Кралят-демон

24. Празният град

Отново погледнах надолу към просналата се във всички посоки Джарра и ме побиха тръпки. Едно е да видиш изоставено малко градче като Иртинг; съвсем друго е да видиш метрополия като Джарра през мъгливия дъжд, без нито един кон или човек, без нито един пушещ комин, без нито един звук освен вятъра, свистящ по пустите булеварди.

За някакви си шест дни поход бяхме стигнали до Джарра, а на заранта на седмия ден съгледвачите и ударните ни части навлязоха в предградията. Не намериха нищо, благоразумно заеха отбранителни позиции и известиха императора. Той тръгна напред с цял корпус за охрана, като взе и Братството. Полагаха заклинания след заклинания, за да видят дали Джарра не е превърната в огромен магически капан, но не откриха нищо.

Опитвах се да си представя толкова покорни хора, че да заминат в пущинаците по заповед на своя крал, и си помислих колко много безпомощни са обречени да се върнат на Колелото в суровите лесове на юг. Какъв ли беше планът на Байран? Какви бяха намеренията му? Полудял ли беше?

Императорът заповяда армията да вдигне лагера си извън града. Искаше Джарра непокътната, не оплячкосана и превърната в развалини. Недоволното ръмжене сред войската бе приглушено — никой не знаеше какви клопки може да са поставени.

Два кавалерийски полка трябваше да проучат града и „намекнах“ на Сафдур да бъдат Седемнадесети и Петнадесети, моите фаворити след елитните формации, и казах, че ще ги водя лично.

Щом влязохме в града, тропотът на конските копита заотеква по каменната настилка. Този път го направих като по учебник: поставях отделения на всяко кръстовище, не продължавах напред, без да се уверя, че кварталът е чист. Крайната ми цел беше Моритон и дворецът на Байран. Някъде по средата войниците започнаха да не стигат и поисках два пехотни полка, които да заместят постовете ми, след което бавно продължихме напред.

Намирахме малко майсирци, главно старци и хора, непризнаващи власт и закони. Пръскаха се по скривалищата си и не си правехме труд да ги спираме.

Портите на Моритон бяха залостени. Хвърлихме куки над тях и шепа доброволци се закатериха по въжетата. След няколко минути вратите се отвориха. Стигнахме до Октагона. Вратите му зееха отворени. Влязох вътре с още трима души. Килиите бяха празни. Видях човешки труп, нанизан на един от дългите стъклени шипове на вътрешната стена. Беше главният тъмничар Шикао, мъртвешки ухилен. Пълна загадка — войниците на крал Байран със сигурност нямаше да допуснат това. Какво беше станало със затворниците тогава? Къде бяха?

Продължихме по многоцветната алея към двореца на крал Байран. Влязох, дъхът ми заизлиза на бели валма в пустите незатоплени коридори и зали за аудиенции, чувах ехото на чаткащите ми ботуши.

Продължих до края на Моритон, с мрачно надвисналите към Белая гора стени, до черния замък на азаза. Портите му бяха запечатани. Не влязохме. Азазът със сигурност беше оставил магически прегради срещу нежелани гости.

Докладвахме на императора.

Тенедос избухна.

— Как смее това варварско копеле да се нарича крал? И тези проклети хора — неговите поданици… шибани видиотени селяци! Какво си въобразяват? Толкова ли са тъпи, че да не разбират, че загубиха войната? Къде по дяволите е мирната делегация на Байран? Къде са белите знамена, по дяволите?

Бях твърде благоразумен, за да изкажа мислите си. Ами ако Байран и майсирците изобщо не смятаха, че са победени? Ами ако Джарра за тях не бе по-важна от всичко, което Майсир вече ни беше отстъпил? Все още оставаха хиляди левги на юг, на север и на запад, където все още никой не беше чувал за нуманцийци. Дали пък войната за тях не започваше тепърва? Да не би все още да си мислеха, че могат да я спечелят?

Беше смразяващо. Всяка армия, която може да вярва, че след като столицата и стотици левги от страната са във вражески ръце, без да е спечелила нито една битка, беше за мен нещо толкова чуждо, колкото демон, призован от някой чародей.

— Не че е толкова важно — заговори Тенедос, с малко по-лековат тон. — Аз… ние държим столицата му, което значи, че Майсир е в ръцете ни. Ще влезем в града утре, на разсъмване.

Зачудих се що за триумф ще е това, но се усмихнах, съгласих се, отдадох чест и помолих да ме освободи. Трябваше да се подготвя за утрешния ден, да помисля кои части да влязат, къде и така нататък. Но си имах командване и оставих сърцето ми да реши, нещо, което може би трябваше да правя много по-често. Казах на Свалбард да намери капитан Балк и до десет минути Червените пики да са готови за езда.

След десет минути препуснахме бързо през пустите улици на Джарра към предградията, след това продължихме през околностите. Беше късно, нощният мрак се сгъстяваше и дъждът се усили.

Напред имаше малко селце. Свалбард ме настигна и каза:

— Да ме прощавате, сър. Но може ли да ви погледна в очите за малко? — бях изненадан, още повече че думите идваха от устата на толкова мълчалив войник като Свалбард, но се подчиних.

— Добре — измърмори той. — Мисля, че не сте омагьосан. Макар че проклет да съм, ако знам как го разбрах…

И подкара коня си назад към колоната. Тревогите ми се изпариха, мрачното ми настроение се оправи и се изсмях гръмко. Не се съмнявам, че това още повече притесни Червените пики.

Селцето се оказа не само изоставено, но също така плячкосано и изгорено до основи. Продължихме навътре през пуста земя, после завихме и хълмът с мрачния замък на дарлиадите се издигна пред нас.

Зърнах движение в подножието на замъка и продължихме в тръс нагоре по лъкатушещия път, с готови оръжия. На един хвърлей зад портата имаше шестнайсет мъже, облечени в какво ли не, от дрипави нуманцийски униформи до пъстрите кожи на дървари и една-две майсирски куртки. Стрелците ми изпънаха лъковете, но един от мъжете затича напред и замаха бясно с ръце:

— Почакайте! Не стреляйте! Свои сме. Хората на Йонджи.

И направи някакъв непохватен жест: сигурен съм, че го смяташе за много войнишки поздрав.

— Старши съгледвач Ландбей, трета стотня, разузнавачите на Йонджи.

— Какво по дяволите търсите тук, толкова далече от армията?

Ландбей изглеждаше ужасно притеснен.

— Ъъъ… ми ние, таквоз, рекохме да видим… какво става… тъдява с нещата…

Един от моите се изсмя.

— Плячкосвали сте, искаш да кажеш?

— Съвсем не, сър — Ландбей зарови в торбата си с физиономии, не можа да намери оная с оскърбената невинност и се спря на въртенето на очи, от което по-скоро заприлича на селски идиот. — Такова нещо не бихме си го и помислили, сър. Наказанието е бесилка, нали?

Тук вече се изсмяха още хора.

— Това го оставете, старши съгледвач. Но да знаете от мен, че сте говнян лъжец. Сега ми кажете какво търсите тук? И пробвайте с истината. Няма да ви отрови.

Ландбей си пое дълбоко дъх, изгледа ме, явно си спомни, че съм обесил доста нуманцийски войници за военни престъпления, и реши да направи както го посъветвах.

— Страх ни беше да останем в града, сър. Не знаехме що за магия може да ни очаква. Рекохме да намерим нещо извън Джарра, пък после да се върнем при войската.

Хората му бавно се приближиха, явно облекчени, че не се каня да ги беся поне в близките няколко минути.

— Рекохме, че може да намерим нещо ей в онова село — плахо се намеси един. — Но вече беше преровено и запалено. Огледахме го тоя замък. Вътре май има какво да се прибере. Но е защитен.

— Айрису да ни вземе дано! — едва не извиках и бързо се огледах за укритие, щом видях по бойниците редицата навъсени мъже с високи шлемове. Стъписан бях от невероятното безгрижие — моето и на хората ми. Пиконосците ми се пръснаха за прикритие и трескаво заопъваха лъковете.

— Не бойте се, сър. Те не нападат. Сигурно са недостатъчно за отбрана и само чакат да видят какво ще направим ние, нали?

Загледах се нагоре и забелязах, че нещо не е като хората. Едно лице, после друго — докоснаха някаква струна в ума ми. Зарових в паметта си, после чух скърцане на зъбчати колела и портите бавно се отвориха. От тях излезе слаба човешка фигура, облечена в тежко войнишко палто.

Жена. Тръгна към нас и я познах, и след миг бях скочил от седлото, и двамата тичахме един към друг, и сълзите бликаха от очите ми, и изобщо не ме беше срам. Стиснах Алегрия в прегръдката си и я задържах неописуемо дълго. Предполагам, че се целунахме, не помня, защото сърцето ми беше толкова пълно, толкова пълно е и сега при спомена.

— Как… — едва успях да изрека.

Алегрия също плачеше. Усмихна се едва-едва.

— Просто знаех, че ще дойдеш.

Притиснах я отново до себе си и умът ми зареди благодарности към Айрису, Айса, Вачан, Танис и дори към Сайонджи — богове, които познавах, и богове, които не познавах — за този дар.

— Ще благоволиш ли да влезеш с хората си в замъка ми? — каза Алегрия.

Отворих уста да изрева заповед, но гърлото ми се беше задавило.

— Ще влезем — най-сетне промълвих, не толкова като първи трибун на армията си, колкото като хленчещ юноша. После се овладях. — Предупреди стражите си, моля те.

— Стражите ми нямат нужда от предупреждения — отвърна тя и се изкикоти. — Те знаят всяка моя мисъл.

Забравил напълно за хората си, за всичко друго, освен неистовата нужда да остана сам с любимата си в някоя стая с огромно легло, тръгнах замаян през портата.

— Моите воини, сър — каза тя с лек реверанс. — Сигурно помните, че бяха известни с други свои… задължения — погледнах нагоре към бойниците и изсумтях. Всички стражи бяха облечени като за бой, с шлемове и ризници. До тях бяха опрени копия. Но от кръста надолу всички до един бяха голи и никой не отвърна очи от бдителния си пост, за да ни погледне с любопитство. А още по-странното беше, че куровете на всички — с най-различна големина — бяха щръкнали в пълна ерекция.

Чак тогава си спомних къде ги бях виждал — когато надникнах през една врата, която трябваше да е затворена, и ги видях да лежат върху нарове, с щръкнали нагоре членове, очакващи новия клас. И си спомних как ги наричаха дарлиадите според Алегрия: кончета за игра.

— Кралските войници дойдоха — обясни тя — и казаха, че трябва да напуснем, да опразним Джарра, защото злите северняци идвали и не бивало да оставаме за варварствата им. Суматохата беше пълна и се скрих на едно място, където знаех, че никой няма да ме намери. Защото знаех, че ти ще си с варварите и че няма от какво да се боя. Но се сетих, че може да мине време, докато дойдеш, и не исках да… да се запознавам с нуманцийски войници, които можеше и да не изслушат разказа ми. Стражите ни, разбира се, потеглиха с дарлиадите. Но „кончетата за игра“ си бяха тук и тъй като непрекъснато се хвалят с мъжеството си, реших да им дам възможност да се докажат. Намерих оръжия и брони в едно мазе, направих им с чернило бради и мустаци, защото майсторите им бяха направили едни и същи лица. Според мен дотук се справиха доста добре, нали?

Но вече едва я чувах, ушите ми бучаха.

— Алегрия — казах хрипливо, замаян. — Имам нужда от теб. Богове, колко те искам! Веднага!

— На вашите заповеди, сър — отвърна ми скромно тя.

— Ако знаех, че се каниш да свършиш толкова бързо, щях да те любя с уста. Не знаех, че у един мъж може да има толкова много.

— И още как. След теб не съм бил с никоя.

— Забелязвам, че още си твърд, като мъжете ми на бойниците, сър, тъй че нищо няма да загубим — тънкият й гласец стана хриплив. — Хайде, люби ме отново. Богове, колко те обичам!

Дрехите ни бяха разхвърляни около нас, лежахме на дебелата черга пред мигащия огън в камината. Без да излизам от нея, я подхванах за кръста и я вдигнах. Дългите й крака се увиха около бедрата ми. Понесох я към малкото легло. Но видях нещо по-хубаво — дълга, висока до коленете ми, отрупана с възглавнички пейка в единия край на стаичката — и я поставих върху нея, с устните й на самия ръб.

— Ти излезе — разочаровано промълви тя. — Изливаш се от мен.

— Няма да е задълго — отвърнах, смъкнах се на колене и членът ми отново се плъзна във влагата й. Задвижих го силно, почти излизах от нея с всеки тласък и тя застена.

Стоновете й се усилиха и тя зареди думи — мръсни думи, и моето име сред тях. Краката й се вдигнаха до раменете ми, стиснах ги здраво, дълбоко в нея, завъртях бедрата й и тя изкрещя и свърши.

— Няма ли да е чудесно, ако тази нощ ми даде твоето дете? — промълви тя замаяно.

Думите й моментално ме върнаха към реалността.

— Искаш ли това?

— Разбира се. Станала съм съвсем безсрамна, Дамастес, и всичко, което бих могла да измисля, за да ме свърже с теб… какво пък, това може да стигне.

— Няма нужда да правиш нищо повече от това, което вече направи — отвърнах й искрено. — Защото съм твой. Толкова задълго, колкото поискаш.

— Вечно много ли е дълго? — прошепна тя.

Малко преди разсъмване умът ми се върна и се сетих, че съм проявил пълно безгрижие за хората си, за сигурността им. Изругах се за глупостта си и станах, без да събуждам Алегрия, навлякох наметало на раменете си и отидох до прозореца със страх от това, което можех да видя. По най-близката крепостна стена крачеше Червена пика, а долу в двора обикаляха други двама часовои.

Не, не бяха имали нужда от мен и ме бяха дарили с няколко часа щастие. Знаех, че никой няма да каже и една дума за моята злоупотреба, нито за благодеянието, което ми бяха направили. И се заклех, че тези мъже при първа възможност ще получат от мен най-високи награди за благодеянието си към мен.

Сега си мисля колко куха е била тази клетва, колко безполезна, защото можех да им дам само болка, смърт и запустял гроб далече от отечеството им.

Още едно късче разум ми напомни, че само след няколко часа императорът щеше да влезе в Джарра и че ако на триумфалното шествие не присъства първият му трибун, ще има приказки. Събудих Алегрия и се облякохме. Тя вече беше приготвила някои свои неща. Усмихна се свенливо и ми показа вълшебното котенце, което й бях подарил толкова отдавна.

После, с Алегрия зад мен, препуснахме назад към Джарра в пълен галоп.

Влизането на Великата армия на Нуманция в Джарра се оказа по-скоро траурно, отколкото триумфално шествие. Под силния дъжд крачеха дълги унили колони мъже и нямаше кой да ги поздрави по тротоарите. Половината ни конница вече беше спешена, фургоните ни бяха дрипави, избелели и очукани. Парадните ни оркестри бяха изгубили блясъка си и много музиканти бяха загинали или болни, тъй че музиката ни, вяла и рехава, едва отекваше сред мрачните сгради.

Но главите ни бяха високо вдигнати и ботушите ни трещяха по паважа в злокобен ритъм. Можеше да сме пребити от походи и битки, но все още бяхме готови да се сражаваме.

Но къде беше врагът?

Тенедос беше стиснал устни, лицето му се бе зачервило.

— Изобщо не може да се сравни с Нуманция — замърмори той. — Ба. Това ли е най-хубавият им град? Само дето е голям. И къде по дяволите е крал Байран? Трябваше да ме чака, с наведени знамена, и да ми представи своето кално и вонящо, скапано кралство… Е, след като взимането на Джарра не ни носи почти нищо, поне ще се погрижа войниците ми да получат най-доброто. Домин Отман!

Неизменно присъстващият му адютант подкара коня си от дясната му страна.

— Сър?

— Издавам следната заповед. И се постарайте да бъде разбрана добре.

— Храбри бойци на Нуманция, вие дълго проливахте кръвта си и загивахте за каузата ни — започна той тържествено. — Но саможертвата ви не беше напразна. Дарявам ви град Джарра. След време той ще получи ново име, име, което ще избера така, че да отрази вашата слава. Сега се настанете в най-хубавите му имения и възстановете телата си с най-хубавото месо и вино, които ще осигурят нашите интенданти. Но ви забранявам да плячкосвате, под страх от смъртно наказание. Джарра трябва да остане толкова хубава, колкото е сега. Пазете добре Джарра, защото тя е ваша и ще отразява славата на нуманцийската армия дотогава, докато е непокътната.

— Не е лошо, нали? — приключи Тенедос. — И, Отман. Искам всеки командир, който получи моята заповед, да разбере, че всяка моя дума е много сериозна. Ще обеся всеки, било то редник, сержант, офицер или генерал, който наруши заповедта ми.

И така, армията ни се настани в Джарра. Всеки офицер получи богаташко имение и почти всеки войник — своя къща. Улиците получиха подобаващи имена и така се появиха булевард „Гвардията на Варан“, улица „Първи гвардейски“ и прочие. Градските площади се превърнаха в конюшни за частите, а фургоните се наместваха по пазарищата.

Плячкосване, разбира се, имаше, но вървеше съвсем предпазливо, особено след като Тенедос доказа, че е съвсем сериозен, като обеси двама сержанти и един капитан само няколко часа след тъжния ни парад през града.

Намирахме тук-там по някой майсирец, защото не всички се бяха подчинили на заповедта да напуснат Джарра. Повечето бяха старци, макар да се намираха и някои, решили, че могат да припечелят от опразването на града или от Нуманция. Някои, повечето жени, се оказаха прави и бързо се вляха в тълпата курви, влачеща се след всяка армия.

Войниците се къпеха, намираха нови дрехи и и най-скъпата коприна и най-фината вълна вече не се харесваха и на най-простите редници. И всеки криеше било кесия, било цяла торба с истински съкровища — отначало сребро, после злато и най-отбрани скъпоценни камъни. Някои търговци, поразбиращи малко от камъни, станаха много популярни и скубеха здраво за мнението си.

Струваше си човек да обикаля по улиците и да погледа лудориите на войската. Тук оркестър ще свири от покрита беседка в парка, там войници насядали да чистят оръжията си, докато някой разказвач ги забавлява. Офицерите се разхождаха тук-там, все едно че бяхме в мир. Но твърде малко бяха хората без униформи, а още по-малко — жените.

Но като че ли никой не изпита злоба към мен заради Алегрия.

Забелязах, че това не са единствените неща, които липсват. Имаше вино в изобилие, сладкиши, какви ли не чайове и най-редки видове консервирано месо и зеленчуци. Но прясно месо нямаше, нито живи добичета за клане. Нямаше хляб — само сухи напукани самуни в запечатани складове. Имахме си подвижни пекарни, но тогава се натъкнахме на друг проблем: нямаше почти никакво зърно, нито за хляб, нито за фураж за конете.

Времето се влоши — зимата се приближаваше.

Тенедос беше обзет от някаква инерция и прекарваше часове в библиотеките на крал Байран. Никой не знаеше какво проучва. Предполагах, че очаква вест от крал Байран, вест за примирие, за капитулация. Но такава вест не идваше.

Попитах за плановете му и той каза, че сме принудени да продължим да гоним бързоногите майсирци, да ги гоним, ако трябва, до най-далечното море. Намекнах, че армията ни едва ли е в най-добрата форма за продължаване на кампанията, особено след като наближава зимата. Каза ми да не се заблуждавам от пъстрия й вид. Топлото майсирско облекло било също толкова добро, колкото и нуманцийските униформи. Освен това всеки ден пристигали подкрепления.

За последното беше прав, но не беше ходил да види новите попълнения. На всеки сто души, прехвърлили нуманцийската граница към Майсир, петнайсет загиваха от ръцете на разбойници или негарети. Други осемнайсет биваха покосени от болести. Още двайсет и един идваха с куцукане до Джарра, болнави или ранени, подходящи само за попълнение на вече претъпканите къщи, превърнати в лазарети.

Дойде вестта за голямо поражение в тила ни. Разбойници, групи за съпротива, струпали се в Киотските блата, прехвърлили тайно река Анкър и нападнали гарнизона ни в Иртинг. Бяха помели нашите до последния мъж и бяха държали града два дни.

Само късметът бе помогнал на новосформирания Гвардейски корпус. Опитният му генерал беше изпратил напред съгледвачи, преди да влезе в града. Беше щурмувал и Иртинг отново беше наш — но корпусът бе принуден да се превърне в градски гарнизон, вместо да подкрепи редиците ни.

Алегрия ме възседна на дългата пейка в трапезарията, езикът й заигра с моя, тя се притисна в мен, простена, щом я стиснах за задника и я дръпнах силно към мен, и свърши. Рухна, заровила глава в рамото ми, и тялото й запулсира около члена ми. След малко вдигна глава.

— Тежа ли ти?

— Ни най-малко.

— Казваш го само от учтивост.

— Не. Обичам да усещам гърдите ти, смачкани така.

— Колко мило го каза — изправи се и се прозя. — Май трябва да помислим за сън.

— Трябва — съгласих се. — Утре трябва да стана рано и да разбера защо онези проклети от боговете стражи като че ли си въобразяват, че армейските пекарни са само за тях. После ме чака военният трибунал над онзи видиотен млад капитан, който не само е нарушил всички устави, предизвиквайки своя домин на двубой, но и е проявил лошия вкус да го убие на всичко отгоре.

Бяхме по средата на много късна вечеря, нищо повече от рядка супа и сухари, което би трябвало да ви даде представа колко оскъдна бе станала храната, когато ни облада страстта.

Тя отиде до един от прозорците и се загледа в нощта. Бяхме се настанили в огромен палат. Доскоро беше принадлежал на майсирския командир на кавалерията и настаняването ми тук беше съвсем уместно.

— Какво ни чака? — попита тя.

— Не знам.

— Капитан Балк спомена нещо за зимуване в Джарра и продължаване на войната през пролетта.

— Не виждам как може да стане това. Какво ще ядем? С какво ще храним конете? Ако останем тук, само ще отслабваме все повече.

— Знаеш ли, Дамастес — почна тя предпазливо. — Моля те, не разбирай погрешно това, което ще ти кажа. Обичам те и ще остана с теб толкова, колкото поискаш, ще направя всичко, което поискаш, и ще отида където поискаш. Но не мисли, че някога ще стана нуманцийка.

Не отговорих.

— Аз съм майсирка — продължи тя, без да се обръща. — Това все пак е моята страна и дълбоко в сърцето си все още мисля, че крал Байран е моят владетел, нищо че сега императорът властва над живота ми. Не очаквай от мен да се радвам на това, което сполетя моята страна, въпреки че идването ти промени целия ми свят, даде ми живот, за какъвто не бях и мечтала.

— Никога не съм си мислел друго — отвърнах искрено.

— Това не те ли безпокои?

— Не е добре да се оставиш да те безпокоят неща, които не можеш да промениш, нали?

Тя се обърна към мен.

— Благодаря ти. Наистина те обичам.

— И аз те обичам.

Ръка за ръка, отидохме в спалнята, която си бяхме избрали за тази нощ.

Заявлението на Алегрия за верността й към крал Байран и отечеството й не ме притесни. Друго ме притесни: какво ни чака, наистина? Не можехме да изоставим Джарра и да продължим по дирите на Байран през дивите лесове, не и след като земята зад нас беше пълна с враждебно население. Не можехме и да останем да зимуваме в Джарра, освен ако не намерехме някакъв магически източник на храна. Виждах само една възможност. И трябваше веднага да отида при императора и да му я кажа.

— Дамастес, много ли си уморен?

— Не, сър. Нито съм луд, нито отчаян, нито предателски настроен, нито оглупял.

— Ще приема всичко, без последното — каза императорът. За моя изненада, не се беше разгневил. — Нелепо е да твърдиш, че трябва да се оттеглим, след като откакто влязохме в Майсир не сме правили нищо, освен да печелим битки.

— Никакво друго решение не виждам — отвърнах. — Силите на армията се стапят с всеки изминал ден. Рано или късно майсирците ще осъзнаят това и тогава…

— Тогава ще ги смажем окончателно — каза Тенедос. — Помисли си, приятелю. Как мога да изляза пред армията и да заявя, че се оттегляме? Как биха могли те да запазят почитта си към мен? И нещо друго, което може би не ти е хрумнало — продължи той. — Нуманцийската армия никога не е познавала поражение. Никога. Даваш ли си сметка колко малко от нас изобщо знаят как да отстъпват? Ти… аз… няколко от онези главорези, които държиш около себе си, които бяха с нас, когато ни изтласкаха от Кайт, и това е всичко. И не виждам начин да упражнявам отстъпление с войската точно сега.

— Не, приятелю — каза той и ме стисна за рамото. — Отстъплението е дума, която не съществува за нуманцийците. Рано или късно крал Байран ще се вразуми и тогава войната ще свърши. Остави на мен да се грижа за голямата стратегия, а ти прави това, в което си най-добър — грижи се да правиш това, което заповядам.

Нищо повече не можех да направя и си замълчах. Но докато дните ставаха все по-къси и нощите — все по-дълги, армията започна да разбира опасността, пред която бе изправена. Ценни вещи все още се търгуваха, но най-желаните вече бяха станали най-важните — консервирана храна, зимни дрехи и здрави ботуши. Самият аз бях станал част от черния пазар: възползвах се безсрамно от ранга си. Осигурих си два груби впряга, изоставени от майсирците, всеки с екипаж от по осем коня. Ако напуснехме Джарра, щяха да возят не само Алегрия, а и багажа, който щеше да ни е нужен за зимния поход.

Попитах Свалбард и Кърти дали имат нещо против новите си задължения. Те се изсмяха гръмко и отвърнаха, че това, което искам от тях, е ужасно, но все някак ще преглътнат унижението. Исках консервирано и сушено месо, сухари, стимулиращи чайове и твърди сладкиши за храна, бренди и овес за конете. Освен това помолих двамата си мошеници да потърсят златни антиквариати, които да могат да се тикнат по джобове и на дъното на чували, неща, които селяците можеха да приемат за достатъчно ценни, за да се съгласят да ги разменят за храна.

Исках дебели кожи и тежки ботуши за мен и Алегрия, както и за двамата си слуги. Накрая им казах да приготвят четири багажни торби, които все пак можехме да носим или да окачим на седлата на конете, ако изгубим впряговете.

Заповядах на капитан Балк да потърси същите неща за моите Червени пики. След като не можех да помогна на всички, трябваше да помогна поне на най-близките около мен.

Нищо повече не оставаше, освен да чакаме. Следващата стъпка щеше да се направи от императора. Или от майсирците.

Домин Отман ми изпрати вестоносец с поздравите на императора и дали бих пожелал да отида до Октагона, да поговоря с лицето, което ще намеря там, и евентуално да предложа обяснение на Негово величество.

В затвора заварих един капитан, когото помнех смътно от командването на имперското разузнаване, и половин дузина гвардейци. Отряд съгледвачи беше открил, че затворът все още си има обитател, свит в една отдалечена килия. Беше брадясал, можеше да е и на трийсет, и на шейсет години, и съвсем обезумял.

— Сам… да… сам съм вече… съвсем сам — заломоти той, без да го питат. — Щото не исках да тръгна с другите… нищо, че килията беше отворена… Знаех, знаех, че е капан… смъртта чакаше отвънка… моята смърт, а можех да си остана здрав и читав вътре… в утробата ми… Измъкнах се после… като мишица… Имаше хляб, винце имаше… виното на тъмничарите… Трупа на Шикао видях… заплюх го кучия син… Веднъж ме изтезава той… смях се, о, как се смях…

— Старче — прекъсна го капитанът. — Кажи на този човек това, което каза на мен.

— О, не, не, не. Много е фин той, хубавец е.

— Не е. Той е твой приятел.

— Приятел? — попита скептично лудият.

— Имаш думата ми.

— Дума… дума… никакви думи нямаше… само тая дивна тишина, когато си заминаха всички.

— Другите затворници?

Лудият закима.

— Къде отидоха?

— А… — очите му лъснаха като на плъх. — Отидоха те… долу.

— Напуснаха ли града?

— О, не, не, нее. Задача си имаха, казаха им. Да чакат, пък после да направят каквото им казаха.

— Защо?

Лицето на брадатия се промени, стана почти нормално.

— Защото — зашепна той — им дадоха обещание. Обещание от… — озърна се да се увери, че никой няма да го подслуша — от азаза. Една задача. Една работа, и ще им опростят всичко. Ще са свободни, когато кралят се върне в Джарра.

— Какво трябваше да направят?

— Още не, о, не. Още не — мъжът се задави.

— Какво трябва да направят?

— А, но това е тайна, и ако ти издам тайната, азазът ще разбере и ще ме удари.

— Няма да те удари. Вече си в безопасност. Вече си в нуманцийски ръце — намесих се аз.

Лудият се смя дълго и силно, все едно че му бях казал най-смешната шега.

— О, не, не, не. Не съм в безопасност, не и от него, никога.

— Кажи ми какво трябва да направят тези затворници. Още ли са в града? Къде се крият? — попита го настойчиво капитанът. — Сър — обърна се той към мен. — Успяхме да измъкнем това-онова от него. Нещо става тук, или скоро ще стане, но няма да ни го каже. Бих го разпитал с… други средства, но не знам дали ще е успешно.

— Не, не, не — заграчи лудият. — Изтезанието не върви. Не свърши работа за кучите синове на краля, нито за типовете на азаза, дето вадят нокти, няма да свърши и на вас.

За миг сякаш говореше съвсем разумно и се вкопчих в този миг.

— Кажи ни каквото иска да разбере капитанът и ще си свободен. Свободен и богат.

— И после — умрял. О, не. Не, не. Но ще ви кажа едно. Те са там. Те са тук. И скоро ще ги видите. Много, много скоро.

Мъжът се свлече на каменния под на килията и очите му блеснаха някъде надалече, далече извън затворническите стени. Поклатих глава.

— Представа нямам за какво говори. Пратете извиненията ми на императора.

Придърпах тежкото наметало и наместих колана на сабята си. Движението привлече очите на затворника.

— О, да. Ще ги видите — повтори той. — Ще ги видите, о, да. Скоро. Много скоро.