Край развалините на Вавилон

10. Керванът на камерхера

Докато говорехме, бяхме стигнали толкова далеч, че сега видяхме Ел Кулеа вляво от нас край Ефрат. Насочихме се към канал Вардийе. Когато го пресякохме, достигнахме Джимчима, откъдето високи земни насипи се протегляха в права линия на североизток, за да се върнат после под прав ъгъл и северозападно направление към реката. Вероятно маркираха дигите на по-раншното, древно русло на Ефрат. След това минахме през изцяло разрушеното дворцово крило на Амран Ибн Али, носещо това арабско име от погребания тук мохамедански светец, а после видяхме да се издигат могъщите купища развалини на Каср. Каср означава нещо като замък. Името е свързано със значението на тези руини, защото Каср е бил резидентският дворец на Навуходоносор, който си го построил за себе си, докато неговите предшественици са резидирали в един дворец от дясната страна на Ефрат. Руините и сега имат дължина 400 метра и ширина 330, а пък този дворец бе издигнат, както осведомява еврейският историк според халдееца Берое[220], само за петнайсет дена. Дори и да се приеме, че всички строителни материали и елементи са били предварително доставени и изцяло изготвени и е оставало само да се съберат, то това постижение пак изглежда невероятно. Но при разкопките беше открит клинопис, намиращ се понастоящем в Лондон, който редом с другите важни места съдържа думите: «ина ху йуми сибирса усакил», или в превод: «за петнайсет дни завърших това великолепно дело». Колко хиляди човешки ръце са били необходими, за да бъде извършен в такъв кратък срок този строеж! И това монументално творение е било само едно от многото, свидетелстващи за предприемчивия дух и деятелност на Навуходоносор! Споменатият надпис казва наистина и в това отношение много гордо:

«Аз съградих този дворец, седалището на моята царска власт, сърцето на Бабел в страната Вавилония; аз положих неговите основи дълбоко под равнището на реката; аз наместих строежа на подпорни валци, обградени асфалтирани защитни стени. С твоя подкрепа, о, възвишен бог Мардук, аз издигнах този неразрушим дворец. Нека богът тронува във Вавилон; нека заеме той там своето жилище; нека той владее чрез мен народа на Вавилония до най-далечни дни!»

Но Свещеното писание казва: «В свършъка на дванадесет месеци, като ходеше по царския палат Вавилонски, отговори царят и рече: „Не е ли това великий Вавилон, който аз съградих за столица на царството с крепостта на силата си и в чест на славата си?“ Думата бе още в устата на царя и стана глас от небето, та рече: „Теб се възвестява, царю-Навуходоносоре: царството премина от тебе; и ще се изгониш от человеците, и с животните на полето ще бъде селението ти; с трева като говедата ще те хранят; и седем времена ще заминат върху тебе, доде познаеш, че Вишний е Владетел на царството на человеците, и го дава комуто ще“».[221]

Това предсказание се сбъдва за него, когато мегаломанията помрачава духа му. Няма и сто години по-късно идва Кир, покорителят на Вавилон, а по-късно Александър Велики слага край на персийското сатрапско владичество, за да умре още млад и изпълнен с жажда за дела в същия този дворец. «Неразрушимия», както го нарича клинописът, оттук насетне ще лежи безчет години в развалини!

На север от него стигнахме до Муджеллибех, наричан също Телл Бабил[222], който единствено чрез това име напомня още за древния Вавилон. Това са огромните купища развалини на така наречените Висящи градини, чиито свързани с неимоверни разходи съоръжения сочат за не съвсем излекуваното безумие на Навуходоносор.

По-късно пресякохме Шатт ен Нил и направихме после при Телл Крени кратък престой, за да си поотдъхнат конете. До момента не бяхме срещнали човек. Сега видяхме трима ездачи, които явно бързаха. Те не идваха от кхан Махавил, а го бяха обходили в дъга и едва сега се насочиха към идващия от постройката път. От това можеше да се заключи, че имат причина да не се мяркат там. Който се бои от очите на други, възбужда подозрение и ето защо ние гледахме на тях с основателно недоверие. Когато бяха приближили достатъчно, забелязахме, че са облечени по персийски, а няколко секунди по-късно ги разпознахме.

— Машаллах! — учуди се Халеф. — Та това е Педер-и-Бахарат с двете диванета! Каква среща! Кой би го сметнал за възможно!

— То е не само възможно, но беше дори сигурно — отвърнах аз. — Нали знаеш, че Педер-и-Бахарат е очакван от Сефира.

— Защо тогава не те споходи мисълта да му се махнеш от пътя?

— Защото не е необходимо да се боим от една открита среща с него. В Багдад трябваше да бъдем нащрек за някое коварно нападение. Тук няма причина да се крием от тримата. По-скоро мисля, че те са тези, които трябва да ни отбягват.

— Много правилно, сихди. Но сега съм любопитен как ще се държат. Аз за всеки случай ще измъкна камшика от пояса си.

Ние бяхме слезли и седнали на земята така, че животните стояха между нас и приближаващите. Ето защо не можеха преждевременно да ни разпознаят. Когато очите на Педер-и-Бахарат се спряха сега на нас, той дръпна неволно коня назад и избълва проклятие на изненада.

— Вижте кой седи там! — викна на спътниците си. — Аллах ги дава в ръцете ни. Нека ги пратим при Шейтана!

Той грабна пушката, за да я насочи към нас. Халеф обаче го изпревари, като прицели своята в него и заплаши:

— Махни веднага кремъклията, инак куршумът ми ще те изяде! Ти самият ще идеш при онзи, при когото искаш да ни пратиш! Пръждосвай се, че да не ти припомня дамгите от миналия път!

Понеже и аз, за да съкратя процедурата, бях взел карабината си в положение за стрелба, никой от тях не се осмели да даде изстрел. Ядът на Педера беше толкова голям, че той въпреки всичко задържа пушката и ни кресна:

— Хич не си мислете, кучи синове, че ще ви се размине това, което ни сторихте! Ние при всички случаи пак ще се срещнем и тогава ще нарежем кожите ви на ремъци, с които ще ви налагаме до смърт. Аллах да потроши костите ви!

Продължиха ездата си. За Халеф беше невъзможно да премълчи пред тая закана, поради което викна подире му:

— Пък твоите Шейтана ще свари и ще ги даде на дедите си да ги излапат като ерик буламаджи[223]!

После се обърна ухилено към мен:

— Сихди, хубаво ли им го рекох с тоя ерик буламаджи?

— Да, много беше духовит. Направо ти се възхищавам, драги Халеф!

— Не се подигравай! Трябваше все пак да му отговоря, защото иначе щеше да е страхливост, ако последната дума останеше у него. Как може тоя серсемин да ни заплашва, че пак щели сме да се срещнем и тогава щял да си отмъсти? Та нали вижда, че се намираме по пътя за Багдад?

— Тук се лъжеш. Той ни видя да седим и следователно не знае, че сме били в Хила, а е на мнение, че идваме от Багдад и сме застигнати от него. Ето защо е толкова убеден, че пак ще се срещнем.

— Това много лесно може да стане, тъй като ние искаме да се върнем при Бирс Нимруд. Той, разбира се, ще узнае от Сефира, че вече сме били там и много вероятно яздим към Багдад.

— За мен много по-важно от това е обстоятелството, че Педер-и-Бахарат е избегнал кхан Махавил. Предполагам, че там се намират хора, които не бива да го видят. Отгатваш ли кои са те?

— Да отгатвам? Аз? Сихди, знаеш, че прозирам всички неща, които имат куража да се вяснат пред очите ми, ама което се крие от моя лик, не мога да видя. Затова винаги предоставям отгатването на теб и също и в настоящия случай ще си остана верен на тая привичка. Та казвай значи кои са!

— Със сигурност и аз не мога да определя, но мисля, че налучквам вярното с предположението си. Аз подозирам, че в хана е отседнал Карван-и-Пишкхидмет Баши. В тоя керван има хора, които познават Педера, и затова Сефира е изпратил двамата вестители да го предупредят. Той и без това предупреждение си е бил нащрек и е направил заобикалка, за да не бъде открит. Сега ще потърси Сефира да му докладва, че пишкхидмет баши е вече наблизо и скоро могат да проведат нападението над кервана.

— Сихди, не мислиш ли, че трябва да предупредим тези хора?

— Да, това е наш дълг. Да се надяваме, ще ни хванат вяра!

— Защо ще се усъмняват в истинността на нашите думи?

— Вече често ми се е случвало тъкмо такива благонамерени предупреждения да бъдат отблъсвани с неблагодарност. Можем ли да приведем доказателства, ако хората ни ги поискат?

— Не. Но ако някой се осмели да ми каже в лицето, че не ни хваща вяра, то ще му просветля тъмния разсъдък със сияйните лъчи на моя камшик. Хайде, да си продължим ездата! Час по-скоро ми се иска да разбера дали наистина се касае за Карван-и-Пишкхидмет Баши.

Продължихме пътя си. Приблизително след половин час ханът изникна пред нас и ние се насочихме към портата. Още първият поглед при влизането в двора ни показа, че керванът беше тук. Освен него, имаше и няколко групи поклонници и носачи на трупове, които скромно се бяха изтеглили в ъгъла, защото шествието на камерхера беше така богато екипирано, че никой не смееше да приближи до подчинените му. Ние обаче преминахме, без много-много да се церемоним, през хората и слязохме при кладенеца. Това непринудено държане явно предизвика тяхното недоволство. Чухме ги да замърморват и забелязахме неприязнените им погледи, но пет пари не давахме за това.

Керванът наброяваше дванайсет добре въоръжени конници и шест товарни камили, на които явно бяха натоварени ценни пакети. Конете бяха от средна хубост персийска порода. Но един от тях беше великолепен резултат от кръстоска между арабска и тюркменска раса. Той вероятно принадлежеше на пишкхидмет башията и носеше богато обкована със сребро сбруя. Тази демонстрация на заможност при тукашните условия беше много неразумна, защото направо пораждаше желание за грабеж.

В сянката на платформата бе проснат драгоценен килим, на който камерхерът пушеше своя хуках[224].

Той беше чернобрад мъж около трийсетте, облечен скъпо, от което лъхаше стремеж да се привлече вниманието върху неговото високо обществено положение. Тоалетът му беше гарниран с галони и лампази от златна сърма. Един мек кашмирски шал обгръщаше хълбоците му. Високият черен калпак от каракул се числеше вероятно към най-скъпите, които някога съм виждал, а оръжията му искряха с изящната си инкрустация. Каква непредпазливост сред едно население, което гледа на грабежа като на възнаграждаващ спорт! Подобно, макар и не така скъпо, бяха облечени и въоръжени също и неговите придружители.

След като бяхме слезли, той прати един от хората си с разпореждането да отидем при него.

— Какво да правим при него? — попитах аз.

— Да му кажете, както се подобава, кои и какви сте и да му докажете, че имате право да пребивавате в неговата ощастливяваща близост.

— Той! Кой е той всъщност?

— Той е пишкхидмет баши на властелина на света и има законното основание да носи титлата емин-и-хусур[225].

Мъжът го изрече по такъв високомерен начин, а по лицата на стоящите наоколо негови спътници бе изписана такава надменност, че аз отговорих нелюбезно:

— Властелина на света? Къде има човек, който да владее света? Пишкхидмет баши? Значи служител със слугински задължения! Емин-и-хусур? Сиреч довереник на нечие присъствие, но не на моето! Аз не съм слуга като него. Как можеш да твърдиш, че трябвало, както се подобава, да се приближа?

— Значи се противиш? — запита оня сурово.

— Противя? на! Аз камердинер ли съм, който стои под неговите заповеди? И да не би да се намираме в Персия? Вие сте чужденци точно като нас. Вие сте се отбили тук да си починете точно като нас. Ние имаме равни права. Мен ми е безразлично кои сте вие, а вас какво ви влиза в работата кой съм аз? Ако вашият пишкхидмет баши има да ми изложи някакво желание, то нека дойде при мен. На нас тук никой нищо не може да ни заповядва!

— Значи не искаш да идеш при него? — осведоми се той със същия безцеремонен тон като преди.

— Не.

— Тогава ще ви принудим!

— Опитай! Ти нарече неговата близост «ощастливяваща». Ние обаче знаем, че щастието трябва да се търси на съвсем други места, а не в близостта на хора, незапознати дори с елементарните правила на учтивостта.

— Това е оскърбление! Ако не ни последвате доброволно, ще употребим сила!

Аз седнах на корубата на кладенеца, взех карабината «Хенри» в ръка и посочих сиджимката, на която ханджията беше навесил кромид.

— Виж там редицата басал[226]! Аз ще уцеля първите пет от лявата страна. Внимавай!

Главите кромид висяха на разстояние може би деветдесет крачки от нас. Натиснах пет пъти спусъка и всеки куршум улучваше съответната цел. Неколцина от персийците се завтекоха да се убедят. Когато се върнаха, доложиха с удивление, че съм умерил и петте глави, и то без да зареждам, макар пушката ми да притежавала само една цев.

— Това е магическа пушка — обясни Халеф. — Тоя прочут в цял свят ефенди може да стреля десет хиляди пъти, без да зарежда. Какво сте вие пред нас!

Той направи пренебрежителен жест, а аз добавих спокойно:

— Исках само да ви покажа какво ви очаква, ако дори само ръка посмеете да дигнете срещу нас. Вие сте дванайсет човека и за дванайсет кратки мига дванайсет куршума от тази пушка ще ви проснат на земята. Сега можете да правите каквото си знаете!

Те се спогледаха объркано. Карабината «Хенри» и този път бе изпълнила своя дълг, вдъхвайки им респект. Главният камерхер бе свидетел на това изпълнение. Той също се бе угрижил и викна обратно на хората си.

— Махнете се от него! С такива безогледни и брутални люде не могат да общуват хора, живеещи под извисената закрила на вседържеца. Те са родени на най-ниското стъпало на обществените слоеве и възпитани в тъмата на невежеството, поради което държането им е на неуки мъже. Не се омърсявайте с тях! Ние ги презираме!

При тези думи неговите подчинени се отдръпнаха от нас. Само че настъпи и един друг ефект, който той вероятно не беше предполагал. Моят неимоверно чувствителен хаджи не сметна именно да остави току-тъй залегналото в изразите на камерхера оскърбление. Той скочи от ръба на бунара, изстреля се към персиеца и му се озъби гневно:

— Какво каза? Говориш за най-долното обществено стъпало и тъма на невежеството? Сигурно от собствен опит много точно познаваш това стъпало и тая тъма? На нас тези две неща са непознати! Ти също така дръзна да изкараш на неумитите си устни думата презрение! Кой си ти всъщност, че ти дойде наум да ни говориш с такъв високомерен тон? Ти пълзиш из одаите на твоя повелител като някой жалък саккайи[227] по дупките на земята. Ти се свличаш пред него на колене и си удряш челото в земята пред неговите нозе. Ти си слуга на неговите приумици и роб на неговото настроение. Дрехите и оръжията, с които се пъчиш, не си ги придобил като мъж, притежаващ чест, а той ти ги е подарил, защото си облизвал плюнката му като мед. Ние обаче сме свободни мъже. Ние правим каквото искаме и превиваме врат единствено пред Аллах, но пред нито едно-едничко от неговите създания, та дори и пред такова, дето кара да го наричат по смехотворния начин «владетел на света». Кой стои по-високо, ние или те? И кому се полага презрението, проникнало до нашите уши, на нас или на теб?

Неустрашимият дребосък беше избълвал това конско с такава бързина, че на тях им бе невъзможно да го прекъснат. Но когато направи сега една пауза, за да си почине, главният камерхер измъкна гневно камата си от пояса.

— Мълчи, кучи син! Ако кажеш още една такава дума, ще те намушкам или ще наредя да те шибат с камшици, додето кожата ти се разцъфне!

Неговите хора също заеха заплашителни стойки. На хаджията обаче и през ум не минаваше да се остави да го сплашат. Той ме посочи — държах карабината готова за стрелба — и се изхили с глас.

— Какво казваш? Как беше? Щял си да ме намушкаш? Виж там ефендито! Преди да си дигнал камата, куршумът му ще се е разходил през тиквата ти. И щял си да наредиш да ме пердашат? Имаш ли камшик? Не виждам такъв. Ама я погледни тук към мен! Там виси един курбач, любвеобилно сплетен от ивици кожа на речен кон. Той вече е разговарял с гърбовете на някои хора, дето са се мислели по-високи, отколкото носовете им са стигали, а са били превивани от нас, за да бъдат доведени до скромност от ударите ни. Не си въобразявай, че ще се уплашим от вас, защото сте дванайсет мъже, а ние сме само двамина! На нас и през ум не ни е минавало да броим противниците си. Колкото са повече, толкова по-добре и ето защо ще ви кажа откровено какво бихме направили. Ефендито ще ви държи с пушката в шах. Той ще застреля на място всеки, който дигне ръка. Аз пък, както виждаш, измъквам сега курбача от пояса и ще шибна през ушите оня, който ни рече само още една-единствена оскърбителна дума. Ти ме нарече «кучи син». Внимавай и не ме принуждавай да ти покажа кой може да се държи тук като господар и кой — да бъде третиран като куче!

Халеф стоеше пред скочилия от килима си персиец и застрашително размахваше камшик пред лицето му. Онзи беше бесен. При други условия щеше другояче да се държи, но тук виждаше отправеното към него дуло и пръста ми на спусъка и това го въздържаше да прибегне към отбрана. Виждаше се, че търси изход да се измъкне без посрамване от тая работа, а и в тоя момент се яви едно обстоятелство, което му дойде в помощ в конфузното положение.

Сцената беше привлякла вниманието на другите присъстващи в хана. Те бяха пристъпили насам да наблюдават как ще протече инцидентът. Тук стоеше и ханджията с няколко войници, придадени към него за защита на мястото. Като управител той имаше задължението да следи за реда и спокойствието, но, изглежда, обичаше удобствата и му липсваше активност, защото и през ум не му минаваше да се занимае с нашата работа. Неговите войници се подхилкваха — разправията явно им доставяше удоволствие. Тя все пак внасяше развлечение в скучното делнично еднообразие, на което бяха осъдени тук. Поклонниците, носачите на трупове и другите там хора се държаха по същия начин. Само един от тях, види се, имаше мерак лично да вземе участие. Остро изрязаното му загоряло от слънцето лице беше неспокойно. Той подтичваше насам-натам, за да оглежда внимателно ту Халеф, ту мен. Личеше му, че планира нещо, и когато видя сега персиеца да стои нерешително, пристъпи към него и се поклони дълбоко.

— Хазрети[228], прощавай, дето ще ти отправя една дума! Аз мога да ти дам сведения за тези двама мъже.

— Кой си ти? — попита го пишкхидмет баши, видимо зарадван, че го избавят от затрудненото положение.

— Аз бях храбър воин на бедуинското племе обеиде, но бях отлъчен заради тези хора — дано Аллах ги разкъса! — и сега съм принуден да бъда слуга на чужди хора, за да не гладувам.

Лицето на мъжа ми се струваше познато, но не можех да се сетя кога и къде съм го виждал. В този момент Халеф се върна и каза тихо:

— Сихди, аз го познавам. Той е единият от двамата съгледвачи, които навремето наказахме с позорно отрязване на брадите.[229]

Сега си спомних и аз. Халеф беше прав. Двамата бедуини бяха лишени от чест чрез това наказание и впоследствие — отлъчени от племето. Сега мъжът се улови за неочакваната възможност да ни отмъсти. Мен не ме достраша от това, а Халеф седна ухилен отново до мен на ръба на кладенеца с очаквателен поглед.

Персиецът седна на килима си, втикна камата в шала, прие възможно по-достолепна физиономия и подкани бившия обеид:

— Разкажи ми какво знаеш за тях! Ако имаш някоя праведна работа срещу тях, ние сме готови да ти помогнем.

— Моята работа е не само праведна, ами и кръвна — откликна на подканата бедуинът. — Защото позорът, който те ми причиниха, може да бъде разплатен само с кръв. Племето на хаддедихните подхвана навремето спор с обеидите. Ние се приготвихме за война и нашият шейх изпрати двама съгледвачи да разучат намеренията на хаддедихните. Единият от тези съгледвачи бях аз. Аллах поиска да ни споходи нещастие, бяхме заловени и превърнати в стари жени, понеже ни остригаха брадите. По тоя начин изгубихме честта си и бяхме прокудени от племето.

— Ти приказваш за себе си, а пък искаше да говориш за тях!

— Прощавай, това веднага ще стане! Аз по онова време още не познавах тези двама мъже, ала по-късно ги опознах и много чух да се говори за тях. Дребният там се казва Хаджи Халеф Омар и сега е шейх на хаддедихните…

— Какви са хаддедихните? Сунити?

— Да.

— Тогава Аллах да прокълне и тях, и него! Как може той да се осмели да пристъпи в този хан, построен само за вярващите изповедници на святата Шиа? Веднага щом се махне, това място трябва да бъде прочистено от неговата воня!

— Аллах! Вонята на другия обаче е още къде ти по-голяма?

— Как тъй?

— Защото той изобщо не е мюсюлманин.

— Да не би да е някой проклет йехуд[230]?

— Не, още по-лошо, защото той е един невернически насрани[231].

— Насрани? — подскочи персиецът. — Нима е възможно това? Преживявано ли е някога едно такова трижди проклето осквернение на свещения поклоннически път? Проявете мъжественост, хора, това сред нас е една миришеща на разложение мърша! Нахвърлете се върху хайманата, изритайте го жив или мъртъв през портата!

Халеф отново се улови за камшика и поиска да се смъкне от кладенчовата коруба, ала аз го задържах.

— Остани! Сега ще стане забавно. Любопитен съм дали ще имат куража да ми посегнат.

Те не го притежаваха, а проклинаха и пустосваха във всички тоналности, но останаха по местата си. Обеидът ги подсили в страхливостта им, като предупреди:

— Не бъдете непредпазливи, а внимавайте с тях! Тоя неверник ви е непознат, ама аз го познавам, защото съм чул всичко, което се разправя за него.

— Та ти си противоречиш! — подметна камерхерът. — Първо говориш за пълно презрение към него, а сетне пък ни предупреждаваш!

— Защото не искам да претърпите поражение.

— Ние го превъзхождаме!

— В битката не! Той е силен и гъвкав като пантера и е убивал лъва посред нощ с един-едничък куршум. Голямата тежка пушка, облегната там до него, има заряди, които летят на далечина няколко дена път и умерват всяка цел изцяло по негово желание, защото му помага Шейтана, с когото той е сключил съюз. А пък с малката пушка може да стреля, без дори да зарежда, толкова милион пъти, колкото си ще, защото тя е изготвена в пъкъла, където живеят всичките му деди и предци. В битка срещу него нищо не можете да постигнете. Има само едно-единствено средство да се оправите с него, и това е хитростта!

Насмалко да се изхиля при тези думи. Фактът, че в мое присъствие препоръчваше хитрост, си бе направо очебийно доказателство, че самият той не притежава от това качество. Персиецът също го долови, погледна го удивено и поклати глава.

— Не бива значи да нападнем тоя франкски ефенди, а само да бъдем хитри? И ти го казваш пред собствените му уши?

— Защо не? Та той бездруго си го знае, независимо дали ще го чуе, или не, защото неговото притворство е кажи-речи по-голямо от силата на неговото тяло и непогрешимостта на пушките му.

— И при това положение ние трябва да го надвием с хитрост? Искаш ли да ми посочиш по кой начин?

— Това си е ваша работа. Аз ви предупредих. Сега можете да правите каквото си искате.

— Ясно: ти самият имаш страх от него. Аз обаче не се страхувам и знам какво трябва да правя.

Изявлението си беше чисто празнословие. Той се страхуваше и още как, защото вместо да предприеме някаква действена или словесна атака срещу мен, се обърна към стоящия в негова близост ханджи:

— Ти си назначен от пашата надзорник на този хан, нали?

— Да, хазрети — потвърди запитаният с широка, смутена усмивка.

Той също беше чул предупрежденията, поради което страшно много се боеше от Халеф и мен и предусещаше с най-голямо безпокойство, че се очаква да вземе по някакъв начин мерки срещу нас.

— Ханът стои ли край пътя за светите места на дарените с благословията и милостта на Аллах следовници на Шиа? — продължи да пита персиецът.

— Да.

— Той значи съществува само за правоверните?

— Да.

— Достъпът на един неверник трябва да се счита като наказуемо със смърт осквернение на тези места?

— Да.

— И ти имаш задължението да бдиш той да си изпълнява предназначението, за което е съграден?

— Да.

— И строго да следиш за всяко незаконно или позорящо ползване?

— Да.

Доставяше ми удоволствие да гледам как при всяко «Да» охраненото, окръглено лице на ханджията ставаше все по-дълго. Персиецът обаче продължи да го мъчи:

— Чу ли, че във вътрешността на тези дувари се намира един християнин?

— Да.

— Тогава ние те приканваме да сториш своя дълг! Присъствието на този човек е едно крещящо до небето престъпление срещу Аллах, срещу Пророка, срещу повелите на исляма и срещу всички негови изповедници, които се намират тук. Ние изискваме най-бързото и тежко наказание тук, на място, пред нашите очи! Чу ли добре? Ако откажеш, ще се оплача на нашия владетел на света, който ще накара падишаха да те накаже със смърт!

Когато главният камерхер свърши с под будител ските си приказки, лицето на ханджията беше станало толкова дълго, че по-нататъшното му удължение не бе възможно дори с един му-и-шутур[232].

В същата мяра бе нараснало и смущението му. Той не знаеше какво да предприеме и това събуди съчувствието ми към безобидния, хрисим човечец. Ето защо взех думата:

— Пристъпи по-близо към мен, ханджи! Досега ти чу какво мислят другите. Сега трябва да се запознаеш и с нашето мнение. Но бъди вежлив, иначе пушките ни ще загърмят!

Той толкова много се страхуваше от нас, че направи само няколко крачки в отговор на подканата ми.

— Този хан наистина ли е тук само за привърженици на Шиа? — попитах.

— Да — обясни той.

— За друговерци е забранен?

— Да.

— Ти шиит ли си?

— Не.

— Войниците ти шиити ли са?

— Не.

— И въпреки това сте тук? Също и обеидът, който ни обвини, не е шиит. Аз почитам закона, но очаквам и другите да го съблюдават. Ако този хан е предназначен само за шиити, то всички, които не са такива, трябва незабавно да го опразнят. Хайде, и ти, и войниците си събирайте партакешите! Веднага щом се махнете, а с вас и обеидът, ще напуснем и ние хана.

Беше истинско блаженство да се наблюдава физиономията, която клетият дявол правеше; смущението кажи-речи го бе смалило.

— Освен това считам за необходимо — продължих аз — всеки, който се представя за шиит, да докаже, че наистина е такъв. Който не може да го стори, ще трябва също така да си тръгне. Показаха ли ти хората, дето се държат толкова враждебно срещу нас, паспортите си?

— Не.

— Тогава провери внимателно най-напред моите. Но изисквам да им окажеш благоговението, предписано под заплаха на най-строго наказание!

За втори път днес извадих паспортите от джоба, отворих ги и му ги подадох. Дали можеше да чете, или не, ми беше все едно. Той съгледа печатите и извика уплашен:

— Машаллах! Едно буюрулду, едно тескере и даже един верман със собственоръчния подпис на великия владетел, любимеца на Аллах!

Той допря печатите до челото, устата и сърцето си и се поклони три пъти до земята. После ми върна документите. Аз изкарах още един, четвърти, и продължих:

— Тъй като нашите противници се представят за хора от Фарзистан, искам да ти докажа, че ние и там сме си осигурили най-високото уважение. Дори най-високият сановник на тази страна е задължен да ни окаже почестите, за които можем да претендираме на основание този документ. Разбираш ли персийски?

При този въпрос му поднесох персийския си ферман.

— За съжаление не — отговори той, изпълнен с почтителност.

— Тогава ще ти кажа, че този ферман е собственоръчно подписан и подпечатан от шах-ин-шаха. Надписът на печата гласи: «Когато ръката на Насир-ед-Дин печата на царството улови, изпълва гласът на справедливостта света от луната до рибите.» Надявам се, сега съзнаваш, че моето съществование е озарено както от благоразположението на султана, така и от това на шаха на Персия, и ще се държиш към нас по подходящия начин. Ти не си персийски поданик и следователно можеш да се изсмееш на заканата, която пишкхидмет баши преди малко изрече. Едно оплакване от моя страна обаче ще те махне от мястото ти!

Макар да беше турчин, той отдаде и на персийския ферман споменатата почит и ми го върна с най-покорно уверение:

— Аз те моля, о, любимецо на великия повелител, да засвидетелстваш за мен в Багдад и Стамбул, че ни с физиономия, ни със сричка съм ви обидил, защото още първият поглед ми каза, че за вас са отворени всички двери на империята, също портите на този хан. Гледай на мен като на твой слуга! Аз съм готов да изпълня заповедите ти!

— Надявам се! Преди всичко изисквам сега и тези, така наречени персийци, да докажат, че наистина са перси, и то шиити. Ние се легитимирахме. Сега е техен ред!

— Имаш право и аз очаквам, че те ще изпълнят това искане!

Съдържателят се извърна от мен и се обърна към камерхера. С персийския си ферман му бях направил впечатление. Сега той виждаше в ръцете ми оръжието, насочено преди малко към мен, и изразът на смущение, появил се на лицето му, издаваше, че не е в състояние да представи исканото удостоверение. Искаше с възможно по-самоуверен тон да избегне процедурата, като запита гневно ханджията:

— Нима е възможно да имаш куража на сериозно да изискваш от мен такова удостоверение? До момента ти беше убеден, че съм пишкхидмет баши, а сега следствие думите на един чужденец ме подканваш да ти представя доказателство! Толкова нестабилно ли се крепи достойнството ти на мюсюлманин, та един такъв слаб полъх от страна на неверниците е в състояние да го духне?

— Тук се касае за достойнството ми като служител на султана. Видя ли неговия благословен от Аллах печат, трябва да изпълня своя дълг, без да питам за религията и вярата на този, който ми е доказал, че стои под специалната закрила на падишаха. Ти започна кавгата с него, държейки се като мъж, който притежава правото да се разпорежда тук като повелител. Това право не ти се полага дори в качеството на пишкхидмет баши. Но след като се представяш за такъв, мой дълг е да ти поискам доказателство!

— Моите подчинени могат да ми засвидетелстват.

— Какво ще кажат те, не важи, защото аз не ги познавам. Ако ти си такъв знатен господар, който постоянно се движи в присъствието на шах-ин-шаха, трябва да имаш в ръцете си неговия печат и подпис. Тъй като този франкски ефенди ги притежава, то за теб би трябвало да е много по-лесно да получиш едно такова удостоверение от твоя владетел.

— Аз не съм му го искал, защото не считах за възможно някой да се усъмни в истинността на моите думи. Вярно, аз нося писма от моя повелител, но те са предназначени за свещените места и не бива да ги показвам на никого другиго освен на тези, до които са адресирани.

— Работата не е благоприятна за теб. Та нали ти самият се изрази, че тук е място само за шиити и всеки иноверен трябва да напусне хана. Ако не съумееш да ми докажеш, че си изповедник на Шиа, ще трябва според собствената ти воля да те напъдя през портата ведно с всичките ти хора!

— Какъв позор! — избухна персиецът. — Наистина ли трябва да изтърпя такова нещо?

— Да, трябва! Ти си чужденец, който не може да се легитимира, и си длъжен да се подчиняваш на мен, управляващия това място.

— И какво ще се случи, ако откажа да се подчиня?

— Ще съставя и изпратя доклад, а вас ще задържа, докато пристигне отговорът.

— Ние обаче няма да допуснем да ни задържиш!

— Аллах да те предварди от неразумни действия. Моите асакери не се боят от вас, а тоя добре въоръжен ефенди сигурно ще ме подкрепи със своя храбър шейх на хаддедихните. Вие видяхте как умее да стреля!

Камерхерът огледа въпросително кръга от хората си. Те показваха съвсем различни физиономии отпреди. Раншният израз на крепка самоувереност беше напълно изчезнал. Моята демонстрация по стрелба и паспортите ми бяха оказали възнамерявания ефект — ханджията беше станал храбър, а камерхерът — несигурен. На моя дребен хаджи тая работа доставяше удоволствие. Той попипа силяха си за оръжия и ме запита дали веднага да не докажем на тези хора как двама изпитани воини съумяват за две минути да направят негодни за отбрана дванайсет противника?

— Да, ще го сторим, но по друг начин, а не както си го мислиш — отвърнах. — Точно защото съм християнин, ще уредя по мирен път разправията, за която не носим ние вината.

Обърнах се към ханджията.

— Ще сметнеш ли за валидно уверението на някого, когото познаваш, че този персийски мирза действително е пишкхидмет баши на шаха?

— Да — отговори той.

— В такъв случай кажи дали сега ме познаваш!

— Теб ли? Та нали ми представи най-висшите документи. Аз следователно те познавам така добре, сякаш от младини съм бил до тебе.

— Значи би приел думите ми за валидни?

— Като моите собствени!

— Добре, тогава аз те уверявам, че този мирза действително е човекът, за когото се представя, и те моля да му позволиш да остане в хана, докато пожелае!

— Щом ти го казваш, така ще стане, ефенди!

— Машаллах! — извика Халеф. — Ти му се отплащаш за оскърбленията, които трябваше да изслушаш, с тая незаслужена доброта? Как можа да ме лишиш от блаженството да покажа на тия диванета, че ние двамата струваме много повече от дванайсет?

Отговорих му с един знак към персите и тогава той ме разбра. Слисаната физиономия, която камерхерът сега показваше, ми достави повече удовлетворение, отколкото бих получил, ако бях изпълнил намерението на Халеф. Той се бе вторачил в мен и запелтечи:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Но колко голямо е изумлението ми!

— От какво? — осведоми се Халеф ухилено.

— Че един християнин, един неверник, който днес ме вижда за пръв път, рискува да ме освидетелства като отблясък на владетеля!

— Ако си мислиш, че това е рисково дело, то се лъжеш. Точно сега тоя отблясък така ясно ти личи, че всяка заблуда е напълно изключена. Твоят лик сияе срещу ни с цялата си мъдрост и ние разбираме, че си твърде умен и наивен, за да дръзнем да ти кажем това, което трябваше в действителност да ти известим.

— Да известите? На мен? Какво искаш да речеш с това?

— Че се намирате в голяма опасност, за която и понятие нямаше да си имате, ако ти не беше едно такова ярко светило на големите акъллии.

Нямаше как персиецът да не усети подигравката, но понеже се касаеше за предупреждение, той сметна за уместно да се направи, че не я е забелязал, и продължи да се осведомява:

— Не знам каква опасност би могла да ме застрашава! Ние се движим под могъщата закрила на шах-ин-шаха и сме убедени, че нийде не може да ни се случи нищо.

— В Персия бихте могли да говорите за тази закрила, но не тук. Преди малко вие узнахте колко малка беше неговата власт спрямо нашата воля. Но я кажи, има ли отрядът ти някое специално име?

— Какво значи да има специално име? Той е керван като всеки друг.

— Лъжеш се. Той притежава име, което му е дадено, без ти да знаеш.

— Какво?

— Наричат го Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Това име ти сигурно самият в този миг му даде!

— Не. На нас то ни беше известно дълго преди да те видим и ние знаехме, че този Карван-и-Пишкхидмет Баши е на път и е очакван. Когато ви срещнахме тук, веднага ви разпознахме. Затова моят ефенди можа да заяви преди малко на ханджията, че ти си башът на пишкхидметите.

— Смисълът на твоите слова остава тъмен за мен. Ти каза, че нашият керван е очакван. Аз те питам: къде и от кого? Ние се екипирахме в най-голяма секретност за това пътуване и потеглихме толкова тайно, че никой не може да знае нещо за нас.

— Аллах е предрешил да съществуват хора с по-остри очи и уши, отколкото ти явно притежаваш. Вашите приготовления са били наблюдавани. Знае се, че сте натоварили скъпоценни стоки, за да ги откарате до светите места. По пътя ви чакат разбойници, на които вече е доложено вашето пристигане. Вие ще бъдете нападнати и ако не се вслушате в нашето предупреждение, ще се лишите не само от собствеността на шаха, но вероятно и от живота си.

Не прекъснах хаджията. Той се чувстваше като господар на положението и не ми се искаше да му тровя тая наслада. При това приемах като нещо, което се разбира от само себе си, че за свое доброжелателно намерение ще пожъне благодарност и признание. Но с удивление трябваше да съзная, че в това отношение съм се излъгал. Когато той сега замлъкна, камерхерът започна да се взира изпитателно ту в него, ту в мен и накрая се заля в подигравателен кикот.

— Да бъде благословен Аллах, защото е сътворил такива добри хора като вас! Удивен съм, че има такива несравними мъже! Ние се отнесохме към вас като към какви ли не, само не като към чужденци, а в отговор на това вие се замисляте за доброто ни! Благословия струи от езиците ви и благодат от устните ви. Това е възможно само защото единият от вас е християнин, чието учение му повелява да прави добро и на враговете си. Само че аз винаги съм презирал това непристойно учение, както и всички онези, които го изповядват. Вие следователно имате да избирате между моето презрение и моя присмех и аз съм убеден, че тоя присмех хубаво ще ви отива. Защото е смехотворно да се очаква, че ще повярваш на току-що чутото заявление.

— Значи се съмняваш в това, което казах за намеренията на разбойниците? — запита Халеф гневно.

— Не точно в това, но разбойниците май са по-други мъже от тези, в които искаш да повярваме. Ти приказва за някакъв си драгоценен товар само за да узнаеш какво караме. Останалото не е нужно да го казвам, ти можеш и сам да се досетиш!

— Правилно ли те разбирам? Да не би да мислиш, че ние…

Гневът му беше толкова голям, че грабна камшика, за да довърши с него изречението. Аз го улових за ръката, задържах я здраво и предупредих:

— Не прибързвай, Халеф! Какво говори този мъж, може да ни е безразлично. Нека по-късно осъзнае в свой ущърб, че сега е извършил най-голямата неразумност в живота си. Ние свършихме с него. Хайде!

— Да, да тръгваме, сихди — съгласи се с мен хаджията. — Той горчиво ще се кае, че днес, както и през целия си живот, не е бил по-разумен от своя баща, дядо и прадядо, които са извършили непростимата вреда да допуснат късметът на шиитите да им натресе такъв син, внук и правнук. Аллах дано даде тялото и душата му да се разпорят по всички шевове като някоя вехта, парцалива алдуван[233]!

Бях принуден да се изсмея с глас на това люто пожелание. Персиецът само се осмели да разтърси юмруци срещу нас и да ни викне в безсилен гняв:

— Да, махайте се, в името на Шейтана, и не ни се мяркайте повече! Аз днес отново опознах един християнин и той с нищо не е по-различен и по-добър от многото, които вече съм срещал преди него. Вярно е, което казва старата персийска поговорка: «Който срещне исефил[234], да го отритне той с ногата си, защото и в този, и в онзи живот ще си тегли сетнините!»

Аз вече седях на коня и се бях отдалечил на няколко крачки. Като чух тези думи, го насочих обратно към него.

— Сега бих могъл да ти стоваря един юмрук в лицето, без да имаш куража да се опазиш. Но аз няма да го сторя, тъкмо защото съм исефил. Само те приканвам да не забравиш какво каза сега. И да не сме се мернели отново пред вас? Да не би да си въобразяваш, че се боим от вас? След всичко, което се случи тук, това е чисто безумие. И аз мисля, че сърдечно ще се зарадвате и ще благодарите на Аллах, когато отново ни съгледате. Аз още отсега знам точно, че много скоро пак ще се срещнем, и тогава ще се пазите да ни отритвате с крак, а от все сърце и с отворена душа ще ни кажете добре дошли. Отбележи си това предсказание! Аз ще ти го припомня!

Сега ние подкарахме конете, без да обръщаме внимание на онова, което още бе извикано след нас. Ханджията беше дошъл с асакерите си до портата. Дадох и очаквания бакшиш, на което те дълбоко се поклониха и ни пожелаха щастие в по-нататъшния ни път.

Заради сигурността и за да заблудим персийците, та да не могат да издадат на Сефира посоката, в която смятахме да поемем, ние следвахме водещия до кхан Назрийе път, додето вече не можехме да бъдем видени, и се насочихме после наляво, за да достигнем напряко през полето до Ефрат.