Край развалините на Вавилон

9. Пред съда

В Хиле яздихме най-напред до менсила, пред който спряхме.

— Съгласно указанието ми аз ви върнах обратно — каза кол агаси на ханджията. — Вие следователно можете да отидете в твоята къща. Но аз ще сложа един пост пред вратата, който ще ви попречи да я напуснете, преди да дойдат и ви отведат преди махкеми, където ще трябва да изложите вашите обвинения и да докажете тяхната истинност. Обръщам ви внимание, че вие и сега трябва да гледате на себе си все още като на пленници. Ето защо изоставете всеки опит да се отдалечите оттук без разрешение!

Те пленени, а ние свободни! Това здравата ги разядоса, ала те бяха достатъчно поумнели и не казаха нищо. След като бе сложен пост, ние продължихме ездата до така наречения Макам-и-икамет[194] на санджаки.

В двора бяхме подканени от кол агаси да слезем. Не се искаше много проницателност да отгатнем причината за тази подкана и да сме наясно относно настоящото ни положение. Как трябваше да се държим? Аз възнамерявах да бъда зависим не от тукашните порядки, а от собствената си воля. Затова го попитах, оставайки спокойно на седлото:

— Защо да слезем?

— Защото човек все пак не остава да седи, когато не продължава ездата.

— Хмм! При нас сегиз-тогиз се случва да спираме, наистина, но да не слизаме.

— Ама аз трябва да ви предам.

— Можеш да го сториш и както сме си на седлата.

— Но, ефенди, не е възможно все пак да се вмъкнете на коне в кауша.

— В кауша ли трябва да идем?

— Разбира се! Та нали сте пленени!

— Аз не чувствам нищо такова!

— Защото не сте вързани. Аз ви арестувах и ви доведох дотук без сиджими, понеже обещахте драговолно да ме следвате. Сега обаче трябва да ви отведа в кауша.

— Ти? Мислех, че си офицер, а не обикновен зинданджи[195], който надзирава престъпници!

— Машаллах! Не бих посъветвал никого да ме сметне за такъв тип! Аз съм офицер на великия повелител на всички правоверни, но не затворнически служител!

— Тогава се гневи на самия себе си! Защото ти току-що каза, че искаш да упражниш задълженията на един «такъв тип». За съжаление ще трябва да поместя и това покрай другото в доклада до сераскера!

— Аллах! Ти можеш спокойно да го изпуснеш, защото аз няма да го сторя, ако ми изпълниш следната молба: сега отивам да доложа на санджаки, че съм ви довел. Докато уредя това, не правете опит за напускане на двора. Какво ще стане после, вече не ми влиза в работата. Съгласни ли сте?

— Стига да ми отговориш на няколко въпроса.

— Какви?

— Как е името ти?

— Амуд Махули.

— Трябва да го знам, защото нали искам да го упомена в доклада, а е съмнително дали ще имам друга възможност да разговарям отново с теб. Познаваш ли околностите на тази постройка?

— Да.

— В коя част живее санджаки?

— Точно пред теб. Там се намират също стаите на неговите мамурин[196].

— Къде е занданът?

— Към равната земя вдясно, където виждаш малките дупки в дувара.

— Благодаря! Това не са жилища за нас! Там отсреща дворът завършва със зид. Какво има зад него?

— Един открит сокак.

— Колко е широк?

— На това място пет-шест души могат да вървят един до друг. Защо питаш?

— Защото ние сме добри ездачи, наистина, но от обичайна предпазливост винаги се осведомяваме предварително, когато рискуваме вратовете си.

— Вратовете? Не те разбирам!

— Не е и необходимо. А сега чуй какво ще ти кажа! Ние ще те чакаме точно десет минути. Това време е достатъчно да направиш доклада си пред санджаки. Не си ли свършил дотогава, тръгваме си.

— Мога ли да разчитам на обещанието ти?

— Аз никога не нарушавам думата си.

— Тогава ще вървя, защото ти вярвам. Няма да ви се наложи да чакате десет минути, понеже ще се върна още преди туй.

Той тръгна, а аз бях принуден да се усмихна, защото бе поискал думата ми. Та нали хората му бяха все още тук! Защо не ги бе подканил да ни надзирават и попречат на всеки опит за бягство? По-малко ли им се доверяваше отколкото на моето обещание? Впечатлението, което му бяхме направили, изглежда, бе по-благоприятно отколкото си мислех. Той не вярваше, че въпреки числения им превес ще допуснем да ни задържат, и имаше право!

Постройката бе изградена както всички къщи в града — от тухли, взети от развалините на Вавилон. Изглеждаше мръсна и порутена. Дворът не беше голям, но предлагаше достатъчно мегдан за движенията, които по-късно може би щяха да ни бъдат необходими. Споменатият зид имаше височина малко над човешки ръст, ала на няколко места горните редове тухли бяха изпопадали и нямаше да е рисковано начинание да го прехвърлим при някое от тях с конете си. Ето защо бях попитал какво се намира зад него.

Всъщност би трябвало да съм обхванат от страх. Християнин, задържан в Хиле — главното селище на шиитската нетърпимост, обвинен в смъртта на един и в раняването на друг, а може би и в контрабанда — достатъчно причини да бъда угрижен. Но аз гледах на бъдещето с най-голямо душевно спокойствие и когато отправих очи към Халеф, той ми се ухили, изпълнен с крепка вяра.

— Имаш ли вече някакъв план, сихди?

— Не — отговорих, като си послужих с мегребското наречие, за да не бъда разбран от войниците. — За да имам план, би трябвало да знам какво ще се случи. Но понеже не го знам, не можем да сторим нищо друго, освен спокойно да чакаме.

— Но как общо-взето да се държим, можеш ли да ме известиш?

— Да. Няма да отрека, че съм християнин, най-малкото тук. Това е дълг към мен самия и към моята вяра. За теб е необходимо само да се ръководиш по мен и да правиш всичко каквото правя аз. Предполагам, че ще се наложи да прескочим зида. Намиращата се зад него улица не е широка. За да не се блъснем следователно в отсрещната страна, това трябва да стане в коса посока, и то отдясно наляво, така че при скока да гледаме на север. Отбележи си го, за да не се разделяме нито миг и да не ти се налага да обръщаш коня.

— Значи имаш предвид изобщо да не слизаме?

— Вероятно все пак ще се наложи. В сградата в никой случай няма да отиваме и от конете няма да се отделяме нито за миг, а ще държим поводите в ръце.

— Но ние сме обвиняеми, ще искат да ни разпитат, а ние не можем да влезем все пак с конете в… аа, ти изобщо не искаш да отиваме вътре при махкеми!

— Не. Който иска да ни разпитва, ще трябва да излезе при нас.

— Ще трябва да излезе, трябва! Дали иска, или не! О, скъпи сихди, колко се радвам! Ей това е най-сетне пак един случай, едно събитие, при което ще покажем, че ние сме свикнали да правим само онова, което желаем. Аз съм безкрайно любопитен какво ще се измъти от цялата тая работа. Може би ще се стигне дотам, че да се нуждаем от оръжията си?

— И на това трябва да сме готови, макар да не го пожелавам. Никой не бива да ни докосне, защото позволим ли го веднъж, вече сме изгубили наполовина играта. И дваж по-силни да бяхме, ако ни притиснат при численото си превъзходство, така че да нямаме пространство за отбрана, ще бъдем надвити. Виж тълпата там откъм страната на портата! Вчерашното произшествие е станало известно в града. Хората са научили, че са ни довели, и сега любопитните се стичат да разберат какво ще стане с нас.

— Ние можем да им го кажем още сега: ще препуснем и ще се изсмеем над Хиле.

— Не бъди прекалено сигурен! Не е изключено работата да вземе по-лош обрат, отколкото си мислим. Погледни, забавата започва, хората приближават!

Видяхме кол агаси да излиза от вратата. Следваше го значителен брой мъже. Зад тях идваше един офицер в униформата на миралай[197], който навярно е бил навестил санджаки. После излязоха слуги, които носеха един стол и разни възглавници, сетне служителите от махкеми, един от които носеше безформена мастилница, перо и хартия. Той много вероятно беше писарят, от което заключихме, че разпитът ще се проведе тук в двора. Както подразбрахме по-късно от няколко случайно произнесени забележки, днес по принцип бе открит съдебен ден и тъй като нашият случай предизвикал шумотевица, санджаки решил да разгледа първо него, вместо да ни остави да вехнем в един дълъг предварителен арест, но да ни наложи едно толкова по-строго наказание. При едно обвинение, като отправеното към нас, той можеше да се покаже в целия си блясък. Зяпачи имаше достатъчно. Зад служителите забелязахме неколцина мъже с достолепно държане — съдебните заседатели, както по-късно узнахме. И сега дойде той самият, господарят и повелителят на Хиле и санджака, в който се намираше това селище. Още от пръв поглед се виждаше, че е старотурчин, от когото аз като християнин не бива да очаквам и капчица благожелателство или пощада. Неговата фигура беше дребна и суха, а главата му толкова по-голяма, която въпреки измеренията си не ми вля никаква почит. До лявата му страна вървеше един мъж, когото първоначално дарих с внимание. Беше облечен по персийски.

Всички тези персони крачеха покрай сградата, без кол агаси, към едно място, където висеше по стената един стар, доста изпокъсан брезент. Един слуга бе изприпкал бързо напред да го опъне. Той представляваше сенникът на мястото, където биваха провеждани публичните съдебни заседания.

Споменатият стол вече бе поставен под благословената му закрила и санджаки се намести на него като на някой трон. От дясната и лявата му страна наслагаха по земята възглавниците, за да се предостави възможност на видните, вещи в правната наука, големци да седнат с подвити крака колкото се може по на меко. Духовно по-малко надарените заеха места кой където и както намери. Персийски облеченият мъж бе седнал непосредствено до стола. Когато махкеми се бе разгърнал по този начин, тълпата сеирджии приближи, за да сключи полукръг около мейдан ел адлъ[198].

Междувременно кол агаси бе стигнал до нас. Лицето му беше много сериозно, а гласът му звучеше с тежка угриженост.

— Доложих за вас и тъй като махкеми вече се бе събрал за днешното заседание, санджаки реши веднага да проведе съд над нас. С вас ще се отнесат с голяма строгост и не бива да очаквате снизхождение.

— Знае ли той, че съм християнин? — осведомих се аз.

— Да. Аз му го казах. Съобщих му още кои сте.

— Той какво каза по въпроса?

— Кои сте били, хич не го интересувало. Не му било нужно да знае повече от това, че си имал работа с контрабандисти и убийци, а такива хора нямало защо да щади.

— Благодаря ти за тази вест! Виждаш, че ние сдържахме думата си и останахме тук. Отсега нататък следователно ще ти е безразлично какво ще предприемем?

— Не.

— Но преди малко така каза!

— Тогава не знаех какво ще настъпи. Миралаят на моя полк беше при санджаки. Той ми заповяда да заема с хората си портата, та всеки опит за бягство от ваша страна да бъде осуетен. Трябва да се подчиня, но се надявам, че няма да ми се разгневиш за това, ефенди!

— Ти притежаваш благоразположението ми както и преди.

— Ама ако поискате да избягате и аз ви попреча, какво ще стане тогава с твоя доклад?

— Аз ще го напиша и ще го пратя. Ако ти направиш бягството ни невъзможно, нали двойно ще си заслужиш похвалата, която ще ти отдам.

— Но ако бъдете екзекутирани, няма да можеш да напишеш доклада!

— Не се кахъри за това! Преди санджаки да е наредил да ни екзекутират, ние ще го обесим на първото попаднало ни въже!

— Как можеш да се майтапиш с толкова сериозни неща? Аз трябва да ви отведа пред съдиите.

Преди да съм съумял да отговоря, Халеф даде да се чуе потиснат възклик на изненада.

— Какво има? — попитах.

— Погледни мъжа, който стои сега при персиеца и говори с него! — нашепна ми той.

— Той стои с извърнато лице.

— Но аз видях чертите му!

— Кой е?

— Сафи.

— Какво? Кой? Да не би Сафи, който искаше да ни достави в ръцете на Педера?

— И когото ти помилва, макар че аз с такова удоволствие щях да го накарам да опита моя камшик.

— Не се ли лъжеш?

— Не. Сега, сега той се обръща!

Познах го. Действително беше мъжът от Мансурийе. Той при всички случаи също ни беше разпознал. Какво правеше в Хиле? По работа на силлан ли беше тук? Защо говореше с персиеца? Познаваше ли го? Тогава този много вероятно също принадлежеше към тайната лига. Беше ли му казал предателят, че ние сме тези, които са напердашили за наказание Педера? Кой беше този персиец? Каква причина или каква цел имаше неговото присъствие? Само по персийски ли беше облечен или си беше персийски поданик? Ако случаят бе такъв, то той сигурно нямаше право да седи в махкеми, който искаше да разгледа нашето дело!

Докато всички тези въпроси ми се стрелкаха през главата, кол агаси настояваше за слизане.

— Ще си останем седнали! — отвърнах аз.

— Ама не можете все пак да се явите на коне пред махкеми!

— Защо не?

— Забранено е.

— Няма закон, който да постановява, че човек трябва да се яви само пешком пред съдиите!

— Дори да няма такъв закон, то едно подобно начинание е против всички обичаи!

— Лъжеш се. При мен това е стар обичай, от който никога не се отказвам. Колкото пъти съм се явявал пред съд, никога не съм отивал другояче освен на кон.

— Аз също — пригласи Халеф. — Аз съм шейх на хаддедихните, при които един убиец може да бъде осъден на смърт само ако седи на седлото.

— Само че вашите обичаи в Хиле нямат валидност!

— Значи най-сетне му е времето ние да им придадем валидност! — отвърна дребният хаджи много категорично.

— Аз не мога да поема отговорност! Помислете какво ще ме сполети от страна на миралая, командира на моя полк, ако ви отведа, както си седите на конете!

— Такова нещо ние и не очакваме от теб. Можем да се откажем от съпровода ти — отвърнах аз. — Ела, Халеф!

Май не си спомням някога да съм бил в такова настроение като сега. В мен се мъдреше нещо, което не ми позволяваше да приема на сериозно тоя махкеми. И Халеф, види се, се намираше в същото добро разположение. Той се ухили с цялото си лице, когато чу моята подкана, и отговори весело:

— Дали няма да е по-добре да се откажем от разпита и на часа да препуснем всред тези мъдри ефендита, та да се разлетят на всички страни?

— Кажи-речи и аз имам такова желание. Но мисля, по-добре ще е да не се впускаме в тази щуротия. И бездруго ни чака само насладата, която ще ни достави словесната победа над тези остроумни мъже на закона. И тъй, да бъдем благоразумни! Хайде, напред!

— Да, напред, сихди! Нека поговорим с тях по начин, по който навярно още никой не е говорил с един махкеми.

Сега последва съдебна процедура, която щях да сметна за невъзможна, ако не бях я преживял самият. Разбира се, познавачи на турските порядки от онова време не биха изпаднали в удивление, когато четат тези редове. Ходът на процеса бе необичаен само чрез това, че двамата обвиняеми бяха мъже, на които целият този височайш съдебен състав не можеше да вдъхне страх. Единственото основание за опасение се криеше в обстоятелството, че се намирахме сред нетолерантно население, което от минута на минута увеличаваше образувания от зрителите полукръг. Нахълтващите през отворената порта мъже бяха до един въоръжени, а изглеждаше съмнително дали махкеми в даден случай ще притежава потребната власт или дори само готовност да ни вземе под закрила срещу някой брутален акт. Близко беше до ума, че сунитското изповедание на Халеф, и особено пък моето християнско, много лесно можеше да се превърне в барут в кремъчната запалка на някои пищови. От друга страна, на нас ни беше известно въздействието, което обикновено оказва безстрашното държане тъкмо на толкова лесно възбудими хора. Та ние гледахме напрегнато, наистина, на задаващите се събития, но в никой случай уплашено, и яздехме към споменатия кръг, който се отвори пред нас, за да ни пропусне. Кол агаси се отправи с войниците си към портата със задачата да препречи пътя на нашето бягство. Пролуката на зяпачите веднага се затвори след нас.

Председателят другояче си бе представял нашата поява пред «преградната решетка». Той ни погледна с изумени очи и викна гневно:

— Как можахте да дръзнете да се явите пред нас на коне и въоръжени? Долу от крантите и махайте оръжията!

— Аз смятам, че ще е по-добре да останем седнали — отговорих спокойно.

— Тук не е позволено да имате собствено мнение. Вие сте длъжни само да се подчинявате! — отвърна оня по-заповедно отпреди.

— Та ние се подчиняваме, и то тъкмо като оставаме седнали. Ние се подчиняваме именно на необходимостта.

— Що за увъртания? Не те разбирам. Говори по-ясно!

— Ако предположението ми е правилно, хората са ти разказали за нашите коне? — попитах.

— Разбира се! Че нали заради тия бестии вероятно ще произнесем смъртната ви присъда!

— Тази присъда можем спокойно да я дочакаме на седлото. Слезем ли обаче, лесно може да се случи нещо, което да ви даде материал за нови обвинения.

— Какво имаш предвид? Какво би могло да се случи?

— Виждаш, че нашите жребци са раджи пак. Като всички чистокръвни те стават опасни, когато ги отделят от техните господари. Видят ли, че ни принуждавате да ги напуснем, те въпреки това ще ни последват, при което ще повалят с копита всеки, опитал се да им попречи. Ние следователно ги доведохме с нас, за да избегнем нещастието.

— Но бихте могли да слезете и да ги държите за юздите. Изисква го уважението, което дължите на махкеми. Пред съдии не се седи, а се стои прав. Изисквам да сторите и вие същото!

Понечих да откажа, ала Халеф ме изпревари, като попита санджаки:

— Можеш ли да отговаряш за последиците на искането си?

Лицето му излъчваше лукав израз, който при него можеше да се наблюдава винаги когато го ръководеше някоя задна мисъл.

— Аз отговарям за това, което заповядвам — гласеше ответът.

— В такъв случай ще изпълним заповедта ти. Хаджията скочи от седлото и аз последвах примера му, понеже отгатвах какво възнамерява. Ако държахме юздите отпуснати и конете следователно движеха свободно глави, стояха спокойно. Отнемехме ли им обаче тази свобода, като ги държим изкъсо, те се бранеха енергично и опитваха всячески да се отскубнат. Халеф преднамерено придаде на жребеца си при слизането такова положение, че точно зад него се намираше Сафи, силлът от Мансурийе. Той викна на него и съседите му предупредително:

— Отдръпнете се! Тоя арап не търпи толкова близо до него да стоят хора!

Никой не помисли да се подчини на този вик. Дребният хаджи улови юздите близо до муцуната, при което жребецът опита да изхвърли високо глава, за да се изтръгне. Когато това не му се удаде, започна да хвърля къчове и улучи силла, за щастие не опасно, но все пак така, че удареният бе запратен назад и събори със себе си неколцина други. Моят Асил Бен Рих се държеше по същия начин, защото и аз го бях хванал изкъсо. Той нацели даже двама мъже, които бяха отхвърлени надалеч, и докато се надигнаха силни крясъци, ние оставихме непреставащите да хвърлят къчове жребци да танцуват около нас, додето полукръгът на ругаещите зрители се отдръпна толкова назад, че вече никой не можеше да бъде достигнат от застрашителните копита. Ранените бяха междувременно отнесени и колкото глави имаше, толкова гласове ни завикаха всички възможни проклятия и «благопожелания». Но Халеф ревна на санджаки още по-високо, надкрясквайки всички:

— Ето че си имаш последиците! Сега си отговаряй също! Който не е конепознавач, той не бива да раздава заповеди, от чийто ефект никой нищо не разбира!

Видя се, че чиновникът поиска гневно да отхвърли това оскърбление. Но полковникът направи успокоителен жест и му подметна няколко думи, които ние поради гюрюлтията не разбрахме. След това получихме желаното и също възнамерявано нареждане:

— Възседнете отново! Временно ви е позволено. По-късно ще съумеем да ви обуздаем ведно с бестиите ви.

— Ще го сторим — рече Халеф покровителствено. — Но те караме да размислиш, че кон и ездач обикновено си приличат. Ние също имаме привичката да се ръководим по собствената си воля.

За съжаление или може би за щастие, санджаки не обърна внимание на тези думи, защото бе зает с даването на няколко заповеди на слугите си, за да усмирят олелията и уталожат възбудата на присъстващите. Те се смесиха с кряскащите и скоро им се удаде да установят тишина.

Само един, изглежда, не можеше да се овладее толкова бързо като другите — облеченият по персийски мъж, с когото бе разговарял преди малко Сафи. Раненият беше отнесен на известно разстояние. Там той седеше, стенейки, и разтриваше с ръце мястото, където беше ударен. Персиецът стоеше при него, сочеше към нас, размахваше застрашително ръце във въздуха и беше последният от всички, който потърси отново мястото си. Преди да седне там, каза на санджаки толкова високо, че всеки да го чуе:

— Виждаш, о, паша, че трима души бяха тежко ранени! Това не бива да остане безнаказано, защото не конете са виновни, а ездачите. Там седи Сафи, един верен поданик на падишаха. Той е мой познат и е под моя закрила. Надявам се, че къчът, който го улучи, ще бъде наказан възможно най-строго. Само ако се случи това, ще мога да се изкажа за теб така хвалебствено, както желаеш, пред моя господар, царствения Силлуллах[199], чийто са’ид[200] съм аз.

Едва сега, когато говореше, намерих време да разгледам мъжа по-внимателно отпреди. Той не беше висок, но затова пък бе толкова по-плещест. Гласът му звучеше повелително и с особен гърлен тембър. Страните и брадичката му бяха избръснати. Затова пък носеше толкова по-дълъг мустак, през чиято лява половина се проточваше от крайчеца на устата до челото един огненочервен белег. Очната кухина, през която минаваше, беше празна. Ударът, чиято следа бе този белег, му бе коствал лявото око. Констатирах, че при говоренето често вдигаше ръка, за да приглади мустака над празнината от белега.

Ще ми повярвате, че бях изненадан. Така, както този мъж стоеше пред нас там до санджаки, ми бе описал Дозорца Сефира. Външността му бе толкова изразителна, че не можеше да породи съмнение. Той беше този, който бе накарал нашия стар домакин и неговия дебел Кепек да положат клетвата в Бирс Нимруд. Сефира, предводителят на контрабандистите, стоеше пред мен!

Да го срещна тук при околийския! Наистина не бях очаквал. Беше дързост или по-скоро наглост от негова страна да навести града и дома, в който мястото му бе всъщност като затворник. Който имаше за враг този човек, не би могъл да твърди, че си има работа с презрян противник. От думата са’ид, която употреби за себе си, можеше да се заключи, че се представя за висш служител на персийския шах. Вероятно твърдеше, че присъства тук по негова мисия. Какво специално намерение преследваше при това, можеше да ми е безразлично. То се отнасяше вероятно до контрабандата, която не ме интересуваше. Но от присъствието на Сафи и от обстоятелството, че персиецът вземаше този мъж под своя закрила, можеше да се заключи, че той принадлежеше към силлан. Много вероятно беше изтъкнат член на този таен съюз и знаейки това сега, за мен бе несъмнен факт, че няма да напусна Хиле, без да съм посетил отново Бирс Нимруд, за да си разчистя сметките вместо нашия бинбаши с този мним или истински персиец. Тъкмо защото бе един толкова безогледно дързък човек, пред когото двойно трябваше да се внимава, имах толкова по-голямо желание да се заловя с него. Когато седяхме на покрива на поляка и старият ни разказваше преживелиците си, Халеф му бе казал: «Иска ми се да бъдехме запрени от Сефира в кулата», а после бе прибавил: «Аз никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик!». Сега може би щеше да намери възможност да докаже, че тези думи са били изречени сериозно.

Но в настоящия миг не можех да се отдам на тези мисли — нямаше време за тая цел, защото трябваше да насочваме вниманието си към персиеца, който продължи своите обвинения:

— Тези двама души изобщо са хора на насилието, които отдавна вече са заслужили да бъдат нашибани до смърт.

— Познаваш ли ги? — попита наместникът.

— Да. Бих могъл твърде много да ти разказвам за тях, но напълно достатъчно е да те осведомя за едно тяхно злодеяние. Те се спускали с един келлек по Тигър и през нощта нападнали, вързали и ограбили, а после пребили почти до смърт едни мои приятели, които били пристанали до брега и спокойно си спели.

— Аллах! Знаеш ли го със сигурност?

— Да. Тук даже има един свидетел, който може да се закълне в това.

— Кой?

— Сафи, дето седи ей там.

— Къде се е случила тая работа?

— Над Багдад.

— Значи мястото на извършителството лежи извън моята област и аз за съжаление не мога да отсъждам по това деяние.

— Знам, но съм убеден, че то ще бъде притурено в сметката за изостряне на днешното им наказание.

— Аз ще се погрижа тези кучета да не могат да свършат още някоя поразия.

— Тогава ще те помоля особено да вземеш предвид обстоятелството, че единият от тях е християнин! Другият се представя за шейх на хаддедихните — една лъжа, по-голяма от която човек не може да си въобрази. Необходимо е само да го погледнеш, та веднага да си наясно с него. Аз твърдя, че той е отлъчен от племето си конекрадец. По какъв друг начин ще ти се докопат подобни хайлази до такива животни? Кой знае от какъв знатен господар са ги откраднали, защото само много богати и високопоставени люде могат да притежават такава «чиста кръв». Ако им секвестираш арапите и разследваш нещата, скоро ще узнаеш кому в действителност принадлежат и с връщането им ще окажеш услуга, която ще ти бъде високо зачетена.

На санджаки веднага му просветна и той отвърна бързо:

— Аз съм изцяло на твое мнение и ще наредя да бият тези маскари по ходилата, додето направят признание и ми кажат къде да търся законния собственик на конете. Сега си седни отново, защото от мен се иска да им покажа, че на техните престъпни мурафети тук ще бъде турен един справедлив край… Да дойде дейнекджи с хората си!

При тази заповед един слуга се отдалечи и скоро след това доведе споменатия. Дейнекджията — дума, която най-добре може да се преведе с «майстор на тоягата» — заема служба, чието упражняване се отразява много болезнено на предадените му хора. Макар и да се занимава с други занятия, свързани със земната справедливост, то любимата му дейност е насочена все таки към онези телесни части, които са особено чувствителни, а именно ходилата. Вярно, на никой дейнекджи още не се е отдавала възможност да подхвърли чувствителността на моите на любвеобилна проверка, ала въпреки това мога да се поставя в положението на някой беден дявол, комуто е съдено да понесе този ориенталски начин на изпълнение на присъда. Не е за чудене наистина, че господин дейнекджията се радва навсякъде там на страх и уважение.

Той приближи, с достолепна стойка, притиснал под мишница около дузина пръчки. Следваха го подчинените му — «чираците на тоягата». Те носеха дървено съоръжение, приличащо на пейка, на която липсват двата крака. На тяхно място бяха прикачени два каиша. Тази пейка бива наричана от арабски говорещите познавачи на нещата Джамал ’л Алам[201].

Употребата на този много целесъобразно стъкмен инструмент става по следния начин: Пейката се слага на земята така, че двата й крака — те са в единия край — да стърчат нагоре. После злосторникът получава покана да заеме място. Той ляга на пейката, и то с гръб нагоре, за който няма защо да се страхува. След това единият каиш му се притяга през тила, а другият — през тялото и плътно прилепналите ръце, така че не може да помръдне. Подбедриците биват извити нагоре и здраво вързани за краката на пейката, при което голите стъпала се озовават в наклонено положение — най-удобното за радушното намерение на дейнекджи. Когато бъде постигнато това Хал ел Кабул[202], то важните приготовления са привършени и майсторът разпределя пръчките сред чираците, които раздават ударите по предписания начин върху стъпалата, а той следи да не липсва нищо от отредения брой и сила.

Та значи и за нас бе донесена и поставена отпреде ни една такава обичана «камила на болките», след което повиканите за процедурата отстъпиха няколко крачки назад и застинаха в изпълнена с очакване стойка. Забелязах как очите на околностоящите заблестяха и лицата им възприеха празнично-радостен израз. Санджаки посочи пейката на мъченията с ръка и ни отправи предупреждението:

— Виждате какво ви очаква, ако лъжете. Аз ще наредя да ви налагат, додето признаете всичко. Спестете си ударите и дайте откровен отговор на моите въпроси!

За ефект той направи пауза, по време на която накара да му дадат един новонатъпкан чибук. Във връзка с това трябва да отбележа, че всички съдебни заседатели пушеха, за което впрочем не можех да ги укоря, понеже и аз самият съм си порядъчен пушач. След това той не пристъпи същински към настоящото дело, а удари направо по средата на съдебния материал, като отправи към нас въпроса:

— Убийци ли сте?

Понеже гледаше към мен, обясних:

— Не.

— Контрабандисти ли сте?

— Не.

— Тези коне откраднали ли сте ги?

— Не.

— Кажи «Да», иначе веднага ще получите бастонадата! Нападнахте ли горе над Багдад при брега на реката хората, за които преди малко се отвори дума?

— Не.

— Ограбихте ли ги?

— Не.

— Нанесохте ли им удари?

— Да.

— Най-сетне, най-сетне едно признание! И то за ваше щастие, защото само пет минути още щяха да минат и щяхте да видите кокаляците ви да стърчат от месата на краката. Отговаряй нататък! Християнин ли си?

— Да.

— Това признание те погуби, защото да си един прокълнат от Аллах гяур, е по-лошо от всичко друго, в което още си се провинил. Знаеше ли, че християнинът рискува живота си, ако пристъпи в тукашната околия на святи места?

— Да.

— И това не те възпря да дойдеш насам? Така неотвратимо си станал жертва на желанието за престъпления, като си го следвал по своя воля дотук, където животът ти само като на християнин не е сигурен нито миг! На този свят те очаква един ужасен край, а в отвъдния — проклятието на цялата вечност, защото мъстта на Аллах е страшна. Той никога не прощава!

— Откъде го знаеш?

— Корана го казва.

— Корана казва тъкмо обратното!

— Какво можеш да знаеш ти, гяурът, за Свещената книга на правоверните?

— Тази книга казва в 110 сура: «Тогава възхвали твоя Господар и търси опрощение от Него, наистина Той всеопрощаващ е.»[203] Ти май не познаваш сурата.

Оня отметна глава, вторачи се изненадано в мен за известно време и викна после гневно:

— Мълчи! Един вярващ син на Пророка трябва по-добре да познава неговата книга от теб, християнина. Каквото ти казваш, е лъжа, трябва да е лъжа, защото вие почитате Иса, който е син на неистината!

— Син на неистината? Вземи си думата назад, защото така позориш собственото ви учение.

— Кучи син! Не ме оскърбявай! Докажи каквото каза!

— Вземи Корана и отгърни на сура 19. Ще прочетеш: «Ето, това е според Словото на Истината Иса, синът на Мерием, в когото те се съмняваха!»[204] И ти окачествяваш този, когото вашето Откровение нарича истинен, като син на неистината?

— Мълчи! — сопна ми се оня.

— Няма да мълча! Не е необходимо да защитавам моята вяра. Тя е толкова прекрасна и извисена, че не се нуждае от слабите ми слова. Но тук стоят множество мюсюлмани, които спокойно търпят твоето позорене на исляма. Идеш ли в джавеми[205] и медарис, то ще чуеш, че Исус ще се спусне в Съдния ден, за да съди живи и мъртви! И него, когото ислямът нарича Повелител на Съдния ден, смееш да наричаш син на неистината? Дали това оскърбление на исляма не е основано на факта, че ти си привърженик на Суна, докато Шиа учи истината?

Този въпрос бе, така да се изразя, един реторичен удар от моя страна, който предприех, понеже повечето от присъстващите бяха шиити. Въздействието се прояви незабавно в одобрително мутолевене. Окуражен от това, аз продължих:

— Ти ме нарече кучи син и прокълнат от Аллах християнин. За кучия син ти прощавам. Къде обаче е писано в Корана или може да се прочете в някой от неговите тълковници, че Аллах е проклел християните? Къде е вписано, че сме неверници, че сме езичници? Мохамед ни дава, понеже вярваме в същия бог, не всичките седем небеса, наистина, но все пак едно. Кои са същинските врагове на исляма? Ние християните или вие самите? Кой ви разедини? Да не би ние? Кой се кара заради Али, халифа, и от чия ръка бе убит Хюсеин? Християните ли бяха това, или мохамеданите?

Сега се надигнаха толкова многобройни акламации, че санджаки схвана — не бива да допусне да се продължава по този начин. Той скочи, изхвърли отбранително ръце във въздуха и извика:

— Кой ти заповяда на теб, християнина, да говориш за свещения ислям? Ние сме се събрали тук, за да проведем съд над вашите безобразия, вие сте обвиняеми. Ти нямаш право да говориш без мое разрешение, ами си длъжен само накратко да отговаряш на моите въпроси!

— А ти — отвърнах аз — не ме оставяш да продължа, защото се страхуваш от присъстващите изповедници на Шиа. Казвам ти, ако един християнин дойде в околностите на Мешхед Али или Кербела, то в това не може да се види нищо особено, защото за шиитите той е един безразличен мъж, чието сърце не е свързано нито с Абу Бекр, Оман и Осман, нито с династията на Омайядите, и не е виновен също за трагичния ден на Кербела. Стъпи ли обаче един сунит като теб по тези местности, то това е оскверняване на светите места, защото той принадлежи към тези, които навремето проляха кръвта на Хюсеин и лишиха неговия баща от правото на непосредствени наследници на Пророка. Затова мислех, че не върша грях, като идвам насам, и затова съм убеден, че за разумните следовници на исляма моята вяра няма да бъде причина да се държат враждебно към мен.

Тогава от мястото си стана един от заседателите — сребровлас старец, облечен изцяло в коприна, и вдигна ръка в знак, че иска да говори.

— Този християнин изрече думи, които прозвучаха като тези на един истински вярващ, и аз заявявам, че ги дарявам с моето одобрение. Такива думи не изговаря един убиец. Аз чух, че той е вникнал в дълбината на Корана. Който е сторил това, той не бива да бъде наричан гяур, защото неговата душа се е сродила с нашите, тя ни е срещнала в свещените сури. Ако той говори и като обвиняем, както говори като християнин, то трябва да го пуснем да си върви така свободно, както дойде при нас.

Той седна отново. Този мъж беше, както узнах по-късно, богат индиец, потеглил за Хиле, за да изживее последните си дни в близост на Кербела и Неджеф Али, без да бъде изсмукан там от мохамеданското духовенство до последната рупия. Зад нас и от двете страни чухме да се извиква «афак, аферим» и «йислоха»,2 одобрителни слова, удостоверяващи, че той не е единственият, който не споделяше мнението на санджаки.

Служителят направи смутена физиономия. Личеше му, че търси думи, ала за момента не намира никакви. Тогава на помощ му дойде персиецът, като обяви високо:

— Ние не се намираме тук, за да спорим за Корана и неговите тълкувания, а за да проведем съд над убийци, контрабандисти и крадци. Какви възгледи има този християнин за Суна и шиа, не му е тук мястото да ги излага. Ние си имаме работа с престъпленията, които той е извършил със своя съдружник, и не бива да се оставим да ни заслепи със своите познания по сурите. Аз те моля, о, паша, да наредиш да дойдат ханджията и нараненият гхазан, които ще докажат вината на двамата обвиняеми.

Този човек се държеше изцяло така, сякаш беше член на махкеми, а случаят по никой начин не беше такъв. Аз запазих забележката си по този въпрос за по-късно. Бяха изпратени хора. Докато дойдат свидетелите, Халеф запълни това време с подмятания за отделните личности. Те често биваха толкова комични, че се изсмивах с глас, от което санджаки и особено персиецът изпаднаха в гняв, но без да му дадат словесен израз. Най-сетне двамата споменати бяха доведени от кол агаси и разпитани от председателстващия. Те представиха хода на събитията извънредно неблагоприятно за нас. Ако зависеше от техните лъжи, извъртания и разкрасявания, то действително нямаше да можем да разчитаме на никакво снизхождение.

След като бяха дали показанията си за произшествието в двора на менсила, те разказаха също залавянето ни във вчерашната вечер и последвалите го събития. И тези неща представиха по такъв начин, че наистина не се искаше много сила на въображението, за да бъдем сметнати за съюзници на контрабандистите. С голямо удоволствие чухме после как персиецът си даде труда да извлече от изложените от тях пунктове непоклатимото доказателство, че сме контрабандисти.

— Знае се — каза той, — че контрабандата се върти в грандиозен мащаб и затова както шах-и-шахът, така и падишахът губят колосални парични суми. Хората си държат ден и нощ очите отворени, за да открият по какъв път и по какъв начин биват прекарвани насам и отвъд големите количества стоки, ала всички усилия и бдителност досега бяха напразни, защото на никого не бе дошло на ума, че нишките не могат да бъдат открити единствено защото те се съединяват в ръката на един чужденец, един християнин. И когато сега най-сетне ни се удаде благодарение на вчерашното произшествие, за което пак той е виновен, да заловим него и най-опасния от хората му, не бива в никой случай да се оставим да ни подведе с изврътливата си реч, а да принудим и двамата чрез бастонадата да си признаят всичко. Това е моето мнение, а който е на друго гледище, за мен той е един изменник на правосъдието.

Това беше безсрамно! Този човек самият бе предводителят на контрабандистите и като такъв трябваше да е убеден в нашата невинност. Въпреки това той дръзваше да обърне нахално пиката и същевременно да ни гледа открито в очите. Де да знаеше само, че го познаваме по-добре, отколкото си имаше представа! С какво удоволствие бих му хвърлил доказателството за моралното му падение, ала тъкмо чрез това щях да направя невъзможно провеждането на един решителен удар срещу него. Персиецът можеше да бъде предупреден и от най-малкия намек от моя страна, а после щеше така да ми се измъкне, че да не мога да го заловя. Аз следователно се задоволих само да го гледам спокойно ухилен и когато свърши, казах на санджаки, че кол агаси ще удостовери нашата непричастност към контрабандистите.

Амуд Махули веднага изяви готовност. Той описа следите, обясни с тяхна помощ, че само нашите разследвания са ни отвели до огньовете на контрабандистите, и накрая заключи със сполучливата забележка:

— Те ми дадоха думата си да не бягат и макар да можеха много лесно да си заминат, не го сториха. Един контрабандист не би удържал подобно обещание, а фактът, че яздиха дотук без всяка принуда, трябва да ни послужи като доказателство за тяхната невинност.

Амуд си свърши добре работата, но пък и после ме погледна с поглед, който ясно питаше: «Ти можеш да бъдеш доволен от мен, ама ще включиш ли и речта ми в доклада си до сераскера, а?» Кимнах му утвърдително и после трябваше да насоча вниманието си към наместника, който се обърна разгневен от благоприятните за нас показания на кол агаси към неговия началник, полковника:

— Какво ще кажеш за това, о, миралай, че твоят подчинен се осмели да защити и обяви за невинни тези вече напълно изобличени престъпници? Надявам се, че ще го накажеш за тая работа!

Полковникът, който веднъж вече се беше намесил в наша полза, се показа и сега справедлив.

— Амуд каза като свидетел онова, което смята за правилно. Как можеш да искаш да го накажа за това?

— Аз ти го заповядвам!

— Ти нещо се заблуждаваш относно пределите на твоята власт. Ти си управител на тоя санджак, а аз съм командир на моя полк. Аз съм задължен да ти оказвам военна подкрепа в определени, точно предписани случаи, но взаимно нищо не можем да си заповядваме. Кол агаси свидетелства, както му повеляваше съвестта. На негово място аз щях да сторя същото.

— Ама ти трябва все пак да съзнаваш, че Амуд защити виновните! Беше доказано, че двамата обвиняеми са виновни за смъртта на един човек и строшаването крака на друг, по-нататък, че са контрабандисти и вчера при своя забранен занаят са извършили едно крещящо до небето осквернение на трупове. И, трето, доказа се, че край Тигър са нападнали, ограбили и измъчвали няколко души. За мен е непонятно как може човек да говори тук в тяхна полза!

— Действително ли е доказано всичко това?

— Та нали го чу!

— Позволи ми да съм на друго мнение! За да бъде един обвиняем изобличен, май трябва преди всичко да бъде разпитан, нали?

— Че аз го сторих!

— Не.. Ти зададе въпроси, но това не беше разпит. Не беше снет нито даже мазбата[207]. Ти знаеш също така добре като мен, че разпит без мазбата е само един обикновен разговор и следователно не е валиден. Писарят седи тук, но перото му е сухо. Той още не го е топнал в мастилото. А пък предписанието е всички ние да подпишем тази мазбата, ако разпитът трябва да има валидност. Впрочем аз нито видях да се представя някакво неоспоримо доказателство, нито чух някакво признание от обвиняемите. Също искам да ти обърна внимание, че само махкеми в своята цялост може да решава за вина или невинност, ти сам — не. Ние седим тук не като неми слушатели, а сме се събрали да раздаваме право под твое председателство!

Изявлението звучеше остро. Този офицер притежаваше чувство за чест. Само защото това чувство бе оскърбено ли се заемаше с нас? Или редом с него съществуваха и лични причини, каращи го да възрази? Докато говореше, забелязах по лицето му особен израз, а и погледите, които плъзгаше към нас, бяха странни.

Санджаки не можеше да си обясни упреците на другия. Той напусто се бореше с досадата си и избълва гневно:

— При необичайни случаи, като настоящия, аз имам правото да прибягвам и към необичайни средства. Тези хора ще бъдат наказани.

— Ако бъдат изобличени!

— Аз ги изобличих!

Миралаят се засмя полугласно на себе си.

— Те няма да бъдат наказани, все едно дали вината им ще бъде доказана, или не.

— Звучи неясно. Говори по-разбираемо!

— В такъв случай ще бъда по-ясен, тези двама мъже няма да се оставят да бъдат наказани.

— Не те разбирам!

— Погледни ги! Имат ли вид на такива, които ще допуснат да правиш с тях каквото ти е угодно?

— Машаллах! Те веднага ще направят други сурати! Понеже ти го изискваш, ще проведа редовен разпит и ще наредя да изготвят мазбата. Всеки въпрос и всеки отговор ще бъдат записвани и ако мискините отговорят само на един-единствен въпрос отрицателно, ще получат без милост бастонадата.

— Те нали ще слязат от седлата?

— Длъжни са!

— И кой ще се осмели междувременно да държи конете им?

— Те ще бъдат сега-засега изгонени. Нека бягат накъдето си щат, стига само да останат тук в двора. И тъй, започваме!

И крайно време беше наистина. Защото това досега бе само детинщина. Кятибът[208] натопи със смръщено чело и важна физиономия перо в мастилото, а председателят им подхвърли за втори път страховития въпрос:

— Убийци ли сте? Съветвам ви веднага да си го признаете, инак без бавене ще бъдете стегнати там в каишите!

При тези думи той показа «камилата на болките». Аз отбих несмутимо:

— Хамдулиллах! Най-сетне, изглежда, майтапът се свърши и започва сериозното! Ето защо те питам, ти присъствал ли си някога на разпит?

— Откачен ли си? На мен да задава такъв въпрос!

— Няма причина да се учудваш. По-скоро ние имаме всички основания да се чудим, че искаш да провеждаш разпит, без да знаеш какви въпроси трябва най-напред да поставиш.

— Какви въпроси? — прогърмя той към мен.

— Преди всичко нали трябва да знаеш кои сме!

— Аз си го знам, вие сте убийци!

— Забранявам ти да ни наричаш така! Ти нямаш право да си служиш с този израз, преди да се докаже, че го заслужаваме. Ако не знаеш какво се…

— Мълчи! — заповяда ми оня. — Ако ме оскърбиш, ще получиш толкова много удари, че…

— Тихо! — пресякох го аз много енергично. — Сега най-сетне говоря аз и ти си длъжен спокойно да слушаш, докато свърша! Давам ти дума, ако още веднъж ме прекъснеш, без да си бил запитан от мен, ще те съборя от стола и ще те стъпча под копитата на коня си! Ти искаш да ни осъдиш, без да си питал кои сме. Аз обаче те питам кой всъщност си ти? Да не би да си тукашният санджаки? Ако беше това, щеше да притежаваш поне малкото познания, които се искат за воденето на един обикновен разпит. Но понеже ти от тая работа нищо не разбираш, считам те за всичко друго, само не и за един толкова висш служител. Какво ще стане с империята на падишаха, ако той допусне провинциите му да се управляват от такива некадърни хора! Та докажи ми значи кой и какъв си, преди да изискваш да отговаряме на твоите въпроси! Тъй, засега свърших. Сега можеш да заговориш и ти, докато започна отново!

Наоколо владееше дълбока тишина. Такова нещо още никога не се бе случвало на тези хора. Един християнин, обвинен в няколко престъпления, се осмеляваше тук пред махкеми и посред едно шиитско население да говори по този начин с най-висшия чиновник на санджака! Последният лично бе като поразен от удар. Той изпелтечи няколко думи, които не разбрах, и ето защо продължих:

— И ако въпреки всичко пък си санджаки, то те приканвам да ми съобщиш на първо място пред какъв съд се намираме. Наше основателно право е да го разберем и ние нямаме ни най-малко желание да се откажем от него. Шерийе[209] ли е той, или нисамийе[210]? И ако е нисамийе, трябва отново да знаем дали имаме пред себе си хукук-мехкемеси, джеза-мехкемеси или тиджарет-мехкемеси.[211] Та давай значи отговор! Говори!

— Джеза-мехкемеси е — отвърна оня кратко, понеже още не можеше да преодолее слисването си.

— Следователно членовете не са назначени от министъра на правосъдието, а са избрани тук от вас самите. Кой от вас е християнин?

— Никой.

— Никой? А вие все пак знаете, че съм християнин! Един съд, на който бих бил длъжен да се подчиня, в случай че бях жител на Хиле, трябваше да е съставен от мюсюлмани и християни. А сега ти признаваш, че сте само мохамедани! Ти си знаел, че нямате никакви законни права над мен, и въпреки всичко си ги присвои! Ти запрати в лицето ми изрази като кучи син, проклет християнин, контрабандист, убиец, а си знаел, че дума не можеш да ми кажеш или заповядаш! Аз ще се оплача на умуру адлиех ве мезхебих назарети[212] и ще му съобщя що за санджаки е поставил тук в Хиле! Но несправедливостта е много по-лоша, защото аз съм чужденец, чуждоземец. Като такъв подлежа само на юрисдикцията на моето отечество и вие би трябвало да се обърнете по това дело към сефарет[213] или канчеларийе[214] на моето правителство. За да избегнеш това и за да можеш да ме осъдиш без всякакво право, ти предпочете хич да не ме питаш кой съм и откъде съм. Сега те разбирам. Но ти тежко ще се разкайваш за постъпката си, защото моят нарджийе назарети[215] ще подири на вашия сметка за противозаконията и оскърбленията, които тук изтърпях, а после ти добре ще узнаеш какво означава не само да наречеш един поданик на моето отечество и моя кайзер кучи син, защото е християнин, но и действително да се отнесеш към него като към бездомен пес! Аз отново свърших и ти разрешавам и ти да кажеш една дума.

— Как се казваш и кое царство е отечеството ти? — попита той.

— Името ми е…

— Стой! Нека аз да говоря вместо теб! — прекъсна ме тук миралаят, който бе следил с най-голямо внимание думите ми. После се надигна от възглавницата си и извика високо:

— Този чуждоземен мъж се нарича Кара Бен Немзи ефенди. Той произхожда от прочутото царство Алмания, чийто кайзер е приятел на великия господар, и винаги се е заемал с любов и доброта с бедните, угнетените и безпомощните в нашата страна, без да взема под съображение, че те не са от неговата вяра. Той не познава страха, не се бои от никаква опасност и от никой враг и разсъдливостта му е също толкова голяма, колкото силата и храбростта. А неговият придружител, когото виждате тук, никога не се отделя от него и участва във всичките му дела. Името му е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.

— Как? Ти ни познаваш? Ти ме знаеш? Известно ти е даже цялото ми име, което в действителност бих могъл още повече да удължа? — запита Халеф зарадван.

— Да, познавам ви. Ей затова преди малко твърдях, че в никой случай няма да допуснете да ви накажат. Защото вашата воля ви придава крила, а гневът ви пробива дупки в дуварите.

— Но аз не си спомням за теб. Къде си ни срещал?

— Видях ви там горе сред планините на йесидите. Оттогава мина вече много време. Тогава аз бях още мюлазим[216] и се намирах във войската, командвана от миралай Омар Амед. Той беше голям урсуз и много калпав човек, за което намери смъртта си в огъня. Вие бяхте наблизо и видяхте как пир Камек, върховният будител на поклонниците на дявола, скочи с него в пламъците на кладата, при което и двамата изгоряха.[217] Сетне Кара Бен Немзи посредничи за сключване на мир между нас и йесидите. Едва тогава узнахме какво ви дължим. Ние бяхме обградени отвсякъде и никой нямаше да се измъкне жив, ако ефендито не се бе застъпил за нас. Това тръгна да се разказва от уста на уста и всички ви обикнахме. Чухме също така и всичко, което преди туй бяхте сторили и преживели. По-късно, когато бях прехвърлен в Керкук и после в Сюлейманийе, често слушах пак да се приказва за Кара Бен Немзи и неговия Хаджи Халеф Омар, за вашите коне, пушките и делата ви при бедуините на Джезирех и кюрдските племена от планините и долините. Бях горд, че ви познавам, и все ми се искаше отново да ви видя. Днес това мое желание се изпълни и можете да си представите колко се радвам. Много ми се иска да ви се отблагодаря, задето навремето ни спасихте живота, но за съжаление аз не съм санджаки на Хиле, а само един командващ полк. Ако мога обаче да ви окажа някоя услуга, то моля да ми го кажете без колебание. На драго сърце ще сторя каквото пожелаете. Сега позволете да отбележа нещо. Аз съм член на махкеми и като войник съм поел задачата да не допусна да избягате. Трябва да съблюдавам задълженията си. Но във всичко, което стои извън тях, ще ви окажа моята помощ и закрила, макар да съм убеден, че Кара Бен Немзи и хаджи Халеф не се нуждаят от подобна закрила, дори и наглед да са пленници.

Тази среща с миралая за мен беше един толкова често преживяван случай на доказателство, че всяко добро дело няма необходимост от незабавно възнаграждение от ответната страна, защото е предопределеност от Бога такива деяния съвсем от само себе си да намерят по-късно отплата. Впрочем полковникът явно бе кадърен офицер, за да бъде повишен от онова време от мюлазим до миралай.

Той, както вече споменах, бе говорил толкова високо, че всички го чуха. Ефектът от думите му беше благоприятен за нас. Като виждах приятелски отправените към нас погледи, изобщо не можех да си представя, че в качеството си на «прокълнат от Аллах християнин» се намирам сред фанатизирани шиити. Вероятно опасността от тяхната нетърпимост към чужди вероизповедания бе намалена от факта, че преди малко бях споменал така доброжелателно Шиа и същевременно бях намекнал за верската омраза на сунитите. После държането ми спрямо санджак беше нечувано. То беше, склонен съм да кажа, едно зрелище, което бе събудило най-живо съпричастие към носителя на главната роля — хората забравяха иновереца и виждаха в негово лице само храбрия мъж. Към това се добавяше също, че областният беше сунит, следователно необичана личност. Мъжете тайно злорадстваха за скастрянето, което го споходи. А когато сега миралаят прояви такова топло отношение към нас, настроението стана още по-приятелско. Видях дори как старият индиец ми кимна с усмивка на задоволство.

Съвсем иначе, наистина, се държаха санджаки и персиецът. Те бяха вбесени от благоприятните показания на полковника и си шепнеха помежду си. Забелязах, че контрабандистът наставляваше служителя как да се държи, за да постигне все пак намеренията си. Оня приемаше предложенията на съветника си. Цялата работа явно включваше някакво тайно споразумение, защото той му подаде ръка, както човек скрепява обещание, и после отново взе думата:

— В настоящото дело настъпи поврат, който изисква промяна в процедурата. Ако миралаят ми беше казал, че познава обвинението, то поведението ми още от самото начало щеше да е друго. Двамата мъже доказали ли са навремето с представяне на своите документи, че наистина са тези, за които са се представяли?

— Не — отговори полковникът. — Те бяха известни като Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар и така биваха наричани.

— Ти може би по-късно си видял паспортите им?

— Не. Но заявявам, че те са хората, за които ги считам.

— За мен това не е достатъчно. Понеже единият от тях твърди, че бил християнин и поданик на чужда държава, а това може да е само за да избегне нашето правосъдие, се изисква най-голяма предпазливост и добросъвестност. Аз съм длъжен да видя книжата!

— Книжа? — ухили се Халеф. — Мислиш ли, че аз, свободният бедуин и шейх на племето си, ще взема да ти мъкна паспорт, когато тръгна някъде на езда?

— Виждаш, че тук се нуждаеш от такъв!

— Кой да ми го издаде? Към коя инстанция трябва да се обърне един независим бен араб в този случай? Такава няма. И ти казваш, че тук съм се нуждаел от паспорт? Защо и за каква цел?

— Защото стоиш пред съд, който трябва да знае кой си.

— Погледни гхазаи там! Той също стои пред съда дори като свидетел. Показа ли ти той някакъв паспорт?

— Това не е нужно, защото ханджията го познава.

— Видял ли е някой паспорта му?

— Това е без значение!

— Машаллах! Миралаят ни познава, а ти не му вярваш. Някакъв си прост мъж там обаче даряваш с доверие! Единият е съдържател, обикновен варяч на кафе, но пък другият — висш офицер! Ако бях на мястото на миралая, щях за това оскърбление да си разменя някоя много сериозна приказка с теб!

Тогава Сефира, макар тези думи да не бяха отправени към него, се изстреля от мястото си и викна гневно:

— Възможно ли е един обвиняем да си позволява на това място, сиреч пред тези, които го съдят, подобни оскърбления? С това той си заслужи бастонадата, която мигновено трябва да му бъде въздадена!

Халеф посегна към камшика. Канеше се да извърши непредпазливост и ето защо го преварих, като отвърнах на персиеца:

— Кой всъщност си ти, че си позволяваш да вземаш Тук думата? Към местния махкеми ли се числиш, или си поне жител на тоя град? В този случай вмешателството ти би било донейде извинено.

— Кой съм аз, не те засяга! — отговори той презрително.

— Аз ще ти докажа, че ме засяга много повече, отколкото си мислиш. Ние нямаме ни най-малко желание да позволяваме да се намесва в тази работа човек, чието място е съвсем другаде, а не до страната на най-висшия служител на санджак Диванийе!

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ще го узнаеш, когато пожелая. Засега искам само да питам санджакията на Диванийе дали самият знае какво трябва да върши и Отрежда, или се нуждае от опекун, който да говори и действа вместо него!

— Мълчи! — сопна ми се санджаки. — Този мъж е мой приятел и аз му разрешавам да говори когато си поиска!

— Какво ти му разрешаваш, в случая не важи. По-важното е, че аз му забранявам да се меси в нашето дело. Аз съм християнски европеец, а моят придружител е свободен хаддедихн; вашият махкеми следователно няма власт над нас. И ако ви отричам правото да ни съдите, то толкова по-малко ще допусна някакъв келеш, който дори не е от страната, ами от Фарзистан[218], да се осмелява да проявява грубост и да ви насъсква срещу нас. Ако ти не сметнеш за свой дълг да му забраниш това, аз ще се наема да му затворя устата!

— Аллах! Как смяташ да подхванеш тая работа?

— Ще си покаже веднага щом се осмели отново да ни оскърби. Само от желанието ми зависи да се явя пред очите ви не като обвиняем, а като тъжител. Преди всичко не признавам вашата компетентност.

— Тогава докажи, че си франк!

— Нищо по-лесно от това!

Приближих коня до него, извадих трите паспорта, дадох му ги и върнах врания на предишното му място. Оня разгърна документите един след друг, прочете ги и грижливо проучи печатите и подписите, но без да им окаже предписаното уважение. После разочарованието ясно пролича в гласа му.

— Вярно е! Той е този, за когото се представя, и с него трябва да се занимае християнски съдия. Не мога да сторя нищо друго, освен да го изпратя в Багдад.

— Точно така! — вметнах аз. — И първата ми работа там ще бъде да засвидетелствам, че си отказал дължимата почит на султанския подпис и печат. Види се, аз като християнин и чужденец познавам далеч по-добре задълженията си от самия теб! И тъй като сега си убеден кой съм, представям ти известния надлъж и шир Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Надявам се никой няма да се осмели да се усъмни в истинността на моите думи!

Тогава Сефира се намеси бързо:

— Аз се съмнявам в тях! Тези паспорти са фалшиви. Той иска по тоя начин да се измъкне от справедливото наказание. Трябва да ги скъсаме, незабавно да ги накъсаме. Тогава той ще ни принадлежи и нищо няма да може да направи срещу присъдата на махкеми. Дай ги тук, дай ми ги!

Посегна и ги изтръгна от ръката на санджаки. Грамотите се намираха в най-голяма опасност. Не биваше нито миг да се бавя със спасението им. Измъкнах рязко револвера и го насочих към Сефира.

— Пусни ги на земята незабавно! Веднага щом другата ти ръка посегне към тях, ще я раздробя!

Персиецът държеше документите в лявата ръка. Само с нея не можеше да ги скъса, за тая цел беше необходима и дясната.

— Ти няма да стреляш по мен пред махкеми! — ухили се той. — Гледай само как ще се разлетят парчетата!

Посегна с другата ръка и аз тутакси дадох изстрела. Оня изтърва книжата, нададе крясък, изхвърли ранената ръка нагоре и скочи към мен. Един рязък натиск на коленете ми… жребецът направи скок към него и го събори. В следващия миг се бях смъкнал от седлото, вдигнах с лявата ръка паспортите, ударих с дясната Сефира с ръкохватката на револвера по главата, от което той — беше се полу-изправил — отново се сгромоли и веднага се метнах пак на моя Асил Бен Рих.

Достопочтените членове на махкеми бяха наскачали като изхвърлени от пружини. Крещяха ужасени от моето злодейство, докато полковникът неколкократно извика «Аферим!»[219].

Зяпачите също надигнаха врява. Възникна суматоха, която не биваше да се оставя да отмине неизползвано.

— А сега да се махаме, Халеф, да се махаме!

Като подхвърлих тези думи на хаджията, врязах коня в оживено ръкомахащите и викащи един през друг хора. Той ме последва веднага. Препуснахме в галоп през двора към предварително набелязаното от мен място. Беше истинско блаженство с каква лекота, преодоляхме дувара и се озовахме на улицата, която беше тясна, но скоро излезе на една по-широка. После поехме бързо през града, докато го оставихме зад себе си, и се намерихме на познатия път за Багдад. Тогава Халеф рече:

— Защо толкова бързаме, сихди? Който язди атове като нашите, не може да се опасява, че някой ще го настигне!

— Това е вярно, но аз искам да създам впечатлението, че сме радостни, дето сме загърбили Хиле, и дори не мислим някога отново да дойдем насам.

— Нима искаш да се върнеш?

— Разбира се!

— Хамдулиллах! Досещам се за причината и знам какво гласиш.

— Какво?

— Ти продупчи с куршум ръката на Сефира. Но това не е достатъчно, ти искаш и по-нататък да си видиш сметките с него. Правилно ли е предположението ми?

— Да.

— Тогава ще ти призная, че твоето решение сякаш идва от собствената ми душа. Персиецът се усъмни в нашия кураж. Ние ще му докажем, че притежаваме от тоя дар на Аллах повече, отколкото той някога е познавал!

— О, на мен ми е безразлично дали ще ме смята за страхлив или смел. Но ми се иска да покажа на махкеми и особено на санджаки на кого е мястото пред съда — на персиеца или на нас.

— Как, сихди? Ти отново искаш да свикаш махкеми?

— Да.

Тогава той накара коня си да направи скок и заликува с просияло лице:

— Каква наслада, какво блаженство! Ей това е то, което най-обичам, и което ми е най по сърце. Уважение трябва да добият те, уважение към мен и теб! Да осъзнаят трябва те, че както качествата на нашите достойнства, така и достойнствата на нашите качества те никога не могат да достигнат! Те трябва да стигнат, че ние притежаваме една безпримерност във всички несравнимости, пред които враговете ни тънат в праха. Аз ще ги приканя поне един човек да ми посочат, комуто Аллах е дарил толкова много и такива великолепни дарби на тялото и духа както на нас! Те трябва в най-дълбоко смирение и покорство…!

— Стига, Халеф! — прекъснах го усмихнато. — Ако те оставя да говориш по тоя начин, ще се направиш по-извисен и от Аллах. Припомни си вдъхващото благоговение величие, с което вчера вечер се изтърсихме от тухлените руини и попаднахме в ръцете на асакерите, и сигурно ще се оцениш в по-малко достойна за възхищение светлина.

— О, сихди, хич не ми напомняй за това падане! Да не би аз да съм строителят на Вавилон? Виновен ли съм, че тухлите се клатеха? Ти твърдиш, че ме обичаш, пък си толкова несправедлив спрямо мен! Ти също падна, но аз упреквам ли те нещо? Не е ли това доказателство, че моят разсъдък притежава повече образованост на сърцето от твоя? Но аз не искам да те наскърбя, защото съм твой верен приятел, и като такъв те съветвам никога да не предприемаш катерене като вчерашното!

— За съжаление, се съмнявам дали ще мога да последвам този добър съвет.

— Защо?

— Защото сега ще се върнем при Бирс Нимруд и там вероятно ще падне още по-голямо катерене от вчера.

— По кой път смяташ да идеш дотам? Да не би обратно през града?

— Не. Ще трябва да прехвърлим Ефрат.

— С плуване?

— Може би. Ако имаме възможност да си построим сал, ще го сторим.

— А кога ще тръгнем обратно?

— Засега още не. Сигурно ще бъдем преследвани и затова трябва да дадем вид, че искаме час по-скоро да стигнем в Багдад. Ето защо е необходимо да се мернем за кратко в близкия хан и след него да пояздим още донякъде. Нашите преследвачи вероятно ще стигнат до този хан, но като разберат каква преднина сме спечелили, ще поемат обратно. Така че трябва да бързаме, макар да няма от какво да се страхуваме.

[206 афак, аферим, йислоха — арабски одобрителни възгласи — б. нем. изд.]