Край развалините на Вавилон

4. В тръстиковата колиба

Минахме край Синдийе и видяхме, че персийците не бяха пристанали тук, както и в Садийе. Когато в следобеда достигнахме Мансурийе, един мъж стоеше с жена си на брега и двамата още отдалеч ни замахаха да спрем.

— Сихди, те желаят да пътуват с нас — каза Халеф. Може пък да искат да обременим нашия претоварен келлек с още един такъв товар?

— Не се преструвай! — отвърнах аз. — Твоето добро сърце веднага реши да ги вземе. Познавам те.

— Да, сихди, ти много добре познаваш твоя Халеф. На хора, които са толкова бедни, че не притежават кози кожи за келлек, човек не бива да отблъсва една такава молба. Те сигурно искат да отидат в Багдад. Един мъж все някак ще се справи с тая работа, ама от нежните нозе на някоя жена не бива да се изисква такова усилие. Ще се насочим ли натам?

— Да — отвърнах, макар по отношение нежността на тукашните женски нозе да бях на друго мнение.

Когато приближихме брега и бавно се носехме край него, чухме, че правилно сме предположили. Мъжът ни помоли да вземем него и жена му. Той не можел, наистина, нищо да ни даде, но от благодарност щял да се моли за нас.

— Преди един час мина един сал с трима мъже — прибави. — Ние им извикахме молбата си. Те обаче ни нарекоха проклети сунити и продължиха да плават. Аллах да погуби тези отцепнически привърженици на лъжеучението!

Когато келлекът докосна брега, двойката се качи, после се върнахме в средата на реката. «Нежните» стъпала на жената бяха по-големи от тези на мъжа — обстоятелство, което често се наблюдава дори при уседналите бедуини, защото мъжете изминават кажи-речи всеки път на кон.

Двамата нямаха нищо със себе си освен малко провизии, загънати в някакъв стар парцал. Мъжът не носеше оръжия. Изпървом правеха нелошо впечатление и бяха толкова скромни да седнат при задния край на сала. Тъй като аз управлявах там в тяхна близост кормилото, можех да ги наблюдавам, без да бие на очи. И тогава видях за моя изненада на пръста на мъжа един сребърен пръстен — като двата, които имах заедно със златния в джоба си. В същия миг знаех къде съм.

Веднага щом течението на реката позволи да напусна задното кормило, отидох при Халеф в предната част и го попитах тихо:

— Как ти харесват тези хора?

Послужих си, за да не бъда разбран, с могреб-арабски, който Халеф като родом оттам отлично владееше. Той отговори на същото наречие:

— Те са бедни хорица, които освен това, че ги взехме, могат във всеки случай да ни бъдат безразлични. Ама защо ме питаш на езика на моя роден край, сихди?

— За да не ни разберат. Тези двама души не бива да ни бъдат толкова безразлични, както си мислиш. Те кроят някакво зло срещу нас.

— Аллах!… Наистина ли? Как тъй зло?

— Не се оглеждай! Не бива да усетят, че говорим за тях. Те възнамеряват именно да ни предадат на персийците.

— Машаллах! Имаш ли причина да очакваш това от тях?

— Мъжът е надянал на пръста си пръстена на Силлан.

— Не е ли друг пръстен?

— Не. Колко добре, че нашите са още в джоба ми и на теб още не съм ти дал! Ти вероятно щеше да си го сложиш. Така щяхме да се издадем, че не съм хвърлил пръстените във водата. Изобщо сега-засега не бива да носим някой на пръста си.

— Ти си на мнение, че те са говорили с персийците?

— Да. Бащата на подправките заема някаква по-висока степен. Той вероятно познава членовете от местностите, в които си има работа.

— Аз мислех, че Силлан има само в Персия.

— Аз не. Ще ти припомня вчерашното ни предположение, че Силлан са може би свързани с бабите. Когато те бяха безпощадно преследвани заради покушението срещу шаха, хиляди избягаха под водителството на мирза Яхия към Ирак Араби и преместиха седалището си в Багдад. От онова време тук сигурно има още мнозина от тях. И ако е вярно, че съществува някаква връзка между тях и Силлан, то няма защо да се учудваме, че днес срещнахме един тукашен силл. Персиецът го познава, слязъл е в Мансурийе и му е дал някакво разпореждане относно нас.

— Какво може да е то?

— Ще го узнаем. За нас е от изключителна важност, че Педер-и-Бахарат е извършил пропуск, без който вероятно щяхме да попаднем в заложения капан. Той трябваше да каже на мъжа да не допуска пръстена му да бъде видян, понеже считам тези пръстени за магьоснически.

— Вярно е, сихди! Чрез неговото не доглеждане ние бяхме предупредени и ще се пазим от хлътване в насочените към нас замисли.

— Напротив. Предпазливостта ми повелява да дам вид, че са ме заблудили. Когато човек знае къде се намира врагът и кога ще бъде нападнат от него, той вече наполовина е победил. Ако ние го избегнем и тръгнем към Багдад, няма да знаем кога и къде ще ни връхлети опасността. Тя може там следователно да ни срещне съвсем неподготвени. Тук обаче ние ще знаем точно къде сме.

— Как се каниш да го узнаеш?

— Тоя силл или неговата жена ще ми го кажат, без да им е в намерението, и то още днес, защото съм убеден, че покушението срещу нас трябва да бъде осъществено още преди да сме стигнали в Багдад. Предполагам, че ще получим съвет от тези хора относно нощния ни бивак, в основата на който лежи замисълът за предаването ни в ръцете на персийците. Ние трябва да проявяваме любезност и непринуденост, за да не заподозрат, че храним недоверие.

Аз се отправих обратно към задната част и подех с двамата разговор, при който се показвах колкото се може по-простодушен. Удаде ми се да ги заблудя и от време на време улавях по някой скришен поглед, с който си казваха, че намерението им протича добре.

Минахме още край Докхала и няколко села, докато стигнахме завоя след Йехултийе. Тогава подвикнах на Халеф:

— Сега следи за някое място, подходящо за нощувка! До половин час слънцето ще залезе!

Каквото очаквах, стана. Едва бях изговорил това нареждане и мъжът от Мансаруийе каза:

— Чувам, че искате да намерите място, което да е удобно за спане. Ефенди, аз знам едно такова, понеже често пътувам до Багдад и винаги оставам там през нощта.

— И къде е то? — попитах аз.

— На десния бряг, съвсем недалеч оттук.

— Що за място е?

— То е една Хус ел Касаб ферси[65], в която има място за десет мъже. Стените са плътни срещу дъжд и всякакви зловредни мъгли. Във вътрешността й няма паразити, под покрива й човек живее като под закрилата на Аллах и сладки сънища очакват всеки, който прекрачи през гостоприемно отворената й врата.

Колко примамливо само звучеше! Та човекът се изразяваше едва ли не поетично, за да ни се стори тоя капан възможно по-желан! Аз не дадох вид това да ме е впечатлило и отвърнах:

— Има ли храсталак наблизо?

— Колкото щеш. Можем до заранта да не угасваме огъня, защото съществува обичай всеки, който пренощува там, да събере сутринта преди тръгване няколко снопа съчки и тръстика за тези, които ще дойдат след него. Вода за пиене дава реката. Следователно е налице всичко необходимо, за да бъде престоят приятен.

— Хубаво! Ще пренощуваме значи в тази колиба. Кажи ни, когато трябва да се насочим натам!

Той хвърли на жена си поглед на доволство. Щели сме да заварим значи дърва за огрев! На мен през ум не ми минаваше да повярвам, че всеки тръгващ се грижи по посочения начин за идващите. Персийците отдавна вече бяха пристигнали при колибата. За да могат да ни наблюдават, желаеха да запалим огън и ето как си бяха дали труда да ни съберат горивен материал. Та нали беше възможно да достигнем колибата едва след настъпване на мрака. Тогава щеше да е твърде късно да търсим дърва, така че те се бяха погрижили да станем чрез огъня видими за тях.

Само след късо време силлът ни подкани да вземем направление към брега. Скоро след това видяхме колибата и той ни посочи мястото, където да пристанем. Аз не последвах това предложение, а насочих сала към едно друго място, където брегът бе свободен от храсти и следователно можеше да се обгърне с поглед. Ако пристигналите преди нас перси се таяха в шубрака, можеха просто да ни изпозастрелят. Аз им бях отнел барута, наистина, но от само себе си се разбираше, че в Мансурийе те са се постарали да попълнят загубата.

— Защо не пристана по-долу при колибата? — попита ме силлът. — Та аз ти показах място, което е много по-подходящо от това.

— Заради конете — отвърнах. — Те трябваше да стоят от заранта досега и се нуждаят от движение. Ние сега ще пояздим на известно разстояние. Ти иди междувременно с жена си в колибата. Ние ще се върнем, преди да се е стъмнило.

Изтеглихме конете на брега и ги възседнахме. Поехме в галоп зад ивицата от тръстика и храсти, съпровождаща реката, към колибата, която бе отдалечена от водата на може би петдесет крачки.

— Защо искаше да дойдеш насам на кон, а не със сала, сихди? — осведоми се Халеф.

— За да бъда тук преди мъжа и жена му — обясних. — Търся следите на персийците.

Достатъчно беше да обиколя веднъж с коня колибата, за да видя търсените стъпки. Тримата изгарящи от омраза мъже бяха пристанали тук, събрали шест големи снопа съчки и тръстика и отново се отдалечили после със сала си. Това можеше да стане само надолу по реката. Затова знаех в каква посока се бяха скрили. Със сигурност вероятно бяха недалеч оттук и със същата сигурност можеше да се приеме, че са избрали такова място на брега, от което да могат да наблюдават пристигането ни. То трябваше да се вдава във водата и ако вземех под съображение обсега на човешкото зрение, нямаше да е трудно поне приблизително да определя къде да търся въпросното място. Тяхното внимание беше насочено нагоре по реката, така че ако исках да ги видя, трябваше да се отправя към някоя точка от брега, лежаща под тях.

Като обясних това на хаджията, ние прояздихме един полукръг, който ни отведе до реката. Там слязохме, оставихме конете и проникнахме през шубраците до водата. Оттам видяхме нагоре от нас брегът да образува един нисък, тесен нос, при който — не откъм колибата, а от наша страна — бе вързан салът на персийците. А те самите лежаха недалеч от него край тръстиката и водеха, както можеше да се различи от жестовете им, оживен разговор.

— Сихди, твоята проницателност улучи правилно — рече Халеф. — Онези се намират там, където предположи. Много ми се ще да ида дотам и да си поговоря с тях с езика на камшика.

— За тая работа сега нямаш никакво основание — отвърнах. — Ако искаш да говориш с тях по този начин, трябва да можем да докажем, че са наумили нещо враждебно срещу нас, а това доказателство все още ни липсва.

— Не ни липсва то. Та нали знаем, че те са убедили мъжа и жената да ни предадат в ръцете им.

— Това засега е само предположение. Ние следователно се нуждаем от сигурност, която аз ще добия, и то когато се стъмни напълно.

— Значи искаш да ги подслушаш както вчера?

— Да.

— На силла няма ли да направи впечатление, ако се отдалечиш, без да е съзрял някаква уважителна причина?

— Той действително би могъл да се усъмни, така че ще трябва да измислим някакъв претекст. Мъжът ще се помоли първо с Могреб и после с Аша. Ако след свършека на молитвата попита защо съм се отдалечил, ще му кажеш, че в качеството си на християнин аз не мога да се моля заедно с хора, които призовават Мохамед. Това е причина, срещу която няма да може нищо да възрази.

— Имаш право, сихди. Ами какво ако персийците дойдат при колибата, додето ти ги дириш? Какво да правя при това положение?

— Този случай няма да настъпи. Можем да приемем, че хората ще напуснат скривалището си едва след като техният съюзник ги е навестил, за да им докладва. Докато не го е сторил, можем да бъдем сигурни от тяхна страна. А сега да се връщаме, иначе ще стане нощ, преди да сме достигнали колибата.

Отидохме при конете и описахме дъга, по която бяхме яздили преди малко. Тъй като следствие на това пристигнахме от друга страна, на силла на ум не му дойде, че сме били при реката.

Стените на колибата се състояха от тръстика и глина. Те бяха може би половин метър дебели и имаха, както забелязах, едно повредено място, през което можеше да се погледне отвън във вътрешността. Входът беше затулен с тръстикова рогозка. В покрива имаше дупка за изтегляне на пушека. Вътрешността беше голяма, колкото бе казал силлът, но извънредно мръсна. От «сладките сънища», които тук според израза му ни очакваха, аз се отказах, защото се разбираше от само себе си, че няма да спим в тоя обор, а на открито. Вярно, не биваше още сега да го казвам, а да се помиря с всички предложения на мъжа, който се показваше много загрижен за нашето удобство.

Той стъкми в единия ъгъл дърва, които по-късно щеше да запали. Най-дебелата мръсотия разчисти настрана, за да ни приготви едно що-годе приемливо място за постеля. Накратко казано, вършеше всичко възможно при дадените обстоятелства, за да спечели нашето доверие и признание. После, когато слънцето залезе, започна да изрича пред колибата, с извърнато към Мека лице, Могреб.

Ние бяхме любезни към него и жена му и поделихме с тях остатъка от провизиите си. Когато се нахранихме, дойде време за Аша и той отново се приготви за молитва. Аз минах край него и се отдалечих от реката привидно навътре в страната. Когато не можеше повече да ме чуе, изоставих тази посока и се насочих обратно към водата, но не съвсем до брега, защото бе възможно все пак персите да са изгубили търпение и да са дошли по-близо. Бях запомнил разстоянието и бреговата форма, ала въпреки това не беше лесно да се ориентирам така, че да стигна реката там, където лежеше ниският нос. Намирах, че изминавам ту твърде къс, ту малко по-дълъг участък, и мина известно време, докато различих най-сетне целта пред себе си. Първо се ядосах за заблудата си, но скоро съзнах, че този удължен път дори ми е донесъл изгода.

Тъкмо се сниших, за да пропълзя през храстите, когато чух зад мен бързи крачки. Бързо се шмугнах в шубрака и едва бе станало това, силлът дойде, спря на късо разстояние от мен и плесна с ръце. След като повтори няколко пъти този сигнал, откъм водата прозвуча високият въпрос:

— Мин хаида? (Кой е там?)

— Сафи, силлът — доложи се мъжът.

— Ела насам, направо!

Сафи се запромъква с такъв шум през храстите, че можех да го следвам, без да бъда чут. Персийците бяха наскачали. Сафи стоеше при тях, а аз лежах на земята съвсем наблизо.

— Очаквахме те по-късничко — каза Педер-и-Бахарат. — Нещо фалшиво ли видя, че идваш толкова рано?

— Не — отвърна Сафи. — Идвам сега, защото ми се отдаде благоприятна възможност. Гяурът се замъкна някъде в нощта да си изрече молитвата. Той се бои да го стори в присъствието на един истински вярващ.

— В нощта? Накъде? Да не би насам?

— О, не! Насочи се към противоположната страна. Това християнско куче е най-глупавият човек, когото съм виждал през живота си. Доверието му към мен е безгранично.

— Веднага ли се съгласи всъщност да ви вземе?

— Да, на часа.

— Това го дължим единствено на благоразумието, че ти наредих да вземеш и жена си. Той не е толкова глупав, както си мислиш. Присъствието на жената обаче е събудило доверието му, защото при такива покушения човек оставя съпругата си вкъщи. Костваше ли ти усилия да го заведеш до колибата?

— Съвсем не. Той прие предложението на мига. По-добро място ти не можеше да избереш и аз се удивлявам на прозорливостта, с която отчете, че ще достигнем мястото до свечеряване.

— Няма защо да се учудваш, понеже един предводител на силлан трябва да притежава опитност. Къде са конете?

— Пасат в близост до колибата. Най-напред тях ли ще си подсигурите?

— Не. Спипаме ли мъжете, жребците от само себе си ще станат наша собственост. Аз бих приключил на бърза ръка с кучетата, като просто ги застрелям, ала това не би било наказание за болките, които дребосъкът ми причини. Те ще бъдат налагани със собствения им камшик, додето по телата им не остане място, неразцъфнало като тези две дамги, които горят с огъня на пъкъла. Ей затова трябва да ги пипна живи и едва когато са полумъртви от пердах, ще им туря край с два куршума. Как ще узнаем дали спят, или не?

— Аз ще дойда да ви взема.

— Не, това не бива да правиш. Твоето отдалечаване би могло да ги събуди и направи подозрителни.

— Тогава ще ви пратя жена ми.

— И така не става, защото тя ще спи на открито и няма да знае дали непознатите са още будни, или не. Ние трябва да уговорим някой сигнал, който е надежден.

— По-надежден от огъня няма. Щом гори, двамата са още будни. Угасне ли, значи са заспали.

— Тук си прав. Избираме следователно тоя сигнал! При тези обстоятелства ще ги изненадаме в тъмното. Ама тогава пък трябва да знаем къде лежат.

— Аз го знам още отсега. Вдясно отзад гори огънят. Близо до него съм им приготвил постелята. Аз ще ви чакам срещу входа. Ще будувам, докато дойдете. Ще трябва да пропълзите вътре един подир друг. Аз ще ви хвана за ръцете и ще ви отведа там, където ония лежат. Какво ще правите сетне, не ме интересува.

— Предложенията ти ми харесват, приемам ги. След като сега си тръгнеш, ние ще изчакаме два часа и после ще дойдем в близост до колибата. Веднага щом стане тъмно в нея, пропълзяваме вътре. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не.

— В такъв случай се връщай, защото едно по-дълго отсъствие може да направи впечатление. Възнаграждението, което ти обещах, ще си го…

Повече не чух, тъй като сметнах за уместно да се изтегля, и бях подпомогнат от шума, с който Сафи навлезе в храсталака. От другата страна спря, за да изрече още няколко въпроса, на които получи отговор. Така аз спечелих време първо да се измъкна тихо и после, когато не можеше да ме чуе, да се затичам колкото може по-бързо към колибата, но в дъга, така че пристигнах там от другата страна. И добре сторих, защото жената стоеше там и чакаше. Сигурно трябваше да бди, за да каже на Сафи от коя посока съм се върнал.

Вътре огънят гореше, до него седеше Халеф. Влязох и жената ме последва. Като се направих, че не съм забелязал отсъствието на мъжа й, аз седнах при хаджията и подех с него разговор. Сега дойде и силлът и седна на известно разстояние от нас до жена си. След приблизително половин час двамата станаха и Сафи каза:

— Ефенди, ще ми разрешиш ли да спя тук в колибата при вас? Крайниците ми сегиз-тогиз ги върти Да илмафасил[66] и мъглите на реката ми вредят.

— Можете да останете и двамата — отговорих аз.

— О, не! Ти знаеш, че една жена не бива да пребивава там, където се намират спящи мъже. Аз ще й стъкмя вън в храсталака един харем, където ще почива до утрото.

— Да, стори го! Аз ще ви покажа едно място, което най-добре ще й подхожда за харем. Елате! Хаджи Халеф също може да дойде с нас.

Сафи ме погледна удивено, но ни последва, без дума да каже. Хаджията също остана безмълвен, ала хитрото смигване ми показа, че приписва на държането ми основателна причина. Когато минахме край конете, взех ласото от врата на моя Асил. Халеф веднага отгатна каква цел преследвах и сега тръгна зад двамата, докато аз крачех отпреде им. Надзираваше ги. Понеже продължавах да се отдалечавам от колибата, без да спра, мъжът ме попита:

— Накъде ни водиш, ефенди? Не трябва ли харемът да се намира близо до нас?

— Той ще лежи много по-близо до теб, отколкото си мислиш — отговорих. — Отиваме при нашия сал.

— Това е прекалено далеч, ефенди!

— Само ме остави да действам! Ще бъдете доволни от мен. Това, което правя, е за ваше добро.

— По кой начин?

— Вие се намирате в голяма опасност, от която искам да ви предвардя.

— Аллах акбар! Каква опасност би могъл да имаш предвид? Аз и хабер си нямам, че в тая сигурна местност може да ни сполети някаква беда!

— Тъкмо това е то, което удвоява опасността за вас, че си нямате ни най-малко понятие за нея.

— Кажи ми тогава каква е! Нали ще се върнем пак при колибата?

— Разбира се! Макар и не толкова бързо, както си мислиш. Ти само върви и ме следвай.

Сафи беше понечил, наистина, на няколко пъти да спре, ала Халеф така му ходеше по петите, че трябваше да продължи. По тоя начин стигнахме до сала. Аз скочих на него и поканих двамата да ме последват. Те на драго сърце щяха да откажат, ала не посмяха. Когато застанаха после заедно с Халеф при мен, казах:

— Сядайте! Трябва да ви съобщя нещо важно. — Те се отзоваха на поканата и аз продължих: — Доведох ви тук, за да ви спася живота. Ако останете в колибата или в нейна близост, ще бъдете принудени да прекосите Моста на смъртта.

— Машаллах! Как можеш да говориш такива думи? Кой би могъл да ни заплашва със смърт?

— Три персийски мекерета, които се таят недалеч от колибата в храсталака и се канят да ни нападнат след малко повече от час.

— Ал… Ал… лах…!

От ужас силлът не отрони нищо повече от този разчленен възклик. Аз продължих:

— Да, ние сме щели да бъдем нападнати и първо пребити до полумъртво състояние, а сетне застреляни. Би ли сметнал такова нещо за възможно?

— Не… не… не…! — врече се Сафи със запъване. — Аз… и сега… още го… считам… за… невъзможно.

— Вършиш го, защото понятие си нямаш какви безсъвестни хора само има. Тримата персийци се гласят, когато огънят ни угасне, да пропълзят в колибата и ни убият.

— Това… това… не мога… да си го… помисля, ефенди.

— Не е и нужно, защото ако ти не мислиш, аз ще мисля вместо теб. Аз си мисля например, че тези убийци имат някой, който ще ги съпроводи до бивака ни.

Сега силлът не обели нито дума. Аз продължих:

— Тоя долен предател ме смята за християнско куче, което е най-глупавият човек, дето е виждал през живота си. Ти също ли ме считаш за толкова глупав?

— Аз… ? О, ефенди, какъв е тоя въпрос? Изобщо не знам какво да кажа! Който те смята за такъв, той… той…

— Той самият е неизцеримо глупав, нали? И все пак този човек си въобразява, че ме е измамил! Той дойде с жена си на нашия сал, за да ни примами тук. Макар да го прозрях веднага, той си помисли, че притежава цялото ми доверие. Помоли ме да пристана при колибата, но аз не го сторих, а насочих сала към това място. Тогава той трябваше все пак да си каже, че по отношение на моето доверие се е излъгал. Нали?

— Да, ефенди… да!

— Той потърси след Аша персийците, за да уговори с тях кога и как да бъдем нападнати. Не се ли учудваш, че знам това до подробности?

— Ефенди, аз… аз… съм все още толкова стъписан, че почти ми липсва говор.

— Не можеш ли да се досетиш защо спрях сала толкова далеч от колибата?

— Не.

— В такъв случай аз ще ти кажа. Салът е предназначен да държи тук здраво този предател и жена му толкова дълго, докато се оправя с убийците. Аз ще вържа двамата по такъв начин, че при най-малкия опит да се освободят ще паднат във водата и ще се удавят.

— О, Аллах! Ти говориш за убийци и предател. Ако знаех само какво… кой…

— Кой е тоя предател? Ти, лицемер такъв, знаеш точно, че имам предвид само теб. А сега чуй какво ще ти кажа! Погледни този нож в ръката ми и виж, че Хаджи Халеф Омар също е изтеглил своя. Живот за живот, кръв за кръв! Такъв е законът на пустинята. Но аз искам да бъда милостив към вас. Виждам, че си страхливец, а жена ти не слагам в сметката. Ако ми се подчинявате, няма да ви се случи нищо и утре ще бъдете отново свободни. Противите ли се обаче, ще получите куршумите ни. Станете и двамата!

Тонът, с който дадох тази заповед, беше такъв, че Сафи бързо се надигна и жената последва примера му. Досега тя не беше изрекла нито дума и по-нататък също не даде сричка да се чуе.

— Застанете с гръб един към друг и спуснете надолу ръце!

Те и сега се подчиниха. Халеф ги сбута здравата един към друг и каза:

— Останете така и не се помръдвайте, иначе ще ви забия ножа в сърцата!

Когато допря ножа в гърдите на мъжа, страхливият предател проплака:

— Не го прави! Ние ще се подчиним!

Аз развих ласото, което омотахме така стегнато около двамата от горе до долу, че заприличаха на вързоп и не можеха крайник да мръднат. Сложихме вързопа легнал на сала и го вързахме при края му по такъв начин, че бе възможно обръщане само към страната на водата. Ако не лежаха кротко, щяха да паднат в реката и да се удавят.

— Тъй, сега сте ни осигурени — заявих. — Останете ли да лежите спокойно и се държите мирно, ще ви развържем и пуснем да си вървите. Развикате ли се обаче за помощ, ще ви хвърлим във водата!

— Да, непременно ще го сторим! — подсили дребният хаджи. — Такива противни създания като вас трябва да бъдат удавени и изгризани от саратините[67], та когато хората ги варят, душите ви да се червят в черупките им от срам!

— Ще бъдем съвсем тихи! — увери Сафи.

— Така ви съветвам и аз, защото не се ли подчините, няма да знаем милост. Благодари на Аллах, дето лежиш сега със спътницата на твоите Дни и твоята проклетия в най-красивия харем, който можете да си представите! Бъдете разумни и мъдри и се наслаждавайте с най-дълбоко мълчание на уютността на настоящото ви жилище, докато се върнем! Дръжте се вярно един за друг и не се гълчете, защото кавгата между мъжа и жената уморява езиците и ускорява увеличението на стомашните заболявания! Аз ви напускам с горест и се надявам да ви видя весели!

Скочихме на брега и тръгнахме обратно към колибата, където пристигнахме тъкмо навреме, за да разпалим почти угасналия огън. Аз най-напред затулих повреденото място в стената с хаика на Халеф, та да не може никой да погледне отвън, и разказах после на хаджията какво бях чул при персите.

— Значи ще влязат? — попита той. — За да ни нападнат в съня? Мислиш ли, че трябва да се престорим на заспали, сихди?

— Не, това би могло да стане опасно за нас. Те ще идват един след друг. Както се появяват, така ще бъдат посрещани от нас.

— Ама с познатото, приятелско ахлан васахлан[68], което живее в твоите юмруци. Нали, сихди?

— Да.

— Ти им въздаваш ударите, а аз ги връзвам. Взел съм заради евентуално поправяне на сала ремъци. Значи имаме необходимото, за да омотаем крайниците на нашите персийски врагове със задушевност и любов. О, сихди, ти беше прав, като каза, че е по-добре да се изправим срещу опасността, отколкото да й се махнем от пътя. Радвам се от все сърце на мига, в който убийците ще се появят, за да бъдат джасвани от теб. Колко време трябва още да мине?

— След половин час ще оставим огъня да догори, после можем да ги чакаме.

— Толкоз късно? Аз ще приготвя ремъците още отсега, та да ми са под ръка.

— Има време още за тая работа. Ти ще застанеш там до стената. Аз ще посрещам персите вместо силла, подавам им ръка, както бе уговорено, водя ги при теб и се погрижвам, поне първите двама, да не вдигат шум. С третия няма да е нужно да бъда толкова предпазлив. Веднага щом го пипна, ще имаш грижата да раздухаш огъня. Сега нека замълчим, защото не е изключено да ги налегне скука и да напуснат по-рано скривалището. В този случай трябва да отчетем обстоятелството, че ще се ослушват отвън.

— Ох, те къде-къде повече ще се заослушват, когато по-късно моят камшик подхване с тях разговор насаме!

Седяхме безмълвно и заслушани. Не се чуваше нищо освен от време на време бълбукането на водата, когато някоя вълна се удареше в брега. Така мина половиният час и ние угасихме огъня, след като бяхме приготвили суха тръстика и клечка кибрит, за да можем бързо отново да го запалим. Аз седнах близо до вратата, а Халеф зае мястото, което му бях посочил. За нас двамата не се боях. Ако хранех някакво безпокойство, то беше дали Сафи и жена му ще се държат спокойно. Един вик можеше да развали нашия план.

Слухът ни бе напрегнат по такъв начин, че ясно долових шум от тихи стъпки, макар въпросните личности да се намираха още далеч от колибата.

— Халеф, идват — прошепнах.

— Отдавна съм приготвил ремъците — отвърна той.

Крачките приближиха и спряха отвън. Персийците бяха във всеки случай убедени, че са се появили нечуто. Сега аз се понадигнах, наблюдавайки рогозената врата, която след малко се раздвижи. Образува се отвор, което ясно можех да видя срещу небето. Някой пропълзя вътре и се изправи във вътрешността. Сега аз се надигнах изцяло и след кратко опипване го улових за ръката.

— Силл? — попита той почти нечуто тихо.

— Силл — отвърнах и го издърпах от вратата към Халеф.

После го склещих с лявата ръка за гърлото и му стоварих с дясната един удар по слепоочието. Не се чу нищо повече от едно стенещо издихание, после той се свлече от ръцете ми на земята.

— Халеф, ето първият… връзвай! — пошушнах. След това се совнах пак към вратата.

Вторият дойде. Той не попита нищо, беше отведен от вратата и получи удара със същата последица. При третия не беше необходимо да бъда толкова предпазлив. Когато влезе и се изправи, аз го съборих изотзад, коленичих върху него и му стегнах здраво ръцете. Той беше толкова уплашен, че не се отбраняваше.

— Халеф, огъня!

— Сегичка, сихди! — отговори дребосъкът високо. — Почакай само миг и идвам!

Клечката пламна и запали тръстиката. Останките отпреди малко бързо се разгоряха, осветявайки ярко помещението. Бащата на подправките лежеше на земята изцяло, другият само наполовина вързан. Този, когото държах, беше Афтаб. Като видя кой бях, той изригна едно проклятие и опита да се освободи. Забелязвайки това, Халеф скочи насам и каза:

— Нека първо вържем тоя, че още мърда. Другите двама са в безсъзнание, може даже да са умрели. Скъпи сихди, тая уйдурма мина така великолепно, че ми се ще веднага да почнеше отначало. Де да бяха тук свидетели на нашата победа моята Ханнех, съвършенството на всички прелести, и твоята Еммех, с която може да се сравнява само любимата на султана! Те щяха да подхванат възхвални песни на победата и хвалебствени химни за несравнимата ни храброст!

— Остави ги да си пеят у дома, ние тук не се нуждаем от песнопения! Хвърли негодяите там в ъгъла. После ще се сменяме през два часа за сън и стража.

— А силлът Сафи и жена му?

— Ще останат да лежат през нощта на сала. Това ще им бъде наказанието, после могат да си вървят. Ние трябва да спим и понеже това ще става на смени, нека не губим време. С пленниците има време да се занимаваме, когато стане ден. Кой ще поеме първата смяна?

— Аз, сихди, аз! Аз непременно трябва да видя що за очи ще облещят двамата припаднали, когато забележат при пробуждането си, че нито са ни пребили, нито са ни застреляли. Те ще почервенеят от срам и отново ще пребледнеят от позора. Гневът ще заръфа техните сърца и ядът ще разяде черните им и бели дробове. Техните нерви ще се пръснат от бяс и във всичките им карантии ще… стой, къде се каниш да вървиш?

— Вън. Ще спя вън. Ти продължавай тук да си държиш речите!

— О, сихди, ама що за странен човек си ти! Който след една такава победа е в състояние веднага да заспи, той не би трябвало изобщо никога да спечелва битка. Сънят е убиец на славата и свършек на всяко понятие за чест. В съня и най-храбрият мъж е един ленив…

По-нататък не чух, защото бях спуснал хасърената врата зад себе си и отидох при моя кон, който лежеше в близост до колибата и ме чакаше. Той ме поздрави с тихо, щастливо пръхтене и аз му казах обичайната сура в ухото. Не след дълго заспах и не се събудих, докато Халеф ме изтръгна след два часа от съня.

— Надигни се, сихди! — каза той. — Моето време свърши и аз искам да проверя дали виденията на съня ми ще познават славата, която ние днес извоювахме в будуването.

— Как стоят нещата с персийците? — попитах аз, ставайки.

— Разсъдъкът им отново се върна в тях, ала въпреки туй те се държаха много безразсъдно.

— Как тъй?

— Не искат да признаят, че ние се извисяваме над всички герои на земята и че нашата мъдрост и храброст не може да бъде достигната от никой друг човек.

— Аха! Ти май си им държал няколко големи речи!

— Да, така направих. Ти да не би да не си съгласен с това?

— Не, никак. Ти трябваше да си мълчиш.

— Да си мълча? О, сихди, ти и понятие си нямаш за дарбата на словото, с което съм надарен. Мога ли да мълча, когато тоя дар ми отваря устните? Мога ли да преглътна думите, дето ми изскачат на езика като млади лъвове, и да повредя с това храносмилането на моя здрав стомах? Повярвай ми, скъпи сихди, аз разбирам необходимостта на говорните органи по-добре от теб и се надявам, че ще го признаеш, като не ме осъждаш на мълчание, когато сметна говоренето за необходимост.

Ако сега дребният хаджи ми приказваше по този начин, какви ли речи трябва да бе държал на персите! Аз охладих неговата жар с подхвърлената, малко злостна забележка:

— Мълчанието е злато, говоренето — сребро, но често и само желязна тенекия. Лягай и спи! Ще те събудя след два часа.

Халеф отиде при коня си и докато се насочвах към колибата, го чух още да се оплаква:

— Ей тъй сегиз-тогиз иначе съвсем разумни люде си имат мнения, които даже най-светлият разсъдък не може да схване! Аллах единствено знае защо е така, а не другояче!

Когато отидох при персите, видях при светлината на огъня очите им да отправят ненавистни погледи към мен. Бащата на подправките има наглостта да ми прогърми:

— Най-сетне се показа! Къде се беше дянал? Очаквам да ни развържеш на мига!

Аз не отговорих нито дума, хвърлих нови дърва в огъня и излязох навън, за да седна при мястото на стената, където те лежаха от вътрешната страна, и можех да чувам всяка тяхна дума.

— Тоя кучи син е глух за моите слова — изскърца зъби оня. — Те знаеха, че ще дойдем. Сафи не ни е издал, знам това. Къде ли може да се е дянал с жена си? Вероятно лежат някъде вързани като нас. Бих искал да знам по кой начин тоя гяур е могъл да отгатне нашия план.

След това заговориха по-тихо помежду си, така че нищо не можех да разбера. Когато влязох вътре, за да хвърля дърва на огъня, слушах само ругателства, на които не отвръщах и с една дума. Когато времето ми изтече, Халеф спеше така сладко, че не се реших да го събудя. Поддържах стража до сутринта. Тогава Халеф се пробуди от само себе си и ми отправи упреци, задето съм го оставил да спи.

— Ти сигурно си помислил — замърмори дребосъкът, — че отново ще убеждавам тези мъже в обиграността на моето слово. Ама аз нямаше да го сторя, защото твоята «желязна тенекия» ми отне всякакъв мерак да осветлявам убийците с достойнствата на моя дух. В замяна на това обаче се надявам да им покажа не чрез думи, а с дела, че хитростта на моя камшик се извисява на възбог над тяхната мъдрост. Ти сигурно ще си съгласен с това, сихди, а?

— В този случай действително. Знаеш, че аз, дори когато се касае за някой безогледен враг, съм против всякакви мъчения. Тук обаче животът на тези хора според закона на пустинята ни принадлежи и ако аз им го подаря, то те не бива все пак да си тръгнат безнаказано.

— Слава на Аллах, че те просветли с това чудесно прозрение! Аз съм щастлив, дето позволяваш на моя верен курбач да изследва с блажена любов каква степен на дебелокожие притежава един шиит.

Милият дребосък размаха с обич своя камшик. На мен ми бе противен този начин на наказание, затова обясних:

— Те действително трябва да получат камшика, но се надявам, че ти нямаш намерение самият да се заемеш с длъжността палач.

— Защо не, сихди?

— Защото не е чест да биеш човек, който не може да се отбранява, даже и да си заслужава наказанието.

— Хмм! — рече Халеф замислено. — С тая работа човек действително не е нужно да се възславя, това е вярно. Ама тя не е и позорна.

— Що се отнася до това, то има народи, при които палачите са толкова презрени, че никой честен човек не общува с тях. А където с хода на времето нещата са се променили, хората пък поддържат твърдото мнение, че на съдията не подобава да изпълнява своята присъда със собствените си ръце.

— Това мен не ме засяга. Та нали съдията си ти, сихди, а знаеш, хм, тъй де, какво блаженство е за мен да уголемя дължината на моята ръка и чистотата на моето щастие. Е, да, ако съдията бях аз, нямаше да го сторя действително.

— Че ти си много повече от съдия, ти още къде повече се възвишаваш над него.

— Аз? Как тъй? — попита той учуден. — Подозирам, че чрез някоя от твоите хитрости искаш да ме лишиш от освежаващата сърцето наслада, над която се радва моята душа.

— Това не е хитрост, а сериозен размисъл, внушен от уважението и приятелството, които изпитвам към теб, драги Халеф.

Лицето му се бе свъсило и гласът му не прозвуча много любезно, когато каза:

— Това твое приятелство и уважение можеш да ми докажеш сега единствено с разрешението да пусна в ход кожата на речния кон.

— Изслушай ме само още миг! Ако и после все още държиш на желанието си, ще го изпълня. Съдията произнася своята присъда въз основа на законите, които владетелят е издал. Ако е против честта на съдията да изпълни лично едно определено от него наказание с пердах, то толкова по-малко може да хрумне на владетеля, който стои все пак много по-високо, да изпълнява палаческа длъжност. Признаваш го, нали?

— То си е действително вярно, сихди — потвърди Халеф, без да подозира, че с това съгласие влезе в поставения капан.

— И въпреки туй искаш със собствената си ръка да налагаш персийците?

— Разбира се! За теб, сихди, не е нужно да го вършиш, защото ти си съдията.

— Да, аз наистина съм съдията, ала ти стоиш извисено над мен.

— Аз? Извисено? Аз… над теб? — попита той, при което физиономията му показа израз на голямо напрежение.

— Ами да, защото нали ти си владетелят?

— Аз… владе… телят…?

— Да. Или не владееш над всички храбри хаддедихни от голямото племе шаммар? Кайзерите и кралете на западните страни владеят над своите поданици. Абдул Хамид тронува над всички народи на Турция, Насиред Дин дава закони на Персия, а ти повеляваш над всички воини и съпринадлежници на хаддедихните. Дали един такъв владетел ще бъде окачествен като кайзер, крал, султан, шах или шейх, не е от значение, защото всичките тези титли означават все същото и са с еднаква стойност.

Сега бе крайно забавно да се види промяната, настъпила в чертите на дребния хаджи. Мрачният израз изчезна, преобразявайки се полека-лека през всички възходящи степени на ведрината, докато милото личице направо засия от върховно щастие.

— Крал… кайзер… султан… шах… шейх… — извика той. — Наистина ли са съвсем еднакви тези думи? Ти трябва да го знаеш, сихди, защото на теб са известни всички неща, дето съществуват. Да, да, ти имаш право! Аз закрилям своите хаддедихни точно както шахът своята Персия, султанът — Турция. Както кайзерът на Лехистан мемлекети[69] или кралят на Туна[70] изискват покорство от своите поданици, така и на мен се покоряват всички тела, души и сърца на свободните бедуини, които съм събрал около моя трон. Сихди, радва ме, че си разпознал обхвата на моя ранг и си схванал измерението на моята извисеност!

— Да, така е, скъпи Халеф. И при цялата тази извисеност и ранг ти искаш лично да се снижиш до службата на палач и да въздадеш пердаха с пресветлейшата си ръка, чийто знак чакат най-храбрите от твоите воини?

— Машаллах! Не, няма да го сторя, защото това деяние ще опетни благоговейността, с която всички мои раншни и сегашни деди, прадеди и прапрадеди гледат отгоре към мен. На един свободен враг, който може да се брани, мога да въздам камшика през устата, в случай че ме оскърби. Ама да налагам пленник, комуто ти издаде присъда според нашите закони, това никога и нивга няма да ми дойде на ум. Аз съм задължен постоянно да приобщавам нови лъчи към блясъка на моето съществование и висотата на моето владичество. Ето защо те моля, когато се върнем от нашето пътешествие, да не забравиш да повториш това, дето одеве го каза за кайзерите, кралете, султаните и мен, та Ханнех, символът на всичкия чар на женския род, да разбере какво означава повелителят на нейната шатра за нея и всички, които го познават!

— Ще го сторя. И тъй, ти се отказваш от собственоръчното наказание на персийците?

— Да. Но понеже те непременно трябва да си получат боя, то те питам, кой всъщност ще изпълни тая въпреки всичко достойна за завиждане служба?

— Сафи, техният съюзник.

— Той…? О, сихди, това изпълва с горест и печал дълбините на моята душа! Тъкмо защото им е съюзник, той ще спуска ударите с такава нежна благост, че всеки от тях ще стига до отреденото му място като подслаждаща милувка. А срещу това въстава обилието от справедливост, обитаваща околностите на моето сърце.

— За тая работа няма защо да се кахъриш. Има едно средство, което ще насърчи по такъв начин силите на неговата ръка, че ще останеш доволен от резултата. Ела! Да отидем да доведем него и жена му.

— Да, да идем. Да се надяваме, че Сафи притежава достатъчно прозрение да схване, че ударите съществуват, за да преминат през кожата и бъдат почувствани и в най-крайната точка на човешката душевност. Ако ли още не го знае, ще трябва да се постараем да превърнем липсата на неговото познание в пълно осенение.

Отправихме се към келлека и намерихме силла и жена му все още в същото положение, в което ги бяхме оставили. Да останат цялата нощ в него неподвижни, им беше причинявало във всеки случай мъчения, ала не по-малко е било също душевното страдание, създавано от неизвестността за изхода на авантюрата.

Когато ги освободихме от ласото, едва бяха в състояние да стоят прави. Жената се държеше също така безмълвно както снощи. Сафи обаче не дочака какво ще кажем, а щом се почувства свободен, ни подхвърли въпроса:

— Вие искахте да ни освободите, в случай че се държим спокойно. Ние го сторихме. Можем ли сега да си вървим?

— Засега още не — отвърнах аз.

— Защо не? Вие ни дадохте обещание, а който не държи на думата си, подлежи на презрение и бива…

— Мълчи! — прекъснах го. — Никой не е тъй презиран както един предател като тебе и ако си мислиш, че можеш да разговаряш с нас, лъжеш се! Ние ви заповядахме да кротувате. Ако смяташ да сипеш сега оскърбления, ще си взема думата назад и ще ти се случи онова, което си заслужил със своето предателство!

Тогава Сафи си подви опашката:

— Аз не исках да ви оскърбявам, а само да знам дали и кога можем да си тръгнем.

— Дали ще ви пуснем, или ще хвърлим труповете ви в реката, ще зависи изцяло от теб.

— Труповете ни? — извика оня уплашен, а жена му се вторачи ужасено в мен. — Трябва ли да означава това, че искате да ни убиете?

— Не да ви убием, а да ви накажем със смърт. Та нали и вашето намерение беше да ни отведете на смърт. Аз съм християнин и щадя живота дори на най-презрения човек, защото знам, че Бог е единственият справедлив съдник. Освен това ти си толкова жалко създание, че ме е гнус да се занимавам с наказанието ти. По тези две причини ще те пусна да си вървиш, стига да окажеш пълно послушание на заповедта, която сега ще ти дам.

— Кажи какво трябва да сторя! Трудно ли е?

— Не. Тримата персийци, на които се канеше да ни предадеш, също като теб заслужават смърт, но както съм готов да проявя милост към теб, така и на тях искам да подаря живота. Съвсем без наказание обаче те не бива да останат.

— Не, не бива! — вметна Халеф, понеже се касаеше за любимата му тема. — Те ще получат пердах, освежаващ сърцето пердах. Виж курбача, дето виси на пояса ми! Той е изготвен от подкрепителната кожа на речен кон и ето защо притежава едно отрадно предпочитание към човешката кожа. Аз ще ти заема камшика, за да докажеш на твоите съюзници, че изпитваното от теб приятелство към тях притежава онази сила и убедителност, която изискваме от твоята ръка.

— Правилно ли разбирам? — попита Сафи стреснато. — Аз трябва да бия?

— Да — ухили се Халеф радушно. — И тримата, и то толкова яко, колкото можеш да налагаш. Ние ще следим. Ако само един-едничък удар не е така силен, както желаем, ти самият ще получиш ударите, които сме определили за тримата общо.

— Аллах, Аллах! Не мога да го сторя!

— Защо не?.

— Защото по-късно, когато си заминете, ония ще ме убият за тая работа.

Нещата действително стояха така, вярвах на силла, и ето защо сметнах за уместно да го успокоя с думите:

— Те няма да знаят кой ще ги пердаши, понеже ние преди туй ще им вържем очите. Ти ще въздадеш на предводителя петдесет, на Афтаб четирийсет и на третия трийсет крепки удара! Щадиш ли хайманите, то получаваш отредените за тях сто и двайсет удара. Нямаме време, решавай! Подчинение или смърт, друг изход за теб няма.

Сега той изяви готовност. Отидохме при колибата, където вързахме на първо време мъжа и жената.

След това аз пристъпих с Халеф във вътрешността.

Педер-и-Бахарат не се държеше по-различно отколкото през нощта. Едва ни видял, той кресна:

— Ще се покориш ли сега най-сетне и да ни освободиш?

От тая наглост бързо разгневяващият се хаджи така го засърбя ръката, че той замахна и забравяйки както «величието на своя сан», така и «измерението на своята извисеност», лепна на персиеца една оглушителна плесница.

— Куче! — заплаши. — Сега почувства само ръката ми. Кажеш ли още една невежлива дума, то ще усетиш ножа ми и заминаваш за Геената. Един предвкус за радостите, които те очакват там, ще дадем и на теб, и на спътниците ти да опитате още сега.

Зашлевеният не се осмели да отговори. Толкова по-ясно обаче говореха неговите очи, изпускащи към нас светкавици на смъртна омраза. Халеф размота кашмиреното сукно от хълбоците му, разкъса го на три части и върза очите на пленниците. После излязохме пак вън. Там той ме дръпна настрани, за да не бъде чут от Сафи и жена му, и попита:

— Сихди, нали ще присъстваш, когато тези силлан получат сега благодатта на нашата благодарност?

— Не. Това ти нали си го знаеш от по-рано. За съжаление, има случаи, в които е необходимо да се обработват хора с удари, ала за мен е толкова неприятно да гледам как едно Божие подобие бива подлагано на това ужасно унижение, че правя всичко възможно да стоя надалеч. Тези хора са вързани и ще трябва без съпротива да приемат полагаемото им се. Сафи също държиш в твоя власт и ето защо мисля, че присъствието ми на тази противна сцена не е необходимо.

— Противна? Сихди, ти във всяко отношение си силен мъж, само в това си слаб. Не е противно, а наопаки, радостно е да гледаш, че справедливостта не е измамена в това, което й принадлежи. Ти ме нарече владетел. Дълг на всеки повелител е да се убеди, че всяко злодеяние получава заслуженото си възмездие. Е, добре, аз също искам да се убедя, толкова повече че тук наказанието е много по-ниско, отколкото в действителност би трябвало да бъде. Който заслужава смърт, а получава удари, трябва да ги сдобие така, че да не ги вземе по грешка за сладки фурми. Сега аз отивам и ако силлът не бъхте с всичка сила, ще забравя висотата на моето господство, като усиля здравината на ръката му с моя курбач.

Халеф отвърза пак Сафи и отиде с него в колибата, пред която жена му остана вързана. Аз се отдалечих, за да не чувам крясъците на налаганите. Мина може би половин час, додето Халеф дойде. Моята следа му бе казала накъде съм се упътил. Неговото лице в никой случай не излъчваше доволния израз, който бях очаквал, и по тая причина се осведомих:

— Гладко ли мина?

— Да — изръмжа в отговор хаджията. — Само областите, посетени от курбача, не са вече гладки.

— И все пак ти не си доволен?

— Работата протече по-другояче, отколкото бях очаквал. Сафи шибаше с все сила, ала никое от трите кучета не издаде и звук. Скърцаха зъби, чувах го. Когато последният удар се бе стоварил, си помислих, че сега поне ще ме заплашват и опустосват. Ама те останаха неми. Само ме гледаха люто!

— За нас това е по-голяма заплаха, отколкото ако бяха беснели. Горко ни, ако им паднем в ръцете!

— Искаш ли да ги видиш?

— Не.

— Така си помислих, затова претърсих поясите и джобовете им и ти донесох намереното.

— Какво?

— В джобовете на Педер-и-Бахарат се криеше това злато и тоя пергамент. Другите двама нямаха нищо освен няколко дребни монети, които им оставих.

Подадената ми от Халеф кесия съдържаше около петстотин тумана. Аз я върнах отново на хаджията. Прокъсаният на няколко места пергамент беше изписан от едната страна с цифри. На другата видях някаква малка скица, от която нищо не можах да разбера, и една колонка от имена, вероятно без значение за мен. Въпреки това пренесох, следвайки старата си привичка, плана и имената в моя бележник. Няколкото малки групи от размазани, подобни на клинопис щрихи сметнах за несъществени, понеже изглеждаха така, сякаш някой само си бе опитвал перото, ала те останаха, както се оказа по-късно, ясно впечатани в паметта ми. После върнах пергамента и казах:

— Занеси им всичко! Тези неща не са ни необходими.

— Сега какво ще правим? Аз вързах пак силла там до жена му.

— ще продължим плаването си, но ще разхлабим вървите на двамата дотолкова, че да им е необходимо известно време да се освободят напълно. Така ще спечелим достатъчно преднина да стигнем в Багдад преди тримата персийци, макар салът им да е по-бърз от нашия.

— Умно си го замислил, ако и да не е нужно да се страхуваме от такива хора. Ще ми дадеш ли все пак позволение, поне с мъжа от Мансурийе и жена му да се сбогувам, преди да тръгнем?

— Че за какво? Не е необходимо.

— Не е необходимо? О, сихди, ама и ти колко малко си посветен в потребностите от поздравите между хората! Та нали людете нито се събират, нито се разделят, без да си направят предписаните поклони на дълбоко уважение и си разменят уверенията за искрена любов и вярност. Ако в страната на нявгашното ти рождение може да се живее без тези вежливости, то с това още далеч не се доказва, че високообразованите народи на Ориента могат да се разотиват ей така мълком като две дафади[71], които, след като са се срещнали и пулили една в друга, се разскачат нямо, едната към изход, другата към заход слънце.

Пътят ни към сала водеше покрай колибата, към която Халеф закрачи с горда стойка. Там аз полуразвързах Сафи и жена му, и то така, че трябваше още часове наред да се трепят, докато се освободят напълно от вървите си. Додето вършех това, дребният хаджи каза на силла:

— Когато благородни приятели трябва да се разделят, от миглите им рукват сълзите на разлъката и слънцето на меланхолията залязва зад планините на траура. Когато пръв път те съгледах, душата ми побърза ликуващо насреща ти, а ето че сега трябва да се отвърна от теб и аз виждам пред мен да зее гробът на моето щастие. Спущам се в ямата с надеждата, че ти в най-скоро време ще ме последваш и ще бъдеш зарит там наместо мен. Нашето съжителство беше твърде кратко, ала въпреки туй теб те приковаха тук най-добросърдечните сиджими, пък салът ни цяла една нощ беше пленителното местонахождение на вашия душевен покой. Да се надяваме, че сегашната ни горчива раздяла не означава разлъка навеки, тъй като аз желая очите ни отново да се намерят. Тогава моят пулс ще ти посвети всичките си удари, като се превъплъти в ей тая кожа от нилски кон, а милувките на моя курбач ще ти докажат с дълбока убедителност, че ми е скъп споменът за теб и твоите заслуги. Аз съм Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните. Не забравяй това, о, Баща на предателството, Дядо на лъжата и Чичо на преструванството и низостта!

След като бе дал по този начин воля на сърцето си, Халеф го чумоса презрително и се извърна да ме последва. Ние отведохме конете си на сала, освободихме го и го оставихме да се носи по течението, придържайки се в близост до брега, за да прилегнем отново там, където лежеше келлекът на персийците. Исках да отнема възможността на тримата мъже да ни настигнат още преди Багдад и следствие на това да узнаят къде ще се намираме там. Ето защо прерязах въжето, с което бе вързан салът, след което го изтеглихме с нас до средата на течението и го пуснахме да отплава.

Заловихме се за греблата, за да увеличим скоростта на нашия келлек, и скоро минахме край Решидийе. След него последваха селищата Суаджен, Джерият ел Маман, Хабиб ел Мураллад и Имам Муса, откъдето се плъзгахме в продължение на още може би час помежду растящите отдясно и ляво палмови горички, додето достигнахме моста на Багдад. Там пристанахме до кумрука[72], ала никой не ни попречи, понеже аз веднага представих отличните си легитимации. Бяхме пристигнали благополучно до първата си цел.