Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Започнаха „февруарските репетиции“ в Източния институт и директорът Недошивин попита мимоходом Панафидин:

— Надявам се, че сега поне добре сте се подготвили?

Наложи се да се черви. Като се изчерви, наложи се и да излъже:

— Стараех се. Доколкото е възможно в моите условия…

В неделя с кутия шоколадови бонбони „Жорж Борман“ (но продадени под фирмата „Сладкарница на Унжаков“ в дом № 35 на улица „Светланска“) мичман Панафидин отново посети „Алеутска“.

Вия Францевна беше румена, чаровна.

— О, колко се радвам… Николай Сергеич?

— Сергей Николаевич — поправи я Панафидин.

— Все забравям — каза капризно момичето. — С този татков квартет у нас идват толкова много господа офицери, че ми е позволено понякога и да греша. Вие попаднахте точно на обеда. Заповядайте.

Вероятно поканата беше израз само на общоприетата учтивост, но поради своята наивност Панафидин я взе за чиста монета и смущавайки се, се запъти към масата. Прислугата обогати прибора му за обяд с една вилица, с която му и нанесе допълнителна сърдечна рана, като каза многозначително:

— Ето ви… това е любимата вилица на Игор Петрович!

(„О, боже, къде да се дяна от успехите на Житецки…“)

— Вероятно — произнесе Панафидин, измъчван от ревност, — вероятно скоро този мичман Житецки ще го преместят нейде по-надалеч… заедно с неговия Райценщайн!

Тази фраза беше опасна. Виечка не успя да сложи в нежната си устица сандвича, а мадам Парчевска, въоръжена с нож, временно отложи хирургическото отваряне на горещото пълнено хлебче:

— Заедно с адмирала? Защо мислите така?

Над фаршированото хлебче се носеше облак пара подобно на мъглата над Сангарския пролив, изпълнен с опасности. Но Панафидин вече загуби надежда за щастие и каза честно:

— Аз се крепя на флота, а мичман Житецки се крепи на своя началник. Руският флот е безсмъртен като самата Русия, обаче за безсмъртието на началството си струва още да се помисли…

„Добре ли постъпвам?“ — успя да съобрази мичманът, но в този миг се чу странен звук, сякаш някакъв ангел заработи на небето с пневматичен свредел. После се разнесе тъп удар, домът на „Алеутска“ се разтресе, а в кабинета на доктор Парчевски от само себе си се спусна педалът на гинекологичния стол. Мадам Парчевска вдигна учудено вежди.

— Кес ке се? — каза тя и веднага, като опитен анатом, разпра с ножа топлата коремна част на ароматното фаршировано хлебче…

Вия, както и майка й, също нищо не разбра за произхода на този шум над града и шеговито разказваше на Панафидин, че още от гимназията е запомнила въпросителното „Кес ке се?“.

— Що е то кес ке се? Една котка друга ухапе. Котката лапичка изтръске. Ето що е кес ке се… Смешно е, нали?

— Много — отговори Панафидин, целият напрегнат.

Отново този режещ вой и…взрив!

— Не разбирам къде гледа началството? — възмути се мадам Парчевска. — Поне вие обяснете какво става?

— Крайцери! Японските крайцери. … са тук, в града!

Като сграбчи шинела си, той хукна към пристанището.

Този ден се случи светъл, слънчев, високите преспи се поразтопиха, от покривите се надвесваха сиви купчини сняг, готови да рухнат върху пешеходците. Тротоарите бяха изпълнени с публика, издокарана за неделята. Всички павилиончета, кръчми и закусвални бяха препълнени с хора, които не можеха да знаят, че откъм океана вече се е прокраднала заплахата за техния град, за техните жилища, за техния живот… От остров Асколд японските кораби бяха забелязани още сутринта, но дистанцията пречеше да се уточни тяхната класификация. Отбраната на града не беше формирана изцяло — фортовете „Линевич“ и „Суворов“ можеха да се озъбят на противника само с малобройни оръдия и картечници. Към обед ясно се очерта враждебният килватер, начело на който се движеше „Идзумо“ под флага на Камимура, а след флагмана се равняваха шест бро-неносни крайцера: „Адзумо“, „Йосино“, „Асамо“, „Иваге“, „Касаги“, „Якумо“.

Откриха огън от двата борда — с халосни залпове японците отначало затоплиха оръдията си.

В един часа и половина Камимура пренасочи огъня към града. Снарядите прелитаха покрай „Светланска“ — в пущинака на Гнилия кът, разравяха долината около Реката на признанията. Много от снарядите даже не избухваха. Когато Панафидин запъхтян се появи на „Богатир“, цялата бригада крайцери вече живееше с един общ порив — да влиза в бой, да загива направо тук, пред очите на населението…

„Рюрик“ беше готов да се сражава даже с малък запас от пара. А заповедта за излизане на бой не идваше. Александър Фьодорович Стеман ту нахлузваше, ту сваляше ръкавиците от ръцете си:

— Николай Карлич се държи странно. Със сигурност в този момент небесните сили му развалят служебния формуляр с оценки за непригодност… това е още меко казано!

— Защо стоим? — ревяха матросите от оръдията. — И това ми било началници. Искаме бой! Водете ни…

Обстрелът на града продължаваше. Един снаряд се заби в дома на полковник Жуков, проби спалнята на жена му, обърна горящата печка, събори всички мебели и като прониза стената, разби касата за пари, изхвърляйки на улицата часовоя, който стоеше до знамето. Независимо от уставите (даже в тяхно нарушение) знамето на 30-и стрелкови полк изнесе от руините и пламъците Мария Константиновна Жукова, съпруга на полковника.

Камимура дойде с ескадрата, за да сплаши Владивосток, но жителите отговаряха със смях и шеги на всяко дълго или късо попадение, изкупувайки веднага от децата още горещите парчета от снаряди като сувенири. („Така, както винаги, се движеха пешеходци по улиците, пътуваха файтонджиите.“) Само два японски снаряда се оказаха съдбоносни. При обстрела на Гнилия кът една граната се заби в зданието на Морския лазарет, като уби върху леглата петима болни матроси. Друг снаряд от „Идзумо“ разсече на две една бременна жена — Арина Кондакова. Общо японците пуснаха към Владивосток двеста снаряда.

Офицерите крачеха по мостиците на крайцерите, като ругаеха:

— Диария има нашият Николай Карлич… чудесна диария! За кой дявол тогава ще слага адмиралските орли върху пагоните, щом му е време да иде в клиниката на Бехтерев да си полекува нервите…

Четиридесет и пет минутният обстрел завърши. Камимура вече отвеждаше крайцерите в морето, когато Райценщайн заповяда да вдигнат котва.

— Ще ги настигнем… ще им покажем — говореше убедено той.

Но отвъд остров Асколд нямаше вече никой и само в далечината от комините на японската ескадра се разсейваха пластове нажежен дим от изгорели английски кардифски въглища. Всички ги беше срам и всички в един глас ругаеха Райценщайн:

— На кого хвърля прах в очите? Ако става дума за преследване, най-бавният — „Адзумо“ — ще вдигне двадесет възла, а нашият нещастен „Рюрик“ едва ще изцеди осемнадесет… Срамота от населението, което толкова наивно и горещо разчиташе на нас!

В 17:00 бригадата крайцери се върна на рейда…

Комендантът на града упорито звънеше в щаба на бригадата. Той каза на Райценщайн, че сега надеждата му жителите да бъдат защитени от противника е малка, поради което още утре обявява Владивосток в обсадно положение.

— Предупреждавам ви, в доклада си до наместника няма да скрия горчивата истина, че вашите крайцери бяха изведени в морето чак един час след обстрела на града от японците…

Николай Карлович нареди да се сервира вечерята в кабинета, като настани Житецки да пише донесение. Игор Петрович, който владееше перото, състави хвалебствен фалшификат и угоди на адмирала.

— Май че всичко е вярно, но ще е добре да се подсили оня страшен момент, когато преследвахме Камимура…

В новата редакция фразата за преследването на японците бе допълнена с думите „аз ги гонех“ и заради тази героична измама вероятно трябваше да се очаква служебно повишение. Впрочем адмирал Камимура също не беше честен в своя рапорт, оправдавайки оттеглянето си със залеза на слънцето. „Неприятелят така и не излезе“ — съобщаваше той на Того (и почти беше прав).

На „Богатир“ се възцари нервна потиснатост.

— Макаров всеки момент ще се появи в Порт Артур и трябва да се предполага, че Райценщайн ще си изпати…

Вечерта Панафидин позвъни на „Алеутска“.

— Вие ли сте, Игор Петрович? — попита Виечка.

— Не, това е неговата противоположност. Извинете, аз толкова бързах днес, че в залисията съм си оставил у вас фуражката.

— Е, отбийте се… — отговори Виечка.

Командуващият Тихоокеанския флот вицеадмирал Макаров пристигна в Порт Артур с влак на 24 февруари. Флагът на Старк още се развяваше над „Петропавловск“, а Макаров издигна своя върху крайцера „Асколд“. Не трябва да смятаме, че всички единодушно се радваха на неговото пристигане, тъй като на някои в Порт Артур изцяло им допадаше девизът на наместника „Да не се рискува!“. Но Старк предаде ескадрата и Макаров я прие.

Старк призна, че той е предвиждал катастрофата при внезапна нападение и отрано е предлагал на наместника предпазни мерки. Той показа на Макаров своя рапорт, върху който със зелен молив беше поставена резолюцията „ПРЕЖДЕВРЕМЕННО“.

— А сега от мене направиха стълб, до който всяко куче вдига крак. А пък на наместника му е много удобно да не опровергава клеветата, за да запази чист мундира си…

Макаров се стараеше преди всичко да прогони от ескадрата „казармения дух“, за да се почувствуват моряците като мореходци, а не като квартиранти на корабите, наети от тях за живеене. По същия начин не понасяше и намесата на генералите в работите на ескадрата:

— Няма да го бъде кавалерията да командува флота! Не трябва да се позволява на армията и да припа-ри насам. Ако това, не дай боже, се случи някога, ескадрата ще загине… Но и между нас, флотските люде, са се събрали доста такива, които не познават Далечния изток и неговите условия, които са дошли тук да отбиват задължителния срок за повишение. Тях ще отстраняваме… безпощадно!

Един очевидец пише, че матросите, гледайки флага на Макаров, даже се кръстели. Налагало се да се размърдат флагманите, за да изпитат командирите на кораби великото чувство на самостоятелност.

— Аз изисквам от вас — заяви пред тях Макаров — абсолютна откровеност, но абсолютно съгласие с мене… няма да позволя. Аз преди всичко съм човек и затова мога да сгреша. Веднъж за винаги да се разберем — по-добре между нас да избухне солиден скандал, отколкото да се установи чинопочитателно съгласие с моята персона. Войната е живо дело и не понася равнодушие и формализъм.

Степан Осипович вече знаеше как стоят нещата в крайцерската бригада на Владивосток, знаеше, че Камимура е напуснал града безнаказано, знаеше, че Райценщайн и с тояга не можеш го изкара в морето. Той, командуващият флота, взе важно решение…

— Ако Йесен е пристигнал, нека се яви веднага. Трябва да го видя.

На повикването на Макаров се яви контраадмирал Карл Петрович Йесен, бивш командир на крайцера „Гръмобой“, произхождащ от семейството на флотски лекар. Макаров му каза, че го назначава да командува бригадата владивостокски крайцери:

— Райценщайн започна да изпитва страх от вода-та, както ухапан — от бясно куче. Страхът от водата при адмиралите се лекува добре чрез служба на брега. Двете негови излизания на позициите се оказаха безполезни, а по време на обстрела на Владивосток той чисто и просто… изнемощя! Надявам се, подробностите са ви известни.

(Макаров имаше подготвена за Йесен ясна инструкция, която аз, да ми прости читателят, привеждам като диалог.)

— Какво става във Владивосток? Градът е наводнен от агенти, населението устройва изпращане на крайцерите с почести, фортовете салютират, а оркестрите свирят весели маршове…

В инструкцията до Йесен се посочваше: „Имайте предвид, че неприятелят потъпква всякакви международни закони и поради това бъдете внимателни и недоверчиви… Вземете всички мерки да не се съобщава никому нито пряко, нито косвено за деня на вашето излизане от Владивосток и освен шифрована телеграма на мое име никъде да не бъдат изпращани съобщения.“

— Поставете, в края на краищата, придирчиви цензори на телеграфа, за да вникват във всяка телеграма, заминаваща за Корея.

— Но какво да се направи, Степан Осипович, та жените на матросите и офицерите да не могат шумно да изпращат мъжете си?

— Накарайте цялото население на Владивосток да свикне с това, че вашите крайцери често и неочаквано за всички напускат рейда заради бойни учения. Тогава и вашето излизане за сериозна операция ще бъде възприето от жителите като обикновена тренировка. Желателно е даже да се пусне слух в града, че напускате рейда за кратко време. Не допускайте да се правят изпращания като по гарите…

Макаров внушаваше на Йесен: „Неприятелят е извънредно упорит и твърде храбър, може да бъде разбит само с умение и хладнокръвие… Поговорете с командирите (на крайцери) как ще действувате в случай на открита схватка.“

— Да избягвам ли боя или сам да се впускам в схватка?

— Не си поставяйте като главна задача такава схватка — поучаваше Макаров, — но я считайте за възможна. Аз съвсем не ограничавам вашата инициатива, мили мой Карл Петрович, всякакви ваши действия във вреда на неприятеля ще бъдат винаги уместни.

Йесен незабавно отпътува от Порт Артур… В крайцерската бригада научиха за неговото назначение.

— А пък Райценщайн изхвърча… по дяволите! — Йесен го знаем, служил е на крайцери… Възмездието дойде: Николай Карлович Райценщайн слезе от флагманския мостик, пъхнал ръка под ревера на палтото, с такъв горд вид, с какъвто вероятно император Наполеон след отказа си от престола е слизал по стълбите на „Фонтенбло“. Но зад него не ридаеха прославени маршали, а само обърканият Игор Житецки мъкнеше тежка чанта с документи.

Бюрокрацията напускаше нестабилните крайцерски мостици.

Трудно ми е да подозирам японския военноморски министър адмирал Ямамото в излишна сантименталност. Но именно той, министърът, изпраща писмо до четирима руски матроси, което е публикувано върху розовата хартия на вестник „Ман Чоо Го“. Тези матроси постъпват в морския лазарет на Сасебо, след като са пленени в страшен бой. Подвигът на техния миноносец „Стерегушчий“ става широко известен в Япония и затова Ямамото им отдава своята дан на самурайско възхищение: „Вие сте се сражавали храбро за своето отечество, защитавайки го прекрасно… Аз искрено ви хваля — вие сте юнаци! Не се тревожете за съдбата си, нашият морски лазарет е добър, а лекарите са опитни. Желая ви скорошно оздравяване.“

… „Стерегушчий“ под командата на лейтенант Сергеев и „Решителний“ под командата на капитан втори ранг Босе се завръщаха от Елиот, където не откриха противникови кораби. Имаше силно вълнение. Водата заливаше палубите. Обичайни неща, свикнали бяха. Четири японски есминеца пресякоха курса им. Пламна ожесточен бой, приличащ на ръкопашна войнишка схватка. Приближаваха се така, че един японец от „Акебоно“, размахвайки сабята, даже прескочи на кърмата на „Стерегушчий“, където и намери смъртта си. Сергеев беше убит веднага, а Босе бе ранен. „Решителний“ извади от строя „Акебоно“ и „Сазанами“. Като запази скоростта си, той си проби път до Порт Артур, а „Стерегушчий“ остана сам… Всичките му офицери бяха убити. Почти всички матроси погинаха, обезобразени от пламъците. Японците наобиколиха кораба, както вълци плячката си. Те вече тичаха по нашата палуба сред мъртъвците, завиваха краищата на буксирното въже, за да теглят плячката към своята бърлога Сасебо, но… Прекрасният паметник на „Стерегушчий“ в Ленинград до ден-днешен разказва какво се е случило по-нататък. Вечно шумящата през отворените кингстони вода ще мие навеки бронзовите тела на двамата безименни герои…

Тази безпримерна битка веднага предизвика остра полемика между офицерите от ескадрата на Порт Артур, откъдето дискусията, която ставаше оскърбителна за Босе, се прехвърли и върху крайцерите, намиращи се в пристанището на Златния Рог. Щурманът на „Рюрик“ капитан Салов не щадеше авторитета на капитан втори ранг Фьодор Босе. Заедно с него се горещеше и вахтеният офицер, буйният грузинец Рожден Арошидзе, наскоро мобилизиран от запаса:

— Вах! Защо не дадоха под съд капитан втори ранг Босе?

— Престъпление — пригласяше му юристът Плазовски.

Старши офицерът на крайцера Хлодовски съвсем наскоро бе получил повишение, като от лейтенант стана капитан втори ранг.

— А за какво да съдим Фьодор Емилиевич Босе? — попита той спокойно, което и възмути барон Кесар Шилинг, наречен Никита Пустосвят заради упорството, с което беше свикнал да отстоява мнението си.

— Как за какво? — вбеси се баронът. — Не са ли ни учили, господа, още в корпуса: „Сам умри, но другаря си спаси!“

Старши миньорът на крайцера Николай Исхакович Зенилов произхождаше от казански или касимовски татари. При скромния си лейтенантски чин той се ползуваше с голямо уважение.

— Моля ви се, това правило е суворовско — каза Зенилов, — то не се отнася за флота, който има свои порядки…

Всички съмнения се разпръснаха, когато във Владивосток стана известно мнението на вицеадмирал Макаров — реабилитирайки честта на капитан втори ранг Босе, той напълно оправда неговата постъпка:

— Фьодор Емилиевич е бил абсолютно прав, когато е напуснал „Стерегушчий“, спасявайки за флота своя „Решителний“…

За същия случай той пише: „Ако той (Босе) отидеше на помощ, означаваше да погуби вместо един два миноносеца… «Решителний», дори и да бе отишъл на помощ на «Стерегушчий», не би могъл да го спаси, тъй като неприятелят е бил… ЧЕТИРИ ПЪТИ по-силен от двата миноносеца. Било е невъзможно да се спаси «Стерегушчий»!“

Сутринта на 3 март в крайцерската бригада на Владивосток пристигна новият й началник контраадмирал Карл Петрович Йесен и потвърди правилността на постъпката на Босе:

— Степан Осипович даже награди екипажа на „Решителний“ и това трябва да послужи на всички ни като урок за бъдещето. От гледна точка на обществения морал „Решителний“ е извършил непростима подлост спрямо „Стерегушчий“. Но да оставим на мира морала! От гледна точка на вечните закони на морския бой командирът на „Решителний“ е избрал онзи вариант от тактиката, който трябва да се признае за най-благоразумен… Да не обвиняваме Босе! Нещастен човек. Контузия в главата. Нищо не чува…

Този случай с гибелта на „Стерегушчий“ впоследствие изигра много важна роля в онези документални събития, които описвам тук, читателю! Нека да го знаеш…

Макаров (с неговия огромен авторитет) успяваше да се разбира с наместника, но се налагаше да има предвид все по-нарастващото влияние на Куропаткин, който имаше право да му заповядва.

— Той е виновен повече от другите в тази война — казваше Макаров. — Имал съм възможност да чета неговите доклади след посещението му в Япония. Куропаткин уверяваше правителството, че японците едва дишат, нахранени с една малка копърка на ден, че армията им е боклук, а Порт Артур е непристъпен като Картаген. Страхувам се, че тази фалшива бодрост на министъра може да се обърне в беда за Русия…

„Куро“ на японски означава „черен“, „патки“ — „гълъб“, а „ки“ — „дърво“. Японската преса издевателствуваше, рисувайки черен гълъб (Куропаткин), омотал се в листака на черно дърво (Куроки). Маршал Тамемото Куроки при поддръжката на флота на Того пръв слезе с дивизиите си в Корея и форсирайки река Ялу, в средата на април удържа победа при Тюренчен. С това сражение Куроки отвори за Япония пътищата към Манджурия и Квантунския полуостров, на чийто край трескаво пулсираше Порт Артур, главният нерв в тази война… Некадърното управление на руската армия се отразяваше и върху работите на нашия флот. Предавайки на японците позициите една след друга, Куропаткин задушаваше Порт Артур в блокаден пръстен, парализираше действията на нашите ескадри със своите неуспехи… При това настояваше:

— Търпение, търпение и още веднъж търпение…

За да блокира окончателно руската ескадра в басейните на Порт Артур, адмирал Того предприе атаки на брандери — кораби за потопяване по фарватерите, за да не могат русите да излязат в открито море. Бран-дерите се управляваха от хора, обречени на смърт (приличащи много на бъдещите камикадзе). Преди смъртта не им даваха даже глътка саке, като ги заставяха да изпият чашка солена морска вода.

Преди гибелта Камимура ги напътствува с думите:

— Вашият подвиг трябва да бъде ясен и чист като тази вода. Отивайте на своите кораби, които ще ви бъдат гробове, и не се връщайте обратно. Вие вече не съществувате. Вас ви няма…

През тези дни Макаров писа: „Предвиждам едно генерално сражение, макар благоразумието да подсказва, че сега ще е рано да се залага всичко на карта, но да се владее морето с полумерки е невъзможно.“ На 30 март той отново пусна миноносците в морето. Под силния дъжд техният строй се разкъса, през нощта корабите се разделиха, плавайки самостоятелно. Най-сетне капитан втори ранг Константин Юрасовски откри шест миноносеца и присъедини своя „Страшний“ в техния килватер…

Това бе чудовищна грешка, каквито се случват на война!

Шестте миноносеца, които се движеха пред „Страшний“, бяха японски. Но японците взеха „Страшний“ за свой кораб, а Юрасовски сметна японците за своите миноносци. Така се движиха цяла нощ. На сутринта „Страшний“ издигна високо руските флагове и тогава шестте миноносеца го смляха със снаряди. Всички бяха мъртви и само лейтенант Ермил Малеев до края коси враговете с петцевната картечница. Крайцерът „Баян“, изпратен на помощ, видя как се сгъстяват пушеците над ескадрата на Того…

— Май е назрял моментът за бой — реши Макаров.

Той искаше лична схватка с Того! Цялата ескадра видя неговия флаг над броненосеца „Петропавловск“.

Налягането в котлите бе вдигнато, екипажите се въодушевиха от присъствието на адмирала. По своя път флагманският кораб попадна на минна банка и „Петропавловск“ изчезна в бурния факел от пламъци, изригнали с грохот от погребните отсеци. Взривът бе толкова силен, че хората, които бяха на брега, усетиха земен трус. Адмирал Макаров загина. Той успя да командува ескадрата само 37 дни…

Като разбра за гибелта му, наместникът от Мукден телеграфира на Витгефт: „Поемете командуването на ескадрата.“

Вилхелм Карлович се хвана за главата:

— Боже! Че какъв флотоводец съм аз?

Март 1904-а завърши с трагедия за Русия.

— Да върви по дяволите тази ютия — казваха матросите. — Главата загубихме, ето кое е важното…

Макаров е останал в техния спомен в широко разкопчано офицерско палто с яка от агнешка кожа, а ръката — вдигната призивно:

— Флотът трябва да рискува!

Того узнава за гибелта на Макаров на 1 април и веднага съобщава в Токио. Японците уреждат траурна демонстрация с фенерчета, изразявайки своето уважение към паметта на загиналия герой. Коментирайки това известие, европейските вестници недоумяват — що за дива гримаса на цивилизацията? Но на мен ми се струва, че демонстрацията е била искрена. Името на Степан Осипович е прочуто отдавна в Япония, министърът Ямамото високо цени неговия принос в развитието на науката за флота, в теорията на корабостроенето.

По друг начин реагират в Царское село. В деня на гибелта на Макаров, след като вече му е съобщено по телеграфа, император Николай II излиза в парка и казва на генерал Ридзевски:

— Отдавна не е имало такова хубаво време! Вече забравих кога съм ловувал за последен път… Не е ли време да отидем на лов?

Факт! Твърде красноречив факт…

След нападението на Камимуровата ескадра женените офицери изпратиха семействата си по-далеч от Владивосток:

— Сега не ни е до тях — излишни тревоги, излишни сълзи. Трябва изцяло да се отдадем на службата, за да не мислим за нищо странично.

Траурните настроения в Порт Артур засегнаха и бригадата. На крайцерите приеха добре контраадмирал Йесен, тъй като назначението му беше свързано с името на Макаров. Всички мислеха, че Карл Петрович ще държи флага си на „Гръмобой“, който доскоро командуваше, но адмиралът, за да няма излишни приказки, остана на крайцера „Русия“. Едновременно с него на „Русия“ дойде и новият командир — капитан първи ранг Андрей Порфириевич Андреев, човек с повишена нервност, явно болен. Когато четеше конско на матросите, той активно ги облъчваше с миризмата на валериан, от което хората се замайваха като котките…

Матросите от „Русия“ казваха за Андреев:

— Ама че психопат! Самият той е откачен и нас ни прави откачалки.

Но появяването на Йесен в бригадата внушаваше на екипажите надежда, че безплодното мотаене по въл-ните е завършило. Матросите горяха от желание да от-мъстят за Степан Осипович:

— Да вървим и така да ги наредим, че Камимура с неговата Камимурочка цял живот да има да хълца.

Започваше опасният сезон на пролетните мъгли. От китайски източници постъпи информация, че на 3 април Того е имал разговор с Камимура; в плановете си те отчитат, че духът на руските екипажи е потиснат. Но накъде ще се втурнат японските крайцери? Йесен кръстосваше с бригадата близо до Владивосток, изисквайки повишена точност при маневрите, съгласуваност в стрелбите, правеше проби на радиовръзката, будеше екипажите с нощни тревоги. Напускайки неочаквано Владивосток, крайцерите неочаквано се и завръщаха. Като знаеше, че бърборковците не се свършват, Карл Петрович пускаше лъжливи слухове, за да обърка японското разузнаване. Най-сетне на 9 април Витгефт го уведоми, че английските вестници пишат: „Адмирал Камимура със силна ескадра охранява Владивосток, надявайки се да залови руските крайцери.“ Йесен свика съвещание на капитаните първи ранг.

— Вилхелм Карлович — каза той за Витгефт — вероятно е престанал да разбира, че не трябва да се планират операциите според английските вестници. По отношение на точната информация за противника ние сме просяци. Но знаем, че Камимура още се мотае в Жълто море. Ако това е грешка, тя може да стане за нас съдбоносна…

На 10 април бригадата напусна Владивосток, без още да знае, че в същото време Камимура е извел своите крайцери от Гензан на север, потъвайки веднага в непрогледна мъгла. Йесен взе със себе си два миноносеца — № 205 и № 206. Като преминаха през Босфора, те се спряха при нос Скрипльов. Чак тук, далеч от чужди и лоши очи, Карл Петрович обясни каква е работата:

— Отиваме на боен поход. Господа офицери, наредете да се вземе от пристанищните катери запас от провизии за десет денонощия. На „Рюрик“ му предстои да се върне обратно и да ни чака на котва. С мене идват само бързоходните крайцери… Задачата е да се направи всичко възможно, за да се попречи на японските генерали да прехвърлят войски от метрополията към фронта.

Отново моряшки живот! Миноносците така се люлееха, че от крайцерите беше страшно да ги гледат:

— На „кученцата“ и животът е кучешки. Не е като при нас…

По време на утринната молитва „Богатир“ изсвири тревога. Панафидин беше извикан в рубката, където телеграфистите улавяха разговорите на японците. Сполучиха да хванат от ефира една неясна фраза, при което Стеман даже нахока мичмана:

— Слушайте! Вие, дявол да го вземе, сте нашият студент… Нима и такава дреболия не можете да преведете на руски?

Панафидин все пак се справи с японската фраза: „Гъста мъгла пречи на моето придвижване…“ Това беше най-опасният момент, когато Камимура премина на контракурс покрай руските крайцери, без да ги забележи (както и русите не забелязаха японците). Проклинайки мъглата, Камимура зави обратно към Гензан, където стоеше готов за изпращане военният транспорт „Кинсю Мару“.

На 12 април три крайцера и два миноносеца се движеха под проливен дъжд. Миришеше на пролет, матросите оглеждаха бреговете:

— Я гледай, при корейците вече има зелена тревичка…

Със свирка на сирената Йесен извика при „Русия“ миноносец № 206, на който плаваше младият капитан втори ранг Виноградски:

— Иля Александрич! Огледайте Гензан… потапяйте там всичко под японски флаг. Но помнете, че в града съществува европейски сетълмент9, бъдете внимателни. Ще ви чакаме.

След около два часа миноносците, с нажежени капаци на прегретите машини, се завърнаха. Виноградски доложи:

— Камимура е бил там, но е заминал. Потопихме японския параход „Гойо Мару“ с товар. Екипажът избяга на брега. Останалите кораби вдигнаха неутрални флагове, а някъде се виждаха и американски… Да вървят по дяволите! Ако забиеш в борда на такъв мина, след това нашите дипломати ще имат цяла вечност разправии с протестите…

На миноносците бяха прегорели тръби в котлите и след като им даде въглища, Йесен ги пусна за Владивосток. Трите крайцера „Русия“, „Гръмобой“ и „Бога-тир“ продължиха нататък в утихналото море, вече отърсило от себе си одеялото на мъглата. Привечер срещнаха парахода „Хагинура Мару“, свалиха от него японците и корейците, а парахода потопиха. Разпръсвайки с форщевните насрещните вълни, крайцерите се движеха нататък. Радиовръзката на фирмата „Дюкрете“ работеше на 24 мили, но това стигаше, за да могат корабите да се свързват помежду си. Йесен посочи новия курс, водещ към Сангарския пролив… Стеман не одобри това решение:

— Карл Петрович няма търпение да си пъхне пръста във вратата. Нищо чудно, ако поиска да подложи на обстрел и Хакодате.

— Би било добре — обади се Панафидин. — Все пак трябва някак да се разплатим за обстрела на Владивосток…

Нощта беше лунна. Броячите на лага показваха 17 възла, а компасите устойчиво фиксираха курс 81 градуса норд-ост.

— Ярка светлина… ляво на борд — доложиха от вахтата.

Един голям кораб беше озарен от трепкащи електрически светлини, от ярките огньове на илюминаторите. Като забеляза крайцерите, той невъзмутимо се обърна и застана пряко на курса им.

— Неутрален… не се страхува от войната — гадаеха на мостиците.

Корабите се доближиха. Йесен извика на английски:

— Нация! От коя нация сте?

Откъм ярката светлина им отговориха зарадвани:

— Джапан… Нипон… Банзай! Хейка банзай… Към борда на „Русия“ се прилепи лодка. Със сияйна усмивка на палубата на крайцера се изкачваше офицер от японския флот, сабята му с пеещ звън дрънчеше по трапа. Като видя русите, беше изумен. Но веднага разкопча сабята си:

— Провървя ви. Аз ви взех за британски крайцери. Той се представи — капитан-лейтенант Мицугуци, военен комендант на транспорта „Кинсю Мару“, тръгнал от Гензан. Бил толкова сигурен в срещата със съюзниците, че взел със себе си и капитана, който сега се молеше да не потопяват кораба му.

— Аз не съм комбатант10 — уверяваше той. Некомбатантите (подобно на лекарите, маркитантите11, свещениците и журналистите) по време на война имаха право на особено уважение. Но нали на „Кинсю Мару“, където сега бавно угасваше заревото на осветлението, можеше да има и комбатанти — хора с оръжие. Ясно бе, че капитан първи ранг Андреев умишлено зададе въпроса:

— А какво има в трюмовете? Посочете товара. Мицугуци вече се беше съвзел от първото сътресение:

— Не зная. Струва ми се, кюспе, соя… Какво още, Яги?

Капитан Яги потвърди лъжата на капитан-лейтенанта:

— Сушена риба и необработени кожи за Гензан.

— Това ли е всичко? — попита отново Андреев, започвайки да нервничи.

— Това е всичко — поклониха му се японците. Първият куршум тънко пропищя над мостика на флагмана.

Въпрос: комбатанти ли са или некомбатанти?

— От флагмана дойде заповед: крайцерът „Богатир“ да осигури слизането на призова група за обиск на задържания кораб. Сред офицерите на мостика Стеман веднага отдели Панафидин:

— Сам бог е определил да оглавите групата с вашия японски! Отивайте на „Кинсю Мару“.

За мичмана настъпи трагичен миг:

— Господи, ами че аз съм учил по пищовчета…

— Ето сега си плащайте за своите пищовчета…

Прожекторите осветиха върху транспорта английски оръдия, които преди това не бяха забелязали. От всички страни към крайцерите се насочваха лодки с китайски кули, които японците бяха използували като преносвачи на товари. Матросите гнусливо сортираха по вътрешните отсеци раздърпаната, гладна, измъчена от опиум и въшки тълпа от кули — това бяха явни некомбатанти. Призовата група беше съставена от храбри нехранимайковци, въоръжени с ножове и револвери. Всеки матрос имаше преносим фенер. От крайцера „Русия“ отплава катер с подривната команда, която се възглавяваше от лейтенант Петров X (номера му Панафидин помнеше, а името беше забравил). Заедно с лейтенанта бяха взели на катера и капитан Яги, който настойчиво молеше да се обърне внимание на това, че светлините на неговия кораб отдавна са загасени:

— Там никой не е останал. Напразно се трудите.

— Ще проверим — отговори Петров X.

Отблизо „Кинсю Мару“ изглеждаше грамаден. Дълго се катериха по траповете му, на палубата беше празно, а върху готварската печка в камбуза загаряше тиганът с картофите. Изглежда, капитан Яги казваше истината.

Петров X се спусна в долната част на транспорта, където беше тихо. Търсейки люковете за огнярското отделение, в края на дълъг коридор чу бойка японска реч. Започна да отваря всички врати наред, докато в една от каютите не завари весела картина. Беше сервирана масата (с шампанско), шестима японски офицери вече бяха успели да си обръснат главите до голо (в знак на прощаване с живота) и сега пируваха, като че ли нищо не се бе случило.

— Нищо лошо не правим — каза един от тях. — Затворете вратата и ни оставете за последното пиршество…

„Смъртници!“. Навреме дойде унтерофицер Горишин, на самураите бе отнето оръжието и ги препратиха на крайцерите като пленници. В огнярското отделение нямаше жива душа, но котлите поддържаха още налягане, под стъклата на манометрите напрегнато трепкаха червените и черните стрелки. Тишината, почти нетърпима в тези условия, се нарушаваше само от тънкото свистене на парата. Като напъха пакетите с взрив под основите на котлите, Петров X извади кибрита:

— Горишин, извикай на нашите горе, че паля… Да не се туткат там, а веднага да скачат в лодките. И завърти ей тези клапани на кингстоните. Върти, върти!

Клечката пламна и тогава от палубата се разнесе вик:

— Стой! Не взривявай… по-бързо насам, на помощ!

Блъскайки с ботуши железните стъпала на траповете, от което в утробата на кораба се чуваше гръмко ехо, лейтенантът и унтерът Горишин се юрнаха нагоре, където Панафидин едва си поемаше дъх:

— В трюмовете на носа… е пълно с войници! С оръжие…

Откъм кърмата тичаха, матроси, размахвайки фенери:

— Плюй си на петите… Едва не ни пречукаха! Около два батальона седят в „хранилката“ и тракат затворите като вълци със зъби.

Петров X надникна в носовия люк и извика:

— Ей, аната! Излизай… ще стане лошо, взривяваме…

Стотици пушки дружно се метнаха нагоре от мрачните дълбочини на трюма и японците издадоха някакво съскане, преминаващо в ръмжене. В кърмата на кораба те се оказаха още повече, отколкото в носа. През мегафона лейтенантът извести флагмана:

— Комбатанти! Цял полк японски войници… в пълно снаряжение. Никой не излиза… какво да правим?

— Върнете се на крайцерите — долетя гласът на Йесен.

Матросите натиснаха веслата, а от „Русия“ изстреляха торпедо и то, пронизвайки като свредел водата, се насочи към военния транспорт, чиято палуба изпълниха въоръжени японци. Взривът съвпадна с честата пушечна стрелба, която самураите откриха от палубата на „Кинсю Мару“. Техни първи жертви станаха външните вахти на откритите мостици — рулевите и сигналчиците. Останалите ги закриваше бронята на надстройките и казематите. Комендорите вече стреляха по транспорта, забивайки в бордовете му снаряд след снаряд:

— Удряй… какво ще му мислиш? Не сме вчерашни… блъскай!

С пробойни по бордовете „Кинсю Мару“ бавно потъваше, когато сигналчиците на крайцерите започнаха ужасени да крещят:

— Гледайте какво правят… режат си главите!

На палубата, потъваща в морето, самураите се убиваха един друг със сабите и се промушваха с щиковете. С вопли „Банзай!“ те потъваха в шумящото море. На крайцерите санитарите вече разнасяха ранените по лазаретите. Йесен запали цигара:

— Във всички камбузи да се вари ориз… за гостите.

Сред множеството пленници имаше и немалко офицери от флота, които молеха да не ги смесват с офицерите от армията. Очевидец от крайцера „Русия“ писа, че лицата на японците остават безизразни: „Оказа се, че някои от тях говорят руски, нашите матроси познаваха мнозина бивши обитатели на Владивосток, повечето — съдържатели на вертепи…“ На Панафидин се наложи да разпитва пленените, които неохотно признаваха:

— Съвсем не очаквахме да ви срещнем тук. Още повече че ескадрата на Камимура курсираше съвсем наблизо и само половин час преди срещата с вас ни напусна конвоиращият миноносец, смятайки, че се намираме в пълна безопасност…

Крайцерите се оказаха препълнени с пленници. Готвачите не успяваха да сварят купищата ориз, запасите от който свършваха. Йесен по неволя се отказа от пробива в Сангарския пролив и на 13 април обърна бригадата към Владивосток.

Япония се стресна: с един замах русите унищожиха три кораба с водоизместимост 5000 тона, пропаднаха хиляди тонове въглища и военно снаряжение, най-сетне, повече от 600 пленници — всичко това се отрази върху съдбата на Камимура, който оправдаваше грешките си с мъглата… само с мъглата!

Сега адмирал Того беше принуден да отслаби своята ескадра, за да усили ескадрата на Камимура за противоборство с бригадата владивостокски крайцери. Резултатът бе, че рязко спадна бойното напрежение край стените на Порт Артур, за което неговият гарнизон можеше да благодари на Владивосток. От сега нататък ескадрата на Камимура се откъсваше от базите в Жълто море. В постоянна бойна готовност тя дежуреше в незабележимия залив Озаки на остров Цушима…

Цушима придобиваше стратегическо значение!

На 15 април започна разтоварването на пленниците от крайцерите на брега. „На Адмиралския кей, където бяха докарани японците, и на «Светланска» — пише очевидец — се бе събрала такава тълпа, че да се чудиш откъде има толкова жители във Владивосток. Изпратихме дружелюбно своите пленници, като тези, които нямаха, ги снабдихме едни с шапки, други с ботуши. Някои бяха надянали матроски фуражки (барети).“ Сред гражданите не се забелязваше никакво злорадство, „от сдържаното спокойствие на тълпата по-скоро даже лъхаше съчувствие към чуждата, макар и враждебна мъка“ — пише в онези дни кореспондентът на „Одеский листок“. Мнозина жители на Владивосток различаваха сред японците свои предишни познати, макар че тези приятелчета се правеха, че бъкел не знаят на руски. Един застрахователен агент даже се обиди на японския поручик Токодо:

— Ама какво се преструваш? Ти имаше магазинче на „Продолна“. Аз си купих от тебе гърне… Е? Спомняш ли си?

Японецът вдигна очи към небето, сякаш разглеждаше облаците, почеса се между веждите и изведнъж широко се усмихна:

— Шестнайсет рубли взех…Добра ли е стоката?

— Отлична! — разцъфна застрахователният агент. — До ден-днешен цялото семейство не може да й се нарадва.

Преди тръгването за гарата капитан-лейтенант Мицугуци произнесе реч, в която благодари на русите за гостоприемството, след което японците се закланяха на публиката. На перона чакаше композиция, за да откара пленниците до Ярославъл. Тук нашето руско състрадание премина всякакви граници: във вагоните пъхаха на японците бутилки с вино, подаряваха им кутии с цигари и бисквити… На крайцерите се говореше, че това вече е истинско безобразие:

— Не бива така! Нали още не се знае как живеят нашите в японски плен. Може да вият към луната…

През нощта на 16 април в Усурийския залив, близо до града, отново се появиха японски крайцери. Сега жителите, страхувайки се от обстрел, се оттеглиха с багажа си към височините. Но този път японците не стреляха, хвърляха нещо във водата, а с настъпването на деня тихо си отидоха… Йесен не помръдна бригадата от рейда, правилно съобразявайки, че японските крайцери са поставили мини.

— Нямаме добра група за обезвреждане на мини. Как да си помогнем в бедата?

В бедата помогнаха любителите на аеронавтиката. Те се изхитриха да направят по примитивен начин аеростат, който от високото забелязваше японските мини в дълбочината…

Свивайки пръстите на грапавите си ръце, матросите дълго гадаеха кого ще назначат сега на мястото на Макаров.

„Зиновий? — говореха за Рожественски. — Не, той събира втора ескадра на Балтика.“

„Или, да кажем, Григорий? — казваха за Чухнин. — Него от Севастопол и с крик не можеш го вдигна.“

„Фьодор? — говореха за Дубасов. — Та той и даром не ни трябва — хищник такъв, сякаш със сурово месо са го хранили“…

За командуващ Тихоокеанския флот беше назначен вицеадмирал Николай Иларионович Скридлов, на когото бе наредено да замине за Порт Артур. Скридлов не бързаше и подобно на Куропаткин също бе събрал немалко икони — свещени, чудотворни и всякакви други.

Веднага след гибелта на Макаров в Порт Артур се появи наместникът Алексеев, издигнал своя адмиралски флаг на „Севастопол“, който бе с изкривени перки на витлата.

— Нарочно ли е избрал черупка, която не може да мръдне от мястото си? — умуваха матросите. — И къде ще върви без витла? Не, братлета, това не ти е Степан Осипич…

Както и да се отнасяме към „Негово Квантунско Величество“, трябва да се признае истината — наместникът и не помисляше за падането на Порт Артур, желаейки да го отстоява докрай. Между него и Куропаткин се завърза упорита борба, в която ролята на арбитър пое правителството. Петербург подкрепи Алексеев, справедливо посочвайки на Куропаткин, че загубата на Порт Артур „ще подрони политическия и военен престиж на Русия не само в Далечния, но и в Близкия изток… нашите неприятели ще се възползуват от това, за да ни затруднят, доколкото е възможно, и приятелите ще се отдръпнат от Русия като от безсилна съюзница“…

Куропаткин слагаше тези нотации настрани.

— Аз имам по-трезв поглед за нещата! — казваше той. — Не смятам, че трябва да се държим за Порт Артур. Спомнете си как Кутузов на известния съвет във Фили също се е придържал към това, че може да се предаде Москва на французите. Тогава са го порицали. А кой се оказа прав? Кутузов… Така и аз подобно на гениалния Кутузов имам съвсем трезв поглед върху нещата! Навил си бе на пръста този „трезв“ поглед. Куропаткин малко го бе грижа за съдбата на Порт Артур, а всичките му дискусии с наместника не водеха до нищо. Алексеев казваше:

— Аз не съм сведущ в армейските работи, а Куро-паткин разбира от флот, колкото свиня от портокали. Когато започнем спор, при нас се получава като в онзи анекдот, където един слепец по рождение се любува на танца на паралитик…