Край развалините на Вавилон

11. По Ефрат

Халеф първоначално размишляваше мълчаливо над последната ни среща. Когато нагласи всичко на мястото му, се осведоми:

— Ти каза на този най-глупав от персийските пишкхидмети, че много скоро пак ще се видим. Това само общи приказки ли бяха, или наистина мислиш, че ще се срещнем още веднъж с него?

— Аз съм убеден в това.

— Известно ли ти е вече и мястото на повторната ни среща?

— Не, защото не знам къде Сефира ще връхлети кервана. По пътя от току-що напуснатия от нас хан до Хиле това е невъзможно да стане. В близост до светите места също не, значи най-вероятно малко след Хиле, а там никое място не подхожда така добре както полето руини на Вавилон. Ако се задълбоча в нещата, няма да ми е трудно да отгатна как ще се развие събитието.

— Знаеш, че моят разсъдък е навикнал на обхватни и трудни работи. С по-лесни неща, като например отгатването, той по принцип никога не се произнася. Ето защо те моля да вземеш предвид скъпоценното време и веднага да споделиш с мен какво е измъдрил твоят разум, който е по-ограничен от моя!

— Изглежда, моят разум въпреки ограничеността си е по-стойностен от твоя, който е обширен, драги Халеф!

— Не се лъжи, сихди! Не очаквам все пак да си на друго мнение, че една разпростряла се на шир разумност ще стане с разпъването по-тясна!

— Нека по-добре оставим този, макар и крайно важен, въпрос неуреден. Знаеш, че Сефира се намира в Хиле. Педер-и-Бахарат ще го види там и ще му съобщи, че пристигането на Карван-и-Пишкхидмет Баши може да се очаква в скоро време. Сефира, когото персиецът сигурно не познава лично, ще нагласи някоя правдоподобна среща с камерхера и ще се постарае да спечели доверието му. Аз не се съмнявам, че това ще му се удаде, а после керванът ще му е в ръцете. Той ще го подмами да поеме пътя, който отговаря на неговите намерения и…

— Сихди — вметна тук Халеф, — сега твоята късота се среща с моята дългота, разбирам те! Сефира даже ще застане начело на кервана, за да ги поведе към гибелта.

— Не. Той е твърде умен, за да го стори.

— Значи не считаш моето мнение за отлично?

— Действително не, въпреки неимоверната дългота на твоя разум. Нали по-късно непременно ще се установи, че керванът е бил сполетян от злополука. Ако Сефира е присъствал, то ще го подведат под отговорност, а това той трябва да отбегне.

— Чуй, сихди, късотата на твоя разсъдък наистина не е лоша! Тя също си има своите предимства и аз, както виждаш, съм достатъчно справедлив да ти го съобщя.

— Благодаря ти и се надявам и за по-нататък да съхраниш справедливостта си! И тъй, аз предполагам, че нападението ще се състои на някое специално място в полето от развалини, и приемам, че то няма да е далеч от там, където подслушахме контрабандистите.

— Защо?

— Защото наблизо се намира скривалището, в което вероятно ще пренесат плячката. За нас е все едно с какви измишльотини ще примамят натам кервана, по-важното е да се явим навреме на арената. Ние ще пристигнем там, както се надявам, преди кервана и открием ли го после, ще го подкрепим срещу Сефира.

— Да, така ще направим! — одобри хаджията въодушевено. — Трябва да го сторим дори и заради санджаки.

— Действително!

— Ще му заведем Сефира спипан като разбойник на местодеянието. Тогава той ще съзнае колко погрешно се е отнесъл с нас и ще ни помоли за прошка. Как се радвам още отсега! Това ще е една победа, с която ще можем да се гордеем. Не мислиш ли същото, сихди?

— Нека засега още не говорим за гордост. Намерението ни е добро, но между него и изпълнението лежи много място.

— Даже Ефрат лежи помежду им. Нали?

— Да.

— Ако искаме да идем до руините, трябва да се прехвърлим на отсрещния бряг. До Хиле, където е мостът, не можем да се върнем. Как ще стигнем до другата страна?

— Надявам се да намерим тръстиката или някакъв храсталак, за да си направим сал. Иначе ще трябва да плуваме.

— Знаеш ли колко е широка реката в тази местност?

— Сигурно петстотин дра[235].

— О, това няма да ме уплаши да ида отвъд. Но при тая ширина трудно ще опазим от намокряне всичко онова, което трябва да остане сухо.

— Има начин да се избегне. Сега нека яздим по-бързо, та да имаме време при реката да си построим сал, ако намерим необходимия материал.

— Май ще е най-добре, ако доплава някой сал или лодка, чийто собственик да ни откара отсреща.

— От подобна възможност ще се наложи да се откажеш. Ние трябва да избягваме да се показваме, защото всеки срещнат може да се окаже съюзник на Сефира и да го уведоми, че не яздим към Багдад. Нали чу, че скривалището му се намирало над Хиле. Ние трябва да го имаме предвид и да държим сметка, че членовете на шайката му невинаги ще се таят там, а ще се крият по бреговете и по самата река. Забележат ли ни, десет към едно е сигурно, че планът ни няма да успее.

Ездата до Ефрат не предложи нищо достойно за отбелязване. Теренът беше равнинен, без възвишения, но затова пък толкова по-често прекъсван от дълбоки канавки. Когато по радостното пръхтене на конете установихме близостта на водата, слязохме и за да не бъдем толкова лесно съгледани, изминахме остатъка от пътя пеша. После Халеф се смъкна с конете в един от споменатите ровове, а аз приближих предпазливо брега, за да се осведомя дали бихме могли незабелязано да стигнем до водата.

Не се съзираше никакъв човек. Слънцето стоеше вече много ниско и падащите под остър ъгъл върху голямата река лъчи болезнено заслепяваха очите. Бях радостно изненадан от голямото количество храсти тарфа[236], които растяха непосредствено до вадата и позволяваха, ако не нас самите, то поне предметите, които не биваше да се намокрят, да пренесем сухи отвъд. Отидох да доведа Халеф и след като се погрижихме за конете, започнахме да режем клони и да ги свързваме на снопове.

За съжаление, растящата тук тарфа беше тънка, нямаше и дебелината на пръст. За сал, който да е в състояние да ни носи, не можеше и дума да става. Слънцето залезе и вечерта настъпи, преди да можем да поверим застрашените вещи на свързаните до плаващ куп снопове. Задачата на Халеф беше да направлява сала, като го тика при плуването пред себе си. На мен се падна воденето на конете. Аз оформих клупове в края на максимално освободените по дължина юзди и мушнах ръце в тях. Поведох по този начин жребците и навлязох във водата; следваха ме послушно. Благородният кон на Джезирех не се бои от вода.

Не беше особено приятно, дето бе станало вечер, като изключим само съображението, че светлината на деня лесно можеше да застраши нашата сигурност. Хладината на реката подейства благотворно и на нас, и на конете. Плувахме с добро разположение и когато достигнахме отвъдния бряг, се чувствахме толкова малко напрегнати, че Халеф рече:

— Това не беше работа, а баня, сихди. Аз съм като новороден.

— Да се надяваме, че не е било баня и за поверените ти неща!

— О, не! Аз ги пазех с очите си както една камила своето малко. Хайде да си вземаме всичко и да пуснем после сала да се носи.

— Не, ще го закрепим към брега.

— Защо?

— Защото иначе като нищо би могъл да ни издаде.

— Да ни издаде? Не се сърди на думите ми, сихди, но предпазливостта ти те тласка твърде далеч! Дори и този куп тарфа да бъде открит от хората на Сефира, със сигурност няма да ги споходи мисълта, че точно ние сме го ползвали като сал.

— Мислите са непредсказуеми. Милиони хора вече са си помисляли невъзможното, а ние тук си имаме работа с нещо много по-възможно. В нашето положение не можем да бъдем достатъчно предпазливи.

— Сихди, ако всички видни мъже от световната история бяха все така предпазливи като теб, то нямаше да имаме световна история, защото нищо нямаше да се случва, а ако знаменитостите сега сияеха навсякъде, щеше да е тъмно като в търбуха на коза или като в ботуша на някого на крака.

— Стига да не е скъсан! — подметнах аз.

— Моля те да мълчиш, сихди! Когато привеждам примери, за да докажа нещо, те са безукорни. Та значи и тоя ботуш не е скъсан, а такъв, който и аз самият бих надянал без колебание!

— Тогава го надявай бързо, защото трябва да продължим пътя си! НЕ преплувахме Ефрат, за да беседваме тук за обувни артикули и кози търбуси. Трябва да побързаме да стигнем Бирс Нимруд.

— Не мислиш ли, че преди туй трябва да потърсим тукашното скривалище на Сефира?

— Действително щях да го предложа, ако мястото ми беше по-добре познато. Но понеже ще трябва първо мъчително да претърсим брега, ще изгубим много време. Ако се появи потребност да търсим скривалището, ще го сторим по-късно. Сега да тръгваме!

По време на този полугласен диалог бяхме оседлали отново конете и прибрали всичко, което се бе намирало на сала. Сега възседнахме и поехме в южна посока. При тази езда не биваше да се придържаме толкова близо до брега, че да може да бъде чут тропотът от копитата на животните ни. Ето защо извихме по-надясно — колко далеч, не знаехме, защото беше тъмно, а не познавахме завоите на Ефрат.

След като бяхме яздили известно време, забелязахме от лявата ни страна една светлинка, която явно бе от огън. Обуздахме конете и Халеф каза:

— Сихди, предполагам, че скривалището е там. Брегът, на който гори огънят, е по-нисък от равнината. Затова се вижда само сиянието, но не самият огън. Прав ли съм според теб?

— Възможно е да си улучил вярното — рекох.

— Ние ще отидем да разберем кой се намира там, нали?

— Ние? Ако ще трябва да се проучи тая работа, то е достатъчно да се промъкна само аз.

— Аллах! Защо все ти искаш да си този, комуто да се пада славата на откритията? Аз те познавам твърде точно, за да приема, наистина, че това е зложелателство от твоя страна. Ти вероятно отново ще яхнеш познатото седло, за да препуснеш отпреде ми с твоята преобична предпазливост?

— Така ще постъпя действително.

— А знаеш ли само колко дълбоко ме наскърбява това! Вярно, аз по-рано, по време на нашето запознанство, бях малко избухлив и може би и лекомислен, но за това беше виновна моята младост, това вече отмина. Сега съм притежател на харем с най-добрата жена на земната любов и имам син, който се ръководи според правилата на моята мъдрост и възпитание. Ако ти въпреки всичко ме считаш още за лекомислен, то това ще е оскърбление, за което на всеки, освен теб, бих отговорил с камшика. Аз изисквам като доказателство за твоето приятелство да ме пуснеш да отида и проуча що за хора са наклали огъня.

Какво можех да направя срещу такава настойчивост? Чувствах се задължен да отхвърля молбата му, защото го познавах и знаех, че не мога да го пусна спокойно да отиде. Но не ми даваше сърце да му причиня мъка, като не изпълня неговото желание. Ето защо след известно противене му дадох съгласието си, което много го зарадва. Сега се искаше да се огледаме за някое място за конете, където да останат, в случай че се наложеше да последвам Халеф. Той не искаше да се съгласи, наистина, с необходимостта от тази мярка, но този път прокарах волята си. Не се наложи дълго да търсим — последната дълбока канавка, която бяхме прекосили, ми се видя най-подходяща. Ако животните се намираха долу, дори и през деня можеха да бъдат забелязани само ако някое неблагоприятно обстоятелство доведеше някого наблизо.

И тъй, насочихме се обратно и трябваше да яздим приблизително пет минути, докато стигнем въпросната долчинка. Светлината на звездите преди малко ни я беше показала ясно, а и сега ни помогна да се спуснем удобно. След като Халеф остави огнестрелните си оръжия, които не биваше да взема в разузнавателния си набег, отново се изкачихме. Сиянието на огъня можеше и оттук да се различи, но само защото го знаехме.

— Ще ти трябва може би половин час, за да отидеш дотам — казах аз. — По обратния път можеш да бъдеш по-бърз. Давам ти час и половина, но най-много! Чуваш ли? Ние трябва още преди пристигането на персийците да бъдем при руините, така че и това време е цяла вечност. Повече не мога да ти отпусна.

— Аз не се нуждая от толкова много.

— Напротив! При промъкването трябва да бъдеш предпазлив, това изисква време. Известно време ще се задържиш и там, макар направо да ти забранявам да приближаваш толкова, че да подслушаш хората. Това ще е опасно само за теб.

— Защо за мен? Аз съм убеден, че ще мога да го направя също така добре като теб.

— Не ме карай в последния миг да те задържа! Знаеш съмненията ми и въпреки това проявяваш самоувереност, която отново ме разколебава!

— Сихди, какво ли си мислиш за мен, та ми говориш по тоя начин! Ако те чуеше Ханнех, перлата на всички скъпоценности по земята и морето, щеше да ме сметне за пайтак и сапък, макар да е убедена, че мога да постигна не по-малко от всеки храбър мъж и герой. Сега тръгвам и сигурно благополучно ще се върна. Аллах да бъде с теб!

— Пожелавам по-добре теб да съпровожда! — отговорих аз. После вече не чувах стъпките му.

Има глупости, които човек осъзнава едва по-късно, но и такива, които схваща на часа. Към втория вид принадлежеше извършената сега от мен. Едва беше изчезнал Халеф, и ми се дощя да го повикам обратно и щеше да е по-добре и за него, и за мен да го бях сторил. Но аз го обичах твърде много, за да му причиня това оскърбление, толкова повече че вече беше поел по разузнавателния път. Слязох отново в падината и седнах при конете.

Когато човек е извършил нещо, което е предпочитал по-добре да не извърши, изпитва едно тягостно усещане, което завладява не само душата, но и тялото му. Така е поне при мен. Докато седях сега в канавката, имах чувството, сякаш съм ял нещо вредно. Познавам хора, които твърдят, че душата напуска при смъртта човешкото тяло в областта на plexus Solaris[237], и че този plexus изобщо се намирал в най-тясна връзка с душевния живот. Аз не съм имал нито възможност, нито време да споря с някого за някакъв си plexus, но като честен мъж трябва да призная, че след всяка неразумност винаги имам едно неприятно усещане в онази част на тялото, която се явява център на моя plexus. Той и сега ме осведоми за моето недоволство и за жалост не ми бе възможно да му докажа, че не е прав. С една дума, бях крайно недоволен от себе си.

Проседях четвърт, половин, един час. После се изкачих пак и седнах горе. Огънят още гореше, защото различавах сиянието. Ако Халеф беше открит, хората вероятно щяха да го угасят! Тази мисъл ме успокои. Но мина още половин час и сетне още четвърт, без той да се върне. Може би беше завършил успешно наблюденията си, но не можеше да намери мястото, на което го очаквах? Аз обаче знаех, че притежава добър усет за ориентация!

Когато отново бе изтекъл половин час, ме достраша за него и сметнах за свой дълг да се огледам. Не ми оставаше нищо друго, освен да се промъкна до огъня. Да го търся някъде или да го викам, щеше да е една по-нататъшна грешка. Вярно, аз сега самият трябваше да се държа още по-предпазливо, отколкото бях посъветвал Халеф. Ако той беше открит или дори заловен, и то вероятно от хората на Сефира, сред които имаше такива, които го познаваха, то те трябваше да си кажат, че и аз навярно съм наблизо, и щяха да се стремят да ме открият.

Преди всичко трябваше да се погрижа за сигурността на нашите коне. Можеше да се приеме, че през нощта те няма да бъдат открити. Беше в сферата на възможното до настъпване на деня да бъда задържан от някое обстоятелство далеч оттук, а при това положение лесно можеха да изчезнат скъпоценните животни и заедно с тях също и оръжията ни. Сега не можех да взема моите със себе си и това се разбираше от само себе си. Ако Халеф го беше сполетяло някакво нещастие, то сега отивах към неизвестности, на които не биваше да подхвърлям най-доброто от движимото си имущество. При голямата стойност, която враните жребци и вещите притежаваха за нас, определено нищо нямаше да ме възпре в подходящото време да бъда отново тук. И тъй, слязох още веднъж долу, увих всичко, което не възнамерявах да взема, стегнато в завивките ни, вързах конете за здраво забити в земята колчета и задържах само затъкнатия в пояса. нож. След като бях помилвал жребците и им подвикнал познатото «Сус!», можех да бъда убеден, че ще се държат спокойно до връщането ни, но срещу всеки непознат ще се отбраняват с копита. После се отправих на път.

Всъщност ми беше невъзможно да кажа с категоричност що за хора се намираха там при огъня. Но има мисли, които се появяват по такъв убеждаващ начин, че не може да възникне никакво съмнение в тяхната правилност. Човек може да ги нарече вдъхновения или както си ще, но те му биват предавани сякаш като съобщение за свършени и несъмнени факти и той ги приема като истина. Аз много често самият съм го преживявал и никога не съм бил разочарован за вярата, с която съм се отнасял към подобни внушения. Така и сега, аз все едно имах в ръцете си доказателства, че си имам работа със скривалището на Сефира и ако не него, то поне някои от ахпапите му ще намеря там. Определено знаех, че пред мен лежеше опасност, но със същата самопонятност приемах, че можеха да ме заловят, наистина, но не и да ме сразят. Това бе и причината да се разделя със сравнително малко безпокойство с несравнимите коне и пушки.

Сиянието на огъня пред мен ставаше все по-светло. Движех се по права линия към него и трябваше непременно да видя Халеф, ако се намираше по обратния път към мен. Вървях снишен и се държах възможно по-тихо. Същевременно се ослушвах внимателно надясно и наляво, за да чуя стъпките му, в случай че беше на път и се е отклонил от посоката. Тази бдителност обаче остана без резултат.

Когато имах да извървя още приблизително сто крачки, залегнах и продължих пълзешком, но обиколно, защото предпазливостта ми повеляваше да не се насочвам непосредствено към целта. Трябваше да огледам най-напред площадката на огъня от някое място, което да ми предлага най-голяма сигурност. Така достигнах високия бряг, видях под мен водата и чух тихото шумене на реката, ненарушавано от никакъв друг звук.

Странно! Бях се промъкнал насам, угрижен за приятеля, а пък вниманието ми се насочи не натам, където трябваше да го търся, т.е. при огъня, а към носещите се отляво водни талази, чиято почернена от нощта повърхност бе покрита с една нежна, блещукаща и намираща се в постоянно движение сребърна мрежа. Тайнственото проблясване на тъмата привлече погледа ми и го задържа здраво за известно време.

Това не беше Ефрат, който бяхме видели през деня и преди броени часове бяхме преплували, а някакво загадъчно, змиеподобно същество, прогонено сякаш от рая, за да гърчи тук в нямо терзание безконечното си тяло, една никога непресъхваща личба за неумолимата справедливост на Този, който подигравки не търпи. Тук, при тази река, се бе изпълнил съдът, за който псалмописецът казва:

«При реките Вавилонски там седнахме.

И плакахме, когато поменахме Сиона.

На върбите всред него

окачихме китарите си.

Защото които ни бяха пленили

там поискаха от нас думи на песни;

и които бяха ни запустили,

поискаха веселие и казваха:

Попейте ни от Сионските песни.

Как да пеем песента Господня

на чужда земя?»[238]

Може би тук, където лежах, също са седели такива несретници и са гледали носталгично към водите и възвишенията, през които водел пътят към Палестина. А когато свършели с воплите си тук, в самотата, се качвали на тръстиковите си салове, за да се прехвърлят на другия бряг, където се намирали ниските им колиби.

Това бе реката още от онова време, а вдясно от мен, долу във водата, лежеше един тръстиков сал със същата форма, каквато са имали тези плавателни средства и в онези времена — кръгли и с нисък тумбест борд като някой голям, леко плаващ панер. Този сал беше наполовина скрит от гъстия тамарисков шубрак, който беше избуял почти до непроходимост по протежението на брега. Можеше да се види само едно свободно от храсталак място. Там гореше огънят, при който забелязах само един-единствен мъж. Втори бедуин клечеше при водата с хвърлена въдица.

Каква мирна картина! Къде имаше тук макар и само следа от опасност за мен? Нима се намирах при търсеното скривалище, за което хората вярваха, че нощем тук се подвизавали духовете на убитите? Или тези двама мъже бяха само безобидни рибари, които искаха да направят сега в мрака улов, за да го продадат на утрото долу в Хиле? Нещо се противеше в мен да ги сметна за толкова непринудени, както изглеждаха. В едно такова тръстиково средство за плаване, което се върти около собствената си ос, да гребеш цели два часа срещу течението не е работа, дето някой ще ти предприеме заради риболов, който дори може да не даде резултат. Същевременно точно тази миролюбивост подсили моите подозрения. Струваше ми се твърде изкуствена. Казах си, че зад това, както се изразяват хората, нещо се крие, и щях да оставя двамата мъже спокойно и несмущавано да си играят ролята, ако не бях дошъл заради Халеф. Трябваше да знам защо не се бе върнал, а това можех да узная само тук. Кой знае какво му бяха сторили! Всяка минута можеше да е скъпоценна и ето защо не биваше бездейно да чакам дали на рибаря ще му клъвне някоя риба, или не. Исках най-напред да разбера дали тези двама души са наистина тук сами и реших да пропълзя по протежение на високия ръб на брега, за да проверя дали някой не се крие долу в шубрака. И тъй, заприбутвах се предпазливо по земята в споменатата посока.

Мина може би повече от четвърт час, докато претърся голия тук участък дотам, откъдето започваше долу храсталакът. Сега лежах и размишлявах. Въпреки острите си очи и уши не бях забелязал и доловил нищо. Ако някой се беше скрил тук и ми устройваше засада, това можеше да е само в гъсталака. Трябваше да се смъкна долу, но това беше както трудно, така и опасно. Трудно, тъй като горната част на откосъд се състоеше от дълбок, неустойчив пясък, с който вероятно щях да се свлека долу, и опасно, защото щях да бъда открит от всеки, който се криеше там долу, ако се плъзнех оттук. Имаше, наистина, и друг начин да изпълня целта си: можех да продължа по-нататък пътя си, да потърся после водата, и покрай нея отново да се промъкна обратно. Така щях да избегна спускането от височината на откоса, светлината на огъня нямаше да пада върху мен и не съществуваше възможност да бъда забелязан. Но това изискваше повече време, отколкото можех да си позволя за тези немаловажни приготовления. Може би все пак щеше да ми се удаде да се смъкна незабелязано още тук и може би пясъчният откос притежаваше по-голяма устойчивост, отколкото си мислех. По него имаше някакви по-тъмни местенца, които взех за камъни или поздрави участъци, чийто цвят изпъкваше на светлия пясък. Близо до мен имаше две такива места и странично напред още три. Но като взех предвид и останалите обстоятелства, се реших все пак на споменатия обходен път и ето как продължих бавно да пълзя напред.

Така след няколко мига достигнах двете най-близко лежащи до мен тъмни места. Поисках да ги отмина, но замрях, защото те се размърдаха! Да не би камъните да тръгваха да се търкалят с ръба на откоса поради причинения от мен натиск? Не, та това изобщо не бяха камъни, а от пясъка внезапно се стрелнаха четири ръце, вкопчиха се в гърлото и мишниците ми и един глас се развика:

— Лахаун, лахаун, на риджал! (Насам, насам, мъже!) Пипнахме го!

Някой да не си помисли, че се изплаших. Бях свикнал на такива изненади. Мъжът ме връхлетя толкова бързо, че нямах секунда за отбрана. Държан за гърлото и ръцете, аз въпреки всичко понечих рязко да се изправя. Удаде ми се, наистина, да се изтръгна от единия нападател. Надигнах се наполовина и поисках да уловя другия. Тогава първият ми хвърли две шепи пясък в лицето и хиляди песъчинки проникнаха в очите ми. Ръцете ми се насочиха към застрашените очи и придобитото предимство бе тутакси загубено. Способността да виждам ми беше отнета и с това и възможността да се изплъзна на моите противници. Връхлетяха ме още неколцина. Чух може би десет, дванайсет различни гласове да кряскат един през друг. Бях сграбчен отвсякъде, отново съборен, вързан и повлечен първо по откоса надолу и после през храсталака, докато ме захвърлиха накрая при огъня…

Скъпи читателю, били ли са ти някога очите толкова пълни с пясък, че и една-единствена песъчинка да не може да намери повече място в тях? Не? И аз също през всичките си дни, но в този миг ми бяха така запълнени, както изобщо бе възможно. Не искам да твърдя, че това може да предизвика опасно състояние, но при всички случаи е много неприятно. И ако на всичкото отгоре си вързан, така че не можеш да помогнеш с ръце на заслепените очи, и обграден от хора, които ти мислят всичко друго само не и доброто, то това си е направо живо мъчение.

Как трябваше да се държа, не бе необходимо тепърва дълго да умуваме. Трябваше да остана спокоен и само да внимавам какво се говореше. Останалото трябваше да предоставя на слъзните жлези полека-лека да освободят очите. Когато това се случеше и можех отново да виждам, щях да разбера какво да правя по-нататък. На първо време можех да си кажа, че много вероятно се намирах в близост на моя скъп Халеф, но което в никой случай не бе благотворно успокоение за мен, тъй като от опит знаех, че е по-лесно само себе си, отколкото и втори, да освободя от едно такова трудно положение.

Докато пясъчните сълзи се стичаха непрекъснато по страните ми, следях с най-голямо внимание какво се говори около мен. Не ми се изплъзваше нито дума, защото на никого не хрумваше да приказва толкова тихо, че да не го чувам.

— Какъв улов! — възликува един, когото разпознах по гласа като Педер-и-Бахарат. — Та ние едва днес ги срещнахме и помислихме, че яздят към Багдад. Вече смятахме отмъщението за изгубено, а ето че те ни дотърчаха право в ръцете!

— Аллах ни обича. Слава и хвала нему! — прибави друг. Беше Афтаб, придружителят на Педера. — Кучият син не се помръдва, да не би да е мъртъв?

— Мъртъв? От какво? Вие го влачехте насам, при което главата му се удряше по земята. Сигурно въпреки мекотата на пясъка е изпаднал в безсъзнание. Тия християнски мурафетчии са силни само с уста, ама иначе и ей тоничко не могат да понесат. Ще чакаме, докато дойде на себе си, защото трябва да признае какво са дирели насам.

— Нищо не са дирели — каза трети, чийто глас ми издаде, че е ханджията от Хиле. — Само късметът може да ги е довел насам, защото няма как да знаят нещо за това скривалище и нашите планове.

— Да, няма как! — додаде Педера. — Само по тая причина не измъкнахме от тоя проклет шейх на хаддедихните нито дума въпреки всички заплахи. Идете и го докарайте от сала! Той трябва да изпита радостта да види своя обичен ефенди от Алмания в нашите ръце.

Чух, че неколцина тръгнаха. После се обади един, който още не беше говорил:

— Очаквам, че сега ще започне наказанието, на което тези мискини се изплъзнаха с бягството си от махкеми. Те трябва да бъдат нашибани до смърт!

Това беше гхазаи, дето се бе представил за солаиб. Значи се бяха събрали кажи-речи всичките ни тукашни мили приятели.

— Не бери грижа за това! — успокои го Педера. — Те ще бъдат бичувани до смърт, и то толкова бавно, че да изкарат месеци. Аз веднага щях да се заловя за тая работа, ама нали знаеш колко е строг Сефира в такива неща. Той не търпи своеволия и наказва всяко нарушение със смърт.

— Той отива твърде далеч в строгостта си!

— Не, защото само така може да се поддържа дисциплина. Всяка друга лига има право да наказва неподчинението с прогонване. На нас то ни е отказано, защото отритнатият би могъл да ни издаде. Само смъртта дава сигурност. Ние не бива да пребъркваме джобовете на двамата пленници, защото ръката на Сефира е в правото си първа да посегне. Достатъчно е да се знае, че не носят оръжия, освен ножове, и шейхът — камшика от хипопотамска кожа.

Колко ми беше приятно така! При едно по-внимателно претърсване щяха да намерят пръстените на силлан, които бях отнел от него и придружителите му.

— Ама Сефира да не вземе да ги накаже по-леко, отколкото ние желаем? — попита гхазаи.

— Определено не! Той самият има, както разказахте, сметки за уреждане с тях, а когато провеждаме съд над тях, аз ще получа един от първите, може би най-важния глас. Това е напълно достатъчно. Ти преди малко се оплака от строгостта на нашите закони, и то без право, защото те удовлетворяват твоето желание, като изискват неминуемата смърт на тези мъже. Само видът на тяхната смърт подлежи на решение. Сега тихо! Водят дребния. Аз ще опитам да узная от него къде са скрити конете и другите им вещи.

Халеф беше положен до мен. Той също беше вързан и дори със запушена уста — вероятно за да не може да извика, в случай че му хрумнеше да ме предупреди.

— Развържете му устата, та да може да отговаря на въпросите ми! — нареди педера.

Когато това разпореждане бе изпълнено, той каза подигравателно на хаджията:

— Имах право, ние го пипнахме.

— Мъртъв ли е ефендито? — попита моят дребен хаджи много угрижено.

— Не. Само му се изгуби съзнанието. Веднага щом се свести, ще получите удари, които ще достигнат костите ви!

— Това страшно ме радва — ухили се Халеф. — При вас съществува една достойна за похвала уредба тези удари да се стоварят обратно връз вас.

— Да не си си загубил ума от страх?

— О, всичкият си ми е на мястото. Вие ми бяхте запушили устата, наистина, но не и ушите, и понеже сте все такива акъллии, говорехте достатъчно високо да чуя всичко. Вие нямате право без Сефира дори в джобовете ни да бръкнете, а камо ли да ни налагате.

— Кучи син! Ще ти докажа, че така ще те налагаме, та кръвта ти ще потече по земята, ако веднага не отговориш на моите въпроси. Чуй значи какво искам да знам. Защо не яздихте към Багдад?

— Защото не сме се канили да отиваме нататък.

— Че накъде тогава?

— Към руините край Кефил.

— Та те лежат на юг. Вие обаче яздехте на север към Багдад. Ти се оплиташ в противоречия!

— Аллах да предпази разсъдъка ти! Ти май принадлежиш към нещастните хора, в чийто мозък се е възцарило безредие и тъкмо затова открива в най-доброто съгласие най-голямо противоречие.

— Безредието цари в твоя, не и в моя мозък. Изисквам обяснение!

Признавам, че бях извънредно любопитен за отговора, понеже си познавах моя дребен хаджи. Той беше, наистина, бърз и безразсъден в делата си, но иначе изключително хитър и умен. В словата почти никога не се оставяше да го надхитрят. Как точно му бе щукнало за руините край Кефил, за мен представляваше загадка, но че щеше добре да се оправи в приказките, и при това нищо да не издаде, бях убеден.

— Тъй като се съмняваш в порядъка на моя разсъдък — отговори той, — ще ти докажа, че той си е безукорен. Моят ефенди принадлежи към учените господари, които обичат да изследват всички руини, за да изправят паметниците на отколешни времена. Той дойде с мен по тия места, за да стори и тук същото. Ние искахме да идем за тая цел до Кефил, но за съжаление при Бирс Нимруд бяхме арестувани и откарани в Хиле. Оттам избягахме, наистина, но, от разкопките край Кефил моят ефенди въпреки туй не се отказа. Затова се престорихме, все едно искаме да идем в Багдад, но яздихме само до кхан Назрийе. Да се върнем в Хиле и да минем по моста, не можехме. Ето защо се насочихме към Ефрат, преплувахме го и си легнахме да спим. Преди да затворим очи, забелязахме светлината на този огън и аз тръгнах да видя кой го е запалил. Когато се озовах там горе, податливият пясък тръгна заедно с мен надолу и аз се намерих посред вас. Бях пленен. Лъчите на твоята безподобна мъдрост ти разясниха, че моят ефенди ще любопитства защо не съм се върнал при него. Той наистина тръгнал да ме търси и за нещастие намери при вас същия прием. Сега кажи дали в мозъка ми или в това, което сме сторили, има някакво противоречие?

Халеф беше го разправил като нещо, което се разбира от само себе си, и Педера се остави да бъде заблуден.

— Тогава вашето присъствие тук е достатъчно изяснено. Къде се намира мястото, на което искахте да спите? Ще идем да доведем конете ви.

— Конете ни? Те не са там.

— Не са там? — прозвуча удивеният въпрос. — Къде се намират?

— В кхан Назрийе, където сме ги оставили под надзор.

— А оръжията ви?

— Те също са там. Та то си е ясно!

— Ясно? Не те разбирам!

— Не? Наистина ли? Значи все пак твоят мозък, а не моят, е изпаднал в безпорядък! Ние тук бяхме нападнати и откарани пред махкеми съвсем невинни. Избягахме и трябваше да плуваме през Ефрат, чиято вода щеше да повреди или съвсем да похаби имуществото ни. И при всичките тия причини и обяснения ти намираш за непонятно, че нищо не сме взели с нас?!

— Но ти ще се съгласиш, че всичко това щеше да ви е необходимо в Кефил!

— Разбира се, то ни е необходимо и ние щяхме да си го получим. Ние очаквахме именно още един ефенди, който с няколко слуги и придружници ще ни последва след два дни. Той ще отседне в кхан Назрийе, ще вземе от ханджията вещите ни и ще ни ги донесе, без да са се намокрили в Ефрат или подхвърлили в Хиле на опасността да бъдат секвестирани от санджаки. Ако все още намираш нещо непонятно, то го кажи! Аз съм готов и по-нататък да се заема с много увредената яснота на твоя разсъдък.

Трябва да кажа, че моят дребен, хитър хаджи ме зарадва. Неговите обяснения и мотиви, особено при маниера и начина, по който ги изтъкна, бяха толкова безукорни, че по-добре не можеше да си свърши работата. Педера, изглежда, бе убеден, че му е казана истината, защото каза на хаджията вкиснато:

— За оскърбленията на моя разсъдък по-късно ще ти подиря сметка. В този миг съм склонен към снизходителност, понеже се подчини на заповедта ми и даде поисканите сведения. Ето защо и като възнаграждение за твоето покорство ще ти известя, че цялата ви предпазливост в кхан Назрийе е била напразна, тъй като ние все пак ще получим всичко, което сте оставили там да се пази.

— Ти може би имаш намерението да ме разсмееш? — попита Халеф. — Хич не си го въобразявай това с моето покорство! Всичко, което върша или казвам, става единствено защото на мен така ми отърва, а не от подчинение към теб или някой друг човек. А ефендито, когото очакваме, ще се пази да му измъкнат по какъвто и да е начин това, което трябва да ни предаде в Кефил!

— Ти говориш като някое кьораво дете аджамийче, което не вижда какво има отпреде му. Вие няма да идете нататък, а ние ще се намираме там и ще го посрещнем по такъв начин, че никога вече да не помисли да оскърби правоверните жители на тоя край с поганското си присъствие. Коне и оръжия като вашите човек не оставя да му се изплъзнат току-тъй.

— Значи трябва да те причисли към оня сорт люде, дето им викат арсъзи или даже хайдуци?

— Да, стори го, стори го спокойно — изхили се Педера. — Ти изобщо си нямаш хабер за нашето… аха, гледайте, християнинът се размърда! Заблудената му душа, изглежда, се върна при него, за да узнае от нас, че ще я пратим в Джехеннема.

Очите ми не бяха, наистина, още напълно освободени от пясъка, но поне можех за кратки мигове да ги отварям и поради това сметнах за уместно да дам признак за живот. Като забеляза това, Педера подкладе по-ярко огъня, за да може да разгледа по-ясно лицето ми, и заговори подигравателно:

— Бъди добре дошъл, о, храбри герой на тухлите, дето си се канел да ровиш край Кефил. Твоето пробуждане дава утеха на моята душа и облекчава болката, която изпитах, като те видях да лежиш тук с вид на мъртвец. Аз съм изпълнен с жажда да се разплатя с вас тук край Ефрат за враждебността, която проявихте към нас край Тигър. За мен ще е блаженство да проникна с камшика до дълбините на тялото ти и да доловя воя на страх и болки, с който ще отпътувате за Геената!

Можеше да се сметне за признак на страх, ако премълча тези приказки, ето защо първо отговорих с късо, презрително изхилване.

— Не се хили, кучи син! — сопна ми се оня гневно. — Ти май още не знаеш пред кого се намираш. Отвори си очите и ме погледни! Познаваш ли ме?

Хвърлих му един поглед и отново се изхилих.

— Аллах да те погуби! Ти ме разпозна и въпреки това пак се хилиш! Казвам ти, твоята веселост много скоро ще се превърне във вопъл на отчаянието! Ти и понятие си нямаш каква съдба те очаква!

— Съдбата си действително не познавам, защото тя стои в ръката на Аллах. Затова пък толкоз по-добре познавам твоята, защото ще я решавам аз — отвърнах сега.

— Чухте ли какво каза? Когато главата му преди малко се влачеше по пясъка, съдържанието на тоя нечестив череп се е увредило. Мискинът е изглупял. Това се потвърждава от шашавите думи, дето идват из устата му. Колко жалко! Сега той няма достатъчно разсъдък и чувство да схване безкрайната любов, с която ние ще се заемем с неговото щастие и благоденствие… Чуйте!

Откъм реката бе прозвучало изсвирване, което сега бе последвано от второ и трето. Присъстващите наскачаха.

— Това са вече те! — каза Педера. — Жалко! С какво удоволствие щях да опиша на двамата капъсъзи мъченията, с които ще ги ощастливим! Сега трябва да ги изпратим, защото недостатъчното вода в канала ни принуждава да разделим келлеките и да претоварим ковчезите. Тая работа не бива да се отлага нито миг, ако искаме до настъпването на деня всичко да бъде наместено в махзана[239]. Пратеникът трябва веднага да потегли да уведоми Сефира. Трябва да вземе и още един, защото ще закара пленниците!

След тези припряно изговорени забележки той се изправи до водата и също изсвири три пъти. Беше му отговорено със същия сигнал, а после няколко тежко натоварени келлека бяха докарани на гребла и закрепени за брега. Тъй като вниманието на всички се насочи от нас към тези плавателни средства, Халеф използва случая да се разбере с мен. Той зашепна:

— Аз не съм виновен, сихди! Не е моя вината, а в Книгата на съдбата е било отбелязано да станем пленници на тези хора. Мислиш ли, че ще можем пак да се изплъзнем на контрабандистите?

— Само ако сега мълчиш. Ние не бива дума да изтърваме. Вероятно ще чуем неща, които ще ни бъдат от полза.

Когато първият сал пристана, един мъж скочи от него към Педера.

— Ти самият си тук? Това е добър знак. Всичко според желанието ни ли протече?

— Да. Първото ви отделение вчера пристигнало благополучно и товарът бил целесъобразно прислонен. Ако днес свършим до настъпването на деня, то и за вашите стоки няма да има какво да се опасяваме. Значи трябва моментално да се заловим с работата.

— Кои лежат тук при вас? Двама вързани мъже! Значи пленници? Хора, опасни за нас?

— Да. Едно християнско и едно сунитско куче, които ще пратим в Джехенната. Ще ти разкажа по-късно. Сега нямаме време да говорим за такива неща. Ще наредя веднага да ги закарат при Сефира, който ще ги запре в хабса[240] на Нимруд, докато свършим с тая партида.

Новодошлият се насочи отново към превозилото си. Педера повика със знак двама души и заговори с тях толкова тихо, че не можех нищо да чуя. Неговите погледи и жестове обаче ми издадоха, че разпорежданията, които им даваше, се отнасяха до нашите особи. После дойде при нас, угости ни с по един ритник в тялото и заплаши:

— Сега-засега трябва, за съжаление, да се разделя с вас. Ама да не ви хрумне и най-малката надежда да почерпите! Аз по-скоро ще ви последвам и тогава ще си уредя сметките с вас. Няма дума, която да може достатъчно да изрази ужасите, които ви очакват. Нека Шейтана ви бъде пазач, докато ви видя отново!

— Той ще има по-добро отношение към нас отколкото към теб. Давам ти дума за това! — отвърнах аз.

— Да не би да искаш да ме заплашваш, крастава кучешка кожа?

— Каквото казах, не е празна заплаха, а ще се случи! Не ти с нас, ами ние с теб ще си разчистим сметките веднага щом се осмелиш да пристъпиш отново пред очите ни. Бъди готов за това!

Оня избълва едно проклятие, угости ме с още един здрав ритник и даде после на хората си един знак, отнасящ се до нас. Бяхме вдигнати и отнесени до тръстиковия сал, в който ни сложиха легнали един до друг. Двамата мъже, които преди малко бяха получили заповедите му, се качиха, отвързаха сала от брега и се заловиха за греблата, за да се отблъснат от сушата. Плавателното средство се раздвижи.

Сплетените бордове на сала бяха с такава височина, че не можехме да поглеждаме над тях. Виждахме над себе си само къс небе и повече нищо. Движенията на лекия съд бяха плавни и равномерни. Личеше си, че пазачите не притежаваха голям опит във воденето на такъв тръстиков «панер». Те не се интересуваха от нас, а понеже бързаха, действаха с всички сили. Бяхме вързани и те явно приемаха, че не е нужен някакъв специален надзор.

След известно време Халеф приближи уста до ухото ми и прошушна:

— Сега бива ли да говоря, сихди?

— Да — отвърнах също така тихо.

— Гневен ли си ми?

— Като лъв!

— Това успокоява сърцето ми, защото още не съм говорил с нито един лъв, който да е споделил с мен, че ми е гневен. Аз мога само да повторя, че нямам никаква вина за нашето нещастие. То се стовари внезапно връз мен със срутването на пясъка, който в своята неразумност изгуби равновесието на опората и първо с нозете ми, но после и с цялото измерение на тялото ми полетя към ниското. Казвам ти, тия персийци, или каквито са там, в първия миг бяха не по-малко слисани от мен!

— Та не можа ли да се възползваш от изненадата и бързо да скочиш и да побегнеш?

— О, сихди, що за странни мисли имаш понякога! Първо, в предопределението на късмета е залегнало падането винаги да става по-бързо от скачането, което и ти навярно вече сам по себе си си изпитал. Второ, моят път от горе до тях долу беше по-дълъг отколкото техният до мен — те просто останаха да си седят — и ето как моята изненада трая също по-дълго от тяхната. Трето, аз лежах под един балкан от пясък, но те — не. Четвърто, аз притежавах само два крака, а те всички заедно поне двайсет ръце за хващане. Пето, те бяха…

— Престани, иначе до утре няма да свършиш с изброяването! — вмъкнах аз. — Предчувствах бедата и опасението ми наистина се сбъдна. Не трябваше да те пращам. Ти не си достатъчно предпазлив!

— Сихди, не се карай на мен, а на теб! Аз се държах така, както ти искаше, но ти не така, както аз желаех.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти желаеше да бъда предпазлив и аз бях. Че откосът беше после толкова непредпазлив да се хързулне заедно с мен натам, където съвсем не му беше мястото, трябва да упрекваш него, не мен. Сетне, когато бях пленен и си казах, че ще ме последваш, желаех от цялото си сърце да не бъдеш и ти хванат. Ти да не би да изпълни желанието ми?

— Хмм, не!

— Добре! Значи съзнаваш, че не на мен, а на себе си трябва да се гневиш. Тъй че не се карай!

Да имаше как, щях да се изсмея с глас. Лукавият дребосък прехвърли всичко от себе си върху мен, и то така умно и хитро, че ми беше невъзможно да не му дам право. А после прибави към отбраната един страничен удар:

— Аз мислех, че действително си в безсъзнание. Но ти не беше, нали?

— Не.

— Тогава си чул какви отговори дадох на Педера?

— Да.

— Кажи искрено, не го ли свърших добре?

— Превъзходно.

— Благодаря ти! Признанието ти ми дава ощастливяващото убеждение, че късотата на моето съзнание все пак е равностойна на дълготата на твоя разсъдък. Ние значи стоим напълно на едно равнище и по отношение нашата дълбока, предизвикана от персийците изненада сме напълно квит един с друг. Ето защо можем сега в дружеско единство да се обърнем към главното. Мислиш ли, че ще ни провърви да се освободим?

— Разбира се.

— Кога? Къде? Как?

— Това са твърде много въпроси на един път. Трябва да изчакаме да видим какво ще се случи.

— Ще ни предадат на Сефира?

— Да.

— Какво ще стори той с нас?

— Ще ни намести, както чу от Педера, в хабса на Нимруд.

— Имаш ли си представа що за кауш е това?

— Мисля, че е същото подземно помещение, в което е бил затворен нашият багдадски бинбаши.

— Аллах! Как стигна до тази мисъл?

— Различни са причините, които ме наведоха на нея. Сега не можем подробно да ги обсъждаме.

— Не беше ли на мнение, че от това помещение има изход?

— Почти съм убеден, но се пита дали този изход ще е проходим и за хора. Но каквото и да се случи, ние трябва да се стремим да не бъдем разделяни един от друг.

— Това е вярно и ето защо ако поискат да ни разделят, просто няма да склоня!

— Как се гласиш да я подхванеш тая работа?

— Сега още не знам, но в подходящия миг ще го знам.

— Ти изобщо няма да знаеш нищо. Ако хората поискат да ни разделят, ще го сторят, без да можем да им попречим. Нашето освобождение стои извън всяко съмнение. Само че не бива да се бавим — най-вече заради конете ни. Свободни ли са пръстите ти?

— Да.

— На мен, за съжаление, ми вързаха ръцете на гърба. Ще се обърна. Провери дали можеш да ги развържеш!

Легнах на другата страна, та да съм с гръб към него, и почувствах как много усърдно заработи въпреки вързаните си ръце по стегнатите възли. Мина четвърт час, докато усетих, че станаха по-хлабави. Помагах с въртене на ръцете и извиване на ремъците и ми се удаде да освободя най-напред дясната ръка, но не и лявата, защото нехранимайковците бяха постъпили предпазливо, като не бяха свързали китките наедно, а бяха прекарали вървите около всяка поотделно и двукратно ги бяха промушили още под колана.

Освобождаването на тази ръка бе изисквало едно доста голямо напрягане на силите и бе причинило тласък, който се бе предал на лекия съд. Той се заклати.

— Какво правите там? — викна единият от гребците, като се обърна към нас. — Лежете кротко, иначе ще се катурнем и най-окаяно ще се удавите!

Другият за жалост бе по-мнителен.

— Кой знае какви ги кроят заедно! — каза той. — Те са хитри кучета. Я им прегледай сиджимите! Аз ще управлявам сала.

Още като чух това, знаех, че стоя пред решителния миг. Щеше непременно да бъде открито, че едната ми ръка е свободна. После какво? Да се оставя отново да ме вържат? Не! Тогава щеше да възникне битка и всички щяхме да изпопадаме във водата. А дори и да не се стигнеше дотам, то двамата противници — те притежаваха оръжия, а аз можех да си служа само с една ръка — далеч ме превъзхождаха. Значи и това трябваше да се избегне. Не оставаше нищо друго, освен да бягам. Но Халеф беше вързан, не можеше да ме последва. Можех ли да го изоставя? Защо не? Получех ли свободата си, щях да му бъда по-полезен, отколкото ако останех пленен заедно с него. Но рискувах живота си. Краката ми бяха стегнати наедно, а лявата ръка беше все още здраво вързана за колана. Освен това можеше да се предположи, че ще се стреля по мен, тъй като двамата мъже притежаваха пищови. Ха! Необходимо беше само да изчезна бързо във водата и тогава нямаше защо да се боя от куршум. И тъй, смело рискувай!

Тези мисли преминаха толкова бързо през главата ми, че бях готов с решението още преди пазачът да се е навел към нас. Успях да прошепна още на Халеф:

— Не се безпокой, ще дойда да те измъкна!

После се изправих и скочих през ръба на плавателния съд във водата. Вълните се затвориха над мен, но преди туй чух двоен крясък. Скокът ми беше извел сала от равновесие. Той беше построен като кръгъл панер, следователно се бе завъртял и ето защо вниманието на пазачите трябваше да бъде насочено най-напред към възстановяване на неговото равновесие. Така аз спечелих време и не пропуснах да го използвам в свое предимство.

Реката тук правеше извивка и поради това се намирахме по-близо до десния бряг. Задачата ми беше максимално бързо да се добера до сушата. Дясната ръка бе достатъчна за плуването. След гмуркането ми беше необходимо само да направя няколко странични движения в желаната посока и изплувах едва когато въздухът ми свърши. Тогава видях тръстиковия панер да се клатушка като смътно очертан предмет на повече от трийсет крачки вляво от мен. Продължих да повтарям процедурата, докато вече не го различавах и можех да приема, че и аз няма да бъда открит. От този момент останах на повърхността и достигнах без усилие брега, от който чух двамата гневно да реват.

Седнах край водата и започнах да се освобождавам от вървите. Изтеглих колана, докато задната част, а с нея и ръката, дойде отпред и я развързах с дясната. Сега имах на разположение всичките си десет пръста и да развържа увития около глезените ремък, не отне и минута.

Бяхме се движили по-малко от три четвърти час и при това бяхме следвали извивките на реката. Сега познавах тези завои, защото, макар и да не бяхме могли да поглеждаме през ръба на съда, то в горната част на плетената тръстика бе имало все пак достатъчно дупки, които ни бяха позволявали да надзъртаме навън. Така че не бе необходимо да следвам руслото на реката и първо извървях известно разстояние навътре в сушата и поех после в посока, която трябваше да ме изведе право при конете.

Когато човек е имал Винету за учител по продължително бягане и е излязъл от водата така приятно свеж, мокър и ободрен както аз сега, то крачките двойно се ускоряват. Само след малко повече от половин час съгледах вдясно сиянието на огъня и после достигнах падинката, в която знаех, че са конете.

Животните ме посрещнаха с радостно пръхтене. Ако беше ден, щяха да зацвилят от радост. Те лежаха още точно така, както ги бях оставил. Помилвах ги в знак на благодарност за тяхното послушание. После ги вдигнах, тъй като се налагаше да побързаме към Бирс Нимруд. Най-приятно, наистина, щеше да ми е да препусна до Педер-и-Бахарат и да покажа на него и цялата му пасмина колко дълго могат да ме задържат. Но това решително щеше да е едно безполезно и вредно за нашата цел перчене, така че не се подведох. Халефовият Барк щеше да носи пушките и другите предмети. Асил Бен Рих трябваше да се задоволи с мен и аз се отправих към местността, от която току-що бях дошъл като бързоходец. Любопитен бях какви ли събития ме очакваха при Бирс Нимруд. Трябваше да освободя Халеф. По кой начин, това зависеше от мястото, където го бяха закарали, и от условията. Зарекох се в никой случай да не допусна някой да ме плени отново. Така си въобразява човек в своето късогледство и… настъпва тъкмо обратното на неговите блянове.