Кралят-демон

14. По заповед на императора

Все още предстоеше формалното разтрогване, но Маран беше казала истината — бракът, съвместният ни живот не можеше да се спаси.

Поне ми оставаха войнският дълг и чест. Щом се върнахме в Никиас, се разпоредих вещите, които исках да си задържа, да се изнесат от къщата й край речния бряг. Преместих се във Водния палат. Посети ме един от хората на Кутулу да ме предупреди, че товиетите били по-активни от всякога и че може би е глупаво да развявам парцалите си пред очите им. Усмихнах се криво и отвърнах, че им желая всичко хубаво и че ако искат, могат да заповядат да опитат пак. Той ме изгледа, изгледа сабята на кръста ми и камата от другата страна, поклони се и си отиде.

Навестих Кутулу и му разказах всичко, включително за онази среща с Праен и приятелите му, и за бандите убийци, появили се след това.

— Подозирах, че тук има нещо повече от обичайните господарски биячи — призна той. — Но ти ми даде първото сериозно доказателство, че тези банди са организирани от център. Жалко, че не си ми се обадил още когато шуреят ти — извинявай, бившият ти шурей — се е обърнал към теб.

— Не съм доносник.

Кутулу килна глава и не каза нищо.

— А онези, Отчаяните? — попитах. — Вече има доказателство, че товиетите ги водят за носа.

— През последния месец получих няколко потвърждения на това. Изблици на насилие имаше много, всички — привидно спонтанни, разбира се.

— Но има някакъв проблем, нали?

Зачаках. Кутулу се намръщи, после въздъхна.

— За всичко трябва да се плаща. Дори на шпионите и наемните убийци се плаща. На тях — най-вече, защото работят най-добре срещу твърдо злато. А средства за разследване на товиетите няма. Всички средства за тайната служба отиват срещу Майсир. Всичко отива там.

— По заповед на императора, нали?

— Разбира се — отвърна той и долових безсилния гняв в очите му.

Мъчех се да се преструвам, че Маран и бракът ни изобщо не са съществували, затова отбягвах изисканото общество на Никиас, където можеше да срещна нейни приятели или самата нея. До ушите ми стигаха приказки какво прави и какво говори тя, но колкото и да бях сломен от раздялата, упорито се стараех да не им обръщам внимание. Слава на Айрису, на Джаен и на Вачан, че не чух приказки да си има любовник — не знам как щях да го понеса.

Единственото, което вече бе важно за мен, оставаше армията и особено новата Гвардия. Често пътувах нагоре по реката до Амур, за да инспектирам обучението й. И разбира се, винаги имаше документи и разузнавателни донесения, които да преглеждам.

Вече се срещах по-често с императора и той нито веднъж не повдигна въпроса за брака ми, за което му бях благодарен. Само два пъти забелязах, че ме поглежда съчувствено, но нищо не каза.

Времето на раждането отмина, започна Жаркото време. Мъчех се да се убедя, че раната ми се изцерява, но неизбежно се намираше някой, който да спомене името й, или поглеждах залепения на някоя стена лист, прочитах поредната клюка за светските прояви на контеса Аграмонте и зарасналото отново се разкъсваше. Маран не се беше върнала към старите си навици, с презрението към дворцовата суетня за сметка на интелектуалните занимания. Вече не минаваше дворцово събитие или бал без контесата с нейния антураж, последния й бляскав тоалет и прочие.

Съзнавах с тъга, че само времето ще сложи край на болката.

Веднага щом се разбра, че Дамастес Хубавеца отново е на разположение, бях затрупан с предложения — кои по-изтънчени, кои — смущаващо преки.

Още по-безсрамно звучаха намеците, идващи от братя и бащи, готови на всичко за една такава високопоставена връзка, с брак или с далеч не толкова формално обвързване. Не си позволих нито една. Не изпитвах никакво желание, никаква страст. Апетитът ми бе изгорял с Иригон, беше умрял с Амиел, беше повехнал, след като Маран ми обърна гръб.

Лошата вест дойде в Ренан, в лицето на един дребничък дружелюбен майсирец. Беше един от агентите на Кутулу, обикалял от лагер на лагер армията на Майсир като странстващ търговец на алкохол. Откритието му бе толкова важно, че бе рискувал лично да мине през границата и смъртно опасния проход Сулем, вместо да го предаде по обичайните тайни пратеници.

Крал Байран беше постановил три набора да служат в армията пълен срок, нещо безпрецедентно по наши сведения, поне за последните трийсет години. Освен това сегашният набор бе задържан на служба, вместо да бъде разпуснат. Майсир се мобилизираше и можеше да има само една причина за това, само един враг.

Още по-лошо съобщение пристигна на следващия ден, този път от посолството ни в Джарра. Крал Байран беше събрал на таен съвет конклав от най-могъщи магьосници. Зловещото бе в това, че обсъжданата тема бе обявена за държавна тайна.

Заповядах на Петри да ускори графика за обучение на Гвардията и да разпрати из страната офицери за набор, с щедри обещания за най-успелите.

Войната се приближаваше неумолимо.

Една нощ небето затътна и грохотът продължи чак до разсъмване, все едно че конница или боговете препускаха в галоп на парад. Бляскаха мълнии, не с утешително бялата светлина, а червени, зелени и пурпурни — нещо невиждано и нечувано. Бурята бе силна, но през цялата тази дълга нощ не капна и една капка дъжд.

Ден след бурята, някъде към полунощ, ме повикаха в двореца на императора. Бях решил, че сънят ми ще е по-лек, ако се изтощя от работа, затова още си бях в кабинета, когато дойде куриерът. Стегнах колана със сабята, нахлупих шлема и препуснах в галоп към двореца: Лукан с лекота остави ескорта назад.

Император Тенедос приличаше на изтерзан от демони, сякаш беше спал съвсем малко и сънищата му са били по-ужасни от реалността.

— Дамастес, тази среща трябва да остане в тайна завинаги — заяви той без предисловия.

— Щом желаете, сър.

— Казвам завинаги, каквото и да се случи.

Това ме подразни.

— Ако думата ми не е достатъчна веднъж, какво ще я направи по-силна, ако я повторя, сър.

Тенедос насмалко да кипне, но се овладя.

— Прав си. Моля да ме извиниш.

Дори сега, след всичко, след всичките предателства, все още ми е трудно да продължа, да наруша това вече безсмислено обещание. Но се налага.

Императорът закрачи напред-назад, с ръка на сърцето, сякаш сам се заклеваше в нещо.

— Тази буря… Беше моя магия. Няма да… не мога… да ти кажа кого или какво призовах. Опитвах се да проникна в бъдещето, да уловя някакъв намек какво очаква Нуманция. По принцип това е неразумно. Демоните… или боговете… които притежават силата да погледнат отвъд настоящето, не са доволни, когато им досаждат нищожества като нас.

— Нито пък бъдещето е изсечено на камък, естествено — продължи той. — Всичко може да се промени в един миг, в резултат на най-дребни обстоятелства. Едно дете например може да тръгне по друг път към пазара и вместо да види нещо удивително, което да запали у него любопитството и да го отведе до съдбата на велик чародей, може да не види нищо освен прашния път и скучните хора, и да порасте и да не стане нищо повече от тях.

Чаках търпеливо. Най-сетне той ме погледна твърдо.

— Добре. Ще ти го кажа направо. Не трябва да тръгваме на война с Майсир.

— Сър? — бях изумен.

— И двамата смятахме, че това е предопределено, че няма друг път за държавата ни — каза Тенедос. — Но ако обявим война, всичко е обречено. Майсир ще ни унищожи. Това ми казаха демоните, духовете или с каквото там се посъветвах… И все пак сме обречени да тръгнем срещу Майсир, защото на света не може да има две велики държави. Но не бива да го правим поне през следващите пет години, докато държавата ни не укрепне и армията ни стане много по-могъща, отколкото е сега.

— Може ли да говоря откровено, сър?

— Разбира се.

— Щеше да е по-лесно, ако го бяхте научили още когато крал Байран изпрати отговора си на вашата първа нота, след избиването на онзи ескадрон на Дванадесети кавалерийски.

— Знам — отвърна спокойно Тенедос. — Прекрачих границите тогава. То пък една полза. Съжаленията за миналото не помагат на никого. Въпросът е какво да се прави сега. Какво можем да поправим, за да спечелим време?

— Кралят веднъж ви помоли за среща — казах, след като помислих малко. — Няма ли това да е възможност, ако му го напомните? Или ако отидете в Ренан и сам предложите такава среща?

— Не мога да направя това — отвърна твърдо императорът. — Ще прилича на просия от моя страна и Байран веднага ще усети слабостта ни и почти със сигурност ще ни нанесе удар. Да се поправя. Не мога да направя това, без теренът да е подготвен. Точно затова ми трябваш. Дамастес, откакто сме заедно, съм ти възлагал най-необичайни задачи. Тази е най-опасната.

— По-лошо от промъкването в замъка на Чардън Шир с шишенце отрова и парче тебешир? — запитах уж на шега. — Та тогава дори не се очакваше да остана жив.

— Да. Много по-лошо. Защото те моля да поемеш задача, която няма нищо общо с войнишките ти умения и дарби. Искам да отидеш в двора на крал Байран като мой пълномощен посланик.

— Не съм дипломат, сър!

— Точно затова искам да отидеш ти. Имам сто души, които могат да ти говорят час и да те убедят, че не си вече Дамастес а̀ Симабю, а козел. А и крал Байран разполага със своя корпус от мазни политици. Ако отидеш в Джарра, като мой представител, кралят ще разбере, че съм сериозен. Ако неговият най-прочут пълководец се появи на прага ми с предложение да разговаряме за мир, със сигурност ще го изслушам.

Помислих. В думите му имаше логика.

— Но какво ще му кажа? Какво бих могъл да предложа?

— Ще имаш пълната власт да направиш всичко необходимо, за да предотвратиш войната. Направи всички търговски отстъпки, които поискат. Ако трябва, отстъпи част или всички Погранични земи. Ако крал Байран настоява за онези стари претенции на Майсир над части от Ърей, така да бъде. Всичко е на масата, Дамастес. Трябва да получим мир и да предотвратим войната.

— Сетих се — продължи той възбудено. — Да се върнем на идеята ти с отиването ми в Ренан. След като нещата се обсъдят и мирът изглежда постижим, кажи на краля, че ще се срещна с него в Ренан… или дори отвъд границата в Майсир, при достатъчни гаранции за сигурността ми.

— Дамастес, трябва да отидеш и да се върнеш с мир. Това, за което те моля — не, настоявам — е най-важната работа, възлагана на нуманциец, откакто взех трона — погледът му ме прониза и усетих искреността в очите му.

— Слушам, сър. Ще отида… и ще направя всичко, което е по силите ми.

Тенедос отпусна рамене и въздъхна.

— Слава на Сайонджи. Ти току-що спаси държавата ни.

Но как, по дяволите, щях да стигна до проклетата Джарра? Единственият достъпен маршрут, който познавах, беше през прохода Сулем, покрай кайтската столица Саяна, а след това — през границата в Майсир и по търговския път до Джарра.

Но на трона в Саяна, столицата на Кайт, все още седеше аким Бейбър Фергана. Щеше да накара всеки воин в кралството си да си точи меча, за да ме заколи, и всеки джаск из планините да мълви заклинания, с които да ме шибне с мълния в задника.

Мъчех се да реша кой е най-бързият и най-безопасен начин да се пътува — да ме придружава цял конен полк, например Ърейските пиконосци, или да пътувам бързо и инкогнито, както преди.

Поръчах да ми донесат карти и това се оказа голямата ми грешка. Бях ги проучвал не повече от два часа, когато ми съобщиха, че имам посетител. Трибун Йонджи. Било наложително да го видя веднага. Покрих набързо картите и отворих една съвсем невинна папка. Йонджи нахълта, кимна ми бегло, отиде до покритата маса и се подсмихна подигравателно.

— Мислиш се за много умен, а, нуманциецо?

Мълчах.

— Как смяташ да прекосиш Кайт? — попита той.

— А ти откъде разбра, по дяволите? — изломотих. Едва ли беше най-подходящият начин да избегна разпита.

— Много си тъп, нищо, че си трибун — каза Йонджи. — Забравяш, че съм кайтец. Служа на Нуманция — засега, — но съм от Кайт. Знам всичко, което може да се знае за моята страна и за всеки, който се интересува от нея. Когато Първият трибун армейски генерал а̀ Симабю поиска карти на прохода Сулем и търговския път през Саяна до границата на Майсир и случайно взема, че чуя искането му, какво ще си помисля според теб?

— Йонджи, не може да си толкова коварен!

— Ха! А това, че си варварин още не значи, че не можеш да се научиш да се държиш като добър домакин.

— Третият шкаф от прозореца вляво. Чашите са на ей онзи рафт.

Йонджи порови между бутилките с пиене, избра си една, счупи восъчния печат, измъкна със зъби тапата и я изплю на пода.

— Цялата ли се каниш да изльокаш?

— Много ясно. Какво по-добро отплащане за човек, който се кани да ти спаси кожата? — напълни си чашата догоре, гаврътна я наведнъж и изпръхтя. — Добре. Здрава помия. Тройно преварена. Можеш да очистиш ръжда от меч с тоя боклук — наля си пак, отиде до масата и смъкна покривката от картите. — Горкичкият той. Опитваш се да решиш как да минеш през страната ни: на пръстчета или със знамена и фанфари, а?

— Никой не ме оставя да си имам тайни — изохках.

— Не ги и заслужаваш, с тая тъпа кравешка физиономия, дето я мъкнеш. Мисля, че и двете идеи миришат на козешки барабонки. Ако тръгнеш с войска, освен ако не вземеш цялата проклета от боговете армия, аким Фергана ще те смаже с по-голяма сила. Разбирам го тоя човек, щото сам съм се научил да мисля като свиня. Умна свиня, като Фергана, а? Всичко ще направи, за да те сложи в един от ония кафези пред стените му и да те гледа как гниеш. След като първо ти откъсне всички издатъци.

— Тъй че първото е тъпо — довърши мисълта си Йонджи и отпи пак. — Фу! Другото е да влезеш тайно, разбира се. Както в оная пещера на Так, когато ги избихме всички ония товиети. Обличаме се като местни тъпаци и много се молим. Това ти е другата идея, нали?

Кимнах.

— Фу! — каза Йонджи с още по-голям ентусиазъм и избута картите на пода. — Ето какво ще направиш, нуманциецо. Границата ще я прехвърлиш, но изобщо няма да се доближаваш до Кайт.

— Да бе. Ще прелетя.

— Не. Ще минеш там, където на козела му замръзват барабонките, като си помисли, че трябва да мине. Ще си толкова високо над облаците, че ще можеш да пикаеш през тях и пикнята ти ще замръзва, преди да е стигнала до земята. Аз, Йонджи, знам по-добър път. Таен. Път, който ще те отведе до сърцето на Майсир.

Зла усмивка огря лицето му.

— Е, сега мога ли да си допия?

Беше малко след разсъмване и крайречният булевард беше пуст. Седях на коня и гледах мълчаливо пететажната сграда, доскорошния ми дом.

На петия етаж, зад една тераса, в стаята, която бе нашата спалня, пердето леко помръдна. Стори ми се, че видях сянка зад него.

Утринният вятър отново размърда пердето, после затихна. Всичко се бе затаило. Всичко бе тишина. Никой не излезе на терасата.

Изчаках още малко и смуших коня, без да поглеждам назад.