Край развалините на Вавилон

13. Осман паша

Понеже знаех сериала[247] на санджаки, не ми беше трудно да го намеря в тъмата. Смятах, че заради нощния час ще трябва да хлопам на портата. Тя обаче стоеше широко отворена, а когато влязохме в двора, видях, че входът към жилището на служителя беше осветен. Насочихме се натам и слязохме. Пред вратата имаше двоен пост, какъвто през деня не бях видял.

— Санджаки буден ли е? — попитах.

— Да — отвърна единият войник.

— Трябва веднага да влезем при него. Дръжте конете ни!

— Нямаме право да пускаме никого.

— Защо?

— Един офицер, пратеник на падишаха — Аллах да го благослови! — пристигна от Стамбул. Той говори с него и не бива да бъде обезпокояван.

— Въпреки това ние трябва да отидем при него. Вземете това тук за проявление на добрата ми воля!

Тикнах му в ръката няколко сребърни монети. Той ги поднесе към светлината, за да различи колко са, и каза после:

— Господарю, твоята доброта преминава през всяка заповед. Дайте конете на моя аркадаш[248], той ще ги пази добре, а пък аз ще изтърча вътре да доведа кол агаси, който сега води караула.

Той изчезна и се върна с офицера. За моя радост това бе почтеният Амуд Махули, който така твърдо вярваше във влиянието ми над сераскера. Като ме позна, той плесна удивено ръце.

— Ти ли си, ефенди? Ама това е дръзко, даже безразсъдно дръзко от твоя страна! Ще те арестуват, запрат и осъдят. Санджаки е изпълнен с ярост от вашето бягство!

— Не ме е страх. Води ме при него! Имам да му направя едно много важно съобщение, което не търпи отлагане.

— Какво се е случило? Защо се връщаш?

— Сега нямам време за разказване, защото всяка минута е скъпа. Но скоро ще научиш каквото те интересува. Хайде, веднага доложи за нас!

— Но вие вероятно ще бъдете приети не от санджаки, а от пратеника на султана!

— Кой е той?

— Един дженерал[249]. Не знам как се казва. Пристигна вечерта тук от Багдад и оттогава в къщата има все разни тайни. Събрали са се всички старши служители на санджака заедно с няколко офицери и обсъждат някакви секретни работи. Ако знаех, че наистина ще ме споменеш похвално в твоя доклад, щях да ти съобщя нещо.

— Ще те спомена, а и още в Багдад ще те препоръчам.

— Вярвам ти. Ела значи насам!

Той ме взе под ръка и ме отведе настрани. После ми зашепна в ухото:

— Мисля, че работата със санджаки не стои така, както трябва да бъде. Аз чух през вратата строгия глас на дженерал а, а когато влязох сетне вътре, лицето на санджаки беше така объркано, че си мисля — нещо лошо има срещу него. Откак пристигна дженералът, той не е издал нито една-едничка заповед, което означава, че няма право повече да разпорежда. По тая причина мисля, че ще говорите не с него, а с пратеника на султана.

— Това може само да ми е приятно. Хайде, докладвай за нас!

— Не мога. Имам право да давам достъп само на лица, които са повикани. С вас ще направя изключение само заради твоя доклад, за което вероятно ще получа строго мъмрене. Не бива да съобщя за вас, но пък няма да съм виновен, ако се отдалеча за миг от вратата и вие влезете.

— Къде е тази врата?

— Вървете надясно там горе по стълбите и ще я видите право насреща ви. В първото помещение се намира моят караул, който ще ви отпрати. Как ще се държите вие, си е ваша работа. Следващата одая е тази, в която трябва да влезете. Сега аз се отдалечавам, защото не бива нищо да знам.

Амуд Махули тръгна вън по двора, а аз изкачих стълбището и отворих указаната врата. Там имаше един онбаши с петима войници. Той пристъпи към нас, за да ни препречи пътя. Аз го бутнах настрана с едно строго «Рух мин хаун!»[250], което така го слиса, че докато се осъзнае, ние вече стояхме в следващата стая.

На миндерлъка седяха няколко цивилни служители, на известно разстояние от тях — неколцина офицери, а от другата страна санджаки — сам, изолиран от тях, без чибук и сломен. Като видя кои бяха новодошлите, той скочи, завтече се зад нас до вратата, разпери широко ръце, за да направи излизането ни невъзможно, и извика:

— Ето го избягалият хаймана, ето го пак! Хванете го! Дръжте го да не може пак да се измъкне!

Другите се надигнаха бързо от местата си и ни зяпнаха с всички признаци на изненада. Аз се обърнах към санджаки и му казах спокойно:

— Не се вълнувай! На нас и през ум не ни минава да напуснем тази стая, преди да сме постигнали целта си. Ние бързахме да дойдем, за да говорим с теб. Надявам се, имаш време?

— Време? Да, за теб имам време, прекалено много време, но само за да наредя да те вържат и тикнат в кауша!

— Дотам навярно няма да се стигне, защото не на нас, а на други хора е мястото в кауша. Вчера ти извърши една непростима грешка, която щеше да те докара до лоши последици, ако не бяхме дошли сега да ти дадем възможност да я оправиш. Така че очаквам благодарност от твоя страна!

— Благодарност? — изсмя се онзи високо и подигравателно. — Да, това ще е благодарността на бастонадата, която ще ти въздам! Престъпна паплач като вас трябва…

В този момент завесата на вратата се отметна. Появи се един офицер в турска генералска униформа и попита строго укорително:

— Що за крясъци и гюрюлтия в моя близост? По такъв начин ли почитате помощника на султана, че…

Не продължи по-нататък. Погледът му беше паднал върху мен и тутакси сериозният израз на лицето отстъпи място на радушна усмивка. Санджаки не го забеляза, а вметна бързо:

— Хазретиниз[251], тук стои един опасен престъпник, който избяга от мен. Той е контрабандист, разбойник и убиец и веднага трябва да бъде хванат!

Генералът го погледна презрително.

— Аз веднага ще го хвана, и то за ръката.

Той дойде при мен, улови ръката ми, разтърси я сърдечно и ме поздрави на немски:

— Каква радост да ви видя толкова непредвидено тук! Не съм изненадан, наистина, защото преди малко чух, че се намирате из този край, и бях решил да ви потърся и навестя.

— Ако екселенц не е изненадан, то толкова повече съм аз — отговорих. — Не можех и да подозирам, че се намирате в Ирак Араби, още по-малко, че може да сте тук, в Хиле. Виждам, че за неочаквано късо време сте прескочили «полковника». Приемете моите поздравления, хер генерал!

— Благодаря! Бях избран ненадейно да отпътувам по една спорна работа до Хиле и снабден с необходимите пълномощия да изненадам и разпитам тукашния санджаки.

— Я гледай! Някакво подозрение ли си е навлякъл?

— Не се касае само до подозрения, удаде ми се да получа в ръката си доказателства срещу него. Знаете, че шах Насир-ед-Дин се стреми към притежание на Багдад. Преди няколко години той се възползва от затрудненото положение на Турция да си го поиска обратно, но се натъкна на неочаквана съпротива. Сега има признаци, че преследва намеренията си по друг начин, и тъкмо тук се е забъркал местният санджаки. Не съм проучил още всичко, но още отсега знам, че му предстои най-напред снемане от длъжност, а после и още по-голямо наказание. Той също с вас и добрия Халеф се е отнесъл по начин, който изисква нещо повече от порицание.

— Знаете ли го, екселенц?

— Знам всичко подробно. Миралаят, който ви познава, ми го разказа.

Той посочи влезлият след него полковник, който така доброжелателно се бе застъпил за нас пред махкеми.

— Този полковник — продължи генералът — е почтен мъж и на неговата подкрепа дължа много. Аз ще го препоръчам.

При тези думи се сетих за Амуд Махули и ето как попитах, макар да имах всъщност много по-важни неща за съобщаване:

— Екселенц говори за пълномощия. Дали се простират те дотам, че да ощастливят един кол агаси с по-висок чин?

Той ме погледна усмихнато.

— Заслуги ли има пред вас?

— Големи!

— В такъв случай падишахът ще го възнагради. Знаете, при нас, особено в отдалечени провинции като тази, са възможни някои неща, които навярно никъде другаде не биха могли да се случат. Така че аз ще ви зарадвам с известието, че за мен не представлява трудност да го направя алай емин или бинбаши. Бихте ли ме осведомили по какъв начин ви е бил полезен?

— Ще ви помоля да го сторя по-късно, тъй като в този миг ми липсва необходимото време. Сега всяка минута ми е отброена, понеже се касае за ликвидирането на една престъпна банда и направата на улов, какъвто тук навярно още не е бивал.

— Свързано ли е това с присъствието ви при Бирс Нимруд, пленяването ви и по-късното ви бягство?

— Много тясно.

— Тогава ми разкажете всичко, но кратко и ясно! Доколкото ви познавам, вероятно става въпрос за някоя пленителна история и аз много ще се радвам, ако ми се отдаде случай да участвам и аз веднъж с Кара Бен Немзи в някаква преживелица.

— Оо, що се отнася до това, то екселенц е вече с двата крака вътре — засмях се аз. — Навярно ще ви е трудничко да се измъкнете без участие!

Сега му направих желания доклад, който той прие с напрегнато внимание. Не е трудно да се помисли какво въздействие бе оказало върху присъстващите приятелското му държане към мен. Те не разбираха, наистина, нито дума от нашия разговор, понеже разговаряхме на немски, но нямаше как да не забележат, че се намираме в близки отношения.

Адолф Фаркас, роден моравец и сетнешен унгарски офицер, по време на тамошното въстание беше адютант на Бем и неколкократно се отличи. След тези боеве двамата преминаха на турска служба и приеха исляма — Бем под името Амурат паша, докато Фаркас си избра името Осман и тъй като по-късно получи титлата паша, сега се казваше Осман паша. По време на войната от 1853 година Омер паша си го издейства за адютант, а и в сраженията през 1877–1878 Фаркас постигна големи отличия. За тези заслуги беше повишен до полковник, а скоро след това до генерал. Същевременно беше професор във висшето военно училище в Константинопол, а и иначе се радваше на доверието на падишаха, както доказваше сегашната му мисия до Багдад и Хиле. Бях се запознал с него в Стамбул и в увлекателна беседа бяхме изпили някоя и друга чаша кафе и изпушили някой и друг чибук. Сега стояхме така неочаквано един до друг в стаята на санджаки и той слушаше с нарастващо внимание разказа за нашите преживелици. Когато свърших, потри доволно ръце.

— Наистина е пленително и аз съзнавам, че не бива да губите време. С какво удоволствие бих яздил с вас и бих участвал в улова, но дългът ме приковава тук. Не мога да се отделя от страната на санджаки, а неотложните разследвания ще продължат през цялата нощ. Но аз ще ви поставя на разположение всичко, което поискате. Кажете с какво мога да ви услужа! Нахвърляли ли сте вече някакъв боен план?

— Няма ли да е по-добре да предоставя тази цезарева и наполеонова работа на вас? За мен е важно само да измъкна Халеф невредим. Останалото е задача на местната управа, на която пожелавам съзнание при изпълнение на дълга.

— Дипломат! В случай на неудача после вие ще бъдете освободен от отговорност! Знае ли вече санджаки, че пишкхидмет баши е бил нападнат и ограбен, а хората му — избити?

— Той навярно си няма и понятие за това!

— В такъв случай нека не му казваме. Откак чух разказа ви, не мога да се освободя от мисълта, че по отношение връзките си с Персия той лежи под една черга с така наречения Сефир. Този мъж е посредникът. Не сте ли и вие на същото мнение?

— Да. Той или Педер-и-Бахарат, а може и двамата едновременно. А че хората са се насочили точно към санджаки, според мен се дължи на две причини.

— Какви?

— Първо, познават го като продажен мъж и, второ, светите места, на които най-вече е хвърлено око, се намират под негово ведомство.

— Това е вярно. Тук ми отваряте очите.

— Също така трябва да има и някоя важна причина за толкова неправомерното му отношение към Сефира. Той не само го допуска, в качеството на чужденец, да участва в махкеми, но му позволява да се намесва в разпита. Това навява заключение за подозрителна връзка.

— Съгласен съм. Ние ще разкрием и тази машинация. Сега ви обръщам внимание, че не сме сами тук. Длъжен съм да дам обяснение на присъстващите.

Той се обърна към санджаки и му каза, вече не на немски:

— Ти говореше за престъпници, контрабандисти, крадци, разбойници и убийци. Както в много пунктове досега, така и по отношение на този не съм съгласен с теб, а съм на съвсем друго мнение. Този франк е мой приятел и аз се радвам да го срещна толкова неочаквано тук. Казва се Кара Бен Немзи ефенди и стои под закрилата на падишаха, той ти е обяснил това и ти го е доказал, ала на теб не ти е било по желание да зачетеш думите му. Сега аз изслушах неговата жалба и ще я прибавя към другите обвинения, които са вече налице срещу теб, и към които вероятно ще се прикачат още.

Личеше му на санджаки, че радушното приветствие между генерала и мен го е поставило в най-голямо смущение. Той поиска сега да даде извинителен отговор, но му бе попречено, тъй като моят стар кол агаси влезе и доложи, че трима мъже желаят да говорят със санджаки.

— Кои са? — попита Осман паша.

— Не знам, не поискаха да назоват някакво име. Облечени са по персийски и единият от тях каза, че идвал посред нощ, защото имал да предаде на санджаки едно много важно писмо и също да му съобщи за голямо убийство, извършено край Бирс Нимруд.

— Той е бил убит?

— Пишкхидмет баши с всичките хора, които били при него.

— От кого?

— От Кара Бен Немзи и хаддедихна, двамата чужденци, които днес избягаха.

Пашата погледна мен, а аз — кол агаси. Тези трима, облечени по персийски, мъже можеха да бъдат само хора на Сефира. Веднага си помислих за Педер-и-Бахарат и двамата му придружители. Ако бяха те, то играеха една крайно опасна игра, която смятаха за благонадеждна, наистина, понеже не знаеха две неща. Първо, че съм се измъкнал с камерхера, и второ, че от вечерта насам ситуацията при санджаки коренно се бе променила. Хитро пресмятащият Сефир искаше по много близко лежащи до ума причини, които не се нуждаят от допълнителен коментар, да припише нападението и убийството на мен и Халеф, т.е. на един християнин и един сунит, и по този начин да отхвърли от себе си и своята банда всяко евентуално подозрение.

— Къде се намират тримата персийци? — попитах Амуд Махули.

— Долу при вратата — отвърна той.

— Значи са видели конете ни?

— Не, ефенди. Тъй като жребците са твоя собственост, аз се отнесох с внимание към тях и наредих да ги отведат в яхъра[252] на нашия сераил, където получиха фураж и вода.

— Това е добре. Ти каза ли на мъжете, че съм тук!

— Нито дума! Какво си мислиш за светлината на моите мисли, та ме смяташ способен на такава глупост?

— Но постовете сигурно ще се разбъбрят?

— Няма! След идването ти тук горе те бяха сменени, а сегашните не знаят за теб.

— Ти спомена ли, че е пристигнал пълномощник на падишаха?

— Не. Тези трима мъже не подозират нищо като овните, които напират към вратата, зад която ще бъдат заклани.

— Сравнението не е лошо. Почакай за миг! Обърнах се към генерала, който ме изпревари с въпроса:

— Имаш някаква идея, личи ти. Прав ли съм?

— Да.

— Каква?

Понеже говореше арабски, Осман паша се обръщаше към мен на «ти». Преди да съм съумял да отговоря, взе думата санджаки:

— Чувам, че е бил нападнат керванът на пишкхидмет баши и той и хората му са убити. Но той стои тук! Как се обяснява тая работа?

— По толкова прост начин, както ще ти бъдат обяснени днес и други неща.

— Ами къде е хаддедихнът? Защо не си го взел със себе си? — осведоми се той подигравателно. — Явно все пак се е случило нещо, което искаш да премълчиш!

— Блазе ти, ако премълчаваше толкова малко като мен! За теб ще е добре, ако сега изобщо не казваш нищо!

Отведох генерала настрани и обсъдих с него своя план. Той го одобри и бързо даде необходимите разпореждания. Остана сам в стаята, всички други се отправихме в съседното помещение, от което той беше излязъл преди малко с полковника. Онбашията също трябваше да дойде при нас от преддверието с войниците си, тъй като вероятно щяхме да се нуждаем от тях при арестуването на тримата персийци, които можеха да заподозрат нещо, ако завареха такава стража пред жилището на санджаки. На този бе строго внушено да се държи спокойно и мълчаливо, ако не иска да се подхвърли на опасността да бъде третиран по неподобаващ за високия му пост начин. Аз самият застанах зад завесата, за да мога да чувам всяка дума и да наблюдавам персийците през една пролука.

Едва бяха извършени тези приготовления и те влязоха. Очаквали да намерят санджаки, те бяха немалко слисани, че застанаха пред някакъв генерал, за чието присъствие нищо не знаеха. Виждаше се колко бяха смутени. Не бях се излъгал, това беше Педера с двамата си ахпапи.

— Пожелали сте да бъдете изслушани. Какво е това ваше искане посред нощ? — попита Осман паша.

— Помолихме да ни бъде разрешено да говорим със санджаки — рече Педера.

— Той не може да се яви. Аз съм тук вместо него. И тъй, говорете!

Гледаше ги така пронизително, че те не посмяха да се възпротивят. Педера започна смутено:

— Нашето съобщение всъщност е предназначено за повелителя на тукашния санджак. Но след като твърдиш, че си тук на негово място, ще съобщим работата на теб.

— Изразявайте се по-вежливо и внимателно! Аз нищо не твърдя, а казвам как стоят нещата. Отбележете си го! Каква е работата, която искате да изложите? Надявам се някоя достатъчно важна да оправдае нощното ви идване!

— Важна е. Касае се за нападението на един керван и дванайсеткратно убийство.

— Какъв керван?

— Керванът на пишкхидмет баши, гостът на тукашния повелител. Преди няколко часа той е бил нападнат и плячкосан при руините, при което пишкхидмет баши и неговите единайсет души са изгубили живота си.

— Кои са убийците?

— Християнинът и сунитският хаддедихн, които тук вече са били изправени пред махкеми заради убийство, осквернение на трупове и контрабанда, но са избягали.

— Можете ли да го докажете?

— Да. Чрез нашето свидетелство. Ние бяхме там и сме единствените, които се отърваха от салханата.

— Ще ми разкажете ли как се развиха събитията. Преди туй обаче предайте писмото, за което стана дума.

— То е за санджаки — изрече Педера смутено.

— Аз съм негов заместник!

— То съдържа един документ, който трябва да бъде подписан от него!

— Той ще го подпише!

— Ние трябва да го предадем обратно, така че ще помоля да ни бъде върнат!

— Нямам нищо против.

— Ние имаме право да го връчим само на него, на никого другиго.

— Значи се касае за тайна?

— Това не знам. Имам строга заповед как да постъпя.

— От кого?

— Не бива да казвам.

— Откъде идва писмото?

— И това ни е забранено да съобщаваме.

Педера го беше страх до Бога. Той се въртеше неспокойно на мястото си и видимо си отдъхна, когато генералът равнодушно реши:

— Нека е тъй, както казвате! Сега за нападението на кервана. Как стана работата?

— Случи се по следния начин: ние тримата сме тръгнали на поклонничество до светите места. Вчера пристигнахме тук и срещнахме един съотечественик, с когото се сприятелихме. Като се свечери, решихме да използваме хладината, за да продължим пътуването, и го помолихме да ни съпроводи донякъде.

— Как се казваше този мъж?

— Не го питахме за името. Той се нарече даиф[253] на санджаки и ако позволиш, аз също ще го наричам по-нататък така.

Той имаше предвид Сефира и предпазливо се отърва от необходимостта да посочи истинското или някое фалшиво име на този «гост». Сега продължи:

— Даифът се съгласи да язди с нас до руините. По път застигнахме Карван-и-Пишкхидмет Баши, който малко преди нас бил потеглил от Хиле, и помолихме за разрешение да се присъединим. Не ни беше отказано. Зарадвахме се, понеже бяхме чули за несигурността на пътя и за един франк и един хаддедихн, които били предводители на разбойническа банда и ограбвали всеки мярнал им се на пътя поклонник.

— Известни ли са ти имената на тези разбойници? — попита генералът.

— Да. Франкът бива наричан Кара Бен Немзи, а хаддедихнът се казва Халеф.

— Тези разбойници! Трябва да опитаме да ги заловим. Но за жалост не знаем външния им вид!

— О, ние го знаем — вметна бързо Педера. — Бяха ни ги описали, а пък и днес ги видяхме.

— Е, какъв е?

Сега измамникът описа Халеф и мен толкова точно, че аз самият не бих могъл по-добре да го сторя, и после продължи разказа си:

— Малко преди руините отстрани се зададоха двама мъже на коне и се приобщиха към нас. Аллах беше затъмнил очите ни, иначе щяхме да разпознаем, че това бяха двамата разбойници. Малко по-късно гостът на санджаки се сбогува с нас и ни пожела щастливо пътуване. То за съжаление нямаше да излезе щастливо, защото едва си бе тръгнал, загърмяха изстрели и множество бедуини се нахвърлиха върху нас. Забелязахме, че двамата, които дойдоха последни, сиреч франкът и хаддедихнът, извадиха ножовете си и наръгаха двама поклонници. Сега ние ги разпознахме и бързо обърнахме конете, за да им избягаме. И наистина успяхме, защото изпратените подире ни куршуми не ни улучиха. След известно време отново се сблъскахме с даифа, който беше чул изстрелите и поел назад. Осведомихме го за нападението и той ни уговори да яздим с него обратно и да се промъкнем до арената на нападението, за да спасим евентуално някой човешки живот. Когато пристигнахме там, гореше огън, а двамата главатари се бяха заели да делят плячката за себе си и бедуините. Като свършиха с това, потеглиха. Трупа на пишкхидмет баши взеха със себе си да го хвърлят в реката. След оттеглянето им се осмелихме да отидем до огъня и да прегледаме лежащите там единайсет тела — бяха мъртви, не застреляни, а намушкани. Обзе ни ужас. Но гостът на санджаки беше дързък мъж. Той реши тайно да язди след двамата предводители, за да разузнае тяхното скривалище и после с помощта на тукашните войници да ги залови. Нас отпрати обратно към Хиле да доложим злодеянието на санджаки още през нощта.

Той спря и Осман паша се осведоми:

— Свърши ли?

— Да.

— Можете ли да подкрепите с клетва всичко, което сега разказа?

— Да.

— В доклада ти се срещат няколко пункта, които са ми неясни. Ще трябва значи да ми отговориш още на няколко въпроса, ти каза, че сте се сприятелили с даифа. Как стана така, че не знаете името му? Преди човек да се сприятели с някого, опитва да узнае как се казва!

— Сред шиитските поклонници, не. Ти си сунит и следователно не можеш да го знаеш.

— Добре, този въпрос го уреди отлично! По-нататък! Разнесли са се толкова много изстрели, пък никой не е улучил — мъртвите не са били застреляни, а намушкани. Не е ли странно?

— Не. Разбойниците не са се целили точно!

— И всичките дванайсет члена на кервана са се държали мирно и тихо, за да бъдат наръгвани един подир друг?

— Виновен е бил страхът!

— Даифът е чул изстрелите, което ще рече, че не е бил много отдалечен. Вие сте се върнали заедно с него, значи трябва да е минало малко време, най-много няколко минути?

— Не повече?

— А пък вече е горял огън? И разбойниците вече са се занимавали с дележ на плячката? Трябва самият да признаеш, че на места разказът ти звучи извънредно странно!

— Аллах! Аз казах пълната, чистата истина!

— Преди туй, значи, сте били в Хиле?

— Да.

— Колко дълго?

— Няколко часа.

— Накъде възнамерявахте да се отправите оттук?

— Най-напред към Кербела.

— После?

— Към Неджеф Али.

— Не отново през Хиле, защото това би означавало обиколка, а през Кефил?

— Да.

— И накъде от Неджеф Али?

— Надолу към Самаватс.

— По-нататък!

— Оттам искахме през Корна, Хавиза и Дисфул в долината на река Керха да се върнем в Персия.

— Значи без да дойдете пак насам?

— Да — отговори толкова хитрият иначе Педер, незаподозрял каква клопка му поставяше с тези въпроси генералът.

Ловът напълно успя. Осман паша продължи:

— Как стои тогава работата с писмото до санджаки? Трябвало е да му го предадете, а не сте го сторили, макар да не сте имали намерение да се връщате обратно. И сега пък идвате посред нощ да му го донесете. Обясни ми това противоречие!

Персиецът е бил напълно убеден, че ще бъде приет само от санджаки, и поради това не бе подготвен за такъв разпит. Сега си блъскаше главата да измъдри някой подходящ претекст. На няколко пъти се накани да отговори, но така и не успя да поднесе нещо поне донейде примамливо.

— Ее, говори! — настоя Осман паша. — Защо това мълчание? Нима не ти хрумва някакво оправдание?

— Ние… ние… бяхме… забравили… писмото! — продума най-сетне Педера.

— Забравили? Едно писмо, което е толкова важно, че сега го носите в такъв неподходящ час? Чиято стойност оценявате толкова високо, че дори на мен не го поверявате, а искате единствено собственоръчно да го предадете? Нима наистина сте толкова глупави да смятате, че ще хвана вяра на тази измислица? Направо е наглост от ваша страна да ми казвате в лицето куп лъжи, които всеки глупак би прозрял. Да не би не само последните ви измишльотини, но и всичко, което ми разказахте за нападението, да е също някоя лъжа?

— Не си го мисли! — вметна бързо и уплашено Педера. — Докладът ми почива на чистата истина и ние можем веднага да го подкрепим с клетва.

— Да, действително ви считам способни да положите тази лъжлива клетва! Значи си оставате на твърдението, че Кара Бен Немзи и хаддедихнът са предводители на бедуините, нападнали Карван-и-Пишкхидмет Баши?

— Да.

— Към кое племе принадлежаха тези бедуини?

— Не можем да знаем, защото не сме говорили с тях. Освен това беше толкова тъмно, че не бяхме в състояние да различим някакви отличителни белези.

— И пишкхидмет баши наистина е мъртъв?

— Да.

— Действително ли видяхте неговия труп? Припомнете си добре, преди да отговорите!

На Пендера започна да му става страшно при тези настойчиви въпроси. Той заподозря, че въздухът тук за него не е толкова здравословен и чист, както бе смятал. Но нямаше изход, не можеше да си вземе обратно лъжите и следователно продължи да упорства.

— Да, видяхме го. Мъжът наистина е мъртъв. Той беше един от първите намушкани.

Осман паша остави пауза, за да повиши значението на последните думи, взря се остро в очите на Педера и заговори с натъртване:

— Аз пък мислех, че е невредим и лежи пленен във вътрешността на Бирс Нимруд!

Това дойде така неочаквано на персийците, че не съумяха да се овладеят. Трепването им и изплашените погледи, които си хвърлиха, бе напълно валидно доказателство за тяхната вина. Стояха в безмълвно изумление пред генерала. Той продължи със същата строгост:

— Гостът на санджаки е тръгнал след предводителите на разбойниците, за да открие тяхното скривалище, така ли?

— Да, той така каза — изрече задавено Педера, издавайки по този начин своето притеснение.

— Това е било напълно излишно, защото аз вече много точно познавам скривалището. Хаддедихнът лежи изолиран в помещението вдясно, като се слезе от стълбите в следващата камера. Но тръгне ли човек направо, ще види една рулетка от железни пръчки, зад която са били тикнати Кара Бен Немзи и пишкхидмет баши!

— Бере-и-худа! (За Бога!) — изкряска Педера. — Откъде… откъде знаеш… — Той спря предпазливо по средата. Опомни се, че бе на път да направи признание, и се поправи, като промени думите: — Не знаем какво искаш да речеш. Нямаме и понятие какво означават тези твои приказки!

— Наистина ли? В такъв случай ще ви обърна внимание, че не казах «двамата мъже са тикнати там», а «са били тикнати там». С други думи те вече не са пленени. Вашият Сефир…

— Сефира, Сефира! — извика Афтаб крайно непредпазливо.

— Охо, ти се изплаши, че ми е известно грижливо премълчаваното от вас име на така наречения «гост»? Твоят страх доказва цялата ви вина! Та вашият Сефир значи здравата е объркал сметките си по отношение Кара Бен Немзи. Франкът е по-умен и умел от всички вас взети заедно. Той е познавал вътрешността на Бирс Нимруд дълго преди да бъде завлечен от вас вътре и тайно се е присмивал на Сефира, когато онзи стоял пред него и говорел за мъченията, които го очаквали.

— Аз… аз… ние… ти… ни виждаш почти лишени от отговор в изумление от това, което приказваш! Ние не можем да го проумеем! — пропелтечи Педера.

— Не изумление е това, а страх! Когато Кара Бен Немзи и Халеф са паднали в ръцете ти при тамарисковия шубрак край Ефрат, ти си възликувал от радост, че ще можеш да им върнеш получените от тях удари. Сега ще разбереш, че наистина ще има удари, но не за тях, а за вас!

Тук Педера сметна за уместно да потисне слисването си и да се направи на невинно оскърбен. Той изпъна ръст и запита:

— Господарю, как стигна дотам, че всичките тези неразбираеми за нас неща да…

— Мълчи! — прогърмя генералът. — Аз бивам наричан не господар, а хазрет. Това обръщение ти досега грижливо отбягваше, но скоро ще ви бъде втълпена предписаната вежливост! И като говориш за «неразбираеми неща», то разсъдъкът веднага ще ти просветлее. Погледни натам! Сигурно ги познаваш!

Осман паша посочи към завесата. В очакване на този миг аз отдавна бях дал знак на камерхера да дойде при мен и сега излязохме. Въздействието от нашата поява беше по-силно, отколкото бяхме очаквали. Колкото нагли и закоравели да бяха тези хора, не можаха да се противопоставят на обхваналия ги в този миг страх. Те сякаш се смалиха и Педера побягна към вратата. Аз се спуснах, застанах между нея и него, измъкнах револвера, насочих дулото към гърдите му и заплаших:

— Махни се от вратата, иначе ще те прострелям!

Това го върна няколко крачки назад, но понеже стрелна същевременно ръка към пояса, прибавих:

— И си махни оттам ръката! Сега майтапът свърши и работата стана сериозна!… Онбаши, влез!

Корпоралът се отзова на вика, притича с хората си и препречи с тях вратата. Докато държах револвера насочен към персийците, те им иззеха ножовете и пищовите. Пушки нямаха. Не направиха опит да се отбраняват.

— Тъй! — казах, обръщайки се към Педера. — Спомняш ли си с какво ме заплашваше, какво щяло да стане при нашата повторна среща? Тази среща се състоя, сега какво ще последва?

Той само изскърца със зъби, друг отговор не даде.

— Вие се мислехте за кой знае колко умни, а всъщност сте глупави! — продължих. — Не е за вярване, наистина, че ме пъхате в Бирс Нимруд, а пък ми издавате преди туй как да подхвана работата, че да стигна във вътрешността на тези руини!

— Кой ти го е издал? — подскочи той.

— Ти! Ти самият!

— Лъжа, нищо друго освен лъжа!

— Ба! Нямаше ли у себе си някакви записки, които съдържаха скица на пътя, на входа и дори намиращите се върху тухлата знаци?

Тогава онзи сви юмруци, скочи към мен, но без да се осмели съвсем да приближи, и кресна:

— Ти си я имал? Видял си я? Аллах да те погуби!

— Да, имах я и добре разбрах знаците!

— Тогава трябва да си всезнаещ или да се занимаваш с дяволска магия!

— За тази работа не е нужно нито всезнание, нито магия. Не се иска нищо повече, освен човек да не е така умствено ограничен като вас тримата. Но няма защо да ви завирам глупостта пред очите, вие така или иначе няма да стигнете до прозрение. С вас ще се занимаем по възможно най-късата процедура. Предай писмото, което си донесъл за сан джаки!

Той посегна неволно назад, но бързо дръпна ръка от докоснатото място.

— Нямам никакво писмо!

— Не говори глупости! Направо си е за смях, че отричаш нещо, което преди малко на няколко пъти потвърди.

— Писмото беше само претекст. Наистина нямам такова. А и да имах, пак нямаше да ти го предам.

— И сам ще си го намеря!

— Ами търси тогава! — изрева оня вбесено и избухна после в принуден кикот.

Пристъпих зад него, сложих ръка върху мястото, което преди малко беше докоснал, и казах:

— Тук е пъхнато!

— В пояса? Ами извади го, де!

— В пояса навярно не, но в сирджамето[254], мисля.

— Напак[255], в теб се е вселил Шейтана!

Едва беше изрекъл оскърбителната дума и му лепнах такава плесница, че се просна в цял ръст на земята.

— Дръжте го здраво! — викнах на корпорала.

Той се хвърли с хората си върху Педера още преди оня да бе могъл да се надигне. Той поиска, наистина, да се отбранява, но срещу толкова чифта силни ръце не успя да постигне нещо особено. В този миг завесата се разтвори рязко, санджаки се втурна вътре възбудено и ми се сопна гневно:

— Каква работа имаш с писма, адресирани до мен? Да не би да си ми опекун или пък аз съм някой хлапак, който първо трябва да пита за разрешение, ако иска нещо, дето му принадлежи? Ако тук има писмо до мен, то никой няма право да го получи освен аз самият!

— Аз също? — попита генералът.

— Да.

Осман паша сложи ръка на рамото му и ми заговори сериозно:

— Ти май все още не знаеш по каква причина пребивавам тук. В такъв случай ще трябва кратко и ясно да ти го кажа. Аз съм ръката на падишаха, протегнала се да отвори книгата на твоите дела. Тук място за отказ и съпротива от твоя страна няма. Аз процедирам според даденото ми предписание и ако се противопоставиш, ще съумея да взема съответните мерки!

Санджаки отстъпи крачка назад, погледна го борбено в лицето, но сведе очи пред срещнатия поглед. Споходи го по-добър ум.

— Знам, че трябва да се подчинявам, що се касае за служебните работи, но това писмо е адресирано до мен по частен въпрос!

— Оо! Значи вече ти е известно съдържанието му?

— Да.

— И знаеш, че този мъж, макар да отрича, притежава писмо до теб?

— Не мога да го твърдя, но ако има писмо за мен, знам, че съдържанието му не е служебно.

— Защо тогава този страх да го предаде? Защо този отказ да го покаже?

— Именно защото писмото касае не службата ми, а една лична работа, отнасяща се до моето семейство, която не може да интересува никого, бил той началник или «ръката на падишаха», както се нарече!

— Е, добре, ако е така, както казваш, ще ти го оставя. Нека мъжът предаде писмото!

— Нямам такова! — заяви Педера инатливо, като направи безпомощен опит да отхвърли притискащите го към земята противници.

— Не е необходимо дълго да търсим — подхвърлих аз. — Пратеникът сам се издаде, като посегна с ръка към писмото. Ей сега ще го видим.

При тези думи се наведох и мушнах ръка под пояса на персиеца, който не беше в състояние да го предотврати. Веднага напипах търсеното. От вътрешната страна на панталона, там, където обикновено никой не поставя или няма да вземе да търси джоб, имаше такъв и от него извадих писмото. С един бърз поглед прочетох адреса, с който предпазливо го бяха снабдили. Когато се изправих, санджаки се втурна към мен, протегна ръка да ми изтръгне находката и извика:

— Дай го тук! То ми принадлежи! Ти изобщо нямаш право да го докосваш!

Аз скрих със същата бързина писмото зад гърба си и изблъсках възбудения чиновник.

— Потрай малко, отнася се за адреса!

— Да не би да е твоят? — ревна ми яростно той.

— Не. Но съдържа не само името ти, а също служебната ти титла. Нека пълномощникът на падишаха си извади заключение дали съдържанието е служебно, или лично.

Подадох писмото на пашата. Санджаки се спусна стремително да му го изтръгне. Аз го хванах отзад за яката, завъртях го със замах около себе си и го запратих в ъгъла, където се сгромоли. Изправи се отново да поднови атаката, но притеклите се от другата стая офицери застанаха пред него и не му позволиха да напусне ъгъла. Знаейки, че писмото съдържа доказателства за неговата вина, той се бранеше с юмруци и пиперлии думи. Но напразно. Генералът прочете адреса, кимна ми и отсече:

— Имаш право. Адресът навява изводи за служебно съдържание. Писмото принадлежи на мен!

Осман паша го отвори и започна да го чете. Лицето му ставаше все по-сериозно. Като свърши, прибра го в джоба, гледа няколко мига пред себе си, после се упъти към вратата за преддверието и я отвори.

— Кол агаси! — викна навън. Старият влезе.

— Има ли тук пранги за ръце?

— Да, хазретин. Висят на синджира долу в Кабу ес Сиджн[256], където са хвърляни опасните затворници.

— Яки ли са тези тъмници?

— Яки? Аллах, Аллах! Дуварите са от камък с дебелината на мъж, подът е от камък и таванът също е от камък. Няма ни един прозорец или някаква дупка, а вратите са толкова дебели, че човек трябва да работи с часове, за да прореже някое малко отверстие.

— Колко такива помещения има тук?

— Изброих някъде към десет-дванайсет, когато бях долу.

— Кой държи ключовете?

— Занданджи[257]. Да ида ли да го доведа?

— Не. Ще отида сам, ти ще ме заведеш.

Той се обърна след това към мен и каза на немски:

— Санджаки е предател. Писмото е договор, който е трябвало да подпише, и визира сумите, които е получил и тепърва щял да получи. Повече нямам право да ви кажа. Трябва да си подсигуря неговата личност, както го изисква големината на моята отговорност, и ето защо лично ще огледам затвора. Ще се погрижите ли по време на отсъствието ми да не се случи нещо неприятно?

— Разбира се. Нямате причина за безпокойство, екселенц. По този повод бих желал да попитам какво решихте относно тримата персийци.

— И тях ще сложим във вериги. Онзи, когото наричат Педер, е донесъл писмото от Техеран. Сефира е същинският емисар и знае цялото съдържание на това писмо. Та имайте, моля, грижата да не се случи нищо, докато ме няма!

Той се отдалечи с Амуд. Едва беше излязъл, санджаки отново направи опит да се измъкне от ъгъла и избълва към тези, които го спряха, заканата:

— Направете място! Който ме задържи, ще го накажа без пощада! Аз съм този, който заповядва тук, никой друг! Оплакванията ми ще стигнат до Багдад и даже до Стамбул. Ще ви отстраня от служба и наредя да ви запрат! Чувате ли? Или се страхувате от християнското куче? Този образец на подлостта и низостта…

В този миг вече стоях до него и го прекъснах:

— Мен ли имаш предвид?

— Да, теб! — изсъска ми той.

— И как се осмели да ме наречеш?

— Християнско куче…

Не можа да изговори изречението, защото получи от мен един удар по главата, който го стовари на земята. Измъкнах му махрами[258] от пояса и му вързах с нея ръцете на гърба.

— Така. Сега няма да ни досажда повече. За по-нататъшното ще се погрижи занданджи!

— И може би после дори джелладът[259] или като снизхождение за омърсената служебна титла — копринения кордон — прибави към думите ми миралаят. — Виждам, ефенди, че твоят юмручен удар е все така крепък като по-рано. С това ти ни спести оковите, които иначе са необходими за обезвреждане ръцете и краката на пленниците. Всъщност и там би трябвало да пуснеш в ход един такъв удар.

Той посочи Педера, който, все още натискан от войниците към земята, намисли да използва за нова съпротива отсъствието на генерала. Наредих да го вържат със собствения му пояс и тъй като онбашията се зае с тая работа, той я изпълни и по отношение на другите двама персийци, без да се налага специално да го подканям. Те не притежаваха куража да повдигнат някакъв протест.

Осман паша се върна. Следваше го кол агаси и през отворената врата видях, че цялото преддверие е пълно с войници. Пленниците бяха отведени. Санджаки трябваше да бъде носен, защото още не беше дошъл на себе си. Генералът лично тръгна с тях, за да се убеди, че ще бъдат спазени необходимите предпазни мерки.

Когато влезе отново, аз му обърнах внимание, че сега трябва да побързам да се върна при Бирс Нимруд.

— Да — съгласи се той. — Забавихме се повече, отколкото навярно си възнамерявал. Но пък бе нанесен и унищожителен удар на санджаки, което дължа единствено на теб.

Кой ще отреди какво ще се прави по-нататък, ти или аз?

— Ти, моля те!

— Това е задача, чието решаване за теб вероятно ще е по-лесно, защото познаваш по-добре терена и изобщо условията. Ето защо те моля поне да дадеш съветите си, по които ще мога да се ръководя!

— С удоволствие! Но нека говорим на немски!

— Както желаете! — изрази той веднага съгласие на този език. — Сигурно има нещо, което трябва да знаем само ние двамата?

— Да, голямата стойност на контрабандисткия склад. Имам предвид, че там трябва да получат достъп само доверени лица.

— Изцяло съм на ваше мнение. Но не е изключено да се стигне до битка в тези подземни помещения, нали?

— Възможно е, наистина, но мисля, че ще съумеем да я избегнем. Ако складът падне в ръцете ни, ще принадлежи на правителството на падишаха. Екселенц навярно е на същото мнение?

— Определено. От само себе си се разбира, че ще има подобаващо възнаграждение за хората, на които ще дължим тази печалба.

— Добре, хващам се за думата ви!

— Така ли? Искате… за себе си…? — попита той малко невярващо. — Е, та нали определено вие сте този, благодарение на когото ще е възможно…

— Моля — прекъснах го, — не аз съм този, а моят стар бинбаши от Багдад. Ако не беше ми разказал какво му се е случило в Бирс Нимруд, сега нямаше да е възможно да сложим край на занаята на Сефира. Той е бил принуден да предаде цялото си състояние, така че за него моля полагаемото ми се възнаграждение, екселенц!

Осман паша ми подаде ръка и каза развълнувано:

— Помислих си го! Другояче не можеше да бъде! Ето го че излиза наяве познатият Кара Бен Немзи, който се грижи не за себе си, а за честните и онеправданите! Вашият бинбаши ще получи толкова, колкото определите вие. А сега ние се нуждаем от войници. От какъв род войска и колко?

— Само конница, заради бързината.

— Ще я имаме.

— Не знам колко членове от същинската банда на Сефира са налице и колко гхазаи е вербувал, но смятам, че петдесет кавалеристи ще са ни достатъчни.

— Ако поискате, ще наредя да потегли целият гарнизон!

— Благодаря! Ако работата беше в мои ръце, щяха да са ми необходими по-малко от петдесет.

— Но защо не искате?

— Заради отговорността.

— Я стига! Аз не съм тукашен. Не съзнавате ли, че ще ми откажете голяма услуга, ако ме освободите от тази работа, заемайки се с изпълнението? Познавам ви и знам, че не мога да поставя пълномощието в по-добри ръце. И така, моля ви, направете го и… дайте си ръката!

Той ми подаде ръка и понеже се поколебах, прибави усмихнато:

— Обещавам дори предварително да ви възнаградя с една радост, вас и един друг!

— Каква радост?

— Почакайте миг! Как се казва кол агаси, за когото се застъпихте?

— Амуд Махули.

— Добре, ще се върна след две минути!

Осман паша даде знак на миралая да го последва и отиде в съседната стая, където имаше прибори за писане. Когато отново дойдоха, полковникът тайно ми се усмихна съучастнически — навярно бе трябвало да даде сведения. Генералът държеше лист хартия, който ми връчи с думите:

— От днес Амуд Махули е бинбаши. Ето ви временната ратификация като гаранция за същинската заповед за повишение, която ще последва до няколко дни. Можете да му я дадете, когато сметнете за добре. От мен и миралая той засега няма да узнае нищо. Можете да превърнете нещата във възнаграждение. Виждате, че удовлетворявам желанието ви. А сега още веднъж ръката ми, ще я стиснете ли най-сетне?

— Да, от все сърце — отговорих, като му подадох ръка, сгънах после документа и го прибрах в джоба.

— Добре! Решавайте какво ще правим! Но не вземайте по-малко от петдесет ездачи, защото при всички случаи е по-добре да имате десет мъже в повече отколкото един по-малко!

— Тогава ще помоля за шейсет, защото десет ще трябва да останат при конете.

— Хубаво! И по-нататък?

— Тези шейсет човека да бъдат командвани от моя стар Амуд Махули, който във всичко трябва да ми се подчинява.

— Съгласен! После?

— Един пакет свещи и кибрит.

— Повече нищо?

— Да, повече нищо. Аз свърших и имам само още един въпрос. Ще може ли екселенц да напусне града, ако изпратя куриер?

— Ако изпратите такъв, значи се нуждаете от мен и аз ще дойда.

— В такъв случай ще помоля подразделението да се подготви по най-бързия начин за марша и да се подсигури един кон за пишкхидмет баши!

— Трябва да дойде с вас?

— Да, имам нужда от него.

— Само че аз не го считам за много куражлив!

— Аз искам да имам само човека, не неговия кураж, какъвто той действително не притежава. Този персиец ми е необходим за една пасивна роля.

— О, предполагам, че искате да придадете на нещата, както си ви е в маниера, малко пикантен привкус?

— Надявам се.

— Ще съм любопитен по-късно да ми разкажете. Веднага ще дам необходимите заповеди.

— Но ще помоля при изпълнението да се съблюдава най-голяма тишина! И после, признавам, изпитвам глад и жажда.

— И на това зло ще се намери веднага решението — засмя се той доволно..

Десет минути по-късно всички присъстващи седяхме на студено лахм мишви[260], а четвърт час след това кол агаси доложи, че командата е готова за потегляне. Камерхерът не се възпротиви на тръгването с нас. При шейсет души конвой се чувстваше сигурен. Но ако знаеше каква роля му бях отредил, вероятно щеше да предпочете да си остане в Хиле. Амуд Махули, напротив, се радваше като дете на планирания удар.