Край развалините на Вавилон

6. Разказът на бинбашията

Вечерта настъпи след късния здрач и царящият през деня сух зной се превърна в такава гнетителна задуха, че ние взехме тютюна и лулите и се качихме на покрива. Не бяхме седели много дълго, когато онбашията пристигна с пъшкане и с помощта на Халеф седна на приготвената за него подложка. Единственият чибук на къщата вървеше напред-назад между него и господаря му в къси паузи.

Небето сияеше във фаза малко след новолунието в пълния си блясък. Вечерният ветрец раздвижваше палмовите ветрила, чийто привременен шепот бе единственото прекъсване на владеещата в тази усамотена местност дълбока тишина. Обстановката истински предразполагаше за приказки.

Тук в Багдад народът поставя арената на онези разкази, намерили под заглавието «Алиф леила ва леила»[100] много, много милиони слушатели и читатели. Много вероятно изворът на тези приказки трябва да се търси в «Хесар ефсане»[101] — сборник на персиеца Расти. Те имат висока стойност за изследванията на Ориента, макар че не е препоръчително да се дава книгата в ръката на всекиму. Тези приказки са ненадминати, когато се касае за опознаване живота, обичаите и възгледите, мислите и чувствата на Изтока. Нийде другаде необузданата храброст и благородната рицарщина на ориенталеца, неговата авантюристична душевност, жаравата на неговата омраза и любов, сребролюбието на неговите служители, притворството на така наречения слаб пол, великолепието на богатството и голата дързост на сиромашията не са така вярно описани като в тези разкази, с които както красивата, така дръзка и с богата фантазия Шехерезада се бори за живота си срещу цар Шехербан. Спомените от някоя от пробудуваните от нея нощи ли преминаваха сега шепнешком през нежно извитите перести листа?

Ако беше така, тяхната магия бе изгубена за мен, защото моите мисли принадлежаха на мъжа до мен, чийто живот е бил много вероятно необикновен, и когото аз подозирах, че му е наложен товар, който и досега в старостта си трябваше да носи. Какво го беше прокудило от отечеството, и какво го държеше до ден-днешен далеко от него? Защо се погребваше той тук в дълбоко уединение?

— Ефенди, вярваш ли в Бога?

Почти се изплаших, когато този въпрос прозвуча така неочаквано и без подготовка в дълбоката тишина.

— Да — отговорих само с тази единствена дума.

— Аз не!

Какво тежко давление имаше в това «Аз не!». Действително ми беше направило впечатление, че Дозорца и слугата му нито преди, нито след яденето бяха изрекли обичайната благочестива формулировка.

— Защо не? — попитах след късо време.

— Защото не мога да вярвам в бог, който ме е подхвърлял само на несправедливости.

— Ти ли си мъжът, който може да повдига едно такова обвинение срещу онзи, който е самата Всесправедливост?

— Ако той беше Всесправедливостта, нямаше да седя тук, а в родината в бащиния си замък.

— Може би щеше да е по-право да кажеш: ако се бях доверил на неговата справедливост, нямаше да ми бъде отнето това, което съм изгубил. Окото на човека не достига далеч. То не е в състояние да проникне във волята на Всезнаещия, който вижда пред вечността какво става след вечността.

— Ако беше видял той моя живот, то можеше в качеството си на Всемогъщ да му придаде друго русло, друго съдържание.

— Ние чада на Бога ли сме, или негови роби? Ако той предопределяше всеки миг от твоя живот, всяка отделна твоя мисъл и решение, кой и какъв щеше да бъдеш ти тогава? Една безволева играчка в неговата ръка. Само че Бог не си играе! Животът не е игра и човек не е кегла, която всяка топка може случайно да събори или пък случайно да остави права.

— Но какви са му намеренията на Бог, ако има такъв, спрямо нас? Защо падаме, без да знаем защо, без да сме виновни? Защо взема той на честния всичко, всичко, дори най-последното, което му е останало, а на незаслужаващия дава непрекъснато повече и все повече към това, което той вече преди туй е притежавал?

— С «честния» сигурно имаш предвид себе си?

— Да.

— А под незаслужаващите разбираш онези, които са осуетили твоите намерения и надежди.

— Да, тях и също още други.

— Какво високомерие! Ти значи седиш най-отгоре на всичко, гледаш самомнително и суетно от тази горда висота, съдиш ближните с една-единствена студена, унищожителна дума и не търпиш този, за чиято играчка току-що се призна, нито до теб, нито пък толкова по-малко над теб! Наистина ли не знае човек защо е паднал? Ти изцяло ли си без вина за съдбата си? Винаги ли си бил честният, а онези, които нарече незаслужаващи, наистина ли само на несправедливостта на Бога дължат онова, което им е дадено? Както на теб ти отърва или не отърва! Представи си, че си дете и виждаш в ръката на баща си един за теб още трудносмилаем или дори отровен плод! Ти го молиш да ти го даде. Откаже ли ти, ти го наричаш несправедлив. Ала той е постъпил, както по-късно ще съзнаеш, като любящ и мъдър баща.

— Аз не съм дете, а вече твърде стар, че сега в края на пътя си да моля за осъзнаването, за което говориш!

— Точно защото то ти липсва, ти въпреки своето твърдение си все още едно дете, едно гневно, недоверчиво и неблагодарно дете. Щом си това сега още в твоята старост, то в младостта си бил в по-голяма степен такъв. Ти си бил прекалено голямо дете, за да съзнаваш кое служи за твое добро. Ти погрешно си избрал, може би даже си изтръгнал отровния плод от ръката на твоя Отец, и когато си отровил живота си с неговото вкусване, се окайваш за неговата несправедливост, та дори и изобщо не искаш да знаеш за него. Не е трудно човек да отрече Бога, ако никога не се е вслушвал в него, ами се е ръководил само от собствената си воля. Но ето че идват неизбежните часове на тихи, скрити самообвинения. От време на време го спохожда мъчителната мисъл, че може би неправо е постъпил ис това си е навлякъл Божия съд, вердикта на Всесправедливия. Какво прави тогава късогледият, за да накара да замлъкне гласа на съвестта? Той посяга към най-лесното, но и най-измамното средство — просто отрича Бога. Щом няма Бог, няма закон и няма съд, няма несправедливост и няма съвест, а който смята, че трябва да е недоволен от живота, той хвърля вината не върху себе си, ами върху Бога, когото току-що е отрекъл. Ти виждаш и чуваш, че не можеш да заобиколиш Бога, да го махнеш от твоя свят, като го отричаш заради неговата така наречена несправедливост, а неговото съществуване стои над всяко съмнение.

Настъпи пауза. После старият поляк заговори полугласно и замислено:

— Как се изрази, ефенди? Аз съм… изтръгнал отровния плод от ръката на моя Отец… изтръгнал…! Значи наложил със силата на моята воля… това още никой не ми го е казвал… После идват часовете на самообвинения… мъчителни мисли… съвестта!… Човек прехвърля от страх всички упреци от себе си върху Бога, отрича го от страх… ала тъкмо с това доказва неговото съществуване… Чакай, ефенди, почакай само!

Дозорца отпусна глава, а аз се пазех да го смутя. След известно време той продължи с въпроса:

— Откъде ме познаваш така точно? Как стигна дотам, че разбули моята душевност, моите скрити мисли, чувства и представи?!

— Говорих най-общо.

— Това е невъзможно, защото то отговаря, то е вярно! И все пак… не! Аз не мога да си представя Бог, който е Извечната мъдрост и любов, да остави някой човек, сиреч чадото си, да затъне в несретата.

— Ами ако създанието не се е подчинило на създателя си, защото се е мислело за по-умно от него, и е избрало пътя към несретата?

— Тогава Бог не бива да допуска това. Той би трябвало да принуди човека.

— В такъв случай този човек нямаше да има воля, свобода, самоопределеност. Нямаше да има необходимост от душа и щеше да бъде само една мъртва играчка. Виждаш, че се движиш в кръг. Ние стигнахме отново до играчката, до Нищото. Но я ми кажи, ти наистина ли си… нищо?

— Може би!

— При това положение всички твои мисли, заключения и упреци са излишни. Едно Нищо не върши нищо, не мисли нищо, не се нуждае от нищо, тъй че си мълчи!

Тогава той кръстоса ръце, обърна се изцяло към мен, погледна ме вторачено и каза:

— Не знам ти ли се изплъзваш с аргументацията си от моята ръка, или пък аз от твоята. Започвам да изпитвам страх от теб.

— Значи се чувстваш вече наполовина победен.

— Още не! Твоите аргументи изглеждат съкрушителни, наистина, ала аз мога да те бия, като доведа чрез факти победата на моя страна.

— Не го вярвам. Бог е неограниченото. Аз. Който го отрича, заличава себе си. Това е смехотворност, защото който отрича, трябва все пак да съществува. Твоите факти не ме плашат. Аз не ги познавам, но съм убеден, че ако ми бяха известни, щях да победя невярата ти тъкмо чрез тях.

— Ти ще се запознаеш с тях, поне с няколко. Аз няма да ти разказвам някоя дълга история, някой уморителен житейски път. Аз самият съм вече достатъчно уморен, няма защо да уморявам и теб.

Колко невярващи, съмняващи се, търсещи души съм опознал в родината, а и също навън по чужбината! Каква радост, когато ми се е удавало да насоча някоя от тях към вечно търсещата любов, изоставяйки деветдесет и деветте овце в кошарата, за да намеря изгубената стотна в пустинята! Ще успея ли и при този мъж, който бе започнал вече да се страхува от моята логика? И все пак какво е логиката на хладния, пресметлив разсъдък пред всевластващата над небето и земята логика на любовта! Разсъдъкът на бинбашията не бе способен да низвергне Бога от трона, ала неговото сърце беше мъртво и празно, то трябваше да има живот и съдържание. Това бе, по което бе копнял, но откъде трябваше да дойде този живот? С какво да се запълни празнотата? Беше крайно време за него. Неговото лабилно и безволево снизхождение към слугата удостоверяваше, че вече е почнал да се вдетинява, което много вероятно не бе последица от неговата възраст, оценявана от мен на седемдесет години. Той трябваше да бъде разтърсен. Когато човек е изгубил вярата си в Бога, иска се енергия, за да му бъде върната.

— Говориш ли полски? — попита ме той сега.

— Не.

— Но познаваш историята на Полша?

— Да.

— Историята на една нещастна страна и нейните нещастни жители! Аз принадлежа към тези достойни за съжаление люде.

— Моля, не говори така! В този смисъл човек никога не бива да бъде достоен за съжаление. Съжалението е похвално само за определени случаи, в други случаи то оскърбява този, за когото се отнася. Има един вид нещастие, което човек трябва да носи с благородно самосъзнание; съчувствието тогава е унижение. Изобщо моето мнение за общоприетото понятие «нещастие» е по-различно от твоето. За мен, съзнаващият, че съм воден от Бога, нещастие не може да има.

— Значи ти си именно щастлив. Или за теб няма и щастие?

— Не каквото обикновено бива наричано щастие и е равнозначно на «благоприятен случай». В по-висш смисъл действително има щастие, но и само едно, което аз наричам земното блаженство. Това щастие не е нещо преходно. То не може да се мери и отчита. То няма граници и се състои в блаженото убеждение, че човек почива в отческата ръка на Бога.

— Тази ръка аз не я познавам. На мен не е бил предложен нито покоят при Бога, нито някакъв друг. Кой и какъв съм, не е нужно да знаеш. Аз самият едва ли знам повече, поне не мога да мисля за това. Произхождам от стар, благороден, богат род. Отказах се от името му, за да се подсигуря срещу преследвания, и се нарекох Дозорца, защото твърде много обичам отечеството си, че да пожелая да нося някое неполско име. За нашето житие-битие, моето възпитание и многото други там неща не им е тук мястото. Искам само да спомена, че получих образование за офицер, нямах нито един вярващ сродник или учител и виждах едничката цел на живота си в освобождението на отечеството от потисническия хомот. Бях в Париж, за да подготвя със съмишленици въстанието на нашия народ. Мирословски ме наричаше свой приятел. Бях изпратен в Германия и отидох после в Русия, участвах в злощастното превземане на Познан, присъствах на опита за вземането на Зидлце, а в Краков бях приближен на диктатора Тисовски. В Галиция собствените ни хора се струпаха под предводителството на Якоб Сцела. Те подлагаха на пожари, плячкосване и убийства именията на съюзените с нас дворяни.

Газехме в кръв. Къде да отида? Навсякъде бях презиран. В Прусия, Австрия, Русия ме заплашваше палачът. Беше ми издадена смъртна присъда, публични обяви за търсене и залавяне ме преследваха навред. Именията ми бяха секвестирани. Нарамих просешката торба и ударих към Турция, където намерих прием във войската под сегашното си име. Трябваше да си създам бъдеще и тъй като при тогавашните условия това за мен като християнин не беше възможно, преминах към исляма.

— Към исляма? — попитах шокиран. — Ах, тогава ти си… отцеп…

— Отцепник. Изречи си спокойно думата. Какво искаш? Аз никога не съм бил благочестив, убеден християнин, а преминаването ми в чуждата религия бе възнаградено с по-висок чин. Това беше всичко, което желаех.

— А днес се учудваш, че животът ти е пропилян? Кажи откровено, само свободата на твоя народ ли си искал, или си мислел след евентуалния успех на въстанието да бъдеш зачетен с един издигнат пост?

— Двете.

— Тогава това е споменатият преди малко отровен плод, който навремето си си присвоил със сила. Заради него си пропаднал. И после преминаването към исляма! Необяснимо ми е как…

— Остави ме, моля, да разказвам! — прекъсна ме той. — Ако това може да послужи за твое успокоение, искам да ти кажа, че аз бях, наистина, равнодушен християнин, но не станах и ревностен мюсюлманин. Дали ще казвам Бог или Аллах, Христос или Мохамед, за мен си остава все едно. Ако наистина има Бог, то всички хора са негови чада. Този възглед ми даваше вътрешното спокойствие, от което се нуждаех, за да се стремя напред. Имах успех не само като офицер, но и като човек. Служех в Бейрут, чийто гарнизон се числеше към Арабистан Ордюсил[102]. Там се запознах с един персийски търговец, който прояви симпатия към мен. Всеки ден ходех в неговия дом, където според иранския обичай не се държеше толкова строго на харемските закони като при сунитите. Той имаше едно-единствено дете, дъщеря. Тя беше, според ориенталския начин на изразяване, красива като утринната зора и по-грижливо възпитана от една сунитска харемска дъщеря. Обикнахме се и баща й ми я даде за жена, макар да не бях шиит.

— Щом нейният баща е бил такъв, това не обремени ли съвестта ти? — попитах аз.

— Ни най-малко. Та нали скокът от християнина към мохамеданина беше много по-голям от малкото посягане на сунита към една шиитска жена. Защо трябваше да си отправям упреци за това? Не съм се разкайвал за избора си. Миналото с всичките му въжделения беше една свършена работа и аз живеех само за моето семейство и военната си кариера. Бракът ми предлагаше едно ежедневно подновявано щастие, което се увеличи още повече, когато ми се роди първо син и после дъщеря. Една година след раждането на второто дете бях преместен в Дамаск, където след няколко седмици ме последва бащата на съпругата ми, тъй като той и жена му смятаха, че не могат да живеят без своето дете. Беше в началото на 1860, толкова гибелната за Дамаск година. Известна ли ти е неговата трагична история?

— Да.

— Тогава не е нужно да правя изчерпателен разказ. Колко бях щастлив, могат да ти кажат имената, които бях дал на моите деца. Синът ми се казваше Икбал[103], а дъщерята — Сефа[104]. Жена ми също имаше много показателно име, а именно Елмаз[105], и за мен тя наистина си беше един скъпоценен камък.

— А как се казваше баща й?

— Той се наричаше мирза Сибил или също ага Сибил.

— Сибил означава на персийски мустак. Унаследено ли беше това име, или той си го е бил прикачил заради мустаците?

— Не знам, но той действително имаше такъв здрав мустак, какъвто втори не съм виждал. Само на портрета на по-раншния крал на Италия Виктор Емануел II съм срещал подобен. Защо се осведомяваш за името му?

— Нямам някаква същинска причина. Въпросът ми дойде на езика непреднамерено, може би само защото назова всички други имена, а това пропусна.

— На драго сърце не бих назовал нито едно, защото те ми напомнят за изгубеното щастие, което никога няма да се върне.

— Бог е всеблаг и не е необходимо човек да се отказва от това, което ти наричаш щастие.

— Ти надали ще го разбереш. Човек трябва да бъде баща, за да може да го почувства като мен. Бащината и майчината любов е нещо съвсем различно от изискваната от нас всеобща любов към ближния. Имаш ли деца, ефенди?

— Не.

— В такъв случай ще можеш да ме разбереш само наполовина. Би ли могъл да се почувстваш някога отново щастлив, ако убиеха жена ти? А на мен ми погубиха не само жената, а също децата с техните баба и дядо!

Когато Халеф чу това, извика:

— Аллах да затрие убийците! Ако на мен ми убият моята Ханнех, най-велелепната от всички девици, жени, майки, стринки и тетки, и сина ми Кара, от чиито очи святка гордост и храброст, то щастието на моя живот ще си е завинаги заминало и аз няма да намеря покой, додето не пратя чудовищата, извършили деянието, при най-поганските дяволи на най-дълбокия пъкъл!

— Да, ти навярно ме разбираш по-добре от твоя приятел Кара Бен Немзи, защото имаш син. Аз също горях за отмъщение. Но не познавах убийците и всяко усилие да ги открия беше напразно.

— Разкажи как се случи нещастието! — подканих го. — Това ще облекчи сърцето ти.

— На него няма да му стане по-леко, а по-тежко — отвърна Дозорца. — Винаги причинява болка, когато човек човърка рани, които не искат да заздравеят. В Бейрут вече бях опознал смъртната вражда, която постоянно цари в Ливан между мохамеданските друзи и християнските маронити, навярно и никога няма да угасне. Понеже ситуацията ти е ясна, не е необходимо да правя предварителни обяснения. Споменатата вражда не произхожда от някаква разлика по отношение местожителството или езика, а от различието във вярата. Друзи и маронити обитават пещерите и долините на Ливан и двете общности говорят арабски. Маронитите са всъщност католически християни, макар що се отнася до техните църковни обреди и йерейския брак да са се отдалечили от Римската църква, а друзите изповядват исляма, но си имат своите тайни учения и дори се отдавали още, както казват, на древната сирийска култова религия. В по-раншни времена друзи и маронити се държали сплотено срещу турците; планинските народи винаги се съпротивляват най-дълго срещу поробителите. За да бъде разрушен този сговор, бе посята вражда между тях. Плодовете съзряха и последиците бяха кървавите и безпощадни масови кланета, състояли се през годините 1842 и 1845. Когато после турците претърпяха в Кримската война неколкократни унижения от страна на съюзените с тях англичани и французи, у мохамеданите се насади една омраза към християните, на която най-лесно можеше да се даде простор в Ливан и Сирия, където английските и френските интереси се сблъскваха непримиримо с турските. Хората започнаха да се разбунват. Когато Западните сили принудиха султана в прочутия Хатт-и-Хумаюн[106] от 1856 да присъди и на всички иноверни поданици същите права като на мохамеданите, по страната тръгна дълбоко озлобление, чийто първи сигнал бе убийството на английския и френския консул в Джида, пристанищния град на свещената Мека, където, както е известно, хората са по мохамедани от самия Мохамед. Последвалото наказание от страна на двете сили увеличи тайно разяждащата ненавист. Към това се добавяше, че правата на Портата по отношение васалните държави биваха все повече орязвани и накрая напълно преустановени. В Сърбия свалиха Кара Георгиевич, който беше предан на султана и върнаха Обренович. В Молдавия и Влахия беше избран за княз Куза. Тези събития така повишиха озлоблението на мюсюлманите към християните, че избухването на битката беше неизбежно. Тя се започна най-напред в Ливан, и в Дамаск се състоя тайно съвещание между тамошния паша Ахмед, шейх ул ислям[107] Абдаллах ел Халеби и Куршид паша от бейрут, чийто резултат шейх ул ислям обобщи с думите: «На Хатт-и-Хумаюн, който накърнява духа и словото на Корана, може да се отговори само с подстрекаване на народа към християноубийство.» Куршид паша първи доведе това решение до дело. При потеглянето си от Бейрут той даде с топовни изстрели сигнал за клането. Друзите се надигнаха на унищожителна битка срещу християните.

Когато разказвачът стигна сега дотук, аз го прекъснах:

— Преди да продължиш нататък, ще те помоля да ми кажеш в преценката си за тези битки на страната на християните или на мохамеданите си стоял.

— Не взех някаква партия — отвърна той. — И от двете страни бе повече или по-малко прегрешено. Ако си справедлив, ще признаеш, че в нравствено отношение маронитите стояха дълбоко под друзите и често им даваха основание за презрение и дори повод за отмъщение. Не можеш също да отречеш, че християните бяха тези, които искаха тогава да щурмуват Саида, древния Сидон. Най-кървавите битки обаче се водиха при Хасбея — край западния склон на Хермон, и в град Рашея, разположен северно от изворните реки на Йордан. Там маронитите бяха съсечени с хиляди. Още по на север се е сгушило в полите на Ливанските планини градчето Захле, чиито жители винаги са били най-храбрите воини на маронитите. Те живееха във вражда с друзите и се гордееха с онези статути, които ги отличаваха от римокатолиците. Когато чуха за избухването на битката, изстреляха към небето куршумите на кремъклийките си и се врекоха: «И самият Бог да потегли даже срещу нас, няма да може да завоюва Захле!» Наказанието последва тази дързост начаса. Маронитските съюзни народи, които трябваше да ги подкрепят, се върнаха по път от страхливост, докато арабските бедуини от равнината, друзите от Ливан и Хауран, арнаутите и кюрдите от Дамаск и метуалите от Баалбек напираха срещу града със сила, от чиито горящи къщи бранителите можаха да се спасят с бягство само отчасти. Противно на други твърдения мога да уверя, че друзите тук се държаха безпощадно храбро, наистина, но иначе благородно, защото, като видяха, че техните съюзници се нахвърлиха върху беззащитните, сложиха бърз край на това зверство със заплахата: «Щадете жените и децата. Който докосне някоя жена, ще бъде застрелян!» След това бе овладян с пристъп разположения сред друзиските планини християнски град Дер ел Камар[108], водещ името си от някогашния манастир на Светата Дева, която в Сирия обикновено бива изобразявана с лунен сърп при нозете. За съжаление и жителите на това селище често се бяха държали предизвикателно срещу мохамеданите и оскърбявали и малтретирали идващите в града друзи. Когато един от техните шейхове поиска да си построи къща на едно законно придобито място в близост до селището, бе прогонен от тях, следствие на което той им се закани в справедливия си гняв: «Въпреки всичко аз ще я построя, и то ще положа основите й върху вашите черепи!» Отмъщението дойде скоро. Почти целият град бе сравнен със земята. Страх и ужас обзе християните в Дамаск. Знаеш ли, ефенди, колко от тях живееха по онова време там?

— Над двайсет хиляди. Понеже Димишк еш Шам[109] е столицата на вилает Сирия и на санджак Шам-и-Шериф, можеше за съжаление с категоричност да се предвиди, че размириците ще настъпят също и там и може би дори ще приемат още по-кървав изход отколкото в планините.

— Това е, което исках да кажа и аз, и което всеки там знаеше. Християните на столицата живееха, наистина, в дълбок мир с мохамеданите, ала непредпазливо предизвикваха тяхната завист и омраза със самоувереното си държане и великолепието, с което обзавеждаха своите домове и гиздеха своите жени и дъщери, пускайки ги да вървят незабулени по улиците. Те бяха забравили, че мюсюлманинът гледа все още на себе си като покорител, като господар на страната, а те притежават само правата на ра’ая[110] която трябва да откупи правото си да живее тук с данък на глава. Като ра’ая те бяха изключени от поземлената собственост и бе трябвало следователно да се заловят с търговия, натрупвайки чрез нея богатства, които сега безразсъдно дръзваха да излагат на показ. Това имущество си бе тяхна собственост, наистина, а всеки човек може да показва каквото е спечелил, но не е умно това да се прави по такъв начин, че да дразни очите на другите хора. Ти сигурно си опознал достатъчно поведението на богатите християнски гърци и арменци и ако въпреки това не си на моето мнение, то ще те препратя при богатите яхуд[111] на Запада, които там също бяха само протежирани лица, гледани със завист от тамошните неюдеи. Съгласен ли си с това?

Той ме изгледа въпросително.

— Не мога да го отрека. Говори нататък!

— Когато безпокойството в Дамаск започна да нараства, християнските консули се осведомиха при пашата дали съществува опасност за християните. Той ми отговори успокоително, ала събра от обитаваното най-вече от тюркмени и кюрди предградие Селехийе хиляда мъже, които бяха определени уж за защита на християните, ала трябваше да започнат тяхното избиване. Също шейх ул ислям, който беше душата на съзаклятието, стори своето за приспиване на опасенията. Но пък имаше също много високопоставени мохамедани, които бяха благоразположени към християните и ги предупредиха. От съобщенията на тези хора се узна, че войската е готова за голямата салхана, и че тайно се раздава оръжие и на цивилното население. Накрая по улиците можеше да се види даже една скитаща глутница кучета, носещи на врата си християнски кръст. Но нито тази най-силна гавра, нито другите признаци бяха в състояние да разтърсят застрашените и наказани със слепота хора от тяхното злощастно доверие. Известен ли ти е денят, в който нещастието настъпи ненадейно като гръм от ясно небе?

— Беше девети юли.

— Правилно! Мюезините тъкмо призоваваха за молитва. Къщите и пазарите се опразниха, а улиците бяха пълни с хора. Тогава внезапно прозвуча викът: «Убивайте, грабете и палете! Днес за християните е денят на смъртта!» В миг християнските квартали бяха окупирани и ужасното дело започна, за да свърши едва след пълни седем дена. Още на третия ден бяха изпепелени около четиринайсет хиляди къщи. Над пет хиляди човешки живота бяха погубени; повече от хиляда жени бяха избити или изчезнали.

— Но това християнско избиване — вметнах аз — щеше да приеме още по-широк обхват, ако не беше Абд ел Кадер — прочутият и благороден алжиро-бедуински емир.

— Да, този страшен противник на французите бе трябвало да напусне отечеството си и беше дошъл в Дамаск, за да преживее тук мирно последните си години. От анексирането на Алжир от французите безчет араби се бяха изтеглили оттам към Дамаск и много негови воини ги бяха последвали. Неговите ръце бяха носили победоносно знамето на Пророка през много бойни полета и французите го бяха научили да мрази всичко, що е християнско. Така мохамеданските власти в Дамаск — там бяха свикнали да държат сметка за неговото влияние — вероятно са вярвали, че той няма да ги обезпокои в кървавото начинание. Хората изобщо бяха на мнение, че Лъва от Алжир, както биваше наричан, е остарял, търси леснината и вече няма охота да върти толкова лесно вадения някога ятаган. Но тази преценка щеше да се окаже погрешна. Когато го привлякоха заради престижа, на който се радваше, и бойния му опит към тайния, насочен срещу християните, военен съвет, той заяви с безстрашна откровеност на пашата: «Това, което възнамерявате, е против нашия закон. Аз съм по-добър мюсюлманин от вас и ще защитавам християните. Да, готов съм дори да загина, за да защитя честта на исляма!» И когато кървавата баня започна, той удържа думата си. Отвори на угнетените просторните помещения на своята къща, освобождаваше обсадените в жилищата им християни и на всеки беглец подаваше спасителна ръка, за да го отведе в безопасност. Биеше се сред неустрашимите си африканци срещу турския аскер и сганта и полека-лека отведе в малката крепост почти единайсет хиляди християни, сред които лазаристите и също милосердните сестри заедно с двеста млади възпитаници. За тая цел бяха необходими седем набега, при които бяха убити мнозина от неговите хора. Също в собствената му къща се намираха неколкостотин души. Тя трябваше да бъде нападната по заповед на шейх ул ислям от няколко хиляди войници и плячкаджии. Тогава Абд ел Кадер разпредели африканците си, на които можеше да разчита, с факли в мохамеданските градски части, изскочи с шлем и броня срещу нападателите и заплаши: «Окаяници, с кръв и убийства ли смятате да зачетете Пророка? Ако не си тръгнете, ще наредя да съсекат пашата и офицерите ви и ще подхвърля на огън всички ваши къщи и сокаци!» Това подейства, макар и само за кратко време. Междувременно обаче пристигна вестта, че един съюзен с Абд ел Кадер хаурански шейх, при Когото той беше пратил за помощ, идва с голяма бойна дружина, за да подкрепи Лъва от Алжир. Тогава арсъзите изоставиха къщата му и се задоволиха с обкръжението на малката крепост и намиращите се в нея спасени от него християни. Този разположен в северния ъгъл на Стария град строеж е заобиколен от дълбок ров и има високи, дебели зидове, подсилени с кули. Той предлагаше временно на християните необходимата сигурност, ала поради големия си брой те трябваше в продължение на още много дни да страдат от глад и жажда, зной, страх и треска, докато благодарение намесата на западните правителства Ахмед паша бе отзован и се появи неговият приемник Фуад паша с нова войска, за да възстанови мира и спокойствието. По-късно християните се изселваха на тълпи, защото бяха убедени, че насочената срещу тях фанатична омраза продължава тайно да тлее.

— Не мога да ги виня, още повече че наказанието на същинските инициатори на кървавата баня бе извънредно мудно.

— О, ефенди, по тоя въпрос аз мога да кажа повече от теб! Наказанието сполетя само малцина виновни, но толкова повече невинни, към които се числя и аз.

— И ти?

— И аз! — потвърди старият. — На Ахмед паша бе позволено да напусне с блясък и велелепие града и бе посрещнат в Смирна с топовни изстрели и всички почести. Едва по-късно Фуад паша, притиснат от Запада, нареди да бъде върнат в Дамаск и разстрелян. Бяха разстреляни също комендантите на Рашея и Хасбея. За някакво наказание на Абдаллах ел Халеби, шейх ул ислям, нищо не съм чул. Ръката на отмъщението навярно не можеше да стигне до него, върховния глава на духовенството. А пък той беше този, дето прати първите убийци в къщата на един богат християнин, комуто дължеше голяма сума. В замяна бяха обесени около шейсет жители, които били уж виновни, и разстреляни далеч повече от сто войници и офицери, сред които се намирах и аз.

— И все пак си още жив?!

— Oszywiscie! (Разбира се!) И едното, и другото е вярно, макар да има сякаш противоречие. Че аз съм още жив, го дължа на моя онбаши тук и никога няма да забравя това спасение.

— Възбуждаш любопитството ми, о, бинбаши! Разказаното от теб досега ми беше в по-голямата си част известно, сега очаквам да чуя преживелица, която ще ангажира цялото ни внимание.

— Можеш добре да си представяш, че за мен щеше да е ужасно, ако ме бяха принудили да стрелям по невинни християни. Но аз бях офицер и бях длъжен да се подчинявам. За щастие моята рота бе командирована към войсковата част, която трябваше да държи под надзор малката цитадела. Това ме освободи от принудата да бъда жесток спрямо хора, чиято вяра по-рано бе моята. Трябваше да лежа три дни и три нощи пред крепостта, без да видя децата, жена си и родителите й. Когато бях сменен после за половин ден, заварих къщата и цялата уличка изпепелена и научих, че бесът на сганта е бил насочен не само срещу християните, а помежду другото и към мохамедани с шиитски убеждения. Бащата на жена ми беше персиец, значи шиит. Това знаеше цялата махала, в която живеехме. Знаеше се също, че е богат, а това е било достатъчно да насочи алчните за плячка сунитски бабаити към нашата къща. Можеш да си представиш какво почувствах. Започнах да се ровя като безумен из развалините на къщата. Кепек ми помагаше, ала те още димяха и трябваше да отстъпим пред зноя. Разтърчахме се наоколо при съседи да събираме сведения и тогава скръбта ми се превърна в ярост. Не сунитски вярващи бяха погубили моето щастие, а една шайка деградирали персийци, предвождана от враждебно настроен съотечественик на тъста ми бе убила него и близките му, а после ограбила и опожарила къщата. Оттогава мразя всичко, що се казва персийско, а по-сетнешните събития само съумяха да увеличат тази омраза. Бях обезумял от гняв и реших да издиря злодеите. При царящата навсякъде бъркотия бе невъзможно да ги намеря другояче освен по някаква случайност. Всичките възражения на Кепек не успяха да ме отклонят от моето намерение. Отпускът ни изтече, трябваше да се връщаме при полка и Кепек ми обърна внимание върху последиците от пресрочването. Предупрежденията му бяха за мен въздух. И през ум не ми минаваше да прекъсна издирванията си, но поне него отпратих обратно и му възложих да ме извини пред полковника и да го помоли да ми удължи отпуска. Във възбудата си не помислих, че този офицер не беше благоразположен към мен, понеже по-рано бях християнин, а с преминаването си към исляма и сетнешното си прилежание бях получил чин, който той на моята възраст още не е бил достигнал. Имах и надежди за бързо повишение, за което оня ми завиждаше. Когато след двудневно напразно търсене се явих при него уморен до смърт и духовно пренапрегнат, той нареди да ме арестуват и затворят. После бях изправен пред военния съд и узнах, че само привидно съм търсел близките си и техните убийци и съм го бил изтъкнал като претекст, за да оправдая своето отсъствие. Истината била, че по фрапиращ начин съм участвал в убийството на християните. Беше ми направена даже очна ставка с хора, които го засвидетелстваха, и тези хора бяха… персийци, персийски слуги, които бащата на жена ми беше изгонил от дюкяна си, понеже бил мамен от тях.

— Мога да си обясня всичко, Фуад паша търсеше виновни и тъй като същинските причинители на салханата трябваше да бъдат пощадени по известни си там причини, то вината бе прехвърлена върху мразени лица, които трябваше да изкупят неизвършени престъпления.

— Гледището ти е правилно. С мен много-много не се церемониха и ме осъдиха на смърт. Аз действително облекчих съда в неговото решение. Вместо спокойно да се защитавам, аз оскърбявах в полубезумното си състояние съдиите, които по принцип си бяха вече против мен, по такъв начин, че за някаква пощада не можеше дори да се мисли. Още по свечеряване на същия ден бях отведен заедно с другите осъдени на съответното място, за да бъдем разстреляни. Присъдата трябваше да изпълнят войници от собствената ми рота, сред които моят Кепек бе онбашията. Когато на бедните грешници биваха връзвани очите, към мен пристъпи той. Докато ми слагаше кърпата, го чух тихо да казва: «Падни, когато стреляме, и остани да лежиш неподвижно! Ние се споразумяхме никой да не стреля по теб и аскер хекими[112] също е съгласен.» Трябва да отбележа, че всички мои подчинени бяха добросърдечно настроени към мен, защото винаги съм бил към тях дотолкова благосклонен, доколкото това не е било в разрез с дълга. Лекарят беше един преминал към исляма отровен грък, с когото бях дружил по-близко заради идейната ни общност. Когато изстрелите отекнаха, аз паднах възнак и избягвах и пръст дори да помръдна. Разнесоха се още няколко залпа. После установих, че хекими преглеждаше падналите дали наистина са мъртви. Когато дойде при мен, почувствах по гърдите си опипващите му ръце. Не каза нищо и продължи нататък. След известно време чух шум от лизгари, кирки и лопати. Междувременно трябва да бе станало нощ. Сетне бях повлечен на известно разстояние и ми снеха превръзката. Около мен беше тъмно, ала аз разпознах наведения над мен онбаши и гласа му, когато каза:

«Хайде, господарю, трябва незабавно да се махаме вън от Дамаск!»

Скочих и следвайки го, запитах:

«Искаш да дезертираш заради мен?»

«Да, защото те обичам.»

След загубата на близките смъртта вече ми беше безразлична. Само мисълта за техния убиец ми даваше основания да остана жив. Длъжен бях да му отмъстя, но трябва за съжаление да ти кажа, че цялото ми издирване бе напразно. Не искам да те уморявам с дълъг разказ, а ще ти спомена на първо място, че Кепек във всичко, дори в най-окаяното положение, се държеше вярно до мен. Средствата ни се състояха в малкото заплата, която беше спестил. Преживявахме с просия до Константинопол, че и още по-нататък. Едно щастливо обстоятелство ме срещна с разсъдливия, по-късно както прочут, така и недооценен Мидхат паша. След като бях споделил с него преживелиците си, той ме взе на служба при себе си. Под негова команда бях в България, а после тръгнах с него за Багдад. Тук бях удостоен с чин бинбаши и ми бе поверен главният пост на тукашните митничари. Неговата протекция сигурно щеше да ме отведе още далеч по-високо, ако не беше се случила историята, която сега ще ти разкажа и която ме принуди да се оттегля от своя пост. Трябва да спомена още, че Кепек също можеше да се издигне в чин, но се задоволи с по-раншната си степен на онбаши и държеше да бъде мой слуга и да остане при мен.

Дебелият беше крайно порядъчен човек и сега можах да проумея защо господарят му се отнасяше с толкова необичайна снизходителност към него. Полякът продължи разказа си, като ме попита:

— Известни ли ти са тукашните митнически порядки?

— Не — отвърнах.

— Тогава си нямаш понятие за безпорядъка, когато Мидхат пое управлението на Ирак Араби. Продължи дълго, докато му се удаде да въдвори ред, а строгостта, с която вършеше това, има за последица, че тук митничарите станаха още по-омразни отколкото в други области, където също не питаеха любов към тях. Хората не се спираха само до омразата, а ги преследваха и не щадяха дори живота им, защото по реката и особено от персийската граница насам контрабандата цъфтеше по такъв начин, че стотици и стотици се прехранваха от нея, които сега трябваше да се бият с нас, служителите, за своето съществование. Дали и сега нещата са такива, не знам и не ме интересува. Но те моля да ми повярваш, че аз като старши митничар бях най-омразният. По него време устояхме на опасности, които не бих желал още веднъж да преживея. Като гледаш сега моя дебел онбаши, не е чудно, дето се съмняваш, че той винаги ми е бил верен и храбър помощник.

— Какви стоки се контрабандираха тогава? — осведомих се аз.

— Предимно кожи, коприна, шалове, килими, тюркоаз, морунов клей и опиум. Но сега, при високото мито, с което е облаган, шафранът е най-доходоносният предмет за контрабанда.

Когато бинбашията каза това, нямаше как да не се сетя за Педер-и-Бахарат, Бащата на подправките, както и за онова, което бях чул, подслушвайки него и двамата му спътници горе край Тигър. Той продължи:

— Ама контрабандата не беше въртяна от всеки както му дойде, а аз направих констатацията, че трябва да е много добре организирана. Очевидно имаше главатари, подглаватари и обикновени контрабандисти. Тези хора трябваше да притежават тайни, но обширни складове, в които стоките се стичаха от всички краища и биваха съхранявани там до мига, в който можеха да бъдат откарвани веднага накуп без всяка грижа. Аз бях вече от дълго време на служба, без да ми се бе удало да открия някой такъв склад, а когато това желание най-сетне ми се изпълни, ми костваше не само службата, но и състоянието, така че благодарение на този успех станах сиромах.

— Как е възможно? Един такъв успех би трябвало все пак да донесе полза и повишение!

— Казваш го, защото не знаеш по какъв начин бе извършено това разкритие. Досега аз съм си мълчал за тези неща, но на теб ще разкажа всичко. Само бих желал по-напред да знам какво мислиш за клетвата.

— На мен не ми е известно, наистина, в каква връзка зададе този въпрос, но казвам, че клетвата е свят оброк, който човек в никой случай не бива да нарушава. Аз бих предпочел да умра, отколкото да престъпя дадената клетва.

— В такъв случай действително трябва да мълча и не бива да разказвам нищо, защото съм се заклел да мълча пред всекиго, и Кепек трябваше да положи същата клетва.

— Наистина ли беше клетва?

— Да.

— Поискана от властите?

— От властите? Не. От контрабандистите.

— Тогава е било само заклеване, и то принудително, както предполагам. Отгатнах ли?

— Да.

— При това положение няма защо да се безпокоиш. Понятието за клетва изисква тя да бъде поискана от меродавна инстанция и да бъде положена пред нея. Ти следователно не си положил клетва. И дори клетвата, която си дал в името Божие, пред теб самия или пред друг човек, те задължава да я изпълниш само ако се касае за някое похвално, сиреч незабранено деяние. Да призоваваш Божието име в някоя лоша работа не е нищо друго освен богохулство. Ако пък една такава клетва е придобита от някого насилствено, то нейното изпълнение може да се превърне в престъпление, и той има не само правото, но и задължението да не се ръководи от нея. Ти вероятно е трябвало да се закълнеш в премълчаването на забранени дела?

— Да.

— В такъв случай ти си извършил една голяма неправда.

— Касаеше се за нашия живот. Онези щяха да ни убият, ако не бяхме го сторили.

— Аз на твое място въпреки това нямаше да се закълна. Но ти имаш по-различни възгледи от моите за клетвата и заклеването, толкова повече че на теб ислямът ти е също така безразличен, както си бил и равнодушен към християнството. Само че ти си мъж, а един истински мъж държи на своята дума, която за него е свещена, и която той не дава току-тъй под принуда и за някое скверно деяние.

— Може би имаш право и аз няма да споря с теб. На мен всъщност не ми е и толкова за клетвата, а за последиците, които ще настъпят, ако не я сдържа. Ако ти и Халеф бъдете неми като безсловесния гроб, то мога спокойно да ви разкажа онова, което ми се иска да ви поверя.

— Сравнението с гроба не е добре избрано. Гробът не е мълчалив. Напротив, той говори на един много красноречив и сериозен език, който може да прозвучи даже с гръмовни думи, разбира се, не за телесното, а за духовното, душевното ухо. Та тъй, ние ти обещаваме да мълчим като гроб, стига да не се касае за някоя работа, която сме длъжни да съобщим.

— Такова задължение нямате, защото не сте митнически чиновници, положили клетва за падишаха. Знам, че мога да разчитам на думата ти, и следователно ще продължа. Та като сравнявах навремето някои произшествия и съпоставях опита и становищата на моите подчинени с моите собствени наблюдения и разследвания, то всички нишки по отношение търсения възлов пункт на контрабандата водеха към руините на Вавилон. Би било излишно да се впускам в подробности и да ти съобщя всички основания за това. Следвайки тези насоки, аз наех двама бедни бедуини, които бяха отлъчени от своето племе и следователно нямаха към никого някакви задължения. След като си бях подсигурил с щедри обещания верността им, аз ги изпратих към полето от руини. Те трябваше да дават вид, че се захващат с разкопки, за да продават находките, но имаха задачата да си държат очите, особено нощем, отворени и тайно да ме уведомят веднага щом успеят да направят някое полезно откритие. Двамата бяха хитри мъже и едва се бяха минали няколко седмици, ми направиха едно съобщение, което ме хвърли във възторг. Бяха наблюдавали контрабандисти, които по различно време и от различни посоки, с натоварени животни или самите носейки товари, отивали до едно определено място и после се отдалечавали без пакети.

— Ти следователно си узнал мястото?

— Да. Двамата шпиони можаха да ми го опишат много лесно, макар благоразумно да се бяха пазили да приближат дотолкова, че да бъдат забелязани. Намираше се при Бирс Нимруд. Аз и до днес знам мястото точно и ще ти го опиша. Възнаградих богато шпионите и им заповядах да продължават да бдят. Новините, които ми носеха, потвърдиха предишното по такъв начин, че реших да се възползвам от откритието. Потеглих с десет подчинени и Кепек, за да изследвам въпросното място.

— По какъв начин трябваше да стане това?

— Ще ти кажа по-късно. Касаеше се за скрит склад на стоки, който много вероятно представляваше помещение. То трябваше да има вход и се искаше той да бъде намерен. За целта взехме инструменти за разкопаване.

— Напразно сте ги взели.

— Откъде знаеш?

— Подозирам го. Да, предполагам дори и нещо повече, а именно, че ви е сполетяло нещастие.

— Сигурно го заключаваш от това, че говорих за принудителна клетва?

— Не само от това. Твоите двама шпиони са те измамили.

— Не. Те бяха верни, надеждни хора.

— Бяха ли при теб, за да ти покажат мястото?

— Да.

— Поддържаше ли и по-късно връзка с тях?

— Не. Те трябва сетне веднага да са напуснали областта. Но това не е причина да ги смятаме за измамници. Винаги ми бяха правили добро впечатление и особено единият, който се казваше Сафи, изглеждаше самата честност.

— Сафи? — попитах изненадано, сещайки се за мъжа от Мансурийе, който ни беше предал на персийците. — На каква възраст беше този арабин?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото познавам един мъж с такова име.

— Има много мъже, които се казват така.

— Кога се случи събитието, което разказваш?

— Преди седемнайсет години.

— Колко възрастен беше този мъж приблизително?

— Каза, че имал трийсет години, но изглеждаше по-възрастен. Другият бедуин се казваше Афтаб и за него също мога да се закълна, че беше верен и непритворен.

— Афтаб, Сафи и Афтаб, странно, хм, странно! Полякът ме погледна учудено и попита:

— Може би познаваш мъж с това име?

— Действително и ако предположението ми нещо не ме заблуждава, мога сериозно да твърдя, че ти си попаднал в един заложен за теб капан.

— Rzecs smieszna! (Смешна работа!) За толкова глупав ли ме смяташ, че да може да ми се случи такова нещо?

— Животните, които хората залавят с капани, не са глупави, а даже много хитри. Моля те да продължиш разказа си.

— Ще го сторя, но съм любопитен как претендираш да докажеш своето твърдение.

— Много скоро ще чуеш. Впрочем ти загатна, че сте взели оттук инструменти за копаене. Но навярно сте яздили към Хиле?

— Да. Нали трябва да минеш оттам, ако искаш да отидеш до руините на Вавилон.

— Можеш да избегнеш града, ако възнамеряваш нещо, което никой не бива да знае.

— Ние даже прекарахме нощта там, а на утрото потеглихме към Бирс Нимруд.

— Тогава е било ненужно да мъкнете инструментите със себе си. Можели сте да си ги набавите в Хиле.

— Не искахме там да се знае какво сме наумили.

— Но те са забелязали търнокопите и лизгарите ви, които впрочем са издали намеренията ви още по пътя за Хиле.

— Как тъй и на кого?

— Приемам, че по път сте били наблюдавани.

— Ние отседнахме само в кхан Бир Нуст и кхан Маха-вил, където се намираха малко хора, а по път забелязахме отдалеч само няколко ездачи.

— Отдалеч? Значи тези ездачи са избягвали пътя? Защо? Те не са дошли по-близо, защото са ви наблюдавали, защото са принадлежали към контрабандистите, на които по-късно сте паднали в ръцете.

— Ефенди, ти говориш така, сякаш вече знаеш всичко, което искам да ти разкажа! Та значи пристигнахме по живо по здраво в Хиле, пренощувахме там и на заранта яздихме до Бирс Нимруд, където Афтаб и Сафи ни показаха въпросното място.

Той хвана обратно изпушения чибук и тегли с мундщука една черта, за да отбележи съответното направление, сякаш имаше хартия пред очите си и молив в ръката. Същевременно продължи:

— Тук значи лежи Хиле, а ние яздихме така, както ти казвам. Там отпред се намира кулата на Вавилон. Ние приближихме от тази страна към нея. После бяхме поведени тук наляво, където имаше един куп камъни с клинообразно писмо. Оттам тръгнахме вдясно нагоре по един изкоп, след това отново наляво, където кривнахме край една издатина, състояща се най-вече от повредени тухли. Въпросното място се намираше зад този издатък.

— Не — извиках почти гръмко във внезапната си възбуда.

— Не? — попита майорът учудено. — Как стигна до това твърдение?

— В този миг знам, че обозначеното от теб място не е вярното. Същинското трябва да се намира по-нагоре.

— Така е, ефенди. Разбирам, че ти знаеш тайната, за която ние трябваше да положим тежка клетва, че никога няма да я издадем. Как я разбра?

— За това по-късно! Веднага ли започнахте да копаете на погрешното място, което спомена?

— Не, защото бях оставил моите десетима митничари в Хиле, като на първо време яздих само с Кепек и водачите до Бирс Нимруд, за да ги накарам да ми покажат мястото. Та нали можеха да възникнат причини да не предприемам разследванията пред очите на подчинените.

— Каква неуместна предпазливост! Разказвай нататък! Убеден съм, че сега контрабандистите са ви връхлетели.

— Ти, изглежда, си всезнаещ, ефенди, защото действително е така. Ние именно едва бяхме слезли от конете и от една вдлъбнатина странично от нас изникнаха повече от двайсет въоръжени хаймани, които ни нападнаха толкова бързо, че не намерихме време за отбрана. Няколко мига по-късно бяхме вързани. Забулиха ни също и очите. Чух един глас да казва със заповеден тон: «Разкарайте конете им, разкарайте ги далеч и тръгвайте бързо нагоре с тези, та никой кумрукджи[113] да не може да заподозре какво се е случило. Защото десетте други кучета, които бинбашията водеше, сигурно скоро ще пристигнат.» Почувствах, че бях вдигнат и помъкнат, не надолу или към равното, а стръмно нагоре, където ме сложиха на земята. Казвам ти, съвсем не се чувствах добре, защото познавах омразата на контрабандистите към нас и имах всички основания да съм загрижен за живота си.

— Но не е било толкова лошо, о, бинбаши. Нали си още жив.

— Не се майтапи! Докато лежах на земята, долових шум от удрящи се камъни, както при работата на някой дюлгер. Това продължи дълго време, през което не чух нито дума. Сетне бях отново дигнат и понесен, като се удрях по камъни ту отдясно, ту отляво, значи вероятно по зидове. След това пак бях оставен на земята, след което хората най-сетне започнаха да говорят, ала за жалост на персийски, който по онова време не разбирах така както днес. Запомних само името Гюл-и-Шираз, което нямаше как да не привлече вниманието ми, понеже бе споменато на няколко пъти. След известно време чух да се отдалечават стъпки, после стана тихо.

— А Кепек? — попитах аз. — Какво бе станало с него? Къде се намираше той?

Тогава взе думата дебелият, като отговори:

— О, ефенди, аз лежах до моя господар, защото ония и мен бяха завлекли в тая дупка на гибелта. Аз треперех от угриженост по него и силно се зарадвах, когато чух неговия обичен глас. Той попита дали тук има още някой и когато му назовах името си, започнахме да обсъждаме нашето положение.

— А шпионите ви, които бяха дошли с вас?

— Те не лежаха при нас.

— Не се и съмнявам, тъй като са били съюзени с контрабандистите. И не беше ли възможно да се освободите от вървите?

— Не — отговори бинбашията. — Аз опитвах всевъзможни начини, но напразно. Лежахме дълго време, като че цял ден, и крайниците започнаха да ни болят от продължителното лежане. Най-сетне отново приближиха стъпки. Чухме, че дойдоха няколко души. Очите ни бяха освободени и ние видяхме пред нас да стоят трима мъже, а четвърти седеше недалеч на един камък. Запитан от тримата какво е чул, той ги осведоми за всяка дума, която бе изговорена от нас. От това ни стана ясно, че не сме били сами, понеже този човек трябва да ни бе надзиравал и подслушвал.

— Помещението имаше ли прозорци или някакви други отвори?

— Не.

— Значи трябва да е било осветявано. С какво?

— С малки глинени маслени лампи, от които по-късно, когато ми бе позволено да се изправя, видях в една ниша цял запас и до тях кана с масло.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждаше помещението?

— Да. То беше дълго и тясно, немного по-високо от човешки бой.

— Значи първоначално не стая, а ходник.

— Може би имаш право, защото тухлените стени бяха голи и само в единия ъгъл лежаха няколко инструмента и купчина въжета.

— Имаше ли някаква врата?

— Не.

— Не мога да си го представя, защото е логично да се предположи, че това помещение е било само преддверие към други, по-големи.

— Това действително е вярно, макар да не мога да говоря за врата в същинския смисъл. По-късно ще обясня. Сега трябва да ти разправя какво ми каза Сефир.

— Сефир? Тази дума е персийска и означава «пратеник». Откъде ти е известно това прозвище?

— Така биваше наричан той от другите. Неговият външен вид будеше страх, и то заради един огненочервен белег, който започваше от челото, минаваше през лявата, празна очна кухина и бузата и стигаше долу до ъгълчето на устата, разделяйки дългия мустак на две неравни части. Ударът, причинил този белег, му беше извадил окото. Дрехите, които носеше, бяха…

— Това няма никакво отношение към нещата — прекъснах го аз. — Облеклото може да бъде променено. Каква беше фигурата му? Имаше ли иначе нещо друго фрапиращо по него?

— Той носеше само мустаци. Снагата му не беше висока, но плещеста и необикновено силна, а гласът му имаше гърлен тембър, видях също, че има навика често да приглажда мустака в споменатата празнота. Защо питаш за такива белези?

— Защото ми е станало навик. При моите пътешествия аз обръщам внимание и на най-дребното обстоятелство и често съм разбирал, че дреболиите, които съм съхранил в паметта си, по-късно ми допринасят голяма полза. Тоя Сефир вече ми е важен заради теб. От друга страна, ние отиваме към Персия и тъй като на земята няма нищо невъзможно, може Бог да отреди да се срещна с него. Също така се каним с Халеф да яздим до Бирс Нимруд и понеже това е…

— Каните се? Наистина ли? — вметна бързо той.

— Да. Вярно, нямам причина да приема, че ще видим там Сефира, ала той вече се е загнездил веднъж в мисълта ми във връзка с Вавилонската кула, и ето защо бих желал да се осведомя относно неговата персона.

— Имате ли намерение да изследвате кулата?

— Досега още не.

— Тогава не си пожелавайте да ви се доще, защото тази мисъл би могла да стане опасна за вас! Аз знам какво ми донесе тогавашната визита на кулата и макар и да не ми е известно дали тя и сега още приютява същата измет, то все пак един вътрешен глас ми казва да ви предупредя. Преди всичко се пазете да правите там издирвания, защото това би могло да ми докара обещаната смърт! Аз не ви разправям тези неща, за да последвате преживелиците ми, а само за да получа съвета ти.

— Ние ще съумеем да оценим доверието ти и няма да предприемем нищо, което би могло да ти навреди.

— Това ме успокоява. Вие не бива да се обиждате от моята угриженост, защото опасността, от която навремето се изплъзнахме единствено чрез полагане на клетва, за нас и днес все още съществува.

— Не може и през ум да ни мине да вземем думите ти другояче освен в техния смисъл. Продължавай спокойно да ни разказваш какво сте преживели в Бирс Нимруд.

— Сефира говори известно време с хората си на персийски, при което от време на време ни хвърляше ту подигравателни, ту ядни погледи. Жена ми и баща й ми бяха втълпявали този език само дотолкова, че можех криво-ляво да си служа с него. Ето защо разбрах твърде малко от онова, което се говореше, толкова повече че мекеретата приказваха много бързо. И този път често бе споменавано името Гюл-и-Шираз. Едва в този миг ме спохожда една мисъл: ориенталецът обича да се изразява картинно, той често прикачва на жените си имена на цветя. Да не би пък да се имаше предвид не истинска роза, а някоя жена? В такъв случай тази женска особа би трябвало да стои в тясна връзка с контрабандистите. Онзи, когото често споменават, трябва да притежава авторитет и оттук по мое мнение може да се заключи, че тази връзка не е обикновена. Аз съм склонен да смятам тази Гюл-и-Шираз за жената на някой предводител. Ти какво ще кажеш по въпроса, ефенди?

— Решението на загадката засега предоставям все още на теб. По-важно от тази персона за мен е селището.

— Как тъй?

— Дали се е имало предвид личност или предмет, това на първо време не е от значение за мен. За мен най-главното е думата Шираз, от която вадя заключение, че разбулването на тайната трябва да се търси само в едноименния столичен град на персийската провинция Фаристан или в негова близост. И дори да се заблуждавам по отношение на това допускане, то съм склонен все пак да твърдя, че може да се открие взаимовръзка между някоя тамошна личност и търсената Гюл-и-Шираз. Сега не е нужно да си трошим главите по този въпрос. Та ти разказваше, че Сефира най-напред говорил със своите хора?

— Да. После се обърна към нас, за да излее гнева си специално върху мен. Като ме каляше с най-низостни хулни думи, той ми изброи какви неимоверни щети трябвало да понесе контрабандата заради мен и заплашваше, че за тая работа щели да ми поискат компенсация и живота. Речта му беше дълга, но аз ще бъда кратък и искам само да кажа, че не отговорих. Кепек също не каза нито дума. Тогава персиецът започна наново, като с подигравателно хилене изкара на бял свят всичките разследвания, които бях направил, за да открия скривалището на контрабандистите. Откъде знаеше той всичко това? Дали пък сред служителите ми някой не стоеше на заплата при него и му издаваше всичко?

— Много вероятно, защото от разказа ти заключавам, че корпорацията на контрабандистите се е простирала надалеч и е била добре организирана. И тъй като нейната управа явно е била дръзка и умна, може със сигурност да се приеме, че е поставила шпиони, за да знае всичко, което предприемаш срещу тях. А къде е имало лица, запознати с тези неща? Разбира се, само сред собствените ти хора.

— Това е вярно. Де да си бях държал очите отворени и в това отношение! Едва сега ми става ясно защо често ми се бяха проваляли планове, съставени така грижливо, че успехът изглеждаше неминуем. Съзнавам, че съм бил прекалено доверчив спрямо моите подчинени, а това бе грешка, която трябваше тежко да изкупя.

— Даваш си равносметка за времето, за което разправяш?

— Да. Вече ти казах, че предводителят не само заплашваше живота ми, но изискваше и обезщетение. Той искаше цялото ми състояние и когато казах, че не съм богат, се изсмя и ми назова сумата, която притежавах, така точно, сякаш я бях поверил на самия него. Сефера поиска ордер до банката, в която бяха вложени спестяванията ми, и когато му отказах, обясни, че в рамките на един час щял съм да бъда убит заедно с онбашията. Даде ми време да размисля и седна после с другите в очакване, когато времето за размисъл изтече, бях попитан дали ми е дошъл по-добър акъл. Дадох отрицателен отговор. Тогава те забиха две колчета в зидарията и ни метнаха с Кепек по един клуп на врата. Не можех да се съмнявам, че ще бъдем обесени, и ето как се обявих, всъщност повече от съображение към онбашията, за готов да заплатя сумата. Може би ще кажеш, ефенди, че е било страхливо от моя страна?

— Не. Навярно всеки на твое място щеше да постъпи точно така, защото, когато човек има избора да бъде оставен да живее като бедняк или да бъде обесен като богаташ, то сигурно ще избере първото. Пък ти си имал доходен пост и си можел значи отново да станеш имотен.

— Това си казах и аз, ала много скоро щях да съзная, че тази надежда е била напразна. Снеха ми въжетата и донесоха… аха, можеш ли да отгатнеш какво сега донесоха?

— Не.

— Донесоха собствената ми мастилница заедно с хибр[114], калем[115] и варак[116] и по удивителен начин тая варак беше също моята! Взета от собствената ми служебна стая! Бяха опаковали всичко в едно пакетче, в което бяха турили също шама ахмар[117] и моя хатим[118]. Какво ще кажеш за тая работа?

— Че тази дяволия е била от дълго време и обстойно подготвяна. Ти написа ли ордера?

— Да. Сефира го продиктува. Той трябва да бе изпечен търговец, защото го състави така, че ако аз бях касиер на въпросната банка, щях веднага без всяко колебание да наброя парите. Беше писано впрочем без предупредителен срок, тъй като аз при моето положение и в качеството си на турски служител под заповедите на един зложелателен паша в един толкова отдалечен от Стамбул град трябвало да понасям какви ли не неприятности и съм даже принуден да се съобразявам с внезапно уволнение. Когато Сефира имаше ордера в ръцете си, сравни го с няколко други книжа и ми каза:

— Това са документи, които си подписвал ти, и които сравних със сегашния ти почерк. Ако си беше приправил ръката, щяхте като едното нищо да бъдете обесени. Сега искам нещо да ви покажа и после да ти задам един въпрос. Размисли добре, преди да отговориш, защото от твоето решение ще зависи вероятно вашият живот!

Развързаха въжетата от краката ни, та да можем да вървим, ръцете оставиха вързани. Докато другите осветяваха с малките лампи, той пристъпи в ъгъла, където въжетата лежаха на земята. Те бяха разчистени, след което отстранен и намиращият се под тях пясък, висок една педя. Появиха се няколко дъски, а когато ги махнаха, се показа дупка с водещи надолу стъпала. Слязохме и се озовахме в просторно помещение, което беше изпълнено с такова количество контрабандни стоки, че от удивление едва съумях да се опомня. Там висяха, лежаха или стояха…

— Позволи, моля! — прекъснах аз бинбашията. — Колко високо беше това помещение?

— Може би четири стъпки по-високо от човешки ръст — обясни полякът.

— Ти може би вече не си спомняш, но за мен щеше да си заслужава вниманието да науча колко стъпала водеха надолу.

— Все още си спомням. Когато трябваше да сляза в дупката и видях тъмната дълбочина под мен, си помислих, че там долу се намира нашият затвор, в който искаха да ни оставят да загинем. Бях решил в този случай да направя всичко възможно за нашето спасение и понеже стълбището щеше да е от значение, преброих стъпалата. Бяха осемнайсет.

— С обикновена височина ли бяха?

— Да. Мисля, че в тукашните къщи шест стълбищни стъпала дават един Сер-и-Шахи[119].

— Правилно! Един Сер-и-Шахи има сто и дванайсет сантиметра. Ако помещението е било четири стъпки над човешки ръст, таванът трябва да е бил дебел деветдесет до сто сантиметра. Разстоянието между пода горе в ходника и този долу в хранилището трябва следователно да възлиза на приблизително триста и петдесет сантиметра или според персийските мерки три шахски лакти и половин веджеб[120].

Дозорца ме погледна замислено и каза:

— Отново и отново трябва да те питам защо се осведомяваш толкова обстойно и сега даже се впускаш в едно толкова точно пресмятане?

— А аз отново и отново ти отговарям, че го правя само по стара привичка. Ако се знае колко дълбоко лежи помещението със стоките под ходника, ще може и отвън, без да се пристъпва във вътрешността, да се посочи на каква височина или дълбочина в Бирс Нимруд трябва да се търси това помещение. В кой ъгъл на ходника лежаха въжетата?

— В десния заден. Но ми се струва, че таиш намерения, които искаш да скриеш от мен!

— Наистина нямам такива. Моите въпроси са породени изключително от съпричастие към твоята съдба. Та значи помещението беше изпълнено с контрабандни стоки?

— Изцяло запълнено, и то така, че едва оставаше място за придвижване. Сефира заповяда да осветят наоколо и тогава видяхме едно голямо количество от доставяните с много мъчнотии и харчове калемкар[121] — тъкани, чиито шарки са фиксирани със саккес-смола. По-нататък ценни платове от мургуска[122] вълна и великолепни фаршха[123] от Фарахан край Керманшах, пламтяща коприна, вълниста харах[124] и шалове абришум с втъкани палми. Видях също големи бали сагхри[125], черме хамадани[126] и пусте бухара[127]. След това бяхме преведени още през три други помещения, в които бяха съхранявани подобни стоки, както и други неща, като хашиш, опиум, подправки, розово масло и арсеник, предназначени от Казвин за Константинопол. Показаха ни също лазурит от Тюркистан, диаманти, шлифовани в Исфахан и Шираз, и цял куп барас, ширбам и маден-и-нау[128], които сами по себе си представляваха огромно състояние.

— С каква цел ти показаха всичко това, на теб, висшия митнически служител, пред когото все пак би трябвало да се крият? Има само една причина, а именно искали са да те въведат в изкушение и те докарат до таен сговор с контрабандистите. Подлъжеха ли те да се съгласиш, щяха да могат да правят още по-добри далавери отколкото досега.

— Да, това беше целта. Сефира ми направи предложение да сътруднича на «компанията» му и ми предложи в замяна редом с връщането на ордера една годишно платима сума, която беше толкова значителна, че някой друг много вероятно щеше да се изкуши. Аз обаче му казах, че не съм престъпник, нито пък искам да ставам такъв. Тогава оня се ядоса и обясни:

«Касае се за вашия живот. Вие знаете нашето скривалище и видяхте всичко, което се намира в него. Следователно само вашата смърт може да ни предложи сигурност, от която не бива да се отказваме. Аз ще проводя сега пратеник с ордера ти до Багдад. Не бъде ли изплатен, ти при всички случаи си изгубен. Получим ли парите, ще говоря с теб още веднъж.»

След като изрече тази заплаха, бяхме отново вързани и запрени, без да ни снабдяват с вода или някаква храна.

— Забрави да назовеш мястото, където са ви отвели. Загатна също за още три помещения, без да споменеш по какъв начин са свързани и как се стига от едното в другите.

— През входни отверстия, затулени с килими.

— Значи нямаше някакъв таен механизъм, правещ невъзможен достъпа на евентуалния натрапник?

— Следователно се касае само за две секретни места, а именно външния вход и скритото под въжетата стълбищно отверстие. Как бяха разположени трите помещения спрямо първото?

— От него се отиваше в средното, в съседство на което се намираха вдясно и ляво другите две. Срещу първото граничеше със средното затворът, в който бяхме тикнати. Той беше също толкова голям, колкото другите четири увад[129].

— Значи тези пет увад образуваха правилна фигура от еднакво големи четириъгълници, събрани под формата на кръст?

— Да, ще ти покажа.

Дозорца взе чибука и нарисува пред себе си с наустника съответната скица. После продължи:

— Към номер едно водеше стълбището. Оттам отидохме в помещение три, четири и две, а после бяхме отново вързани и закарани в отделение пет, където трябваше да лежим неподвижни като вързопи стока.

— На тъмно?

— Да. Но докато контрабандистите бяха при нас с лампите, можахме да се огледаме, ала не видяхме нищо освен голи тухлени зидове и на пода в лявото кьоше малка купчина пръст.

— Подът от пръст ли се състоеше?

— Не, от тухли.

— В такъв случай тази купчинка пръст е толкова забележителна, че на твое място щеше да привлече вниманието ми.

— Да не би заради канафид[130]? Та това са съвсем миролюбиви животинки, които нищо не правят на човека.

— Канафид? Я гледай, бодливи свинчета ли сте имали в това помещение?

— Да. Когато ние, както ни се стори, бяхме лежали цяла вечност, чухме някакъв лек шум. Шумолеше се, както ако се чукат тънки пръчки, а след това пробягаха насам-натам няколко животни. Ние не знаехме какви са, но като чухме своеобразните грухтящи звуци, които кунуфуд издава в гнева си, разбрахме, че това бяха канафид.

— Забележително, във висша степен забележително!

— Защо? — попита бинбашията.

— Не съзнаваш ли? Най-напред е странно, че тези иначе толкова плашливи животни са се осмелили да дойдат в непосредствена близост до вас. Но това се обяснява, че може би е било пролет, периодът на тяхното чифтосване, в който социалният им инстинкт навярно е по-силен от тяхната вродена боязливост. Много по-фрапиращо е обаче обстоятелството, че те са се намирали в това иззидано с тухли помещение. Бодливите свинчета често ровят дълги ходници, но през здрави тухли едва ли могат да минат. Тук или се касае за пласт разпаднали се адоби (кирпичени тухли) в зида, или даже за някой затрупан изход до открито навън, който на вас действително не е можел да бъде полезен, понеже сте били вързани. По-важен е въпросът по какъв начин е била изолирана вашата камера от номер три. Затворници все пак не пазят с килимена врата.

— Що се отнася до това, то на контрабандистите не можеше и да им хрумне такава непредпазливост. Те бяха спуснали пред помещение пет една рулетка от яки железни пръчки, която можеше според желанието да се навива горе или спуска и стабилно да се захваща. Дори да не бяхме вързани и да имахме ножовете си, нямаше да ни се удаде да прережем пръчките.

— Наличието на тази здрава рулетка дава да се заключи, че камерата и преди вас вече е приемала пленници. Разказвай нататък!

— Като че бе минала цяла вечност — продължи той, — когато чухме пръчките да дрънчат и отново видяхме светлина. Дойде Сефира и заедно с него мъжете, които вече преди туй бяха били. Той получил, както ни съобщи, парите. Това, види се, го бе настроило към умереност, защото не се държеше така троснато като по-рано. Попита, наистина, дали не ми е дошъл по-добър акъл, ала прие нелюбезния ми отговор без предишния гняв и заговори несмутимо, макар и все пак много категорично:

«С този отказ ти самичък си произнесе присъдата. Аз трябва да се погрижа да не можеш да ни навредиш. Ние подозирахме, че ще отблъснеш предложението да станеш наш човек, и в този случай смъртта ти бе решена. Но за теб се помолиха — кой, не е нужно да знаеш. Аз обещах на въпросния да пощадя живота ти, в случай че се съгласиш да ни подсигуриш по друг начин. Та чуй значи какво ще ти кажа сега! Съгласиш ли се, ще си получите свободата, ако ли не, то няма да преживеете следващия час. И тъй, ще се закълнете с клетва, която аз ще ви изричам, че на никого няма да издадете това място, и ти веднага щом се върнеш в Багдад, ще напуснеш службата си. Не го ли сториш, падате жертва на нашето отмъщение. А бъде ли това скривалище рано или късно открито по някакъв начин, който ни даде и най-малък повод за подозрение, че сте нарушили клетвата си, то ви предстои най-мъчителната, най-ужасната смърт. Също така ти нямаш право да напускаш Багдад, докато си жив, за да не се измъкнеш с това от нашето отмъщение. Ние ще те наблюдаваме постоянно и никога няма да те изпуснем из очи. При най-малкото приготовление за отпътуване си изгубен!»

Това поиска от мен Сефира, ефенди. Ти какво щеше да сториш на мое място?

— Сигурно не каквото си сторил ти — отвърнах. — Той вероятно изобщо нямаше да ме намери в кауша. Но сега това няма значение. Вие сте дали клетвата и сте били освободени, след което сте се върнали в Багдад и ти си се оттеглил от твоя пост.

— Така е. Не знам наистина какво друго можех да сторя. Ние трябваше да се закълнем и бяхме веднага освободени от вървите и изведени от кулата.

— През нощта?

— О, не. Беше посред бял ден.

— Наистина ли? Каква непредпазливост от страна на Сефира!

— Защо непредпазливост?

— Защото тогава сте могли да видите онова, което досега са държали в тайна от вас, а именно входа, неговото разположение и как се отваря и затваря.

— Всичко това действително го видяхме. Сефира присъстваше и каза:

«фактът, че не крия тези неща от вас, може да ви подскаже колко сигурно ви държа в ръцете си.»

Впрочем що се отнася до тайния вход, ние сигурно не бихме могли да го намерим, колкото и дълго да дирим, защото не запомнихме чертите, бележещи малката тухла, която трябваше да се махне първа, преди да се поместят по-големите.

Ослушах се, когато бинбашията каза това. Той се беше заклел никога да не издаде входа, а понятие си нямаше, че с тези думи ми беше разкрил всичко. Тухлите на Бирс Нимруд носеха клинопис. Дозорца обаче не бе казал клинове, а «черти» и този израз насочи вниманието ми към едно обстоятелство, което досега не бях зачел, защото го смятах за без значение. Пергаментът на Педер-и-Бахарат съдържаше именно, както се знае, една скица, чието значение тогава не бях разбрал. Когато бинбашията описа пътя към височината на Бирс Нимруд, тя внезапно застана ясно отново пред очите ми и аз съзнах за мое удивление, че линиите, от които се състоеше, трябва да обозначаваха пътеката към скривалището на контрабандистите. И когато той сега бе казал «черти» вместо «клинове», се сетих, че бях забелязал и «клинове» под скицата, на които обаче не бях обърнал внимание. Бях си прерисувал пътеката, но тези клинове — не. За щастие притежавам изключително добра памет, която често е съхранявала безразлични за мен предмети и събития и ми ги е показвала внезапно отново ясно веднага щом мислите ми са се връщали по пътя на логиката към въпросното място или време. Така и сега. Едва беше изрекъл бинбашията думата «черти», то писмените знаци от онзи пергамент застанаха толкова ясно пред духовните ми очи, че знаех не само техния брой, но даже различната им големина и взаимно разположение. Това бяха думи на вавилонски клинопис и без да слушам какво говореше по-нататък старият, си преведох с известни усилия клиновете в следните слова: «… ромен/а. Иллан ин тат кабад бад ’а. Иллаи…» Което означава в буквален превод: «… принасям в дар на върховния бог с намерението единствено за блясъка на върховния бог…»

Това беше следователно само откъслек от някакво изречение, много вероятно разпознаваемата все още част от надписа върху въпросния камък, докато другите знаци са станали нечетливи. Но тук не беше от значение разшифроването на първоначалния наличен надпис, а да се запомни този фрагмент, защото с негова помощ можеше да се разпознае въпросният камък. Ама дори и човек да знаеше надписа точно, щеше да е трудно да го открие, в случай че не е бил още там, защото тези камъни имаха големина само една стара вавилонска стъпка в квадрат. Продължавайки да следвам тази мисъл, без да обръщам внимание на все още говорещия бинбаши, аз го попитах внезапно:

— Имаше ли в близост на камъка с чертите и други камъни, обозначени така?

— Вече не си спомням — отбеляза той. — Ама как стигна до този въпрос? Аз говоря за нещо съвсем друго, а ти ме прекъсваш с тоя камък! Мисля, че изобщо не си чул какво казах!

— Вероятно. Аз размишлявах именно дали човек може би все пак някой…

— Не размишлявай, моля те! — вметна сега на свой ред в приказката ми Дозорца. — Аз ти разказах, каквото можех да си позволя, защото знам, че ще си мълчиш. Повече не мога да ти кажа. Знаеш, че не бива да издавам тайната, защото наказанието ще е неминуема смърт.

— Значи ти вярваш, че и сега си наблюдаван?

— Да.

— Тогава може би те знаят, че съм при теб?

— Нека си го знаят! Не знам по каква причина би могло това да ми допринесе вреда. На теб в крайна сметка тукашната контрабанда хич не ти влиза в работата.

— А какво стана с митничарите, които си взел със себе си, по време на вашия плен в Бирс Нимруд?

— Те напразно ме бяха чакали в Хиле и после също така напразно ме търсили. След това се върнали, без повече да се грижат за мен, в Багдад. Впрочем ние получихме конете и оръжията си и яздихме най-напред до Хиле, за да се нахраним добре там, понеже бяхме престоели в кулата повече от три дни. Веднага след пристигането си в Багдад аз известих пашата, че съм болен, помолих за освобождаването ми и не оздравях, преди моят приемник да е застъпил на мястото ми. Отпуснаха ми една мизерна пенсия, от която сме преживявали досега, и ако ти кажа, че от онова време не сме имали и един-единствен обяд като днешния, сигурно стига да разбереш какъв ни е халът. Има места, където при тамошната евтиния бих могъл да живея по-добре отколкото в скъпия Багдад. Ама нали не бива да се махам, защото животът ми е заложен на карта.

— Значи не си се осмелявал да направиш опит за напускане на Багдад?

— Не. Как ли изобщо би могла да ми хрумне такава мисъл? Ние сме затворници тук както навремето в Бирс Нимруд. Ще ме питаш защо ли още преди години, когато беше мой гост, не ти се разкрих. Но тогава аз още не те познавах така добре както сега, значи нямах причина да ти казвам колко сме нещастни. Ние копнеем с цялото си сърце да се махнем, а пък се чувстваме приковани за цял живот. Принудителното битие в тези окови ме отвращава. Станах необщителен. Ако се случи и най-малкото само там при кулата на Бабел[131], ако природните сили откъртят някой камък или друго нещо подобно настъпи, ония могат да си помислят, че съм направил опит да проникна там. Виждам камата на убиеца да виси на косъм над мен и трепвам при всеки необичаен шум, сякаш го чувам да втъква в цевта на пушката си предназначения за мен куршум. Не ям нищо от чужда ръка, защото биха могли да ме отровят, и вкусвам само остатъците от храната, от която преди туй е ял онбашията. Иска ми се да умра само и само за да се отърва от тоя съсипан от страх и ужас живот. Въпреки това се боя от смъртта, защото има един глас в моята вътрешност, който ми вика, че не бива още да умирам — имало за последните дни от живота ми една неизвестна за мен цел. Аз съм неописуемо нещастен, можеш да ми вярваш, ефенди.

Как съжалявах стария човек! Сега той вече не ми се струваше така странен както преди. Страхът бе разял неговия характер, парализирал дееспособността му и го бе превърнал в пеперуда, която полита при всяка паднала върху нея сянка. Как сърдечно му пожелавах избавление от тези страдания. А освен Сефира и неговите съмишленици той имаше и други врагове. Те не живееха в Бирс Нимруд, пустинята или пограничната територия между Ирак Араби и Персия, а в неговата душевност.

— Да, ти си още по-нещастен, отколкото си мислиш — рекох. — Ти се страхуваш от смъртта и се страхуваш за живота си, ала ти от дълго време вече не живееш!

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той.

— Твоята душа е един кабр[132], в който лежат погребани вярата и упованието ти в Бога. Който не притежава бог, той няма и живот. Но който знае, че стои под закрилата на Всемогъщия, за него няма страх и тревоги, той не се бои от никой враг и противник, защото всички човешки комплоти се разбиват с волята на този, без когото една капка вода не се изпарява и една прашинка не пада на земята.

— Ти можеш добре да си проповядваш, теб не те грози ръката на убиец!

— Така ли мислиш? Ти не знаеш колко често са се протягали такива ръце към мен! Имало е хора, които изобщо не съм познавал или още по-лошо — съм смятал за приятели, а са се стремили към живота ми. Смъртта е стояла пред, до или зад мен, без да съм го подозирал. Това е по-лошо, по-опасно, отколкото ако човек познава, както в случая ти, лицата, от които трябва да се пази. Казваш, че не ме заплашва убиец, но аз ти заявявам, че тук има хора, които жадуват за моята кръв. Ама виждаш ли да крия кахъри? Преследващите ме хора не могат нищо да ми сторят, защото аз стоя под закрила, пред която тяхната сила прилича на даббур[133], въобразяваща си, че може да се издигне до висините и прободе с жилото си ниср[134].

— Те ще са някои обикновени люде. Моят враг обаче е Сефира, могъщият главатар на банда престъпници, срещу чиито машинации дори пашата от Багдад не може да излезе насреща.

— Ти се мамиш. Мъжът, който се домогва до живота ми тук в Багдад, вероятно е също така могъщ като Сефира. Понеже Сефир означава «Пратеник», той навярно се намира тук само от време на време и пътем. Аз предполагам дори, че двамата са приятели и съвсем равностойни негодяи.

— Какви ги говориш? Към твоя и моя живот да се стремят двама души, които са приятели?

— Да.

— Твоят противник също ли е контрабандист?

— Може би даже нещо по-лошо.

— Кой е той и как се казва?

— Чувал ли си някога названието силл?

— Изразът е персийски и означава нещо като «сянка».

— Аз говоря за тази дума като за име, а не като за израз.

— В такъв случай не ми е известно.

— Бъди тогава радостен! Както сянката не напуска никога човека, така не може да се отърве от силл а този, по чиито пети крачи той с оголен нож.

— И такъв един силл имаш подире си ти?

— Неколцина. Техният предводител е, както предполагам, приятел и съюзник на тоя Сефир и няма да се учудя, ако при някоя среща с единия получа и другия пред пестниците си. Бих се радвал, ако симпатията, която Сефира ти е посвещавал досега, се насочи към мен, защото мисля, че на бърза ръка ще се оправя с него.

— Ефенди, ти имаш голямо себеупование, може би прекалено голямо!

— Не мисля! Който вярва в себе си повече отколкото му са възможностите, той е калпав човек. Аз не си въобразявам нищо, но не искам да съм и калпав мъж. Човек трябва точно да се познава, но това себепознание не е леко, наистина, да се постигне. То се придобива при битка в отвратителни условия, с вражески персони и… не на последно място — в битка със самия себе си. Колкото по-хладнокръвно се държи човек, толкова по-лесно и бързо става победител и толкова по-сигурно достига до опознаване на самия себе си. Получа ли го обаче, може спокойно да сравнява силите си с тези на другия и да действа според резултата от тази преценка. Който при основателните, уверени слова на другиго бърчи нос и говори за високомерие, той не познава високата стойност на вярата в собствените сили, защото самият няма истинско доверие в себе си, макар тайно да си казва, че е оправен мъж.

— Ефенди, това аз го знам добре, но аз съм възрастен човек, ти си още млад и на теб не са ти били изтръгнати от обятията с убийство онез, които са ти били най-обичните на земята.

— Въпреки това аз съм изгубил колкото теб, може би и още повече. Но комуто Господ Бог взема нещо в своята мъдрост, нему връща той двойно повече. Вярно, който не проумее как да протегне ръка и да хване даваното, той няма да може да говори за богато обезщетение и изцерение на раните. И понеже се окайваш, че любимите са ти изтръгнати чрез смърт, то те питам: нима наистина можеш да твърдиш, че те са мъртви?

— Ефенди! — подскочи той. — Искаш с моята горест да си правиш ужасна шега?

— Не. Бог да ме пази от такова деяние! Недей си мисли, че подхвърлям тази идея в душата ти от престъпно лекомислие! Аз добре знам какво върша! Като говоря сега с теб, всяка дума е обмислена и поради това си има своята тежест.

— Но как ти хрумна да числиш моите мъртви към живите?

— Аз само те попитах дали можеш да докажеш, че те действително са мъртви. Можеш ли?

— Да и… но и не.

— Видя ли труповете им?

— Не.

— Говори ли с хора, които са били напълно достоверни свидетели на тяхната смърт?

— Отново не. Разказаха ми за убийството, ала никой не беше присъствал лично, никой не беше видял деянието със собствените си очи.

— И въпреки това ти вярваш толкова твърдо? Аз на твое място щях да търся непоклатими доказателства.

— Ефенди, не ме тласкай към самообвинения! Не утежнявай сърцето ми повече отколкото е било през всичките тези години и продължава до ден-днешен да е!

— Аз бих желал, напротив, да го облекча. Ти ни разказа онези събития в Дамаск само накратко. Размисли! Не се ли намират в царящия досега мрак места, които са по-светли и може би дават основание за надежда?

— Ох, ще ти призная, че е имало часове, в които ми се е искало да се съмнявам в истината, считана досега от мен за неопровержима. Но колкото и да се стараех да намеря едно-едничко основание, което да даде опора на котвата на моите надежди, тя винаги се връщаше от дълбините, носеща обратно моята мъка.

— В такъв случай я хвърли сега отново!

— Това няма да ми е от никаква полза! Ако близките ми не бяха мъртви, нямаше ли поне един признак за живот да ми дадат?

— Не са могли, защото не знаят къде си.

— Би трябвало да издирват, докато ме намерят.

— Вероятно са го сторили. Трябва да имаш предвид, че ти не е бивало да позволиш нещо да се чуе за теб. Как да те намерят при това положение?

— Вярно е, ефенди.

— Може и изобщо да не са те дирили, защото са те смятали за мъртъв. Та нали трябва да са узнали, че си бил разстрелян.

— Могли са да научат противното от войниците, които ме пощадиха.

— Бивало ли е те да говорят за тая работа?

— Пред моята жена и родителите й? При всички случаи, защото те нищо не биха издали.

— Но как можеш да си представиш, че близките ти ще бъдат споходени от идеята да отидат при твоята рота, за да питат дали не са те спасили, като не са се целили в теб? И дори Бог да им е внушил тази мисъл, то нали не са знаели кои войници са били в командата на вашата екзекуция. Те би трябвало да се осведомяват тук и там, а това е щяло да предизвика подозрение. Помисли добре!

— За това действително още не съм се замислял.

— Ти си бил на мнение, че близките ти са убити. Аз обаче искам да приема, че това не е вярно. В този случай те са избягали от сганта, която е заплашвала шиитите също както християните. Когато улицата, на която са живели, е била оплячкосана и изгорена, те вече са се намирали на сигурност, може би извън града. Възможно е също да са били сред хилядите, които Абд ел Кадер е спасил в малката крепост и своя дом. В първия случай не е бивало да рискуват да се върнат в града, а в последния не са можели да напуснат цитаделата или къщата на алжиреца, преди да е настъпило спокойствие. Тогава ти си бил вече мъртъв, което означава официално разстрелян и погребан. Когато са могли да се покажат отново, те са го узнали. За тях не е имало никаква причина да се усъмнят в екзекуцията ти и те трябвало да я понесат като свършен факт. Не го ли съзнаваш?

— Ефенди, като говориш по този начин, ми е невъзможно и една дума да ти оборя. Какво според теб са сторили после близките ми?

— При предпоставката, че предположенията ми са правилни, те са се изтеглили незабавно от Дамаск. Не са вярвали в насилствено придобитото спокойствие, което лесно можело да бъде последвано от нова кървава баня. Защо тъкмо твоят тъст е трябвало да се чувства по-сигурен от другите шиити или християни?

Бинбашията се размърда неспокойно на възглавницата си. Беше направо за удивление, че никога не е имал тези мисли, както ги излагах сега аз. Накрая отговори:

— Чуй, ефенди, сега аз самият вярвам, че бащата на моята жена, в случай че не са били погубени, не е останал в Дамаск по-дълго от неизбежно необходимото.

— А мислиш ли, че мирза Сибил е успял да вземе само жена си?

— Не. Той при всички случаи е отвел жена ми и децата.

— Но накъде?

— Кой може да знае?

— Човек действително не може да го знае, но може да го предположи. Размисли!

— Хмм! На негово място аз непременно щях да потегля към Бейрут, защото преди туй той живееше там и беше щастлив.

— Аз пък на негово място нямаше да го сторя, защото въстанието срещу друговерците там се разпростря до най-далечни кръгове. Спокойствието настъпи само под принуда. Бейрут се намираше непосредствено до тази опасна територия. Избухнеше ли размирицата отново, то можеше със сигурност да се приеме, че ще започне отново там. И ако мирза Сибил напуска сега Дамаск от угриженост, че салханата ще се повтори, то все пак няма да иде там, където нещастието може да се очаква в най-скоро време.

— Ефенди, ти като че ли знаеш всичко!

— Не прибързвай! Само един е всезнаещ, когото ти също познаваш, макар да не вярваш в него. Аз се допитвам само до здравия човешки разум и вадя заключенията си от ясно лежащите факти.

— Но кажи, накъде трябва да се е насочил мирза Сибил, като не е тръгнал към Бейрут?

— О, бинбаши, колко ме учудваш с този въпрос!

— Psia krew! Тук няма нищо за чудене! Дали искаш да го признаеш, или не, но за отгатването на едно такова нещо се иска все пак малко късче всезнание. Да пресметне нещо, може всеки, защото си има числата, ама какво има, когато трябва да отгатва?

— Тогава нека не го наричаме отгатване, а пресмятане. Та нали и тук имаме цифри, макар и да не се състоят в единици, множества и нули, а във факти.

— Говориш много учено, ефенди. Нещо не разбирам.

— Ще го схванеш веднага, като ти дам един пример. Ти се чувстваш тук нещастен и на драго сърце би се махнал. Ако можеше да го сториш и нищо не ти пречеше, кое селище или страна щеше да избереш?

— Какъв въпрос! Щях да тръгна за Булуния[135], защото съм роден булуни[136]. В това не може да има съмнение!

— Не може да има съмнение? — попитах ухилено. — А ти все пак се съмняваш за това, към коя страна се е отправил тъстът ти.

— Машаллах! Да, това наистина е чудно! Ефенди, как умееш да ме питаш само?

— Ее, какво ще кажеш сега?

— Мирза Сибил е тръгнал към Персия, та нали е могъл само към Персия да върви, защото е роден персиец. Нещастието, което е преживял в чуждия край, в чужбината, трябва да го е тласнало натам, накъдето го тегли човек сърцето отново и отново до края на живота, а именно към неговото отечество. А аз живея вече толкова дълго време и толкова близо до границата с тази страна, без да ми е дошла мисълта, която ти сега ми внуши. Как можех да издирвам, не лично, наистина, защото не биваше да се отдалечавам оттук, но чрез други хора! Може би щях да намеря тези, които съм смятал за изгубени. О, ефенди, какво пропуснах! Неутешим съм!

— Успокой се! Както изглежда, ние си разменихме сега гледката. Ти прие моето, а своето предостави на мен.

— Как тъй?

— Преди малко не искаше да знаеш за някаква надежда, а аз опитвах да ти влея лъч такава в сърцето. Сега у теб май няма скръб, а само надежда, и аз трябва сега отново да те наведа на предишните съмнения.

— Не го прави, ефенди, моля те! Ти си нямаш представа колко щастлив ме направи, като заличи от паметта ми кръвта на близките, която смятах пролята.

— Ти се лъжеш. Аз не премахнах тези кървави дири, защото едно такова намерение щеше да е равносилно на прегрешение спрямо теб. Аз бях далеч от мисълта да пробудя у теб пълно убеждение, защото ако то се окаже по-късно илюзия, твоята печал ще се удвои. Аз исках, както вече казах, само да ти дам един лъч на надежда, който трябваше да сложи край на твоето вкостеняло безразличие към живота. Ала ти веднага скачаш от едната крайност в другата и приемаш като сигурност нещо, което е само възможно. Пази се! Аз сега ще ти изтъкна убедителни доводи, че твоите близки са били убити!

— Не го прави! — отклони той. — Тези доводи ги знам аз твърде точно. Те бяха убили цялата ми жизнерадост и правеха невъзможна дори най-малката наслада в битието. Обещавам ти, че няма да се надявам прекалено възторжено. Давам ти дума, че ще вървя между надежда и опасение, докато едното или другото се превърне в сигурност.

— Това е правилното поведение. Повярвай ми, като ти дадох тази надежда, аз напълно осъзнавах своята отговорност, но се осмелих да го сторя, следвайки един вътрешен глас. Този глас още никога не ме е мамил, освен ако сега съм го разбрал криво. Той много често ме е извеждал от много сериозни опасности и ме е подкрепял в решението на задачи, за които без него бих бил твърде слаб. Когато долавям този глас, имам усещането, сякаш с мен говори моят ангел-хранител, и като го послушам, се чувствам блажен и сърцето ми се възвисява като в ангелска близост. Когато той преди малко се прояви в мен като доброжелателно предчувствие, но все пак много по-ясно и определено от едно предчувствие, не можах да му противостоя. Трябваше да му принеса в жертва моите съмнения и да говоря за възможността на едно ведро утро след дълга, тъмна нощ. Не мисля, че днес съм разбрал погрешно този глас, но въпреки това те предупреждавам да очакваш толкова, колкото може да се сбъдне една гола надежда.

— Благодаря ти, ефенди, и ще бъда предпазлив както го желаеш. Но лъчът, който вече започна да стопля моето старо, уморено сърце, няма да отдам. И странно, казвам ти, в никоя църква или джамия не съм чувствал това благочестиво, възвишаващо вълнение, което усещам да се появява сега у мен. Ти не си нито християнски, нито мохамедански проповедник, но твоите думи…

— Не оценявай неправилно себе си и своя душевен мир! — прекъснах го аз. — Ти винаги си бил човек само със земни желания и мисли. Твоето сърце беше така здраво заключено за повелите на небето, че нито някой ва’ис[137], нито хариб[138] бе в състояние да го отвори със словото си. Над теб трябваше да се разпростре горестта и дълги, тежки страдания да подготвят душата ти. После можеше да се предвиди, че първата ръка, която се е протегнала приятелски към теб, ще те поведе от бездната на несретата и безверието към първото стъпало на познанието. Че точно моята ръка бе това, не можеш да ми го приписваш като актив. Твоето време беше дошло и всеки друг, при положение че е твърд във вярата и верен в любовта, щеше да ти донесе същия дар като мен. Ти още не подозираш какво ще последва от сегашната ни беседа, но аз ти казвам, че за теб ще изгрее светлина, която няма да можеш да угасиш дори и да искаш. Тя ще става все по-силна и накрая ще озари теб и цялата ти същност и битие.

— Вярваш ли го наистина, ефенди?

— Убеден съм в това. Бог, когото ти отричаш, вече е овладял най-съкровените кътчета на твоето сърце, то много скоро ще му принадлежи изцяло. Където навлезе тържествено неговата любов, съпротива няма.

Тогава старият поляк скочи и започна да умолява:

— Любов! Любов! Върни ми моята жена, върни децата ми и аз ще повярвам в теб, о, Божия любов, и ще те задържа до последния миг от живота си и още по-дълго… по-дълго!

— Още по-дълго! Ето че вече говориш за Вечността, която едва преди час отричаше! Дръж здраво ръката, която днес ти бе предложена, за да се спасиш! Но не изисквай прекомерно много от нея! Не поставяй условия, защото Бог не се пазари! Пожелае ли той да прояви милостта си към теб, то ще го стори без пазарлък. Моли му се, колкото пъти можеш, защото той се спуска по стъпалата на молитвата!

Настъпи дълбока тишина. Палмовите ветрила зашептяха отново. Но вече не звучеше като приказен напев от «Хиляда и една нощ», а като една сладостна, многообещаваща подкана: «Търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори!»[139]

Бинбашията беше седнал отново и преплел ръце. Сега каза:

— Знаеш ли какво сторих сега?

— Да. Ти се молеше — отвърнах.

— Молех се, ти отгатна. Молех се за пръв път в моя живот. Колко често съм се присмивал на богомолците или даже съм ги съжалявал, но сега чувствам, че аз съм бил този, дето е заслужавал съжаление. Чувствам се, сякаш дълго време съм лежал болен и съм получил цяр с чудодейна сила, който из един път ми е върнал изгубеното здраве. От загубата на семейството си аз вече не бях човек. Сега отново живея!

— Да, истински живот живее само този, който се намира в Бога и неговата любов. У теб любовта бе умряла, а на нейно място бяха избуяли озлоблението, омразата, отмъщението. Ти хвърляше цялата вина на твоето объркано съществование върху Бога, без да помислиш, че никой друг не е бил виновен освен ти самият. В своята високомерна самомнителност ти се гневеше на Бога и смяташе неговата неизменна справедливост за несправедливост. Ти самият беше съгрешилият, но ти липсваше самоосъзнаването, и ето как обвиняваше онзи, от когото щеше да бъдеш воден към щастието, ако беше съблюдавал неговите повели. Ти не си в състояние да съзнаеш колко милостив е той въпреки всичко онова, за което си се окайвал срещу него, с какво дълго търпение е забавял той да отчете вината ти изцяло и каква незаслужена милост е за теб, дето ти праща сега един лъч светлина, и то точно чрез мен, пред когото ти го отричаше и обвиняваше в несправедливост.

Когато сега замълчах, старият се позабави да отговори. Тежки обвинения бях изговорил, обвинения, които трябваше силно да го разтърсят, толкова повече че при него досега и дума не бе могло да става за себепознание. Щеше да е голяма грешка от моя страна, ако го пощадех в това отношение. Застане ли лекарят пред човек, разсипал здравето си с разпуснат живот, то трябва с пълна откровеност да му каже на каква причина отдава болестта. А задълженията на душевния лекар са не по-малко високи от тези на медика, който има задачата да лекува само телесните заболявания. Макар думите ми да изглеждаха твърди, то не биваше да питам дали бинбашията щеше да ми се разсърди за тях, защото ако намереха такъв прием, то на духовната му територия вече с нищо не можеше да се помогне.

Каквото си помислих, стана. Дозорца ми призна след продължителна пауза:

— Ефенди, ако някой друг беше говорил така с мен, трябваше да очаква да се сгромоли тук от покрива долу. Но от теб понасям тези думи спокойно, защото зная, че ми мислиш доброто. Макар и да не признавам още с най-пълна категоричност, че упреците ти съдържат истината, не намирам все пак и думи, с които бих могъл да ги оборя. У мен изплува предчувствие, че няма да мине много и ще съзная, че ти си надникнал по-надълбоко в мен отколкото аз самият. Аз се виждам като някой болен, предал се беззащитно в ръката на лекаря. Иска ми се да се възпротивя срещу теб и все пак чувствам, че един ден може би ще благославям ръката, която днес ми причинява болка. Аз приличам на растение, върху което е трябвало да се изсипе тежък дъжд и дори да му обрули листата от вейките, ала същевременно да даде храна на жадните корени, за да може да донесе то плодове. Това ще са всъщност май първите добри и полезни плодове на моя живот, които бих могъл да покажа, когато бъда запитан един ден какви съм ги свършил в житието-битието си.

Дълбоко развълнуван от това смирено признание, аз му отвърнах:

— Тук ти говориш за отчета, който всички ние ще трябва да дадем един ден за нашите постъпки. Казвам ти, ако всички хора съзнавахме тази страшно голяма отговорност и се стремяхме със сериозност да не я пренебрегваме нито за миг в нашето поведение, то греховете нямаше да изчезнат, наистина, изцяло и нито земята щеше да се превърне в небе, но океанът от сълзите на болки и страдания, чиято вода продължава все по-високо и по-високо да се покачва, щеше да пресъхне. Нямаше да има нито омраза и отмъщение, нито битки и крамоли, а струящата от небето безкрайна любов щеше да разпери криле от изгрева до заника над целия наш земен свят и над един доволен човешки род, пред когото стои открито цялото блаженство на вечния Сион. Погледни в Светото писание и прочети: «Което никое человеческо око някога е видяло и никое человеческо ухо някога е чуло, това Господ Бог ще въздаде на тези, които Го обичат!» Тук стои отново единствената велика повеля, която звучи без прекъсване, единствената велика дума, около която се въртят слънцето и световете, а именно Любовта. Бог не изисква нищо друго от нас освен любов и пак любов, защото тя е тази, извън която няма друга сила нито на небето, нито на земята, макар и ние да сме твърде слаби, за да схванем това великолепно, непонятно за нас Божие чудо. Спрямо този блясък ние сме слепци и едва смъртта ни прави зрящи. Ти също си бил носен от това безкрайно обилие на милосърдие, без да го знаеш. Не си виждал невидимата ръка, която във всеки час е била готова да улови твоята, стига само да си поискал да я протегнеш към нея. Непрестанно се спускат и възвисяват ангели, за да послушат ударите на твоето сърце дали най-сетне в него не се е породил копнежът: «Господи, дръж ме, защото иначе ще потъна!» Посегни и остави да отмине дъждът, който обезлистява растението! То е достатъчно силно, за да се раззелени отново и даде плод. Ти няма да повярваш колко важни, колко свети са за мен сегашните мигове. Какви ли трябва да са за теб, който от дълбините на мъката…

Не можах да продължа, защото той скочи, хвърли угасналия чибук на онбашията и извика:

— Спри, ефенди! Трябва да се махна, не мога да издържам повече!

Дозорца се завтече към люка, който водеше от покрива към вътрешността на къщата. Когато беше изчезнал до главата в него, той се обърна и прибави:

— Останете тук горе, защото пак ще дойда!

След като се изгуби, дълго време не чувахме нищо освен тихото шептене на палмите. В сегашното ми благочестиво настроение то ми звучеше като шепота на кипарисите по височините на Хорв, където избягал навремето пророк Илия от преследванията на Ахаав и Йезавел. Там[140] чул той голям, силен вятър, който цепел горите и стривал скалите, но Господ не бил във вятъра; после дошъл трус, но Господ не бил в него; подир труса дошъл огън, но Господ не бил в огъня; а след огъня дошло тихо, нежно, приятно шептене и в това шептене бил Господ. Така и се открил там Господарят на небесното войнство не в бурята, в земетресението, в огъня, а в тихия шепот, не в своята мощ и сила, а в своята любов и милосърдие. Може би това милосърдие се бе заело сега с душата, която в противоречиви мисли и възприятия сновеше насам-натам долу из градината! Аз чувах именно крачките на бинбашията, който беше напуснал къщата и се движеше между дърветата.

Нашият разговор, изглежда, бе оказал дълбоко въздействие също върху Халеф и онбашията, защото не изричаха нито дума. Щом толкова разговорливият иначе хаджи мълчеше по този начин, трябва да бе много зает със самия себе си. След известно време обаче той каза тихо, сякаш се боеше да наруши тишината:

— Сихди, чуй! Той плаче!

Не бе нужно Халеф да ми обръща внимание върху това, защото аз също бях чул достигащите до нас хлипания. Вкоравеното сърце се бе разчупило. Очи, които все още можеха да намерят сълзи, щяха да намерят и своя Господ Бог, ако го търсеха сериозно.

Мина дълго време. Онбашията сякаш се занимаваше само с чибука. Той пушеше като комин и едва изпушил лулата, я натъпкваше наново. Но неговата вътрешност трябва също да бе развълнувана, защото от гъстите облаци дим, които го обвиваха, сегиз-тогиз прозвучаваше хълцащ тон, какъвто обикновено се чува при човек, борещ се със сълзите си. И ето че облакът се раздели. Дебеланкото се прибута към мен и избухвайки във внезапен плач, извика, при което избълва цялото димно съдържание на устата си в лицето ми:

— О, Кара Бен Немзи, моят ефенди плаче! Той никога не го е правил, откак го познавам. Не мога да понеса това! Кажи дали няма да му навреди!

— Не се кахъри за него! — посъветвах. — Сълзите смекчават всяко страдание, те са за него благодат.

— Но за мен не! На мен по бузите ми се стичат цели потоци, така че цялото ми сърце е плувнало в тях. С думите си ти и мен покърти до сълзи. Нима наистина може да има толкова голяма любов, както я описваш?

— Да, драги Кепек, има такава.

— Драги Кепек ли каза? Така още никой не ме е наричал освен моя ефенди, и то само един-единствен път! Драги Кепек! Аз съм бил принуден да мразя мнозина от познатите християни, защото не притежаваха и следа от любов. Ама по начина, по който ти приказваш за нея, може да говори само един християнин.

— Християните, които не притежават любов, само се наричат така, но иначе не са такива.

— Ама се представят за изключително благочестиви, особено тия арменци с ястребови носове и тия гърци и левантинци с хитри очи, дето не гледат нищо друго, освен само кесиите си. Аллах да им сложи шапки на главите! А, ето че моят ефенди се връща!

Кепек се избута обратно на мястото си. Току-що чутият идиоматичен израз за шапката е много популярен в Ориента. Той бива отправян само към християни, тъй като мохамеданите никога не носят шапки, и има много презрително значение.[141]

Бинбашията се върна при нас. Когато бе седнал отново, помоли:

— Позволи, ефенди, сега да не продължаваме нашия разговор! Искаш ли?

Разбирах го много добре. В душата му се бе породило нещо, което притежаваше за него неприкосновена святост. В неговия вътрешен мир бе започнал да израства олтар, пред който само неговата собствена душа можеше да коленичи молещо. Всяко по-нататъшно въздействие от моя страна можеше да се прояви като осквернение. Ето защо отговорих:

— Ти изпревари желанието ми с твоето. Вечерта също напредна. Нека отидем да спим!

— Не, не още, още далеч не! Ако зависеше от мен, то ще дочакаме тук утрото. Помисли, че аз живея тук в най-дълбока самота и следователно трябва да използвам и се насладя на присъствието ти колкото се може повече! В следобеда ти още не беше решил колко дълго ще останете в Багдад. Сега вероятно ще можеш да ми кажеш.

— Още утре заран ще потеглим с конете…

— Нима толкова скоро? — прекъсна ме Дозорца. — Ефенди, моля те, не ми прави това!

— Ти не ме остави да се доизкажа. Аз исках да кажа, че утре ще потеглим, но скоро пак ще дойдем.

— Това вече звучи по-добре. Но защо още утре на път? Вие трябва да си отдъхнете от пътуването!

— Напротив, трябва да се раздвижим. През цялото пътуване бяхме принудени да седим на келлека и макар да не можем да кажем, че това ни е уморило, то сме длъжни все пак да се съобразим с нашите коне. Тези огнени животни бяха заставени да стоят прави все на едно място, а ти като познавач сигурно знаеш, че в никой случай не бива да ги караме да стоят още по-дълго.

— Признавам го, но пък бихте могли да им предложите една порядъчна разходка.

— Имаме си причини да не го правим. Аз вече ти казах, че трябва да се пазим от врагове. Вярно, ние по никой начин не се страхуваме, но си е по-добре да избягаш злото, вместо да го призоваваш.

— Накъде се каните да яздите?

— Към Бирс Нимруд. Но въпросите, които ти зададох, нямат нищо общо с този план. След като те напуснахме навремето, ние преживяхме там толкова лош период, че въпросните местности станаха за нас незабравими за цял живот. Та искаме значи, тъй и тъй сме в Багдад, да идем да ги навестим.

— Лош период, казваш. Какви бяха тези преживелици? Може ли да ги узная? Искаш ли да ми ги разкажеш?

Едва бе изрекъл старият поляк думата «разкажеш», Халеф вметна бързо:

— Отправи тази молба, о, бинбаши, не към моя ефенди, а към мен! Той не обича из устата му да върви някое безкрайно дълго камилско въже на разказа и ако ли пък е принуден да го стори, то го отхапва, преди да се е свършило и преглъща пак края там надолу, където то може да донесе на здравето му най-големи вреди. Аз обаче съм надарен от Аллах с дарбата на едно неотхапваемо въже и се грижа винаги да довеждам това, което веднъж съм захванал, до края, където вече няма нищо за казване. Поради туй изявявам готовност да ти съобщя каквото желаеш да чуеш. Надявам се, никой няма нещо против?

С това «никой» се имаше предвид мен. Аз знаех удоволствието, което доставях на дребния хаджи, когато не му отказвах разрешението да разказва, и обикновено му го отнемах само когато се касаеше за необходим доклад, с който се наемах лично. Халеф, напротив, обичаше разкрасяванията и ако тази любов е свойствена за ориенталеца въобще, то хаджията я притежаваше в такава превъзходна степен, че често бивах принуждаван да сложа край на неговите прекалени хвалебствия. Открито признавам обаче, обичах да го слушам, защото той действително беше добър разказвач и преработваше притурените разкрасявания с един изпълнен с толкова хумор стил, че винаги ме развеселяваше чудесно. Тъй като сега не отговорих веднага на неговия въпрос, той прие мълчанието ми като знак на съгласие и започна своето изложение, което отне цял час и ми достави ново доказателство за неговото изкуство да представя дори трагични събития, като убийството на нашите спътници и заболяването ни от чума, по такъв начин, че да приковава вниманието на слушателите до последната дума.

Като свърши, Халеф прибави още по свойствения си маниер:

— Виждате, че нито бяхме излапани от враговете, нито бяхме погълнати от пастта на чумата. Аллах ни съхрани за по-сетнешни велики дела, за които може би някой друг път ще ви разкажа, ако благоволя да ви осведомя. Сега искам само да ви кажа, че ние възнамеряваме да яздим към Персия, за да увеличим славата, която нашите имена отдавна вече притежават там. Ако ни отърва, сме готови да се бием с цялата войска на тамошния владетел ако един път само ни погледне на бангьоз с око и да го затрием от земята заедно с целия му харем. Какво ще се случи после, а именно дали оттам ще яздим към Амирика[142], или към Устрали, това засега все още трябва да остане наша тайна, която в никой случай не бива да издаваме. Но много вероятно вестта за нашите дела ще достигне до вас още преди да сме се върнали при шатрите на хаддедихните. Аллах да ви съхрани дотогава силата и разсъдъка на тялото и душата, та да можете сетне да чуете разказа ми със същото дивене, с което изслушахте сегашния!

След това емфатично заключение той натъпка лулата си и я запуши с безкрайно удовлетворение, че с никакъв апостроф не съм лишил самохвалството му от възнамерявания успех. Онбашията даде израз на своето въодушевление с няколко дълбоки грухтящи дихания — думи явно му липсваха. Неговият господар прие нещата по-трезво и каза:

— Вие там действително сте преминали през големи патила и ето защо не мога да проумея какво толкоз може да ви примами да посетите отново тези места. Аз например не бих пожелал, освен ако не бъда подтикнат от някоя принуда, да видя отново Бирс Нимруд.

— Ама ти — рече Халеф. — Ние обаче сме от друг вид. Ако ние бяхме преживели това, което се е случило на теб и твоя онбаши, то още в следващите дни щяхме да сме отново там, за да опразним гнездото и го сравним със земята.

— Могъщия Бирс Нимруд наравно със земята?

— Защо не? Да не би да ни смяташ неспособни? Впрочем нямаше да е нужно да го правим, защото на ваше място нямаше да се оставим да ни запрат и нито щяхме да полагаме клетва или да подписваме ордери.

— Лесно ти е да го твърдиш тъкмо защото не сте били на наше място.

— Лъжеш се, тъй като не познаваш нито мен, нито моя сихди. Какво щеше да е пред нас тоя Сефир, за когото ни разправя? И даже и да беше още толкоз силен и още толкоз сербез, то всичко това пак нямаше да му е от никаква полза срещу силата, разсъдливостта и дързостта на моя сихди, за моите пък да не говорим. Ние сме надвили още къде-къде по-други хора от тоя персиец. Иска ми се да бъдехме запрени от него в Бирс Нимруд! Ти скоро щеше да узнаеш колко бързо щяхме да сме пак вън, за да го тръшнем с присмеха си в земята.

Хаджията не помисляше, че тези думи са способни да оскърбят бинбашията. Той също така малко подозираше колко скоро неговото перчене ще се превърне в истина. За мое успокоение отговорът на поляка прозвуча без яд:

— Аллах да предварди, че вие някога да се озовете в такова положение! И най-силният и умен мъж не може да предприеме нищо срещу враговете си, когато е вързан, а нашите врагове… ах, нали щях да узная кои са?

— Да, ще го знаеш и ще има да се маеш, като научиш с каква лекота се отървахме от тях. Искаш ли ти да го разкажеш, сихди?

— Не — заявих аз.

— Много право от твоя страна — рече със самочувствие дребосъкът. — Който иска да разправи една такава уйдурма, трябва да притежава правдивост на устата, живост на езика, убедителност на разума и същевременно голямото изкуство да подхване и престане там, където е правилното място. Ама това умение го притежават само малцина, а ако от него нищо не е налице, то не бива човек да се учудва, че от най-хубавия разказвателен материал става някакво вехто, дрипаво и потрошено седло, на което няма кой да ти седне. Та сега аз ще почна, пък вие ме слушайте с молитвена вдълбоченост!

От само себе си се разбира, че Халеф прибави на нашата среща с Педер-и-Бахарат няколко чудновати страни, които изобщо не ги бе имало, и бе неизбежно също така, че ме възхвали, наистина, но толкова по-малко забрави себе си. Той се постара да го стори, както е известно, по такъв начин, че се представи като мой съветник и закрилник. Като приложение остави да последва забележката:

— Казвам ти, о, бинбаши, такъв един курбач е въплъщение на всичката победна несломимост! Аз никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Ако и вие бяхте взели един, то благосклонността на съдбата щеше да ви съпроводи до вътре и да ви изведе отново навън като свободни мъже.

Дозорца понесе без отговор това назидание и отправи към мен въпроса:

— И ти сега мислиш, ефенди, че тези персийци ще те търсят тук в Багдад?

— При положение че дойдат насам, сигурно ще го сторят — отвърнах аз.

— И затова искаш още утре да тръгнеш?

— Не само затова, защото вече ти казах, че ще ги избягвам, наистина, но не се страхувам от тях. Сега нямам причина да остана тук да се търкалям в кревата.

— Моята молба не е ли за теб причина?

— Не, понеже ние ще се върнем. Тогава ще имаме причина за оставане, защото зад нас ще лежи една неколкодневна езда, от която ще трябва да си починем.

— В такъв случай не искам да настоявам повече, но те моля да не предприемаш при Бирс Нимруд нищо, което би могло да ми навреди.

— Вече Обещах да изпълня желанието ти и можеш да разчиташ, че ще сдържа думата си.

Първоначално бях имал само намерението да посетя упоменатите, свързани с нашите спомени, места, но искрено признавам, че разказът на бинбашията пробуди у мен решението да даря Бирс Нимруд с едно по-голямо внимание. Отдавна знаех, че той съдържа ходници, в които хората често бяха опитвали да проникнат; По-късно обаче опитите бяха изоставени, защото в много случаи бяха протекли нещастно. Подземните помещения, в които полякът е бил затворен, събудиха моята любознателност, толкова повече че скицата в бележника ми се отнасяше до тях. Исках да ги издиря, но не казах нищо на Дозорца за това и бях решил естествено да не предприемам нищо, което би му донесло вреда.

За пробудуване на нощта вече дума не се отвори. Малко след полунощ хвърлихме едно око на конете и си легнахме.