Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Събуди се в три часа през нощта, досещайки се, че не се е добрал сам до койката и са го събличали чужди ръце. От стената на каютата към мичмана строго гледаше Джузепе Верди, когото мнозина вземаха за писателя Тургенев. От другата снимка гледаше професор Вержбилович, свирещ на виолончело, който бе така добър да остави трогателния надпис в долния край на фотографията: „На моя ученик. С надежда…“

„Рюрик“ спеше. Само от каюткомпанията се процеждаше в офицерския коридор малка ивица светлина и се чуваше звънтене на лъжичка в чаша. Доставяше си удоволствие, пиейки чай, най-възрастният човек на крайцера — шкиперът Анисимов, с чин титулярен съветник…

Той даде на мичмана чай със силна запарка.

— Е, какво, драги? Пийнахте ли си вчера?

— Да. Нищо не помня.

— Случва се. Кой от нас не си е мешал капата с дявола?

— Василий Фьодорович, ами на колко сте години?

— Карам седемдесет и втората, защо питаш?

— Не, няма нищо. Аз само така…

То се знае, странно бе да се види на масата в каюткомпанията на боен крайцер един стар титулярен съветник, който се е издигнал в службата от матрос и вече е дочакал правнуци.

— Василий Фьодорович, а не ви ли е скучно да служите?

— Денем тук така ще се объхтиш по палубата, че после не знаеш как да се дотътриш до койката… До скука ли ще ти бъде? Само едно е лошо — безсъницата. Николай Петрович Солуха ми дава някакви капки, но все не ми се спи…

От разговора на хората птиците в клетката се раз-шаваха.

— Ние сме хора… при нас има дълг, клетва — каза Панафидин. — Но ако се случи един страшен бой в океана, далеч от бреговете, крайцерът ще потъне и какво ще стане с нашите птички?

Шкиперът сипа в чая малко от служебната захар.

— Ще отворим клетката и те ще излетят.

— Накъде?

— Това е тяхна работа, мичман. Не е наша, хорска…

„Птиците ще излетят, а ние? Къде ще се денем ние, хората?“

Анисимов се надигна и откъсна лист от календара:

— Ама и времето как лети, господи… не успяваш да се опомниш… Отдавна ли беше, като стояхме в ледовете, а вече е юни… Е, хайде. Аз тръгвам. Може би ще успея да подремна до сигнала за ставане. Нещо е задушно!…

И така, читателю, ние сме в буреносния юни на 1904 година.

Златният запас на Русия превишава десет пъти японския и страната на изгряващото слънце тревожно се озърта — кой би й дал назаем? Ако не е щедростта на банкерите от Сити, доближили яслата си до самурайската муцуна, Япония няма да издържи и половин година… Валутният запас на Токио е изчерпан, а параходът „Корея“ на американската компания „Пасифик Мейл“, носещ милионите долари на поредния заем, не идва на помощ, тъй като американците се страхуват от фрахтоване „на оня свят“. Човешките ресурси на Япония също привършват — за армията мобилизират младежи от набора за 1906 година, връщат възрастни войници от запаса под знамената на разнебитените дивизии на Куроки, Ноги и Ояма. Все по-трудно става да вдигат войниците в атака. Зачестяват случаите на неподчинение, а за това се отива в затвор. Понякога на фронта стават чудни работи — откъм японските окопи се чуват призиви на руски:

— Идвайте по-бързо… офицерите си отидоха! Ние сме малко…

Понякога японец захвърля своята „арисака“ с патроните:

— Край на всичко! Аз никога не съм искал да воювам с вас.

В Токио подушват криза (военна, финансова, политическа), а може би даже и пълно поражение. През лятото Япония вече започва да сондира почвата за сключване на мир. По странични дипломатически канали, минаващи близо до главното русло на международната политика, на министър Вите е предложено да се срещне в някой европейски курорт с японски представители и да започне преговори за мир още преди… падането на Порт Артур! При това японските дипломати заплашват, че по-късно условията за преговори ще бъдат други, по-твърди, по-оскърбителни за честта на Руската империя.

Точно през юни японската преса вдига шум: „Не може да не се възхищава човек от подвизите на руските моряци! — пишат вестниците в Токио. — Особено похвално е постъпила ескадрата (казано по-точно, бригадата) владивостокски крайцери с нашите транспорти, като е дала пълна възможност за спасяване на невоюващите хора, въпреки че тя (бригадата) е имала пълното право да изпрати на дъното всички наши кораби с военен флаг на мачтите.“ При последната визита на крайцерите на Безобразов близо до Цушима, при тяхното безпримерно оттегляне към Владивосток без загуби, вестниците в Токио отговарят с упреци лично към Камимура: „Каква долнопробна комедия! Офицерите в пристанището вече били приготвили шампанското, сигурни, че Камимура ще победи. Но, шампанското останало неотворено… От името на целия японски народ ние изискваме правителството да направи най-сериозна забележка на ескадрата на Камимура!“

На 19 юни на улицата в Токио, където се намира домът на Камимура и където живее семейството му, от сутринта започва да се събира възбудена тълпа, подвиквайки заплахи по адрес на адмирала:

— Смърт за него! Смърт и нищета за неговото семейство…

По своето облекло и маниери тези озлобени хора с жилести юмруци съвсем не приличат на произлезли от народа. Не! Тълпата е от деловите хора на Япония, излезли на улицата от банковите кантори, от дирекции на фирми, от тайните подземия на финансовата мафия. За тях (именно за тях!) руските крайцери от Владивосток, пресичащи без страх японските комуникации, са главната причина за банкрутиране…

В страната вече се свършва памукът. Валутният заем се бави.

Товарите с военни суровини са заседнали в пристанищата. Корабите загасят огъня в котлите. Заводите на Япония са застрашени от застой. Застраховката за товарите се удвоява, даже се утроява…

— За всичко това — крещят деловите хора — е виновен жалкият и страхлив адмирал Камимура… Смърт за него! Нека той завърши живота си на колене върху червена рогозка…