Край развалините на Вавилон

5. Полякът и неговият слуга

Преди да продължим пътешествието си с кораб, възнамерявахме да посетим важната за нас местност, в която при по-раншното си пребиваване бяхме лежали болни от чума толкова безпомощни и изоставени.[73]

Но най-належащ бе въпросът за някое жилище в града. В кервансарай не исках да оставам заради паразитите там, а и Халеф бе на мнение, че още доста скоро бихме опознали, както благоволи да се изрази, «любвеобилната вярност и привързаност на това население». Ето как бе близо до ума, че се сетих за чудатия поляк, при когото бяхме живели по онова време и който бе спечелил моето съпричастие. Дали той беше още жив и дали, ако беше така, се намираше все още в Багдад и в същата къща, ми се струваше съмнително. Но аз не бях единственият, помислил си за тоя достоен за обич хазаин, защото, когато отведохме конете на брега, Халеф каза:

— Салът сега за нас няма никаква стойност, никой няма да го купи и ние просто ще го оставим да си лежи тук. Нека го вземе който си ще. Ние сега накъде ще се отправим, сихди?

— Това се питам и аз — отговорих.

— На мен ми идва наум една идея и се надявам, че ще ти хареса. Спомняш ли си все още при кого живяхме навремето?

— Разбира се!

— Да идем пак при него, а?

— Ще ми бъде приятно да срещна човека отново.

— И неговия слуга, комуто той се покоряваше! — ухили се Халеф.

Който е чел моята книга «От Багдад до Стамбул», ще си спомни шишкавия слуга и неговия странен начин да разбира задълженията си. Можех да приема, че дебелият е умрял, защото той още навремето бе склонен към апоплектичен удар при пълнотата на своето тяло. Ние имахме време, така че нямаше да е загуба, ако потърсехме къщата. Възседнахме конете и поехме в посоката, която щеше да ни отведе до въпросната местност.

Навярно ще си спомните, че жилището се намираше в палмовите горички на юг от града. Ние го открихме лесно, въпреки изминалото оттогава време, ала този път не спряхме пред тясната портичка, а пред портата, намираща се от другата страна на градината. Там слязохме и аз похлопах. Мина доста време, преди да чуя тътрещи стъпки, които приближаваха отвътре към портата. На нея имаше едно прозорче за поглеждане, чийто капак се отвори. Най-напред видяхме да се появява един дълъг остър нос, още къде по-остър, отколкото бе по-рано, и след това едно старо, бледожълто, сбръчкано лице. Придобилите слабоумен израз очи ни измериха през големите кръгли стъкла на очилата и един тънък, треперлив глас запита:

— Какво искате?

Познах го. Беше някогашният ни хазаин, бившият турски офицер от полски произход. Той тогава още не носеше очила и междувременно много се беше състарил. Вероятно вече не ме помнеше. Понеже си послужи с арабски, отговорих на същия език:

— Сам ли живееш в тая къща?

— Защо искаш да знаеш? — осведоми се той мнително.

— Защото бихме искали да те помолим да ни позволиш да отседнем при теб.

— Нямам място за чужди хора.

— Ние не желаем жилището безплатно, а на драго сърце ще си платим.

— Аз не давам под наем. Виждам също, че имате коне, за които не ми се намира помещение.

— Ти имаш голям двор. Част от него е застроена с навеси, там има място за повече от два коня.

— Psia krew! (Кучешка кръв!) Ти познаваш двора? Сега толкоз по-малко ти вярвам! Дигайте си партакешите!

Той поиска да затвори отверстието, ала аз му попречих с ръка и го успокоих:

— Няма защо да храниш недоверие. Ние сме почтени люде и имаме да ти предадем поздрави.

— Поздрави? От кого?

— Спомняш ли си, че веднъж при теб живя един персийски принц с две жени?

— Да — отвърна той бързо. — Тогава присъстваше един ефенди от Германия със своя арабски придружител.

— Този немец се наричаше Кара Бен Немзи?

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го и трябва да ти предам много поздрави от него.

— Значи Кара Бен Немзи е още жив? Той беше за кратко време при мен, но аз го обикнах. Кажи, къде се намира той и как се чувства?

— Няма ли да е по-добре да те осведомя за това в жилището ти?

— О, да! Влезте! Ще ви отворя.

Портичката от другата страна, изглежда, повече се употребяваше от тази порта. Старият трябваше да вложи всичката сила на своите слаби, треперещи ръце, за да превърти ключа в ключалката, а после крилото на портата не искаше да се раздвижи, така че ние трябваше да помогнем отвън. Когато полякът отвори, го видяхме пред себе си досущ като навремето — с грамадни чехли и дълъг, изръфан, съвсем похабен кафтан. След като вкарахме конете, аз тикнах обратно портата, заключих я и му дадох ключа.

— Елате най-напред в двора! — подкани ни той и се затътри със сухите си крака през градината, докато стигнахме сайванта.

Вързахме там враните. После ни отведе в коридора, в чийто заден план водеше нагоре познатото ни стълбище. Тук той отвори вратата вдясно и ние стъпихме в библиотеката, която имаше точно раншния си вид и същата подредба. Като ни покани да се настаним заедно с него на дивана, той плесна по ориенталски маниер с ръце. Бях любопитен какъв ли услужлив дух ще се появи при този знак. Можех така ясно да си представя стъписващо дебелия Ганимед от онова време, който изпиваше виното на господаря си и в замяна наливаше вода в шишето, сякаш го бях срещнал за последен път едва вчера.

Полякът трябваше да плесне още няколко пъти и най-сетне, след като и аз бях пуснал здравата в движение дланите си, вратата се отвори и се появи… да, това беше той, той самият, само че още много по-дебел, отколкото бе живял в моята памет. Бузите му висяха като дисаги. Кожата под очичките му — те вече почти не се виждаха — образуваше по една лъщяща в кървавочервено бохча. Отдолу лицето бе обхванато от гуша, която сигурно имаше теглото на някое тлъсто болонско прасенце, а отгоре от фес, от чиито мазни лекета, ако се извареше, щеше да може вероятно да се добие един фунт лой. Единственото облекло на това човешко каче с моруново масло, изглежда, се състоеше в един изпокъсан кафтан, който вече нямаше никакъв цвят, но все пак блестеше във всички възможни краски. Тънкото одеяние позволяваше ясно да се различат удивителните очертания на слоноподобните ръце. Ами сега пък тялото! Тези хълбоци! Израслият морж би бил гладуващо сираче по отношение измеренията на тоя кашалот в образа на турски слуга. А нозете! Чехлите, в които бяха напъхани, наподобяваха на чудесните дунавски гемии с половин горна палуба! За някакъв правилен вървеж при него и дума не можеше да става. Придвижването напред му беше възможно единствено чрез вдървено прибутване на краката. По челото му бе избила, макар много вероятно да не бе сторил нищо повече от отварянето на една-две врати, обилна пот. При това положение действително не бе чудо, че господарят бе трябвало в собствената си персона да дойде при нас до портата. Но този дебеланко си беше все пак един мил добряк, защото лицето му направо сияеше от услужливост, когато попита с фамилиарно покорство:

— Какво искаш, ефенди? Ти плесна. Вече пак, вече пак! Кога ли ще бъда оставен и аз нявга на спокойствие? Ама ти си заповядай спокойно! Аз на драго сърце ще сторя каквото заповядаш.

— Кафе и тютюн! — гласеше отговорът на неговия господар. — Виждаш, че имам гости!

— Кафе? Аллах, о, Аллах! — изпъшка дебелият, като завъртя очички.

— И защо? Действай чевръсто! На гости все пак се предлага кафе!

— Да, предлага се, ефенди, това знам добре. Предлага се… именно ако има такова.

— Та нали завчера ми поиска шест пиастъра, за да идеш да вземеш!

— Да. Заклевам се във всички пороци и халифи, че отидох и взех.

— Че къде тогава се е дянало?

— Свърши.

— Всичкото? Ами аз нали не пих заради очите си.

— О, ефенди, не се гневи! Аз съм невинен, защото тъкмо заради очите си трябва да пия кафе, за да ги изостря в твоя служба.

— Но за шест пиастъра за два дена!

— Колко получаваш за шест пиастъра? Когато отивам да купя кафе, трябва два пъти да се отбия по пътя при кахведжията[74], за да се подсиля, и на път за дома отново два пъти. Това ми коства четири пиастъра, значи за покупката остават само два. Колко получаваш за тях? Ти съзнаваш, о, ефенди, че съм невинен!

— Но аз трябва все пак да предложа на гостите си кафе!

— Да, определено трябва. Само ми дай пак шест пиастъра да ида да взема!

— Ако те пратя, ти ще отсядаш четири пъти и ще пристигнеш едвам вечерта, носейки бинн[75] за два пиастъра. Аз съм извън себе си и не знам какво да правя.

Тъй като това бе казано къде към слугата, къде към мен, рекох омиротворително:

— Не се кахъри, ефенди! Ние се снабдихме за из път с кафе и имаме още от него в чантата на седлото. Моят придружител ще отиде да го донесе.

— Благодаря ти, господарю. Ти облекчаваш сърцето ми и ме спасяваш от позора да не мога да поднеса на моите гости кафявата напитка на гостоприемството. Затова пък сега ще пушиш с мен най-добрия тютюн, що има в Багдад. Иди бързо донеси чибуците!

Шишкото, към когото беше отправена тази заповед, завъртя отново очички и извика плачливо:

— Чибуците? Аллах, Аллах! Тютюн, о, тютюн!

— Не мрънкай, а върви!

— Ефенди, аз те моля да си събереш целия разсъдък! Защо трябва да бързам, когато бързината все пак нищо няма да промени? Тютюн тук няма.

— Няма тютюн…? Невъзможно! Не може и той да се е свършил всичкият, я! Че аз не съм пушил от цяла седмица!

— Аз също, ефенди!

— Обясни се! Нали трябва да дам на гостите си чибуци!

— Да, действително трябва, ефенди. Аз те моля значи за десет пиастъра, за да отида да взема.

Дебеланкото погледна господаря си, а този ме погледна в лицето толкова безпомощно, че му обясних:

— Не се грижи за тютюна, ефенди! Аз имам. Твоят слуга… как всъщност се казва?

— Хората за майтап му викат Кепек.

— Та значи твоят Кепек може да донесе чибуците, междувременно придружителят ми ще отиде да вземе кафето и тютюна.

— Колко си добър, о, господарю! Само благодарение на твоята любезност ми е възможно да изпълня задълженията си.

Халеф се отдалечи. Кепек обаче още не тръгваше. Той закърши смутено дебелите си ръце и провисна долната устна, така че човек можеше да зърне последния зъб, останал от всичките трийсет и два, в цялата му големина.

— Какво искаш още? — попита го господарят му.

— Ти говориш за чибуци, ефенди — простена оня, — ама ние нали имаме само един, от който пушим и двамата.

— Тогава иди го донеси!

Разбира се, мен отношението господар — слуга много ме развеселяваше. Че първият проявяваше толкова голяма снизходителност спрямо последния, трябваше да си има своята причина. Спомних си, че полякът ми бе казал навремето: «Може би ще ти разкажа защо съм толкова снизходителен с този мъж. Той ми оказа големи услуги.»

Значи Кепек наричаха дебелия. Думата е турска и означава «отцевки». Не чак толкова лошо! Има едни там създания, които хората хранят с кепек за угояване. И тук се сетих също за някогашните думи на неговия господар: «Той изяжда и изпива повечето неща сам. Аз получавам само каквото остава.» При това положение не бе за чудене, наистина, че единият притежаваше твърде малко от обилието, в което другият почти се задушаваше.

Сега Халеф дойде с кафето и тютюна. Той донесе също и лулите ни, с което полякът бе измъкнат от конфузната ситуация, защото ако не бяхме снабдени с чибуци, тримата трябваше да пушим от неговия в кръг.

И тогава и «Отцевката» пристъпи отново вътре, като запухтя, останал без дъх, към господаря си, за да му поднесе лулата. Когато изпълни тежкото дело, той се изтътрузи с наслада навън, ала не затвори вратата, а само я притвори. Бях убеден, че остана пред нея, та да си спести силите и не измине излишен път, в случай че господарят му плесне отново. Какво ли щеше да стане тогава с кафето? Той май го беше и забравил, макар да бе пъхнал любвеобилно торбичката в пазвата си под кафтана. Когато бяхме натъпкали и запалили чибуците, някогашният офицер подхвана:

— Значи имате да ми предадете поздрави от персийския принц, който се казва ласан Арджир мирза? Той беше много знатен господар и комай даже принадлежеше към фамилията на шах-ин-шаха.

Тогава Кепек, дебеланкото, подаде глава и каза:

— Да, той съвсем сигурно беше от знатен произход, защото ми даде, преди да си тръгне, три златни тумана[76] бакшиш.

Той отдръпна пак глава, а неговият господар продължи, без да му направи някаква забележка:

— Аз имам причини да не проявявам гостоприемство спрямо персиец. Но на този отворих къщата си, защото ми бе доведен от немеца Кара Бен Немзи, когото обикнах още щом го видях.

Тук Кепек мушна отново глава и извика:

— Той и на мен много ми хареса, тъй като ми даде два златни тумана бакшиш.

Навремето действително се бях отплатил за гостоприемството на поляка с тези пари за почерпка от шестнайсет марки на неговия слуга, понеже Хасан Арджир мирза се бе проявил като много щедър към мен. Лъснатото от тлъстина лице изчезна отново зад вратата, а старият продължи приказката си:

— Чудат мъж беше оня инглиз[77], дето говореше все само за разкопки. Ама богат трябва да беше, много богат, защото после чух, че бил изкупил цялото драгоценно имущество на принца.

Сега лицето на Кепек наново се появи и ние чухме радостно потвърждение:

— Да, той беше много богат, понеже ми даде като бакшиш една златна лира инглизи[78], за която получих сто и двайсет пиастъра.

— Значи си получил като бакшиш общо триста и шейсет пиастъра. Имаш ли ги още?

— Не.

— Къде ги дяна?

— Всичките свършиха, изчезнаха, изфирясаха за енфие.

— Psia krew! Толкова много пари за енфие.

— Не се гневи, ефенди, и не се възбуждай ненужно! Ако пресметнеш колко дълго време е минало оттогава, сигурно ще съзнаеш, че съм невинен.

След тези думи Кепек отново отдръпна глава. Горещата кръв на Халеф нямаше търпение да изчака, докато сметна, че е дошъл моментът да бъда разпознат, и той запита:

— Никога ли не си чул нещо за тези, които са живели тогава при теб?

— За персиеца и инглизи не, но за другите двама. Аз живея усамотено и много рядко напускам тази къща. Кепек обаче се отбива, когато отива на пазарлък, в четирите кафенета, които преди малко спомена. Там седят мъже и си разказват чудеса и дела от отколешни времена. Приказва се също за събитията от настоящето, толкова повече ако са се разиграли в тукашната област. Така той на няколко пъти чул също за ефендито от Алмания и неговия арабски придружник, дето бяха мои гости. Тези двама мъже били несравними ловци и най-прочутите воини на цяла Джезирех. Ако нападнели лъва, той трябвало да се прости с живота си, а от техния кураж, от хитростта и пушките им се страхували всички племена, живеещи между граничната планина и пустинята. Кара Бен Немзи даже притежавал омагьосани пушки, които не се нуждаел да зарежда, и чиито куршуми никога не пропущали целта. Щом е могла да се създаде една такава легенда, то той и неговият Халеф, без когото никога не бил виждан, трябва все пак да са изключителни мъже.

При тези думи лицето на моя дребен хаджи засия. Гласът му прозвуча ликуващо, когато попита:

— Халеф? Само така ли се казва той? Не знаеш ли цялото му име?

— То гласи, доколкото си спомням, Хаджи Халеф Омар.

— О, не, това е само началото. Този най-прочут воин сред всички племена на бедуините се казва Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. И това още далеч не е неговото пълно име, защото той би могъл при своите безбройни деди, прадеди и прапрадеди така да го удължи, че то да стигне от земята до небето и после пак до земята.

На стария във всеки случай бе известно бедуинското схващане, че мъжът е толкова по-тачен, колкото е по-дълго името му, и поради това всеки, който иска да направи нещо от себе си, прикача към своето собствено име имената на известни и неизвестни нему предци.

Ето защо не му направи впечатление дългата върволица, която Халеф издекламира, и рече:

— Бих желал да знам дали е вярно, че този Халеф първоначално бил беден, неизвестен мъж, но благодарение на своята храброст се издигнал до шейх на хаддедихните.

— Каквото приказват хората в това отношение, е вярно. Аз мога да го засвидетелствам. Би ли разпознал този победител на всички досегашни герои, ако дойде пак при теб?

— Съмнявам се, защото старите ми очи станаха много слаби.

— Нито по гласа?

— Не зная. За да запомни човек гласа на някого, трябва да е бил дълго заедно с него. А Хаджи Халеф Омар беше за много кратко време при мен. Па и той тогава не ми направи някакво впечатление, че да впечатам в паметта си лицето и гласа му.

— Не ти е направил впечатление? Какво чувам! Позволи да съм удивен във висша степен! Един непобедим герой, какъвто е този несравним шейх на хаддедихните, е така запомнящ се, че неговият лик и с най-острия нож не може да се изчегърта от неговото изобилстващо със слава минало и от изпълнената с уважение памет на неговите поклонници. Всички воини от вражите племена и всички хищни животни на планините са запаметили неговото лице и веднага си плюят на петите, щом го видят или чуят мощния му глас. А ти, който си имал голямата чест да се запознаеш с него в тази къща и да вдъхнеш велелепието на неговите достойнства, си го забравил? Смаян съм от това. Погледни тук тоя прочут Кара Бен Немзи ефенди! Той също ще ти каже, че твоята слаба памет наистина не бива нивга да изтърва сияйните лъчи на моето зарево…

Халеф беше прекъснат. Дребният, толкова щедър със самохвалебствията си мъж беше назовал необмислено името ми. Полякът се ослуша изпървом удивено и после вметна припряно в неговата реч:

— Кара Бен Немзи тук, казваш? Правилно ли разбрах?

— Аллах! — ухили се Халеф полусмутено. — Ето че ефендито из един път ми изпадна от устата. Погледни го! Него също ли не можеш да разпознаеш?

— Машаллах…! Значи това сте вие двамата! Ти Хаджи Халеф Омар, а той Кара Бен Немзи от Алмания?

— Да, ние не можем да бъдем объркани, нито разменени с друг.

— В такъв случай ви казвам сърдечно добре дошли и поставям на ваше разположение всичките одаи на моята къща и цялото си имущество толкова дълго, колкото ви е нужно.

Той беше скочил и показваше радост, която бе толкова по-трогателна, като се има предвид, че краткостта на тогавашния ни престой не даваше основание за предположението да е съхранил такава симпатия към нас. По моему можех да приема, че има и друга причина да се радва на тази неочаквана среща. И той не беше единственият, изпитващ такава радост, защото вратата сега се бе разтворила широко и Кепек се втурна към нас — толкова бързо, колкото му позволяваше чудовищно тлъстата «тапицировка». Той ми протегна двете си ръце и извика със своя висок, мазен като рибено масло глас:

— Слава на Аллах за голямата радост, която днес ми доставихте, ефенди! Аз не съм забравил, както сигурно добре си чул, двата златни тумана, дето ми даде. Вярно, те влязоха през моя нос под формата на енфие, ала въпреки туй не изчезнаха, защото оттам слязоха надолу в сърцето. Ние от онова време постоянно желаем да ви видим пак, за да ви посветим в една работа, над която напразно си трошим главите.

Аха, значи си имаше все пак някаква отделна причина за радостта, проявена към нас. Отношението между господар и слуга беше толкова дружеско, че аз не се поколебах да стисна ръката на шишкото, което при измерението на неговите тлъсти възглавнички не можеше да стане, наистина, с едно движение, а полека-лека.

— Да, така е — пригласи полякът. — Аз трябва да те помоля за съвет, ефенди, защото няма друг човек освен теб, на когото да пожелая да се доверя.

— Ако е възможно да ти го дам, ще го имаш. Но защо точно аз да съм този човек?

— Защото те считам за единствено подходящия, към когото мога да се обърна. Всичко, което се разказва за теб и после аз чрез Кепек узнавам, ме убеждава, че няма да се обърна напусто към теб. Вашето идване ме прави много щастлив, понеже ще върне изгубеното спокойствие на моето сърце.

— А на мен силата на изгубеното здраво храносмилане — прибави Кепек с печална физиономия. — Моят стомах по-рано приемаше всичко, което му предложех. От дълго време той не ми служи добре и аз се осмелявам да го насилвам само колкото е безусловно необходимо за да съществувам. Чувствам, че ще умра от гладна смърт, и съм убеден, о, ефенди, че Аллах те е проводил към Багдад за моето спасение.

Идеше ми да се изхиля с глас над това горчиво окайване, но не допуснах да се забележи тайното ми развеселяване. Неговият господар също не промени физиономия при тези жалобни звуци и му заповяда:

— Трябва да покажем, че тези двама гости са ни сърдечно добре дошли. Тичай, бързо, скачай, Кепек, та да приготвиш един хубав пир! Времето за обяд вече отдавна мина.

Тичай, бързай, скачай! Каква подкана само към тоя кол ос! Той не понечи и крачка да направи, а поклати само бавно и крайно учудено глава и спря погледа си с видим упрек върху своя господар.

— Ее, какво още стърчиш тук? — попита този. — Не знаеш ли какво се прави, когато имаш желани гости?

— Да, зная го съвсем добре.

— Ами побързай тогава и приготви яденето!

— О, Аллах, о, Мохамед! Да бързам трябвало, когато бързината все пак нищо не може да промени!

— Че защо пък?

— Поради пълната липса на провизии. Когато няма нищо налице, човек не може нищо да сготви.

— Ама нали завчера, когато отиде за кафе и тютюн, донесе половин овен?

— Да, сторих го.

— И една кокошка?

— Беше даже млад петел, най-крехката птица от всички съществуващи.

— И ориз, масло, домати и мерудии?

— Да, всичко това — съгласи се Кепек.

— Ами че тогава имаш всичко, за да приготвиш едно хубаво ядене.

— О, ефенди, ти обичаш да си правиш майтап! Всичко това, дето сега го изреди, е изядено.

— Кой ли ще го е изял?

— Аз!

— Ти? В такъв случай би трябвало да имаш в корема си някоя коседж[79]!

Дебелият си окачи физиономия на тиха меланхолия и рече:

— Ефенди, Аллах да ти прости, че се сравняваш с едно такова морско чудовище! Нима не чу какво казах преди малко? Кара Бен Немзи ефенди и шейх Хаджи Халеф Омар го доловиха. Те ще ми послужат като свидетели, че аз почти нищичко вече не мога да вкуся, защото моят клет стомах е слаб и тънък като сапунен мехур, който заплашва всеки миг да се пукне.

— И при тази стомашна слабост плюска сам половин овен и един млад петел? Защото онова, което аз получих, изобщо не може да се брои.

— Аллах! Ти потапяш душата ми в печал! Каквото съм сторил, съм го сторил от любов и пожертвователност към теб. Овенът беше умрял отпреди три дни, така че миризмата му бе започнала да жадува за погребение. Можех ли при това положение да ти го дам да го ядеш?

— Защо си го купил вмирисан?

— Защото не бях при кисаба[80], когато още не е вонял.

— Тогава трябваше да вземеш някой пресен.

— Там нямаше такъв. Всичкото месо, което висеше при него, вонеше.

— Защо не отиде при някой друг кисаб?

Шишкавият завъртя в състрадателно удивление очички, плесна ръце, при което се чу плющене, сякаш се е съдрал някой грот, и извика:

— Аллах да ме закриля! Да съм идел при друг кисаб! Погледни ме, ефенди! Аз някоя хрътка ли съм, че да искаш да се съсипвам от търчане от един месар при друг? Помисли си все пак, че ще умра на място, ако си изгубя сулука и той не се върне! Знаеш също така добре, че трябваше да ида не само до месаря, ами още и до други деккин[81]. Аз опекох месото, като си наложих цялото самообладание и го изядох, за да не бъдеш принуден да изпиташ върху здравето си тъжното въздействие на една такава храна. Наместо да пожъна похвалите ти, трябваше да чуя думи на укори.

Старият, види се, бе затрогнат от тоя упрек, защото заговори меко:

— Хайде да зарежем овена! Но поне петелът не е било нужно да изчезне толкова бързо в стомаха ти!

— Не говори за него, моля те! Така му е било писано в Книгата на живота. Той е бил заклан в същия ден с овена. Аз купих двата в един и същи час. Бяха заедно отнесени до къщи и двата на едно огнище един до друг изпечени. От това следва все пак, че трябваше и заедно да бъдат изядени. Освен туй петелът ме спаси от смърт. Защото, когато овенът бе тръгнал по пътя на своето предопределение, моят клет стомах изпадна в едно такова състояние на окаяност, та си помислих — ще се разделям с тая земя и ясно почувствах, че ми е предрешено да бъда пратен при моите деди чрез вкусването на развалено месо. Ама се сетих за теб и какво щеше да стане, ако аз, едничката опора в дните от живота ти, бъдех принуден да те напусна. Трябваше значи да преодолея неволите на моето храносмилане, което можеше да стане единствено ако призовях обратно моя вече наполовина поминал се стомах, като го примамех с младия петел да опита още веднъж да се справи със земните си задължения. Удаде ми се. Повече нямам нищо за казване, ефенди, сега прави каквото искаш!

Това притежаващо доказателствена сила обяснение постигна целта си — старият, изглежда, бе трогнат от «едничката опора в дните от живота му», защото махна добродушно и каза:

— Не искам да те натъжавам и следователно си оттеглям упреците. Но това не променя положението ни. Ние трябва да ядем, а нямаме нищо.

— О, Аллах, Аллах! Каква късота на мисълта и каква липса на потребното присъствие на духа! Ако се вслушаш в добрия съвет, който виси на устните ми, на всяка несрета тутакси ще бъде сложен край.

— Какво ме съветваш?

— Дадеш ли ми пак пари, то тръгвам да донеса каквото е нужно!

— И преди вечерта няма да се върнеш.

— Ами нали трябва да навестя моите кафенета, за да разкажа, че несравнимият Кара Бен Немзи ефенди и храбрият шейх Хаджи Халеф Омар са дошли при нас. Така ще се наложи да отговарям на стотици въпроси и ще ми е невъзможно да се върна по-рано от мръкване.

Ако някой европейски слуга изтърсеше тези думи, щеше да бъде сметнат за смахнат. Кепек обаче считаше за свое право да ни остави да гладуваме, но да не се лиши от своето шляене. В безграничната си снизходителност неговият господар не знаеше какво да каже и ето защо аз сметнах, че е време да се намеся.

Моят дребен хаджи отдавна вече беше изгубил търпение. Той стана, потупа неизменно невинния виновен по рамото и го запита:

— Прости ми, о, приятелю на половините овни и целите млади петли! Можеш ли да ми кажеш кой е господарят на тази къща?

— Ефендито, комуто аз прислугвам — гласеше отговорът.

— Хубаво, най-гладни сред всички готвачи от страните по земята! Ти значи трябва да сториш не каквото искаш, ами каквото налага гостоприемството на твоя господар, а то изисква настоятелно от него гостите му час по-скоро да получат ядене. Ако искаш сетне да идеш до кафенетата, стори го. Аз не мога нищо да ти заповядвам, ала речеш ли там — внимавай добре какво ще ти кажа! — само една-единствена дума, че сме в Багдад и къде се намираме, то на сутринта ще си труп, умирал бавно през цялата нощ!

От ужас дебелият отскочи няколко крачки назад — толкова бързо, колкото изобщо никой не би го сметнал способен. Пребледнявайки до гушата, той запелтечи:

— Труп… умирал… бавно… през цялата нощ…!

— Да — заяви Халеф много сериозно.

— Ама… ама… защо мъртъв?… Защо умрял…? Защо труп…?

— Ще ти обясня. Ние имаме врагове, които ни преследват и търсят в Багдад. Ако ни намерят, ще възникне битка. Ние двамата ще победим, наистина, ала къщата, в която живеем, ще си отнесе последиците. Ония ще измъчват бавно обитателите й до смърт.

— Измъчват… до… смърт…! Аллах да ме предварди от Шейтана, от смъртта и от всички люде, дето искат да ми отнемат живота! Дори няма да си помисля да посетя кафенетата, докато се намирате при нас. Ще си държа устата затворена и на никого няма да издам къде сте! Най ще ми е приятно да си остана у дома и да не прекрачвам границата на нашата градина.

— Добре замислено от твоя страна. Аз съм готов да те облекча в това храбро уединение, като самият отида да напазаря нужните продукти. Ти междувременно можеш да стъкнеш огъня. Ела с мен в кухнята!

Тръгнаха. Когато се бяха отдалечили, полякът се осведоми угрижено:

— Хаджи Халеф Омар при всички случаи преувеличава. Но наистина ли имате врагове, които ви преследват?

— Действително срещнахме едни мъже, които се държаха толкова враждебно към нас, че им дадохме да опитат камшика. Бяха персийци — отвърнах аз.

— Аха, значи пак персийци!

— Да. Те горят от жажда за мъст и понеже знаят, че сме в Багдад, ще ни търсят, за да намерят възможност да се разплатят за получените удари. Халеф преувеличи нещата, за да вдъхне по понятни причини на слугата ти страх. Тоя Кепек май е доста плашлив.

— Тук се лъжеш, ефенди. Той беше онбаши[82], един от най-годните и безстрашни подофицери, по този повод можеш да научиш, че аз се казвам Дозорца и се уволних като бинбаши[83]. Кепек сега е остарял и търси удобствата. По-рано беше ловък, подвижен и винаги готов за счепкване. Със своята неимоверна телесна пълнота той създава вид за противното, а може би любовта, която го привързва към мен, и постоянните му грижи за мен са повлияли да стане по-предпазлив, отколкото беше преди. Той на няколко пъти ме измъкна от враговете, а и разни други услуги ми е вършил, които ме карат да си затварям очите пред неговите слабости. Убеден съм, че ако се наложи, и сега ще рискува живота си за мен. Той ми е верен като злато и също опитен при огнището, така че не е необходимо да държа готвач. Вярно, похапва си изключително здраво и ми дава само останките, ала аз с тях добре преживявам. А що се отнася до кафето, той вари два вида — доброто, силното за себе си и воднистото за мен, защото твърди, че силното щяло да ми иде в кръвта, пък нервите не ми го… Psia krew! Като заприказвах за кафета, се сещам, че нямаме още никакво! Каква немарливост спрямо теб, ефенди! Кепек ще трябва веднага да донесе!

Бинбашията плесна два, три, пет… десет пъти ръце, ала Кепек не идваше ли, не идваше. Едва когато ударих моите при отворената врата толкова силно, че ме заболяха, той се дотътри много бавно. Каза негодуващо:

— Ей на пак! Едвам дадох на тоя хаджи Халеф, дето нищо не може да проумее, напътствията си, на които той само се хилеше, вместо да ги приеме с достойнство, и ето че вече пак трябва да търча насам! Какво искате всъщност?

— Кафе! — отговори Дозорца.

— Кафе? Че тук нали няма, хаджията ще донесе. Понеже той самият ще плаща всичко, казах му да не забрави и кафето.

Мислейки, че дебеланкото е забравил за нашето кафе, аз му напомних, че го е скрил в пазвата. Оня обаче ми обясни с изненадваща безогледност:

— Да, там го бях пъхнал, ефенди, ама сетне пак го извадих.

— И къде е то сега?

— Скрито и закътано.

— Тогава ти навярно искаш да го имаш само за себе си?

— Да. Ти ще съзнаеш, о, ефенди, че тук съм прав. Знай, че след няколко дни е моят Ид яум ил вилиде[84], на който ще поканя неколцина познати. Те са отлични познавачи на кафето и понеже видях, че купуваш по-добро отколкото моят ефенди, то скътах твоето за празника, а на вас ще сваря каквото донесе хаджията. Само имайте търпение! Няма да мине много и той ще се върне.

— Но защо тъкмо твоите гости трябва да получат хубавото ми кафе?

— О, ефенди, как можеш само така да питаш? Та нали едно от най-важните предписания на Корана е да почетеш гостите си, като им дадеш най-доброто, което имаш.

Сега се налагаше все пак да покажа строга физиономия на шишкавия онбаши.

— Тъкмо защото познавам тези предписания, много ме учудва, че се осмеляваш да ме лишиш от кафето, което отгоре на туй си е мое, и в замяна да ми предложиш по-лошо. Веднага ще го свариш, добре чуй, веднага, и то силно и хубаво, както се полага на знатни господари! Освен това те предупреждавам за хаджи Халеф. Той е свикнал на най-внимателно обслужване и няма да търпи да си я караш по старому. По-нататък, обича да яде и пие колкото се може по-добре и който не съблюдава тези неща, той бързо-бързо му втълпява липсващото уважение. Пази се от неговия гняв! Той е свободен бен араб[85] и при най-малкото пренебрегване на подобаващата му се почит е готов много чевръсто да отговори с удари и нож.

Подобно порицание дебелакът навярно от дълго време не беше чувал. Той се присви и отвърна раболепно:

— Благодаря ти, о, ефенди, че ми обърна внимание върху тези опасни качества на шейха. Та той бил истински кръволок! Аз ей сега ще ви поднеса своето собствено кафе, защото водата вече ври, а и аз вече съм го счукал в Джурн ел Бинн[86].

— Вече? Аа, то било значи за теб, пък ние нямаше да получим никакво?

— Престани с тези упреци, ефенди! Тъй като щях да го поднасям на гостите си, трябваше все пак да го опитам, за да се убедя в неговата хубост. Ама ти ми нареди и аз знам как да се държа. Неговият мирис ще смекчи твоя гняв и ще освежи обонянието ти. Бързам вече!

Кепек раздвижи газещо крака, напомняйки някой колоездач, и бързо се измъкна. Аз се изхилих след него, но не така, че да чуе. Господарят му също се засмя и каза:

— Разглезил съм го, знам добре. Аз го държа при себе си, както хората в Европа се отнасят към домашното пале, и допускам слабостта ми да расте ведно с неговата самонадеяност. Ти сега му вля нужното уважение и можеш да бъдеш сигурен, че ще има нужното въздействие.

Дозорца имаше право. Дебелият се върна по-бързо, отколкото го бях считал способен, и сервира кафето между нас на серира[87].

Виждаше се, че му текат лигите, и тонът му бе на искрена печал, когато направи забележката:

— Ето ви го! Казвам ви, че не съм вкусил и глътка от него. Аз и по-натам ще го приготвям само за вас, та дори и неговото благоухание да лиши душата ми от покой. Ама те моля, о, ефенди, в случай че Аллах бъде толкова милостив да те осени с мисълта, че и аз бива да се насладя на една чашка от тази напитка, то не се колебай да ми я съобщиш!

Когато Кепек се отдалечи, ние се обслужихме сами. В Ориента е прието кафето да се сервира в чаши, а не в по-големи съдини. Кепек обаче беше донесъл една пълна рикви[88].

Това ми бе приятно, тъй като щеше да е досадно да бъдем постоянно смущавани от влизането и излизането на Кепек. Приемах също, че полякът ще се възползва от оставането ни насаме, за да сподели нещата, за които ме беше подготвил.

Седяхме заедно дълго време. Бинбашията се наслаждаваше на тютюна и кафето ми и гледаше замислено пред себе си, без дума да каже. Най-сетне се обади с един въпрос:

— Може би си чувал някога за Гюл-и-Шираз[89]?

— Гюл-и-Шираз? Разбира се. Розите на Шираз са прочути, ала признавам, че предпочитам отглежданите в Румили[90].

— Не това имам предвид. Аз не говоря за отглеждане на рози и също не за рози от Шираз в множествено число, а за роза в единствено число, за една съвсем конкретна роза, наричана по неизвестни за мен причини Гюл-и-Шираз.

— За такава роза още нищо не съм чувал.

— Това е много неприятно.

— Как става, че ти, който от дълги години живееш тук, очакваш от мен, пребиваващия само от време на време в ориента, познания за предмет, какъвто самият не притежаваш?

— Този въпрос ми казва, че не знаеш какво разказват хората за теб. Според описанията, ширещи се за теб, Кара Бен Немзи ефенди, ти можеш всичко и знаеш всичко.

— Това си е чисто ориенталско преувеличение. Европеецът е учил повече от невежите бедуини.

— Ти обаче се ползваш с такава необикновена слава, че аз също те считам за по-способен от всеки друг. Шейх Хаджи Халеф Омар приятел ли ти е?

— Приятел.

— Значи е посветен във всичко, що се отнася до сегашното ви пътешествие?

— Да. Аз нямам тайни от него.

— В такъв случай няма да говоря сега, а после, когато се върне от пазарлъка си. Междувременно можем да си побъбрим на матерния ти език. Ти знаеш от тогавашното си гостуване, че го владея.

Съгласих се с най-голямо удоволствие. Ала предоставената ми наслада не трая дълго, защото Халеф влезе и доложи:

— Донесох каквото можах да получа наблизо. То е достатъчно да преживеем няколко дни, ако тоя дебел Баща на лакомията не погълне през нощта пак всичко, за да се спаси от любов към господаря си от смъртта. А сега трябва да попитам кой ще вари и пече?

— Кепек — отвърна онбашията.

— Аллах! Познаваш ли кухнята си? Кога за последен път си бил в нея?

— От години не съм пристъпвал. Тя е неоспоримото царство на Кепек, който нито миг не ме търпи вътре.

— Така си и помислих! И защо изпада той в такава ярост, когато му говоря за чистотата в живота и апетитността на гозбите? Аз обаче му отговорих както се подобава. От ужас той седна на пода, при което се чу едно такова «пльос», че помислих, земята се е разцепила.

— И после? — попита старият угрижено. — Какво прави той сега?

— Не го мисли! Още седи и при неговата нечовешка тежина няма да може да се изправи, преди да му помогна. Нека си седи, докато се върна при него! Преди всичко трябва да те питам дали мога да говоря откровено?

— Можеш.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че ти хабер си нямаш по какъв начин се вари, пържи и пече за теб. Ако бях принуден да изям само една-единствена хапка от тлъстата ръка на тоя Джидд ел вазах[91], то тялото ми щеше да се обърне с опакото навън като някоя кесия.

Опасявайки се хазаинът ни да не се засегне, аз дадох скришно знак на хаджията да се сдържа. Халеф обаче продължи несмутимо:

— Моят сихди ми маха, разбира се, да мълча. Ако ще се наслаждаваме на нещо при теб, то съм длъжен да говоря и да ти обърна внимание, че докато се намираме у дома ти, аз самият ще бъда тая Хукуми ет Матбах.[92] Не искам да описвам кухнята, защото няма да намеря подходящи думи, ама посудата… посудата! В ъгъла стои един тенекиен съд с водата, с която твоят готвач си мие лицето и ръцете, и от която черпи също за готвенето. На дъното на водата лежеше кал, дебела няколко пръста. Когато той приседна от ужас, аз му я излях върху главата…

— Не биваше да го правиш! — вметна бинбашията. — Ако Кепек се разболее от това…

— Не се бой за него! — прекъсна го Халеф. — Тая баня ще го върне отново на себе си и само ще му подейства благотворно. После видях една танджара[93]. В нея имаше дебел слой мас със следи от пръсти и когато го попитах за какво служи, узнах, че я ползвал за мазило на чехлите си. В същата тая танджара той вари месото и зеленчуците. Извадих аз маста и му я наплесках по лицето.

— Na zdrowie! (Наздраве!) О, шейх хаджи Халеф, ако си сторил това, то Кепек ще…

— Не се грижи, ефенди! — вмъкна Халеф. — Тя нищо не му навреди. Той си я облиза и, изглежда, много му се услади. Докато вършеше това, аз се огледах по-нататък и открих една миклайе[94] от бакър, в която той пече месото. Сега в нея си беше приготвил някаква мархам[95] за прокуждане на живеещите в кревата му бакк[96].

Аз му обмазах помадата върху първата мас. Сетне…

— Престани! — пресякох го аз. — Не искам да чувам нищо повече. Ти сега ще излезеш още веднъж и ще купиш съдовете, смятани от теб за необходими, а после ще ги поднесеш в дар на дебелия, което, както се надявам, ще ти върне неговата симпатия.

— Значи мога да се разглеждам като повелител на кухнята?

Дребният шейх получи според тамошния обичай чрез едно поклащане на глава съгласието на поляка и се отдалечи. Дозорца беше много смутен и се постара да отслаби въздействието, което бе оказал върху мен докладът на хаджията. Аз му помогнах бързо да го преодолее, толкова повече че основната причина на това лошо домакинстване се криеше, изглежда, в неговата сиромашия. Ние беседвахме за моето и неговото отечество, което той явно и сега още пламенно обичаше, попита ме също дали имам намерение да излизам още днес. Аз отвърнах отрицателно и ето как направихме една разходка из градината, при което се убедих, че на нашите коне нищо не е занесено. Когато се върнахме после в къщата и минахме край кухненската врата, спряхме за миг да се ослушаме. Чухме дрънкане на посуда и същевременно гласа на дебелия:

— Не оставяй салсата[97] да кипне, защото ти казвам, достопочтени шейх на хаддедихните, че ще е жалко за всяка изгубена капка! Виждам, че ти си един истински Ашши ес Ашшийи[98] и ще се радвам като някой султан на това ядене.

Бинбашията се подхили, а и аз бях доволен от доброто разбирателство, което явно се бе появило между двамата. Не бяхме седели кой знае колко в стаята, когато Кепек дойде с тежки стъпки и попита господаря си:

— Ефенди, гощавката скоро ще започне, а шейхът твърди, че в кухнята само съм му се пречкал. Мога ли да седна тук, както ми е позволено винаги, когато нямаме какво да вършим?

Старият ме погледна въпросително. Можех да си помисля, че двамата самотници възможно по-често сядат заедно, защото разчитаха един на друг, и не исках да ги карам да правят изключение заради нас. Поради това отвърнах на онбашията, който сега изглеждаше много по-чист отпреди:

— Седни! Нямаме нищо против.

Кепек зае място срещу нас, но как! Най-напред се обърна към стената, на която подпря ръце. После бавно започна да ги плъзга надолу, при което не се навеждаше, а тялото му запазваше вдървена поза, така че нозете се отдалечаваха с хлъзгане от лежащата до дувара възглавница. В мига, в който той не можеше поради своята тежест повече да се държи, се оттласна бързо и с едно могъщо движение се извъртя, следствие на което се озова със силно изтърсване върху възглавницата. При гледката, която представляваше, ми костваше усилие да потисна напушилия ме смях. Търбухът му лежеше върху бедрата като някой издул кафтана аеростат и той пухтеше със силно зачервено от напрежението лице, напразно мъчейки да се покрие с недостигащите поли на одеждата си. Когато си оправи дишането, издаде дълбока въздишка и заяви:

— Тъй! Сега няма да стана, преди да съм се заситил напълно.

— Глад ли чувстваш? — попита господарят му.

— Само глад? О, Аллах! Това е много, много повече от глад, о, ефенди. Когато човек гледа тоя шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар тъй усърдно и апетитно да се занимава навред из кухнята, то всичката възможна вода на небето и земята му се стича като лиги в устата. Той ги умее тия работи, ох, умее ги той! Иска ми се без прекъсване да го гледам как готви и без преставане отново и отново да ям гозбите му!

Кепек примляска с език, направи най-блажената физиономия и продължи:

— Впрочем шейхът съвсем не е толкоз лош, както си мислех. Първо беше много зъл към мене. Сетне обаче ми показа великолепията на новите гърнета и каза, че всичките щял да ми ги подари, с което гневът в моето сърце се преобрази на благотворно умиление. След това отиде да донесе вода, стъкна огън и сложи месото и зеленчуците, където си им бе мястото. Когато свърши с това занимание край оджака, донесе пак вода, взе сапуна, какъвто също беше купил заедно с другите неща, и ми посвети едно пречистващо почистване на личността, с което си спечели цялото ми благоволение. После ми помогна при ставането й ме почете с поръчението чрез непрестанно бъркане с лъжицата да предвардвам ориза от загаряне. По време на това занимание нашите души все повече се приближаваха една към друга. Аз почувствах в дълбочината на моя вътрешен мир, че съм го обикнал, а когато ми даде да опитам първото, вкусно парче мишви[99], не можех да постъпя другояче, трябваше да го прегърна, след което той учтиво ме помоли да дойда тук при вас и със спокойствието на най-задушевното доволство да изтрая до пристигането на очакваните наслади.

Когато Кепек каза това, споменатото задушевно доволство ясно му личеше. Но неговата радушност се оказа още повече, когато Халеф сега изблъска с крак вратата и влезе в стаята с богато натоварени ръце. След като се бе освободил и още на няколко пъти бе сновал между нас и кухнята, целият серир и пода отпред бе отрупан с произведенията на кулинарната му дейност, а и пред дебелака се извисяваше такава планина от ориз и месо, та помислих, че поне днес-утре няма да свърши. Не се наложи обаче дълго да чакам и грамадата беше изчезнала, Отцевката зяпаше копнеещо към нас дали тук няма още нещо за изкопчване. Това жаление му бе изпълнено с такава щедрост, че накрая ме достраша за него, а и той самият съзна, че в крайна сметка дори и най-голямата дупка може да бъде запълнена. Прекара милващо ръце по онази част от тялото си, която Преди малко сравних с аеростат, и каза въздъхвайки:

— Сега преставам, не мога повече. О, нещастие на заситата, о, недостатъчност на стомашните стени! Защо се услажда още, когато човек не може повече да яде? Но аз се надявам, че прекрасният шейх на хаддедихните ще отскочи още веднъж до града да навести месаря, защото лесно може да стане така, утре вече там да не се намира нищо добро.

Далеч по-доволен от тоя ненаситник беше Халеф, понеже всички ние признахме изкуството му с факта, че в края на яденето бяхме омели всичко. Тогава той направи утешителното особено за Кепек известие, че не било необходимо да ходи до месаря, понеже бил дал там заявка, която по свечеряване щяла да бъде изпълнена по пратеник.

В посоченото време месото бе изпратено. Дали щях да мога да вкуся от него, не знаех. За днес бях преситен, а утре… утре нали се канехме да тръгваме и нещата зависеха само от това дали очакваните от бинбашията съобщения ще са от такова естество, че да ни дадат повод за по-дълго оставане.