Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Ето, че пристигнахме… Санкт-Петербург!

— Кажете, къде тук е Литейният проспект? Когато Конечников задаваше този въпрос, минувачите учудено заглеждаха човека с азиатско лице, но с чудесно ушит костюм, с бастунче в ръка, — дали не е шпионин?

— А какво, прощавайте, търсите на Литейния?

— Артилерийския научен комитет.

„Ама, разбира се, че е шпионин… И къде гледа полицията?“

— За него, господине, е най-добре да попитате някой стражар…

Комитетът все пак беше намерен. Дошла на бял свят с усилията на граф Аракчеев, тази научна организация бе преживяла бурна младост, мъдра зрялост, а сега — изпаднала в старческа немощ.

Маститите създатели на руското оръжие се бяха вкопчили в своите чиновнически кресла, облечени с малиново кадифе, и всякаква критика възприемаха със същата ярост, с каквато госпожиците, възпитанички на Смолни, отстояваха своята невинност… След като обикаля по дългите коридори, йеромонахът си изясни, че целия този артилерийски Олимп боговете на оръдейната стрелба бяха поделили помежду си на отдели: лафетен, оръдеен, барутен, снаряден, балистичен и прочее. Стори му се малко странно, че тук, в тази тържествена тишина, където хората разговарят почти шепнешком, се зараждат гръмовни оръдейни залпове, в уютните кабинети се решават въпроси на смъртта, на победи и поражения… Както е известно, светът не е останал без добри хора. Намери се човек, който изслуша Конечников и му подсказа на коя врата трябва да чука:

— Най-добре е да се обърнете към генерал-лейтенант Антон Францевич Бринк… това е точно по неговата част! Бринк служи като инспектор по морска и корабна артилерия.

Бринк веднага прие якута като че ли повече от любопитство, взел очевидно чужденеца за някакъв екзотичен принц, който иска да продаде на Русия откраднати тайни за оръжие (вече е имало такива случаи). Той много любезно попита:

— В какво мога да ви бъда полезен, господине?

— Виждате ли, аз съм от крайцера „Рюрик“…

— Така.

— Който загина геройски…

— Така.

— В боя на първи август възникнаха сериозни претенции по отношение бойните качества на нашата артилерия. И мене като некомбатант японците ме депортираха, а офицерите от „Рюрик“ помолиха да ви известя…

— Така.

— По-точно, да известя Артилерийския научен комитет…

— Така.

— За това, че нашата артилерия се оказа боклук…

— Каквоо? — възмути се Бринк, ставайки прав. — Вие ли ще съдите за артилерията? Щом сте само духовен пастир, не можете да бъдете компетентен по техническите въпроси.

— За това ваше превъзходителство е прав — съгласи се Конечников. — Аз съм много далеч от разбирането на научните тайнства. Но даже аз, страничният наблюдател, по време на боя забелязах, че нашите снаряди промушват бордовете на японските кораби, без да експлодират. На мене ми е трудно да преценявам кой е виновен: Адмиралтейството, което е снабдявало крайцерите със заводски брак, или вашият Артилерийски научен комитет, изобретил такива снаряди…

Авторитетът на генерал Бринк се крепеше върху трудовете по теория на стрелбата, превеждани в Англия и Германия, и изведнъж пристига тази „муцуна от тайгата“, както мислено Бринк нарече свещеника, и се осмелява да му говори разни дързости.

— Ние дадохме на руския флот прекрасна напредничава техника. И не отговаряме за това, че вашите неграмотни хора от крайцерите не са могли да я използуват правилно. Но това вече е въпрос на бойна подготовка и затова на вас, миличък, ви препоръчвам да отпътувате от Литейния проспект за Адмиралтейството на края на Невския…

Конечников извади и постави пред него листчета от хартията, подарена още от Фуджи, изписани през нощта в японската барака в Мацуяма.

— Щом аз не съм компетентен по артилерийските въпроси, ето ви авторитетното мнение на господата офицери, специалисти от флота… Разберете — убеждаваше той горещо Бринк, — хората са писали това в плен, залагайки главата си, ръководени от най-добри патриотични чувства. Тези листчета не бива просто да се „подшият към делото“… Пленените моряци от „Рюрик“ са силно загрижени занапред в руската артилерия, да не възникват пропуски, които могат да се нарекат трагични… ако щете, заради бъдещето на флота!

Антон Францевич Бринк отговори по човешки:

— Дълбоко уважавам страданията на хората, оказали се във вражески плен. Заради това уважение ще направя всичко. Оставете ми тези записки, ще донеса тяхното съдържание до най-висшите инстанции на властта… Можете да ми вярвате. Всичко хубаво.

Той сгъна разноцветните хартийки, подписани от офицерите на „Рюрик“, и скоро те се озоваха в обемистата чанта на военния министър Сахаров. В края на поредния доклад пред императора Сахаров нареди тези листчета като красиво ветрило пред негово величество, молейки да им се обърне най-сериозно внимание. Николай II обърна най-сериозно внимание на това, че хартийките бяха много изящни — розови, небесносини, жълтички.

— Виктор Викторович, откъде е тази забавна хартия?

На Сахаров му се наложи честно да признае.

— Прощавайте, но това е японски… пипифакс!

Императорът изтърси гнусливо царствените длани:

— Дявол знае какво ми поднасяте, без да зная! Те си бърсали там… а аз трябва да вниквам. В края на краищата, можехте да препишете отново всичко, а не да ми пъхате тези бърсалки…

За свое нещастие Конечников, използувайки шанхайския опит, даде обширно интервю за столичните вестници, в което повтори много неща от изложените на японския пипифакс. Разглеждането на въпроса за „своенравието“ на йеромонаха беше пренесено от висшите инстанции в благоуханните чертози на Светия синод, където именно решиха да „усмирят“ горделивостта на крайцерския поп с пост и молитви… След много дълго пътуване Алексей Конечников се събуди в една шейна от шумното пръхтене на конете, покрити със скреж. Отвори се със скърцане, замръзналата врата на светата обител и Конечников позна Спаско-якутския манастир, откъдето и беше започнал неговият път към огромния свят, изпълнен с всякакви чудеса… Беше върнат там, откъдето бе започнал. Не зная как е завършил живота си този талантлив син на якутския народ. Може и да се е примирил. А може и да е избягал.

Само че въпросът е накъде да се бяга и далече ли можеш да избягаш?

Може да се избяга надалеч. Даже много…

Но най-напред свършиха краставичките, на които Шаламов се оказа голям любител. След това оглозгаха до кости бутовете, вече понамирисващи не както трябва. В края на „пиршеството“ бегълците дълго и скучно смучеха японски бонбончета. За крехкия наглед мичман как да е, но как да я кара побойникът Шаламов?

— Да се краде, все едно, не може — казваше той. — Че то само в Русия има съзнателни хора — напердашват те и после ти прощават. А тук, в чужда страна и при чужди хора, не върви да се краде…

Вървяха по един планински склон, обрасъл с борова гора.

Изведнъж право пред тях изникна някакъв стар японец със сноп пръчки на гърба. При вида на русите той не показа никакво учудване. Обърна се спокойно и продължи нататък.

— Ще ни издаде, дъртакът му — каза Панафидин.

— Ами не можем да го утрепем — отговори Шаламов.

Скоро видяха как от околните села бегом се събират хора с малки байрачета. Бегълците свиха настрани, но от този момент нататък им се струваше, че постоянно ги следят нечии очи. Много очи! Измъчени от глад, целите в кал от оризовите полета, те започнаха да се мятат между села, горички, гробища, казарми, пътечки… Това си беше истинска хайка — в първите дни ги преследваха десетки японци, на другия ден те бяха вече стотици, и накрая хиляди жители на околността обкръжаваха бегълците тихо и безмълвно, но учудващо организирано.

Панафидин се отпусна умерено на земята:

— Не мога повече. Седни и ти, Коля, недей да стърчиш…

Седнаха, притиснати с потни гърбове един към друг. Изведнъж от храстите изскочи полицай със син мундир и бели гащи, пъхнати в ботушите. Те се обърнаха — отстрани стояха още десет, съвсем същите — еднакви като кукли.

Самураите извадиха от ножниците къси саби.

Съпротивата беше безполезна.

Даже здравенякът Шаламов осъзна това…

— Е, какво, ще ни свършите? Сигурно се радвате? — каза матросът.

Полицаите се държаха крайно любезно.

Нито вериги им сложиха, нито им вързаха ръцете.

Но картината беше впечатляваща: отпред вървяха руски моряк и руски офицер, след тях — пазителите на реда, след полицаите — многохилядна тълпа японци. Навсякъде се развяваха празнични флагчета. Децата гърмяха с книжни бомбички… Шаламов каза:

— Съвсем като панаир, чак е весело!

Заведоха бегълците до близкото село, където за тях беше приготвена вечеря в селския хотел. Панафидин попита далеч ли е оттук Мацуяма и полицаят отговори, че те са се отдалечили от Мацуяма двеста мили навътре в острова.

— Веднага бяхме известени за вашето бягство. Но не ви търсехме, надявайки се, че сами ще се върнете в лагера, когато ви свършат продуктите. По нашите сметки храната ви беше свършила отдавна, а вие все не се появявахте в Мацуяма и тогава нашето началство започна да се безпокои за вашето здраве.

Панафидин разбра думите на полицая, преведе ги на Шаламов, който дълго се смя:

— Казваш, за моето здраве се тревожили? Ами че нека ми сложат термометър.

Скоро стана ясно, че няма да ги върнат в Мацуяма. Японците бяха решили да изолират бегълците от обичайната среда на другарите им по нещастие. Предстоеше им да пристигнат във Фукуока на остров Кюшу. Беше, разбира се, безполезно да спорят. Както и в деня на бягството, плющеше проливен дъжд, когато ги доведоха в кантората за военнопленници на град Фукуока. Изолираха бегълците в карцер без прозорци, хвърлиха им пакет с леки одеяла, но не им дадоха да спят. Цяла нощ часовите, минавайки покрай карцера, считаха за свой воински дълг да лумкат с приклади по вратата. Сутринта ги посети старичкият майор Кодама и на въпроса на Панафидин, дълго ли има да стоят тук, отговори: „За известно време.“

— Но за колко време? — разпитваше мичманът.

— За известно време — повтори майорът. — Вие сте много невъзпитани хора. Заради вас един миноносец цяла седмица е дежурил в Шимоносекския пролив, претърсвайки всички рибарски лодки. Ето заради тази грубост, която сте проявили, ви предстои да страдате…

Страданията се засилваха от жаждата: чак привечер японците внасяха в карцера един леген, подобен на женско биде, напълнен с топла помия, на която казваха чай. Най-сетне им дадоха прилични обувки и казаха, че ще трябва да се явят пред военен съд в град Кокура. Панафидин запротестира:

— За какво? Какво престъпление сме извършили?

— Ще ви съдят за грубост.

— Кого сме нагрубили тук?

— Обидили сте нашия император.

— Пфу! — изплюха се и матросът, и мичманът. Дойдоха стражари с белезници, завързаха моряците със смехотворно тънка връв, с каквато в магазините опаковат покупки. Поведоха ги към гарата. Там на перона се събра тълпа от зяпачи и стражарят държа пред тях реч, подобна на онази, която чуха от пияния селски полицай. В град Кокура закараха русите в сградата на военния съд, където ги запознаха със следователя.

Панафидин заяви, че няма намерение да отговаря на въпросите, ако не присъствува френският консул. Следователят не обърна внимание на неговата молба и много бързо започна да реди колонки с паячета-йероглифи върху дългите ивици хартия.

— Подпишете се ето тук — посочи той с четчицата.

— А откъде да зная какво сте нарисували тук? Следователят неочаквано показа осведоменост.

— Господин мицман — почна той на руски, — ние добре знаела, це твоя цин се уцила Изтоцния институт…

В съдебната зала ги чакаше военният прокурор:

— Вие защо оскърбихте със своето бягство доверието на нашия император, който се отнася толкова добре към вас, пленниците?

Панафидин каза, че от тъга по дома.

— Та нали самите вие, японците, сте създали поговорката „Всяко пътешествие е приятно само дотогава, докато не си започнал да плачеш за родината.“ А матросът изобщо не е виновен — той изпълняваше моята заповед.

— Аз изпълнявах заповедта на офицера! — развика се Шаламов.

Прокурорът каза нещо. Стражарите завързаха отново подсъдимите с връвта и те даже не разбраха, че са осъдени. Откараха ги с тесен фургон в покрайнините на града, където се издигаше мрачната сграда на военния затвор. Вратата беше желязна и когато се отвори със скърцане пред русите, те започнаха да се съпротивляват:

— Настоявам да дойде френският консул… още сега!

— Това няма да го бъде! — буйствуваше Шаламов. В двора на затвора ги посрещна невъобразим смях.

— Ха-ха-ха-ха-ха-ха! — носеше се от всички прозорчета.

По-късно те разбраха що за смях е било това, когато сами се научиха да се „смеят“ по същия начин… Но за това по-нататък.

Естествено, руските военнопленници живееха повече със слухове, задоволявайки се само понякога с онова, което научаваха от японците. Вниквайки в чуждия за тях живот, русите не хулеха всичко наред; напротив, много неща от японския бит даже им харесваха — редът, липсата на ругатни и пиянски скандали по улиците, всеобщото образование, любовта към природата и красотата, липсата на бакшиши на гарите и в ресторантите. Но, разбира се, мислите на всички военнопленници бяха насочени към далечната мила родина.

Сред матросите и войниците недоволството още едва започваше да преминава в революционни настроения, а сред офицерството преобладаваше повсеместна критика на стоящите по върховете, правеха се опити да се преразгледа политиката на Русия; търсеха причините за неуспехите си не в порядките на монархическия строй, а само в отделни единични черти, които съвсем не можеха да се съберат в единен и цялостен възел на всеобщо възмущение… Откъснати от родината, офицерите вече не се стесняваха да изказват възмущението си — нахвърляха се главно върху генерал Куропаткин, за когото японските вестници пишеха с голямо уважение.

Край масичките в японските ресторанти се чуваха одумки:

— Куропаткин ли? Аз не бих го направил и полковник. Неговото прехвалено хладнокръвие е маниер на придворен, а не на пълководец. Като се случи нещо лошо, всичко стоварва върху чуждите глави. А когато има успех, тогава събира журналистите на трапеза и започва да им пее старата песен.

— Англичаните ли? И тях си ги бива. На японците продаваха оръжие срещу пари, а нас Британското библейско дружество ни затрупа с безплатни молитвеници. И ставаше така: лежи нашият Ванка, убит с английски снаряд, а от джоба му стърчи молитвеник, отпечатван пак за него в Лондон.

— Господа, господа! Минутка внимание. Всички наши нещастия започнаха с френско-руския алианс. Ние се отказахме от традиционната дружба с Германия и получихме война с Япония. Франция не можеше да притисне Англия с такава сила, както беше способна да направи това могъщата Германска империя.

— Тук прекалихте, поручик! Във вас говори не руският, а вашият курландско-немски произход.

— Ра-азрешете, щабскапитан.

— Не разрешавам! Мога и да те ударя по мутрата, тук не ти е майка Русия, тук е Япония и не можеш да ме извикаш на дуел.

— Господа, бъдете ми свидетели. Щабскапитан Никифоров засегна моята офицерска чест. Веднага след връщането от плен бъдете любезен да дойдете на дуел…

А войната продължаваше. Още през юли японските войски бяха наближили Ляоян. Предвиждайки важността на ляоянските позиции, Куропаткин изрече:

— Аз няма да напусна Ляоян! Ляоян ще е моят гроб!

Руската армия се сражаваше прекрасно, тя разби японската гвардия. Куроки и Оку вече бяха започнали да се отдръпват от Ляоян, когато Куропаткин също изтегли войските от Ляоян към Мукден и тогава японците, да не са глупави, заеха изоставения Ляоян. Куропаткин се „изхитри“ да превърне явната победа на руското оръжие в явно поражение. И за това се иска талант! Веднага се забелязва „трезвият поглед върху нещата“… Принуден да се изтегли към река Шахе, получил отново подкрепления от Русия, Куропаткин не закъсня да изрече нови исторически думи:

— Сега му дойде времето да наложим на японците своята воля!

Историците още преди революцията бяха отбелязали, че японците са сломили не духа на руската армия, а преди всичко духа на самия Куропаткин. При река Шахе битката завърши с това, че никому неизвестният полковник Павел Николаевич Путилов превзе и задържа една височина, наречена по-късно на негово име, и спря японската армия. „Путиловската височина“ стана символ на героизма на руския воин, както и знаменитата някога „Отбрана на Шипка“…

На 13 октомври бе отстранен адмирал Алексеев, а Куропаткин, след като получи от него широките пълномощия на властта, стана главнокомандуващ. Когато благодареше на Николай II за тази чест, той кокетираше с изкусното си перо: „Само бедният избор на хора е накарал Ваше Величество да се спре на мене.“

В един дъждовен есенен ден от балтийските пристанища потегля на път нашата Втора тихоокеанска ескадра. В навечерието на нейното излизане в морето адмирал Зиновий Петрович Рожественски е произнесъл страшни думи, за които малко хора знаят у нас, тъй като те бяха публикувани едва през 1933 година в Париж:

— Руската общественост, възбудена от вестникарски инсинуации, повярва сляпо в моя успех. Но нали аз си давам сметка за това, какво ни готви съдбата по пътя на нашите странствувания. Не би трябвало въобще да се започва тази безнадеждна история. Но как бих могъл да откажа да поведа ескадрата, след като цялата страна вярва в моята победа?

И ескадрата потегли. Тръгна! Към своята гибел.

След нея се стягаше за път Трета ескадра на Небогатов.

Надзирателите бяха облечени изцяло в бели дрехи, а престъпниците — в червени халати. Според един очевидец вечерната проверка приличаше на воплите на грешници, попаднали в чистилището на военното министерство на самураите. Острият глас на старшия надзирател изкрещяваше вечер не името, а назоваваше само номера на душата ти:

— Го-зю-ни.

— Хай! — трябваше да отговори арестантът.

— Го-зи-си.

— Хе-хе-хе — отговаряше Шаламов.

— Го-зю-го.

— Хи-хи-хи-хи-хи — захласваше се Панафидин… Ето този панаир японците не можаха да понесат.

Военният затвор не е място за веселба.

От пленниците изискваха сами да си мият подовете.

— По-добре да пукна — отговаряше матросът. — Едно е да жулиш палубата на крайцера, а съвсем друго — да лъскаш като стъкло затвора.

— А пък аз — допълни Панафидин — съм офицер от руския флот и нас не са ни учили на това. Настоявам за уважение към моето звание.

— Като мият подовете, нашите офицери показват своето разкаяние.

— Но те са си ваши… А пък аз за какво да се разкайвам?

— Вие сега не сте офицер, вие сте наш арестант.

— Глупости! — отговори Панафидин. — На мене ми е даден офицерски чин не от микадо и никой не ме е разжалвал. Донесете ми заповед за разжалване и ще ви измия целия затвор.

Историята завърши с това, че японците ги оставиха на мира, а на Панафидин като офицер даже му разрешиха да чете, като го снабдиха с една много увлекателна книга — граматика на новогръцкия език, която той запрати надолу по коридора на затвора:

— Настояваме да дойде френският консул!… Вместо консула се появи американски мисионер с молитвеник. Нескрито злорадствувайки, той „утеши“ затворниците, като изреждаше неуспехите на Куропаткин на фронта, превъзнасяйки до небесата японския гений на Ояма, Куроки, Ноги и Оку, и след като осени с кръста руснаците, им остави за спомен списанието „Дидай Чоо Лю“, в което беше отпечатана антивоенната декларация на Лев Толстой.

Шаламов прояви интерес към списанието:

— Кой е този Толстой? Да не е оня, който служеше в машинното отделение на „Гръмобой“?

— Ами, не, това е друг… от Ясна поляна.

Ако Лев Толстой беше се изказал само против войната, как да е. Но според него Исус Христос никога не е учил да се обича отечеството, но затова пък е искал всеки човек да обича всички хора по света… Шаламов се учуди:

— Че сега какво — и надзирателя ли трябва да целувам? Аз, разбира се, съм прост човек. Не съм мислил за патриотизъм. Но ето, стоя тук и обичам родината си тъй, както ни една мома не съм обичал… Без този патриотизъм докъде ще я докараме? Че нали ще бъдем по-лоши и от дивите зверове. То и зверовете обичат своята гора…

В самия край на годината зидарите, които надстрояваха още един етаж на затвора, пееха весели песни. От улицата достигаха звуците на военни оркестри, детски смях, пукотевицата на бомбички. Шаламов правилно се досети, че в Япония нещо се е случило:

— Да не би при техния микадо да е поевтиняло маслото…

Дойдоха стражари, които се усмихваха. Те отново завързаха рюриковци с връвчица. На русите беше съобщено, че по случай общонародното чествуване ги освобождават от затвора и сега ще ги закарат в различни лагери за военнопленници.

— А какво е чествуването? — попита Панафидин.

— Вашият храбър генерал Стесел е отстъпил Порт Артур. Ние много уважаваме Стесел, както и вашия доблестен Куропаткин…

Неочаквано Шаламов гръмко се разплака.