Край развалините на Вавилон

14. Отново в кулата

Потеглихме и заварихме малката конна дружина вече да ни чака вън пред портата. Застанах начело с кол агаси и камерхера. Едва бяхме напуснали града и офицерът се осведоми за заповедите ми.

— Ти, ефенди, си муширът[261] на нашата войска — каза той, — а аз съм ферик пашата[262]. На теб всички трябва да се подчиняваме, но и мен трябва да ме слушат моите шейсет мъже. Ние ще се бием доброволно и до един сме готови да скочим за теб в огъня. Кажи само какво да правя и как да се държа!

— На първо време трябва бързо и незабелязано да стигнем до Бирс Нимруд — отговорих му аз.

— Незабелязано? Тогава ще е по-редно да се отбием от този път.

— Вярно, но може би ще попаднем на лош терен, което е опасно за краката на конете.

— О, не! Имай предвид, че тук е нашето учебно поле и ние познаваме всяка стъпка. Ако враговете имат на ума си евентуално нападение, то ще го очакват откъм града. Нали?

— Действително.

— Те следователно ще насочат своята бдителност в това направление и ето защо ние трябва да приближим от друга страна. За тая работа ще притурим най-много пет минути. Устройва ли те да опишем една малка дъга?

— Да.

— Ела тогава и разчитай на мен! Твоите жребци няма да се препънат нито един-едничък път. Ще яздим като по някоя равна суфра[263].

Той се отклони от пътя надясно и трябва да призная, че не беше преувеличил по отношение познанията си за местността. Същевременно не оставяше разговорът да замре.

— Сещам се за старата поговорка, дето казва: «Съдбата обръща сетрето на човек три пъти на ден — веднъж сутрин, по пладне още веднъж и вечерта пак.» Ама твоето май се обръща още по-често, а именно два пъти и през нощта.

— Как тъй?

— Защото през тази нощ си бил пленен, пък сега самият искаш да ловиш пленници. Така също ти беше и мой пленник, но само след кратко време се освободи, и то без да питаш някого за разрешение!

— Една поговорка в моето отечество казва: «Който много пита, бърка пътя.» В случая би трябвало да се каже: «Който много пита, няма да прехвърли дувара.»

— Да, този скок през дувара! Да беше видял погледите, когато прелетяхте отвъд! Такъв скок никой от нас не би дръзнал да направи! Ние нямаме калпави коне в полка, но ездачите не са добри. Свободният бедави язди много, много по-добре от нас. Ако имах само един батальон, как само щях да науча хората си да яздят! Щяха да летят като соколи! Но толкова далеч няма кога вече да стигна в моя живот. Късметът никога не е бил благоразположен към мен!

— Не се ли чувстваш щастлив?

— Как може да бъде човек щастлив, когато по пет месеца не получава никаква заплата. Падишахът е най-великият и прославеният, най-богатият и мъдрият владетел от всички царства, ама — ти няма да ми причиниш мъката, като издадеш думите ми! — неговото богатство си остава при него, не идва при нас, а мъдростта му се простира по цялата земя, но не и в нашите джобове.

— От какво преживяваш тогава, след като заплатата ти се бави толкова дълго?

— Изобщо не преживявам, а гладувам, защото си обичам харема, децата и децата на децата и им давам трохите, които събирам от килимите на моите началници, доброволно гладувам само и само те да са сити!

— Значи твоите началници имат хляб?

— Ох, не само хляб, а също месо и изобщо всичко, което им сърце пожелае! Трябва да знаеш, че потокът на заплатите се спуска отгоре надолу, но стига само до бинбашията. Там обикновено секва и само ако полкът се възбунтува, се отваря един малък шлюз, ама и той скоро бива пак затворен. Ех, да, ако стигна някога до бинбаши, то на мен и моя дом, комуто принадлежи цялото ми сърце, веднъж завинаги ще се оправи положението!

— Голяма ли е челядта ти?

— Имам двама синове с техните жени и две дъщери с мъжете и децата им. Имам още собствената си майка и също майката на моя харем. Това прави единайсет човека, които трябва да крепя с мизерната заплата, дето я получавам от дъжд на вятър. Аллах дано даде скорошно подобрение!

— Той ще ти помогне, Амуд Махули. Ако днес бъда доволен от теб, ще говоря с Осман паша и ще го помоля да се погрижи за неизплатеното ти възнаграждение.

— Де само да го стореше, ефенди! Моята благодарност и също благодарността на цялата ми къща ще те благославят чак до своя край! Ние забелязахме, че дженералът те тачи и цени. Той днес за много неща се вслуша в думите ти и сигурно и това малко желание ще ти изпълни на драго сърце. Ти ще бъдеш доволен от мен, аз ще сторя всичко, за да заслужа твоето застъпничество. Може би после ще се сетиш и за другото си обещание.

— Кое? — попитах, давайки вид, че съм забравил.

— За твоя доклад до сераскера. Ще споменеш ли в него също, че сме яздили днес до Бирс Нимруд, за да заловим убийците на кервана?

— Да.

— И че аз съм участвал като предводител на шейсет мъже и твой пръв подчинен?

— Разбира се! Най-подробно ще опиша всичко, което си извършил, и също как си се отличил.

— Благодаря ти! Знам, че държиш на думата си, и ще опитам да си извоювам твоето признание и милостта на сераскера. Сега ние напреднахме толкова, че Бирс Нимруд лежи на югоизток пред нас. След десет минути ще бъдем там.

— Нима? Стана по-бързо, отколкото си мислех!

— Знаех, че ще бъдеш доволен от моето водителство. Сега е необходимо само да определиш при коя точка искаш да достигнеш първо руините.

— Спомняш ли си мястото, където аз и Халеф бяхме скрили конете си и на заранта отидохме да ги вземем?

— Да, познавам го точно.

— Там трябва да отида най-напред. Но ще спрем преди границата, където може да ни чуят, защото искам да се промъкна дотам пеша и да разузная къде се крият търсените от нас хора.

Прояздихме още един къс участък и кол агаси спря.

— Сега сме на исканата от теб отдалеченост — каза той. — Ако се провикнем високо, ще бъдем чути в руините. Сега ще ни напуснеш ли?

— Да.

— За колко дълго?

— Не мога да кажа. Вие ще останете тук и в никой случай няма да се отдалечавате, преди да съм се върнал. Същевременно трябва да избягвате всякакъв шум.

— Но ако не дойдеш?

— Ще дойда!

— Ще ни намериш ли в мрака?

— Да. Поверявам ти тук пушките си и не допускай други коне до нашите арапи, когато лежат. Няма да ги изтърпят.

Бях водил халефовия Барк за юздата. Дадох на него и на моя Асил Бен Рих знак да легнат и те се подчиниха. После започнах промъкването.

Планът ми бе построен върху предположението, че Сефира няма да се върне преди споменатите от него шест-седем часа във вътрешността на Бирс Нимруд, поне не в помещението, в което бяхме лежали. Ако беше отишъл по-рано да ни види, щеше да е открил бягството ни и да ни се е изплъзнал, заграбвайки от запасите и съкровищата на руините толкова, колкото му е било възможно в бързината.

Внимавах много. Държах ножа в ръката и бях твърдо решил да намушкам всеки, който опита да ме докосне. Стигнах благополучно до скривалището на конете. Нямаше никой. Оттук поех по вече познатата посока към входа на контрабандисткия склад. Там горяха няколко огъня, чиято светлина ме облекчаваше в избягването на евентуална среща. Промъквах се, накрая пълзейки по земята, все по-близо, докато достигнах една отделна зидана колона, която бе осветлявана от едната страна от огъня, а от другата хвърляше дълбока сянка. Сниших се в тази сянка и се заслушах.

Отдалечен на двайсетина крачки от почтената компания, подвизаваща се тук в нощната доба, можех да обгръщам мъжете с поглед и същевременно да чувам всичко, което не се говореше съвсем тихо. Но те говореха високо, от което можеше да се заключи, че се чувстваха сигурни. Образуваха две отделения и аз веднага различих, че едните бяха разбойниците, а другите — контрабандистите. Последните бяха заети с пренасянето на един куп от стоки в отделни пакети нагоре към входа на скривалището. Бяха се подредили в редица през известно разстояние и съответният пакет биваше пренасян от човек до човек. По този начин не бе необходимо всеки един да изминава целия път. А можеше и да се приеме, че не всички, а само привилегированите на Сефира знаеха същинския вход. Те стояха сега горе, другите долу и понеже си вършеха тихомълком работата, не представляваха интерес за наблюдение. Ето защо насочих вниманието си към другото отделение, към разбойниците.

Разбойници бяха, защото край тях стояха и лежаха дванайсетте коня и шестте камили на камерхера. Товарите се намираха на два купа пред подлите убийци, които вземаха отделните предмети от единия куп, за да ги огледат, оценят, поспорят за тяхната стойност и след трудно постигнато споразумение да ги хвърлят на другия. От тези оценки и разправии ставаше ясно, че далаверата касае не възнаграждение, а дял от плячката. Преброих петнайсет мъже, все бедуини, принадлежащи към често споменаваното племе гхазаи — загорели, сухи фигури с мрачни и алчни погледи.

Сефира седеше при тях. Държеше в ръка една книга, а до него имаше голяма кесия с пари. В книгата вписваше отделните предмети и тяхната цена, а от торбичката отброяваше на един възрастен, сивобрад арабин, очевидно старшият на негодяите, съответния дял на стойността. Цялата работа се вършеше много шумно, възбудено и с опасно звучащи ругатни и проклятия. Само Сефира запазваше хладнокръвие. Той, види се, имаше голям опит с хора от тоя сорт. Изслушваше спокойно техните ругателства, изричаше заключителната, решаваща дума, на която вече никой не възразяваше, бъркаше в кесията и слагаше сумата в протегнатата към него мръсна ръка. Тези обесници не бяха грамотни търговци, за да събират отделните позиции и да си приберат накрая цялата сума наведнъж, а паят им трябваше да бъде изплащан за всяка отделна бройка.

Веднъж все пак Сефира изгуби спокойствие. Това стана при една ориенталска везба, чиято златна сърма проблясваше чак до мен. Гхазаи я оцениха твърде високо и възникна спор, който се проточи толкова много, че сложи край на търпението му. Той скочи и викна гневно:

— Какво сте пощръклели и лаете за нищо както чакалите в светлината на луната! Погледнете там моите хора! Те са деветнайсет мъже, но всички заедно не вдигнаха през цялата нощ толкова гюрултия, колкото един от вас за две минути. Наситих се! Да не си мислите, че единствената ми работа е само да седя тук при вас и да ви слушам реването! До половин час те ще са си свършили задълженията и тогава и ние трябва да сме приключили тук. Имам и други неща за вършене. Ако ще се мотаете още дълго, събирам всичко и няма да получите нито пара повече!

Това подейства и пазарлъкът оттук нататък потръгна по-бързо. Но неговите думи ми подсказаха, че трябва и аз да побързам, защото знаех какво имаше да върши след половин час. Искаше да дойде при мен и камерхера и тогава според моя план трябваше да ни завари привидно така, както ни бе напуснал. Най-напред се измъкнах безшумно и после се затичах с възможно най-голяма бързина към моя конен отряд. Кол агаси се зарадва, като ме видя.

— Сега започва вашата задача — заговорих аз така, че всички да могат да ме разбират. — Внимавайте добре! Девет мъже ще останат на това място при конете! Те ще имат грижата да не се вдигне шум. Един ще тръгне с мен и пишкхидмет баши. По-късно ще узнае какво трябва да прави, кои ще бъдат тези десет човека, ще определи кол агаси. А сега идва най-главното. Слушайте! — Те се струпаха по-близо до мен и аз продължих: — Останалите петдесетима сега ще отведа до едно място сред руините, където горят няколко огъня. Там седят убийците и делят плячката. Те са петнайсет мъже. Там са още и контрабандистите, които пренасят своите стоки в развалините. Те наброяват деветнайсет човека, с предводителя — двайсет. Ние следователно трябва да заловим трийсет и пет души. Ако не ни се изплъзне нито един, всеки войник ще получи сто, а всеки подофицер двеста пиастри!

Зачуха се тихи възгласи на радост, удивление и одобрение. Аз продължих:

— Ще ги заловим по следния начин: ще образувате верига, която започва до руините, обхожда в полукръг огньовете и стига отново до руините. Така тези хора ще бъдат обградени и никой няма да може да избяга към откритата равнина. Който доближи веригата, ще му извикате и ще го отблъснете. Понечи ли да направи пробив, да бъде безпощадно застрелян. Те трябва да бъдат на първо време само отблъскващи, защото намерението ми е с настъпване на деня да ги имам събрани на едно място. Какво ще правите после, ще научите от мен, тъй като дотогава аз отново ще бъда при вас. Кажете, но не много високо, дали сте съгласни!

Чух едно многогласно «Да». Хората бяха въодушевени от обещаните пиастри и аз можех да бъда убеден, че ще направят всичко възможно да заслужат парите. За да включа и кол агаси във всеобщото въодушевление, аз го дръпнах настрана и го попитах тихо:

— Мислиш ли, че сега ще изпълнят своя дълг?

— Ох, ефенди — отговори Амуд Махули, — обещавам ти, че по-скоро ще умрат, отколкото да допуснат някой от тези капъсъзи да се измъкне. Ти с един удар спечели тяхната привързаност, любов и вярност!

— Тогава ще опитам да спечеля и тези твои чувства. Преди малко ти си пожелаваше по-висок чин и аз ти казах, че Аллах ще ти помогне. Тези думи ще се изпълнят. Аллах ти изпраща своята помощ при мен. Ще ти съобщя следното. Ако не се изплъзне никой от трийсет и петимата мъже, ти ще станеш бинбаши още преди да сме се върнали в Хиле.

Той се вцепени от радостна уплаха и не промълви нито дума. По едно време се съвзе и изрече със запъване:

— Бин… ба… ши… още… преди… да сме… — и из един път избликна по-бързо: — Ще стана бинбаши още преди да сме се върнали в града? Ефенди, знам, че казваш истината и не си правиш глупав майтап с мене, така че искам…

— По-кротко, Амуд Махули — пресякох го аз. — Още не си бинбаши. Но можеш и ще станеш, ако изпълниш моите условия. Не се вълнувай значи и имай грижата да оправдаеш очакванията ми.

— О, ефенди, ще ги пленим всички, всички, всичките! Убеден съм, че никой няма да ни се измъкне. Ела, да затворим бързо кръга около тях!

— Първо трябва да избереш деветимата, които ще останат тук, и онзи, който ще тръгне с мен и ще носи оръжията на Халеф.

— Това ще стане за минута. Бързам!

Амух Махули назова въпросните десет имена и останалите петдесет поеха в марш. В близост до огньовете веригата беше образувана по указание на кол агаси толкова внимателно, че никой от обкръжаваните не усети нещо, и нямаше пролука, през която някой да може да се изплъзне. Тръгнах успокоен с камерхера и кавалериста към мястото, забавно наречено от Халеф «Събор на бодливи свинчета». Ще припомня, че това беше ограждението, в което бяхме скрили конете и където се измъкнах с камерхера отново на дневна светлина или по-точно в мрака на нощта.

Знаех, че подхващам рискована игра, но ми беше така свободно, леко и безгрижно, все едно вече я бях спечелил. Когато изкачихме халдата отломъци, персиецът ме попита:

— Защо навестяваш отново това място, ефенди? Мисля, че тук повече нямаме никаква работа!

— Търся Сефира.

— Но нали го видяхме преди малко при неговите хора?

— Да не би да се каниш пак да влизаш?

— Да.

— Аллах! С ума ли си?

— Така мисля. И няма да се върна сам, защото ти ще ме придружиш.

От ужас той остана затънал в тухления прах, плесна ръце и простена:

— Защото… ти… ще… ме… придружиш! Ефенди, и през ум не ми е минавало. Ако ти си се побъркал, то това не е причина и аз да съм!

— Чуй тогава какво друго още ще търся! Твоята собственост.

— Моята собственост? Какво имаш предвид?

— За конете и камилите ти изобщо няма да говоря. Ти сигурно забеляза, че са още тук, и ако направиш каквото желая, ще си ги получиш обратно. Но камилите носеха тежки товари, вероятно предмети, които не са били безстойностни.

— Безстойностни? Можеш да ми повярваш, че тяхната стойност възлиза на цяло състояние. Това бяха дарове от шах-ин-шаха, а каквото нашият владетел дава, струва неимоверно много!

— Какво ще каже той, ако му доложиш, че тези скъпоценни предмети са били задигнати?

— Ще загубя неговата милост, неговата закрила, неговото доверие и ще бъда натикан в прахта, откъдето никога вече няма да мога да се надигна. Към това се добавят и подписите, които бях принуден да дам на Сефира. С тях той ще ме превърне в просяк!

— При това положение няма ли да е щастие за теб, ако си получиш всичко, подаръците на шаха и също твоите подписи?

— Да, това ще е щастие, за което никога няма да мога да се отблагодаря на Аллах!

— Е, добре! Ние ще се върнем в затвора, за да си вземем всичко. Ако решиш да дойдеш с мен, ще ти помогна да си възвърнеш собствеността.

— Наистина ли, ефенди? — попита той бързо и чевръсто заизмъква нозе, дълбоко потънали в купището отломки.

— Да.

— Но Сефира ще ни задържи!

— Няма да може. Напротив, ние ще бъдем в положение да го задържим. Та нали това е главната причина, която ме кара да се захвана с този необичаен номер. Знам какво правя. Но ако предоставя всичко на войниците, не е изключено Сефира да ни избяга. Ако ми се довериш, ще го принудя да ти върне онова, което ти е отнел с грабеж и изнудване. Следователно ще си получиш обратно даровете на шах-ин-шаха и няма да изгубиш неговото доверие, а ще имаш благодарността му за съвестното им предаване в предопределените ръце.

— Твоето обещание отстранява съмненията ми. Какво ли не прави и рискува човек, когато се касае за запазване благоразположението на владетеля!

— Добре! Ако се качим на раменете на войника, ще достигнем удобно дупката. Аз ще се изкатеря пръв, ти ще ме последваш. Изчакай само още миг!

Казах на хияла[264], че трябва да остане тук, докато се върнем, и си заех вехтата кърпа, която бе втъкнал в пояса си. Необходима ми беше за покриване дупката в ъгъла на затворническата килия. Кибрит и няколко лоени свещи бях сложил в джоба си още в Хиле. Към това се добавяха револверът и карабината «Хенри». Мечкоубиеца бях оставил при конете. Бях въоръжен достатъчно и нямаше защо да се страхувам от Сефира. Признавам все пак, че за начинанието ми се искаше доста кураж. Но на онзи, който би ме упрекнал, че то е не само рисковано, но и самонадеяно, ще обърна внимание върху убеждението ми, че във вътрешността на руините ще си имам работа с малък брой противници. По мое предположение само няколко контрабандиста познаваха разположението и устройството на скритите помещения, защото би било непростима несправедливост от страна на Сефира да посвети всичките си контрабандисти в тайната. Следователно можех да се опасявам само от евентуална среща с неколцината мъже, които ме бяха вкарали вътре, а с тях смятах лесно да се оправя.

А сега бе крайно време да навестим свидното място. Войникът се облегна на стената. Сключените му ръце образуваха първото, а раменете — второто стъпало за нагоре. Така стигнах лесно до дупката и камерхерът ме последва. Че не му беше леко на сърцето, долавях от въздишките и хриповете, с които се прибутваше зад мен. Пътят ни беше удобен, тъй като сега ходникът бе свободен от тухли и прах. Късата лека карабина не ми пречеше. В края се изправих в отвесната шахта и се ослушах. Главата ми вече се намираше в помещение номер пет. Нищо не се помръдваше и аз се измъкнах от ямата. Персиецът тутакси ме последва.

Едно изследване с опипващи ръце ме осведоми, че сме заварили нашето принудително убежище точно така, както го бяхме напуснали. Въжетата ни още лежаха тук, а от другата страна напипах купчината боклук, който бяхме изхвърлили от дупката. Бяхме сами и много ми се искаше да запаля една свещ, но светлината щеше да премине между пръчките на рулетката и веднага да ни издаде, в случай че имаше някой в другите помещения. Трябваше да направим приготовленията си на тъмно. Първата ни работа беше да затрупаме дупката. Мушнах карабината вътре и проснах отгоре кърпата на войника, върху която насипахме остатъка от тухления прах. По този начин отворът и пушката оставаха скрити за очите на Сефира. Ножа и револвера бях тикнал в пояса. Тухленото брашно изтъркахме от дрехите доколкото можахме с ръкавите на сетретата.

Сега трябваше отново да вържа персиеца и не е необходимо да казвам, че той не искаше да се съгласи. След като успокоителните аргументи нищо не помогнаха, го сръгах не особено приятелски в ребрата, което го убеди в необходимостта от тази предпазна мярка. Беше вързан както преди.. После клекнах и си сложих и моите въжета — не така здраво както по-рано, но все пак при един бегъл поглед да дават вид, че нищо не се е променило. Желанието ми да вляза тук преди Сефира се беше изпълнило. Сега той можеше да дойде!

Настроението на камерхера в никой случай не беше оптимистично. Чух на няколко пъти едно «ах» или «ох», последвано от въздишащо «Аллах, Аллах!». Беше го страх, а когато след известно време доловихме стъпки, зашепна, заеквайки от ужас, на персийски:

— Ефе… ефенди… те… ид… идват! Я сема-и-мен, я хеят-и--мен! (О, небе мое, о, живот мой!) Защо ли влязох пак вътре!

— Я млъкни! — нашепнах му аз. — Чувам, че отиват най-напред при Халеф, трябва да слушаме!

Стъпките се бяха отправили към номер четири. Чух Сефира и Халеф да говорят, но не можах да разбера думите. Когато обаче персиецът се отдалечи и моят хаджи му викна с повишен глас, долових:

— Не ставай смешен! Аз си познавам ефендито. Той ще дойде И ще ме измъкне. А после ще си разчистим сметките с вас!

— Нека ти кажа тогава, че той е вече тук — подвикна обратно Сефира. — Отдавна лежи вече там отзад, много по-здраво вързан от теб!

— Това е лъжа!

— Истина е!

— И дори и да е истина, той само си играе с теб, иска да си направи майтап, такъв си му е навикът. Той ще се освободи и ще освободи и мен, преди да си си го помислил!

— Само душата му ще бъде свободна, защото и нея, и твоята ще изгоним с тояги от проклетите ви тела!

— Тоягите са за теб, не за нас. Заклевам се в Аллах и Пророка, че само след късо време ще почувстваш камшика, който ми отнехте! Тогава твоята душа ще се пръждоса от прокажената ти кожа надолу в Джехенната!

Сефира се изкикоти презрително. После стъпките приближиха нашата врата. Ясно различих, че бяха само двама мъже. Резетата бяха избутани и рулетката вдигната. Сефира пристъпи с дребния негодяй, който ме беше измамил с предрешването си като хаджи Халеф. Предводителят хвърли един изпитателен поглед в помещението, пристъпи към камерхера, понеже този лежеше по-близо до него отколкото аз, наведе се и прегледа вървите.

— Всичко е още наред! — каза той. — С теб ще говоря по-късно. Първо е ред на християнина, с когото всъщност все още не мога да приказвам.

Той се изтъпанчи пред мен и даде знак на дребния да приближи с лампата, за да може по-добре да ме огледа. Да прегледа и моите върви, не счете за необходимо, тъй като тези на камерхера си бяха «наред», а и сгърбената ми фигура създаваше впечатление, че положението ми е все така безпомощно както по-рано.

— Ти вероятно чу какво изрева преди малко онова отровно джудже, твоят придружител? — попита.

— Да — отговорих.

— Тази грозна крастава жаба е побъркана!

— Не.

— Не? Ти си съгласен с него?

— Да.

— Тогава и ти си напълно побъркан от страх!

— Моят разсъдък във всеки случай е по-бистър и здрав от твоя.

Персиецът нададе същия кикот като преди малко.

— Свободен искал да бъде той, свободен искал да направи и своя хаджия, сопи и камшик щял съм да получа! Това потвърждава келешът и същевременно говори за разсъдъка си!

— Ха! Моят хаджи има навика да изпълнява това, което казва. Щом ти е обещал тояги, ще си ги получиш, колкото и да се противиш!

— Кучи син, ако не беше откачил, нямаше и да ти хрумне да ме оскърбяваш! Ти май изобщо си нямаш понятие какво ти предстои!

— Да ме разсмееш ли искаш? Ако един от двама ни не знае какво го очаква, то това си ти. Аз ти предсказах какво ще се случи. Изчакай утрото!

— Да, спомням си — ухили се оня подигравателно. — Наказателният съд ще започне за мен с началото на деня и вечерта ще свърши, това или нещо подобно каза. Но за мен това би било твърде кратко! За теб аз съм се погрижил по-добре. Ти ще получиш от мен не само един кратък ден, а много по-дълго ще се наслаждаваш на радостите, с които ще те ощастливя! Онова, което си престъпил там край Тигър…

— Аха, по отношение Педер-и-Бахарат! — вметнах аз. Главатарят на контрабандистите отстъпи в най-голяма изненада крачка назад и запита припряно:

— Педер-и-Бахарат? Какво знаеш за него? Откъде ти е известно това прозвище? Кой ти го каза? Дори само това обстоятелство, че ти, един чужденец и християнин, си чул това име, предрешава смъртта ти!

— Аз пък повтарям, че ти все ме бъркаш със себе си. Не моята, а твоята смърт е предрешена. Ти си прозрян, знае се, че си Сефира, за когото…

— Сефира! — прекъсна ме той. — За теб това е още една причина да умреш! Даже и да не бях решил края ти, сега щях да разпоредя жив да не напуснеш това място!

— Не си въобразявай! Ти нямаш власт над мен. Аз ще напусна невредим и свободен Бирс Нимруд, а теб ще отведа като пленник в Хиле и ще наредя да те затворят при Педера и двамата му спътници, лежащи там в синджири.

— Аз… твой… пленник… в Хиле… в… синджири…! — изрече със заекване той, вторачил се в мен като в някой дух. — Наистина е така, както казах, ти си напълно превъртял!

— Тогава един превъртял те уверява, че си изпратил Педера в капан и той беше заловен. Никой там не повярва на онова, което си му заповядал да каже.

— Какво… какво не са му повярвали?

— Че аз и хаддедихнът сме нападнали Карван-и-Пишкхидмет Баши, и че ти си се промъкнал след нас, за да узнаеш скривалището ни. Нито също, че съм помъкнал трупа на пишкхидмет баши със себе си, за да го хвърля във водата.

Той поиска да отговори, но от слисване не отрони нито дума. Тогава ме споходи мисълта да се възползвам от объркването му за разбулване тайната на Розата на Шираз. Ето защо продължих:

— Виждаш, че тайните ви са разкрити. Даже и вашата Гюл-и-Шираз вече е станала достояние.

Тогава онзи скочи към мен като хищно животно, хвана ме за раменете, разтърси ме и изсъска:

— Гюл-и-Шираз? Биве-и-Емир, Шемс-и-Хусн, нашата Ситаре-и-Джира,[265] която живее в такава скритост, че дори аз съм я виждал само три пъти? Нашата красива, велелепна княгиня, пред която всички превиваме глава и колене? Тя, чийто поглед омагьосва сърцата, чийто глас въодушевява за най-трудни и дръзки дела? Нея претендираш да познаваш, жалък червей? Ще те удуша!

Сефира посегна към гърлото ми. Вече се канех да измъкна бързо ръце, за да го отблъсна, когато ми хрумна друго средство. То вероятно щеше да има същия ефект и може би щеше да го подтикне към по-нататъшни несправедливи приказки, защото той се намираше във възбуда, която му пречеше да премисля думите си.

— Не ме докосвай! — обърнах се рязко към него. — Аз също съм силл!

Оня отскочи от мен, като да бе получил могъщ удар, и опули очи.

— Ти… ти… силл?

— Даже Сертип-и-Силлан[266]!

— Сертип? Човече, или Шейтана те е овладял и ти издава всичките ни тайни, или ти наистина си силл! Но тогава ти само се представяш за християнин, а в действителност си правоверен шиит.

— Ако ръцете ми не бяха вързани, щях да извадя пръстена си от джоба и да ти докажа кой съм!

— Той… той има… има и… пръстен! — извика контрабандистът в нарастваща възбуда. — Ако това е вярно, мога да те изпитам. Необходимо е само да те питам за името на нашия върховен повелител, за Джа…

Персиецът спря след тази сричка, защото съзна, че бе на път да извърши най-голямото възможно предателство за един силл. Беше лесно да се отгатне липсващата сричка и тъй като онази вечер край Тигър бях чул как Педера нарече този «върховен повелител», довърших прекъснатото изречение:

— Аа, имаш предвид Джафар, Емир-и-Силлан?

— Да, него имам предвид! Ти го познаваш! Ти знаеш всичко! Или наистина си Сертип-и-Силлан и притежаваш по-висок ранг от моя, при което трябва веднага да те освободя, или си посветен чрез някое предателство в тайните и тогава трябва да те обезвредя.

Така стоеше персиецът пред мен, обронил чело в ръце — картина на пълна безпомощност. Из един път се обърна с рязко, решително движение към дребосъка.

— Освети го! Трябва да видя що за физиономия прави. Трябва да надникна в него до дълбочината на сърцето му!

Когато човечето откликна на тази подкана, погледът на персиеца буквално се задълба в моите очи. Белегът му се беше издул с наситено червен цвят, а от лицето, стиснатите за нападение юмруци и подготвената за скок стойка лъхаше решителност, напрегнатост, заплашваща всеки миг да се разрази в унищожителна мощ. Въпреки това аз гледах със спокойна усмивка плещестия мъж в лицето, но тайно изхлузвах една след друга примките на въжето, за да са готови ръцете ми за отбрана.

— Твоят лик за мен е неразчетлив — каза той, макар в действителност безгрижието ми да беше лесно различимо. — Не виждам нищо и не откривам нищо! Трябва да прибягна към едно непогрешимо средство. Заклевам те в Аллах или, ако си християнин, в твоя Бог да ми кажеш истината! Ще го сториш ли?

— Да.

— Ще имаш ли куража, в случай че не си силл, да го признаеш?

— Да. Не си мисли, че се страхувам от теб!

— Тогава кажи вярващ шиит ли си, или наистина си християнин?

— И през ум не може да ми мине, дори опасността да беше два пъти по-голяма, да се отрека от вярата си. Аз съм християнин.

— Аллах! Законите на нашия съвет правят членството на един християнин невъзможно. Ти значи не си силл?

— Не.

— Ти си проникнал без разрешение в нашите тайни?

— Да.

— Бъди проклет тогава и умри!

Силлът се нахвърли, заслепен от беса си и без да си послужи с някакво оръжие, върху мен с извити като куки пръсти на ръцете. Направих бързо странично движение, така че не успя да ме вкопчи, измъкнах си ръцете от примката, пипнах го за гърлото, дръпнах го изцяло към мен, претърколих се върху него и му нанесох един удар по слепоочието. Той изхвърли безпомощно ръце във въздуха, изпъна в спазматичен трепет крака и повече не се помръдна. Достатъчни бяха две-три силни дръпвания на въжетата да се освободя напълно, после скочих. Малкият стоеше с лампата в ръка неподвижен и вторачен в мен. Сега я захвърли, тя угасна и стана тъмно.

— Кучи син, въпреки всичко няма да ни се измъкнеш! — изкряска.

Поисках да се отдръпна предпазливо настрани, но той беше вече тук. Ръката му ме сграбчи и почувствах удар от нож, който щеше да прониже сърцето ми, ако не се бях намирал вече във възнамеряваното движение. Сега той срещна само мускула на ръката и причини, както се оказа по-късно, безопасна рана. Понечих да го хвана, но пъргавият дребосък бързо ми се изплъзна и посегна към пищова, което аз естествено поради дълбокия мрак не забелязах. Скочих към входа да му отрежа пътя за отстъпление. Тогава изтрещя изстрел, прицелен към мястото, на което току-що бях стоял. Барутната светкавица ми показа фигурата му. Изстрелях се към него и замахвайки отдалеч, стоварих юмрук върху главата му, който го срина на земята. Стана тихо, а и аз не се движех, за да разбера дали е бил чут изстрелът. Нищо не помръдваше. В един момент прозвуча тихият глас на камерхера:

— Ефенди!

— Да — отговорих.

— Мъртъв ли си?

— Глупости! Щом отговарям, няма как да съм мъртъв!

— Значи също не си удушен или застрелян?

— Не, само порязан от нож.

— Къде са тези ужасни хора?

— Лежат тук безжизнени от моите удари. Но сега не говори! Още не знаем със сигурност чут ли е изстрелът.

Почакахме още известно време. Не дойде никой и ето защо сметнах, че мога да си позволя да запаля една свещ — лампата беше разбита.

— Слава на Аллах! — отдъхна персиецът. — Виждам, че ти си победителят. Сърцето ми беше вцепенено от страх, когато Сефира стоеше пред теб като някой гладен тигър, а после се нахвърли върху ти, за да те удуши с ноктестите си лапи! Никога през целия си живот не съм треперил и не съм се тресял както сега. Ако те беше убил, то и аз щях да бъда изгубен. Кога ще ме освободиш пак от вървите?

— Веднага. Сега ще ги сложим за разнообразие на тези двама разбойници.

Развързах го. Той скочи и изликува радостно:

— Възславен да бъде Аллах, че тази голяма, ужасна опасност отмина…

— Не кряскай толкова! — прекъснах го аз. — Ако наистина си мислиш, че опасността е отминала, то много се лъжеш. Ние пипнахме само тези двамата, а си имаме работа с още трийсет и трима.

— Аллах да ни пази! Още трийсет и трима! Какъв ли край ще има тая работа!

Страхът пробяга отново по крайниците му и го принуди да седне. Аз стегнах Сефира и другаря му във въжетата здраво, както го изискваше нашата сигурност. Тъкмо бях свършил и чух гласа на Халеф:

— Сихди, сихди! Стреля се. Ти ли си там?

— Да, Халеф! — потвърдих.

— Аз съм запрян тук. Скоро ли ще дойдеш?

— Ей сега!

— Само да не бяха отмъкнали разбойниците камшика ми! Дали не си го видял някъде, а?

Въпреки сериозността на положението не можех да не се разсмея. Едва узнал дребният хаджи, че е спасен, първият предмет, за който се сети, бе така горещо обичаният камшик! Аз инструктирах персиеца да се държи тихо, взех свещта и се запътих към чакащия Халеф. Като ме видя да влизам, той се ухили.

— Сефира искаше да ме залъже, че си бил негов пленник. Ама аз не му повярвах и му обещах задушевна среща с убедителността на моя курбач.

— Чух. Той не те излъга, аз действително бях пленен. Сега съм свободен и го държа по-здраво отколкото той преди това мен. По-късно ще ти разкажа, сега ще те заведа при него.

— Върни ми тогава първо възможността да използвам крайниците си, защото, както лежа в момента, не ми е възможно да се поверя на любезното ти водителство!

Бяха увили Халеф в един килим на руло и бяха го омотали после с въжета. Само главата му се подаваше от вързопа. Измъкнах го. Едва застанал на крака, той вдигна ръка за клетва до сърцето.

— Както е вярно, че най-сетне се измъкнах от обвивката на тоя килим, така вярно ще сдържа думата си и ще дам на Сефира да вкуси моя камшик! Диванетата ми го взеха, но аз ще го потърся. Ще го намеря, та ако ще да са го скрили накрай света, че и още по-далеч! Ти не обичаш приказката на моя курбач, сихди. Този път можеш да казваш каквото си щеш, аз ще си удържа думата!

— Нека те успокоя, драги Халеф. Днес съм напълно съгласен с теб. Когато чух, че го заплаши с пердах и му обеща камшика си, твърдо реших да не му се размине.

— Да бъде благословено прозрението ти и твоето ощастливяващо разбиране, догдето живеят хора по земята! А сега ме води при Сефира! Изобщо не можеш да си представиш с какво трепетно очакване тупка моето сърце!

Халеф ме улови за ръката и ме помъкна. Ясно бе, че този път няма да мога да го възпра да даде воля на гнева си — ще си послужа с неговия маниер на изразяване — с «благословията на камшика». Сефира предостатъчно бе заслужил едно такова наказание с бой и ето защо този път желанието на дребния хаджи по изключение се съгласуваше с моето гледище. Той ме измъкна от средното помещение и поиска да продължи оттам с мен, но аз го спрях.

— Преди да отидем при Сефира, трябва да науча как са се отнасяли към теб от мига, в който скочих във водата. Хайде разказвай, скъпи Халеф!

— Сега ли му е времето? Не може да изтърпя едно понататъшно отлагане на срещата с персиеца.

— Съжалявам, че съм принуден да те карам да го сториш, но трябва да знам държането му към теб, за да се ръководя от него.

— Тогава трябва да овладея преобилието на копнежа си по него и да те осведомя. Но казвам ти, че за всяка просрочена минута ще получи пет допълнителни удара!

— В такъв случай режи изкъсо!

— Изкъсо? О, сихди, колко малко разбиране имаш все пак за подобен род дружески доказателства! Напротив, аз ще удължа възможно повече нещата, защото колкото е по-голям броят на ударите, които оня ще получи, толкова повече ще нараства познанието му за моята безкористна благосклонност към него и толкова по-издъно ще изразя нежните чувства, които свързват моята душа с неговата. И тъй, какво искаш да знаеш и какво трябва да ти кажа? По-добре ще е ти да ме питаш, за да мога да разтегля късотата на моите преживелици с дълготата на твоето любопитство.

— Не те ли споходи мисълта да ме последваш, когато скочих от плаващия панер?

— Да. Споходи ме действително и можех безпрепятствено да я осъществя, защото на двете приятелчета хич не им беше до мен — имаха си предостатъчно работа, за да предотвратят обръщането. Ама прозрението за правилното поведение ме озари още в следващия миг. Ако скочех след теб с вързани ръце и крака, ти щеше да бъдеш принуден да се заемеш с моята безпомощност, от което тутакси щяхме да изпаднем в опасността да бъдем измъкнати като риби. Да, щях да рискувам и моя, и твоя живот, тъй като на ония като едното нищо можеше да хрумне нецелесъобразната идея да загърмят по нас. За теб беше необходимо час по-скоро да изчезнеш. Трябваше да продължиш по вода. Но ако беше принуден да ми оказваш подкрепа, нямаше да можеш да го сториш. Ето защо останах спокойно да си лежа и смятам, че постъпих правилно.

— Действително. Иначе само щеше да поставиш спасението ми под въпрос.

— Това е то, което си помислих. Впрочем на теб ти е известно доверието, с което разхубавявам дните на твоя живот. Още щом извърши скока, бях убеден, че ще се изплъзнеш и ще побързаш към конете, за да яздиш сетне към руините и ме измъкнеш. Та със сладко съзнание можех значи да се хиля вътрешно над нашите противници, докато привидно съвсем безпомощно лежах в техните ръце. Тази мисъл ми придаваше онази радост на душевната нагласа, без която земният живот би приличал на някой вече оглозган от съдбата кокал.

— Сравнението ти е прекрасно, драги Халеф!

— Оо, моите сравнения са все отлични и безпогрешни, какъвто, да ме прощаваш, не всякога е случаят с твоите. Трябва да се утешиш с мисълта, че не всеки човек може да понася притежаваните от мен достойнства. Иска се много смирение и самообладание, които така да забулят големината на неговия дух, че да не бъде затръшнат от тях ей така мърцина на земята.

— Тогава гледай да не затръшнеш и себе си с големината на твоя, защото ще си идеш съвсем мърцина!

— Какво искаш да речеш с това, сихди?

— Размисли по-късно, когато имаш време. Сега все още лежиш в разказа си вързан и безпомощен в тръстиковия панер и следователно имаш всички основания да се упражняваш в смирение и самообладание, за каквито току-що говори. Какво се случи по-нататък?

— Сихди, нещо, на което се смях от сърце. Когато гребците възстановиха равновесието на съда, завикаха и двамата подире ти. Най-напред ти заповядаха да се върнеш, в този случай щели да ти простят опита за бягство. Като схванаха после, че разсъдъкът ти не стига толкова далеч да разбере това превъзходно предложение, го удариха на молба. Умоляваха те да се върнеш и да не ги правиш нещастни, тъй като много лошо им се пишело, ако доставели само мен. Аз се смилих над тяхното вайкане и им казах, че без теб моята особа притежава една много по-голяма стойност.

— Благодаря ти!

— Моля! Хората нямаха достатъчно вникване в нещата да ми повярват и продължиха още известно време да циврят, докато накрая стигнаха до познанието, че на теб ти харесва много повече във водата отколкото при тях. Тогава продължиха да гребат, и то с по-голяма бързина, защото мислеха, че колкото по-скоро стигнат при Сефира и му доложат за твоето бягство, толкова ще му е по-лесно отново да те залови. Добрахме се от реката до канала и по него после до целта. Единият се отдалечи, другият остана да ме пази, макар да бях достатъчно възрастен и разсъдлив сам да се погрижа да не бъда откраднат от панера. Сетне дойдоха да ме вземат и като предпазна мярка ми завързаха очите. Понесоха ме — дълго време и много надалеч. Когато най-накрая ме оставиха на земята и ми снеха превръзката, бях там, където ме намери, а пред мен стоеше Сефира.

— Сам?

— Не. Имаше един дребен келеш с него. И сега се случи нещо, което не мога да проумея. Затова сигурно и твоят остър ум няма да стигне да ми даде обяснение.

— Какво бе то?

— Дребосъкът прояви изненадващ копнеж по моето облекло. С какво би обосновал това желание, сихди?

— Известна ми е причината и по-късно ще ти я кажа. Ти разказвай нататък!

— Снеха ми вървите и поискаха да се съблека. Аз се възпротивих, но бях заплашен с бой. Щях да мога да се браня със свободните сега ръце, ама Сефира стоеше отпреде ми с готов за стрелба пищов и заплашваше да ме застреля. В случая нищо не можеше да се направи. Трябваше да се подчиня, но не без да поставя условие.

— Какво?

— Обясних им, че съм мъж на една обична жена и баща на един храбър син и следователно имам задължението постоянно да се грижа за съхранение на моето здраве. В това сводесто помещение лесно бих могъл в разсъблечено състояние да пипна някоя бард[267], която по-късно да бъде последвана от страшна рашх и са’ле[268]. Та щях значи да изпълня желанието на дребния човечец само ако ми позволеха след свалянето на моя тоалет да загърна красотата на крайниците си с неговия. Сефира се съгласи — вероятно не от угриженост за моето добро здраве, а за да съкрати нещата. По време на преобличането поиска да научи от мен разни работи. Аз обаче му казах, че ще трябва да се обърна към теб, тъй като със сигурност ще дойдеш и ще му дадеш желаната информация. Трябваше да се задоволи с това. Когато бях отново вързан, те се отдалечиха и аз се намерих за цяла вечност насаме със себе си, което безспорно беше най-добрата компания за мен, но твърде малко ме развличаше. Правех непрестанно опити да се освободя от вървите, но нямах ни най-малък успех. После чух, че доведоха друг пленник, който непрекъснато хленчеше и молеше за състрадание. Не беше доведен при мен, а на друго място. Кой беше, не знам.

— Бил е пишкхидмет баши.

— Той ли? Значи нападението над неговия керван е успяло?

— Да. Всичките му придружители са били намушкани.

— Аллах! Ама и той сам си е виновен, защото не зачете нашето предупреждение! Този мъж е голям страхливец, скимтеше като някое дете, в чиято уста живее ваджа снен[269].

Когато му бе отредено мястото, дойдоха при мен да проверят дали съм все още здраво вързан, а после отново мина дълго, дълго време, докато Сефира и малкият се върнаха за повторната смяна на костюмите. Съзнанието да се пъхна пак в собствените си одежди ме възрадва и успокои толкова много, че блажено задрямах и спах, додето двамата влязоха преди малко. Бях много ядосан, че ми разбутаха съня, и не счетох за необходимо да ги оставя в неяснота относно моя гняв. Сефира стана груб и ето как се случи, че не се разделихме в душевно разбирателство и аз му споменах за моя курбач. След известно време отекна изстрел. Който стреля, той е въоръжен, той е враг. Един въоръжен враг тук във вътрешността на Бир Нимруд можеше да си само ти и аз викнах името ти, при което ти разбра къде да ме търсиш. Тъй, сега знаеш каквото искаше да знаеш и нека не бавим повече удоволствието на Сефира да ни види така хубаво събрани заедно. Впрочем току-що забелязах, че ситният ме е ограбил. Аз ще помоля най-учтиво моя камшик да му съобщи с цялата си любезност, че шивачът на дрехите ми е изготвил пояса и джобовете не за други хора, а единствено за мен. Ела!

Когато стъпихме в помещение номер пет, камерхерът клечеше в ъгъла като някоя подплашена птица и ни посрещна с вайкане.

— Хвала на Аллах, че най-сетне се появи, ефенди! Бях принуден да изтърпя смъртен страх!

— Защо? — попитах.

— Сефира ме засипа с ужасни закани.

— Кой те е карал да говориш с него! Той все пак не можеше да те види!

— Но ме чуваше!

— Ами да си беше стоял тихо!

— Имаш право. Но когато съзнанието му се върна, попита дали има някой тук и аз му отговорих. Оттогава непрекъснато ме измъчва със заканата, че щяло страшно лошо да ми провърви, ако не съм го развържел по време на твоето отсъствие.

— И това ти вдъхна страх? Можеш да бъдеш убеден, че този човек е напълно безопасен!

На първо време Халеф отдели внимание само на своя лежащ на земята двойник. Той се изправи наперено пред него и заговори:

— Разреши да те поздравя, обични приятелю на моята душа! Аз съм безкрайно разположен към теб, макар че всъщност не би трябвало да ти говоря, защото твоята неблагодарност ме хвърли в една толкова голяма печал. Сигурно знаеш какво искам да кажа?

Мъжът премълча и не се помръдна.

— Ти мълчиш? — продължи Халеф. — Сихди, бъди така добър и освети чара на неговия лик! Имам желание да се ободря със сърдечността на неговата усмивка.

Когато се отзовах на тази подкана и оставих светлината на свещта да падне върху лицето на малкия, без самия да се вглеждам внимателно, Халеф възкликна:

— Какво е това! Как е паднал?

— От моя удар.

— Тогава ти си го пребил! Това е лицето на мъртвец.

Разгледах мъжа по-внимателно. Долната му челюст беше силно провиснала, очите лежаха в орбитите си изцъклени и неподвижни. Разтърсих го и когато това не доведе до резултат, го прегледах грижливо.

— Жив ли е? — попита Халеф.

— Не, мъртъв е — бях принуден да потвърдя, като се изправих.

— Тогава е станало точно както казах, ти си го пребил. Твоят удар е бил разчетен за по-здрав мъж, ти си замахнал твърде силно. Но не гледай така сериозно! Аллах е бил този, който е водил твоята ръка. Ти не си убиец, а мъстител на неговите дела. Кой стреля преди малко?

— Той.

— По кого?

— По мен.

— Улучи ли те?

— Не.

— Тогава бъди спокоен, не е нужно да си отправяш упреци! Той е искал да те погуби, като ти е пратил един куршум, и в замяна си е получил заслуженото възнаграждение.

— А преди туй пък поиска да ме намуши!

— Също без да улучи?

— Почувствах, че ме прободе, но сигурно е без значение.

Като осветих сега въпросното място, видях, че ръката е кървава. Халеф също го забеляза и извика загрижено:

— Та това е кръв! Сваляй бързо дрехата! Трябва да погледна дали раната е опасна, иначе няма да бъда спокоен!

Изпълних волята му. За раняването не си заслужаваше да се говори. Едно малко парче киттен[270], което взехме от съседното помещение, бе достатъчно да превърже раната. След това Халеф претърси джобовете на пребития дребосък.

— Я погледни, сихди! Това е всичко, което тоя ми беше откраднал! — каза зарадвано. — Надявам се и камшика да си получа обратно! Него трябва преди всичко да търся. Ще се осведомя от Сефира.

Този ни оглеждаше с неописуем израз на лицето и отговаряше на въпросите на хаджията с мълчание. Халеф му измъкна ножа от пояса, опря го на гърдите му и заплаши:

— Искам да знам къде е камшикът ми! Не кажеш ли и сега, ще те пробода! И тъй, къде си го дянал?

Халеф не получи отговор и поради това го накара да почувства острието на ножа. Сега мълчанието на застрашения, който не знаеше докъде ще стигне хаджията, се разчупи. Той се отдръпна с уплашено движение и си отвори най-сетне устата.

— Тук е! Педера го донесе!

— Къде да го намеря?

— Горе в ходника, ножът ти също е там!

— Гледай как хубавичко си можел да отговаряш, като ти разтворя устните! Пребърка ли го вече, сихди?

— Не. По-късно ще го направим. Сега искам да си подсигуря само един предмет. Вземи му ключа, който носи под дрехите си на връв около врата!

— Кучи син, какво те интересува моят ключ?

— Мирувай, агънцето ми! — захили се Халеф. — Виж ножа тук! ще те наръгам веднага, ако не останеш да лежиш кротко!

— Вземайте го тогава, в името на Шейтана! Нали си знам, че много скоро пак ще си го получа. Вие мислите, че си имате работа само с мен и няколко души. Но тук има толкова много хора, че няма да можете да напуснете това място, без да ги срещнете и попаднете в тяхна власт.

Получих от Халеф ключа и го прибрах.

— Ти не си сам, знам го добре. Тук има още трийсет и трима мъже.

— Джехенната да те погълне! Кой ти го издаде?

— Видях ги и ги преброих.

— Видя… и… преброи? — повтори той думите ми. — Да не искаш да ме накараш да повярвам, че погледът ти прониква през дуварите и купищата развалини?

— Не погледът ми, а аз самият. Нима наистина си толкова тъпи сега още продължаваш да мислиш, че през цялото време съм лежал вързан тук? Ако беше достатъчно умен да дойдеш само един-единствен път да ни хвърлиш едно око, нямаше да ме намериш. Ти едва беше напуснал това помещение и аз си тръгнах заедно с пишкхидмет баши.

— Лъжа!

— Ба! Ние яздихме до Хиле, за да заловим Педера и неговите придружители, и доведохме войници, с които ви обградихме. Видях те как седеше при гхазаите и делеше грабежа и чух всичко, което говореше с тях. После се върнахме тук и си вързахме отново въжетата, за да те заблудим. Ти преди малко чу колко неща знам и дори само това трябваше да те изведе на мисълта, че сме се отдалечавали и съм проникнал зад намеренията ти.

— Не ме залъгвай. Това е лъжа, нищо друго освен лъжа!

— Все ми е едно дали ми вярваш или не.

— Но на вас и на ум нямаше да ви дойде да се вържете доброволно!

— Това стана само за вид. Ти видя колко бързо се измъкнах от вървите, когато настъпи мигът!

— Вие не сте се махали! Рулетката беше зарезена отвън!

— Това е едно доказателство за безкрайното ти лекомислие, че самият не познаваш пътищата, водещи до тайното скривалище! Ето, гледай!

Отстраних кърпата на войника, прибрах я, за да му я върна после, и посочих разкрилата се дупка.

— Колко дълго познаваш ти тази тъмница, без да си имаш представа, че точно тук съществува възможност за измъкване!

Той се вторачи в ъгъла, без дума да промълви. Аз извадих карабината «Хенри» и продължих:

— Тази пушка не беше у мен, когато ме домъкнахте тук. Откъде е дошла? Нали е трябвало да изляза и да я донеса. Ако и сега все още се съмняваш, то заслужаваш за глупостта си още повече пердах, отколкото бяхме решили да ти хвърлим!

— О, несправедливи Аллах! — избълва персиецът и повече не каза нищо.

Слисването му беше прекалено голямо. Не сметнах за грешка да продължа обясненията си.

— Припомни си също с каква категоричност ти предсказах какво ще се случи! Можех да го сторя само защото предварително знаех, че ще напусна този затвор много по-рано, отколкото подозираше. Ти дори твърдеше, че никога вече няма да напусна прага му!

Тук той изрева:

— Нечиста свиня! Шейтан, ей това си ти! Сега всичко ми е ясно! Никой не ти е издал онова, което знаеш, ти всичко си подслушал! Но това няма да ти допринесе никаква полза, защото аз сега ще се освободя и ще те смажа!

Той изтегли високо лакти, прибра колене към тялото си, сгърби се и после се изпъна отново, пускайки в действие цялата си необикновена физическа сила. Чу се изпращяване, но усилието му беше напразно. Въжетата държаха здраво и при силния напън му причиниха такава болка,, че той не съумя да потисне един болезнен крясък.

— Не се мъчи и бездруго ще е напразно! — ухилих се аз. — В слагането на върви аз съм по-опитен от теб. Когато свържа, без мое разрешение не може да се освободи! А сега ти изказвам благодарност за готовността, с която ми разкри най-големите ви тайни!

— Не знам нищо такова! — кресна ми той.

— Относно силлан! — поясних.

— Нищо, нищо не съм казал!

— Относно Емир-и-Силлан!

— Няма такъв!

— Относно Гюл-и-Шираз!

— Това е измислица. Такава никога не е съществувала!

— Тогава и думата силл не е нищо друго освен измислица?

— Да.

— Но предметите на една измислица все пак не могат да се видят!

— Ти нищо и не виждаш!

— Напротив! Виждам нещо и понеже го виждам, не е възможно да е измислена вещ.

— Какво?

— Един пръстен на дясната ти ръка.

Силлът се изплаши, но се съвзе и отговори с принудено хилене:

— Това си е пръстен, нищо повече от пръстен, пръстен като всеки друг!

— Ние, аз и ти, го знаем по-добре. Това е пръстенът на силлан с отличителния знак за ранга, който заемаш сред тях!

— Кучи син…!

— Стига! — пресякох го аз. — Пази се от тази дума! Ако още веднъж я чуя, ще ти покажа как се отнася човек с едно куче! Отбележи си го! Понеже знам, че в този живот ти повече няма да се нуждаеш от този пръстен, то е най-добре да ми го отстъпиш като спомен от нашата среща.

— Не си го и помислям!

— Не е и нужно, важното е аз какво мисля. Дай го! Пристъпих към персиеца, за да му отнема пръстена.

Той присви вързаните ръце към себе си и ми изкряска в крайна възбуда:

— Не смей! Не го докосвай! Ще се браня с всички сили!

— Ха! Дори да не беше вързан, щях да се изсмея над твоите сили!

— Виж юмрука ми! Няма да го отворя, следователно няма да го получиш, освен ако ми отрежеш ръката!

— Не е необходимо, достатъчен е един-единствен натиск. Внимавай как се прави!

Хванах с лявата ръка китката му, поставих палеца на десницата от вътрешната и свития показалец от външната страна на костите на дланта му и натиснах. Той нададе крясък и бе принуден да отвори ръка. Една бърза хватка, едно винтово въртене на пръстена по пръста и аз го имах в шепата си.

— Видя ли, ето го! — ухилих се. — Ще го нося като спомен от теб и съм ти сърдечно благодарен за готовността, с която ми го предостави! За да ти засвидетелствам благодарността си, сега ще ти покажа, че тази дупка действително е началото на ходник, извеждащ на открито.

Контрабандистът издаде едно дълбоко, почти животинско стенание. Яростта, изглежда, му пречеше да говори. Камерхерът ми помогна да освободя ходника от насипа, после влязох, пропълзях до края му и накарах чакащия там войник да ми подаде оръжията на хаджията. След това се върнах в килията.

Халеф много се зарадва, като видя какво му нося.

— Сихди, едвам сега се чувствам мъж — каза той. — Когато човек няма нищо, освен две голи ръце, той се намира във властта на всеки, който има заряд в цевта си. Ама сега аз имам нужното и съм готов да се наема с всички Сефиран на света. Погледни там. Сега той вече няма да ругае.

Видях, че беше вързал един парцал върху устата на Сефира, и попитах защо го е сторил.

— Когато ти изчезна в дупката, разбойникът отново заговори за кучета. Той вероятно си мислеше, че аз ще съм по-търпелив от теб. Тогава отпрах два парцала от дрехата му, натъпках му единия в устата, а другия вързах отгоре. Ако преди туй казваше какво мисли, сега има възможност да мисли какво ще каже. Какво ще правим сега? Аз съм отново въоръжен и следователно съм готов на всичко, което поискаш от мен.

— Сега трябва да излезем, за да заловим и хората на спипания вече предводител.

— Да, ще го сторим! Как ще бъдат запленени, като видят двама храбри мъже като нас да се появяват! През тая дупка ли ще изпълзим?

— Не. Ще минем горе през ходника, за да излезем в гръб на контрабандистите. Но преди това ще си подсигурим Сефира още по-надеждно отколкото сега.

— По какъв начин?

— Ще го вържем така, че да се задуши веднага щом направи опит да се освободи. Носете го след мен!

Халеф и камерхерът го довлякоха в средното помещение. Аз спуснах решетката и тикнах резетата. След това потърсихме подходящо въже и като го намерихме, облегнахме Сефира на прътите и го вързахме здраво за тях. Въжето опираше плътно на гърлото му и при едно по-голямо усилие да се освободи, щеше да се задуши.

Като свършихме с тая работа, аз се обърнах към камерхера, който при нашето намерение само можеше да ни пречи.

— Сега отиваме да заловим хората на Сефира. Знам, че жадуваш да си отмъстиш. Ти се нарече извънредно храбър воин и ние много се радваме, че със своята храброст значително ще улесниш нашата победа.

— Да — наблегна и Халеф сериозно. — Един такъв герой като теб ни е много необходим, защото куршумите масирано ще летят в едната и другата посока.

— Летят…? — стъписа се страхливецът.

— Разбира се.

— То… то… тогава… това ще е една много… много красива битка и аз наистина съжалявам, че няма да мога да участвам. Нали виждате, че не съм въоръжен.

— Тогава остани тук и чакай, докато дойдем да те вземем!

— Бере-и-Худа! (За Бога!) — извика персиецът ужасен. — Да остана сам при Сефира? Ами ако междувременно се случи нещо?

— Тогава просто се доверяваме на твоята изпитана храброст, с която победно ще преодолееш всяка опасност.

С тези думи го оставих и посегнах към свещта, за да тръгна пред Халеф. С удоволствие бих се поогледал из помещенията, но засега трябваше да се откажа. Преминахме от номер три в номер едно, където видяхме стъпалата, водещи нагоре до ходника. Понеже не бе изключено там да се намират довереници на предводителя, угасих свещта. Изкачвахме опипом стълбите — аз начело, после Халеф и след него персиецът. В ходника беше напълно тъмно, но далеч пред нас се виждаше светло петно. Това беше входът, който стоеше отворен. Поисках да продължа бързо и безшумно нататък, но се натъкнах на лежащи по пътя предмети. С опипване установих, че бяха чували, сандъци и пакети, сиреч внесените контрабандни стоки.

— Бих желал да знам — прошепна ми хаджията — защо разбойниците са задръстили така ходника с тези неща! Можеш ли да се досетиш?

— Не.

— Защо не са ги смъкнали веднага по стълбището?

— Защото не всички членове на контрабандистката шайка трябва да знаят помещенията там долу и пътя, който води към тях. На повечето от тях този ходник вероятно не е известен. Те имат право да пристъпват в руините само до определена точка, до която отнасят пакетите. Малцина други познават ходника, повече нищо, и донасят нещата в него. И накрая има сигурно само няколко души, които знаят за долните камери. Те свалят стоките долу и навярно според случая биват посвещавани и в други тайни. Така мисля и сигурно така и става…

Но ходникът беше само привидно запречен. Установих, че отляво покрай зида е оставена тясна пътечка. По нея се запримъквахме бавно към входа. Споменатата светлина ставаше все по-ярка. Видяхме, че вън междувременно бе настъпил денят. Времето беше минало по-бързо, отколкото долу бяхме забелязали. В един момент ми се стори, че чувам говор. Спрях и се заслушах. Да, откъм входа се донасяха приглушени гласове. Продължихме безшумно нататък и заобикаляйки един куп пакети, видяхме говорещите. Бяха трима мъже, които, наклякали по земята до входа, зяпаха навън на откритото и усърдно ръкомахаха. Явно нещо ги бе хвърлило във възбуда. Колкото отивахме по-близо до тях, толкова по-разбираем ставаше техният разговор. Накрая между тях и нас се намираха само два сложени един върху друг чувала и тогава чух единият да казва:

— Не, не бива сега да слизаме при него. Знаете, че неподчинението се наказва със смърт!

— Но едно такова неочаквано събитие е изключение! Може би после ще ни накаже тъкмо защото не сме му доложили!

— Давам ти право — съгласи се с него третият. — Какво изобщо ни е грижа за тези гхазаитски кучета? Май са турили око само на тях!

— Опасявам се, че също и на нас за съжаление — отвърна вторият.

— Защо мислиш така?

— Защото асакерите не се отдалечават. Те държат мястото под такова обкръжение, че ни един-едничък не може да се измъкне. Предполагам, че намерението им е насочено не само към гхазаите, но и към нас. Та ето защо предлагам да уведомим Сефира въпреки строгата му заповед.

Прокараше ли този мъж предположението си, щяхме да бъдем забелязани, тъй като нямаше място за свободно движение. Прошепнах на хаджията:

— Склещи оня вляво с две ръце за гърлото и не му позволявай да крещи! Всичко трябва да стане съвсем тихо. Аз вземам другите двама.

Измушихме се иззад чувалите и когато Халеф пипна посочения му контрабандист, аз свалих съседния с юмрук и сключих ръце около гърдите на третия. Той замята спазматично ръце и крака, но също получи удар по слепоочието и кротко полегна. Халеф държеше своя, който не беше в безсъзнание, здраво за гърлото. Вързах човека с въжета, каквито се търкаляха няколко наблизо, и когато хаддедихнът го пусна, му опрях ножа в гърдите със заканата:

— А си гъкнал, а съм те наръгал! Халеф, направи от чалмата му три запушалки, които ще им втикнем в устата, та да не им хрумне да се развикат!

— С най-голямо удоволствие, сихди! — отговори хаджията. — Ако мундарът не си отвори доброволно устата, ще му… — Той спря по средата, погледът му беше паднал върху стената, на която още не бяхме отделили внимание. Очите му просветнаха. — Хамдулиллах! Там виждам моя курбач и ножа! Имам си отново камшика и сега завладяването на всички руини на Вавилон, че и на тези по цялата земя, за нас ще е едно нищо!

Халеф си прибра най-напред любимия камшик и едва после наряза чалмата на контрабандиста на парчета и му натъпка едно в устата. Другите двама също вързахме, запушихме им устата и сега можехме да насочим вниманието си навън.

Онова, което съгледахме, беше във висша степен завладяващо. За да не бъдем забелязани, приближихме предпазливо края на галерията и съзряхме на може би трийсет крачки отдалеченост от нас да се крият зад останки от зидове покрай водещия надолу път между развалините петнайсет нехранимайковци. Те не искаха да бъдат видени от войниците, които още запазваха позицията, определена им от мен и кол агаси. Амуд Махули седеше при връхната точка на полукръглата верига и наблюдаваше височината, на която се намирахме. Пред него лежаха две редици мъже, проснати в цял ръст и специално пазени от няколко войника. Тяхното положение даваше да се разбере, че бяха вързани. Преброих петнайсет души с предположението, че това са гхазаи-бедуините, които иначе никъде не мярках. Разстоянието беше твърде голямо, за да мога да различа облеклото им или чертите на лицата, но вероятно бяха те. Как бе успял Амуд Махули да ги залови? Халеф беше направил своето наблюдение и ми каза:

— Там долу има цял билюк асакери. Как са се озовали тук? Ти още не си ми разказал какво се е случило от скока ти във водата. Надявам се, схващаш колко много ми се иска да го зная!

— Ще го узнаеш, защото смятам, че сега имам време за разказване.

— Няма ли да те смутят онези бунаци там? — попита той, като посочи контрабандистите.

— Не ми се вярва, защото е логично да се предположи, че няма да посмеят да дойдат насам.

— По каква причина?

— От предпазливост да не познаят ходника. Ако имаха право да влязат, нямаше да лежат сега там долу, а щяха да се оттеглят във вътрешността, където биха били много по-добре скрити.

— Това е вярно. Те виждат, че са обградени, но без заповедта на Сефира не могат да предприемат нищо. Сега чакат завръщането му от руините. Какви очи ще облещят, когато ние се появим вместо него! Още отсега се радвам! Но ти нали се канеше да споделиш преживелиците си!

Седнахме и аз започнах да му разказвам подробно какво се бе случило. От само себе си се разбира, че не изпускахме от очи гледката пред нас, но не се случи нищо, което да наруши целостта на разказа ми, а и Халеф не ме прекъсваше с нито дума. Когато свърших, той първо се позахили и после заговори:

— Сихди, имаш ли нос?

— С твое любезно разрешение — да!

— Тогава те моля всеки път, когато ти хрумне да ме кориш за така наречената непредпазливост, да се дръпнеш за това място! Възможно ли е да ме объркаш с мъжа, който, освен дрехите ми, нямаше нищо общо с мен? Трябва да се засрамиш! Ако моето уважение и моята любов към теб не обсебваха цялата големина на сърцето ми, то обилието на моята почтителност щеше да се превърне в нищо. Как ще накарам аз Ханнех, най-прелестната от всички земни прелести, и Кара, моя син и наследник, който носи моето и твоето име, да повярват в извършената от теб грешка? Двамата ще клатят глави, докато те изпаднат в опасността да се разхалтавят и се търкулнат на земята! Какво ще каже Ханнех, като узнае какви си ги забъркал тая нощ! И това още не е всичко. Иде ми на ума нещо, което е къде-къде по-лошо!

— Какво?

— Знам, че пишеш книги, в които описваш всичко, дето можеш да разкажеш за мен и теб. Сега си мисля за безбройните хора, които с четенето на тези книги ще се доберат до тайната, че в твоя разсъдък има няколко места, които трябва да се подлепят и изкърпят! Не е ли ужасно това за теб? Но аз ще се проявя като истински приятел и ще ти разреша да изтървеш тези места в книгите. В замяна обаче изисквам с цялата сериозност отсега нататък да се откажеш все у мен да дириш подобни места на подобрението! А сега не се кахъри толкоз и не унивай, а се утеши и съвземи! Няма човек, който някога да не е правил грешка, така че не бива веднага да се усъмняваш в себе си. Аз с удоволствие ще ти помогна да се въздигнеш от глъбината на самообвиняващата печал и ти давам утешителното свидетелство, че в останалото не си се държал лошо. Което е вярно, го признавам! Педера и неговите ахпапи лежат в окови, Сефира също го пипнахме, гхазаите са вързани там долу, така че се иска да хванем само още тези петнайсет контрабандисти. Как мислиш, по кой начин ще е най-добре да стане това?

— Мен ли питаш, Халеф? Който има такава необходимост от подлепване и изкърпване, не бива да му се разрешава да се намесва в такива важни работи. Аз по-скоро считам за уместно сега ти да застъпиш на мое място и да доведеш нещата докрай.

Той се почеса по тила.

— Да, ето ти го на! Ти не понасяш порицание, а пък порицанието си е роден чичо и прадядо на подобрението. Ако аз сега застана начело на тая работа, то ще пожъна цялата слава и всички почести и за теб няма да остане за книгите ти нищо друго, освен само да кажеш, че си присъствал. Това обаче аз не го искам. Като твой закрилник аз желая хората да разберат твоята цена и да се научат да те тачат в качеството ти на мой придружител. Ето защо можеш спокойно да отредиш какво трябва да се направи. Всичко ще потръгне отлично, понеже аз ще стоя предано до тебе, а ти знаеш, че можеш да разчиташ на мен!

— Благодаря ти, мой скъпи, мой тактичен и жертвоготовен приятелю! Моето ухо е запленено от твоите думи, а сърцето ми е изпълнено с блаженство от твоята доброта и всеотдайна снизходителност! Щом ми разрешаваш, ще напрегна ограничения си дух да изнамери метод и начин, по който да заловим тези контрабандисти…

— Не, сихди, ограничен ти не си! — прекъсна ме той убедено. — Не съм искал да кажа това и не съм го и казал! Твоят разсъдък ме превъзхожда по дълготата и само по широтата не ме достигаш. За ограниченост следователно не може да става дума. Съвземи се до нужното себеупование и тогава сигурно ще намериш вярното решение! Аз, твоят верен Халеф, нали сега съм при теб!

— Добре! Твоето присъствие ме укрепва и ободрява. С помощта на твоето прозрение и твоя винаги отличен съвет ще стигна до правилната мисъл как по възможно най-безопасен начин да заловим контрабандистите.

— Но как ще постъпиш, ако се отбраняват?

— Отбраняват? С какви оръжия?

— Те във всеки случай имат ножове, а при неколцина виждам и пищови!

— С ножовете могат да направят нещо само в близък бой. Ние ще се пазим да ги допуснем да приближат. А от далечина куршумите на техните вехти фуруд[271] не могат нищо да ни сторят. Кремъклийки при себе си нямат, сигурно са ги оставили някъде другаде. Ще се огледам дали не са вън наблизо.

Залегнах и се прибутах навън. Не бях се измамил. Пушките бяха опрени на зида вляво от входа, вдясно имаше куп от отделни и също свързани с асфалт тухли. По повечето от тях се виждаше от външната страна клинопис и не беше трудно да се отгатне, че тези тухли затваряха отвора, от който бях изпълзял. Лежах, подаден до кръста, без някой да ме е забелязал. Тъкмо се канех да се прибера, един от контрабандистите се обърна и погледна нагоре. Съгледа ме и веднага различи, че бях външен човек. Нададе крясък и обърна внимание на другарите си към мен, като ме посочи. Аз скочих бързо, грабнах карабината от ходника и насочих дулото към хората. Халеф незабавно последва примера ми.

— Ефендито! — чух да викат. — Ефендито! Той е свободен! Аллах да ни закриля!

Бяха наскачали и сега можеха да ги видят отдолу. Те мислеха само за Халеф и мен, а не за войниците, на които не бяха искали да се показват. Аз им викнах:

— Останете там, където сте, в противен случай стреляме! Който напусне мястото си, веднага ще получи куршум!

— Но преди туй ти моя! — отговори един, като измъкна рязко пищова си и дръпна спусъка към мен.

Трима други се подведоха да извършат същото, но нито един от изстрелите не улучи.

— Вие се осмелихте да стреляте по мен — отвърнах аз. — Сега ще последва наказанието. Ще ви сваля на земята с простреляни крака. Внимавайте!

Дадох изстрелите бързо един след друг и четиримата контрабандисти рухнаха с пронизителни крясъци. Толкова по-тихи бяха другите. Те никога не бяха виждали и чували четири изстрела да излизат в такава бърза последователност от една цев — това излизаше извън тяхната представа. Халеф се възползва от слисването им, за да ги поучи по свойствения си маниер:

— Защо кьорите очи и зеете зурли? Пушката на ефендито е магическа кремъклийка, която може в продължение на хиляда години непрекъснато да гърми, без да му е нужно да я пълни. А че никой от куршумите не отива нахалост, забелязахте. Всички, които бяха тук в руините, се намират в наша власт. Вие трябва да се предадете, защото срещу магическата пушка нищо не можете да направите. Ефенди, я им покажи колко бързо излизат един подир друг куршумите ти и колко сигурно с тях улучваш!

— Да, те ще видят — отговорих. — Още единайсет от тях стоят прави. На всеки от двайсет и двата крака ще пратя по един куршум!

Насочих пушката и в същия миг те наклякаха, държейки дрехи или ръце пред краката си, и закрещяха с все глас.

Всички очи бяха отправени към нас и затова не забелязаха какво ставаше долу пред руините. Кол агаси беше чул изстрелите. Той или ме беше разпознал въпреки разстоянието, или си бе казал, че тези изстрели означават битка. Където се бият хора, там има врагове, а врагът на контрабандистите можех да бъда само аз. Той трябваше да ми се притече бързо на помощ и бе дал заповед на хората си да изкачат руините. Те идваха бързо нагоре. Страхливо наклякалите зад тухлените отломъци контрабандисти не ги забелязваха. Кол агаси беше достатъчно умен да заповяда на своите асакери да се катерят в широк фронт, така че нямаше никаква пролука за измъкване.

Четиримата ранени вдигаха голяма олелия — вайкаха се и ругаеха на един дъх. Ние не обръщахме внимание на оскърбителните им викове. Нехранимайковците бяха страхливи. Надарени с необходимата ловкост за контрабандата и промъкването, те бяха лишени от склонност към храбри дела и това навярно бе и причина Сефира да вербува бедуини за нападението на Карван-и-Пишкхидмет Баши. За да прикове по-здраво вниманието им към нас и не им предостави време да погледнат назад, хаджията им дръпна едно конско, в което им доказваше, че те са утайката на човечеството, докато ние сме най-безукорните герои. Той постигна напълно целта си, защото още много преди да бе свършил, Амуд Махули вече стоеше пред развалините, зад които клечаха контрабандистите. Ето защо Халеф се прекъсна сам и се обърна към мен:

— Асакерите са тук! Принуден съм за жалост да прекъсна думата си по средата. Сега отново идваш ти наред. Говори нататък!

— През ум не ми минава. Един знак от моя страна е достатъчен.

Стоящият зад контрабандистите кол агаси държеше очите си въпросително отправени към мен и аз му дадох знак. Той извика някаква заповед и войниците му се нахвърлиха върху контрабандистите, които толкова се уплашиха от внезапното нападение, че не им хрумна да се бранят. Нашата помощ не беше необходима, можехме да останем като зрители по местата си. На подвижния като живак хаджи не беше възможно, наистина, съвсем да се въздържи от участие.

— Там, в ходника, видях да лежи един хабл[272] от палмови влакна — каза той, — с който можем да вържем разбойниците така, както жените редят фурми по сиджими. Ще ида да го взема.

Отиде вътре и донесе цял куп върви, ремъци и въжа, които занесе на войниците. Беше възхитително да се гледа по какъв начин ръководеше и надзираваше връзването на опърничавите пленници. Като свършиха с това, нашите хора ги отведоха в дълга върволица, вързани към общо въже. Ранените трябваше да бъдат носени. Тримата мъже, които бяхме надвили с изненада при входа, бяха присъединени към отведените. След като «транспортът» се бе раздвижил, кол агаси пристъпи към мен и се осведоми:

— Ефенди, как ти беше възможно да дойдеш тук горе? Когато тръгна от нас, ти се отдалечи към другата страна на руините. Бях много удивен, когато те видях тук.

— Веднага ли ме позна?

— Да. Ние бяхме заели така плътно подстъпа за насам, че няма как да си се промушил през нашите редици!

— Може би по-късно ще ти разкажа как съм прелетял до Бирс Нимруд.

— Прелетял? Не, не си прелетял. Тук съглеждам един вход. От другата страна вероятно има друг, който ти е бил известен. Оттам си влязъл и през вътрешността си излязъл тук.

— За това по-късно! Сега ми кажи как ти се удаде да заловиш гхазаите!

— Стана по най-простия начин. Ние ги наблюдавахме, докато персиецът, дето е приятел на санджаки, свърши с тях и се отдалечи. Мислех, че си му раздробил ръката, но раняването явно не е било толкова сериозно, защото той я беше превързал, наистина, но можеше добре да употребява пръстите.

— Да, той и на мен представи доказателство за това.

— Когато се махна, гхазаите също се стегнаха за потегляне. Конете и камилите на Карван-и-Пишкхидмет Баши се бяха паднали като плячка. Ако ги оставех да възседнат животните, съществуваше опасност някой да се измъкне. Затова не биваше да допусна работата да стигне чак дотам. Събрах набързо част от хората и ги нападнахме толкова неочаквано, че те се изплашиха както контрабандистите тук. Неколцината, понечили да се отбраняват, повалихме с приклади. Толкова лесно се справихме с тях, че почти се учудих. Вярно, не се размина без дандания и контрабандистите бяха предупредени. Трябваше следователно незабавно да запълня пак линията на обкръжението, за да направя бягството им невъзможно. Те скоро откриха, че са обградени, и се изтеглиха на височината, откъдето не се решиха на атака. Какво се случи после, знаеш. Ти беше осведомен за броя на тези хора и ми постави условие да не допусна никой от тях да се измъкне. Персиецът и още един мъж липсват, но не вярвам ние да сме виновни. Напротив, аз съм убеден, че не им е било възможно да се промъкнат през нас.

— Не се кахъри за възнаграждението си! Тези хора ние самите заловихме.

Угриженото лице на стария офицер изцяло просия. Около устните му заигра лукава усмивчица и той рече:

— Тогава ще се осмеля да попитам някой изплъзнал ли се е, ефенди?

— Всички са в ръцете ни.

— Следователно условието ти е изпълнено?

— Да.

— Понеже току-що спомена думата възнаграждение, сигурно няма да ми се разгневиш, дето и аз мисля за него. Или ще ми се разсърдиш?

— Да ти се разсърдя? Не! Ти без съмнение имаш правото да ми напомниш за моето обещание. Друго нещо е, разбира се, дали вярваш, че мога да го изпълня.

— Дано даде Аллах!

— Хмм! Май не изглеждаш особено убеден?

— Прощавай, ефенди! Ти си прочут мъж, стоиш под сянката на падишаха — Аллах да го благослови! — и можеш да пишеш доклади, които сераскерът чете. Аз забелязах също как приятелски разговаряше с теб пашата от Стамбул. Та значи съм убеден, че твоите слова и предложения ще бъдат добре зачетени и взети под внимание по високи места на правителството, ама… ама… ама…

— Какво, ама…?

— Аз сега веднага да стана бинбаши, това… това… това…

— Говори нататък, де!

— Това не можеш да направиш!

— Защо?

— Първо, ти си християнин, докато висшите офицери, които трябва да решат моя въпрос, са мохамедани.

— Хубаво! Второ?

— Второ, твоето влияние не може да подейства на момента, защото докладът ти още не е в ръцете на сераскера.

— Ако това са всичките ти съмнения, то работата с бинбашията не стои зле. Аз никога не давам обещание, за което не съм убеден, че ще мога да го сдържа. От сераскера днес не се нуждая. И тъкмо защото съм християнин, можеш да разчиташ на моята дума! Аз ти казах: «Ако никой от трийсет и петимата мъже не се изплъзне, веднага ставаш бинбаши.» Каквото казах, си остава в сила!

— Аллах! Имай предвид, ефенди, че никой не се изплъзна!

— Имам го предвид.

— Значи сега би трябвало да съм бинбаши!

— Ти си такъв.

— Но аз не виждам и усещам нищо подобно.

— Тогава чети и ще ти стане ясно!

Извадих от джоба получената от Осман паша грамота и му я дадох. Амуд Махули я взе и започна да я чете, разчитайки мъчително писмените знаци. Бях очаквал шумен, възторжен порив на радост, но се видях разочарован. Когато свърши с четенето, той остана неподвижен, забил нямо поглед в земята. После по тялото му премина конвулсивен трепет, сякаш е потиснал изхълцване, но от очите му се затъркаляха едри сълзи по загорелите мършави страни. След това се смъкна на колене, сключи ръце, издигна ги нагоре и поде молитва:

— Слава на Аллах, Господаря на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден. Пред Тебе се прекланяме и от Тебе очакваме помощ. Води на Правия път, пътя на тези, които си благословил, не пътя на заблудените и заслужили Твоя гняв.[273]

Това беше първата сура на Корана, свещената фатиха, Отварящата, Началото, наричана също Умм ел Китаб[274].

Тя е, както при нас «Отче наш», главната молитва на мохамеданите и се счита, че е добре да се чете преди всяка друга молитва. После той продължи:

— Благодаря ти, о, Аллах, че се смили над мен с твоята благословия! Тъмно беше в моята душа и мрачно в сърцето ми. Морето на горестта ме окръжаваше от вси страни, а талазите на кахърите ми стигаха до устните. Аз те умолявах, ала ти като че не се вслушваше в мен, виках те, но ти не искаше да дойдеш, така мислех. Ти обаче си виждал моята несрета и добре си доловил словата ми и само си изчаквал, докато дойде подходящото време да се изпълни решението на твоята доброта. Сега мигът на щастието настъпи, твоята любов се смили над моите вопли и ме обсипа с милост. Сега аз лежа пред теб и отправям взор към твоето велелепие, за да мълвя благодарност, която да се възкачи до твоето небе. Ти стори за мен нещо велико. Да бъде възхвалено името ти и възславена твоята блага воля во веки веков! Амин!

Сега се изправи и улови двете ми ръце.

— Ти си човек, но пратеник на Аллах, който те е проводил да изпълниш моята всекидневна молитва. Прости ми съмнението, което таях към това бързо изпълнение на твоето обещание! Ти ме избави от тежка неволя. Сега аз съм освободен от моите грижи и те моля да ми позволиш всеки ден да се моля за теб с целия си дом. Не е грях пред Аллах мюсюлманин да се моли за някой християнин!

— Твоята молитва ще има пред ухото на Аллах двойно благозвучие. В двайсет и втората сура е записано: «Нима не виждаш, че се покоряват на Аллах всички, които са на Небесата и Земята…»[275] Недей си мисли, че вашата вяра е единствено правата! А дори и да беше така, точно тогава би трябвало да се молиш на Аллах за всички хора, които не го притежават. Аз всеки ден се моля за всички, които не са християни, следователно и за теб. А когато заговори пред мен за твоята злочестина, реших да ти помогна и не помислих, че в моите очи ти си някакъв неверник. Така че се моли спокойно за мен! Никой не се нуждае така много като мен да се молят за него.

— Да, ефенди, ще го сторя. А сега кажи какво ще правим!

— Аз и Халеф имаме тук горе още работа. Ти иди долу при хората си, за да насочиш цялото си внимание върху пленниците, защото е твоя отговорността да не липсва никой, когато пристигне Осман паша.

— Той ще дойде ли?

— Надявам се. Изпрати веднага един вестител на бърз кон при него в Хиле! той ще му бъде и водач.

— Ще пратя най-добрия си ездач. И още един въпрос, ефенди! Дали няма да ми се разсърдиш?

— Ти няма да питаш нещо, което да не ми хареса. Говори значи!

— Имам предвид обещанието, което даде на моите асакери…

— Аа, обещаните пиастри?

— Да. Не ми се ядосвай, задето ти напомням! От все сърце желая тази радост на войниците си. Аз съм радостен, нека и те бъдат весели!

— Това застъпничество може само да ти прави чест. В този случай пак ще ти кажа: каквото съм обещал, го удържам. Те ще си получат парите.

— Мога ли да го съобщя на хората си?

— Да.

— Благодаря ти!

Амуд Махули тръгна, но след няколко крачки се обърна и каза:

— Ефенди, ако в сърцата на всички християни живееха твоята любов и доброта, то вярата ти щеше да стане много опасна за нашата.

Сега започна да слиза надолу.