Край развалините на Вавилон

2. По Тигър

Денят едва-що бе настъпил, когато ме разбуди оживлението в бивака. Хората искаха да ни придружат до реката, за което бяха започнали да правят приготовленията си още отсега. Тъй като този съпровод трябваше да бъде възможно най-тържествен, всички обитатели на бивака се намираха в такава възбуда, че ми бе невъзможно да заспя отново. Затова станах, макар до потеглянето ни да имаше пълни три часа.

Нашето отпътуване още в предобеда беше едно изключение, на което хаддедихните се съгласяваха само заради мен. При мохамеданите времето за потегляне е винаги малко след молитвата на аср, т.е. приблизително три часа подир пладне. На никого не хрумва да вземе под внимание, че тази привичка повече пречи. След Аср винаги минава още дълго време, преди действително да се пристъпи към пътуването. Хората трябва да си вземат още сбогом, още сто неща да си кажат и свършат, биват придружавани на известно разстояние, после отново се сбогуват и когато след това се стъмни, са напреднали само толкова, че щеше да е по-добре да са изчакали до заранта. Сетне правят бивак и ето как мястото на потеглянето и бивакуването са толкова близо едно до друго, че помежду двете има движение още до късно през нощта. Следствие на това хората се събуждат на следното утро късно и до обяд са стигнали толкова далеч, че все едно са пристъпили към пътуването едвам същата утрин. Аз никога не съм се подчинявал на този обичай, станал свещен от привичката и тълковника на Корана, и ето защо често съм изпадал в противоречие с мнението на моите спътници. Халеф сега вече не възразяваше срещу това. А що се отнася до хаддедихните, при тях се радвах на такова уважение, че никой не смееше да ми възрази. Те много вероятно успокояваха мохамеданската си съвест с мисълта, че аз като християнин не съм свързан с техните навици и следователно и на техния шейх, в качеството си на мой придружител, грешката няма да бъде зачетена от Аллах.

Тъй като жените и децата трябваше да останат в бивака, Ханнех беше първата, с която си взех сбогом. Тя имаше сълзи в очите и каза:

— Сихди, знам, че ти не се боиш от никаква опасност и от никой човек. Знам също така, че си най-предпазливият воин. Халеф, напротив, често проявява прибързана дързост. Обещай ми да бъдеш дваж по-предпазлив, когато Халеф се остави да бъде увлечен от своята неустрашимост!

— Обещавам ти — уверих тържествено аз. — Доколкото мога да предвидя, ти няма защо да се страхуваш за него. Ние ще се върнем отново здрави и читави. Аллах йихса-фак! (Аллах да те пази!)

— Твоето завръщане при нас ще бъде като посещение на Пророка. Аллах йефтах ’алек! (Аллах да отвори сърцата на хората!)

Сега казах сбогом на Кара Бен Халеф и Омар Бен Садек. После се сбогувах с болните и всички старци, които не можеха да ни съпроводят, след което бях връхлетян от една тълпа женоря и дечурлига. С Халеф се случи същото. Всеки искаше да чуе някоя приятелска дума от нас. Ние бяхме обсипани по ориенталски обичай с пожелания, напътствия и предупреждения, на които съвсем не им бе тук мястото, а при прекомерно оживеният маниер на тези хора това създаваше такава олелия, та един спокоен немски гражданин като едното нищо можеше да бъде наведен на мисълта, че тук ще избухне метеж и кръв ще се лее.

При това времето си минаваше като в полет и трите часа бяха изтекли като един-единствен, когато най-накрая всички мъже и младежи се събраха на коне вън пред дуара. Ние също възседнахме, застанахме начело и се понесохме после като вихрушка към реката.

Някой да не си помисли, че при тази езда се спазваше права посока, че при това шествие е имало някакъв ред! Множеството от ездачи приличаше по-скоро на някой голям рояк комари, носен от вятъра ту насам, ту натам. Всеки искаше да покаже ездаческото си умение и да надмине другия. Това създаваше бъркотия и сблъсъци, които се предаваха от съсед на съсед и пораждаха преднамерена неразбория. Понякога тя намираше толкова изненадваща развръзка, че дори непознавачът би бил запленен. Същевременно се стреляше и кряскаше колкото шумно бе възможно барутът да гърми и колкото гласовете можеха да кънтят. Че при това конете често напрягаха рязко коленните си стави, че безусловно страдаха, се разбира от само себе си и тази е причината да съм против Ал’аб ел Баруд[22].

При нея често се съсипват най-добрите коне. Те повреждат не само осакатените си стави, но и други части на тялото.

Последицата от това ездаческо изкуство бе, че ни трябваше три пъти повече време от необходимото да достигнем реката. На бедуина обаче, както изобщо на ориенталеца, американското «time is money»[23] е непознато. На брега ни чакаха няколко хаддедихни, които бяха избързали напред с провизиите ни и козите кожи и бяха стъкмили сала. Аз го прегледах и намерих за безпогрешен, така че спокойно можехме да му се поверим заедно с конете. Сега сбогуването се започна отново. Трябваше да се примиря с неотвратимото и се оставих да бъда теглен, бутан, притискан и разтърсван, че чак страх можеше да ме хване за моите здрави крайници. Но както нищо не продължава вечно на тая земя, така и тази проява на любов стигна своя край. Трябваше само на Кара Бен Халеф да кажем още веднъж сбогом. Аз го сторих по спокоен, макар и сърдечен начин. Неговият баща също се постара да не допусне да покаже колко дълбоко го вълнува това сбогуване. Той заля Кара с напътствия, натовари го с хиляди поздрави до Ханнех, «най-нежната майка сред всички майки на бедуински синове», и после можехме най-сетне да се качим на сала и да се заловим за греблата. Конете ни бяха вързани на него още преди туй.

Когато се отблъснахме от брега и последвахме първо бавно, после по-бързо течението, хаддедихните скочиха отново на конете и ни сподириха с изстрели и надалеч отекващи крясъци още на доста голямо разстояние, докато една редица хълмове съвсем близо до водата ги скри от нашите погледи.

— Остани със здраве, Ханнех, най-сияйната светлина от всички светлини на мъжкото щастие! — извика Халеф, като простря ръце назад. — Остани със здраве, Кара Бен Халеф, най-добрият син на всички бащи помежду двете реки! Останете със здраве, хаддедихни, най-храбрите бранници от пустинята Ел Араб до планините на кюрдската страна! О, сихди, аз тръгвам на драга воля с теб, с такова удоволствие, но сбогуването прилича на две дъски, между които са ми пристегнати с бурми гърдите. Трудно е да се издържи.

— Болката скоро ще изчезне, скъпи Халеф, защото ти си мъж — утеших го аз.

— Това е вярно, сихди. Аз съм мъж, ала защото съм мъж, имам жена и син и тъкмо те двамата са дъските, дето ме стискат и ми причиняват болка. Ще ми се нашият сал ей сега да бъде нападнат от вражески воини! Тогава щяхме да бъдем принудени да се отбраняваме и моите мисли бърже-бърже щяха да се върнат при мен от онези, които напуснах. О, сихди, де да можеше да присъстваш, когато заранта след Утринната молитва Ханнех, сравнимата с най-възхитителното от всички ухания на източните и западните страни, дойде при мен, за да си вземе сбогом! Тя ми каза тогава всичко, което имаше да ми съобщи!

— А ти?

— Ами и аз си й казах всичко, защото ти знаеш, че тя всякога има право. Сихди, повярвай ми, ако беше присъствал, то щеше да научиш от мен как да се държиш по-късно, когато притежаваш жена, с която трябва да се разделиш за дълго време. Ама твоето сърце е разпределено по всички страни на земята и нивга няма да закопнее за съжителка на твоята шатра.

Аз не казах нищо срещу това погрешно мнение, толкова повече че реката сега правеше остър завой, при което буйното течение ангажира цялото ни внимание.

През останалото време от днешното плаване забелязах, че Халеф изпитва носталгия. Необичайно за него, той бе мълчалив и вглъбен. Веднъж, когато даваше фураж на конете, той обви ръце около шията на Асил и каза:

— О, арап, о, арап! Ти беше любимецът на моя син и го носеше на гърба си. Де да беше поне Кара тук при нас!

За да разсея Халеф, аз насочих вниманието му към наши по-раншни преживелици, защото минавахме през местности, които навремето бяха станали важни за нас. Той прояви интерес, наистина, към този предмет на разговора, ала не с живостта, която иначе му бе присъща. С какво удоволствие бих видял някое събитие да го наведе на други мисли, но не се случваше нищо. Целият ден не забелязахме никакъв човек освен при Текрит и когато се стъмни, установихме сала до брега недалеч и южно от Имам Дур. Тук имаше едно място, чието естество ни предлагаше сигурност срещу нападение. Конете имаха трева и шума за ядене, а ние се нахвърлихме върху вкусотиите, които Ханнех ни бе опаковала. Като казвам «ние», имам предвид, че Халеф наслага тези неща и аз ядох от тях, а той едва ги докосна. Когато при светлината на огъня, който бяхме запалили, видя как хубаво ми се услажда всичко, той каза:

— Един мъж, който има жена, е съвсем различен от оня, дето си няма. Аз не бих могъл да вкуся и хапка дори да ме гонеше най-голям глад.

— Така ли мислиш? Ако те гонеше глад, навярно щеше да ядеш.

— Не го вярвай, сихди! Когато човек копнее по тези, които е напуснал, даже гладът не му създава апетит. А ако…

Халеф се прекъсна посред изречението, направи физиономия, сякаш се е сетил нещо важно, и после живо додаде:

— Сихди, дойде времето да ми кажеш какво говори с Ханнех, цветето на всички жени.

— Хмм! Аз всъщност исках по-дълго да изчакам.

— Още по-дълго? Как можеш да мислиш така? Искаш да разтеглиш душата ми в такава дължина, че да заприлича на някой размотан канап, който достига от Мосул до Басра? Можеш ли да бъдеш толкова лош, че да преобразиш копнежа ми, приличаш сега на някоя сладкопойна куббара[24], на каркаданн[25], който да ме смаже със своите нозе? Аз те моля да вземеш сърцето си на върха на езика и да го накараш да изрече думите, които искам да чуя!

— Всъщност не му беше още времето на това споделяне, ама понеже не съм от камък, твоят канап ме покърти, а носорогът ти накара душата ми да омекне. Та слушай значи! Най-напред Ханнех ми каза, че ти си най-добрият мъж, додето земята достига.

Той подскочи високо като някоя гумена топка и извика:

— Хамдулиллах! Това се услади на душата ми, както младата трева освежава някоя камила! Додето земята достига, съм най-добрият мъж! Каква дълбочина на разбиране на всичките ми отлични заложби! Сихди, който изрича една такава съответстваща преценка, трябва да има душа!

— Определено! И това е то, което по-нататък трябва да ти кажа. Ханнех заръча да те помоля да не се съмняваш повече в съществуването на нейната душа.

— О, сихди, щом ме счита за най-добрия мъж на земята, нямам нищо против тя да притежава душа. Вярно е… хм, сихди, нали душата е нещо вътрешно? Тя е напъхана в тялото?

— Да.

— Тогава нека си остане затъкната вътре! Има обаче души, които допускат и външно да се видят и чуят, а такива неща аз не обичам!

— Ханнех, изглежда, също го знае, защото ми възложи още едно поръчение.

— Какво?

— Ако повярваш, че има душа, тя щяла да си остане затворена във вътрешността.

— Машаллах! Как се радвам, задето пожела да говори с теб! Ти знаеш, сихди… ама ти не може да го знаеш, защото още не си притежател на женска шатра, но аз ще ти кажа, че когато душата на една жена напусне вътрешността й, то нейното лице приема много опърничави черти, а гласът й става повелителен. И тогава, тъкмо тогава твърди, че все има право! След като ти обаче сега ми носиш тая хубава вест, съм убеден, че при завръщането си и аз също ще имам тук-таме право, а не все двамата. Натовари ли те тя с още нещо?

— Да.

— Кажи ми го! Твоите думи са като слънчеви лъчи, които стоплят даже гърба на крокодил. Готов съм да чуя всичко.

— За мен то не е достатъчно. Това, което имам още да ти кажа, е толкова полезно за теб, че трябва да ми дадеш също думата си винаги да го съблюдаваш.

— Чуй, сихди, настроението на моето сърце в този миг е изпълнено с благодат за теб. Давам ти обещанието, което искаш от мен.

— Добре. Вярвам ти. Ханнех иска винаги да действаш предпазливо.

— Че аз постоянно си го правя! — врече се хаджията.

— Не е вярно.

— Не? Що за твърдение е това! Не беше ли умно от моя страна, че се оставих да бъда избран от теб за приятел и закрилник? И не беше ли много предпазливо от моя страна, дето си подбрах точно жената, която е най-великолепната пъпка по цъфтящото дърво на жените? Мога ли да имам по-добра съпруга от тази най-отлична сред всички майки, притежаващи синове?

— Не. И тъй като ти в тези два избора доказа една толкова голяма предпазливост, то се надявам, че и при други случаи ще проявиш същото внимание. Ако ли не, ще ти припомня думата, която днес ми даде. Понякога ти си малко по-разпален, отколкото се налага.

— Аз? Сихди, ти не ме познаваш! На мен ми се струва, обратно, че много често съм бил твърде студен и муден.

— Тогава ще ти напомня многобройните случаи, когато е трябвало да те смъмрям!

— За което си нямал никаква причина. Трябва ли да обърна страхливо гръб на някоя опасност? Не трябва ли при оскърбление да посегна към силяха и… оо, тук се сещам нещо, аз го взех със себе си.

— Го? Кого или какво имаш предвид?

— При нашите по-раншни пътешествия аз винаги го носех окачен на пояса си. Ще ти го покажа.

Знаех какво имаше предвид Халеф, а именно камшика от хипопотамска кожа, за който винаги толкова бързо се залавяше — от време на време за моя радост, но и също в наш ущърб. Той разгъна един навит на руло каик, измъкна камшика, размаха го във въздуха и продължи:

— Да, това е той, водачът на уважението, бащата на послушанието, дарителят на ударите! Него трябваше аз непременно да взема. Когато нито думи, нито знаци помагат, той е посредникът между моето доброжелателство и гърба на зложелателя. Онова, което никаква молба и никаква заповед не постига, е свършвано от сладкото съзнание за притежаването на кожа, която се разпуква под милувките на тоя курбач.

— Увий си го пак, Халеф! Ще го употребяваш само тогава, когато ти дам заповед за това!

— Сихди, по тоя въпрос още ще говорим.

— Не! И Ханнех е на същото мнение.

— И мнения ли е имала тя, когато е приказвала с теб? Виж, сихди, когато жените още са нямали души…

— Стига! Те винаги са имали такива.

— Чуй, това ти все пак не можеш да знаеш. Едва когато и ти се сдобиеш с някоя прелестна господарка на твоето сърце, ще ти разреша…

— Драги Халеф, та аз си имам! — уверих аз, прекъсвайки го.

Той отстъпи две крачки назад, поприведе се, погледна ме — аз седях до огъня — смаяно в лицето и попита:

— Какво… какво… имаш… ти?

— Една притежателка на моето сърце.

Тогава дребосъкът изтърва от объркване камшика и извика:

— Не може да бъде! Ти да имаш… да имаш умението да притежаваш водителка на твоя живот?

— Че защо не?

— Сихди, позволи да седна! Вестта за твоята така съвсем неочаквана жена ми подкоси коленете, чувствам ги да треперят.

Той седна, заоглежда ме удивено от главата до краката, стъкми най-сериозната от своите физиономии, после се изкикоти гръмко и каза:

— Аллах да ме пази! Това е само шега!

— Сериозно е, драги Халеф. Виж този пръстен без камък! Такива халки носят само онези християни, които имат жени.

— В името на Аллах! Това е вярно, сещам се. Та нали често съм виждал франкове с такива Хаватим ес сидже[26]. Ти… значи имаш жена, наистина жена, истинска жена?

— Да.

— Която е при теб в твоята шатра?

— Да.

— Сихди, нека си взема сулука! Кажи ми, спя ли аз… сънувам ли! Иде ми горчиво да се разрева!

— Защо? Аз мисля, че по-скоро би трябвало да се радваш.

— Да се радвам? Кажи, обичаш ли я?

— С цялото си сърце.

— Ами как можеш, след като цялото ти сърце принадлежи на тая ненадейна, неподозирана жена, да обичаш също и мен, твоя Халеф, най-добрия и верния от твоите спътници?

— Аз те обичам все още точно така както преди.

— Това не е вярно! Твоето сърце вече не съществува. Та нали ти самият каза, че принадлежало на тая съвсем нежелана душа! Аз не искам нищо да чуя за нея! Тя ме лиши от твоето сърце, от твоето приятелство, от теб самия. Аз и за теб повече хич нищо не искам да зная.

Халеф стана и се отдалечи. При реката спря и се вторачи къде разгневено, къде с тъга във водата. Добрият Халеф изпитваше ревност. Аз не казах нито дума, защото го познавах. И правилно, след известно време той се върна бавно, въздъхна дълбоко и проплака:

— По този начин да бъда напуснат от теб, от теб, за когото бих дал живота си, без да се замисля! С тая жена ти нанесе смъртоносен удар на най-вярното приятелство. Аз исках да яздя с теб към Персия, ама сега се връщам!

Бях заставен да се усмихна, а бях все пак дълбоко затрогнат.

— Скъпи Халеф — казах, — ти беше ли ми приятел, когато навремето взе Ханнех за жена?

— Да — въздъхна той.

— Остана ли ми приятел?

— Да.

— Така е и при мен.

— Не. При теб сега е другояче, сихди. Ти познаваше Ханнех, отблясъка на всички утринни и вечерни зари, която стана моя жена. Какво обаче знам аз за господарката на твоето блаженство? Виждал ли съм я? Прекарвала ли е тя пред мен вашите стада? Бил ли съм неин гост, за да ям кускусу от ръката й? Къде съм видял нейната снага, къде съм чул стъпките й или ми е било позволено да водя за повода камилата, на която тя седи? Аз дори и не съм подозирал и сега ме сграбчи такъв ужас, сякаш тя е станала не твоя, а моя жена.

— За толкова зла и омразна ли я считаш?

— Може ли тя да бъде по-добра и по-красива от Ханнех?

— Не. Но е подобно на нея.

— Това искам да ти пожелая.

— Или мислиш, че трябваше да те повикам в Алмания, за да ми избереш булка измежду дъщерите на страната?

— Не. Това не мога да изисквам от теб. Остави ме да ям и да поразмисля! Моята мъка по домашното огнище, дето ми беше отнела глада, се свърши. Искам да ям кебаб[27], кебаб, приготвен от Ханнех, която също ще се уплаши, като чуе, че по толкова неочакван начин си станал притежател на харем.

Халеф се хранеше неспокойно, с маниера на човек, чиито мисли са заети някъде другаде. След известно време той каза:

— Признай, че заради тази жена си имал нечиста съвест!

— Не знам нищо такова.

— Напротив! Защо досега мълча за нея? Защо едвам сега заговори за тая работа? Това си е все пак тайно задомената нечиста съвест!

— Тайно ли е всичко, което твоите хаддедихни не знаят? Мъжът не бива нито за своя, нито за някой друг харем да говори. Това ти добре знаеш, драги Халеф.

— Зная го. Прощавай, сихди, имаш право.

Той продължи да яде и след малко се осведоми:

— Ти доволен ли си от нея?

— Много! — възхвалих аз.

Следващите въпроси също бяха зададени през кратки паузи.

— Като Моята Ханнех ли е млада и красива?

— Да.

— Хамдулиллах! Това ме успокоява. Аз бих гледал със задоволство всяка грозна, стара жена, на когото и да е тя, но само не на мен и на теб. А виждал ли си я, преди да стане твоя жена?

— Да. В Запада сгледата не е забранена. Така хората се опознават добре, преди да се вземат.

— Аллах керим! Това ми харесва. Тя дребна ли е на височина?

— Не.

— А има ли големи стъпала и силни юмруци?

— Халеф! Какъв вкус очакваш от мен?

— Ако само питам, не е нужно в действителност тя да го има. А очите й?

— Са като мухмал[28], тъмнокафяви.

— Тя обича ли те, сихди?

— Не по-малко отколкото аз нея.

— Това бих я и посъветвал! Иначе щях да й забраня да пристъпи в моя дуар! И кажи, сихди, има ли душа?

— Нейната душа прилича на тази на твоята Ханнех.

— О, горко! Клетият сихди! И тогава сигурно има също и… мнения?

— Дори задължително трябва да ги има.

— И тогава… тогава и ти навярно имаш право все когато тя има право?

— Не.

— Аллах да се смили над вас! В такъв случай двамата сте постоянно неправи?

— О, не. Още никой от двама ни не е бил някога сам неправ или сам прав.

— Това е невъзможно, сихди. Вярно, откак жените също имат души, искат те…

— Зарежи това, Халеф! — прекъснах го аз. — Ако някоя жена не притежава душа, то за нейния мъж щеше да е по-добре никога да не се бе запознавал с нея. Повярвай ми!

— Ами ако пък душата на жената е толкова неспокойна, че…

— Тогава мъжът трябва да е толкова по-спокоен. Това създава уважение и благоговение у жената.

Тук дребосъкът бързо вметна:

— Това е много вярно, сихди! Аз също съм винаги спокоен. Ето, затова си забелязал сигурно благоговението, което Ханнех посвещава на своя повелител. Как се нарича изворът на твоето земно блаженство?

— Според вашия начин на изразяване се нарича Еммех[29].

— Че то няма никакъв смисъл!

— В нашия език това име означава същото, каквото при вас би говорило името Шатирех[30].

— Това ме радва извънредно много, сихди! Така благосъстоянието на твоята шатра ще се увеличава дори когато ти отсъстваш от племето си. Твоята Еммех ще прави от млякото на камилите масло, ще суче въжета от палмови влакна и ще сплита хасъри. Ще обмазва ласкат[31] за болните кончета и ще стрива дурра[32] в каменни хромели. Бих желал също още да знам дали говори само арабски, или може също и турски.

— Нито един от двата.

— Аллах! Какво говори тя всъщност?

— Езика на моето отечество.

— Ами когато отиде, да речем, на посещение в друг харем?

— Всички тамошни жени говорят езика на моята страна.

— Но не персийски, кюрдски?

— Не.

— О, горко! Колко много по-умни са тогава нашите жени! Те разбират от всичките тия езици много думи! И особено моята Ханнех, когато трябва да се говори, успява да постигне удивителни неща.

— Драги Халеф! Нашите жени въпреки това умеят малко повече от вашите. Ще ти го разясня при подходящ случай. Сега, мисля, достатъчно говорихме за моя харем.

— Тогава ми разреши бърже само още едно. Може ли тя да щави кожи и да точи ножове?

— Не.

— Тогава това ми е предостатъчно, моята Ханнех може повече, много повече! А и то си е съвсем естествено, защото твоята Еммех си няма Халеф, от когото да учи всичко. Откога всъщност ти е тя жена?

— От почти четири години.

— Машаллах! И не беше ли тя на друго мнение, когато й каза, че искаш да идеш до Персия?

— Тя ме помоли действително да остана при нея, но когато й изтъкнах с любвеобилно спокойствие причините си…

— Тогава при нея са се появили уважението и благоговението, за които преди малко говорихме, и които ми посвещава и моята Ханнех, най-разбраната от всички разбрани жени, нали? Сихди, дето Еммех ти е дала разрешение да яздиш до мен, ме помирява с твоя харем. С тия думи аз ти давам одобрението си и даже съм готов, когато дойде времето на моя син и ти имаш тогава една дъщеря, да му я дадеш за жена. Така тя ще стане истинска хаддедихнка и ще може да живее по-щастливо и волно отколкото сред вашите шатри, които са съградени от камъни. Ти виждаш значи, че вече не ти се гневя. Нека отново бъдем приятели, каквито си бяхме преди туй!

Милият дребосък беше сериозно убеден, че с предложението си ми бе дал едно блестящо доказателство за своята благосклонност. На мен неми и хрумна да осветля това предложение и от моя гледна точка, защото той принадлежеше към хората, с които заради тяхното прекалено живо чувство за чест трябва да се отнасяш предпазливо. Той сега даже ми беше дал категорично ясното си съгласие за моя брак. Повече скромният писач на пътеписи май не можеше да изисква от шейха на хаддедихните.