Край развалините на Вавилон

3. Бащата на подправките

На другото утро спуснахме своевременно сала по вода, за да продължим пътуването. То протичаше без опасности. Враждебните на хаддедихните племена сега през пролетта се бяха изтеглили във вътрешността на Джезирех[33].

Това бе причината да стигнем без някое заслужаващо споменаване събитие до областта, където Шатт ил Адхем се влива в Тигър.

Голямата река бе издълбала в брега срещу устието на своя приток една дълга, все повече стесняваща се бухта, обрамчена по периферията с гъст храсталак — обстоятелство, което ни даде основание да вкараме сала в това врязване, макар да не беше още тъмно, за да пренощуваме там. С гребла и пръти закарахме келлека до най-отзад, закрепихме го здраво към брега, отведохме конете на сушата, а после пренесохме и всичко друго, което се намираше на сала. Понеже видяхме, че наблизо не пребивава никакво човешко същество, яхнахме животните и галопирахме едно порядъчно разстояние навътре в страната. Те имаха нужда от такова движение. Като се върнахме отново при реката, ние ги пуснахме да пасат и насъбрахме сухи дърва за огъня през нощта. После се заехме с вечерята.

До вечерта имаше може би още четвърт час, понеже слънцето беше вече залязло, а здрачът по онези райони е с кратка продължителност. Тогава видяхме от другата страна на Тигър да се появява един сал, който бе отнесен от талазите на Адхем в главната река. На келлека — беше по-малък от нашия — се намираха трима мъже. Двамата движеха веслата. Третият седеше без занимание в средата на сала. Агнешките гугли, покриващи главите им, даваха да се предположи, че тези хора са персийци.

— Гледай, сихди — каза Халеф, — тези хора са ирански шиити, които са дошли през планините, и в Тазе Кхурматлъ са си построили сал. Аллах! Виждаш ли, че се насочват насам към нас?

— За съжаление! Те са на същото мнение като нас, че този залив отлично подхожда за нощен бивак.

— Ще изтърпим ли тези птици да се загнездят тук?

— Това място наша собственост ли е?

— Не, но ние дойдохме тук преди тях, а който пръв пристъпи шатрата, пръв получава ядене, гласи поговорката.

— Тая поговорка тук не важи. Ние се намираме под открито небе и даже имаме задължението, ако дойдат при нас, да проявим гостоприемство към тях.

— Това не ми е приятно, тъй като аз не им се доверявам, сихди!

— Защо?

— Защото тези хора са поели от Билад ел Аджам[34] насам по един толкова необичаен път. Защо не са следвали керванския път? Защо са избрали посока, при която се нуждаят първо от коне, след това от сал и после отново от коне? Къде са животните, с които са дошли през планините? Те сигурно са ги оставили горе край реката и ще трябва по-късно да си купят други. Това е загуба, на която човек може да се реши по причини, които възбуждат моето подозрение. Когато един персиец избира Адхем, за да дойде в Джезирех, то той със сигурност крои нещо, което не всички бива да знаят, или пък е извършил нещо в неговата страна, което го принуждава да избере пътя на скритостта. Нямам ли право?

— Съгласен съм с теб. Но това не е повод да ги отпратим неприятелски, ако поискат да се присъединят към нас. Впрочем скоро ще се стъмни и дори те да пристъпят тук, в залива, се пита дали ще ни забележат.

Персийците се намираха сега по средата на голямата река и напрежението, с което работеха срещу нейния пад, показваше, че искат да пристанат отсам. Нашето бивачно място бе скрито за тях от шубрака. Бухтата беше може би двеста крачки дълга и тъй като сенките на вечерта вече започваха да полягат върху нас, то сметнах за вероятно, че новите пришълци ще спрат в предната част на нашия удобен пристан, а не отзад, където се намирахме ние. Навлизането им беше по-трудно отколкото за нас, защото трябваше да гребат напреки силното течение, а когато стигнаха накрая спокойните води, вече се беше стъмнило толкова, че не можехме да ги различаваме.

Ослушвахме се, но не чувахме нищо. Когато мина четвърт час, можехме да бъдем убедени, че моето предположение се е потвърдило — персите бяха спрели по-навън от брега.

— Сихди — каза Халеф, — кой ти е мислил, че още днес ще започне за нас животът на пущинака? Аз ще ти покажа, че все още не съм забравил това, което съм научил от теб. Ще се отправя към тези мъже, за да видя какво правят.

— Това ще сторя аз. В промъкването съм по-обигран от теб.

— Сихди, да ме посрамиш ли искаш?

— Стига! Спомни си какво те посъветва Ханнех: не бъди прибързан! Преди да предприемеш нещо такова, трябва първо отново да те обуча. Мисля, че би имал неблагоразумието да потеглиш още сега.

— По каква причина би могло да се нарече това неблагоразумно?

— Големината на залива ти е известна. От колко време се нуждаеш да го обследваш при тоя гъст храсталак? До заранта! Преди да се захванеш с тая работа, трябва поне приблизително да знаеш къде се намират персийците.

— Че как бих могъл предварително да го знам?

— Драги Халеф, ето че виждаш колко много можеш да разчиташ на острия си ум. Персийците нали са мохамедани?

— Да, макар само шиити, за които синовете на Али стоят кажи-речи по-високо от Мохамед, Пророка.

— Те трябва да изрекат сега две молитви, а именно Могреб, Молитвата на смрачаването, и после Аша, когато е станало напълно тъмно. Те приемат, че тук са сами, и следователно ще се молят високо, което ние ще чуем.

— Сихди, вярно е, за това не помислих!

— Слушай!

— Те започнаха Могреб.

— И преди да я свършат, аз ще съм зад тях. Ти ще останеш тук и ще наглеждаш конете!

Тръгнах. Храстите образуваха една немного широка ивица, която опасваше брега. Като се придвижвах покрай външната й страна, аз напредвах по-бързо, отколкото ако бях пълзял през храсталака. Приближавах бързо към гласовете и се намерих в гръб на богомолците, когато прозвучаха последните възгласи:

— Слава на Аллах! Възхвала на неговото достойнство! Няма друг бог освен него! Аллах е превелик! Аллах е превелик и възслава на Аллах в обилие!

След това чух един глас да казва:

— Сега запалете огъня! После ще измолим Аша и след нея ще ядем.

Могреб трябва всъщност да се изрича веднага щом слънцето изчезне. Персийците бяха закъснели, защото бяха използвали последния дневен светлик за събиране на дърва. Това е позволено. Докато човек не бива да започне никоя молитва преди предписаното време, не е забранено да се отложи богослужението за късо време, в случай че са налице уважителни причини.

През храстите, зад които стоях, видях близо до водата да пламва огън, а после — бяха минали няколко минути — чух Нощната молитва. Това ми даде възможност да залегна и да се заприбутвам напред между храстите. Шумът, който причинявах, бе заглушаван от високите гласове на тримата. Там, където върху земята падаше последната сянка, спрях.

Видях сала да лежи до брега. На него не се намираше нищо, защото персите бяха без всякакъв багаж. Те бяха седнали при огъня. Двамата от тях бяха във всеки случай обикновени хора, които очите ми можеха бързо да отминат. Третият обаче прикова моето внимание. Не че се различаваше от другите с по-добро облекло, не, защото единственото преимущество, което имаше пред тях в това отношение, се състоеше във факта, че те носеха обикновени керман-пояси, докато той бе увил около кръста си кашмирено сукно. Но неговата персона много се отличаваше от техните.

Това набраздено, до тъмно загоряло лице с ниско чело, дълъг, остър и тънък нос, чиито ноздри непрестанно потрепваха, обърнати нагоре, нашироко изтеглени устни, мощно развита брадичка, малки, остри очи, замрежени с червени капиляри, неспокойни, създаваха у мен впечатление за безогледност, съчетана с голямо лукавство. Това впечатление само се подсилваше от гъстия, тънък мустак, чиито краища висяха вкоравено надолу като оцветени в черно ледени висулки. Неговите черти говореха за животински инстинкти и ако е истина, че само откритият поглед на мъжа издава смелост, то този персиец трябваше да е страхливец. Един опасен човек, безогледен и страхлив, така си помислих, а когато на очи ми се набиха неговите ръце, дълги, кокалести, с кукести нокти, чиито показалци кажи-речи стърчаха над средните пръсти, бях убеден, че с тази преценка съм нацелил вярното. Лицето, гласът, походката, стойката, държането на един човек могат да измамят, ала ръката — никога. Аз бях развил в това отношение, опирайки се на дълъг опит и грижливи съпоставки, една интуиция, на която можех да се осланям. Ръката на човек е най-точното отражение на неговата душевност. На нея й е невъзможно да прикрие и най-малко неговите мисли и чувства. Тя е инструментът на духа и душата, а всеки инструмент позволява без заблуда да се извлекат заключения за майстора.

Тримата мъже бяха въоръжени с дълги пушки, ножове и пищови. Сега се хранеха. Оскъдната им вечеря се състоеше от спитена дугх[35] и познатия лепен хляб, който води името си от това, че неговото палачинкоподобно тесто се залепва здраво по страничните стени на малката, своеобразно оформена пещ и после тя се затваря. Веднага щом падне от стената, се вади.

По време на яденето не бе изговорена нито дума. Сетне злокобният извади някакъв пергамент от джоба, приближи го до огъня, за да го прочете, прибра го пак и каза:

— Ако пристигнем в удобно време, вашият дял ще възлиза на сто тумана[36]. Пресметнах го преди малко по време на пътуването. Достатъчно ли ви е?

Малките му очички се отправиха към двамата с особен, пронизващо дебнещ поглед. Те помълчаха известно време, после единият отговори, връщайки му подобен поглед:

— В името на Хюсеин, който бе заклан при Куфа от сунитски ръце, ние щяхме да сме навярно доволни, ако сумата не беше все пак твърде малка. Откак ти стана Педер-и-Бахарат[37], печелим десет пъти повече от по-рано. Ама ти ни изчисли, че някой си друг печели хиляда пъти повече.

— Да. И каквото съм изчислил, си отговаря. Ти казваш, о, Афтаб, че съм бил станал Педер-и-Бахарат. Е, да, титла получих, ама не и същината. Вие бихте могли всъщност да ме наричате само Силл-и-Сеферан[38] и макар в действителност да съм само този, можете при мен да съберете богатства, докато по-рано припечелвахте колкото едва-едва да утолите глада си. Аз съм този, който изнамери идеята покрай сеферана да се употребява и осфур[39]. До днес това ни докара вече хиляди тумани и ще ни донесе още много хиляди. Защо бях определен за всички бахарат, а получавам все пак само сеферан? Трябва ли да търпя това? И трябва ли да го допускате вие, които сте мои подчинени и ще получавате повече, ако аз печеля повече? Знаете ли за кого работим и за кого рискуваме живота си? Дето нищо не върши и все пак си живее изискано като Кимбле-и-Алем[40]?

— Знаем — заяви Афтаб.

— Виждал ли си го някога?

— Не — изръмжа Афтаб.

— Защо залагате тогава всеки ден живота си на карта? От Фелек ул ефлак[41] ли произхожда, че е твърде горд да ви се покаже? Не съм ли аз постоянно при вас? Не деля ли всички опасности с моите подчинени? Кого трябва в такъв случай да обичате и уважавате повече, мен или него? Кого трябва да дарявате с повече доверие? Казвам ви, вие щяхте всяка година да прибирате повече хиляди туман от стотиците сега, ако аз бях на мястото на вашия Емир-и-Силлан[42]!

— Това ти вече често си ни обяснявал и ние го вярваме.

— Аз и на много други вече съм го обяснявал и всички те го вярват. Неговото време дойде. Над главата му вече е надвиснал шемширът[43]. Аз говорих с неколцина други педеран[44] и съм сигурен, че в подходящия миг няма да се отдръпнат. Ние знаем, че под дрехата си той винаги носи сире[45], ама моят гулухле[46] със сигурност ще мине през нея!

Настъпи пауза. Педер-и-Бахарат потъна в мрачни мисли, а и другите двама бяха приковали замислени погледи в земята. Аз често съм се промъквал до хора, но рядко съм подслушвал толкова тайнствен разговор.

Педер-и-Бахарат — Баща на подправките… Силл-и-Сеферан — Сянка на шафрана… Емир-и-Силлан — Княз на Сенките! Това бяха във всеки случай имена, които си имаха определено значение. Но какво ли? Княз на Сенките! Кои бяха Сенките? Много вероятно хора, както заключих от окончанието за множествено число «ан», което се употребява почти само за лица, докато иначе се следва окончанието «ха». Но що за хора бяха те и защо биваха наричани Силлан — Сенки? Някакъв ранг ли означаваше изразът «Княз на Сенките»? Ако ли да, тогава и «Сянка на шафрана» и «Баща на подправките» навярно бяха степенни чинове. Изглежда, се касаеше за началници и подчинени и както за мен всичко това бе една тайна, така тук вероятно ставаше въпрос изобщо за някаква тайна корпорация, която трябва да се боеше от светлината на деня.

Реката, край която сега се намирах, е била владяна някога от древните вавилонци и асирийци, докато мидийци и перси сложили край на тяхното господство. Ако старият деен Хамурапи, храбрият Тукулти-Адар I, мидийският Киаксарес и Ахеменде Кир станеха от гробовете си и седнеха сега при мен да си споделят дипломатическите тайни, техният разговор вероятно щеше да ми е по-разбираем от това, което бях чул от тримата новоперсийци. Но щеше да стане и още по-заплетено, защото предводителят започна отново:

— Над какво размишлявате? Навярно над това, което ви казах?

— Да — отговори Афтаб. — Ние сме готови да застанем до теб. Сербасът[47] не може да спечели сражение, ако не вижда сахиб менсеба[48], комуто е длъжен да се подчинява. Така също и нашият повелител не бива да бъде някакво невидимо същество, на което нашият живот принадлежи, макар да не ни се показва. Ние сме разговаряли с другите Силлан по тоя въпрос и те са на същото мнение. Кажи ни само какво трябва да сторим!

— Значи мога да разчитам на вас?

— Да. Ти подхвърли, че сабята вече е надвиснала над главата на Емир-и-Силлан. Известно ли ти е времето и мястото?

— Да.

— Ние може ли да го узнаем?

— Ще ви го кажа, защото ви познавам като мълчаливи мъже. Нали знаете, че на всеки Дюшембе-и-Меваджиб[49] всички педераи се събират в руините на Меджме-и-Йехуди[50], за да получат неговите заповеди и му дадат отчет. В нея нощ, ако ми се удаде, аз ще другите…

Той спря по средата, защото отекна изстрел, и то от посоката, където знаех, че се намира Халеф. Уплаших се, защото той можеше да е в опасност, иначе нямаше да стреля. Налагаше се бързо да му се притека на помощ. И тогава ми помогна страхът на персийците. Като чуха изстрела, те скочиха, грабнаха кремъклийките си и се втурнаха в храсталака, за да се скрият от стрелящия враг. Неизбежното при това пукане на храстите ми даде възможност незабелязано да напусна моето скривалище. Хукнах зад шубраците към бивачното ни място. Там видях Халеф да стои с вдигната пушка, която насочи към мен, когато ме забеляза.

— Внимавай, Халеф! — предупредих полугласно. — Аз съм. Ти ли стреля?

— Да.

— Защо? По кого?

— По един лъв, сихди. Промъкваше се дебнешката, за да излапа твоя Асил бен Рих.

— Глупости!

— Не са глупости. Ясно го видях. Лъв беше, истински лъв.

Бе възможно Халеф да не се е измамил, персийският лъв понякога сбърква пътя си към Джезирех. Извадих кибрита от джоба, за да запаля бързо огъня, за който бяхме приготвили изсъхнала трева. Огънят трябваше да развали желанието на лъва за връщане. Щяхме да насочим вниманието на персийците към нас, но това ми беше безразлично.

Когато високо лумналите пламъци осветиха мястото, накарах Халеф да ми каже къде е видял животното. Той ми посочи и рече важно:

— Ей там се прокрадваше. Като ме съгледа, спря. Беше голям, мощен Абу ер Рад[51]. Дадох му аз куршума и той повече не се мярна. Улучих го, знам си точно. Той отпътува със страх и ужас от тоя свят, защото там, където стои Хаджи Халеф Омар, и най-силният лъв не устоява.

Аз взех тежкия мечкоубиец готов за стрелба и се отдалечих предпазливо в същата посока. След приблизително четирийсет крачки можах да се убедя, че Халеф не се е заблудил. Той действително беше улучил… ама какво! Повиках го. Той тръгна насам и попита още отдалеч:

— За какво съм ти, сихди? Виждаш ли нещо?

— Да. Тук лежи добичето.

— Значи съм уцелил?

— То е съвсем безжизнено!

— Хамдулиллах! Аз поразих Джедд ел Исман[52], ужасния удушвач на стадата. Моята слава ще се разнесе из всички шатри и по всички биваци ще се възпяват моите почести!

— Не ликувай преждевременно! Това не е Той, а Тя.

— Лъвица?

— Не. Това, което си застрелял, не е Абу ер Рад, а Омм ерс Санне[53]. Тя е била гладна и е дошла да проси, ама ти си проявил безсърдечието да й дадеш куршум вместо месо.

Халеф стигна до мен и видя лежащото животно.

— Хиена! — извика засрамен. — Дано Аллах забрави този ден! Как е могло това животно да се представи за лъв? Нека Мохамед, Пророка на пророците, сграбчи душата на тая хиена и да обрече лъжкинята на онова кьоше от пъкъла, където вонята е най-отвратителна!

— Не тя, а очите ти са те измамили. През нощта всичко изглежда по-голямо.

— Харам! (Много жалко!) Сега гласовете, на които се възрадвах, ще мълчат във всички шатри и биваци.

— Не. Те няма да мълчат, а ще разнесат възхвалата на големия герой, който не си плюе на петите, когато сметне някоя хиена за лъв.

— И да ми се подиграваш още ли искаш, сихди? Това увеличава дълбочината на моята душевна мъка. Аз исках да бъда герой, а се превърнах в седло, на което твоят присмех тръгна на езда. Моите синове ще ме окайват, а дъщерите ми ще ме оплакват. Внуците ми ще клатят удивено глава, а потомците на моите внуци ще забулват пред мен лица! Аз щях като едното нищо да се застрелям, ако това не си беше самоубийство! Ама ти зарежи хапливата си реч и помисли, че и на теб може да се случи да застреляш някой лъв, който само за да те ядоса, се е преобразил в Майка на вонята!

— Не, такова нещо не си мисля, драги Халеф, защото знам това, което ти май не знаеш, че тъмнилото на нощта уголемява всички предмети. Ако ти и по-нататък забравяш да вземаш под внимание този факт, очите ти накрая ще вземат някой гущер колкото пръст за крокодил!

— Как можеш да ми замеряш главата с крокодили? Толкова тежко ли те оскърби заблудата на моите очи, та не си в състояние да ми простиш?

— За оскърбление не може и дума да става. Но ти извърши грешка, която ме върна при теб тъкмо когато разговорът на персийците беше възбудил във висша степен моето внимание.

— Аллах! Съжалявам! Кои и какви бяха те? За какво говореха?

— За да го чуеш, не трябваше да прекъсваш разговора им с нещастния си изстрел. Ще изключа обстоятелството, че сега вниманието им е привлечено към нас. Но със своята прибързаност, която Ханнех ти забрани, ти ми попречи да проникна в една тайна, чието познаване вероятно щеше да бъде от важност при пътуването ни из Персия. А сега да се връщаме при огъня. Трябва да сложим дърва, иначе ще угасне!

— Няма ли да е по-добре заради персийците да го загасим, че да не ни намерят?

— Не. Сега те знаят, че тук има някой, и трябва също да узнаят, че това са хора, от които няма защо да се страхуват. Нека им го покажем.

— И ти мислиш, че те ще дойдат при нас?

— При всички случаи. Хората даже ще употребят най-голяма предпазливост и първо тайно ще ни наблюдават, ала като забележат, че сме само двама души, безгрижно ще ни се покажат. Според тяхното държание ще съобразим нашето. Сега нека говорим за нещо безразлично, защото е възможно вече да са наблизо. Когато ги усетя, ще ти дам знак, като събера ръце.

Седнахме при огъня — аз с гръб към храсталака, Халеф срещу мен. Не мина много и аз му дадох знака. Знаех, че някой се намира в храсталака зад мен. Не бях го видял, нито го бях чул. Беше онова странно чувство, онова неопределимо шесто чувство, което при уестмана е развито до острота, сравнима със зрението и слуха. То е по-скоро предчувствие, отколкото възприятие и все пак си е своего рода чувство, защото от стоящия отзад перс към мен сякаш преминаваше някакъв флуид, подобен на този, свързващ даден миризлив предмет с обонятелните органи на човека.

Ние си бъбрехме непринудено, като че не подозирахме близостта на подслушвача, ала аз бях избрал тема на разговор, недопускаща да се отгатне нещо за нашите личности и намерения. Ето защо мъжът слуша известно време, без нищо да узнае. Това го направи нетърпелив и го измъкна от неговото скривалище. Той излезе от храсталака, изправи се пред нас и ни запита по начин, сякаш беше повелителят на това място:

— Кои сте вие и какво дирите тук?

Очаквайки, че ще се изненадаме, той приглади самодоволно вкоравените мустакови висулки и ни загледа. Понеже мълчахме, оня ни се сопна:

— Защо не отговаряте? Да не сте слепи и глухи?

Тогава аз отвърнах:

— Ние действително сме слепи и глухи, но само за хора, които ни дават повод да не им обръщаме внимание.

— Да не би да имаш предвид мен?

— Да. Твоето държане не е на човек, когото да почетеш.

— Ефсус! (Аха, колко жалко!) За вас аз значи съм мъж, който не съществува?

— Не би трябвало да съществува — поправих го. — Ако аз въпреки всичко благоволявам да говоря с теб, то с това ти давам доказателство, че съм забелязал присъствието ти.

— Каква любезност и доброта! Колко съм ти благодарен, задето си толкова милостив изобщо да забележиш присъствието ми! А досега аз се смятах за мъж, който от всекиго, колкото и високо да стои, бива не само забелязван, но и вежливо зачитан!

Той се изсмя развеселено и попита:

— Навярно имаш предвид, че трябваше да ви поздравя?

— Като питаш за поздравяването, доказваш, че са ти непознати и най-елементарните правила на добрите маниери.

Тогава оня кръстоса ръце на гърдите, направи ми един дълбок поклон и каза присмехулно:

— Понеже ти, види се, си много знатен господар, искам незабавно да наваксам каквото съм пропуснал. Та значи, Есселям ’алейкум!

Аз само кимнах, и то с физиономия, сякаш не съм забелязал неговата ирония. Той продължи:

— Това, изглежда, все още не ти е достатъчно. Така че аз те моля за милостивото разрешение да прибавя: Ехвал-и-шериф? (Как е светлейшето ти здравословно състояние?)

Тогава аз възприех тона на училищен наставник, даващ похвала на някой ученик, и казах:

— Това поне донякъде беше добре. Ако имаш щастието по-честичко да влизаш в досег с възпитани хора, не считам за невъзможно поне спрямо обикновените хора да се научиш да се държиш както трябва. Вярно, маниерите спрямо високопоставени особи ти никога няма да можеш да усвоиш.

— Би джанем (В името на душата ми), такова нещо още никой не ми е казвал! — кипна оня.

— Бъди радостен тогава, че аз ти го казвам! Човек, който съзнава своите грешки, вече е сторил първата крачка към подобрението, а ти, изглежда, си мъж, който по отношение общуването с други има още много да учи.

— Машаллах! В такъв случай излиза, че някое добро чудо ме е докарало тук от Персия и срещнало с теб, за да получа възможност да попълня с твоя помощ недостатъчното си възпитание. Аз се улавям с голяма радост за тази възможност и ето защо ще седна при тебе.

Той вече подгъваше колене, за да седне по турски до нас. Тогава аз бързо го отклоних:

— Стой! Това ще е нова грешка спрямо учтивостта. Аз поканих ли те да ни правиш компания?

— Не. Но се надявам, че нямаш нищо против, защото инак ти ще си този, на когото липсва учтивостта, дето трябвало да я уча от теб.

— Напълно вярно. Само че човек не кани хора, които не познава. Ние бяхме по-напред от теб тук и ето защо ти си задължен да ни кажеш кой и какъв си. Тогава ще реша дали твоето присъствие ще е приятно за нас.

— Беда! Ти трябва да си някой много високопоставен господар, свикнал да говори само в заповедна форма. Аз те моля за голямото милосърдие да бъда облъхнат от духа на твоята уста. Чувал ли си някога името Касим мирза?

— Не.

— Значи обществените условия в моята страна са ти непознати. Аз съм този именит Касим мирза и пътувам за Багдад като Мутемед ел Мулк[54].

— Тогава ти си навярно шахзахде?

— Да.

Думата шахзахде означава син или потомък, понякога и роднина на шаха. Мъжът лъжеше, той не беше нито сродник на шаха, нито негов пратеник. Аз запазих това мнение за себе си и направих само забележката:

— Тогава трябва да имаш многобройна свита при себе си. Къде се намират воините, които те закрилят?

— Аз самият съм воин и не се нуждая от закрила. Моето пътуване трябва да бъде извършено под балдахина на секретността, тъй като са ми поверени важни работи, за които никой не бива понятие да си има. Ето защо взех само двама придружници и избрах път, по който избягвам опасността да бъда разпознат като шахзахде.

— Аллах акбар! В такъв случай моята душа би трябвало да се преклони с благоговейна благодарност пред теб!

— Съзнаваш ли го? Е, аз обичам да бъда добър. Не е нужно да се оставиш да те смаже величавостта на моя произход.

— И през ум не ми минава. Дали си син на цар, или просяк, ми е все едно. Ако говоря за благодарност, то това не става от благоговение пред твоя произход, а от съображение за откровеността, с която ме възрадва.

— Откровеност?

— Да. Ти си принц и същевременно пратеник на владетеля на Персия. Това не бива никой да знае, защото пътуването ти било тайна. Ти въпреки това ми откри тази тайна. Това би могло да стане единствено ако си Баща на бъбривостта или си почувствал такова благоразположение към мен, че е нямало как другояче да постъпиш, освен да ми разкриеш своето мълчаливо сърце. И понеже носителят на толкова важни тайни сигурно е много дискретен, то приемам, че съм озарен от твоето благоволение и само по тази причина ти изказах благодарността си.

Той се усети, че е допуснал голяма грешка — пролича му по стремежа да прикрие смущението си, като потвърди покровителствено:

— Да, ти ми хареса още веднага щом те зърнах и единствено по тази причина чу това, което всъщност никой не бива да знае. Но същевременно се надявам, че осъзнавайки моята любезност, ще оцениш честта, с която моето присъствие изпълва дълбочината на твоята душевност. Та сега значи аз ще седна при вас.

— Нямам нищо против. Но мога ли да узная къде си оставил твоите придружници?

— Те са недалеч оттук и веднага ще се появят. Ние чухме изстрела ви и побързахме да дойдем и ви помогнем, защото си казахме, че който стреля, трябва да се намира в опасност.

Той плесна с ръце и когато двамата му ахпапи се появиха, ги накара да седнат с думите:

— Тези непознати мъже ме помолиха да разхубавим вечерта им с нашата компания и аз, Касим мирза, шахзаде, не искам да ги натъжа, отблъсквайки молбата им. Можете да седнете от двете им страни!

Те откликнаха на подканата. Че той им каза името и титлата, бе отново непредпазливост от негова страна, защото това обстоятелство — дори и да не знаех още преди туй къде съм — нямаше как да не събуди моето недоверие. Той ги осведомяваше за кого се е представил, за да не би да го назоват с истинското му име. До момента моят дребен Халеф дума не беше обелил. Виждах, че се ядосваше, и бях убеден, че ще се улови за първата възможност да даде воля на вкиснатото си настроение. Не се наложи дълго да чака — мнимият Касим мирза му услужи със забележката:

— Вие узнахте кои сме и не е трудно да се досетите, че и ние сега желаем да чуем вашите имена.

И хаджията отвърна, без да ме допусне да се добера до думата:

— Понеже си синът на най-прочутия владетел, приемам, че са ти известни всички царства и страни на земята?

— Известни ми са — заяви запитаният.

— Също Устрали[55]?

— Да.

— И Йени дуния[56]?

— И тя.

— Тогава знай, че аз съм шахът на Устрали, а този светлейш владетел, който седи тук до страната ми, е великият султан на Йени дуния.

Дребосъкът направи същевременно важна физиономия. Персиецът ококори очи. Очевидно не знаеше какво да мисли за хаджията. Той продължи:

— Ние също имаме тайни за Багдад, тайни от такава грандиозна важност, че не можехме да ги поверим на никой пратеник, нито даже на някой шахзахде. Поради това слязохме за късо време от нашите златни тронове и пропътувахме с Рех-и-ахен[57] големите морета, за да връчим писмата си лично.

— Рех-и-ахен? — попита персиецът, който все още не знаеше къде беше с Халеф. — Ами че такава изобщо няма по морето!

— Защо не? Нашата монаршеска власт е толкова голяма, че не е нужно да му берем кахъра дали има такава, или не. Гарха[58], от които от време на време се нуждаехме, бяхме натоварили на Келеске-и-Бухар[59] и взели с нас. Колчем искахме да спрем и слезем, бързо ни бе курдисвана една.

— Върху водата на морето…?

— Да.

Тогава персиецът се обърна състрадателно към мен:

— Позволи да не мога да те разбера! Човек все пак не прави пътувания в компанията на мъж, чиято глава е пълна с измислици!

— Ти се лъжеш. Умът на моя приятел е може би поздрав от твоя. Той винаги знае какво говори.

— Аллах да се смили! Вие май и двамата сте съвсем смахнати!

Очите му се местеха изпитателно между мен и Халеф, но само за късо време, защото вниманието му бе отклонено. Конете ни, пощипвайки от храст на храст младите клонки, бяха дошли в обсега на светлината от огъня. Персиецът ги видя. Явно беше познавач, защото едва погледът му бе паднал върху тях, той скочи и тръгна да огледа животните.

— Какво виждам? — извика. — Двама побъркани мъже имат такива коне! Елате насам! Погледнете ги! Дори в конюшнята на шах-ин-шаха няма по-благородни!

Подканата се отнасяше до неговите придружители. Конете бяха огледани от всички страни. При това тримата мъже говореха тихо помежду си. Ние се направихме, че не забелязваме особените погледи, които ни хвърляха. После те се върнаха и отново седнаха.

— Тези коне ваша собственост ли са? — попита оня с висулковите мустаци.

— Да — заяви Халеф. — Мислиш ли, че царе ще ти яздят чужди коне?

— От кого ги имате?

— Сами си ги отгледахме. Нашите дворцови конюшни са пълни с такива благородни животни.

— Виждам тук до брега да лежи един сал. Ваш ли е?

— Да.

— Значи не сте дошли тук на коне?

— О, напротив.

— Ама когато човек използва сал, все пак не язди.

— Така си мислиш само ти. Ние запрегнахме конете към сала, седнахме на седлата и яздихме после надолу по Тигър.

— На теб май наистина са ти мръднали чивиите!

— Тогава и на теб са мръднали колкото на мен.

— Как тъй?

— Защото си въобразяваш, че си шахзахде и се казваш Касим мирза.

— Това е истината.

Тук Халеф се обърна към мен:

— Сихди, считал ли си такова нещо за възможно? Тоя мъж ни смята за побъркани и все пак трябва самият да е във висша степен такъв, иначе отдавна щеше да разбере защо представих двама ни като царе. Ако той е шахзахде, ние трябва да сме поне владетели на цял континент.

Едва сега персиецът започна да подозира, че е взел една подигравка на сериозно. Той стрелна дребосъка с гневни очи и каза:

— Значи ти си имал само намерението да ме подиграеш?

— Да — гласеше неустрашимият отговор.

Ръката на Бащата на подправките се спусна към пояса, ала той я дръпна пак и рече спокойно:

— Всъщност би трябвало да те накажа с бой, но ти не знаеш с кого говориш. Знаеш ли разликата между Касим мирза и мирза Касим?

— Знам я — отговори Халеф.

— Аз се казвам не мирза Касим, а Касим мирза. Следователно ти имаш принц пред себе си!

— Ти не се казваш нито мирза Касим, нито Касим мирза и аз значи нямам пред себе си нито принц, нито мъж, който има правото да сложи думата мирза пред името си!

— Аллах! Какво оскърбление! Трябва ли да ти отговоря с остро наточеното си лезвие?

Сега той действително изтегли ножа от пояса. Халеф рече равнодушно:

— Остави си го затъкнато, защото, преди да си съумял да ме докоснеш, ще бъдеш труп!

— Аллах! Вярваш ли го наистина?

— Да. Нима не виждаш какво държи моят спътник там в ръката си? Ти няма да си дигнал още ножа, когато неговият куршум вече ще се е нагнездил в главата ти!

Когато персиецът измъкна ножа, аз бях взел револвера в ръка. Той го тикна обратно в канията и каза надменно:

— Е, щяхме да видим кой щеше да е по-бърз, той или аз! Но аз съм готов да ти простя, ако ме помолиш за прошка.

— Прошка? — изхили се Халеф. — Чу ли го, сихди, трябвало да го помоля за прошка, аз, Хаджи Халеф Омар! Имало ли е някога човек, който да се осмели безнаказано да ми отправи едно такова искане?

— Безнаказано? — присмя се персиецът. — Кой си ти всъщност, че говориш по този начин за себе си?

— Кой съм? Ти ще го чуеш и ще се учудиш! Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах!

— Това име е дълго като някоя змия, която човек стъпква с крак. Нищо повече ли не си?

— Ти претендираш да си перс, без дори да знаеш, че Хаджи Халеф Омар е шейхът на прочутите хаддедихни?

— Тъй! Ти значи си хаддедихн, от мен да мине, също шейх на това племе. Нямам нищо против. А кой е спътникът ти?

— Той е още хиляда пъти по-прочут от мен. Той е непобедимият Кара Бен Немзи ефенди, от когото всичките му врагове се боят.

— Боят? — попита Педер-и-Бахарат, като плъзна недоверчиво изпитателен поглед по мен. — Ти го назова Бен Немзи? Тогава той навярно произхожда от Запада?

— Да.

— Значи е исеви[60]?

— Да.

Шиитът скочи рязко от земята, изплю се пред мен и извика:

— Би хатър-и Гхуда! (За бога!) Какво сторихме! Седнахме до една воняща мърша, до един неверник, който почита жената Мирием[61] и смята Иса[62], лъжеца, за бог! Аллах да ви прокълне! Ние се омърсихме при вас и трябва…

По-нататък не стигна. Аз бях останал спокойно да си седя, защото знаех, че Халеф ще действа вместо мен, и му доставих тази радост. И хаджията скочи, сложи ръка на пояса, за да разхлаби камшика, и прогърмя към оскърбителя така, че онзи спря посред приказките си:

— Мълчи, безсрамнико! Какво ти скимна? Ти лесно можеш да заплатиш с живота наглостта на думите си! Необходимо е ефендито само леко да те докосне с ръка и ще лежиш като труп на земята! Ама това не е нужно, той не трябва пръст да помръдне, защото ако ти речеш още една-едничка погрешна дума, ще си имаш работа с мен!

Бащата на подправките отстъпи една крачка назад, остави очите си да се плъзнат презрително по снагата на неговия противник, изсмя се гръмко и отговори:

— Какво казваш? Каниш се да ме накараш да млъкна, ти? Ефендито щял да ме тръшне на земята? Аз и от двайсет келеши като вас не бих се уплашил! Едно такова джудже като теб може с подобна закана само да ме разсмее, защото…

И този път не можа да продължи, и то по една много по-съкрушителна причина от тази преди малко. Халеф, който никога не оставяше някое оскърбление напразно да го чака, не можеше да бъде доведен до по-голям гняв, както ако някой се подиграеше над дребната му фигура. В такива случаи обикновено наказанието последваше като светкавица. Така стана и сега. Едва бе изговорена думата джудже, хаджията замахна и перна с камшика от хипопотамова кожа персиеца напреко през лицето по такъв начин, че той залитна с висок крясък назад, опитвайки с усилие да не падне. Закрил лицето си с ръце, той се олюляваше в полусъзнание напред-назад. Двамата му спътници се изстреляха като пружини от местата си и измъкнаха ножовете. Халеф стоеше с пламтящи очи и високо вдигнат камшик, а и аз бях скочил, за да подкрепя храбрия дребосък.

Така се измервахме известно време безмълвно, докато предводителят на противниците смъкна ръце. Над камшичната дамга, прекосяваща лицето, можеха да се видят две втренчени със слабоумна ярост очи. Ръцете се вдигнаха, пестниците се свиха и неудържимият вече от бяс мъж направи скок да сграбчи Халеф. Този обаче се отклони ловко встрани, угости персиеца с втори удар, който засегна напреко горната устна, и стовари тежкото топче на дръжката по тила му, от което оня се срина на земята. Халеф веднага се намери върху него и сключи здраво ръце около гърлото му.

Това се бе случило много по-бързо, отколкото може да бъде разказано, толкова бързо, че двамата подчинени на персиеца не бяха намерили време да се притекат на помощ на своя господар. Сега понечиха да го сторят и да хванат Халеф изотзад. Аз проснах с ловкия си удар единия в безсъзнание и така пипнах другия за гърлото, че успя да издаде само едно стенещо хъхрене. Изтръгнах му ножа и също пищова от пояса, запратих ги във водата и го стоварих после на земята, където остана да лежи. Тогава Халеф ми викна:

— Сихди, ела насам! Ти се оправи с ония, ама мен тоя още ме мъчи. Иска да се изправи.

— Иди донеси ремъци от сала, ще ги вържем! — отвърнах аз.

Докато държах шиита, Халеф изпълни разпореждането ми и скоро тримата бяха вързани.

— Какво ще правим сега? — попита Халеф. — Необходимо ли беше да ги връзваме?

— Да.

— Няма ли да е по-добре да потърсим друго място за бивак?

— В качеството си на победители? През ум не ми минава! Ние се нуждаем също от сън и аз нямам намерение заради тези хора да жертвам от него макар и само пет минути. Нека видим какво имат по джобовете си!

— Плячка ли искаш да правиш, сихди?

— Не. Но по този начин може би ще узнаем какъв е в действителност този мним шахзахде.

Имах и друга причина, но не я казах на хаджията, за да не чуе Бащата на подправките, който не беше в безсъзнание. Претърсихме го, ала на първо време не намерихме нищо друго освен парите му и споменатата вече сметка, от която обаче нищо не можеше да се разбере. Той си бе надянал няколко пръстена, сред които един златен с осмоъгълна плочка и арабски букви по нея. Той най-напред не ми направи впечатление. При неговите спътници също нямаше какво да се намери, докато накрая погледнах пръстите им. Те имаха същите пръстени, само че техните бяха от сребро. Снех им ги и ги приближих до огъня, за да разчета шрифта. Видях едно «са», свързано с «лам», над които стоеше знак за удвояване. Това даваше думата силл = сянка.

Сега бях убеден, че съм намерил търсеното. Тези пръстени бяха без всяко съмнение разпознавателни знаци, сиреч доказателство за членство в някакъв таен съюз. Трябваше да ги имам и трите, но без персийците да знаят, че съм ги съхранил. Та вдигнах значи незабелязано от Бащата на подправките три камъчета от земята, прикрих ги в шепата и казах високо на Халеф:

— Това са два странни пръстена. Иска ми се да видя дали третият е подобен.

След това взех и златния, като го измъкнах със сила от ръката на съпротивяващия се Педер-и-Бахарат. Огледах го бегло, все едно не възнамерявах да прочета думата, и обясних после на хаджията:

— Драги Халеф, това са магически пръстени, произхождащи още от времето на Харун ал Ражшид. Магьосничеството е забранено, така че ще ми бъде присъдена голяма заслуга, ако хвърля пръстените във водата.

Тогава персиецът извика гневно:

— Тези пръстени принадлежат на нас, не на теб! Вие разбойници ли сте? Дай ги тук!

— Напразно ги искаш — отговорих. — Мой дълг е да ви държа настрана от магиите, които ви водят към гибел. Тези пръстени принадлежат на водата, където никога няма да бъдат намерени. Внимавай! Един… два… три…!

При всяка от тези думи хвърлях по едно камъче във водата. Персиецът ги чуваше да падат и беше убеден, че това са пръстените, защото след последното хвърляне каза оскърбително-подигравателно:

— Не вярвай, че с тази кражба си си спечелил някаква заслуга! Такива пръстени има повече, отколкото си мислиш, и ние скоро отново ще си имаме такива. А с вас ще си разчистим сметките. Заклевам ти се в Али, най-великия от халифите!

Докато пъхах незабелязано пръстените в джоба, Халеф, който като по-раншен привърженик на Суна не ценеше високо Али, му отвърна:

— Оо, я замълчи за тоя най-велик от халифите! Той е имал келява глава, брадата му е приличала на бяла памучна бърсалка, а търбухът му висял до коленете, защото бил лакомник, какъвто втори нямало по цялата земя. И когато вие шиитите казвате, че свещеният му владетелски сан произлизал от неговата любов и вярност към дъщерята на Пророка, то ние сунитите сме по-добре осведомени и знаем, че Фатима ханъм щяла да живее много по-дълго, ако не се косяла до смърт заради още осем други жени и двайсет робини.

— Аллах да затрие злия ти език! Ако паднеш в ръцете ми, ще ти го отрежа!

Междувременно съзнанието на неговите подчинени се бе върнало, но те се държаха спокойно. За да можем да спим без всяка грижа, трябваше да си подсигурим пленниците. Та вързахме ги значи поотделно за три храста така здраво, че бе невъзможно да се освободят. Оръжията им прибрахме. Сега си легнахме при конете. След като бях казал на моя жребец сурата в ухото, Халеф ме запита:

— Сихди, когато хвърли пръстените във водата, ти скришом пъхна нещо в джоба. Какво беше?

— Трите пръстена. Аз не ги хвърлих.

— Не? Ама аз ги чух да падат.

— Това бяха три камъчета.

— Аллах! Защо си послужи с измама?

— Тя не касаеше теб, а персиеца. Той се числи заедно със своите придружители към някакъв таен съюз. Пръстените вероятно са знак за членство. Кой знае колко нашироко се разпростира този съюз, може би над цяла Персия. А ние отиваме в тази страна. Разбираш ли ме?

— Досещам се какво имаш наум. Ние познаваме знаците на тоя съюз, това при дадени обстоятелства може да бъде от голямо предимство за нас.

— Може би ще се яви случай с помощта на тези пръстени да се представим за Силлан.

— Силлан? Какво е това?

— Така се наричат членовете. Всеки отделен бива наричан Силл. Тази дума, сянка, намеква за някаква тайна дейност, която при всички случаи е незаконна, понеже се бои от дневната светлина. Обикновените членове имат сребърни, а началниците златни пръстени. Оглавяващият този таен съюз бива наричан Емир-и-Силлан.

— Сихди, сещам се нещо. Дали не се касае за сектата Баби?

— Възможно е. Вярно, аз не мога да приема равнозначно Баби и Силлан, ала не е невероятно да спадат към едно цяло. Знаеш ли какви са бабите и какво искат?

— Не точно. Само съм чувал, че са врагове на шаха и са неумолимо преследвани от него, ама защо, не ми е известно. Ти можеш ли да кажеш, сихди?

— Да. Основател на сектата бе младият Али Мохамед от Шираз, нарекъл се Баб[63], защото учи, че хората могат да достигнат Бога чрез него. Неговите последователи вярват, че Баб стои по-високо от Мохамед, че в света няма зло, следователно няма и прегрешение, и че молитвата не е безусловно необходима. Те забраняват на жените да се забулват с фереджета, изискват на мъжа да бъде разрешена само една жена. Това е противно на ученията на Суна и Шиа. Те превърнаха мирското правителство в свой враг, искайки да имат деветнайсет духовника, които да стоят над владетеля.

— Това шахът никога няма да допусне.

— Правилно! Насир-ед-Дин взе срещу тях много строги мерки, които се превърнаха в свирепи преследвания, когато няколко бабити извършиха покушение срещу шаха. Всички, които биваха разпознавани и залавяни като членове на тази секта, умираха от мъчителна смърт. Други бяха принудени да се откажат привидно от вярата си или да избягат в странство. Но тайно сектата Наброява още много хиляди съмишленици, които се държат здраво един за друг, подпомагат се взаимно, не се боят от никаква жертва и също не се стъписват пред никакво престъпление, когато се касае за вярата им. Хора, които твърдят, че нямат грях, не познават и понятието престъпление.

— Точно както ми се видя оня от персите, комуто въздадох камшика.

— На мен също. Убеден съм, че тоя, когото наби, ще ни отвори много работа, ако пътищата ни отново се кръстосат..

— Мислиш, че щеше да е по-добре, ако не бях го набил?

— Нека засега не се безпокоим по този въпрос. Станалото не може да се промени. Но те умолявам друг път да ме питаш за разрешение, преди да посегнеш към камшика! .

— Сихди, това не е възможно. Какво ще си помислят за мен тези, които трябва да бъдат наказани, ако те помоля за позволение? Аз бих оскърбил дълбокото уважение, което всички хора трябва да отдават на мен, прославения Хаджи Халеф Омар.

— Не е нужно да питаш така, че да те чуят. Достатъчно е един поглед към мен, на който аз също ще отговоря с поглед.

— Ама пък ще го разбереш ли тоя поглед? Не знам дали погледът на пердаха може да се отличи лесно от другите видове погледи.

— Аз ще го различа, можеш да разчиташ на това.

— А сега кажи, всичките ли три пръстена ще задържиш?

— Не. Един от тях ще дам на теб. Но ще можеш да си го наденеш едва когато сме се разделили с персите, защото те не бива да знаят, че все още притежаваме пръстените им.

— Аз съм удовлетворен. Слава на Аллах, че дойде да ме вземеш! В последно време животът ми протичаше като някой полог с кокоши яйца.

— Странно сравнение!

— Не е странно. Както в тоя полог едно яйце мяза на друго, така и в моя живот единият ден изцяло приличаше на другия. Аз жадувах за дела, ама не ми се отдаваше възможност. А отдадеше ли ми се, не получавах разрешение.

— Ти трябва да питаш за разрешение?

— Не ми е нужно, ала въпреки това го върша, защото мирът в отделната шатра е също Така полезен както мирът между народите. Или ти да не би да не питаш Еммех, когато някое приключение те примамва да се махнеш от чаровната й страна?

— В моето отечество ги няма тези неща, които ти наричаш приключение.

— В такъв случай жителите на вашия оазис са за окайване. Сега схващам защо толкова обичаш да ходиш по чужди страни. И това е добре за мен, защото едвам започнахме това пътешествие, и вече заловихме трима шиити, плячкосахме три пръстена на тайната и раздадохме два камшични удара. Силата на мъжеството в мен отново се ободри, храбростта се пробуди в сърцето ми, а сънищата ми предизвестяват победите, които заедно ще извоюваме.

— Радвам се за теб, драги Халеф. И понеже човек може да сънува само спейки, а на теб предварително спечелените победи ти доставят такава голяма радост, то сега не можеш да сториш нищо по-добро, освен да спиш. Лека нощ!

— Вече?! О, сихди, аз с такова удоволствие щях да си побъбря още с теб. Моята Ханнех…

— … е най-добрата от всички жени и ти пожелава да я сънуваш. Та спи значи! — вметнах аз в приказката му.

— А Кара Бен Халеф…

— … е най-добрият от всички синове и сънят може би ще ти го покаже. Значи заспивай!

— Добре, подчинявам се! Ама ти си станал един тиранин спрямо мен и себе си. Твоята Еммех…

— … иска всичките дни хубаво да си отспивам. Ето защо: лека нощ!

— Сихди, аз не съм съгласен с теб, ала въпреки туй ще ти се подчиня. Щях още много да ти приказвам, ама като не щеш, ще ти кажа само още лека нощ!

Той се обърна и не мина много, чух по равномерното му дишане, че лежеше в обятията на онзи благодетелен бог, наричан от бедуините не Морфей, а Наум.

Аз също изпаднах скоро в тази прегръдка, а когато на сутринта се измъкнах от нея, беше светло. Халеф още спеше и аз го събудих. Отведохме конете до водата и хвърлихме едно око на пленниците. Те всячески се бяха старали през нощта да се освободят, но напразно. Каква гледка предлагаше Бащата на подправките! Двете кървавосини ивици бяха дебело отекли и разпукани. Сигурно бе изтърпял немалко болки и искам да призная, че сега го съжалявах. По-късно, наистина, когато го опознах по-добре, съзнах, че това състрадание е било излишно. Очите му бяха тъмночервени, а гласът му звучеше с дрезгаво съскане, когато се обърна грубо към мен:

— Кучи син, развържи ме! Ние трябва да тръгваме.

Тъй като аз премълчах оскърблението, Халеф отвърна вместо мен:

— Ако говориш по този начин с ефендито, ще ви оставим сиджимите и ще има да лежите тук, додето пукнете от глад и жажда.

— Ние не сме ви сторили нищо!

— Не ставай смешен!

— Ако ви срещна пак, сигурно няма да ме намериш смешен!

— Заканваш ли ни се? Добре! Значи няма да ви развържем.

Халеф седна при мен и се зае със закуската си. Тогава персиецът промени тона. Заяви, че ще гледа на станалото като на нестанало само да сме го развържели, защото трябвало да тръгва. Предоставих на Халеф да преговаря по-нататък с него. Хаджията оповести своето решение:

— Ти ни излъга и поруга. Ето защо ние ти показахме, че сме мъже, които не допускат такива неща да останат ненаказани. Ще ви снемем ремъците само ако си вземеш оскърбленията обратно.

— Вземам си ги.

— И ни молиш за прошка.

— Моля.

— Хубаво! Ние значи ще те развържем. Но кога ще стане това, зависи от прочутия Кара Бен Немзи ефенди.

— Ти каза, че си шейх, следователно можеш да решаваш и ти.

— Ефендито е още по-голям шейх от мен. Той брои конете си по стотици, камилите по хиляди, а харемът му е пълен с красиви жени, които му приготвят печени овни. Та обърни се значи към него!

Това за персиеца си беше наистина твърде много. Той замълча.. Аз побързах да приключа закуската и се «нахвърлих» после върху огнестрелните оръжия на пленниците: изстрелях пищовите и кремъклийките им и хвърлих торбичките с барута във водата.

— Проклятие! — изкряска Педер-и-Бахарат. — Защо унищожи единствения барут, който още имахме?

Аз все още не отговарях. Не беше трудно да се досети, че го правех от предвидливост. Трябваше да се отнеме възможността на тези хора да стрелят по нас, иначе още с освобождаването им нямаше да сме вече сигурни пред тях. Когато се бях погрижил по този начин, откарахме конете на сала, на който аз останах, като подканих Халеф да освободи Афтаб. Той беше, чийто нож и пищов бях изхвърлил във водата. Дребният хаджи отиде при него и заговори:

— Ти чу, че ще те развържа. Всъщност ти не си достоен за тая работа, ама аз ще проявя милост към теб и ще ти върна свободата. После ще можеш да освободиш ахпапите си, но не преди да сме се махнали, иначе ще получиш куршум! Чу ли?

— Да — заяви Афтаб.

— И ако твоят господар, или какъвто ти е там, понечи да се оплаче, че благотворната чувствителност на неговото лице му освежава сърцето повече от обичайното, то му натрий двата кервански пътя, дето му ги прокарах по лицето, със сол и пипер. Това ще удвои неговото блаженство и ще подсили пленителните възприятия на неговия живот.

Педер-и-Бахарат, който бе чул тези думи, изчака, докато Халеф се намери отново при мен, и се провикна вбесено:

— Отпътувайте в пъкъла, крастави следовници на магията, разбойници и крадци на пръстени! Пазете се да не ни срещнете отново! Денят, в който очите ви ще ни зърнат, ще бъде последният в живота ви, защото моят куршум ще ви отвори портите, зад които има само един път, и той води надолу в джендема, където ще заплатите камшичните удари с вечното проклятие!

Аз не му дадох отговор, ала Халеф, винаги готов за приказки, отвърна:

— Ти ни предупреждаваш за повторната среща. Аз обаче ще се радвам на нея, защото измерих копнеещата степ на твоето лице и установих, че там има място за още няколко такива камилски пътеки. Веднага щом Аллах доведе пътя ти отново пред нашите очи, няма да пропусна с няколко нови удара да ти призова обратно в паметта блаженството от изминалата нощ. А дотогава си помисляй сегиз-тогиз за нас, твоите най-верни приятели, които винаги ще си спомнят с удоволствие за Касим мирза, пресветлейшия шахзахде!

По време на тази реч аз бях отвързал сала. Отблъснахме се от брега и загребахме навън до Тигър, по чието течение заплавахме надолу. Гръмливите «благопожелания» на персийците се бяха носили след нас до изхода на бухтата. За днес яростта им беше безсилна, ала по-късно при една евентуална среща трябваше много да внимаваме. Когато направих бележка на Халеф в това отношение, той попита:

— Считаш за възможно отново да ги видим?

— Даже за много вероятно, защото тези хора също възнамеряват да отидат в Багдад.

— Те ще дойдат там по-късно от нас.

— О, не. Техният сал е по-малък от нашия, а те имат шест ръце за гребане, следователно две повече от нас. Следва да се очаква, че ще ни задминат още днес.

— Това действително не е благоприятно за нас, защото ако ни задминат, ще могат да ни чакат в Багдад и да видят пристигането ни, без да ги забележим. Ако сетне ни последват, ще им паднем в ръцете.

— Виждаш колко предпазливи трябва да бъдем, но не само в Багдад, а още преди туй, защото съм убеден, че още днес ще ни наблюдават. При това нещата опират не само до нас, но и до нашите коне.

— Имаш предвид, че тези мъже са хвърлили око на животните ни?

— Халеф, та нали видя как беше запленен от тях така нареченият Касим мирза. Докато жаждата им за мъст ги подтиква да се занимаят с нас, алчността им ще се насочи към жребците. Ако съумеят да си отмъстят и същевременно да влязат в притежание на такива ценни животни, ще са спечелили двойна игра. По път те могат да осъществят един такъв план много по-лесно отколкото в Багдад и ето защо днес имаме повече основание за предпазливост отколкото утре.

— Смяташ, че утре ще пристигнем в Багдад?

— Утре по обяд, ако не ни задържи някое непредвидено препятствие. Днес ще минем край повече населени места отколкото досега. Това е признак за близостта на халифския град.

Каквото предположих, стана — малко подир пладне бяхме почти достигнали селцето Синдийе, когато видяхме персийците зад себе си. Салът им плаваше по-бързо от нашия. Бащата на подправките седеше на края му и потапяше усърдно ръце във вълните, за да разхлажда пламтящото си лице. Четвърт час по-късно минаха край нас. Тогава той се изправи, протегна пестници към нас и извика:

— Ако не ни бяхте взели барута, сега щеше да е свършено с вас. Даже и днес да ни се изплъзнете, заклевам се в Хасан и Хюсеин, че бездната на гибелта ще остане зееща за вас.

На Халеф сърце не даде да премълчи тази заплаха и той кресна нататък:

— Твоите приказки ме разсмиват. И дори хиляди оки барут да имахте, пак нямаше да се страхуваме от вас. Или си въобразяваш, че само вие можете да стреляте? Ние също имаме пушки!

— Имало ли е нявга гяур, или някой проклет син на Суна, който да може да стреля, че и да улучва? — подигра се персиецът. — Много скоро вашите синове и дъщери ще бъдат сираци, а жените ви — вдовици. Аллах да прокълне и тях, и вас!

Ханнех вдовица, Кара Бен Халеф сирак и двамата прокълнати от Аллах — това така здравата разядоса дребния хаджи, че той извиси гласа си до най-голямата сила, за да надвие заканата на врага.

— Мълчи! Ти говориш с устата на глупостта и с езика на безразсъдството. Ако нашите пушки загърмят, то всичките ви бащи, дядовци, деди и предци ще осиротеят и всичките ви деца, внуци и потомци на внуците ще овдовеят. Вашите приятели ще измрат, близките и познатите ви ще изгинат, градовете и селата ви ще опустеят и цялата Фарз[64] ще представлява едно бойно поле, по което ще бродят само вдовици и сираци, за да оплакват победените и окайват избитите. Кръвта ви ще потече към морето между бреговете на реката, а ветрищата ще подгонят прокудените от телата ви души като прахоляк из въздуха. Вие сте немощни…

Тук дребосъкът прекъсна внезапно, обърна се към мен и с обикновен глас прибави съжалително:

— Жалко, сихди, че вече не могат да ме чуват, твърде далеч заминаха за жалост.

— Тогава си затвори устата и мирувай!

— Да мирувам? И нищо ли не биваше да казвам? Помисли си, те искаха да ме направят посмъртния съпруг на моята вдовица и покойния баща на моя осиротял син! Това аз не можех да изтърпя! Знаеш, че не се страхувам от смъртта. Но подмятането, че със смъртния си час ще превърна Ханнех, най-несравнимата от жените на всички страни, изключвайки твоята Еммех, в една жалееща вдовица, не можех да оставя да чака напразно.

Като взе отново греблото в ръка, Халеф още дълго си мърмори под носа. Вдовишката и сирашка възбуда у него не искаше лесно да се уталожи.