Кралят-демон

21. Целебният огън

След два дни всички оцелели нуманцийци напуснахме Октагона и поехме на път към нуманцийските позиции около Пенда, за размяна на пленници. От това пътуване помня малко, освен че беше студено и мокро, ала ми беше все едно.

Бях мъничък Дамастес, ембрион в морето на по-големия Дамастес, сътворен от краля и неговия азаз. Можех да виждам, да чувам, да участвам дори, стига да не допускам мисълта за възложената ми задача да изплува на повърхността.

Свалбард ме попита какво е станало с Карджан. Не помня какво му отвърнах. Изгледа ме странно и попита да не би нещо да не е наред. Аз — истинският аз — успях да се сопна, че всичко е наред и да си гледа задълженията. Отдаде ми чест с юмрука на гърдите и се подчини, а щом си тръгна, усетих гнева на другия, лъжливия Дамастес. Бях спасил живота на Свалбард, защото ако беше настоял, щеше да умре. Щях да убия още един приятел със също толкова малко колебание, колкото Карджан.

Този миг ми вдъхна — на мен, истинския — малко надежда. Не бях напълно във властта на другия. Спомних си мехурчетата в тестото за хляб, оставено да втасва. Такива мънички, нищожни мисли ми бяха позволени. Но ако изплуваха на повърхността, ако разкъсаха обвивката, тогава другият Дамастес, убиецът, щеше да разбере, че нещата не са толкова под контрол, колкото си въобразява, и щеше да ме потопи още по-дълбоко, сигурно докато не се удавя и не престана да съществувам. И участта на императора щеше да е сигурна.

По пътя, докато дните отминаваха, се оформяха късчета от една идея и ги опазих скрити за онзи, другия Дамастес. Всъщност не беше толкова идея, колкото отчаяна надежда, най-вероятно безполезна. Но се вкопчих в нея, вкопчих се с все сила, без да допусна тези „мехурчета“ да ги забележи Дамастес, в чието тяло витаех. Онзи Дамастес се хранеше, спеше, даваше заповеди, когато се наложеше, но и той посвоему „витаеше“ като мен, полузамаян и не съвсем жив, докато не се изправи пред императора.

Смътно забелязвах, че около нас винаги има войници — нов набор и ветерани: всички те се придвижваха на север към Пенда и бойните полета. Другият спомен, който ми е останал, е за хората на Майсир, движещи се срещу прилива от униформи — на юг, все по-навътре и по-навътре в Майсир, далече от битки и от войници. Пътуваха на коне, в тежко натоварени коли или пеша, понесли оскъдните си вещи с надеждата, че ще намерят приют.

Почти навлизахме във Времето на бурите и дъждът, а след него снегът и вятърът връхлитаха върху тези окаяни бежанци и от двете страни на коловоза се срещаха проснати тела, покрити за щастие от бързо натрупващия сняг.

Не ми беше нито студено, нито мокро, чувствах се като бебе, което скоро ще се роди, но все още не иска да излезе в грубия и суров свят. Щях да се родя за мигновена смърт, защото в мига, в който щях да убия императора, щях да се пронижа сам с ножа.

„И какво от това?“ — мислех си замаян. Този живот беше непоносимо бреме. Всичко бях изгубил — любимите си хора, владетеля си, уважението, приятелите си — а сега и честта ми беше обречена, защото кой щеше да повярва, че съм омагьосан, щом извърша най-тежкия грях и убия бащата на своята нация? Щяха да шепнат как Дамастес е бил съблазнен от злия крал на Майсир да убие своя най-добър приятел и владетел. Може би щях да получа миг отдих, преди да се върна на Колелото, преди Сайонджи да ме осъди сурово, както знаех, че ще стори — мен, цареубиеца, предателя, чудовището — и да ме изплюе обратно, за да започна живот в някоя ужасна низша форма, та да изкупя извършеното зло.

Все пак бях достатъчно жив, за да усетя, че сме се приближили до Пенда и полесражението. Долавях миризмата на кръвта, острото усещане за надвиснала опасност, и се размърдах, почти буден. Другият Дамастес ме усети и отново ме натика на дъното. Престорих се, че му се подчинявам, и се загърнах в пустош. След това се озовахме на фронтовата линия — мръсносив сняг, пръснати човешки тела, повалени дървета и разрушени сгради.

Започнаха преговорите да ни се разреши да влезем в Пенда. Не обръщах много внимание. Другият Дамастес се съживяваше все повече, сетивата му се изостриха, беше готов за най-голямата си, единствената задача в краткия си живот.

Майсирските униформи се смениха с нуманцийски и настъпи голяма радост за това, че най-сетне сме опасени, че сме сред приятели. Другият Дамастес се преструваше на безмерно щастлив, после каза на водача на размяната на пленници, моя приятел трибун Линърджис, че „Дамастес“ има изключително важно съобщение за императора.

— Желанието ти съвпада със заповедта, която получих — отвърна Линърджис. — Трябва незабавно да те заведа при Негово величество.

Другият Дамастес изрази задоволство и тръгнахме през фронтовите линии, през бойните позиции, през опустошените улици и разрушените сгради на Пенда към центъра, към двореца, в който се бе настанил командният щаб на императора.

Бях невъоръжен, но какво от това? Можех да убия един дребен мъж като Тенедос по сто начина с голи ръце, преди някой да успее да ме спре.

Погледът ми се проясни донякъде, но беше все едно, че гледам всичко в лъскаво бронзово огледало. Всичко беше червено, жълто, оранжево. Започнах да изпадам в паника, да търся шанса си, единствения шанс, но все още не виждах шанс, а време не ми оставаше.

Влязохме в голяма стая с маси, покрити с карти. В огромната камина пращеше огън, а до нея стоеше император Тенедос. Беше облечен скромно, като редови войник, но униформата му беше ушита от най-хубава тежка коприна, а ботушите му бяха лъснати като огледала.

Понечих да коленича, но Тенедос вдигна ръка.

— Не, не, Дамастес, мой най-добри приятелю. Добре си дошъл у дома, честито спасение.

Изправих се и закрачих към него, все по-бързо с всяка следваща крачка. По лицето му пробяга тревога, бях вдигнал ръцете си, пръстите им се бяха стегнали, готови да се впият в гърлото му, и някъде зад себе си смътно чух ужасения вик на Линърджис.

Но аз — истинският аз — се оказах твърде коварен за другия Дамастес, за неговия създател азаза и за неговия господар, крал Байран Майсирски. Преди ръцете ми да посегнат към императора, се хвърлих встрани, към жаркия огън и пращящите му пламъци.

Усетих как другият Дамастес изкрещя от ужас, а после обичните пламъци се пресегнаха, поеха ме и ме прегърнаха, и нищо друго нямаше освен нажежената до червено агония, а след нея — съвсем нищо.

Очаквах да се събудя и най-сетне да видя лицето на Сайонджи или на някоя от нейните страховити прояви, или — може би най-добре — изобщо да не се събудя повече, да се изплъзна между острите й нокти и да потъна в радостта на пълната забрава. Но вместо това усетих под и над себе си мека ленена тъкан, топлината на одеяло отгоре и благоухание, докоснало ноздрите ми.

Отворих очи и видях, че съм в огромна спалня, в царствено ложе. До мен седеше император Тенедос.

— Добре си дошъл, Дамастес, приятелю — промълви той тихо.

Сигурно просто…

— Не, не сънуваш — каза той. — Нито си мъртъв.

Но помнех огъня, помнех разкъсващата болка около мен и изпитах ужасен страх, страх, който всеки войник ще признае. Има и по-лоши съдби от това да бъдеш убит: да бъдеш изтерзан, осакатен, покрит с такива грозни белези, че родната ти майка да потръпне и да избяга с ужас. Виждал съм мъже и жени, взимани в прегръдката на Шахрия и останали живи — с обезобразена, сиво-бяла, като огладен от водата плавей плът, болката ги разкъсва при всяко движение. Но болка нямаше. Ръката ми неволно се вдигна и опипа лицето ми. Усетих мека, топла, здрава, ненакърнена от белези плът.

— Не — продължи императорът. — И белези нямаш — усмихна се мрачно. — Магията ми се погрижи за това.

— Как?

— Държиш ли да знаеш? Наистина ли държиш? — не трябваше да кимвам. — Имаше три пленнички. Знатни, така поне се представиха, майсирки. Престориха се, че страстно желаят двама от моите домини, а те се оказаха достатъчно глупави да се поддадат на съблазънта. Храната на пира беше отровена и вместо любов моите войници намериха смъртта си. Решил бях да ги накажа с ужасна смърт, смърт, каквато се полага на всеки цивилен, дръзнал да вдигне ръка срещу мой офицер. Но после ми хрумна друго, след като ти се опита… след като направи това, което майсирската магия те принуди да направиш. Направих някои заклинания и трите жени бяха одрани живи. Кожата им замени твоята и част от тяхната кръв тече в жилите ти. Черно беше деянието — ала не изпитвам никакво угризение. Още по-черна цена трябваше да заплатя, но я платих с радост, не само като твой император, а и като твой приятел. Ти си ми нужен, Дамастес. И ти дължа огромен дълг.

Част от мен потръпна от императорските думи, но друга част от мен кипна от гняв. Трябвах му отново? Как щеше да ме предаде този път?

Но императорът продължи:

— Ти лежа като труп четиридесет дни в това Време на бурите, едва дишаше, хранеше се само с бульон, и то рядко, но е истинско чудо, че се върна толкова бързо. Всичко знам, Дамастес а̀ Симабю. Докато ти се рееше между световете, между живота и смъртта, направих друга магия и открих ужасното проклятие, наложено ти от крал Байран и неговия слуга, и как си убил верния Карджан и е трябвало да убиеш и мен.

— Това беше чудовищно и тези свини ще си платят по най-чудовищен начин — продължи той. — Защото тази война тепърва започва. Още веднъж добре дошъл, Дамастес. Сега ще те призова за най-великите дела и ние двамата, заедно, ще постигнем своя най-велик триумф.

Тенедос стана.

— Да. Ти си ми нужен, за да поведеш армията ми към победа. Защото сме ужасно затънали тук, в Пенда. Но връщане назад няма. Може да има само един край: или ще бъде унищожен Майсир, или ще рухне Нуманция. И ти ще си този, който ще се погрижи да не е Нуманция.

Не изчака отговора ми. Излезе с бързи крачки от стаята.

Какви чувства изпитах ли? По-уместен би бил въпросът какви не изпитах. Мислите ми кипяха часове наред. Жив бях, и заради това трябваше да съм благодарен. Но все още изпитвах болка и част от мен искаше забвението вместо връщането в живота. Благодарен бях на Тенедос и в същото време ръмжах от яд, че нямаше да престана да му служа, че щеше да ме връща — както сега — отново и отново от гроба, само за да се сбъднат поредните му блянове, блянове на безумец, отвъд границите на реалността.

Но избор нямах. Трябваше да си възвърна силите. Бях цял-целеничък, но изтощен. Цял… но когато намерих огледало и се видях, имаше промени. Най-очевидната беше, че косата ми не само бе изгоряла като факла, но, опасявах се, нямаше да може повече да израсте буйна като преди. Кожата ми наистина беше лъскава и гладка, ала потръпнах пред мръсната шега, че е „също като женска“. Но в ъгълчетата около очите ми имаше бръчки и ми се стори, че изражението ми е станало друго: по-твърдо и по-студено.

Все още се чувствах изтръпнал, несигурен в никого и в нищо. Имаше само една искра, и тя бе смътната надежда, че може би някак ще успея да намеря Алегрия. Това ме накара да осъзная още нещо. Единствената възможност да я намеря бе точно в това, което искаше императорът: да спечеля тази война.

Не знаех, а и сега не знам, дали императорът беше разбрал за Алегрия и как любовта ми би могла да ме отклони. Може би знаеше. Беше достатъчно проницателен, за да разбере какво е станало в Джарра и да използва това знание, както би използвал инструмент, както би използвал всекиго, за да постигне целите си.

А и клетва бях положил. Това, не по-малко от всичко друго, ме върна към живота.

Държим на верността.

Добре. Смъртта не ми беше позволена. Забвението бе недостъпно за мен. Тогава щях да го дам на други. Това, изглежда, желаеше Айрису. Айрису… или по-вероятно Сайонджи, в проявлението си на Смърт.

Добре. Това проявление щях да приема за своя невяста, за свой аватар, и щях да срещна Смъртта на белия й кон, с високо вдигнатите мечове, с усмивката на черепа, лъснал под черния плащ.

Вече щяхме да сме трима: императорът, аз и Сайонджи.

А светът нека дълго да пищи в ужас и агония.