Край развалините на Вавилон

8. Заподозрени като контрабандисти

Разстоянието до Бирс Нимруд е около три часа. През това време срещнахме само няколко самотни бродници. Когато пристигнахме там, слънцето залязваше и ние спряхме в подножието на руините при мястото, където навремето бяхме установили нашия бивак. Наоколо не се мяркаше никакъв човек. Можехме да оставим конете без надзор и се качихме на височината на кулата, за да хвърлим един поглед на обширното поле развалини. Тук горе се намирахме на едно от най-прочутите места в историята на религията и света!

Както предишния път си спомних думите на Светото писание:

«И рекоха: Елате, да си съградим град и стълб, на който върхът да стига до небето; и да си придобием име…»[162] Градът бил построен и наречен Вавилон[163].

Името още е налице, но къде е градът и къде е кулата? Развалини и нищо освен развалини далеч навред, а там, където кулата е трябвало да достигне небето, аз стоях за втори път и си припомних словата:

«Където Господ не строи къщата, там майсторите работят напусто, а ако Господ не закриля града, то пазачите бдят напусто!»

Разтърсен от гледката на могъщите руини, аз се сетих колко често съм чел предсказанието на Иеремия, което бе прозвучало като ека от тръбите над осъдената от Бога Сенаар! Край водите на Вавилон, по бреговете на Ефрат и покрай езерата и каналите седели безотечествените синове на Авраам. Техните лири, китари и арфи висели нямо по върбите, а сълзите им се стичали в знак на покаяние за техните грехове. И ако понякога прозвънтявала някоя арфа, то прозвучавал от нея копнежът по града (Йерусалим), който подслонявал храма на Йехова, а завършекът на жалните пения бил: «Издигам аз очи към планините, откъдето ще дойде помощта.» И Господ се вслушал в тези молитви. Разнесъл се мощният глас на Иеромияхус от Анатот, когото ние наричаме Иеремия, и плачещият народ чул неговите думи:

«Това е словото на Господа срещу Вавилон и страната на халдейците: От север ще възлезе един народ, който ще направи земята ви пуста; лък и копие ще държи и е жесток и немилостив; гласът му звучи като море. Бягайте изсред Вавилон, та отървете всеки душата си; защото иде глас на бран в земята и голямо съкрушение! Така говори Господ Саваот: Ето, аз ще накажа Вавилонския цар; опълчете се против Вавилон отвред! Лелекайте за него; паднаха основанията му, съсипаха се стените му. Възлезте срещу него! Отворете житниците му, заколете всичките му телци; разположете стан против него наоколо, из него никой да се не отърве! Защото се възгордя против Господа; затова младите му ще паднат и стъгдите му и всичките му ратници ще загинат в онзи ден. Меч ще дойде връх Вавилон и връх големците му, връх мъдрите му и юнаците му, връх конете им и връх колесниците им, и връх всичките смесени люде, които са всред него. Както разори Бог Содом и Гомор, така и Вавилон ще бъде на грамади, а селенията му ще станат земя пустинна необитаема!»[164]

И как ужасно се е изпълнило словото на пророка! С 600 000 бранници-пешаци, 120 000 конници и 1000 бойни колесници, още безчет хиляди камилски ездачи идва Кир и покорява града въпреки укрепеното му положение и въпреки че бил запасен с провизии за двайсет години. По-късно Дарий Христаспис отрежда да съборят стените му, а Ксеркс ограбва всички негови съкровища. Дори Александър Велики не можал да възпре съдбата на града. Не минало много и по заградената от зидове част на града засели жита, после партиските царе ползвали Вавилон като ловен парк. От владичеството на арабите името Вавилон съвсем изчезнало от историята, а днес не може да се види нищо повече от едно обширно поле изветрели тухли, в което дори острото око на изследователя мъчно се ориентира.

Така си отминава светът с цялото великолепие и само Божието слово остава вечно!

Слънцето вече залязваше и ние се запътихме надолу към конете, за да проснем застилките за спане. При това достигнахме издатъка на колосални развалини, откъдето забелязахме нещо, което горе ни се беше изплъзнало. Тук имаше един древен канал, който през лятото навярно пресъхваше, ала сега бе пълен с вода. Той водеше към Бирс Нимруд, но не го достигаше, а свършваше на може би четвърт час път от него. Трябва да се намираше във връзка с него и ние видяхме по водата да се движат няколко плавателни съда.

— Кои ли може да са, сихди? — попита Халеф.

— Това и аз знам толкова малко като теб — отвърнах. — Вероятно може да ни е безразлично, ние не знаем каква посока следват тези съдове. Нека ги огледаме.

Много скоро забелязахме, че приближават. Тъй като от такова разстояние не можехме да бъдем съгледани, постояхме още известно време. После трябваше да напуснем мястото, иначе не бе изключено да ни открият. Докато се спускахме, Халеф каза:

— Сихди, споходи ме една мисъл. Ама дали е правилна, не знам.

— Е?

— Мисля си за това, което казаха пратениците на Сефира, а именно че по Ефрат ще бъдат спуснати трупове.

— И аз се замислям за същото, макар да не намирам причина да приема, че се касае за тези трупове.

— Но имай предвид, че ако предположението е правилно, ще си имаме работа със Сефира!

— Действително го имам предвид.

— Трябва да бъдем предпазливи. Мястото, където се каним да бивакуваме, лежи откъм страната на руините, а тези хора ще се упътят натам.

— Ако изобщо дойдат, да, наистина. Сега трябва спокойно да изчакаме и видим дали е такова намерението им. Според начина, по който се движат, тези плавателни средства не са лодки, а малки келлеки, и хората ще гребат до края на канала. Какво ще стане после, ще узнаем. Те може да възнамеряват нещо, което ги води само до онова място, не по-нататък. Но може и да са натоварили келлеките с предмети, които трябва да бъдат отнесени в руините. В този случай правото направление ще ги води към нас, което още далеч не означава, че ще стигнат точно мястото, където се намираме. Ние ще бъдем нащрек и трябва да се погрижим поне за конете да открием някое местенце, където да не са съвсем така без прикритие.

Като стигнахме долу, тръгнахме край подножието на руините и не след дълго забелязах нещо, което привлече вниманието ми, макар да не беше сякаш свързано с намерението ни да потърсим някое закътано място за конете. Там имаше един голям хлабав куп отломъци, състоящ се от изветрели доби, които се бяха свлекли отгоре. По насипището се изкачваше от мястото, където стояхме, една незначителна диря. За чифт изострени в прериите и девствените гори на Америка ловни очи тя беше достатъчно ясна. Аз попитах моя дребен хаджи:

— Виждаш ли тези следи, Халеф?

— Следи? — запита той учуден. — Не забелязвам нищо. Що за хора ще са се изкачили там горе?

— Не се касае за хора, а за животни, които тук честичко бродят нагоре-надолу.

— Да не би да са лъвове! — ухили се той.

— Е, не. Това са дребни животинки, които си имат тук една често използвана пътека.

— Възможно! Аз не виждам нищо. А и разходката на тези неизвестни животни може да ни е безразлична. Хайде, сихди, да продължаваме пътя си!

— Не. Ние търсим скривалище, а животните, които се движат тук, са диви. И понеже дивите животни си имат тайни леговища, ще последваме дирите.

И тъй, изкачихме халдата и стигнахме до едно невидимо отдолу място, където нещо като просека водеше към стената на руините и дори, изглежда, продължаваше през зида. Дали тук някога е имало порта, или зидът на това място бе изветрял по особена причина и се срутил, не можеше да се установи. Но пролуката беше достатъчно голяма да пропусне и конете. Навлязохме в нея. Тя водеше през грамадни маси тухли в едно четириъгълно вътрешно помещение, което най-добре би могло да се сравни с така наречения осветителен двор, макар да не забелязахме прозорци, откриващи се към него. Ограждащите зидове бяха на много места проядени и порутени, а основата се състоеше от рохкав тухлен прах, дълбоко погребал тук етажите.

В този вътрешен двор бе по-тъмно отколкото вън, ала въпреки това видяхме екскрементите на животните да лежат в големи количества наоколо и сега открихме също от какъв вид бяха те. Тук бе очевидно тяхната площадка за битки и игри, защото съгледахме навред големи кичури четина и иглички, изтръгнати и пречупени от победените.

— Машаллах! — възкликна Халеф. — Ние май открихме един Сук ел Канафид[165]. Не мислиш ли същото, сихди?

— Да — потвърдих. — Този дълбоко скрит двор, в който навярно от хилядолетия не е стъпвал човешки крак, подхожда изключително добре за тези нощни бодливци. Тук те лесно могат да ровят в меките купища и разпадналите се до прах зидове своите ходници, които често са много дълбоки… аа, тук се сещам за помещението, в което е бил запрян бинбашията. Той каза, че там имало бодливи свинчета. По-нататък спомена една купчина пръст в ъгъла, а аз бях склонен да приема, че тази купчина се е състояла от разложени тухли, през чийто прах животните са могли лесно да проникнат. Там значи е имало за тях ходник. Дали е бил достатъчно широк и за хора? И дали не излиза в този двор?

— Сихди, не бълнувай! Ти искаш да съединиш неща, които не си принадлежат!

— Откъде знаеш, че не си принадлежат?

— Според описанието на бинбашията хапусът е бил по-нависоко, отколкото се намираме сега.

— Да, тук на това място. Но там пред нас, между двата ъгъла, купчината отломъци се изкачва кажи-речи на един етаж и… погледни нататък! Забелязваш ли дупките, които водят в проядения зид?

— Хмм! Удивлявам се, че канафид са изровили точно тук един ходник, от който се нуждаеш.

— Аз съчетавам обстоятелства, които вероятно са напълно свързани едно с друго, и утре ще изследвам този двор малко по-подробно, отколкото е възможно сега. Трябва да побързаме, защото до десет минути ще е съвсем тъмно.

— А скривалището за жребците?

— Е намерено. Ще ги докараме тук.

— Това си помислих и аз. Те ще трябва да се покатерят малко, наистина, но сетне ще се чувстват тук сигурно като в скута на Ибрахим. Хайде да отидем да ги доведем!

Десетте минути не бяха още изтекли, когато ние подслонихме животните в двора и навестихме отново бивачното място, защото оттам най-лесно можехме да забележим евентуалното приближаване на непознатите. Вечерникът се бе надигнал. Той повяваше от северна посока и това ни беше приятно, понеже щеше да ни донесе шума от стъпките на хората при канала, в случай че хранеха намерението да дойдат до руините. Така минаха може би два часа и ето че Халеф започна нещо да пухти и да си мърмори кисело, докато накрая попита ядосано:

— Помирисваш ли нещо, сихди?

— Да — отвърнах, понеже и аз бях направил същата констатация.

— В носа ми започва да се развива някакво болезнено-неприятно усещане, а диреците, крепещи здравето на обонятелните ми нерви, май се канят да се разлюлеят. Аз мисля… ах… нбах… пшах… пфу! Ама то става все по-лошо! Това вече не е миризма, а пъклена воня, досущ сякаш някой керван с трупове минава оттук.

— Той като че наистина се задава.

— Кой…? Какво…? Керванът с труповете?

— Да, макар и не толкова голям като оня, дето го видяхме навремето. По мириса ясно се усеща, че приближава. Затули си носа, но толкова повече си отвори ушите! Чуй!

Доловихме стъпки, които минаваха недалеч от нас. Прозвучаха заповеди, а после отново стана тихо.

— Слава на Аллах, че отминаха! — отдъхна облекчено Халеф. — Вятърът разнесе ароматите им и сега отново можем да дишаме спокойно.

— Ти можеш да го сториш! Аз ще се насладя по-дълго на благоговението, защото искам да ги последвам. Трябва да разбера кои са хората и какво ги води насам.

— Ох, сихди, остави ги да правят каквото искат! Каква полза може да ти донесе, ако очите ти ги видят, а носът ти заболее завинаги и стане злочест?

— Здравословното състояние на моя нос засега трябва за съжаление да ми остане безразлично. Аз съм убеден, че действително се касае за очакваните от Сефира трупове, и бих желал да знам как стои работата с тях.

— Никак, освен че са обикновени трупове, които трябва да бъдат откарани до Кербела или Неджаф Али.

— Не! Пратеникът, който говореше за тях, натърти думата по особен начин. Пък и обикновените трупове биват превозвани по обичайния път, а не толкова тайно по Ефрат, навътре по канала, че и после на ръце насам.

— Значи наистина се каниш да идеш след тях?

— Да.

— Тогава няма да те пусна сам. Ще те придружа.

— Не е необходимо. Аз нямам нужда от теб.

— Да не би ти да искаш да вдъхваш шейтанската воня, докато аз тъна тук в наслада на най-благодатния, най-чист въздух? Аз съм тръгнал да яздя с теб и ще преживея всичко, което те сполети. Значи и сега трябва да си имам свой дял от този ощастливяващ дар на разложението. Ако не ме вземеш по свое желание, ще хукна тайно подире ти. Можеш да разчиташ на това!

— Не ми е приятно, Халеф, че искаш да тръгнеш с мен!

— Но защо?

— Възможно е да се наложи да се подхвърля на опасности, които на теб…

— Да се подхвърлиш на опасности? Ти? — пресече ме той. — И аз да те оставя без крепкостта на моята закрила? Наистина ли изискваш това от мен, сихди?

— Да.

— В такъв случай те уверявам, че ще тичам подире ти, та дори ако десет хиляди дяволи са протегнали кокалести лапи към теб.

Понеже беше толкова твърд в намерението си, трябваше да се съглася с него, защото наистина бе в състояние да изпълни замисъла си и да ме последва без разрешение. Така че отстъпих.

— Щом като настояваш по този начин, няма да се противя повече и само пожелавам да не ми дадеш повод за упреци. Ела, трябва да отнесем пушките при конете!

— И защо?

— Когато човек иска да се промъкне до някого крадешком, не бива да носи тежки оръжия при себе си. Тъй като настояваш да тръгнеш с мен, ще трябва да ги скрием.

— Та това можем и тук да направим!

— Не. Ние не знаем какво ще се случи и трябва да имаме нещата си събрани на едно място. Хайде, ще вземем и завивките!

Халеф не съзнаваше необходимостта от тази мярка. Аз обаче се вслушах в повелята на предпазливостта, срещу която никога не действам, и за съжаление по-късно щеше да се окаже, че в това отношение съм постъпил много добре.

След като се бяхме качили при животните, вързали ги здраво за колчета и пъхнали увитите в постилките пушки в ситния трошляк, ние поехме по пътя, който следваха тайнствените хора, минали край нас. Не беше лесно, понеже оттогава беше минал може би четвърт час. За щастие онова, което бягаше на ушите ни, бе различно за очите, защото не бяхме следвали кой знае колко дълго поетата посока и забелязахме, когато кривнахме зад една извивка, на неголямо разстояние пред нас да светят няколко огъня и същевременно в носовете ни проникна такава неописуема воня, че отскочихме стреснато назад.

— Аллах да ни предварди от деветоопашатия Шейтан! — проплака Халеф. — О, Мохамед, о, все свети халифи, о, деди и предци на всички праведници и благочестивци, живеещи по земята, какви мъки на пъкъла и какви страдания на проклятието ни очакват, ако трябва да идем там, където тези огньове на опустошението горят моя нос! Наистина ли се налага да отидем, сихди?

— За теб не, но за мен — да!

— Аз също ще тръгна, та ако ще хиляда пъти да се задуша! Вярно, един ден, когато трябва да давам отчет, моят нос ще ме обвини в насилственото си затриване и аз ще има тежко да се кая, задето съм го уморил, ала щом ти ще вървиш напред, аз няма да остана тук я. Какво ли може да горят ония нещастници там?

— Предполагам, че подхранват огньовете с обвивките на труповете, сиреч с ковчезите и саваните, които са просмукани от разложението на покойниците и затова разнасят тази непоносима смрад.

— По-голям серсемлък не може да има.

— Не е серсемлък, Халеф. Тъй като техните деяния много вероятно се боят от дневната светлина, те се нуждаят от осветление и трябва по-късно да унищожат всичко, което може да доведе до разкриването им. Двете цели постигат, като горят ковчезите. Само как издържат на тази невъобразима воня, ми е непонятно. Трябва да вземеш предвид, че те се намират в непосредствена близост на тези зловонни останки, докато ние идваме с вятъра и сега се наслаждаваме на само една нищожна част от блаженството, което ни чака там.

— Иде ми да напълня Ефрат с изплакани сълзи, защото сърцето ми стана по-тежко от всички тия купища отломъци и развалини. Ама никой не може да избегне онуй, което лежи пред него, нека си съберем целия кураж на душата и всичките налични сили на духа и навестим тая десетхилядократна Геена на дяволска миризма. Напред!

Хаджията поиска да тръгне начело, ала аз го дръпнах зад мен и предупредих:

— Ще останеш зад мен и няма да вършиш нищо, което не съм ти разрешил. Ако не се ръководиш точно по мен, не отговарям за нищо. Не бива да се оставим да ни видят и трябва да си потърсим прикритие. Ето защо ще се промъкнем вляво тук в лабиринта от развалини и ще го следваме, докато достигнем огньовете. Сега ела!

Наоколо лежаха множество големи фрагменти зидария, състояща се от все още здраво споени от асфалтов кит тухли. Можехме много добре да се прикриваме зад тях. Ту вървейки или скачайки, ту шмугвайки се или пълзейки, ние се придвижвахме напред — вдясно от нас се простираше тъмната открита пустиня, а вляво се издигаха заплашителните исполински останки на Вавилонската кула, в чието подножие лежаха срутили се късове от зидове с височината на къща. Между такива отломъци горяха огньовете. Бяха три и ние скоро стигнахме толкова близо, че можехме ясно да различаваме човешките фигури. Наистина, колкото повече напредвахме, толкова повече нарастваше непоносимостта на вонята, и когато накрая бяхме приближили дотолкова, че можехме отчетливо да разбираме всяка дума, имах чувството, сякаш цялата ми вътрешност искаше да се преобърне. Трябваше да призова всичките си сили, за да предпазя едно могъщо изригване на погнуса.

За щастие вятърът гонеше гъстите валма пушек, който при спокойно време щеше да надвисне над нас. При непостоянната светлина на трепкащите огньове движещите се насам-натам фигури създаваха впечатление за някакви дяволи, дошли да приберат душите на мъртъвците от ковчезите, за да ги предадат на преизподнята. Защото наистина бяха ковчези, които разбиваха и къртеха един подир друг. Развиваха дългите, мумиеобразни вързопи, за да се доберат до труповете. Изброих над трийсет мъже, които се занимаваха с тая ужасна работа, и то по начин, даващ да се разбере, че имаха голяма практика в нея. Дървенията на ковчезите биваше трошена с крак, за да служи за гориво. Завивките и рогозките, изпълнили вече целта си като обвивка на труповете, отиваха по същия път.

Най-ужасното, което можеше да се предложи на окото, бе състоянието на труповете. Е, да, ако бяха здрави и вкоравени като мумии, то зрелището може би щеше да възмути само душевното ми, но не и физическото състояние. Но останките представляваха, да се абстрахираме от костите, една полутечна маса, която… но по-добре да си мълча!

Не е за разправяне по какъв начин тези негодяи се отнасяха с човешките останки, предназначени за Кербела и Неджеф Али. Близките на мъртвите е трябвало да заплатят големи суми, за да изпълнят последното желание на покойниците да бъдат погребани на някое свято място, а сега тези се отнасяха с тленните им останки по начин, който бе жестока гавра с поетите задължения.

Докато наблюдавахме гнусното деяние, направихме фрапиращата констатация, че ковчезите и денковете съдържат не само трупове, а и различно оформени, по-големи или по-малки вързопи, които биваха изваждани много внимателно, измивани и после слагани малко встрани един до друг. Съдържанието на тези вързопи значи трябва да бе по-ценно за хората отколкото поверените им трупове. В какво се състоеше то? Този въпрос ни завладя живо и може би беше даже от значение за нас. Понеже не бе възможно от формата на пакетите да се разбере какво е съдържанието, то не ни оставаше нищо друго, освен да продължим наблюденията си и спокойно да дочакаме какво ще се случи.

Лицата на хората бяха осветявани по такъв начин, че можехме ясно да ги различаваме, но сред тях не се намираше някое, което вече да сме виждали. Така жадуваното от мен очакване да намеря тук Сефира не се оправда.

Въпреки бързината на тези хора мина доста време, преди ковчезите и денковете да бъдат отворени и цялата пропита от трупната каша дървения и друга там материя да бъде запратена в пламъците. Накрая бе струпан един голям куп от сухи тамарискови храсти и след като бе запален, хвърлиха в него търкалящите се наоколо части от кости. И понеже по тях все още висяха парчета полуразложена плът, вонята стана сега толкова пъклена, че бе невъзможно да издържим по-дълго. Ние се изтеглихме много далеч, докато стигнахме до въздух, който поне можеше да се вдишва, без да предизвиква повръщане.

Какво ставаше още при огньовете, не бяхме в състояние да наблюдаваме, защото лежащият помежду ни зловонен пушек бе толкова гъст, че те ни се явяваха като малки сивомъгляви точки. Халеф даваше простор на своята напираща вътрешност с такова ревностно кашляне и кихане, че трябваше да го предупредя за предпазливост.

— Предпазливост? — попита той възмутен. — Ти изискваш невъзможното от мен, сихди! Във всеки случай е съвсем все едно дали ще се задуша предпазливо или непредпазливо. Как може човек да мисли за предпазливост, когато носът му е заврян в най-дълбоката провала на Джехенната[166], пък останалото тяло пребивава още на земята?

Ако аз бях Шейтана и трябваше да измисля за обичайните си прокълнати души най-ужасните мъки, то щях да им отредя да хвърлят в огъня труповете на персийски шиити и да вдишват уханието на тези отцепили се от Суна хора. Казвам ти, няма да ме заведеш там, дето сега бяхме, преди тази смрад на вмирисаното отчаяние напълно да се е разкарала!

— Аз ли настоявах да ме придружиш? Или ти по-скоро ме принуди да те взема с мен?

— Да, аз самият съм си виновен, сихди, задето цялото ми същество се намира в едно гръмко негодувание. Сега на никоя сила на земята няма да се удаде да ме примами още веднъж там, където погибелта на всички нерви на уханията зее насреща ми!

— Значи ще ме чакаш тук?

— Да те чакам? Как тъй?

— Веднага щом се разсее най-гъстият пушек, аз пак отивам.

— С ума ли си, сихди? Помисли какво правиш! Ако ти следствие тази ужасяваща миризма се обърнеш така, че вътрешната ти страна да дойде навън наопаки, то напразно ще очакваш от мен сръчността да се заема за по-нататъшния ти живот с нужното обръщение!

— Не се и съмнявам. Но въпреки това трябва да отида пак, ако искам да знам какво ще се случи.

— Не можеш ли и по-късно да го узнаеш?

— Не. След като приключат, хората няма да се бавят безполезно нито миг, а веднага ще се отдалечат. Аз трябва да ги последвам, за да видя накъде ще се насочат.

— Няма ли да е по-добре да ги оставим да си тичат накъдето си щат?

— Не. Аз искам да науча не само днешната им цел, но и нещо друго.

— Сихди, не ми се сърди, ако те запитам дали това не е едно, макар и много куражливо, любопитство от твоя страна?

— Виждал ли си ме някога любопитен? Я си спомни за нашия домакин от Багдад, бинбашията! Ти чу всяка дума от неговия разказ и трябва следователно точно като мен да подозреш, че сега стоим на мястото, което разкрива тайната на неговия враг Сефира. Аз мисля, че пред нас се открива възможност да окажем една голяма услуга на нашия домакин, и съм на мнение, че няма да пропуснем тази възможност от някаква си там боязън от миризми. Към това съображение се добавя, откровено признавам, още един по-нататъшен пункт…

— Още един пункт! — прекъсна ме Халеф примирено. — Сихди, когато започнеш да привеждаш пунктове, то с всяка съпротива е свършено, познавам си те аз! Знам, че този пункт ще ме надвие, ала въпреки туй те моля да ми го съобщиш.

— Той се отнася до мястото, на което се намираме. Ние стоим на едно исторически много известно място. Свещената книга на християните даже разказва за Бирс Нимруд, чиито руини стърчат там пред нас в нощното небе като тъмни привидения от едно още по-тъмно време. Тя казва:

«И рекоха (хората): Елате да си съградим един град и стълб, на който върхът да стига до небето; и да си придобием име, за да не се разсеем по лицето на всичката земя. И рекоха си един на други: Елате да направим кирпичи и да ги изпечем в огъня. И употребиха кирпичите вместо камене, а смолата (асфалта) употребиха вместо кал. А Господ слезе да види града и стълпа, който градеха человеческите синове. И рече Господ: Ето един народ, и всички имат един език, и начнаха да правят това; и сега не може да им се възбрани всичко, което са намислили да направят. Елате, да слезем, и да смесим там езика им, щото единият да не разумява езика на другия. И разсе ги Господ оттам по лицето на всичката земя; и престанаха да зидат града. Затова се нарече името му Вавилон, защото там смеси Господ езика на всичката земя, и оттам ги разсе Господ по лицето на всичката земя.»[167]

Така разказва Светото писание, а изтеклите оттогава хилядолетия срутили, наистина, запуснатия тогава строеж, но той не бива да бъде напълно разрушен, защото и понастоящем, и в бъдните времена, трябва да стърчи като една каменна проповед за всемогъществото на Бога. Този Бирс Нимруд е видял възникването и загиването на могъщи световни империи, и всесилни царе, властвали над милиони хора, са били с намерение да го построят отново, за да пребъде като възпоменателен паметник на тяхното име и величие. Но никой не е съумял да осъществи това си намерение. Виждаш, че сме застанали при едно място с огромна историческа значимост, край което сме прекарали най-опасните часове на нашия живот. Всичко, що се отнася до него, трябва да ни завладява, дори човешкият паразит, който дълбае зидовете му, за да струпва зад тях плодовете на своите престъпления. Хора, които са искали да щурмуват небето и да се равняват с Бога, са работили по него, а сега той представлява скривалище на нравствена поквара, която се стреми не към висините, а към низините, защото се бои от светлината на деня и окото на закона. Понятно ли ти е, че това ме тегли след тези хора? Понятно ли ти е, че бих желал да знам какво става зад тези камъни, които внуците на Ной са съединили, за да си създадат име?

— Значи все пак от любопитство, сихди! Аз се страхувам от твоя «пункт». Вярно, не знам дали каза всичко, което си искал да кажеш, ама сега аз съм… чуй! Кой стреля?

Беше отекнал изстрел от посоката, където горяха огньовете. И веднага след това чухме втори. Вонещият пушек вече не беше толкова гъст като преди. Понасянето на миризмата вече не беше над човешките сили. Трябваше да знам кой стреля и с каква подбуда. Ето защо се запромъквах към мястото, от което преди малко бяхме наблюдавали противната сцена. Храбрият хаджи ме следваше по петите. Преди туй беше казал, наистина, че никоя сила на земята няма да го склони към тая работа, ала да ме пусне сам срещу опасността, не му даваше сърце. Аз не му попречих, макар че бих предпочел да го видя да остава.

Когато достигнахме раншния си наблюдателен пункт, вече не се мяркаше никой. Огньовете още горяха, но осветяваха само напуснатото, ужасно миришещо сред труповете място, където все още лежаха многобройни останки от ковчези и тела, които не бяха предадени на пламъците, защото, както изстрелите даваха основание да се предположи, процедурата бе намерила един неочакван край. Но от кого и по какъв повод бяха смутени тези хора?

Можеше да е както си ще. Аз приех, че трийсетимата осквернители на трупове са се отдалечили към мястото в руините, където според доклада на багдадския бинбаши трябваше да се търси входът към скритите помещения, в които го бяха държали затворен. Да ги последвам сега натам, щеше да е не само безсмислено, но навярно опасно, защото те сега — независимо дали изстрелите бяха дошли от тяхна или от друга страна — при всички случаи щяха да се държат предпазливо и ние лесно можехме да им налетим в ръцете. Ето защо сметнах за уместно да подхвърлим на бегъл оглед мястото, на което се намирахме, а всичко останало да отложим до настъпването на деня. Но заради сигурността обходих първо «плаца» и се убедих, че освен нас двамата наблизо няма никой друг.

Когато това бе станало, можехме да рискуваме да приближим до огньовете. Сторихме го, макар вонята да беше все още толкова силна, че би трябвало да ни прогони колкото се може по-надалеч. При моите пътувания на обонятелните ми нерви се бе случвало да понасят някои доста тежки оскърбления — макар аз да не засягам обстоятелства, за които човек не може устно, камо ли пък писмено, да разкаже, — ама толкова зле като днес никога не е било.

Прегледът на мястото имаше за цел само доколкото е възможно да узная какво се е намирало в тайнствените вързопи. И изследването ни не беше без успех, защото на две места видяхме по земята «мостри» от съдържанието. Беше шафран, в нишковидна и прахова форма. Когато направих това наблюдение, нямаше как да не се сетя, че бинбашията беше казал: «Но сега, при високото мито, с което е облаган, шафранът е най-доходоносният предмет за контрабанда:» Знае се, че ориенталският, особено персийският шафран, е най-добрият от всички сортове — разбира се, неподправен. Но като установих, че го контрабандират през границата в ковчезите на персийски шиити, нямаше да искам повече да знам за тази подправка, ако не бях сигурен, че е добита от нашия европейски Crocus sativus. Тъкмо Халеф направи подобна забележка и бяхме изненадани от конски тропот, който бързо приближаваше. Звучеше, сякаш много ездачи идваха в тръс. Да не би пък да бяха контрабандистите, връщащи се на коне, за да изгорят последните остатъци от труповете?

— Пак идват! — предупреди хаджията, като ме улови за ръката, за да ме повлече със себе си. — Бързо! Трябва да се скрием! Най-доброто място е там горе на тоя къс от дувар. Аз ще се покатеря пръв!

Халеф ме пусна и се завтече към една отломка от руините, която имаше височината на къща и толкова стърчащи зъбери и ръбове, че лесно можеше да се изкачи. Аз щях да избера, наистина, друго прибежище, защото това се намираше в ярката светлина на огньовете. Но човек не можеше да бъде съгледан, ако се намираше горе, и тъй като Халеф вече се катереше, то не ми оставаше нищо друго, освен да последвам примера му.

Въпросната останка от зид се състоеше предимно от глазирани тухли, свързани с асфалт. Този кит бе държал здраво хиляди години. Защо да не можеше човек и сега да му се повери? За съжаление обаче неговата надеждност бе далеч по-малка, отколкото си мислех. Халеф вече се намираше на няколко метра височина от земята и аз тъкмо дигах крак, за да се покача след него, когато издатъкът, над който се катереше, се откърти и се стовари върху мен. Късът, тежък няколко центнера, ме събори на земята и остана да лежи върху мен. Чух ужасения вик на хаджията, който се срина след него, и в продължение на няколко мига чувствах товара върху гърдите си. После изгубих съзнание, макар да не бях ударен в главата.

Когато дойдох отново на себе си, бях освободен, наистина, от натиска на каменния товар, ала не и свободен за жалост по друг начин, защото не можех да си помръдна нито ръцете, нито краката — бяха вързани. Редом с мен лежеше Халеф, овързан също като мен. Около нас седяха може би двайсет аскер[168], чийто предводител бе един възрастен, обрулен от ветрищата кол агаси[169].

Те принадлежаха към конницата, защото видях конете им да стоят наблизо. Сред тях се намираха и двама цивилни, при чийто вид веднага знаех къде съм, а именно ханджията, у когото бяхме отседнали в Хиле, и третият бедуин, чиито двама спътници бяха хвърлени от конете ни. Добрите хорица бяха съхранили такава привързаност към нас, че ни бяха последвали, и то с военен ескорт. От това можеше да се заключи, че са ни донесли на властите, което пък ме наведе на предположението, че бедуинът, сметнат от нас в безсъзнание, е бил мъртъв. Двамата държаха очите си отправени към нас и веднага щом отворих клепачи, съдържателят викна на кол агаси:

— Тоя се събуди и отвори очи. Сега значи е времето да го разпиташ!

Старият офицер не раздвижи физиономия и не отвърна нито сричка. Когато подканата бе повторена, той обърна лице към ханджията, измери го с поглед на пренебрежително удивление и попита после:

— С кого говориш всъщност?

— С теб! — отвърна запитаният.

— С мен? Не мога да го повярвам, защото ако действително имаш предвид мен, би трябвало да ти въздам бастонадата, защото не ми отдаваш вежливостта и уважението, които мога да изискам.

— Ама ако не бива да говоря, за какво ме придадоха към вас?

— Трябваше да ви взема, за да разбера от вас дали тези, които ще заловим, са търсените. И кой ти каза, че не бива да говориш? Това не ти е забранено. Ти ще говориш, но учтиво и по възможност само когато бъдеш запитан. Ти не се числиш към нас, защото не си войник. Аз обаче съм офицер на повелителя на всички правоверни — Аллах дано го дари с хиляда живота! — и ако искаш нещо да ми съобщиш, то това може да стане единствено под формата на смирена молба!

Тук бедуинът се намеси бързо:

— Щом моят приятел трябва да мълчи, то толкоз по-високо ще говоря аз. Аз съм свободен бен араб и не съм длъжен да се подчинявам на никой войник. Изисквам убийците на моя приятел, който си строши врата при падането от коня, веднага да бъдат разпитани от теб! Всички ще бъдем свидетели.

— Кой и какъв си ти? — попита кол агаси презрително. — Аз ще ти го кажа. Вие се представихте за солаиб, наистина, но сте, както се установи, гхазаи, а съпринадлежниците на това племе са известни като разбойническа паплач и крадци. Би трябвало да ви избесят. И тук ти твърдиш, че не си бил длъжен да се подчиняваш на никой войник, и искаш да ми заповядваш какво да правя? Ако кажеш още една-едничка дума, без да преклониш глава в най-дълбоко благоволение, ще ти покажа кой повелява тук!

— Аллах! Ти ни нарече крадци и паплач? Веднага си тръгвам!

Той направи движение, сякаш искаше да стане, ала кол агаси му нареди:

— Оставаш! Вие ми бяхте придадени. Аз следователно съм отговорен за вас, тъй като трябва да ви върна обратно. Ако се наложи, куршумите ни ще ви попречат да офейкате. Сега нито дума повече, докато не ви подканя да говорите! Ние сме войници на падишаха — дано късметът му сияе с най-ярък блясък! — но не пазачи на митницата, които Аллах е проклел да се изхранват с трохите на контрабандата. Ако днес бяхме принудени да ходим и ние веднъж по стъпките на митничарите, то се подчинихме, наистина, ама въпреки това си останахме каквито сме си.

— Ние не сме настоявали да ходите по тези стъпки!

— И щяхте зле да си изпатите! Но все пак стана тъй, че хората, които трябваше да заловим, са контрабандисти и понеже сме длъжни да ги предадем, е все едно, че сме оскърбени със задълженията на митническите нагледвачи. Сега мълчи, аз свърших с теб!

Държането на кола агаси не ми беше ясно по своите причини. Толкова ли много държеше на своята воинска чест, че днешната служба му се явяваше като оскърбление? Всъщност неговото гледище можеше да ми е безразлично. По-важно за мен беше доказателството, че тримата бедуини, както си бях помислил, не бяха солаиб, а гхазаи. Това ми даваше основание и за друго мое предположение.

Злополуката с падналите върху мен тухли, види се, не бе останала без последствие. Гърдите ме боляха, а дишането ми бе затруднено. Как ли стояха нещата с Халеф? Той лежеше толкова тихо до мен, че можех да го сметна за спящ или даже за мъртъв, ако очите му не бяха отворени и в постоянно движение. Аз извъртях глава към него и прошепнах:

— Ранен ли си?

— Не — отвърна хаджията също така тихо.

— Дълго ли бях в безсъзнание?

— Приблизително десет минути.

— Не можа ли да избягаш?

— Да избягам? Без теб, сихди? Не съм ли твой приятел, който е длъжен всичко да споделя, страда и понася ведно с теб?

— Ако беше свободен, можеше да ми бъдеш по-полезен отколкото сега!

— Войниците се нахвърлиха върху мен също така бързо както върху теб. Щях да се отбранявам, ама не исках, защото те не са сган, а воини на султана.

— Това действително е било добре! Кол агаси разпитва ли те?

— Досега не ми е рекъл дума. Той ни търсел и като видял огньовете, изпратил двама съгледвачи. Контрабандистите на шафран стреляли по тях, а той мисли, че сме били ние. Чух го от приказките му.

— Можем да докажем, че не сме го сторили ние.

— Какво мислиш за нашето положение? Мнимите солаиб наистина са били гхазаи. Единият си е потрошил крака, а другият май е умрял.

— Въпреки това не се боя. Значи не е необходимо и ти да изпитваш страх.

— Страх? Такова нещо и на ум нямаше да ми дойде, та ако ще цялото племе гхазаи да си бе строшило всичките ръце и вратове. Ами как си ти, сихди? Товарът, който се откърти от мен и падна върху теб, беше тежък.

— Гърдите ме болят малко. Ребрата, както чувствам, не са пострадали.

— Слава на Аллах! Ако камъните се бяха изтърсили върху мен, то моите ребра сигурно нямаше да устоят, защото стъкмяването на хубаво окръглените ми телесни части се отличава с по-голяма нежност от сътворението на твоите здрави кости.

Халеф го каза по-високо, отколкото бе възнамерявал. Ето защо кол агаси го чу и ни викна:

— Вие трябва да мълчите! Не знаете ли, че пленниците нямат право да приказват помежду си?

Аз се възползвах от възможността да му отговоря учтиво:

— Имай добрината, о, храбри юзбаши[170] да ми позволиш да те помоля за изпълнението на едно желание!

Това, че го квалифицирах като капитан, сиреч един чин по-високо, предизвика одобрителна усмивка на неговото лице, а гласът му звучеше почти приятелски, когато ме подкани:

— Дай да чуя какво искаш!

— Виждам, че ти си не само един заслужил офицер, но и притежаваш също високите достойнства на справедливост и сърдечна доброта. Ние не знаем защо сте ни пленили и вързали и аз те моля да ни съобщиш в качеството си на командващ тази изрядна войскова единица по каква причина си разпоредил нашето арестуване.

Той е бил може би в продължение на едно поколение обикновен войник. Липсваше му прозорливост да схване намерението на моя учтив начин на изразяване, затова се почувства поласкан и отвърна одобрително:

— Аллах те е дарил с езика на образованите. Твоите думи звучат съвсем другояче от изразите, които преди малко долових от устата на твоите обвиняеми. Колко жалко, че тъкмо един убиец и контрабандист притежава дарбата на красивата реч!

— Позволи, о, юзбаши, да не те разбирам! Ти ни считаш за контрабандисти?

— Разбира се. Ясно се доказа, че сте такива. Ние внимателно изследвахме мястото, на което ви заловихме. После ви пренесохме тук, където не вони толкова на трупове както там. Как стоят нещата с тези трупове и тайното им изгаряне, не знаем, но видяхме разсипания от вас по земята сафран[171]. Той ни издаде, че сте контрабандисти.

— Много съжалявам, че обстоятелствата са заблудили едрите очи на иначе един толкова прозорлив мъж като теб. Контрабандистите, за които говориш, нас хич не ни засягат.

— Хич? Тогава навярно е погрешно и дето ви смятам за убийци?

— Да. Ще ми прости ли твоята доброта, ако се осведомя защо имаш едно такова оскърбително мнение за нас?

— Ще ти кажа, понеже питаш толкова учтиво. Ние се намирахме наблизо, а именно отсреща по хълма на малката, но прочута джамия, в която лежат костите на патриарха Ибрахим. Видяхме тук да горят няколко огъня и аз пратих двамина от хората си да разузнаят кой ги е наклал. Те изпълниха поръчението, били видени от вас и чули да просвирват край тях куршумите, дошли от вашите кремъклийки. Вие сте стреляли по тях. Не сте ли в случая убийци?

— Не. Ние знаем, че е стреляно по тях, защото също чухме двата изстрела. Но аз веднъж вече се осмелих да ти съобщя обстоятелството, че контрабандистите, които са стреляли, изобщо не ни влизат в работата.

— Разреши сега да не мога да схвана това, което бе казано! Ти твърдиш, че не принадлежиш към тях, а ние все пак ви сварихме при тях.

— Тъй като ти си любимец на Аллах, о, юзбаши, то той веднага ще те осветли по този пункт. Ако имаш добрината да насочиш мисълта на твоята душа назад, то ще си спомниш, че не си ни съгледал при тях. Когато ти си отишъл при мястото на вонята, те отдавна са се били махнали, защото са го напуснали мигом след като са стреляли по твоите съгледвачи.

— Можеш ли да го докажеш?

— Аз? Един мъж с твоята всепроникваща бистрота на ума знае точно, че не е нужно нищо да доказвам. Работата с твое разрешение стои така, че нашите обвинители трябва да докажат, че ние сме извършителите.

— Аз искам да бъда справедлив и ще те известя, че ти също, изглежда, си любимец на Аллах, защото думите ти съдържат почти толкова проницателност като моите. Признавам, че когато достигнахме споменатото място, съгледахме само вас двамата, за жалост бягайки, наистина. Защото на Комуто работата е праведна, не се нуждае да удря на бягство пред мъжете на падишаха!

— Когато яздехме към Бирс Нимруд, ние имахме само намерението да разгледаме прочутите развалини на тази местност. Стана вечер и си потърсихме място за нощен бивак. Открихме огньовете и приближихме до тях. Вонята ни изтласка обратно, но забелязахме трийсетина мъже, отварящи ковчези с трупове и контрабандна стока в тях. Ковчезите и труповете биваха изгаряни, стоките — прибирани. После чухме два изстрела, след което контрабандистите бързо се отдалечиха. След това ние отидохме по-близо, защото любознателността ни подтикваше да огледаме мястото. Докато вършехме това, ви чухме да приближавате. Помислихме, че са пак контрабандистите, и поискахме бързешком да се скрием, защото сме честни хора, които почитат законите на Аллах и падишаха. При бягството моят спътник падна и аз бях съборен на земята от камъните. Какво е станало после, ти знаеш много по-добре от мен. Сега всичко лежи ясно пред твоите зорки очи и непогрешимата ти прозорливост няма да се забави да снеме тегнещите върху нас упреци.

— Твоите думи притежават неоспоримостта на сурите от Корана. Но аз искам искрено да ти призная, че не мога да разчитам само на тях, а ще трябва първо да се допитам до съгледвачите.

— Преди да го сториш, нека твоето снизхождение ми позволи още една забележка! Когато приближавахме огньовете, при нас не бяха нито конете, нито пушките ни — бяхме ги оставили на едно сигурно място. Твоята добре обучена мисловна способност обаче няма да се поколебае да потвърди, че човек без пушка не може да стреля. А както чух, изстрелите не бяха от пищови, а от кремъклийки.

— Много умно от твоя страна, дето се обръщаш към моята обучена мисловна способност. Ако вие не сте имали при вас пушките си, то действително трябва да са стреляли други хора. Но въпреки това аз няма да пропусна да събера сведенията, за които приказвах.

Той го стори и резултатът бе, че съгледвачите поясниха — не били отишли толкова наблизо, наистина, за да могат да различат чертите на лицата, но двама по такъв начин и толкова чисто облечени мъже като нас при контрабандистите не забелязали. След това кол агаси се обърна отново към нас:

— Вие чухте, че докладът завърши във ваша полза. Ако имате още нещо да добавите, то говорете.

Той ме погледна очаквателно.

— Благодаря ти! — отвърнах. — Аз вече съм опознал множество низши и висши офицери на падишаха от Стамбул, ала сред тях нямаше ни един, който да може да те надмине по остър ум, хуманност и любов към справедливостта. Ако ми позволиш, ще пратя един доклад до Хазрети, сераскера[172], и в него така ще те упомена, че той да насочи окото си към теб.

— До Хазрети, сераскера, непобедимия? — попита той със смесица на радост и почуда. — Прощавай, че се удивлявам! Нима го познаваш? Имаш ли такова влияние при Баби хумаюн[173], че повелителят на военните работи изобщо да го получи, хич да не питаме дали ще го прочете или зачете?

Този въпрос наля вода във воденицата на моя дребен Халеф. Тя толкова дълго бе стояла бездейна, че той сега не се поколеба да я приведе здравата в движение. Едва-що бе изговорил кол агаси въпроса и хаджията се намеси, без да е дочакал някакъв отговор от моя страна, с най-голямо усърдие:

— Как можеш да изречеш такива слова, в които е залегнало всъщност едно оскърбление за нас! Ти си храбър и умен мъж, ала забрави да сториш онова, което би трябвало да сториш още в началото, а именно да питаш кои сме. Аз съм шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Името ми гласи Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. А моят спътник, чийто приятел и закрилник съм аз, се казва Кара Бен Немзи ефенди. Той произхожда от Алмания — страна, която, изключвайки земите на падишаха, е най-голямото царство на земята и се простира над повече от десет хиляди планини,, равнини, езера и реки. Той е пребродил заедно с мен всички местности на Запада и Изтока, на Севера и Юга, за да извършва чудеса от куражливост. Неговите приятели го обичат, а враговете му се страхуват от него. Ние сме убивали лъва и премахвали черната пантера от света. Побеждавали сме цели племена и при никоя битка не сме имали отпреде гърба си. Моят ефенди говори езиците на всички народи, назовава по име всички звезди на небето и може да ти каже как се казват всички животни, растения и камъни. Той е най-прочутият воин, най-мъдрият учен и най-достолепният човек, когото познавам. Султани, царе, крале и князе се вслушват в неговите желания, защото го обичат и тачат, и ако неговият доклад за теб иде до Стамбул при сераскера, то този ще притисне писмената до челото си и ще вземе под внимание всяка дума с покорство, сякаш е изписана от ръката на владетеля на всички правоверни, че ние сега сме твои пленници, не променя нищо по нашата слава, защото само на срутването на дувара може да се припише, дето лежим пред теб сега по начин, който е толкова малко съизмерим с нашето положение. За вашия санджаки в Хиле не искам да говоря, но ако пашата в Багдад узнае, че сме останали вързани само една минута още след като сме ти назовали имената си, то от неговата канчелария[174] ще се извие връз теб една хала, която сериозно те съветвам да отклониш, защото с превъзходността на своите качества ти спечели нашите сърца. Сега знаеш кои сме и ще съумееш да действаш съобразно това!

Кол агаси бе премного ориенталец, за да се удиви на преувеличението на хаджията. Забелязах, че те не пропуснаха възнамеряваното върху него въздействие. Изгледът за представяне доклад пред министъра на войната и заплахата с пашата в Багдад повлияха добре. Той гледа известно време смутено в земята. После, изглежда, взе някакво решение, защото надигна глава и попита:

— Така ли е, както каза шейхът на хаддедихните, ефенди?

— Да — отвърнах аз без колебание.

— Тогава на драго сърце ще откликна на справедливостта, на която се позовавате, стига да ми предложиш възможност да мога да поема отговорността.

— Как си я представяш тази възможност?

— Можеш да ми я дадеш, като се удостовериш.

— Нищо по-лесно от това. Само ми освободи ръцете и ще ти покажа повече паспорти, отколкото се нуждаеш за своето оправдание. В джоба ми има едно буюрулду, едно тескере и даже един ферман, снабден с тугхра на владетеля.[175]

— Аллах! Наистина ли с тугхра? — удиви се той страхопочитателно.

— Разбира се! — отбелязах аз с тон, сякаш това бе нещо обикновено.

— Тогава си остави това султанско писмо в джоба. И бездруго не мога да го прочета при лошата светлина на огъня. Ама нещата стоят досущ така, все едно съм се убедил. Аз те моля да ми дадеш един съвет! Подписът на султана ми повелява да ви освободя. Но на мен ми е заповядано да ви отведа в Хиле. Считаш ли за възможно двете задължения да се уредят едновременно?

— Да.

— По кой начин?

— Ти ни освобождаваш и ние яздим с теб до Хиле.

— Ще го сторите ли? Наистина ли?

— Да. Давам ти думата си.

— Приемам я и те моля за разрешение лично да ви развържа!

Султанският подпис го бе изпълнил с такова дълбоко уважение към нас, че не можеше да позволи да ни докосне обикновен войник. Защо се отказа да прочете документите, не бе трудно да се отгатне. Първо, вероятно не можеше да чете или го вършеше зле, и, второ, много вероятно не знаеше как да се отнесе с тугхрата съобразно предписанието. Че трябваше да бъдем освободени, предизвика възражението на ханджията и гхазаи. Когато кол агаси ни сне вървите, притежателят на странноприемницата му викна гневно:

— Спри! Ти нямаш право да даваш свободата на контрабандисти и разбойници, без да си натоварен с тая работа. Сториш ли го въпреки всичко, ще те доложа веднага щом застанем пред махкеми[176]!

Старият понечи да отговори. Аз го възпрях със знак и самият се обърнах към плямпалото:

— Ти тук не можеш да решаваш нищо, защото ако искам, то и махкеми ще отсъждат не относно нас, а ти ще бъдеш обвиняемият. Аз всъщност не би трябвало да говоря с теб, но в преголямата си добрина искам да ти направя няколко забележки. Контрабандисти ние не сме, аз ще го докажа. Също не сме стреляли по войниците. Това стои извън всяко съмнение, защото сме без пушки. Следователно би могло да се касае само още за двамата претърпели злополука бедуини. Тук обаче аз бих твърдял, че те са искали да задигнат нашите арапи, а ти си бил в сговор с тях. Ако не бяхме дошли навреме в двора, те щяха като нищо да избягат с тях и ние никога нямаше да видим животните. Но тъй като нашата поява им попречи, те се престориха, че искат само да ги пробват. Единствено от незаслужена вежливост и за да не изпадаме в крамола с тях, ние им дадохме разрешение да ги възседнат.

— Ама не казахте колко опасно е това! — прекъсна ме ханджията.

— Хвърлянето винаги е опасно. Впрочем ние ги предупредихме. Шейхът на хаддедихните ги призова да не му стоварват вината, ако си строшат вратовете. Той получи отговор, че те самите знаели как да си пазят вратовете.

— Но шейхът подвикна сетне на конете думата «литахт», след което ездачите бяха хвърлени и претърпяха злополука!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да! — увери оня. — Мога да се закълна.

— Че шейхът е подвикнал на конете?

— Да.

— Ние твърдим, напротив, че той е викнал тази дума не на конете, а на ездачите. Той видя, че за тях става опасно, и ги прикани с вика си да слязат. Те не се подчиниха и бяха хвърлени. Да не би да можеш да се закълнеш, че не ездачите, а конете е имал предвид?

Той ме изгледа объркано и премълча, толкова много го изненада моето неочаквано тълкувание на нещата.

— Та виждаш значи — продължих аз, — че ние се намираме в пълно право и че неправото лежи само на ваша страна. Освен това нещастието се случи в твоя двор и аз съм убеден, че махкеми ще те привлече за тая работа под отговорност. Сега знаеш мнението ми и ако се осмелиш още една-единствена дума да изречеш срещу нас, ще ти отговоря по-осезаемо!

Мъжът беше вбесен от изгубеното словоборство, ала поради заплахата ми не посмя да даде отговор, а само измърмори някакво полугласно проклятие. Но неговият спътник бедуинът не съумя да овладее своята ярост. Той ми се сопна гневно:

— Ти си даваш вид, сякаш си самият султан! Не си въобразявай, че се страхувам от теб или от това, което искаш да кажеш в махкеми! Ти имаш намерение да ни набедиш като конекрадци. Подканвам те да ми докажеш, че сме искали да ви откраднем конете!

— Ти не можеш тук нищо да подканваш! — отвърнах. — Ако такова доказателство бъде сметнато за необходимо, аз ще го приведа пред съда.

— Тогава аз повече нямам никаква работа с теб и всички вас. Ще се срещнем отново в махкеми!

Тази закана трябваше да прикрие неговото оттегляне. Бях убеден, че той смята каузата си за загубена и повече няма да се мерне. Когато стана, скочи и съдържателят.

— Аз тръгвам с теб. Където биват освобождавани контрабандисти и убийци и оскърбявани честни хора, нямам какво да диря. Но си остава това, което беше казано, и което аз повтарям: в махкеми ще се срещнем отново!

Хората, които ни бяха заловили, не бяха взели нищо от нашата собственост. Ето защо можех да посегна към пояса и да измъкна револвера. Насочих го към двамата и заплаших:

— Работата сега стои по-другояче отколкото преди малко. Одеве ние бяхме вързани, а сега е ваш ред. Вие искате да се махнете и си имате причина за това. За нас обаче е важно да останете и ето как ще се погрижим да не можете да си тръгнете против нашата воля.

И обръщайки се към кол агаси, продължих:

— В името на тугхрата, която нося у мен, и на която е длъжен да се подчинява всеки служител и поданик на падишаха, те призовавам да вържеш тези двама мъже така, както ние бяхме вързани преди малко! Очаквам да изпълниш това желание!

Старият офицер даде незабавно съответната заповед и така тези, които бяха причина за нашето залавяне, бяха вързани по същия начин както ние преди малко. Тугхрата вършеше чудеса. Тя представлява преплетен с арабески вензел на султана, изписан със специален шрифт, който се нарича дивани. Мнозина приписват произхода му на Мурад I, който навремето бил заверил някаква харта с отпечатъка на ръката си. Други пък разказват същата история за султан Орхан. Изтъкнати познавачи обаче твърдят, че тугхра или тогхра води произхода си от Мехмед II, завоевателя на Константинопол. Когато през 1453 година с превземането на този град той унищожава Източната римска империя и при тържественото си влизане отива при църквата «Св. София», потопил като несведущ в правописа ръката си в мастило и я натиснал в знак на встъпване във владение върху църковната врата. Това била първата тугхра. Приема се, че думата произхожда от древнотюркската тургаи, която означава нещо като «стои», «има трайност». Тугхрата действително има някаква далечна прилика с отворена ръка. Тя е щампована по турските монети, където замества барелефа на владетеля, и монтирана над входа на съградените от него палати и обществени постройки, като джамии, фондации, казарми, училища. Върху грамотите бива изпълнявана от специални чиновници, наричани нишанджи, в злато, също в червено или черно. Рядко се случва султанът да благоволи да сложи със собствената си ръка своите инициали върху представен му от някого документ. Въпросният трябва да се ползва с най-голямото му благоволение или да са налице обстоятелства, които само познавачът на порядките умее да използва. Може да се случи един низш чиновник да постига по някой открит само за него път повече отколкото самият шейх ул ислям или великият везир.

Така мога да кажа сега, тъй като въпросният наскоро почина, че винаги съм набавял турските си документи чрез един субалтернен чиновник, чийто пост при нас в западноевропейските страни би бил един от най-ниските. Това беше моят приятел Мустафа Мохаррем ага, който в продължение на петдесет години е бил капъджи[177] на Високата порта. Портиер! Та това е един незначителен ранг, ще рече някой, само че влиянието на този както честен, така и чудат, капъджи достигаше нагоре до най-потайните покои. Той се радваше там на едно почти безпримерно благоразположение и бе в сила един едва ли не свят обичай неговите скромни и поднасяни винаги по оригинален начин желания да бъдат удовлетворявани. По време на неговата дълга, в това отношение безподобна деятелност едно голямо множество велики, прочути или влиятелни мъже се бяха появявали при Високата порта и отново изчезвали, ала Мустафа Мохаррем ага остана на своя пост, докато смъртта го повика при себе си. Дали една измолена с молитва аудиенция щеше да бъде удовлетворена, или не, зависеше понякога от него. Достатъчен беше един малък, бегъл знак от негова страна и съответният биваше приеман или пък трябваше да се откаже от изпълнение на желанието си, па бил той и някоя видна личност. Аз бях имал възможност да си спечеля благоразположението на този капъджи и той го бе съхранявал вярно чак до своята кончина. Аз никога не злоупотребих с него, никога не изрекох някоя досадна молба и тъкмо затова винаги притежавах легитимации със собственоръчната тугхра на султана. През ум не ми бе минавало да го питам по какъв начин се добираше до личния му подпис, ала когато при първия път прочете този въпрос в очите ми, той Каза ухилено: «Хидмет етмейе йоймренмейен ефендилък дахи етмес.» (Който не може да направи слугата, той не може да направи и господаря.) Не е необходимо навярно да се казва, че една легитимация със собственоръчна тугхра оказва при показване по-голямо въздействие от обикновената, поставена в язи одасъ[178].

Един пример за това бе благоговението, което самото й споменаване предизвика сега у кол агаси.

Ханджията беше достатъчно умен да остане спокоен във вързаното си положение. Бедуинът обаче се разсипваше от ругатни за това незаслужено и недостойно отнасяне с един «свободен мъж». Офицерът сигурно щеше да го накара да млъкне, ала Халеф го изпревари. На него му беше невъзможно да слуша такива приказки и измъквайки камшика от пояса, той пристъпи към ругаещия и заплаши:

— Как се нарече? Свободен мъж? Не виждаш ли, че си вързан? Един вързан свободен ли е? Къде ти е умът? Ти вероятно никога не си имал такъв, защото ако в главата ти се намираше и следа от него, то сега щеше да се пазиш да отваряш вратите на неумитата си уста. Вие се представихте пред нас за солаиб, а сега се оказва, че принадлежите към гхазаи. Защо ни измамихте? Един честен бен араб никога няма да се отрече от своето племе. Аз бих предпочел по-скоро да умра, отколкото да отрека, че принадлежа към хаддедихните. А сега устата, дето ни излъга, тъкми даже да се превърне в голяма зурла и да ни излапа! Захлопни я и я дръж затворена, инак така ще те бележа с курбача напреки през устата, че докато си жив, всеки ще разпознава в теб непрокопсаника, който си в моите очи!

Бедуинът замълча. Заплахата на хаджията го беше сплашила.

След като толкова застрашително изглеждащите за нас в началото обстоятелства бяха изяснени засега по задоволителен начин, бе важен въпросът за връщането ни в града. Аз го поставих пред кол агаси и той отвърна:

— Ако желаеш, ефенди, ще тръгнем веднага. Не е нужно да чакаме, докато стане ден, защото ние познаваме пътя.

— За мен ще е по-добре да изчакаме — заради контрабандистите.

— Те не ме интересуват. Ти вече чу от мен, че за един стар войник е оскърбление при службата си да се превръща в митничерска хрътка.

— Чух го и не очаквам от теб да хукнеш подир тези хора заради заобиколеното мито. По-скоро ще ми окажеш една услуга.

— Как тъй?

— Ние трябва да видим техните следи, което сега през нощта естествено е невъзможно.

— Защо следите ви?

— За да може да се установи нашата невинност.

— Аллах! Ти говориш със загадки! Какво общо имат стъпките на тези хора с вашата невинност?

— Касае се да се изясни, че не принадлежим към тях. Ние ще потърсим нашите следи и после техните. Когато ти, който притежаваш необходимата проницателност, сравниш двете, ще се убедиш, че ние и те нямаме никаква работа помежду си и в махкеми ще можеш да бъдеш наш свидетел, за което ще ти отдам голяма благодарност.

Откровено да си призная, целта ми беше повече да узная дали следите водят до предполаганото от мен място, отколкото неговото свидетелство. Старият поклати замислено глава и се осведоми:

— Ще споменеш ли в доклада си до сераскера за моята проницателност?

— Определено.

— Тогава ще останем и ще чакаме, додето се развидели. Но можете ли да оставите конете си толкова дълго без надзор?

— Да. Те са раджи пак[179] и биха предпочели да умрат от глад и жажда, отколкото да напуснат своето място. А трябва да останем тук и заради дирите. Ако вие яздите в тъмнината наоколо, на заранта те вече няма да се различават.

— Това със следите е ново за мен. Аз винаги съм си мислел, че дирята си е диря.

— Заблуждавал си се. Четенето на следите е много важно, но и също не лесно. То е направо наука, на която човек трябва основно да се посвети.

— Занимават ли се хората в твоето отечество Алмания с тази наука?

— Не. Аз съм я изучавал другаде.

— Сигурно ще те зарадва, че аз познавам Алмания много точно. Тя лежи между Тарабулус[180] и Устрали. В средата й се намира голямото езеро Фелеменк[181], а по границите й текат реките Исвичера[182], Лондра[183], Буджан[184]. На север се издига планината Дженеве[185], а на юг — планината Данимарка[186]. Нали виждаш, ефенди, колко точно познавам твоето отечество?

— Да, много точно — потвърдих аз възможно най-сериозно.

Извънредно горд от тези географски познания, той хвърли един величествен поглед в кръга наоколо и продължи:

— Тези придобивки ги имам, понеже в извънслужебното си време много обичам да се занимавам с джографията[187]. Жителите на Алмания са номади. Те живеят в зелени или сини шатри, придвижват се ту насам, ту натам и развъждат камили, които имат една, често и две гърбици. Техните фурми не са, наистина, така вкусни като тези при нас, ама затова пък козите им се развиват по-добре от тукашните. Техните шейхове плащат на султана в Стамбул[188] годишен налог, състоящ се в килими и харемски чехли, за което имат разрешение, за да добиват необходимата житейска мъдрост, да посещават нашите макатиб[189] и медарис[190]. Те са верни привърженици на Пророка. Можеш да ги срещнеш при всеки поклоннически керван, а Мека и Медина са за тях най-свещените градове на света. Ти ще ми засвидетелстваш, ефенди, че моето описание съдържа олицетворението на истината.

Какво трябваше да отговоря? Не исках да го наскърбя, а пък ми беше невъзможно да потвърдя изтъкнатите от него идиотщини. Но ето че Халеф ми помогна да изляза от затруднението. Той беше бедуин, и то роден в Западна Сахара, който с нищо не се чувстваше задължен да отдава особена почит на владетеля в Константинопол. Затова пък, понеже много високо ме ценеше, имаше голямо предпочитание към моето отечество. Познанията му за него в действителност бяха също съмнителни, понеже каквото му бях разказвал за Германия, бе бързо забравено от него. Той не можеше да си представя Запада другояче освен с ориенталските порядки и ето как когато заговаряше понякога за някоя европейска страна или народ, начинът му на изложение най-често въздействаше с развеселяващ ефект. Но в това отношение беше по-умен от кол агаси. Особено се ядоса Халеф, че турчинът бе говорил за налог. Това бе едно унижение за немския народ, едно оскърбление, което той, тъй като и аз бях немец, не можеше да изтърпя. Затова не изчака какво ще кажа, а бързо вметна:

— Как? Ти мислиш, че си казал олицетворението на истината? Трябва да споделя с теб, че твоето олицетворение е непонятно извън всяка представа и че аз никога не съм чувал една истина, която в действителност да съдържа толкова неистини като твоята.

— Как? — попита старият удивено. — И това го казваш на мен, дето съм толкова запознат с джографията! И го казваш по начин, съвсем отдалечен от учтивостта, която човек трябва да употребява при общуване с офицерите на великия властелин!

— Каквото каза за Алманията, ти го каза не като офицер, а като джограф, а когато един джограф не е прав, то любовта към истината ми забранява от учтивост да му дам право. Впрочем ти самият беше още къде-къде по-неучтив от мен!

— Аз? По кой начин и спрямо кого?

— Спрямо Кара Бен Немзи ефенди. Погледни го! Прилича ли му, че неговият народ е длъжен да дарява килимите и чехлите за вашите хареми? Казвам ти, немците дори собствените си жени даряват с чехли, значи много, много по-малко чужди женоря! А ако си мислиш, че ви пращат килими, то и тук се лъжеш, защото те самите нямат такива. Твоята най-голяма заблуда обаче се крие в налога, за който приказва. Немският народ се състои от герои, които даже от Геената не се страхуват. При тях има един непрестъпваем закон, чрез който най-строго се забранява да се плащат налози на някакъв друг цар, а тъкмо немският султан е, комуто чуждоземните владетели трябва да плащат данъци. Така знам аз например, че повелителите на Улах, Мидили, Маракеш, Сювейеш, Джибелтар и Франкистан[191]имат да плащат най-големи налози, защото той всички ги е победил, а в последната война надви народите на Бразили, Шибири мемлекети и Прусия.[192] Та значи ти оскърбяваш моя ефенди, като говориш, че народът му трябвало да плаща данъци, докато положението е обратно — той получава такива. Не е вярно и това, което каза за поклонническите кервани и за Мека и Медина. Ти там няма да видиш немци, защото жителите на Алмания не са мохамедани, а или християни или изобщо умни хора. Камилите там имат не само една или две, ами три или даже четири гърбици, а фурмите израстват големи и тежки колкото у вас тиквите. В техните реки има риби, наречени балина[193], които не могат да видят собствената си опашка, защото от най-задната перка до главата човек трябва да язди в галоп половин ден. А когато немците пътуват от един град до друг, то го правят само по железни пътища, като каруците им биват теглени от огнедишащи коне, които имат челичени нозе и зобят въглища.

Кол агаси седеше смаяно с отворена уста и зяпаше безмълвно хаджията.

— Ее, какво ще кажеш сега? — продължи Халеф. — В твоята джография май не е писано, че немците имат такива огнени коне и че не са мохамедани, а?

— Конят, който… който ефендито има със себе си, също ли… зоби тлеещи въглени? — попита офицерът, възвърнал отново говора си.

— Не, той не. Ти значи няма защо да се плашиш.

— И… той наистина… не е следовник на Пророка, а християнин?

— Той е християнин, сиреч един много разумен мъж.

— Прости, о, шейх на хаддедихните, че ще изрека една мисъл, която може би няма да прозвучи почтително! Ти го нарече разумен. Умно ли е тогава от негова страна да посещава тази местност в качеството си на християнин?

— Защо да не е умно?

— Защото недалеч лежат прочутите места на шиитските поклонници. За него е извънредно опасно и един час само да пребивава тук, защото веднага щом шиитите разпознаят някого като християнин в близост до техните свети места, то той е изгубен.

— Това, което други хора наричат страх, ние не сме го опознали. Ние дойдохме насам, понеже искахме да навестим Бирс Нимруд, дори не ни е минавало през ум да разсъждаваме дали това може да е опасно за нас, или не. Казвам ти, не е шега работа да си имаш за враг прославения шейх на хаддедихните или непобедимия Кара Бен Немзи ефенди. И ако в този миг дойдат петдесет шиити и се нахвърлят върху нас, то ние няма да се уплашим, а преспокойно ще се заемем с тях.

— Аллах да го предварди! Аз съм храбър воин и офицер, ама тези хора, дето почитат Али и неговите синове повече от самия Пророк, не са честни бойци. Аз пристъпвам открито срещу врага, ала те обичат коварството и лукавството. Ако ни е предопределено да умра в битка, то поне нека не е от куршум, изстрелян отзаде ми от страхлива ръка. Но я кажи, наистина ли сте дошли насам само с намерението да видите Бирс Нимруд?

— Да.

— Няма да настоявам да ми съобщите повече, отколкото желаете. Невъзможно ми е обаче да повярвам, че човек може да предприеме една толкова далечна и опасна езда само и само за да разгледа един голям, пуст куп от развалини и тухли. Аз моля за разрешение да дам своите разпореждания за през нощта, защото, след като възнамеряваме едвам през деня да яздим към Хиле, нека сега опитаме да поспим!

Кол агаси принадлежеше към големия брой на онези, за които е непонятно, когато други вършат или предприемат нещо, без намерение за някаква очевидна външна облага. Вероятно въпреки всичко, което бяхме казали, все още си бе на мнението, че се намираме в някаква връзка с контрабандистите. Той определи постовете, които трябваше да надзирават и пленниците, и се уви в шинела си. Неговият пример бе тутакси последван от подчинените му. Халеф също се изпъна в цял ръст и ме попита тихо:

— Може би си мислиш, сихди, че е препоръчително да бдим на смени?

— Не — отвърнах. — Кол агаси има честно отношение. Ние и без завивките си ще спим добре, защото днес не е хладно. Лека нощ!

— Лека нощ казвам и аз, макар да знам, че няма да намеря покой. Вонята на труповете е заседнала все още така дълбоко в носа ми, че днес и смъртта би побягнала от мен, та камо ли сънят. Дано твоят бъде толкоз по-крепък!

Неговото желание действително се изпълни. Аз спах много добре и дълго чак докато хаджията ме събуди. Той ме увери, че не бил мигнал, защото «възбунтуването на неговия нос го мъчило до този миг». Войниците хапнаха на закуска и възседнаха после конете, за да ги отведем до мястото, където стояха нашите врани жребци. Те ни поздравиха с радостно цвилене. Бяха жадували за нас, но без да направят опит да се отскубнат. Когато ги прекарахме надолу по купището отломъци и кол агаси ги съгледа, възкликна възторжено:

— Да

, това е наистина раджи пак! Подобни не притежава дори пашата в Багдад и аз много добре разбирам защо и други се лакомят за тях. Такива коне за хайдуците са изкушение, на което не може да се устои. Какви ли богати мъже трябва да сте! Внимавайте да не ви ги отвлекат някой път тайно!

Сега се касаеше да се занимаем със следите. Аз исках, както вече казах, да видя накъде контрабандистите са отнесли снощи шафрана. Те бяха останали на това място почти цялата нощи малко преди разсъмване се бяха върнали при канала, защото съгледах келлеките им по водата — гребяха на север, откъдето бяха дошли. Видях това, без да кажа нещо на кол агаси по въпроса. Погледа на хаджията обаче насочих със скришен знак натам.

Най-напред поведох офицера към следите, които бяхме оставили вчера при пристигането си, после до водещата от канала нагоре диря на контрабандистите. Върнахме се отново до нашите стъпки и следвайки ги до огнищата, аз му обясних всичко, за което сам не можеше да се досети и особено натъртих, че нашите следи се натъкваха едва тук, където бяхме пленени, на тези на контрабандистите и следователно не сме могли да общуваме с тях.

— Много лесно схващам всичко това, ефенди — каза той. — Можеш да бъдеш убеден, че вярвам на всяка твоя дума. Ти ми доказа, че тези контрабандисти са ви били непознати и следователно вие понятие сте си нямали, че те се намират тук. Аз ще го кажа в махкеми, ако желаеш.

— Моля те да го сториш.

— Ти не бива да молиш, а да изискваш, защото нали се каниш да пратиш един доклад до сераскера. Ако аз преди все още се бях съмнявал, че имаш някакво влияние над него, то съмнението ми щеше да изчезне, след като те видях как седиш на коня. Който притежава един такъв арап и го язди по начин като теб, той самият може да бъде сераскер.

Насмалко да се изсмея гласно над тази похвала, ала съумях да потисна пристъпа.

Сега последвахме дирите на контрабандистите по-нататък — от огньовете в южна посока, докато поеха от руините вдясно по откритата пустиня. За непознавача това би изглеждало, сякаш са описали една предварително замислена дъга. Но аз ясно забелязах, че бяха спирали там, където следата им се отклоняваше от зидарията. Бяха се изкачвали горе по височината при мястото, за което бе разправял Дозорца. Там горе бяха отнесли контрабандната стока и продължили после пътя си навън по откритото. Тази обиколка е била необходима, за да не се натъкнат на войниците, чиито огньове са видели да горят. От тези мисли офицерът не узна нищо. Върнахме се до това място, яздихме обратно по собствените си следи и после поехме по дългия едва двадесет километра път до града.

Съдържателят и гхазаи, които се бяха присъединили към войниците, за да присъстват на нашето арестуване, надали бяха подозирали, че по обратния път самите ще бъдат пленници. Сега те вече не бяха вързани, но конете им бяха водени за юздите от по един войник, а Халеф яздеше след тях, за да ги държи постоянно под око, докато аз яздех до предвождащия колоната кол агаси.

Сега узнах също защо офицерът не бе искал да повярва, че сме дошли насам само за да видим кулата. След като доста дълго време бяхме яздили мълком един до друг, той зададе боязливо звучащия въпрос:

— Вярно ли е наистина, ефенди, че си християнин?

— Вярно е.

— Има ли и при християните контрабандисти?

— За съжаление, да.

— Казваш, за съжаление. Значи смяташ контрабандата за грях?

— Всичко, което законът забранява, от гледна точка на този закон е прегрешение.

— Но защо пък тъкмо аз като турчин трябва да плащам примерно за шафрана, който в Персия е много по-евтин отколкото у нас, толкова много, понеже на великия господар му се харесва да облага тази подправка с мито?

— Аз не съм великият господар и те моля следователно да поставиш този въпрос на него, не на мен.

— Ти отбягваш нещата. Кажи откровено, може ли да има християни, които и извън отечеството си въртят контрабанда!

— Не го считам за невъзможно.

— Такава бе мисълта, която имах, а тя не беше чак толкова глупава.

— Каква мисъл?

— Аз те смятах за предводител на контрабандистите и мислех, че ти бе попречено да се отдалечиш с тях само защото те заловихме.

— Надявам се, сега си на друго мнение?

— На съвсем друго. Но аз не се числя към митничарските кучета, насъскани след контрабандистите, и нямаше да стана опасен за теб, в случай че принадлежеше към тях. Това исках още да ти кажа, за да разбереш, че аз съм само войник и иначе нищо повече.

Разбирах го много добре. Той все още не беше съвсем убеден, че контрабандистите не ме засягат, и в случай на нужда срещу един добър бакшиш щеше в Хиле на драго сърце да си премълчи. Това бе скритият смисъл на неговите слова, с което за щастие нямах необходимост да се съглася. Неговите показания пред махкеми ми бяха сигурни и без пари за почерпка, защото с надеждата за доклада го бях спечелил за приятел. Трябва впрочем да спомена, че аз не го залъгвах с тази надежда. Наистина хранех намерението да сторя нещо за него, та дори да се наложеше да довлека за косите тази възможност. Вярно, бях на мнение, че това не трябваше да става точно чрез доклад до сераскера. При един по-близкостоящ до него началник бе много по-вероятно да се постигне нещо, отколкото при този височайш господин, комуто някакъв си там кол агаси в далечния Хиле бе напълно безразличен. Че с даване пари за почерпка човек не би превърнал този мъж в свой смъртен враг, лесно може да се помисли при неговите мизерни средства. Доходът на един кол агаси възлизаше — ако изобщо биваше изплащан — по онова време в Хиле на осемдесет пфенига наши пари на ден и с тях той трябваше да покрива всички свои нужди.

Нашият по-нататъшен разговор до стигането ни в града се отнасяше до маловажни теми, но начинът, по който той се държеше към мен, показваше, че сме му направили възнамеряваното впечатление, фактът, че съм християнин, види се, не ми вредеше в неговите очи. Той с нито дума не се върна на този въпрос.