Кралят-демон

5. Мъст

Тялото на Ялон Амбойна, вързано на гърба на един кон, се подрусваше зад мен. Лицето му със зейналата рана на мястото на окото беше открито, както и вързаните му ръце и крака. Устата му беше затъкната с парцал, все едно че е жив, а на легат Балк бе възложено да не го изпуска от очи.

Такива бяха указанията на ясновидката Синаит. Беше опитала някакво заклинание, след като завзехме Ланвирн, и бе заявила, че магията на Амбойна още си е на място — нейната нямала ефект и също като императора усещала тъмната сила, надвиснала над земята.

— Повече от нелепо е — каза тя. — Той е мъртъв и магията му трябваше да изчезне заедно с него. Освен ако не е бил много по-велик магьосник, отколкото си мислех, с легендарна мощ. Ако е така, искам да разбера дали този труп няма изведнъж да покаже признаци на съживяване.

Бяхме взели седем пленници — оцелелите от вечерната трапеза, сред които и сестрата на Ялон. Беше на четиринадесет години и само след година-две щеше да се превърне в неустоима красавица. Но едва ли щеше да доживее до следващия си рожден ден, а и другите сътрапезници едва ли ги очакваше дълъг живот. Вероятно бяха просто приятели, събрали се да обсъдят пролетната сеитба. Но се съмнявах, че имперското правосъдие, наложено от принц Рюферн и под строгия надзор на императора, ще прояви и най-малка милост, и отказвах да мисля какво ще сполети Кимея, щом попадне в ръцете на Юджърн и другите инквизитори на Кутулу.

Бях освободил слугите на Амбойна, дори тези, които ни оказаха съпротива. Кутулу беше възразил, но му казах много твърдо, че един добър слуга би трябвало винаги да защити своя господар, дори да е държавен изменник.

Щетите, които претърпяхме, бяха много леки — един пиконосец със счупена ръка и двама от хората на Кутулу с леки рани.

Кутулу яздеше между пленниците, оглеждаше ги внимателно и се мъчеше да реши кой трябва да бъде разпитан пръв и кой пръв ще се прекърши. Кимея го изгледа веднъж, с много студен поглед, и разбрах, че ще умре, без да му даде повод за задоволство.

Странно, но не изпитвах чувство на триумф, каквото се полагаше. Приписах го на сивото дъждовно време. Прекъснах мрачните си размисли и подхванах спор с Карджан: заявих му, че е повишен в старши пиконосец и че този път, заклевам се в Айса, ще си опази нашивките или ще го върна при редовите пиконосци. Той само изръмжа, вместо да се ядоса. Сигурно лошото време влияеше и на него.

Принц Рюферн заяви, че след два дни ще обяви публичен съд и ще покаже на гражданите на Кальо колко бързо се справя император Тенедос с онези, които му желаят злото.

— Бих искал да ви посъветвам друго — каза Кутулу с кроткия си, невъзмутим тон.

— Защо? Искам с тези свине да се приключи колкото може по-бързо — отвърна принцът, след което на лицето му се изписа зла усмивка. — Моля за извинение, полицай. Не помислих. В тази конспирация е възможно да има и други. Всъщност сигурен съм.

— Аз не съм сигурен в нищо, ваше височество. Точно затова желая да разпитам подробно тези пленници.

— Имате разрешението ми — заяви Рюферн. — Всеки метод, който изберете, е приемлив. Дори да… загубим в процеса някой от тези предатели, наказания няма да има.

— Никой няма да умре — каза Кутулу. — Няма да им позволя.

Настръхнах.

— Ваше височество — попитах, — какво ще правим с ландграф Амбойна? Той върна ли се вече?

— Не. Но щом се върне, тутакси ще отиде в тъмницата при другите — отвърна принцът. — Огорчен съм, че допуснах този хлевоуст подлец да се радва на благоволението ми — поклати глава. — Мислех, че съм срещал какви ли не мошеници, докато бях търговец. Но такъв като Амбойна, който може да лъже, да лъже и лъже… никога! Предполагам, че ще се опита да ме убеди, че не е знаел за делата на сина си или че е бил омагьосан. Но ви обещавам, Дамастес и имперски детектив Кутулу, ще го сполети същата съдба като останалите. Не съм сигурен само каква екзекуция да му избера. Но ще е такава, че всички калийци десет поколения да тръпнат от разказа как са издъхнали тези псета!

— Чувствам се като пълна глупачка — оплака се Маран. — Изпълвам се цялата с тревога, съблазнявам те, преди да тръгнеш, все едно че никога вече няма да те видя, а ти се връщаш наперен с всичките злодеи, напъхани в чувала.

— Частта със съблазняването поне не беше напразна.

— Ти си само една дълга шест стъпки и половина похот и нищо друго, знаеш ли?

— Не ми е чак толкова дълъг — отвърнах и завъртях очи като побъркан за сексманиак.

— Достатъчно дълъг ти е — настроението й се промени. — Дамастес, как мислиш, ще имаме ли дете?

Маран беше забременяла, когато се оженихме, но скоро след това беше пометнала. Двамата искахме деца и бяхме търсили съветите на заклинатели и лечители. Последният, при това най-скъпият, ни беше казал, че се съмнява, че изобщо ще можем да си имаме. Смяташе, че мъртвороденото бебе е отнело способността й да износи дете.

Бях разочарован, но не и съсипан от тази новина. Тъй като бях роден да бъда воин и допусках, че най-вероятно ще загина при изпълнение на служебния си дълг, винаги си бях мислил, че фамилната нишка ще бъде продължена от сестрите ми.

Но за Маран това беше ужасно важно. Чудех се дали баща й и братята й не я притискат да създаде наследник, но се стараех да не засягам тази тема. Все едно, тя заяви, че не вярва на думите на ясновидеца, обясни ми колко пъти ясновидците бъркат за други неща и отказа да се предаде.

— Разбира се — отвърнах й. — Веднага ли да опитаме?

— Не, глупчо. Имам предвид… знаеш какво имам предвид. Посъветвах се с ясновидката и според нея следващите няколко дни може да са идеални за зачеване.

— Хм — казах. — Остава и да я поканиш в спалнята ни, да ни даде съвет как точно да го направим.

— Виж, с това вече съм доста запозната — каза Маран и завъртя очи също като мен. — Почакай само докато си легнеш довечера.

Ясновидката Синаит се изправи и поклати глава. Локвичката живак по Купата си оставаше сива и безлика.

— Пак нищо. И усещам, че съм блокирана, когато посегна.

Самият аз не бях извадил никакъв късмет с Купата и си помислих, че може би ще успея да се свържа с императора, ако думите ги изрече истински магьосник.

— Кой ни спира тогава?

— Не знам. Нито кой, нито какво. Може да е просто разположението на звездите.

Знаех, че не го вярва.

Привечер реших да нагледам конната стража. Бях заповядал на домин Биканер да я удвои, тъй като Молайс Амбойна щеше да пристигне всеки момент и не исках да допусна никаква възможност за измъкване. Командир на патрула беше адютантът на Биканер, Рестенет, а двамата с домина стояхме зад формацията, заслушани разсеяно в носещите утеха познати казармени команди, когато тръбите в главния замък засвириха.

— Това ще да е Амбойна. Връща се и не трябва да му оставим никакъв шанс да избяга — каза Биканер. — Капитане! Пригответе стражата да приеме арестант!

— Слушам, сър!

Излязох от цитаделата през огромния централен двор на замъка, спрях на разтворените порти и се загледах към града. Двама тръбачи на замъка стояха от двете ми страни, готови да изсвирят поредния сигнал. Но вместо ескорта на принц Рюферн и ландграфа видях огромна маса войници, облечени в нуманцийски униформи — маршируваха към нас в стегнат строй. Бяха поне хиляда души, повече от полк. Императорът, изглежда, беше решил, че ни трябват още подкрепления, и беше изпратил още една част в Кальо, въпреки че се зачудих как е могъл да придвижи такова войнство за толкова кратък срок.

Взирах се напрегнато в сгъстяващия се мрак, мъчех се да видя знака по знамената, за да разбера името на частта, когато чух вик. Беше ясновидката Синаит — тичаше с все сила към мен, запретнала халата си чак над коленете.

— Не! — извика тя. — Не са наши! Това са калийци!

Примигах и погледнах отново. Грешеше — виждах съвсем ясно униформите им. Офицерите, в пълно снаряжение, маршируваха в челото под ритъма на шест барабана. Засвири музика и познах мелодията — стандартна маршова песен. Вече се канех да упрекна ясновидката, че не познава армията, но тя ме стисна за ръката и ми заповяда:

— Потъркай си очите! Докато се насълзят — поколебах се, след което се подчиних. Тя прокара пръст по челото ми, предполагам, че очерта някакъв символ, и зареди монотонно:

Гледката ми се замъгли, след миг се проясни и стана съвсем чиста. Вече вместо нуманцийска войска срещу нас настъпваше кипнала маса калийци. Бяха градско простолюдие, занаятчии, селяци, благородници, въоръжени с какво ли не, от пики до копия и мечове. Дори бяха организирани в груби формации. От двете страни на тълпата крачеха мъже в броня. Скритите заговорници, от които Кутулу толкова се боеше, бяха избрали този момент за голямото си въстание:

И не пееха маршова песен, а подвикваха в нестроен хор:

Начело, вдигнал високо над главата си копие, крачеше ландграф Молайс Амбойна и викаше по-силно от всички. На копието имаше малко знаме и веднага го познах от гражданската война — стария флаг на Чардън Шир!

— Затворете портите! — изревах и затичах към огромната макара. Единият тръбач остана закован на място, объркан, другият затича след мен. — Синаит! — извиках през рамо. — Изкарай пиконосците!

Тя хукна през двора към цитаделата и завика за домин Биканер. Вложих всичката си сила и макарата бавно, с неохота заскърца и се завъртя.

— Хайде! — изревах на тръбача и той натисна другия дървен лост, после извика от болка, защото една стрела се заби в хълбока му. Той се вкопчи в нея с две ръце, изкрещя и рухна на камъните. Извадих сабята и посякох дебелото колкото ръката ми въже, но бях много закъснял — щурмуващите вече нахлуваха в замъка. Едно копие издрънча по камъните до мен, после второ, обърнах се и затичах към цитаделата на Пиконосците.

Един мъж с брадва се откъсна от тълпата и се втурна към мен. Рязко се извъртях и коленичих, стиснал сабята с двете ръце, и той се наниза на острието. Измъкнах го с ритник, сниших се и поредното копие изфуча над главата ми.

— Хванете го! — изрева ландграфът. — Това е проклетият им трибун!

Затичах още по-силно, през портата и в нашата цитадела. Тълпата зад мен прииждаше и ревеше за кръв. Объркани мъже и жени се изсипваха от вратите на двора като мравки, когато излеят вряла вода върху мравуняка.

Прибрах сабята, грабнах лъка на един паднал стрелец и метнах колчана през рамо. Огледах връхлитащата сган, забелязах един с богато украсена броня, прицелих се внимателно, стрелях и той изпищя и се сгърчи — стрелата се заби до половината в слабините му. Изсвистяха още стрели, дъжд от копия полетя срещу калийците. Те западаха и закрещяха, но крясъците им сякаш вляха още повече огън у останалите. Зърнах Амбойна, стрелях по него и не улучих. Докато пак опъна лъка, беше изчезнал в тълпата. Видях друг едър мъж, който крещеше заповеди, и го поразих.

В главния двор излизаха и се включваха в битката наши войници, някои в броня, повечето — без. Успях да зърна как принц Рюферн, лесно различим в червената си туника, с дълъг меч в ръка, изхвърча през една врата; двайсетина войници тръгнаха от двете му страни. Принцът нахлу в нападащата гмеж и започна да сече нападателите.

Калийците ни удариха като приливна вълна и вече нямаше време за нищо, освен да убиеш този, който се опитва да те убие. Някой замахна към мен с огромен кривак, пернах го през очите с лъка, присвих се и с тялото му отблъснах други двама. Това ми даде възможност да извадя сабята си, свалих един, после видях как друг замахва с вила към мен. Отскочих назад и в същия момент селякът изохка и рухна — и Кутулу извади дългата си кама от гърба му.

Кутулу понечи да ми извика нещо, но някаква жена с изцапано с кал лице го събори на колене, измъкна касапски нож от кожения си колан и щеше да го довърши, но сабята ми изсвистя и отсече главата й. Жената падна върху Кутулу и го затисна.

Твърде много бяха, изливаха се в замъка като черен прилив. Чух как някой извика:

— Назад. Назад и се престрой!

Беше Биканер. Други офицери заповтаряха командата. Парирах устремилото се към гърдите ми копие, убих копиеносеца, сграбчих Кутулу за дрехата и го повлякох навътре в цитаделата. Трима калийци се втурнаха към мен, но Карджан и още един пиконосец се появиха изневиделица и ги свалиха.

Някой изрева:

— Отдръпни се!

Чух стърженето на железа и огромният портикул се смъкна, металните върхове на пречките пронизаха една грамадна жена, размахала коса. Обкованите с желязо крила зад портикула се плъзнаха на мястото си и всичко стихна. Но само за миг, защото се надигнаха риданията и виковете на нашите ранени. Отвън им отвърнаха с гневен вой.

Биканер отри кръвта, стичаща се от раната на челото му. Дишаше на хрипове, сабята му беше червена до дръжката.

— Към двора има прозорци. Ще сложим там стрелци и ще отблъснем тия кучи синове от портата. Ще я укрепим с греди и…

— Не — отрязах го. — Ще си помислят, че са ни притиснали. Ще довършат другите в замъка и ще ни наложат обсада.

Той помисли и кимна отсечено.

— Да. Точно така ще направят.

— Значи няма да правим каквото искат те, домин. Извличаме ранените и строяваме хората си за атака. Веднага. Спешени. Пиконосците в челото, хусарите — зад тях. Погрижете се хората отпред да имат поне гръдна броня. И искам тръбачите. Всички!

— Слушам, сър.

Наоколо се бяха струпали и други офицери.

— Чухте какво казах. Изпълнявай!

Те също се разтичаха.

Нямаше време да се грижим за ранените. Видях между тях Кутулу — лежеше неподвижно; надявах се, че онази кучка не го е убила. Бяха ни ударили здраво. Сигурно имаше поне трийсет-четиридесет души извън строя. Но някои се надигаха с усилие и се включваха в бойните редици. Безмилостната дисциплина на граничните полкове си казваше своето — отричаше правото им да стенат или да умрат.

Видях на една от терасите Маран. Беше с черни кожени панталони и елек и държеше малкия арбалет, с който се упражнявахме в стрелба по мишена. Зад нея беше една от слугините й. Забеляза, че гледам нагоре, и посочи. Един калиец се беше проснал по очи, една от дългите стъпка метални стрели бе забита в гърлото му. Добре! Аграмонте можеше да са груби, но бяха спечелили земите си с храброст и с меч и кръвта им течеше в жилите на жена ми.

Ясновидката Синаит дотърча отнякъде и викна:

— Вече знаем.

Да. Вече знаехме. Магията, сътворила голямата илюзия с калийците, преобразени като нуманцийски войници, беше хвърлена от майстор магьосник. Вече беше ясно, че и двамата Амбойна са чародеи и че синът е бледо подобие на уменията на стария. Не някакви останки от мъртвия Микаел Янтлус бяха замъглили силата на императора и на Синаит, а жив майстор чародей, действащ в нашия лагер.

Ако загинехме в този ден, той щеше да може да продължи маскарада и да твърди, че е верен на трона. Такава благонадеждност, когато императорът тръгнеше срещу бунтовниците, щеше да го постави близо до Тенедос и той щеше да довърши плана си.

Замисълът наистина беше коварен и в случай, че ландграф Амбойна успееше да спечели доверието на императора, на калийците нямаше да им е нужна подкрепа отвън. Много повече неща бяха заложени на масата от живота ни — императорът и цяла Нуманция бяха изправени пред огромен риск!

— Знаем, и още как. Можеш ли да хвърлиш заклинание срещу него?

— Подготвила съм две. Но неговата мощ е много по-голяма от моята. Предпочитам да изчакам и да видя дали ще мога да направя контразаклинание.

— Както решиш. Магията не е моята област.

Войниците се бяха прегрупирали и изтичах пред тях.

— Пиконосци! Хусари! Успяха да ни излъжат и си мислят, че са ни вкарали в капан. Но сега е нашият ред да решим кой е в капана.

— Бойци! — извиках на мъжете на макарите. — Вдигнете преградите! Тръбачи! Сигнал за атака!

В главния двор на замъка цареше пълно безумие. Вътре в сградите виковете и писъците продължаваха, но тълпата отвън вече плячкосваше. Десетина души търкаляха бурета от склада за вино, няколко вече бяха обърнати и отворени. Пищяха жени с раздрани дрехи, държаха ги мъже и смъкваха своите. Калийците мъкнеха кой каквото е успял да награби.

И тогава ни видяха — хиляда души в плътен строй, надали боен вик, по-силен от зова на тръбите. Последва вой на изненада и страх, и ги ударихме. Мечове и брадви се вдигаха и падаха, стрели се изсипаха в гъстата човешка гмеж. Някои оставаха на място и се биеха, други побягнаха и дворът на замъка отново закипя от кръв и сеч. От сградите изскочиха калийци, някои — за да избягат, повечето — готови да се бият. Изревах команда и хусарите се отдръпнаха от ръкопашното меле, заобиколиха тълпата… и калийците бяха в ръцете ни.

В този момент чух нещо — дълбок и плътен мелодичен тон, само че изкънтя от костите ми. Въздухът наоколо затрептя и Молайс Амбойна се извиси от нищото, издигна се на цели петдесет стъпки към небето. Косата и брадата му се развяха дивашки разрошени. По лицето му имаше грозни петна от кръв, а от пръстите му стърчаха дълги нокти. Вече не беше мазният благородник, а убийствен, гибелен маг, демон, по-жесток и ужасен от всичко, което можеше да призове. Словата му, на неведома реч, закънтяха от каменните стени и си помислих, че самите камъни всеки миг ще се пръснат.

Свистяха стрели, пронизваха го и минаваха през него. Ръцете му се заизвиваха и се загърчиха и връхлитащата тълпа престана да бъде човешка, а се преобрази в гъмжило от съскащи пълзящи змии. Идваха към нас — прилив от зелени, кафяви и черни вълни. Амбойна хвърляше срещу нас същото заклинание, с което бе унищожил патрула. Посякох едно от влечугите и то се превърна в плувнал в кръв човешки труп, но те бяха десетки, стотици и още, и още. Някои от бойците ми се сражаваха, но други вече се колебаеха, готови да побегнат. Падаха мъже, змийски зъби се впиваха в гърдите им. Калийците съскаха в злокобна ярост и връхлитаха към нас.

Зарева вятър и хвърлих поглед през рамо, скован от ужас — знаех, че Амбойна е пуснал второ заклинание, за да ни довърши. Сред двора се беше издигнала друга огромна фигура, висока колкото ландграфа-магьосник. Но след миг осъзнах, че тя ми е съвсем позната.

Когато бях момче, в обраслата с дива джунгла провинция Симабю, си имахме селски „ловец на плъхове“, тъй като често пъти тази напаст ни безпокоеше, особено щом настъпеше Дъждовното време и гризачите започнеха да търсят подслон в селските колиби, дори в постройките на семейното ни имение. Ловецът на плъхове знаеше няколко прости заклинания, с които да подлуди плъховете и да ги накара да се втурнат към най-близката вода и да се издавят. Възрастните смятаха, че не е съвсем наред с ума си, и сигурно бяха прави. Но за нас, децата, той беше нещо като герой. Винаги се държеше с нас като с равни и с радост ни водеше в джунглата, където ни караше да седнем и да запазим тишина, а той започваше да свири с уста. Никога не знаехме що за твар ще се появи. Понякога беше елен, веднъж се оказа крокодил, излязъл от водата до нас, друг път семейство водни плъхове, или пък птиче ято закръжаваше във въздуха и кацаше при нас, все едно че птиците бяха наши приятели. Той ни казваше да не ги докосваме, защото човешката миризма щяла да ги прокуди от техните братя и сестри, а само да наблюдаваме и да се учим как се държат, защото всички ние сме животни и кой знае дали душата на един кротък мармот не е един от нас, върнат от Колелото, за да плати наказанието си за сторено зло в предишния си живот.

Ловецът на плъхове беше „моето“ привидение. Но никой от нас не беше видял един и същи човек, както разбрах по-късно. Един беше видял дойката си, гонеща нощните му кошмари, друг — дюкянджията, прогонил кучето, което го е уплашило като малко дете. Карджан ми каза, че бил един техен съсед от малкото планинско селце, който бил дотичал, за да го спаси от разгневен бик.

Моят ловец на плъхове хвана една от змиите и тя се извиси десет стъпки нагоре. И с това сякаш сбра в шепата си всички змии. Надигна дългото влечуго към лицето си, огледа го как съска и се гърчи в шепата му и го захвърли настрана. Но влечугото така и не падна — просто изчезна; всички останали също изчезнаха и каменните плочи се оголиха.

Амбойна изрева от гняв, размаха ръце и устните му зашепнаха заклинание. Усетих как вътрешностите ми се надигнаха и чух сблъсъка на насрещни, яростни ветрове. Ловецът на плъхове залитна назад и вдигна ръка да се предпази. Невидимият удар обаче го порази и той потръпна. Олюля се и чух как пиконосците ми простенаха — бяхме обречени.

Но ловецът на плъхове се надигна, изправи се и щом заговори, чух тихия глас на ясновидката Синаит:

Ловецът на плъхове замълча, все едно се заслуша, въпреки че не чух нищо. После продължи:

Ловецът на плъхове стисна ландграф Молайс Амбойна между палеца и показалеца си, вдигна го и магьосникът изведнъж се смали до естествения си ръст. Привидението на Синаит задържа калиеца пред очите си и го огледа с любопитство, като насекомо от непознат вид. Амбойна засипа проклятия и замаха крака и ръце, но не можеше да се освободи. Ловецът на плъхове го захвърли с погнуса, но Амбойна не изчезна — превъртя се във въздуха, рухна на каменните плочи и тялото му се пръсна като презряла диня.

Калийците останаха замръзнали за миг, после от тях се надигна отчаян стон.

— Атака! — изревах.

И моите нуманцийци атакуваха. Само шепа калийци се опитаха да окажат съпротива, и то след като бяха заклещени. Повечето побягнаха, блъскаха се и падаха, търсейки спасение. Избивахме и избивахме, докато най-сетне не остана никой за избиване…

Стоях в някаква стая, в която не бях стъпвал досега, някъде в недрата на замъка, над тялото на някакъв мъж, който се беше опитал да се бие с мен със сабя, за която нямаше представа как се държи, и не знаех как съм попаднал там. Уверих се, че мъжът е мъртъв, и се върнах на двора.

Капитан Ласта, от гвардията ми, пристъпи и отдаде чест.

— Прочистихме замъка, сър.

— Добре. Сега да намерим принц Рюферн.

Ласта понечи да ми каже нещо, но спря.

— Моля, елате с мен, сър.

Тялото на принц Рюферн лежеше проснато пред входа на тронната му зала. До дясната му ръка лежеше меч, а в кръг около него — труповете на петима калийци. Синаит и домин Биканер бяха до мен.

— Загина добре за търговец — отрони доминът.

— Загина храбро — поправих го. Но след този погром думите бяха безсмислени.

— Добре — каза императорът. Гласът му беше спокоен и лицето — кротко, щом ме погледна от Зрящата купа. — Ти ще продължиш на негово място, като принц-регент.

— Слушам, сър.

— Дали е могло, или е трябвало да се направи повече, за да се опази животът на моя брат, е въпрос, който ще обсъдим в бъдеще. Скоро ще ти изпратя подробни заповеди и достатъчно сили, за да бъдат изпълнени.

— Но ето три непосредствени задачи — продължи той. — Каза ми, че детето на Амбойна, заедно с другите пленници, които си заловил при убийството на сина на тоя предател, са избягали по време на хаоса. Искам всички да бъдат заловени и екзекутирани. Аз ще определя как и ще те известя чрез заместника на Кутулу. Той ще живее, доколкото разбирам?

— Така ме увери ясновидката Синаит. Още не е на себе си след удара по главата, но ще се оправи. А заклинанието на раната му от ножа вече действа.

— Не рискувай с него. Веднага щом може да пътува, искам да го върнеш в Никиас. Ще получи най-добрите магове в страната, за да се възстанови пълно и бързо.

— Сега да се върнем на нещастните калийци. Те ме нараниха дълбоко и трябва да осъзнаят какво са направили. Искам твоите наказателни патрули да тръгнат отново. Ще бъдат подсилени с пехотни части, които изпращам до няколко дни. Искам във всяко село и градче двама от водачите им да бъдат екзекутирани. Ако не ги намерят или ако калийците не ти ги предадат, вместо тях да бъдат убити по двайсет мъже и жени, а селото да бъде запалено — той ме изгледа твърдо. — Последната ми заповед е за Полиситара, където беше змийското им гнездо. Полиситара ще престане да съществува. Името й ще бъде заличено от всички архиви. Ще изпратя специални строителни части, които ще я съборят камък по камък, а земята ще поръсят със сол. Колкото до гражданите й, те трябва да дадат кръвен десятък. По един на всеки десет — мъж, жена, дете — да бъде убит. Каква ще бъде смъртта им е без значение. Всички останали ще бъдат продадени в робство. Нито едно семейство да не остане цяло. Доскорошните граждани на Полиситара ще бъдат пръснати по всички краища на кралството ми, имената и родината им ще бъдат забравени. Това са заповедите ви, трибун а̀ Симабю. Изпълнете ги.

Бях очаквал, че императорът ще иска да накаже Кальо, но не чак толкова ужасно. Поех си дъх.

— Не, ваше величество. Няма да ги изпълня.

— Какво? — Прозвуча като змийски съсък.

— Тези заповеди са против законите и на боговете, и на хората. Не мога да се подчиня.

— Ти ми се закле!

— Заклех ви се. Девизът на семейството ми е „Държим на верността“. Но вашите заповеди са зло и идват от сърцето, не от главата, а моят дълг е да ви пазя от злото, колкото мога. Вие сам положихте клетва да управлявате мъдро и добре и никога да не се отнасяте жестоко към поданиците си. Аз поставих короната на главата ви, когато изрекохте тези думи.

— Аз съм императорът, трибуне!

— Да, вие сте императорът. Ще се подчиня на всяко ваше желание, дори ще се самоубия, ако заповядате. Но не и на тези заповеди. Съжалявам, сър.

Вените на слепоочията на императора се издуха и устните му се свиха в тънка резка.

— Добре. Щом няма да се подчиниш, ще намеря друг, който ще го направи. Освободен сте от задълженията си, трибун Дамастес а̀ Симабю, и ви заповядам да се върнете незабавно в Никиас. Няма да издавате никакви заповеди на никой, който е бил до този момент ваш подчинен, ясно ли е?

— Да, сър.

Очите на императора се взряха в мен, черни и демонски напрегнати, а после Зрящата купа помръкна.

Бях унищожен.