо клише, за това, че колкото повече са мозъците над един проблем, толкова по-добре.

— Има и друго — за кораба с многото капитани. И за многото баби и кекавото дете.

— Не мисля, че в нашия случай това ще е проблем.

— И с какво бих могъл да съм полезен на такава група велики мислители? — в гласа ми се прокрадна ирония.

— Честно казано, повечето от нас не са много известни и дълго не са били пред очите на народа — каза Трочу. — Всички знаем, че в края на краищата масите трябва да имат своите идоли — хора, които да ги респектират, мъже, които да ги водят. Точно така можете да изпълните дълга си към Нуманция.

Направих се на заинтригуван, но все пак попитах:

— Позволете да ви поставя друг въпрос. Да кажем, че вашата група реши, че определена политика е благоприятна за страната. И да допуснем, че императорът възрази енергично. Тогава какво?

— Надявам се, че ще намерим у себе си кураж като вашия и ще отстояваме това, което според нас е за доброто на Нуманция. Нашата група има едно предимство. Вие сте само един и когато направихте каквото направихте, императорът много лесно ви отстрани. Но ако бяха десет души, двайсет, сто и стояха твърдо…

Станах. Кипях от гняв и едва се сдържах.

— Домин, бих ви посъветвал да млъкнете. Още веднъж ще ви напомня за клетвата, която сте дал. Това, което намекнахте току-що, е позорно. Вие, аз, всички ние съществуваме, за да служим на императора. Не да го „съветваме“, нито да потъпкваме решенията му, ако се окаже, че той има свои планове. Вашите думи вонят на измяна, а поведението ви е недостойно. Длъжен съм да ви помоля да напуснете незабавно къщата ми и никога повече да не се мяркате пред очите ми.

— Може би трябва да уведомя съответните власти за вас и за групата — продължих. — А може би не трябва, защото ужасно презирам доносниците. Не смятам обаче, че империята или императорът е застрашен от тази ваша жалка пасмина глупаци. Твърде много ми напомняте за онези хленчещи безделници, за които съм горд, че помогнах на императора да изхвърли на сметището. Махайте се оттук, иначе ще накарам слугите си да ви изхвърлят!

Странно, но Трочу запази пълно самообладание. Стана, поклони се учтиво и напусна кабинета, без да бърза. Покипях още малко и след като реших, че съм се успокоил, потърсих Маран и й разказах за случилото се. Тя избухна и се наложи да я успокоявам, и покрай нея гневът ми кипна отново.

— Копеленцето му мръсно, плъхче такова! Трябва да извикаме ченгетата на Кутулу и да им донесем за този пиклив домин и шибаните му гадни приятелчета! Императорът си има достатъчно грижи, за да му заговорничат разни говноядци!

Жена ми беше благородничка, но можеше да ругае като старшина. Повторих това, което казах на Трочу — че не съм доносник и че не обичам доносниците.

Маран сви устни.

— Знам. Аз също. Но това е друго. Става дума за императора! — изведнъж млъкна и ме погледна странно. — Дамастес, току-що ми хрумна нещо. Много странна мисъл. Ще ти я кажа много бавно, за да не се ядосаш. В момента императорът ти е ядосан, нали? Може би дори се чуди колко си му верен? — изчака. Сигурно очакваше да изръмжа нещо.

— Продължавай.

— Може би се чудиш като мен. Ако бях на негово място и разполагах с някой, известен с прозвището Змията, която никога не спи, някой, който уж има агенти във всяка кръчма, гостилница и така нататък в Нуманция, и още по един агент, който да следи първия, дали нямаше да пратя въпросната змия да види може ли моят озлочестен трибун да се изкуши да направи нещо глупаво?

— Например да се включи в заговор, който всъщност не съществува?

— Или може би съществува, но само за да се следят възможните предатели?

Поклатих глава — не за да го отрека; по-скоро бях объркан.

— Не знам, Маран. Просто не знам.

— И аз. Но Лайш Тенедос и Кутулу са достатъчно хитри, за да измислят подобна схема.

— Е, и какво да направим? Дори да е двоен агент, идеята с доносничеството никак не ми харесва.

— Ще трябва да помислим.

Но не се наложи. На другата сутрин Кутулу се появи лично.

Беше по-свенлив от обичайното и стискаше някакъв пакет. Маран го поздрави и каза, че ще дойде при нас по-късно в зеления кабинет. Имахме си уговорка — точно тази стая имаше тайна ниша с шпионка, влизаше се от съседния килер и двамата с Маран я използвахме, когато единият от двама ни държеше да чуе нещо, което иначе щеше да се премълчи, ако присъстваме на разговора заедно.

Кутулу отказа освежително питие и заяви, че може да остане само за няколко минути.

— Виждам, че раните ти са заздравели — казах му. Бяхме сами и можехме да си говорим на „ти“.

— Да, отчасти поне. Все още съм малко схванат от тази страна. Но мозъкът ми се оправи. Дълго ходих като в мъгла и не можех да си спомня разни неща, губех нишката на разговора. Мисля… надявам се… че никога повече няма да ми се случи. Паметта ми, способността да свързвам нещата е единственият ми истински талант — все едно че каза „оръжие“.

— Дано. Повечето хора си мислят, че едно цапване по главата само ти размътва главата. Всъщност е нужно доста време, докато се оправи човек.

— Кой ме удари?

— Някаква жена. После се опита да ти пререже гърлото.

— Надявам се, че си се справил с нея.

— Отсякох й главата всъщност.

— Хм, да де. Казаха ми, че си ме извлякъл в цитаделата, но никой не знаеше какво е станало с нападателя ми. Затова съм тук — продължи той. — Да ти благодаря, че пак ми спаси живота. Май започна да ми става навик.

Бях леко изненадан.

— Кутулу, шегуваш ли се?

— О. Да. Всъщност да. Нали?

Този път се разсмях искрено и по устните му се плъзна бегла усмивка.

— Все едно, радвам се, че те виждам. И съм доста изненадан, че дойде.

— Защо? Ти си един от малкото ми приятели. Само съжалявам, че го отлагах толкова време. Защо да не те посетя?

— Например, защото императорът не изпитва добри чувства към мен.

— И какво от това? Аз знам — както и той, впрочем — че не си заплаха за властта въпреки разногласията ви за Кальо.

— Не мисля, че ще остане доволен, като разбере, че посещаваш лице, изпаднало в немилост.

— Може би. Но не съм избрал да служа на човек, който се ръководи от чувствата си. Ако императорът реши да използва малко логика, ще отхвърли проблема.

— Е… — замълчах и смених темата. — Още ли те кара да гониш онези невидими засега майсирци?

Кутулу кимна намръщено.

— И намери ли нови доказателства за злите коварства на крал Байран?

— Нищо. Но императорът е настоятелен в убеждението си — той поклати глава. — Е, това не прави ли казаното от мен за имперската логика безсмислено?

— Както сам каза веднъж, пътищата, по които се движи умът на императора, са неведоми за нас.

— Казах го, нали? — Кутулу ме изгледа колебливо. — Всъщност дойдох тук по друга, много по-сериозна причина. И въпреки че е малко застрашително, мисля, че жена ти трябва да е в течение на това, което ще кажа.

Тръгнах към вратата.

— Няма нужда — спря ме с лека усмивка Кутулу. — Аз ще я повикам.

Отиде до картината с водопада, скриваща шпионката, и каза:

— Контеса Аграмонте, бихте ли дошли при нас?

Иззад картината се чу изненадано хлъцване и се изчервих. След няколко мига Маран влезе още по-изчервена. Кутулу поклати глава.

— Не разбирам защо трябва да се смущавате. Защо да си нямате и да не използвате такова устройство? Аз бих го използвал.

— Защото да подслушваш се смята за крайно невъзпитано — измърмори Маран.

— Не и в моя свят. Не и в моята професия. Все едно — продължи той, — не знам дали Дамастес ви е казал, че нашите приятели товиетите се надигат отново.

— Не… О, да, каза ми — спомни си Маран. — В Кальо. Но не му обърнах внимание. Тогава… имахме по-неотложни грижи.

— Е, вече са се задействали, както и когато императорът ме изпрати в Полиситара. Дори са по-енергични напоследък. Точно това тревожи императора. Поиска да оставя всички други проблеми и да се съсредоточа върху тях, в частност дали се финансират от Майсир. — Пак Майсир! Кутулу забеляза изражението ми. — Иска да разбере дали крал Байран е в дъното на нещата, както беше Чардън Шир преди време. Между другото, разбира се, всичко, което ви казвам, не трябва да се повтаря пред никого. Все още нямам доказателства. Но би било логично.

— Не разбирам с какво ни засяга нас това — казах аз.

— Преди две седмици арестувах водачката на една от групите им. Оказа се, че знае повече за организацията и плановете й от всички, които бях разпитвал дотогава. Каза ми, че офанзивата на товиетите е двупосочна. Първата, по-дългосрочна цел е да продължат с убийствата с надежда, че императорът ще се принуди да затегне гайките и да наложи репресивни закони. Това ще разгневи населението, гневът ще усилва репресиите — докато не избухне ново въстание, този път успешно.

— Вторият им план е избирателни убийства на видни фигури от обкръжението на императора — продължи той. — Попитах я за имена и тя ми каза, че кампанията все още се обсъжда. Но все пак каза, че жертвите на товиетите ще са хора като, цитирам буквално, „онзи проклет от боговете русоляв дявол Дамастес Хубавеца, който ни разгроми преди и помогна на императора да убие Так. Той е един от тях, както и“, моля да ме извините, контесо, „онази кучка, жена му“.

— Но… но защо? Защо нас? Защо мен? — попита с разтреперан глас Маран.

— Защото сте по-добри, по-богати, по-умни от тях може би? Не знам. Селякът не мрази ли винаги по-богатия от него?

— Не е задължително — отвърнах: спомних си селяните, с които се бях трудил като момче, не много по-богат и също толкова гладен като тях.

— Всъщност няма как да знам — каза Кутулу. — Родителите ми бяха дюкянджии и не помня някой да ни е мразил, нито ние някого… Но това е друг въпрос. Сметнах, че е добре да ви предупредя. Ще ми се императорът по-скоро да промени мнението си за вас и да ви върне Червените пиконосци. Този палат трудно се защитава както трябва.

— Имаме наблюдатели.

Кутулу понечи да каже нещо, но поклатих леко глава и той го премълча.

— Пазете се и двамата — стана и едва сега се сети, че още стиска в ръка пакета. — О. Да. Нося ви подарък. За двама ви. Не, моля ви, отворете го, след като си тръгна — като че ли бързаше да си тръгне и го изпратихме. Придружаваха го само двама полицаи.

— Кутулу, май трябва да ти върна предупреждението. Ти си по-добра жертва за онези безумци от мен.

— Разбира се. Но кой знае как изглеждам? Или е запомнил лицето ми?

— Имам един въпрос. Случайно да си чувал за някой си Обия Трочу? — описах му го.

Кутулу ме погледна озадачено и свъси вежди, сякаш мислеше.

— Не — отвърна ми невъзмутимо. — Не мисля. А трябва ли?

— Не е задължително — отвърнах сухо. — Освен ако не поискаш.

Не ме помоли за обяснение, а яхна коня си. После каза:

— Домът ви наистина е чудесен. Може би някой ден, ако императорът реши… — плесна коня с юздите и пое по алеята.

— Този дребосък е голям чудак — каза Маран.

— Такъв си е. Е, да видим ли какво ни е донесъл?

Оказа се луксозно резбована кутия. Вътре имаше дванадесет калъпчета сапун с различна миризма.

— О, богове! — възкликна Маран. — Този човек никакво приличие ли няма? За такова оскърбление би трябвало да го повикаш на дуел!

— Ти би ли предизвикала Змията, която никога не спи? — попитах. — Освен това може би е прав. Май наистина имаме нужда от баня.

Маран ме изгледа.

— Подозирам, че имате по-скрити мотиви, сър.

Направих се, че не я разбирам, и я изгледах невинно.

Една от по-усамотените части на Водния палат представляваше серия от водопади, езерца и бързеи, ромолящи през малки полянки и покрити с мъх градини. Някои от езерцата бяха леденостудени, други вдигаха гъсти валма пара в мразовитата нощ. Всички бяха осветени с многоцветни лампи, скрити в остъклени подводни ниши.

— Защо трябва да започваме тук, а не където е топло? — попита Маран. — Тук ще замръзнем!

— Глезла такава! Винаги ли искаш да става по най-лесния начин?

— Ами да — беше облечена в мек копринен халат, аз бях само с кърпа около кръста.

— Ах, какъв си ми аскет, любими — промърмори тя. — На мен тук цицките ми замръзват, а той няма нищо освен една кърпа — разтвори халата си и наистина, шоколадовокафявите й зърна бяха твърди и настръхнали. — Видя ли?

Бързо се наведох и захапах едното. Тя изохка и извади едно от калъпчетата сапун на Кутулу от джоба на халата си. Беше накарала една от слугините да му пробие дупка в средата и да прокара през нея копринен конец. Върза го на шията си и каза:

— А сега, мръсник такъв, ще трябва да си заработиш банята — и скочи в езерцето. След миг излезе на повърхността и извика: — Мамицата му, тук е още по-студено, отколкото навън!

Гмурнах се след нея. Студ, като в ледените потоци в някоя планинска долина в Ърей. Изплувах на повърхността разтреперан и пръскайки вода, бавно зацапах към нея.

— Аха! Разбрах коварството ти — гмурна се отново и заплува. Скочих след нея. Вече посягах да я хвана за глезена, когато разбрах, че плува към един от водопадите; после течението ме подхвана и ме изхвърли през издатината. Полетях пет стъпки надолу и цопнах в друго езерце, толкова горещо, колкото първото беше студено.

Оставих се да потъна до дъното, след което бавно изплувах на повърхността. Маран се носеше над водата по гръб, загледана към небето. Твърдите звездни диаманти грееха отгоре. Около нас на бели змии кръжеше пара.

— Май… повечето пъти… този свят не е чак толкова лош — изхъмка тя.

— Можеше и по-лошо да е — съгласих се.

— Дали не грешим? — попита тя.

— Още не.

— Говоря сериозно. Може би не трябваше да стоим затворени тук и сами, сърдити на целия свят, откакто се върнахме от Кальо.

— Точно в това ме обвини Йонджи. Имаш ли някакво предложение?

— Ами, Бурното време започва другата седмица. Дали да не направим голямо празненство? Да поканим всички по-именити… включително императора?

Помислих за миг.

— Не знам. Но това е начин да пренесем битката в страната на противника.

— Да го опитаме тогава. Глупави войници — добави тя. — Не могат да измислят никаква друга аналогия освен да мушкат хората с мечове.

— Не е вярно. Имам си и други неща за мушкане.

— О? — доплува до мен и се целунахме, първо приятелски, после езиците ни се сплетоха. Отдръпнах се, доплувах до плоската скала под водата и седнах. Водата ме покриваше до кръста. Маран лениво пое след мен и отпусна глава на рамото ми; тялото й се носеше във водата.

— Понякога позволяваме на света да ни се качва на главата.

— Знам. Обичам те, Дамастес.

— Обичам те, Маран.

Думи, казвани толкова пъти. Но винаги звучаха като казани за първи път.

— Хайде — подкани ме тя. — Иначе ще си седим тук, докато се разтопим, и така и няма да се начукаме като хората.

Зацапах след нея, спуснахме се по тесния бързей в една малка лагуна, този път с телесна топлина и обрасла с мъх скална издатина, осветена от две малки светилничета. Маран ми подаде калъпчето и започнах да я търкам, първо гърба, след това надолу по краката, после тя се обърна и бавно насапунисах корема и гърдите й. Дъхът й се учести, тя легна на мъха и разтвори крака.

Обърнах я на хълбок и вдигнах дясната й пета на дясното си рамо. Насапунисах члена си и го плъзнах в нея. Тя простена и започнах да се движа, бавно, дълбоко в нея, дланите ми галеха гърдите и гърба й. Тя се заизвива и краката й се стегнаха да ме придърпат.

Движехме се в общ ритъм, все по-бързо и по-силно. Светилничетата разцъфнаха като две слънца.