Край развалините на Вавилон

12. В кулата на Вавилон

Много ми се искаше да яздя в галоп, но не биваше заради многобройните пресъхнали канали, ровове и разните други падини, които трябваше да прекосявам. Въпреки това напредвах толкова бързо, че само след три четвърти час пресякох керванския път за Кербела. После минах край Тахмазийе и по-късно край Телл Маркех, след което свърнах към Бирс Нимруд.

Тук отново се нуждаех от някое място, където да скрия конете. Вчерашното, където бяхме открили следите на бодливите свинчета, беше отлично, но в тъмнината мъчно за достигане. Когато заранта яздихме с войниците към Хиле, аз непреднамерено бях разглеждал руините, край които минавахме, и ето как си спомних сега един процеп в някакъв зид, който вероятно отговаряше за моята цел. Та яздих до съответния район и не го пропуснах.

Слязох и прегледах мястото по-подробно. Не бях се заблудил, то отлично подхождаше за намерението, което преследвах. Ето защо вкарах конете вътре, вързах ги за колчета и им наредих да легнат. Нож вече нямах, защото моя Педера ми го беше отнел. По тая причина пъхнах в джоба единия от револверите. Всичко друго оставих. После тръгнах да търся Халеф.

По мое пресмятане той трябваше вече да е пристигнал. Бягството ми неминуемо бе подтикнало неговите конвоиращи към най-голяма бързина. Приех, че хабсът, в който бяха искали да ни отведат, беше някогашният затвор на нашия бинбаши. Входът ми беше известен, така че знаех накъде да насоча издирванията си, трябваше да мина през мястото, където бяха отворени и изгорени ковчезите. Отправих се нататък.

Понеже познавах терена, не срещнах трудност, но се пазех да бъда чут или видян от някого. Използвах всеки ъгъл, всеки издатък, за да се ослушам, преди да продължа, и това ми отнемаше повече време, отколкото бях възнамерявал в действителност да употребя. Наоколо владееше дълбока тишина; дори въздухът бе сякаш неподвижен. Това бе именно смъртта, заметнала отпреди повече от две хиляди години своя саван над толкова безгрижния Вавилон! Стигнах до мястото, от което с Халеф най-напред бях забелязал горенето на труповете, и неволно спрях. Тогава вляво от тухлените отломъци прозвуча приглушен глас:

— Сихди!

Тази дума мигом ме привлече нататък. Нима Халеф беше успял да избяга и ме чакаше тук, знаейки, че ще го търся?

— Халеф, ти ли си? — прошепнах.

— Да. Ела бързо, иначе ще те открият!

— Първо се покажи! Пристъпи напред! — подканих го аз с моята доказана предпазливост.

— Ето ме! Но ела бързо! Те са наблизо, там, хей там отзад и също отсреща. Веднага ще те съгледат!

Халеф беше напуснал за миг скривалището си. Той беше това, дребното сухо човече, в добре познато облекло. При говоренето махаше припряно с две ръце. За мен действително трябва да бе опасно да се задържам по-дълго тук. Стрелнах се бързо и безшумно към него между късовете от стени. Тогава бях сграбчен, получих по главата удар като от сап на брадва и се сринах с безжизнеността на пън.

Нека не дръзва човек да предопределя какво да се случи и какво не! Казвам го сега, казвал съм го често и преди, но трябва все пак да призная, че тъкмо аз в моя превратен живот съм извършвал стотици пъти току-що порицаната грешка, а и хиляди други. А пък са ми известни редовете от добрата стара църковна песен: Не си ти все пак регента, който да води всичко трябва; Бог в ръце държи властта и всичко Той добре отрежда.

Когато дойдох отново на себе си, лежах в дълго, тясно, немного над човешки ръст високо помещение, чиито стени бяха изградени от тухли. То беше осветено от поставената в една ниша малка глинена маслена лампа само дотолкова, че не можеше да се различи нищо освен близката околност на тази ниша, която съдържаше още няколко такива лампи. В единия ъгъл, докъдето проникваше оскъдната светлина, видях в земята — пясъкът там бе отстранен — една дупка да води някъде надолу. До нея лежаха махнатите покривни дъски, няколко инструмента и въжета. Веднага си казах, че това е описаният ни от Дозорца ходник, в който е лежал със своя дебел Кепек. Бях попаднал в капан, за щастие познат, макар никога да не бях влизал във вътрешността на Бирс Нимруд.

Беше ясно, че не Халеф ме е бил повикал. А и дори да не се бях досетил самият, то това сега щеше да ми бъде доказано, защото точно срещу мен клечеше на стената «мюрето» и ме наблюдаваше зорко, от което бе явно, че е поставен като мой пазач. Имаше дребна, суховата фигура и носеше дрехите на хаджията — едно извинение за мен, дето го бях сметнал в тъмнината за Халеф. Като забеляза, че очите ми са насочени към него, кьосавото му лице се разкриви в ухилване и той се подигра:

— Слава на Аллах, че най-сетне се пробуди! Ударът, който получи, беше добре нанесен. Вие християнските кучета, изглежда, притежавате железни черепи, защото този удар на всеки правоверен щеше да разтвори дверите на рая. Нали умно нагласихме нещата?

Понеже не отговорих на въпроса, предрешеният контрабандист продължи суетно:

— Вие се наричате прочути хора и ето защо не бива да се учудвате, че познаваме вашите особености. Когато бе доведен само твоят придружител, Сефира веднага каза, че ти ще подириш приятеля си. Аз трябваше да те чакам, тъй като фигурата ми е подобна на неговата. Проучих мястото, край което вероятно щеше да се промъкнеш, и Сефира ми даде указание как да те примамя в засадата, което и сторих. Беше направило впечатление, че твоят спътник постоянно те нарича «сихди», и с тази дума ми се удаде да разсея първоначалното ти подозрение. Аллах ти беше взел остротата на зрението и слуха, иначе щеше да се усетиш, че друг те извика.

— Сега къде съм? — попитах.

Не очаквах да чуя истината, но ако се впуснех в разговор с него, може би щях да успея да преценя от думите му някои неща, които не би ми казал.

— Май много ти се иска да го знаеш? — ухили се той. — Аз ще излея върху теб добротата на моето сърце и ще ти дам желаните сведения. Ти се намираш в преддверието на пъкъла, в който Шейтана те чака с всичките си подчинени, за да им покаже как трябва да бъде одрано едно християнско куче от твоя сой. Кажи, харесва ли ти това?

— Много!

— Не се преструвай! Та нали виждам страха, който е обхванал душата ти. Също така не е необходимо тепърва да те известявам, защото ти самият трябва да си го кажеш, че Шейтана ще изнамери за теб най-големите наслади, които могат да бъдат предложени в Джехенната.

Той вероятно бе имал намерение най-благодушно да ми опише тези «наслади», но не стигна дотам, защото в този момент от споменатата дупка се зачу шум от стъпки, опипващо изкачващи стъпала, а после се появиха трима мъже, от които втория и третия не познавах, но затова пък толкова по-добре познавах първия — беше Сефира. Той ми хвърли един изпитателен поглед и попита пазача:

— Виждам, че чапкънът се е свестил. Говори ли с него?

— Да — отговори дребният.

— Той какво каза?

— Че тук много му харесва.

— Това е изрекъл не франкът, а неговото отчаяние. Той може да се досети какво го очаква. Тук има по-различни съдии отколкото в Хиле, а и няма дувар, през който да се избяга. За съжаление, сега нямаме време да се занимаваме с него, нос толкова по-голяма любов ще го сторим по-късно. Свалете го долу! Ще го сложим при пишкхидмет баши, нямаме друго място. При шейха на хаддедихните не бива да го вкарваме, защото съберат ли се заедно, ще започнат да кроят планове за бягство, а това трябва да се предварди.

— Мога ли да си получа дрехите? — попита пазачът. — Не ми се иска да нося облеклото на проклетия сунит нито миг по-дълго, отколкото е необходимо. Та нали е прокълнато всичко, което един такъв нечестивец докосне!

— Ще си вземеш облеклото, когато стигнем долу! Сега вържете очите на неверника! Той не бива да види нищо. И му освободете временно краката, за да може да върви и да не се налага да го носим!

Заповедта беше изпълнена. Сега бях изправен и отведен до дупката. Преброих при слизането осемнайсет стъпала, което се съгласуваше с описанието на бинбашията. Долу по звученето на гласовете, когато се заговори, установих, че се намираме в голямо помещение. Най-вероятно беше номер едно от петте четириъгълника според обозначението на поляка.

Бях поведен по-нататък. Една решетка, която докоснах, ми издаде, че сме достигнали номер три.,Тук пазачът каза:

— Сега ще си сменя дрехите с хаддедихна. Установих, че тръгна надясно, и от това заключих, че Халеф е настанен в помещение номер четири. Персиецът го задържа.

— Изчакай, докато свършим с християнина! Ти си вече омърсен и една минута повече не е от значение!

След това чух да се избутва резе и да издрънчават железни пръти. Вдигнаха направената от яки железа рулетка, която знаех от изложението на Дозорца, и ме тикнаха в номер пет. Едва бях стъпил там и прозвуча един глас:

— Най-сетне идвате да ме пуснете! Не мога да издържам повече в ремъците и този мрак!

— Ще се наложи и повечко да изтърпиш — ухили се Сефира. — Такива скъпи гости човек не може да пусне толкова бързо да си вървят.

— Но аз сторих всичко, което поискахте от мен! Удръжте думата си и ме освободете!

— Успокой се, любимецо мой! Още не сме свършили изцяло с теб!

— Какво искате още?

— Ти ни даде само един ордер. Ние искаме повече!

— Само един? Та нали искахте само него. Той ви беше предостатъчен! Сумата, която изписах, представлява почти цялото ми състояние!

— Тъкмо затова още не сме свършили с теб. Ние не искаме състоянието ти отчасти, а цялото.

— Аллах керим! (Аллах да се смили!) Какво съм ви сторил, че искате да ме превърнете в просяк? Имайте предвид, че живея в ощастливяващата близост на владетеля, който ще ми предостави на разположение цялата власт да си отмъстя на вас!

Всички избухнаха в гръмък кикот, а персиецът се подигра:

— Ти или си побъркан, или си много тъп. Нали само от нас зависи дали ще намериш възможност за отмъщение, или не. Само да поискам и ти никога няма да видиш твоя ощастливяващ владетел. Необходимо е само да допра дулото на този пищов до челото ти и да натисна спусъка, за да е свършено с теб и отмъщението ти!

Той явно му допря пищова, защото камерхерът изкряска страхливо:

— Стой! Не стреляй! Ще сторя всичко, което поискате от мен!

— Хубаво! Засега не искам нищо повече, освен да мълчиш, докато сме тук. Не можем да понасяме жалкото ти хленчене. Дойдохме да ти покажем, че ти мислим доброто. Ти ревеш, че времето ти се видяло дълго, сега то ще ти се скъси. Тук ти водим един другар, с когото ще можеш да си бъбриш. Той е обречен на смърт и ще умре пред очите ти в това помещение по начин, който ще ти достави великолепно развлечение. Я го погледни! Той, наистина, е само едно прокажено християнско куче, но…

— Та това е Кара Бен Немзи! — прекъсна го камерхерът.

За да ми покаже лицето, Сефира бе свалил превръзката от очите ми и бе издигнал лампата.

— Да не би да го познаваш? — попита той бързо. — Откъде?

— Срещнах го в хана, където той се скара с мен.

— Е, тук отлично бихте могли да продължите. Имате най-добрата възможност за тая работа и за шест-седем часа никой няма да ви обезпокои. По-преди не го ли познаваше?

— Не. Но той ви познава.

— Откъде знаеш?

— Кара Бен Немзи ме предупреди за вас.

— Как така?

— Каза ми, че сте турили око на Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Машаллах! Как е възможно да го е знаел? Кажи, как го узна и кой ти го издаде?

Персиецът се обърна с тази подкана към мен. Окото му метна светкавица, а огненочервеният белег на лицето му потъмня. Понеже не отговорих веднага, добави заплашително:

— Говори бързо, иначе ще ти отворя устата!

Аз обаче останах спокоен.

— Не си го въобразявай! Аз говоря само когато ми харесва. От твоите думи заключавам, че ще се върнеш след шест-седем часа. Това време ми е достатъчно да си изясня по какъв начин да говоря после с теб.

— Добре! Отлично! — ухили ми се оня в лицето. — Значи след този срок ще знаеш как да общуваш с мен?

— Да.

— А аз още в този миг знам как ще се държа с теб и какъв край ще приеме нашето познанство. Ти няма да напуснеш жив това място и твоята смърт ще бъде ужасна, толкова ужасна, че после пъкълът ще ти се стори като избавител но прибежище!

— Вярвам, че това е намерението ти, но аз съм убеден, че няма защо да се боя нито от теб, нито от смъртта в пъкъла. Продължителността на моя живот почива не в твоята ръка, а в тази на Аллах, и понеже той е справедлив съдник, то е сигурно, че по-скоро той теб ще улови отколкото ти мен!

— Та аз вече те имам! — изсъска ми Сефира.

— Само временно, за кратко. Той обаче няма да те изпусне от ръцете си. Ти не можеш да ме задържиш тук, твърде слаб си за тая цел. Но когото вкопчи гневът на Аллах, за него надежда за изплъзване няма, той ще бъде смазан.

— Брей, че чуден пророк се извъди! Искаш ли да ти падна на колене и да те почета? Казвам ти, говориш като човек, който страда от неизцерима помраченост на ума. Като дрънкаш за гнева на Аллах, то аз му противопоставям моя и ти скоро ще узнаеш кой от тях е по-опасен. От моята ръка и Аллах не може да те спаси. Тук при Бирс Нимруд той не струва нищо. Тук единствено аз съм господар!

— Богохулник!

— Не богохулствам. Аз си познавам властта, в която ти дръзваш да се съмняваш. Чуй какво ще ти кажа! С новия ден ще започнат твоите предсмъртни мъчения и само ако ме помолиш за милост, те ще свършат до края на деня, иначе ще траят няколко дни!

— Чуй тогава аз какво ще ти кажа! Със започването на новия ден ще се свърши с твоята въображаема власт, а в края на този ден ще те сграбчи юмрукът на Извечната справедливост. Сега двамата изразихме своите мнения и ще видим какво ще се случи!

Тези думи в никой случай не бяха подсказани от определено намерение, а аз самият не знаех как се стига дотам да ги изговори. Но бях убеден, че са резултат на внушение, чийто извор не се намираше у мен. Сефира ме обходи с презрителен поглед.

— Да, ще видим какво ще се случи. Аз го знам още отсега, а ти ще го узнаеш веднага щом се върна. За да получиш междувременно един предвкус от радостите, които те очакват, ще те ощастливим с онова блажено положение на крайниците, за което могат да имат претенция само лични господари и което ние обикновено наричаме са’адет-и-беден[241]. Вържете го, но толкова здраво, че да не може да се помръдне!

Можех да се отбранявам, но вероятно без всякакъв успех. Ето защо се отказах от съпротивата и се оставих да правят с мен каквото искат. Бях заставен да седна. Дръпнаха ми коленете до гърдите и ги вързаха там с едно прекарано около врата въже, което навеждаше главата ми до тях. Двата края на това въже бяха неколкократно омотани около глезените и здраво вързани. После обвиха ръцете ми около коленете и ги стегнаха така силно, както си мислеха, че всяко развързване на възлите изглеждаше изключено. Тялото ми сега прие стойката, окачествявана с израза «сложен в прангите».

Преднамерено си послужих с думите «както си мислеха», защото не бяха забелязали, че не са постигнали изцяло намерението си. Докато ми бяха свързвали подлакътниците, аз бях сложил китките високо една върху друга и същевременно бях натискал възможно по-надолу лактите. Като ги издърпах и после ги извъртях в ставите, примката щеше да се отпусне и може би щеше да ми се удаде да я изхлузя. В тази надежда ме подкрепяше благоприятното обстоятелство, че самите ми ръце висяха свободно. Понеже бяха стегнали заедно основите на китките, негодяите не сметнаха за нужно да обезвредят и ръцете. Според тях така им бях подсигурен в това подземно помещение, че дори и да не бях вързан, нямах и най-малък шанс да избягам.

Когато сметнаха, че така са ми отнели всяка възможност за движение, ме издърпаха в един ъгъл. Сефира ме улови за раменете, разклати няколко пъти тялото ми като люлеещ стол и каза:

— Тъй, това е са’адет-и-беден, което в продължение на седем часа ще ти доставя блаженство, началото на райските наслади, които сме ти предопределили. Сега заплашвай колкото си щеш с твоя «юмрук на Извечната справедливост», над който мога само да се изсмея!

— Аз ще ти припомня тези думи — отговорих, — но тогава вече няма да се смееш!

— Стори го, червей, ще се радвам!

С тези думи той се извърна и излезе, а другите го последваха. Железните пръти издрънчаха надолу. Резето бе тикнато напред и около нас сега бе напълно тъмно. Едва бяхме останали сами и камерхерът започна:

— Кой би си помислил, че…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Трай сега! Трябва да се ослушаме!

Обърнах се така, че ухото ми докосна земята, и се заслушах. Затварящата рулетка не бе в състояние да задържи напълно звуковите вълни. Чух ясно, че четиримата мъже отидоха в номер четири, следователно при Халеф за облеклото. След може би десет минути се върнаха оттам и се отправиха към номер едно, за да се изкачат, както приех, в ходника. Различих определено стъпките на четирима души и значи можех да бъда убеден, че никой не е останал да ни надзирава. И за какво ли? Те го считаха за излишно, а и вероятно се нуждаеха от всички налични хора.

Сега направих гореспоменатия опит с омотаното около китките ми въже. Получи се хлабина, само че не толкова голяма, за да ми е възможно да си измъкна едната ръка. Но поне можех да ги въртя и успях да докарам по тоя начин възела в пръстите. Трябваше да го развържа, над което прекарах четвърт час. Докато се занимавах с него, камерхерът попита:

— Слушаш ли още, или сега мога да говоря?

— Можеш, но съвсем тихо — прошепнах. — Не е изключено все пак някой да се е промъкнал да подслушва.

— Кажи, как се озова тук? Та вие поехте по пътя за Багдад!

— Сторихме го само привидно. Върнахме се по околен път да ви спасим.

— Да… ни… спасите? Но ти самият си пленен!

— Това не ме безпокои. Или може би те смущава моето присъствие?

— Не! Как стигна до тази мисъл и до този въпрос?

— Забрави ли какво ни подвикна в хана? Думите ти гласяха: «Хич не ни се мяркайте повече! Една стара персийска поговорка изисква всеки шиит, който срещне християнин, да го отритне от себе си, защото ще си носи последиците и в този, и в онзи живот!» Е, аз съм християнин, а ти — шиит. Отритни ме сега!

— Ефенди, не бива да приемаш казаното така, както прозвуча, толкова повече, че всичко стана по-другояче, отколкото си го представях. Ако бях взел под внимание предупреждението ти, сега нямаше да лежа тук, а придружителите ми нямаше да бъдат избити!

— Избити?

— Да. Всичките единайсет. Насилиха ме да присъствам и гледам, без да мога да им помогна. Предлагах пари след пари за живота им, но този, когото сега наричат само Сефир, ми се изсмя и заяви, че не бивало да оставя живи свидетели, а парите ми и бездруго щял да получи.

— Единайсет души убити! Това е направо сатанинско! Разкажи как попаднахте в ръцете му!

— Стигнахме в Хиле и аз веднага потърсих санджаки, при когото заварих Сефира…

— Говорихте ли там за мен?

— Не. Приказката бе само за моето пътуване и за опасностите, които дебнат тук всеки имотен поклонник.

— Отлично замислено! Убеден съм, че Сефира е навел разговора на тази тема.

— Предположението ти нацелва вярното. Санджаки ми обеща своята закрила. Но Сефира ме предупреди за него.

— Тайно?

— Да. Потърси ме после, когато бях сам, и ми каза, че санджаки бил в разбирателство с разбойниците и получавал хубавичка част от плячката.

— Ти повярва ли?

— Защо не? Такива неща се случват, и то не само тук, в страната на турците, където служителите често с години чакат напразно изплащането на заплатите си и поради това са принудени да търсят тъмни пътища за припечелване на пари. Сефира ми съобщи доверително, че също възнамерява да отиде до светите места, но щял да се пази да сподели със санджаки, че ще потегли още тази вечер. Бил оставил хората от кервана си, все мирни и благонадеждни солаиб, при руините и щял да пристъпи към пътуването, без и една дума да каже на санджаки.

— Покани ли те да се присъединиш към него?

— Не, аз го помолих.

— Той точно това е искал!

— Да. За съжаление, аз не го заподозрях. Той избърза напред с коня си, за да ни чака извън града. Ние тръгнахме малко по-късно и когато стигнахме при него, пое водачеството.

— Значи съм го смятал за по-предпазлив, отколкото е в действителност. Мислех, че ще си подсигури алиби.

— Какво е това алиби?

— Рех матрах[242], доказателство, че по време на престъплението обвиняемият е бил на друго място, не там, където е било извършено. Смятах, че ще остане при санджаки в Хиле и ще предостави нападението на така наречените солаиб. При това положение щеше да може да удостовери, че не е участвал.

— Защо употребяваш израза «така наречените»?

— Защото тези хора не са честни солаиб, а разбойнически гхазаи.

— Аллах! А тъкмо защото той ги окачестви като солаиб, му имах такова доверие, понеже знам, че членовете на това племе се боят от всяка войнствена дейност.

— Именно за да събуди доверието тук, е охарактеризирал хората си като солаиб. Ако ми беше хванал вяра, нямаше да попаднеш в техните ръце! Но разказвай сега нататък!

— Отправихме се към руините — към коя част, не знаех, защото беше тъмно, а не познавам тази местност. Яздех с него начело, моите хора ни следваха. Между нас и тях имаше дистанция…

— Аха — вметнах аз, — Сефира е искал да те отдели от тях, защото е трябвало да останеш жив!

— Да. Внезапно зад нас прозвучаха няколко крясъка. Когато се обърнах, видях хората си в битка с непознати мъже.

— И веднага побърза нататък да им помогнеш?

— Поисках, но тогава Сефира ме удари с приклада на пушката си по главата и аз се сгромолих от коня. Той скочи и ми върза ръцете на гърба. Същевременно заплаши, че веднага щял да ме наръга, ако закрещя или направя някакво движение.

— Ти подчини ли се?

— Да, можех ли другояче да постъпя? Казвам ти, аз не съм страхливец, но в такова положение не помага и най-голямата дързост. Видях го по моите хора. Неколцина бяха убити, другите бяха вързани като мен и отведени заедно с животните до едно закътано място, където негодяите запалиха малък огън, за да ни опразнят при неговата светлина джобовете и да ограбят също всичко останало, което имахме по нас. После те бяха един след друг злочесто намушкани! Гледал ли си някога как някой кисаб[243] пробожда животните си?

— Да.

— Така, точно така изглеждаше, когато острието пронизваше поред сърцата им. Ужас ме обзема само като си го помисля! Мен оставиха жив, само мен, защото трябваше да подпиша документи, с чието представяне убийците искат да получат пари, много пари.

— Ти вече си го сторил?

— Да. Да не би да мислиш, че не е трябвало? Сефира стоеше с изваден нож и заповядваше. Ако бях се възпротивил, щях да бъда намушкан също като тях.

— Къде стана подписването?

— В съседната стая.

— Имаше ли там прибори за писане?

— Прибори и всичко необходимо. Подпечатах с пръстена, който ми бяха отнели. Сефира извади всичко това от един голям, обкован с железа сандък, ключът за който висеше на една връв около врата под елека му. В него видях също пари, много пари в сребро и злато. Той ми показа и искрящи скъпоценни камъни.

— Как? Показа ти ги?

— Да. Не се учудвай! Вярно е, защото ги видях със собствените си очи! Беше събрана цяла планина от богатства!

— Ти ме разбра погрешно. Аз в никой случай не се учудвам на тези съкровища. Те не ми правят никакво впечатление. Но че той доброволно ти ги е показал, това не е добър знак за теб.

— Как така?

— Ти се надяваш скоро да бъдеш отново свободен, нали?

— Разбира се! Вярно, ще трябва още веднъж да подпиша, както впрочем ти самият чу преди малко, но после той ще ме пусне да си вървя.

— Това твоят мъчител ли ти го обеща?

— Да.

— И ти го вярваш?

— Защо не?

— Как още питаш? Сефира е накарал да избият хората ти, за да няма свидетели на неговото злодеяние. А в случай че останеш жив, ще бъдеш свидетел на престъплението. Я поразмисли върху това!

— Аллах, Аллах! Разбирам какво искаш да кажеш.

— И когато един разбойник показва на някого съкровищата си, то го прави само защото е убеден, че въпросният няма да може да издаде нищо. Тази сигурност обаче дава единствено смъртта!

— Мебада! (Само това не!) Ти ме караш да надникна в една бездна, черна като дълбината на провалата!

— Просто съм откровен с теб. Веднъж ти вече ме възнагради с неверие и трябваше скъпо да заплатиш. Не се ли вслушаш и сега в мен, с теб е свършено. Повече няма да видиш небето, а ще бъдеш намушкан тук, както са били изклани хората ти.

— Убеден ли си в това?

— Такова е моето твърдо, непоклатимо убеждение.

— Аллах да се смили тогава над мен в своето милосърдие! Длъжен съм да ти повярвам, макар да не ми се иска. Като размисля над думите ти и взема предвид лошотията на тези хора… с какво хладнокръвие изпонамушкаха придружителите ми, не мога да не ти дам право, аз съм изгубен!

Е, понеже сега му стана ясно какво го очаква, той започна да се вайка и окайва. Молеше се на Аллах, скимтеше от страх, а в промеждутъците ми правеше куп безполезни, неизпълними предложения как да се спасим. Междувременно ми бе провървяло да разпусна възлите и да си освободя ръцете. Да развържа въжето на врата, коленете и краката, беше вече дреболия. После станах и запротестирах и заопъвах с безкрайно удоволствие крайниците си. Сега Сефира можеше да се яви с всичките си хора, нямах страх от тях!

Първото, което направих, бе да отида до описания от Дозорца ъгъл и да изследвам пода. Тук имаше нисък, но широк куп тухлен прах, толкова фин и лек, че мушнах ръката си почти до рамото, без да срещна особена съпротива. После се отправих към изхода, за да опипам рулетката. Оттук не можеше да се излезе. Понеже причиних тихо подрънкване на железните пръчки, пишкхидмет баши предупреди:

— Чуй! Няма ли някой при вратата?

— Не. Аз бях — отвърнах.

— Ти…? — попита той удивен. — Твоят глас сега звучи отгоре. Нима си прав? Как отиде до вратата? Та нали си вързан!

— Бях, сега вече не съм. Докато ти само се вайкаше, аз работех и се освободих от вървите. Сега ще освободя и теб.

— О, Аллах, Аллах! Какво щастие ме сполетя! Да, ела бързо, ефенди, и ме освободи… освободи… освободи!

— Не толкова високо! Всъщност аз изобщо не мога да те освободя.

— Защо?

— Защото съм християнин и моето докосване ще те опозори и в този, и в онзи живот.

— Не говори така! Каквото било, било, то трябва да бъде простено и забравено. Аз заявявам, че християните са много добри и благородни хора, напълно съм убеден в това!

— Е, да, когато се нуждаете от нас, ни хвалите, но иначе устата ви са пълни само с плюнка за «неверническите кучета». Но тъкмо защото съм християнин, няма да те зарежа да лежиш тук, докато се върне Сефира. Как си вързан?

— Нозете ми са вързани наедно, а ръцете — пристегнати към тялото.

— Тогава няма да е трудно да те освободя.

Коленичих при камерхера и без усилия му снех двете въжета, след което той скочи и даде такъв непредпазлив израз на радостта си, че трябваше да му заповядам да мълчи.

Сега се касаеше да изследвам по-обстойно ъгъла, отколкото преди малко. Камерхерът ми помагаше. Гребяхме тухления прах с шепи и го хвърляхме на земята встрани. Но имаше не само прах, а и множество трошливи отломки от тухли. По този начин се образува дупка, която ставаше все по-дълбока. Работата напредваше бързо. Когато бяхме изровили метър дълбочина, се натъкнахме на твърда почва. Брашнената маса продължаваше надясно и наляво в хоризонтално направление. Вляво отиваше към вътрешността на зидарията, вдясно — навън. Ето защо продължихме да ровим в тази посока, като ваденето на пълнежа създаваше известни мъчнотии. Аз ровех отвред, хвърлях прахта върху развития пояс на камерхера, а той го сгъваше на бохча и го изнасяше горе. Само след късо време срещах вече по-малка съпротива. Установих, че мога да избутвам рехавата маса напред. Пълзях по-нататък и по-нататък, персиецът ме следваше. Почувствах, че дишам свеж въздух. Ходникът беше свободен от отломъци и след късо време свърши. Въпреки тъмнината съгледах вдясно и ляво високо издигащи се голи зидове, а пред себе си една пролука и над нея къс небе, по който блещукаха ярки звезди. Познавах лежащия пред мен «осветителен двор» — беше площадката на бодливите свинчета, където бяхме скрили вчера конете си.

Лежащ с глава напред в дупката, огледах високия куп отломки до зида. Нямаше и пълни два метра до мен. Няколко изветрели места в тухлите бяха служили като път на бодливите свинчета през зида. Аз не можех да се възползвам от тях и ето защо просто се оставих да падна от дупката върху купището, което при мекотата на отпадъците не беше опасно. После персиецът надникна удивено от дупката.

— Къде се намираме? — попита.

— Отново на открито! Слез долу! Ние сме спасени!

— Алхамдулиллах! Спасени! На открито! Ама ти хубаво си ги приказваш. Как да сляза? Та тук няма сулам[244]!

— Аз използвах ли стълба? Ти изискваш прекалено много от щастието. Може би трябва да ти пратя и тахтиреван[245], с който да те свалят? Направи като мен и падни! Или си остани в дупката и чакай да те измъкне Сефира! Аз изчезвам. Лека нощ!

Обърнах се и заслизах по купчината развалини. Тогава зад мен се чу едно туп! и забулен в облак прах камерхерът се плъзна по гръб край мен с викове:

— Стой, стой! Вземи ме със себе си, вземи ме! Категорично няма да остана тук!

— Не, няма да те взема, та ти си вече пред мен! — отговорих ухилено, докато се спусках след него.

Когато го настигнах, той се беше изправил, изтупа с разтреперани крайници одеждата си от прахоляка и захленчи:

— Беше ужасен скок, с главата надолу! Никога няма да се осмеля на такова нещо! Ти можеше все пак да ме подемеш отдолу! Чувствам всяка частица от тялото си, все едно съм получил бастонадата!

— Бъди радостен, че не се наложи да заплатиш свободата си по-скъпо отколкото само с това чувство! Добър ездач ли си?

— Никой не може да го оспори!

— Това е добре, защото ще яздим до Хиле.

— За тая цел се искат коне!

— Имам ги. Скрити са наблизо. До един час трябва да сме в града.

— Но на човек обикновено са му нужни три часа! Защо да бързаме?

— Защото дълго преди разсъмване трябва да сме отново тук.

— Отново тук? Казвам ти, няма сила на земята, която да ме докара пак тук!

— По този въпрос ще говорим по-късно. Сега напред!

— Какво искаш да правиш посред нощ в Хиле?

— Ще отидем да доведем войска и ще пленим Сефира и всичките му мошеници.

— Слава на Аллах! Тази мисъл е отлична! Щом ще има войници, то и аз ще яздя с тях.

— Хайде тогава!

Слязохме напълно. Когато оставихме развалините зад себе си, спрях и се заслушах. Нищо не се виждаше и чуваше. Насочихме се надясно и след пет минути достигнахме мястото, където стояха животните. Тук изтупахме, доколкото можеше, тухления прах от дрехите си. Аз си взех моите оръжия, дадох на персиеца тези на хаджията и после възседнахме, за да напуснем до скорошна среща древния Бирс Нимруд.

Тъй като познавах пътя, можехме да рискуваме въпреки тъмнината да яздим в галоп, защото нямаше време за губене.

Най-напред се насочих към пътя, водещ от Хиле към Кефил, а когато го достигнахме, подвикнах на конете едно одобрително «Кавем!»[246], след което полетяхме в плавен бяг по равния, безпрепятствен терен. Камерхерът действително се прояви като добър ездач, така че бързо напредвахме. Само на два пъти позволих на конете да забавят ход и ето защо още преди да е изминал един час, видяхме пред нас да се появяват първите постройки на Хиле.