Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

В официалните кръгове на Петербург Николай Лаврентиевич Кладо се считаше за познавач на задграничните теории на Мехен и Коломбо и адмирал Скридлов, който беше далече от теориите, отначало не знаеше къде може да настани този капитан втори ранг с неговите мисли за „завладяването на океана“. За Кладо беше създаден специален отдел към щаба, нещо като килията на летописеца Нестор. Той започна да се води „редактор“ на материалите за бойните действия на владивостокските крайцери. Кладо отдавна усвояваше темата „Борбата между брега и флота“. Според него „замяната на платноходните кораби с парни не е променила нищо“, защото както и по-рано „височайшите предписания“ не се изпълняват, а се пренебрегват. Царете, твърдеше Кладо, направо са се измъчили, горките, да усъвършенствуват флота, а личният му състав съвсем не иска да възприеме идеите, произтичащи от висините на монаршеския престол.

На моряците им беше трудно да спорят с човек, който сипе цитати от никому неизвестни автори и знае наизуст учебниците по стратегия на Хенри Леер… Скридлов също не искаше да рита срещу ръжена.

— На мене ми го натресоха — казваше той на Безобразов. — Кладо се въртеше край височайши особи, четял им там нещо… по разни въпроси!

На адмиралите беше ясно, че Кладо ще се задържи към щаба до първия орден, след което ще се изпари. Игор Житецки вече съумя да се хареса на Безобразов с безочливата си критика към Райценщайн:

— Даже ми е неловко да си спомням, че съм работил при този недостоен човек. Затова пък сега бригадата крайцери просто се съживи. Какъв ентусиазъм! Какъв боен дух! Всички горят от желание да проявят своите най-добри качества като патриоти…

Безобразов не пое риска да присъедини мичмана към флагманските офицери, но го препоръча в отдела на Кладо, който каза на мичмана:

— Аз съм чел лекции на членове на императорската фамилия, но бидейки човек с прогресивни възгледи, никога не съм се гнусял и от редовата публика. Приобщавайте се и вие към това благородно дело…

Житецки се появи в гимназиите на Владивосток с лекции на тема „Династията на Романови и значението на руския флот за Русия“. Началото на неговите лекции не беше сложно:

— Първият руски кораб „Орел“ е построен при цар Алексей Михайлович, но Стенка Разин избил всички матроси, а самия кораб запалил. Квинтесенцията е следната: руските монарси винаги са се грижили за създаването на флот, докато изостаналият руски народ не е обичал флота и се е спасявал от морето, като си стоял на сушата…

На 28 май бригадата вдигна котва. Преди похода Скридлов събра капитаните първи ранг, които командуваха заминаващите крайцери. Пред него се явиха от „Гръмобой“ — Николай Дмитриевич, от „Русия“ — Андрей Порфириевич Андреев, от „Рюрик“ — Евгений Александрович Трусов. Хора опитни, сериозни, умни, които добре си знаеха цената.

— Сега, чак сега — каза им Скридлов — мога да ви съобщя, че вие отивате към най-гадното място на света — към остров Цушима, а Камимура е закарал своите крайцери към Елиот в Жълто море, за да укрепи ескадрата на адмирал Того…

Скридлов е грешал за дислокацията на японския флот. Но затова пък е казал правилно, че от Шимоносеки или от Сасебо скоро ще излязат японските кораби, возещи тежки обсадни оръдия за разгрома на фортовете в Порт Артур. Възможно е да бъде транспортирана и гвардията на японския император в районите около Квантун.

— Желая ви успех. В края на операцията ще предадете отчетите за своите бойни действия във военноморския отдел към щаба.

— На кого? На вас?

— За редактиране — умърлушено отговори Скридлов.

Насрещните вълни подмятаха върху гребена си „Рюрик“ и го пускаха меко, като хубави ресори. Целта на внезапното нападение, която вече им бе разкрита, вълнуваше хората в екипажите:

— Отиваме на най-мръсното място — към Цушима…

Крайцерите се движеха с добра скорост и през деня на 1 юни минаха покрай мрачния и безлюден Дажелет. В кубриците навиваха грамофоните, огнярите слушаха как „две Акулки в люлка се люлеят“, от палубите на комендорите сърцераздирателно страдаше циганката Варя Панина:

В каюткомпанията сервираха масата за обед. Плазовски каза:

— На път за Цушима винаги е неприятно да се мисли за смъртта.

— А защо така? — предизвикателно попита Юрий Маркович, като се обърна към лейтенант Иванов XIII: — Тринадесети, изкажете едно непредубедено мнение за геройската смърт.

— С голяма радост — отговори онзи, разгъвайки салфетка на коленете си, сякаш се настаняваше за дълго в някакъв ресторант. — Най-лесното нещо е да умреш като герой. Не се иска много ум. Можеш да завържеш пепелянка около врата си вместо вратовръзка. Или да погалиш бясно куче. Сигурен съм, че в некролозите ще бъде написано: „Загина геройски, презирайки опасностите…“ Какво още, Юрочка?

Вторият барон на „Рюрик“ (след Кесар Шилинг) беше хубавичкият като момиче лейтенант Курт Щакелберг, произхождащ от курландско семейство. На него не му харесваха тези подигравки:

— Господа, в компанията на Скарамуш, д’Артанян или Сирано дьо Бержерак вероятно щяхте да се чувствувате на седмото небе. Обаче според пресмятанията на щурманите още утре през нощта ще преминем край Цушима и адмирал Камимура с един удар може да даде хубава тема за нашите некролози…

От мостика слезе лейтенант Зенилов (миноподривник).

— За какво става дума? — попита той. — Нашите телеграфи вече започнаха да ловят разговорите на японските крайцери. Небесният ефир пука като сланина в тиган… Минавайки край Дажелет, сме свикнали да мислим, че той е безлюден. Но къде е гаранцията, че от Дажелет не са ни проследили японците и сега съобщават за това в своите бази?

— Камимура е в Жълто море — мрачно оповести Салов, гледайки как над главата му се люшка клетката с пернати.

— Сигурен ли сте, щурман? — попита го Солуха.

— Така твърдяха в щаба на Скридлов… Зенилов улови плъзгащата се от клатенето чиния.

— Като стоиш на „Светланска“, много неща ще научиш…

Свещеникът Алексей Конечников не беше ловък като офицерите и изцеждаше расото си, мокро от разляната по него супа:

— Изостави ни майчицата закрилница…

През нощта срещу 2 юни Панафидин видя японските брегове, плъзгащи се като мираж покрай хоризонта. Преминаха Цушима благополучно. Нощта беше топла. В каютите имаше отвратителен задух.

Призори крайцерите навлязоха в района на оживен каботаж. Хоризонтът беше набразден от приличащи на лястовичи крила рибарски платноходки и от пушеците на параходите, напомнящи отдалеч капризно мацнати акварелни петна.

Възгласите на сигналчиците се посипаха изведнъж:

— Дясно на борд, курс тридесет — силует.

— Виждам ясно. От типа „Ниитака“. С три комина.

— Господа, познах го, това е крайцерът „Цушима“.

— Хубаво именце! Ето ви и Камимура…

(Според данни на японските щабове, станали известни по-късно, крайцерът „Цушима“ цял час е наблюдавал руските кораби, преди те да го засекат.) Ниската, сякаш притисната към водата сянка на крайцера прелетя нанякъде в мъглата, изчезвайки…

Свалиха отведнъж биноклите:

— Откриха ни! Сега ще се нахвърлят върху нас.

— Не предричайте. Макар че е гадно, но… все едно.

— Три пушека наведнъж — докладваха сигналчиците.

Японските транспорти, след като забелязаха русите, започнаха да се разбягват в разни посоки. „Рюрик“, „Гръмобой“ и „Русия“ се втурнаха да ги преследват. Небето притъмня, заваля дъжд. Тахометрите в рубките изщракваха увеличените обороти на витлата. Напрежението на преследването се изостряше от риска — видимост на японските брегове, близост на главните бази на противника, откъдето всяка минута можеше да се покажат окованите в броня муцуни на вражеските кораби. Оставяйки се на вълните, крайцерите откриха огън.

— Цел — войсковият транспорт „Идзумо Мару“.

В трюмовете на този „мару“ дремеха 18 обсадни оръдия на фирмата „Круп“, отлети за разрушаване на фортовете в Порт Артур и за разгрома на броненосците от ескадрата на Витгефт. „Гръмобой“ се стараеше да цели под ватерлинията, за да няма излишни жертви сред японците, тичащи в паника по палубата. Крайцерът пое от водата 105 души заедно с офицерите. Из отчета: „По отдалечаващите се лодки не стреляхме заради твърде разбираемото за руския човек чувство — липса на излишна и безполезна жестокост.“ Същевременно бе забелязано, че някои японци не искаха да се спасяват и плувайки във водата, размахваха юмруци към крайцерите. Един командир на полк, плаващ на „Идзумо Мару“, разкъса самурайското знаме и си разпра корема с кинжал.

Крайцерът „Цушима“ се държеше странно — наблюдавайки отдалече как русите унищожават японските кораби, не предприе ни най-малък опит за тяхната защита. Обаче в апаратите „Дюкрете“ се улавяше упоритата работа на неговите германски „Телефункени“ и Безобразов нареди да се заглушават радиопредаванията, за да обърка адмирал Камимура сигналите на „Цушима“…

В рубката на „Рюрик“ капитан Салов бе определил по справочниците на „Лойд“:

— Цел — „Хитачи Мару“, шест хиляди тона… Корабът беше препълнен с гвардейска войска от гарнизона на Хирошима, бързаше за Далний и го командуваше английският капитан Кембъл. Сигналчиците даже успяха да го разгледат: — Не е японец! Червенокос като уличен барбос16…

Както стана ясни след войната, сър Джон Кембъл, който се наел да служи на японците за пари, предишния ден се бе заклел да стовари на всяка цена в Далний 1100 войници и 320 коня. И затова след заповедта да спре, той насочи грамадата на кораба си право срещу „Гръмобой“, за да го протарани с цялата маса на корпуса. „Гръмобой“ се отклони от удара, като откри огън. Четирите мачти на „Хитачи Мару“ се тресяха като дървета при буря. Когато започнаха да измъкват от водата пленници, измъкнаха и самия капитан Джон Кембъл, на когото Дабич направи строга бележка:

— Като се опитахте да направите таран на моя крайцер, вие, сър, доказахте блестящо своята храброст, но същевременно доказахте и руската поговорка, че един пие, а друг плаща…

„Хитачи Мару“, обгърнат от пламъци, отиде под водата. Флагманската „Русия“ и „Рюрик“ вече държаха на мачтите си международния сигнал, нареждайки на „Садо Мару“ да спре. На борда на „Рюрик“ се качи капитан-лейтенант Комаку с преводач. Той веднага започна борба за печелене на време, убеждавайки капитан първи ранг Трусов, че на „Садо Мару“ има повече от хиляда некомбатанти и 23 пътници, сред които и европейци:

— Моля доблестните противници да ни дадат време, което е необходимо за спасяването на невинни хора…

Ескадрата на Камимура се намираше наблизо, в залива Озаки край Цушима, и Комаку пресмяташе времето, необходимо за пристигането на японските крайцери… Не му се удаде да измами Трусов.

— Колко минути ви трябват? — попита той.

— Не минути, два часа — увери го Комаку. Много е! В същото време палубата на „Садо Мару“ приличаше на картина от лудницата. Там всичко се беше смесило — хора и скрипци за вдигане на лодките, и само военни не се виждаха. Трусов каза, че Комаку ще остане в плен, а преводача ще освободят.

— Моля мичманите Плазовски и Панафидин да отидат на „Садо Мару“, за да въведат ред… Господин Комаку, от илюминаторите на вашия кораб хвърчат ли скъсани хартии?

— Не забелязвам такова нещо — отговори Комаку…

Поведението на крайцера „Цушима“, който се мотаеше наблизо, вече ставаше подозрително. От неговите антени на снопове излитаха искрите на радиотелеграфа, изпълвайки ефира с призивни сигнали. Трябва да се бърза, Безобразов също напомняше това…

Двамата мичмани, двамата братовчеди, скочиха в катера!

Крайцерите вече събираха от водата некомбатанти; а палубата на „Садо Мару“ изведнъж започна да се запълва с японски войници. Мнозина бяха пияни и се олюляваха. С някакво злорадство наблюдаваха от височината на борда приближаващия катер, в който имаше всичко на всичко двама офицери и осем матроси, стискащи в юмруци жалки револвери. Макар че на скрипци те още висяха лодки, никой от пияните комбатанти не искаше да се възползува от тях за своето спасение.

На „Садо Мару“ имаше около 1500 войници, коне, понтонен парк, а, изглежда, и обсадни съоръжения. „Офицерите — пише един очевидец — бяха поголовно пияни, пушеха пури, разхождайки се по горната палуба, и категорично отказаха да дойдат при нас“ (тоест на руските кораби).

Осмината матроси мълчаха, подушвайки нещо лошо, а между братовчедите започна диалог, за който може да им се прости:

— Ще ни пречукат! Те са страшно много, гледай само колко пияни има… Дали да се върнем, докато още не е късно?

— Ще успеем. Те няма да напуснат кораба си.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Може и да са пияни, но разбират, че оттук до Сасебо е един хвърлей място и, разбира се, всеки момент може да дойде на помощ самият Камимура… ако той е в Озаки.

— И все пак какво да правим?

— Да се качим на палубата на „Садо Мару“.

— Та там ще ни разкъсат…

Все пак се качиха! Никога досега Панафидин не беше виждал толкова много празни бутилки, които на купчини се търкаляха по пътеките. Мичманите помолиха японците да напуснат кораба.

— Заради собственото си спасение! — призоваваха те.

В отговор се чу смях. Почти издевателски, този смях потвърди подозренията, че японците от „Садо Мару“ не са склонни да се предават. На катера слязоха всички пътници. След тях крачеше и английският капитан на кораба. Извикаха му:

— Къде са документите? Или сте ги унищожили?

— Аз — отговори наемникът — служа на параходната компания „Нипон Юсен Кайся“ и не зная нищо по военни въпроси освен своя курс, където ме задържаха вашите крайцери.

— Уточнете курса — поиска Панафидин.

— Не виждам причини да го крия… отивахме за Квантун! Тези военни части се готвеха за слизане в залива Ентоу. За останалото можете да попитате японския полковник… ето този!

Из рапорта на Плазовски: „Сред пушилката ми представиха един пиян японец, който не искаше да даде документите, но скоро неговият помощник, японец, си предложи услугите да донесе документацията.“ Английският механик се намеси в техния разговор, като съобщи дружелюбно на русите, че всички тези японски офицери не са изтрезнели още от Шимоносеки:

— Празнуват предстоящата победа при Порт Артур.

— А какво има долу? — попитаха механика.

— Отворете люковете и сами ще видите, че долу има…

Като се върнаха на крайцера, мичманите доложиха за кошмарната обстановка, която бяха заварили на „Садо Мару“. Безобразов помоли „Рюрик“ да се приближи до „Русия“ и предаде на Трусов гласно.

— Японският крайцер не си отива. Въртим се тук почти шест часа пред очите на цяла Япония и забавянето вече е опасно… Като не искат да се предават, няма да ги молим!

„Садо Мару“ беше взривен с торпеда. Руските крайцери се разгънаха към норд и чак тогава от далечината изплава крайцерът „Цушима“, като започна да спасява пияните… На мостика на „Рюрик“ офицерите и матросите искрено се радваха на скоростта:

— Гледайте как бачкат в котлите! Вече сме поостарели, лагерите за нищо не стават, а все пак държим осемнадесет възла.

Плисна дъжд. Крайцерите уверено спазваха точен килватер. От апаратите „Дюкрете“ дежурните хванаха текста на японска радиограма, чието съдържание беше също така неясно и загадъчно, както беше неразбираемо и поведението на Камимура: „… във всяка посока могат да минат русите и да извършат нападение… в тъмнината трябва да имате готовност…“ Трусов недоумяваше:

— Защо в тъмнината? Какво са намислили?

Крайцерите бързо се оттегляха на север, движейки се покрай западното японско крайбрежие, и всичко бе спокойно. Никакви догадки не можеха да обяснят бездействието на японския флот и на самия Камимура, сякаш противника го бе хванал оперативен паралич. Матросите се подсмиваха, казвайки, че на Камимура няма да му дадат орден:

— Проспа ни той със своята Камимурочка… Сутринта на 3 юни крайцерите отново трепнаха от силен камбанен звън — дим, дим, дим… Димът беше забелязан от външната вахта близо до началото на Сангарския пролив и скоро всички видяха големия въглевоз „Алантон“ под британски флаг. С изстрел под носа му наредиха да легне на дрейф. Англичаните много-много не се зарадваха при появата на руската призова група. Капитанът на „Алантон“ водеше разговор, като преглъщаше нарочно края на думите, надявайки се очевидно, че руските офицери няма да разберат говора му.

— Какъв е товарът, кептън?

— Въглища.

— Произход на въглищата? Качество? Какво е количеството?

— Седем хиляди тона. От Муроран. Калпави въглища…

Провериха и видяха бездимен кардиф, пригоден за горене в пещите на бойни кораби (може би сега Того това и чакаше).

— Накъде отивате, кептън?

— Очакват ме в Сингапур…

Разпитаха екипажа — чакаха ги в Сасебо. Капитанът отказа да покаже корабните коносаменти (документи за товара). Погуби го собствената му предпазливост — беше водил вахтен дневник от Англия до Хонконг, а по-нататък следваха чистички страници. Въглевозът беше арестуван и призовата група го поведе към Владивосток, а крайцерите отново се разтопиха в безбрежността, неуловими за Камимура… „Но къде е самият Камимура?“