Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Витгефт още не разбираше какво трябва да прави и като всички некадърни началници свикваше съвещание след съвещание, за да се разтопи неговата лична отговорност в колегиалната, когато виновници не можеш и със свещ да намериш… Започваше сезонът на мусонните дъждове, забушуваха тропическите порои с такива бури, че фугасите избухваха от само себе си. Витгефт се съвещаваше с генералите, а генералите призоваваха адмирала да им предаде онова, което нямаха. Ескадрата се разоръжаваше. От корабите изчезваха оръдия, прожектори, картечници, които биваха монтирани на брега. В екипажите роптаеха, а Вилхелм Карлович само разперваше ръце:

— Бог ми е свидетел, нямам нищо общо. Такова е колегиалното решение. С този въпрос по-добре се обръщайте към Стесел.

Редовите воини от флота и армията, въвлечени в общата касапница, още вярваха, че Куропаткин ще ги спаси, без да се досещат, че вече са предадени на смъртта. Куропаткин, въоръжен с „трезв поглед за нещата“, предаваше една след друга позициите.

— Главното на война е навреме да отстъпиш — твърдеше той. — И не се страхувайте от неуспехите, те само укрепват нашата армия…

Далний, гиздав град градина, който струваше на руската хазна немалко пари, още се надяваше на нещо. B градините цъфтяха чудновати цветя, докарани от нос Добра Надежда, на полянките сънливо се излежаваха бенгалски и усурийски тигри. Куропаткин предаде Далний без бой заедно с изправните докове и работещата електростанция. Като овладяха Далний, японците изведнъж получиха великолепна база за миноносците. Порт Артур се напълни с бежанци, успели да грабнат със себе си жалки вързопи с покъщнина. Само малцина имаха пари да наемат рикша, останалите се влачеха пешком. Една възрастна чиновничка от КВЖД, загубила мъжа и децата си, бе спасила само един папагал.

Озлобената птица дереше с човка лицето и ръцете на стопанката, а бежанката, вече полупобъркана, ласкаво притискаше към гърдите си жестоката птица — последното, което й беше останало от предишния живот.

Отдалечен на безопасно разстояние, погълнат от интриги, които го отвеждаха под сянката на дворците и Царское село, Куропаткин мъгляво бе обещал спасение на Порт Артур, но… можеше ли да се вярва на този дърдорко? Витгефт вече не му вярваше. На 22 и 23 май той свика две съвещания поред. На първото съвещание бяха генералите, на второто — флагманите. Генералите отказваха да върнат оръдията от брега, искаха и в бъдеще да разоръжават корабите, за да усилват бреговата отбрана. Моряците пък казваха, че не бива да се дава на армията оръжието от флота, тъй като Куропаткин и неговите генерали предават позициите без бой, заедно с корабната артилерия. Командирите на броненосците, почитащи заветите на покойния адмирал Макаров, изискваха от Витгефт да изведе флота в морето:

— Нас са ни обучавали за сражения в морето. Не да умираме, закотвени в обидно бездействие, а да загиваме в честен бой. Глупаво е да се разглежда Порт Артур откъснато от държавните интереси. Но да гледаме по-широко — Русия ще преживее загубата на Порт Артур, но руският народ никога няма да прости на своя флот, ако загубим и Владивосток…

Витгефт каза, че споделя същото мнение и е готов да умре в бой, но по този въпрос много неща зависят от наместника в Мукден и не само от него:

— Добре би било, ако ни благословеше сам господарят…

… Набелязаха излизането на ескадрата за 10 юни.

Флагът на Йесен още се рееше гордо над „Русия“.

— Да се свали! — заповяда му Скридлов. — Заради това, че потрошихте „Богатир“, от днес вашият адмиралски флаг ще бъде издигнат над осакатения от вас крайцер… позор! Отстранявам ви от командуването на бригадата, крайцерите ще поведе Безобразов…

Мичман Панафидин се обърна към Безобразов:

— Имах нещастието да бъда на мостика в момента на засядането на „Богатир“ върху камъните, ще бъда ли персонално наказан за аварията?

— Персонално е наказан вашият адмирал — отговори Безобразов. — Що се отнася до аварията с крайцера, грешки в магнитната девиация на компасите се случват… не само при мичманите!

Панафидин каза, че „Богатир“ — ако го отлепят от камъните — е обречен да стърчи в доковете, а на него му се иска да воюва:

— Вече подадох рапорт до Райценщайн за преместването ми на „Рюрик“, но в щаба ме отрязаха. Осмелявам се втори път да ви моля за прехвърлянето ми на крайцера „Рюрик“, още повече че мястото на младши щурман там е вакантно.

— Вакантно след… след кого?

— След самоубийството на мичман Шчепотиев… Безобразов го изпрати при командуващия флота.

— Какво има да се говори? — каза Скридлов. — Вашето желание да служите на „Рюрик“ е напълно естествено… Хвала ви!

Излизането в морето беше предшествувано от размяна на телеграми:

НАМЕСТНИКЪТ — до СКРИДЛОВ: Усилията на неприятеля се насочват от суша и море към Порт Артур. За отвличане на удара и оказване помощ на Артур… Ще бъде крайно важно, ако крайцерите можеха да проявят активност в Японско море, като се има предвид, че броненосците в Порт Артур вече завършват ремонта…

СКРИДЛОВ — до НАМЕСТНИКА: Започнах да подготвям експедиция на крайцерите в Жълто и Японско море… готови сме да започнем да действуваме. Необходимо е предварително да знаем момента на най-голямото напрежение (в обстановката)…

НАМЕСТНИКЪТ — до СКРИДЛОВ: Времето на най-високо напрежение е трудно да се определи… предполагам, че започването на действия от крайцерите сега ще има значение и ще бъде полезно за отвличане на неприятелските сили от Порт Артур…

Скридлов поучаваше своя колега Безобразов:

— Разбира се, всяко парче кардиф е скъпо. Но ви съветвам да удължите операцията на крайцерите до критичното изпразване на бункерите. Не е задължително да потопявате всички съдове с контрабанда, отиващи към пристанищата на Япония, ако самите те и товарът в трюмовете им представляват ценност. По-широко използувайте международното „призово право“…

На крайцерите спешно завършваше почистването на котлите, потягането на механизмите, охлабени при люлеенето и от напрежението на корпусите. Скридлов сам се съсипа, съсипа и подчинените, настоявайки:

— Не бива да се чака! Порт Артур е зле, трябва да се бърза… Не спете, не яжте, но подгответе крайцерите за излизане…

— А къде отиваме? — вълнуваха се в екипажите.

През тези дни Панафидин се яви на крайцера „Рюрик“ за продължаване на службата и капитан първи ранг Трусов го посрещна топло:

— Това е добре, че не се уплашихте да се явите заедно с виолончелото си. Никак не обичам, когато офицерът оставя най-ценното в живота си на брега. Неволно си мислиш, че той няма доверие в кораба, на който служи. Обърнете се към Хлодовски да ви включи в бойното разписание на бордовите каземати. Надявам се, че ще станете наш добър другар…

Настанявайки се в новата каюта, мичманът намери място за своето виолончело, украси жилището си с фотографиите на Верди и на своя учител Вержбилович, която беше с дарствен надпис. Навярно вече минаваше полунощ, когато Панафидин се събуди от неясна тревога. Нещо му пречеше да продължи съня си. Пипнешком включи нощното осветление на каютата… До вратата, едва събирайки се в нейния отвор, се извисяваше гигантската фигура на комендора Николай Шаламов. Неговото появяване отначало изплаши мичмана: — Ти какво? Защо? Какво търсиш тук?… Матросът бавно коленичи:

— Ваше благородие, цял живот няма да го забравя. Ударих ви аз тогава, бях много пиян… Вярно. А вие на големия оглед ме познахте, но не ме закарахте на съд. За това до гроб ще ви бъда благодарен. Вече и на майка си писах да моли бога за вас.

— Стани. Така не е хубаво. А е и късно.

Като замижа, матросът се фрасна с юмрук в гърдите:

— Няма да стана, дорде не кажете, че сте ми простили. Ние заедно трябва да служим — в един бордови каземат! Та ние сме грамотни! Честно и почтено… за вас живота си давам, няма да го пожаля. Като пред бога. А ако има нещо, ей я на — моята мутра… удряйте!

— Не викай, глупчо. Ще събудиш хората. На мене твоите „честно и почтено“ не ми трябват. И служиш не на мене. Прощавам ти. Върви си…

Тази визита на матроса наруши съня му. Мичманът запали цигара и като докосна калъфа на виолончелото, наивно си помисли: „Вероятно ми провървя.“ От подарената снимка професор Вержбилович одобрително гледаше своя ученик, който днес се бе почувствувал щастлив… Навярно така и трябваше.