Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Най-сетне в печата беше обнародван списъкът на наградените офицери и матроси от бригадата на вла-дивостокските крайцери, но в този списък липсваше името на нашия мичман… Отначало Панафидин даже не съобрази какво се е случило, а когато разбра, беше го срам да гледа хората в очите. Само на братовчед си Плазовски каза всичко, което мислеше:

— Би било непристойно и глупаво да питам защо са ме прескочили. Ти си юрист, кажи ми къде е законната житейска истина?

— Законът и истината в живота са две различни понятия, които взаимно се унищожават. Съветвам те да забравиш оскърблението и да служиш, както си служил и по-рано — честно и свято!

— Честно и свято — вълнуваше се Панафидин. — Но къде е най-елементарната справедливост? Не съм ли правил всичко, което се полага на военния човек? Не съм ли се старал?…

Повече не отиде на „Алеутска“, не замина и на вилата на семейство Парчевски. Такъв позор потискаше мичмана, като че ли бяха го заклеймили с всеобщо поругаване. И му стана съвсем непоносимо, когато разбра, че Игор Житецки е получил „Станислав“ III степен. За какво? Този номер вече не можеше да изтърпи и реши да поговори с капитан първи ранг Трусов:

— За себе си и своите обиди бих могъл да си мълча. Но сега съвсем нищо не разбирам — ордена „Станислав“, за който бях предложен, е получил човек, който си седи спокойно на брега и се занимава с празни приказки на разни отвлечени теми.

Трусов също не криеше възмущението си:

— Аз самият не разбирам как е могло да се случи това. Може би имате някакви прегрешения, за които да не ми е известно?

— Един грях имам — свиря на виолончело… Трусов се обърна към Безобразов:

— Не зная кой е задраскал Панафидин в списъците за награждаване, но смея да ви уверя с честната си дума, че никой от нас не е предлагал за орден мичман Житецки. — После помоли командуващия флота Скридлов да обясни как е могло да се случи така, че един мичман, който стърчи на брега, е станал кавалер на орден: — А друг мичман, който опъва на крайцерите вахта след вахта, е останал с пръст в устата.

Скридлов гледаше мрачно командира на „Рюрик“:

— Повярвайте, в списъците с предложения за ордени флотът не е имал предвид Житецки. Той е получил „Станислав“ по личната протекция на инспекторката на девическата гимназия, носеща името на престолонаследника.

— И какво отношение към флота има тази мръсница?

— Ами никакво! — ядоса се Скридлов. — Но нейният коз е по-силен от нашия. Тя е запазила своите стари връзки с Петербург, награждаването на Житецки е подкрепил и Кладо… Сам знаете, своето теленце и кравата ще го оближе.

Панафидин натъпка с пари портфейла си и тръгна за „Шато дьо Фльор“. Там срещна случайно актрисата Нинина-Петипа, която му каза, че заминава за Петербург.

— След мене останаха въглените на изгорелия театър… А вие, Серьожа, виждам, че сте тъжен. Защо?

На чуждата жена с чужда съдба мичманът изплака своята обида. Мария Мариусовна се отнесе към разказа му спокойно:

— Вие, Серьожа, сте още дете и не знаете как хората умеят да обиждат… Още не ви е дошло до главата!

Естествено, аз разбирам, че офицера го красят ордените, както жената — репутацията. Но си мисля, че на вашего брата все пак е по-лесно да спечели ордени, отколкото на жените да си създадат добра репутация… Панафидин реши тази вечер да си пийне „както трябва“.

— Ван Сю! — извика той келнера. — Днес ще има да поработиш при мене. Хайде, започвай да сервираш така, както елеваторите подават снаряди за оръдията…

Пи „както трябва“ и след това се оказа много трудно да възстанови подробностите в паметта си. Беше забравил ресторанта с Нинина-Петипа, беше забравил и Ван Сю, но си спомняше себе си на улицата. Кой знае защо, улицата беше много смешна. И най-смешното на тази улица беше вероятно самият той. После сякаш от жълта мъгла изплува гигантската фигура на матрос и Панафидин го позна:

— А, пак ли си ти?… Никорай, Никорай, Никорай…

Панафидин рухна в обятията на Николай Шаламов и комендорът го подхвана като дете, буботейки почти нежно над него:

— Ваше благородие, та вие мене… та аз заради вас! Майка ми също поръча аз да ви… Дръжте се по-яко! Към крайцера — в най-добър вид… ела, кума, да ми се порадваш!

Шаламов домъкна Панафидин до пристанището и го предаде на дежурния катер.

— По-внимателно, братлета — внушаваше той на гребците. — Това е злато човек.

При трапа на „Рюрик“ поеха мичмана матросите от фалрепите17. Те занесоха „праха“ му към каютата, а там ординарците го сложиха в постелята:

— Няма нищо… с кого не се случва? То се знае, обидиха го човека. Наистина, с тези ордени, ако само се захванеш да ги събираш, животът ще ти се почерни. Заради тях колко добри хора са се затрили! У нас все пак бива, ордените не надминават по големина подложка за чаша. Ами да видиш, кумът ми е казвал, че при персийския шах има ордени колкото чиния! Ако си ги окачи човек всичките, веднага ще се изгърби…

Панафидин спеше дълбоко. А в пощата на Владивосток го чакаше писмо от Ревел, където адмирал Зиновий Рожественски спешно формираше Втора тихоокеанска ескадра.