Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Първата вълна небрежно, сякаш без да иска, полюшна „Рюрик“ и в клетката, която висеше над масата, птиците се разшаваха. Евгений Александрович Трусов се настани начело на масата в каюткомпанията.

— Е, поздравявам ви… Имаме право да се гордеем! Даже само юнските походи на нашите крайцери струваха на Япония много по-големи загуби, отколкото тя е понесла в продължителните боеве на Ялу и при Вафангоу, взети заедно. Това са точни данни! Вие знаете — продължи капитанът първи ранг, — че всички японци са по-чувствителни към онова, което става в морето, отколкото към сухопътните дела. Очевидно това е вродена черта на всички островни народи и този фактор трябва да се отчита. Сега в Япония (и не само там) са наплашени от нашите набези. Транспортирането на войски и товари се извършва вече не откъм западната, морската, а откъм океанската, източната страна на японското крайбрежие, накъдето сме се и насочили… в района на Токио!

— През кой пролив? — възникна веднага въпросът, един от най-насъщните сред въпросите за живота и смъртта.

— През Сангарския… право в гърлото на Япония. Да, наистина, проливът Лаперуз край Сахалин е много по-безопасен за излизането в океана, но по-добре този пролив да се остави за завръщането. Адмирал Скридлов настоя да се натоварят крайцерите с въглища над нормата. Даже ако минаваме през далечния пролив Лаперуз, в нашите бункери трябва да има по четиристотин тона въглищни запаси за всеки от корабите. Главното като че ли казах, останалото ще обсъдите без мене… с Николай Николаевич!

Щом командирът се отдалечи, веднага започна дискусия, в която Хлодовски си запазваше правото на последната дума. Кесар Шилинг — крайцерският Никита Пустосвят, готов да отстоява всякаква глупост с фанатизма на разколник, този път говореше напълно зряло и разумно:

— Не ви ли се струва, че още от времето на Райценщайн ние не преставаме с авантюрите? По същество всяка операция на крайцерите се крепи на старинния великоруски принцип — дано да се размине, дано да изкараме, дано бог помогне…

Прапоршчикът от запаса Арошидзе беше съгласен с барона:

— Във войната станахме такива нахалници, че даже е страшно!

— Относно нахалството — намеси се Юрий Маркович, охранен като шопарче, сресан в най-добрата бръснарница на града. — Не приемам тази дума, прапоршчик. Нахалник можеш да бъдеш на пазара или на опашката за билети на гарата. А за военните хора съществуват други понятия — риск и дързост!

Шкиперът Анисимов потупа механика по гърба:

— Умник! Веднага се вижда, че баба ти е писателка…

— Баба ми наистина е писателка, затова пък татко ми не излизаше от затвора. Дали не от това, мили старче, съм поумнял?

Хлодовски с готовност подкрепи темата за риска:

— Макар и с вода в трюмовете, даже и с последното парче въглища, сме длъжни да се върнем. А перспективите ни са сериозни — сега в Йокохама подготвят за изпращане по море нови дивизии под конвоя на два крайцера и един броненосец.

— Значи… бой? — попита лекарят Солуха.

— Вероятно. И затова ви моля, господа, да бъдете по-близо до матросите. Те са нашите младши братя. Докато ние отиваме на бой по призвание, те отиват на смърт от чувството за дълг. Да няма никакви юмруци! Дисциплината е капризно нещо, като улично момиче. Доверието на матроса към офицера трябва да се цени повече от подчинението. Само глупците изцяло се уповават на служебната дисциплина…

Всички се разотиваха. Старшият инженер-механик Иван Иванович Иванов се приближи до Конечников за благословия и той го прекръсти. Но младежта мина и без това:

— Всички сме под един господ — под Андреевския флаг!

Православни, лютерани, католици (и, струва ми се, даже един мюсюлманин — офицерът по минирането Зенилов) — всички дружно се катереха по траповете, дланите им полираха месинга на парапетите, и без това лъскави, а стъпалата на трапа бяха покрити с килим, но раят на каюткомпанията свършваше при твърдия праг-комингс22 и тогава кракът на всеки стъпваше в света на оголената груба броня…

Панафидин не се сдържа и разказа на Плазовски за разговора си с Житецки — че уж Йесен сега ще помъкне бригадата в устата на дявола, само за да оправи кариерата си.

— Подлец и мерзавец е твоят Житецки! — възмути се братовчед му. — Такива дребни душици в добрите стари времена са ги извиквали на дуел… Кой му дава право да обижда Карл Петрович, честен и порядъчен човек! Йесен го познаваме като ученик на Макаров, без вяра в неговия флаг няма какво да правим в морето…

Вълните мятаха игриво-радостно пенести пръски върху чистите палуби на крайцерите. Люлеенето се засили. Панафидин се „заклини“ в койката, за да не падне при накреняване. Отвори томчето на Томас Карлайл, който понякога пише така, че си струва да се замислиш: „Русия е безразлична към човешкия живот и към хода на времето. Тя е безмълвна. Тя е вечна. Тя е несъкрушима…“ Крайцерите се движеха с добра скорост, сигурни в себе си и в своето воинско щастие.

Случайният разговор за корабната артилерия, започнат от Хлодовски с мичман Панафидин в навечерието на похода, също така случайно, но напълно закономерно беше продължен на мостика на флагманската „Русия“, където прекарваха тревожна нощ контраадмирал Йесен и капитан първи ранг Андреев. Руските моряци свято вярваха в достойнствата на своята артилерия и тази вяра нито веднъж още не бе разколебана. Андреев обаче забеляза:

— Та ние още не сме изпробвали нашите оръдия в дуел с крайцерите на Камимура… Как ще реагира японската броня на нашите попадения? Къде и в кой момент ще задействуват нашите взривни устройства?

Йесен си спомни: през януари 1904 година, когато беше още в Петербург, го прие генерал Бринк, изобретателят на снарядните взривни устройства. Бринк горещо уверяваше Йесен: „Вие можете да бъдете напълно спокоен по отношение на нашата артилерия — безспорно тя стои по-високо от японската.“

— Накрая — разказваше Йесен — незабравимият Степан Осипич, благославяйки ме за крайцерската бригада, ми даде ясна инструкция и аз я помня наизуст: „Нашите кораби показаха превъзходство в артилерията пред неприятелските съдове…“ И затова струва ли си да се горещим прибързано?

Андреев отговори че действието на Бринковия снаряд може да се оприличи само на удар с брадва, който ще строши един сандък; а пък японският снаряд, натъпкан с шимоза, ще го превърне в прах.

— Американците пишат по вестниците си, че шимозата отделя такава температура, от която даже бронята плаче със стоманени сълзи.

— Е, те, янките, са известни бърборковци… Морето се освети от едра, много ярка луна.

— У, вълчо слънчице! — ругаеха я матросите. След полунощ срещу 7 юли Панафидин предаде от мостика в командирския салон по извивките на разговорните тръби:

— Не ни очакват и виждам светлината на японските фарове.

— Какъв цвят са? — попита Трусов.

— Бял и червен.

— Точно те показват входа на Сангарския пролив. Беше изсвирен сигнал „Тревога!“ и хората вече не напускаха бойните си постове. Солуха и фелдшерът Брауншвайг разнасяха по траповете специални носилки, в които ранените можеше да се носят даже вертикално, да се пренасят дори и през люковете. Заедно със санитарите се трудеше и свещеникът Алексей Конечников.

Стотици очи пронизваха коридора на пролива, в чиято вътрешност се беше стаила крепостта Хакодате, която прострелваше цялата средна част на Сангарския пролив.

— Седем миноносеца! — оповестиха сигналчиците.

В мрака на пролива миноносците отведнъж направиха завой и се втурнаха по посока на брега. Капитан първи ранг Трусов се отчая:

— Проклети скорпиони! Това значи, че вече са ни открили и сега ще заработи телеграфът към Токио…

На разсъмване крайцерите минаха покрай Хакодате, демонстрирайки презрението си към противника. Но градската крепост мълчеше и Хлодовски каза, че вестникарските клюки са се потвърдили:

— Всички оръдия в крепостите на японската метрополия са свалени от брега и са изпратени за щурмуването на Порт Артур…

Вярно, барон Шилинг под клетва твърдеше, че е забелязал навътре в залива на Хакодате силуета на китайския броненосец „Чин Йен“, но всички дружно се присмяха на Никита Пустосвят.

— Никой не ми вярва — обиди се баронът…

В седем часа сутринта бригадата крайцери се измъкнаха от теснината на Сангарския пролив и пред тях се откри величаво и спокойно стратегическият простор на Тихия океан…

Корабът „Такашима Мару“, който крайцерите потопиха, стана първата жертва. Но верни на себе си, руските моряци по-напред се убедиха, че целият екипаж е наскачал в лодките, а брегът не е далеч:

— Нищо! Японците са яки момчета, ще догребат… Спряха английския параход „Самара“, пътуващ с баласт. Нямаше основания да го задържат и те мирно и тихо пуснаха парахода. А скоро рефракцията обрисува фантастична картина на страшен японски броненосец.

— Не е ли „Тацута“? — гадаеха на мостиците. — Прилича…

Но ето че „броненосецът“ се приближи и се оказа обикновен пътнически кораб. Слънцето вече припичаше. По закритата променад-палуба се разхождаха издокарани японки с чадърчета, от кръговете на илюминаторите се показваха главичките на японски дечица. Срещата с подобна идилия беше толкова неочаквана, че матросите се струпаха край леерите, възбудени от това зрелище:

— А женичките им си ги бива… я виж какви са хубавици!

Йесен също изгледа докрай тази идилия:

— С жени и деца руският флот не воюва… Крайцерите изсвириха на прощаване със сирените и започнаха да се отдалечават от парахода, не нарушавайки с нищо неговото разписание за пътуване. Същевременно японските жени изпращаха въздушни целувки, а руските моряци махаха с ръце на японките, пожелавайки им добър път…

Точно в този ден министърът на външните работи граф Владимир Николаевич Ламсдорф прие в сградата до Певческия мост в руската столица английския посланик, пристигнал с протест. Скот нямаше намерение да се шегува. Той бе възмутен (съгласно инструкциите от Лондон). Англия вече се наежи. Как може? Тя е владетелка на моретата, а руските моряци и излъгаха като стара глупачка на битпазар…

— Да, слушам ви — каза Ламсдорф.

Без да бърза, Скот отвори една разкошна папка:

— Принуден съм да направя официално изявление. Този път няма да засягам вашите владивостокски крайцери. Но ние не можем да признаем за правомощни бойните действия на крайцерите от вашия Доброволчески флот на това убедително основание, че те са напуснали Севастопол под търговски флаг, с което са вкарали в заблуда турските власти, за да могат след това да пи-ратствуват с правото на силния срещу най-слабия по международните морски пътища. Задържани са от вас наши кораби, в това число и „Малака“, наета за рейс до Япония.

— Да — отговори Ламсдорф, — това ми е добре известно. Но задържането на „Малака“ е станало в рамките на общоприетите норми на международното „призово“ право, което във всички времена е позволявало на противниковите флоти да пресичат военната контрабанда… Цели три дни преди нападението срещу Русия Япония започна пиратски да залавя търговски кораби, отиващи във Владивосток с безобидни товари, и „световната общественост“ не протестира срещу тези разбойнически действия. Най-сетне, вие, господин посланик, няма да отречете, че листовете бронирана стомана за укрепване бордовете на японските кораби, както и многото тонове пикрин и мелинит за изготвянето на японската шимоза представляват важни стратегически товари?

От страна на Русия въпросът е поставен. Отговорът на Англия е готов:

— Правителството на моя крал не може да поеме върху себе си отговорността за търговските интереси на своите поданици, а бронираните листове стомана и пикринът в транспортния кораб „Малака“, задържан от вашите крайцери, представляват частен товар. Правото на лична собственост според всички известни в света закони остава свято и нерушимо. — Посланикът затвори папката така шумно, като че ли даде изстрел от сигнално оръдие. — В случай че вашето правителство не пресече разбойничеството на крайцерите по световните комуникации, правителството на моя крал ще бъде принудено да предприеме най-сериозни мерки с отиващи далеч последици…

На дипломатически език тази вежлива фраза означаваше почти „обявяване на война“.

Крайцерите „Русия“, „Гръмобой“ и „Рюрик“ увеличиха оборотите, насочвайки се направо към нетърпимия блясък на Великия океан…

Техните апарати „Дюкрете“ от сутринта засичаха такива телеграми: „Руските крайцери… спирайте изпращането на всички параходи с товари и войски:“ През деня уловиха от ефира страдалчески вопъл: „Русите започнаха конфискация на кораби, движейки се в северна посока…“ Йесен отреагира точно:

— В северна? Значи завиваме на юг…

По посока на движението крайцерите обстрелваха японските кораби, „при това беше забелязано, че много наши бомби не избухват, а пробиват докрай бордовете… А пък снарядите, които избухваха, понякога подпалваха околните предмети, но толкова слабо, че пожарите угасваха от само себе си“. Андреев каза на Йесен:

— Това не е ли илюстрация към нашия разговор?

— Май че да — мрачно се съгласи Йесен. — Но нали сега не мога да отида в Петербург, за да ударя плесница на генерал Бринк, автора на системата снаряди и взривните устройства към тях…

Крайцерите навлизаха в климатичната зона на адска горещина. Дрехите и постелите бяха пронизани от влага. Хората се съсипваха от пот. Офицерите без съжаление напускаха каютите си, матросите им постилаха на мостиците и на батарейните палуби. Над ютовете опънаха платнени навеси, в чиято сянка температурата от 30 градуса се смяташе за поносима. Крайцерите се движеха срещу силното течение Куросиво, което намаляваше скоростта им. Вятърът беше слаб, но океанът ги нагости с такава мъртва вълна, от която крайцерите се накланяха безжалостно от единия на другия борд, а всичко, което беше лошо закрепено, изпопада от стените и палубите. От масата вихрено хвърчаха съдове, нещастните птици в каюткомпанията едва се крепяха на своите пръчици…

Сутринта на 9 юли на крайцерите удариха „тревога“.

— Ето там! — сочеха сигналчците. — Дим, дим…

Никой освен тях не виждаше пушека, но скоро се очерта един грамаден параход на германския „Лойд“ — „Арабия“.

— Призовите групи — по катерите! Бързо, бързо…

На въпроса за товара капитанът на „Арабия“ отговори:

— Генерал-карго (т.е. сборен товар)…

— Откъде тръгнахте?

— Ню Портленд, щата Орегън в Америка.

— Курсът ви?

— Сега към Йокохама, след това — Шанхай и Хонконг.

— Генерал-карго подлежи на проверка…

При огледа стана ясно, че има причини за арест, тъй като трюмовете на „Арабия“ бяха затрупани с котли за локомотиви, с различни машини и релси. Параходът беше арестуван. Под конвоя на моряци, познаващи навигацията, го изпратиха към Владивосток през пролива Лаперуз. В отсеците на крайцерите се образува вече цяла колония с пленници от корабите, които бяха потопени, а в дъсчената кошара блееха трофейни овце… По-нататък плаваха с икономичен режим на котлите, за да не изразходват напразно въглища. Оставаха 40–50 мили до нос Нодзимазаки, зад който започваше Токийският залив. Решиха на бавен ход да изчакат известно време, докато през нощта се покажат светлините на Йокохама…

— Сигнал от „Гръмобой“! — доложиха изведнъж на флагмана.

„Гръмобой“ докладваше: няма да му стигнат въглищата за връщане до базата. Това съобщение предизвика почти шок на флагмана:

— Как може? Най-новият крайцер, котлите и машините са по-икономични от нашите, тогава защо разходът на въглища е по-голям, отколкото при нас?

Дабич внесе поправка: ще издържи до Владивосток, но ще бъде принуден да изгори неприкосновения запас от 400 тона въглища. Със застопорени машини крайцерите се поклащаха един до друг. През мегафона Йесен извика на Дабич:

— Николай Дмитрич, прекарай „Гръмобой“ по-близо до моята „Русия“, ще кажа няколко любезни думи на твоя механик.

На борда на флагмана събраха екстрено съвещание с командирите на крайцерите — как да действуват, какво да се прави? Йесен беше възмутен:

— Точно тук, на подстъпите към японската столица, този безделник заявява, че няма въглища. Интересно какво си е мислил във Владивосток, когато ми е докладвал, че се е заредил чак до капаците на люковете? Решавайте как да постъпим…

— Навярно трябва да се връщаме — предложи Дабич.

Нервният Андреев си сипа валерианови капки:

— Николай Дмитрич, засрами се… имай съвест!

— Аз мисля — скромно се намеси Трусов, — щом като вече сме се вмъкнали в леговището, не бива да се отказваме от операцията. Нека „Гръмобой“ се върне без четиристотинте неприкосновени тона. Нека изгори в котлите палубните настилки. Нека хвърли в пещите всичко, което може да гори. Даже мебелите с койките. Даже маслото.

— Аз съм на същото мнение — реши Йесен. — Нямаме право да се връщаме.

Крайцерите навлязоха в района на Токио и сутринта на 11 юли на тях се натъкна бързащият англичанин „Найт Командер“, който на изстрела по форщевена отговори с усилване на вълната пред носа си. Такова нагло непослушание озлоби Йесен.

— Тоя да не е оглушал? Ударете още веднъж под носа му…

Снарядът улучи британеца точно в носовата скула. Като се разтърси, корабът от само себе си пусна котвите, които откачиха от стопорите тежките вериги и те с грохот заизчезваха в бездната, докато не стигнаха далечното дъно на океана.

— Ето сега той ще бъде малко по-учтив с нас… Трусов повика настрана Панафидин:

— Сергей Николаич, вас ви прескочиха за наградата и единственото, с което мога да ви помогна, е да ви изпратя с призовата група на този „Командер“… И за какво ви е този жалък „Станислав“? Ние ще ви предложим за „Владимир“ — с мечове и лента!

— Ест — кратко отговори Панафидин…

Той оглави групата от „Рюрик“, а „Русия“, както и миналия път, изпрати групата на лейтенант Петров X.

— Пак забравих вашето име и презиме — извини се мичманът.

— Алексей Константинович — отговори Десети.

— Много добре. Да започнем огледа.

В трюмовете откриха релси, конструкции за железопътни мостове, вагонни колела. Явна военна контрабанда! Но капитанът по никой начин не искаше да предяви коносаментите23 за товара и маршрута (а това е така подозрително, както ако човек, попаднал в полицията, откаже да посочи името и адреса си). Панафидин случайно забеляза в каютата една преса, в която бяха затиснати няколко книги, но разумно реши да си замълчи до някое време.

Накрая капитанът си призна:

— Дявол да ви вземе! Аз тръгнах от Шанхай.

— Но нали не сте китаец. Откъде дойдохте в Шанхай?

— От Ню Йорк, дявол ви взел! Не търсете коносаментите. Обещаха да ми ги изпратят чрез шанхайската поща. Ако сте решили да ме мъкнете до Владивосток за разправия, нищо няма да излезе, понеже в бункерите ми има въглища колкото за три лопати…

Провериха — да, горивото не стигаше до Владивосток. Йесен разпореди да се взриви съдът. Отпуснаха 30 минути на екипажа за събиране на багажа и за спасяване. Участник в похода си спомня: „В екипажа на парахода бяха само индуси, а офицерите — англичани. Англичаните ужасно ругаеха и най-вече проклинаха американската компания, която ги беше наела с твърдението, че в Тихия океан по никакъв начин не може да срещнат руските крайцери…“ Петров X подготви „Найт Командер“ за взривяване, а Панафидин се върна в каютата, която капитанът беше напуснал. Като разтвори върху масата пресата, мичманът взе изпод нея документите, които щяха да послужат като обвинителен документ пред „призовия съд“. Всички релси, всички мостове, всички колела рухнаха на океанското дъно… Едва успяха да настанят спасените по отсеците, а крайцерските музиканти вече отново свиреха тревога.

— Какво пак се е случило? — изтича на мостика Трусов и тогава му посочиха английския параход „Тсинан“.

Товарът на него се оказа ориз и захар, беше пълно с пътници. От флагмана Йесен нетърпеливо попита:

— Откъде идва и накъде отива „Тсинан“?

— От Манила за Йокохама… без контрабанда!

— А има ли жени?

— Женоря има достатъчно — отговориха „призовите“ матроси.

— Тогава… без оглед! Да запазим слабите женски нерви. Капитанът да изпусне парата от котлите и може да я вдигне отново, когато нашите крайцери изчезнат от хоризонта…

(Това беше направено нарочно, за да не могат англичаните да запрашат към Йокохама с предупреждение.) Зарадвани от такъв лек изход, британците много приветливо общуваха с русите, разменяха си цигари, разказваха охотно:

— Знаете ли как са нарекли вашите крайцери в европейските вестници? Навсякъде пише, че Русия си е осигурила на Далечния изток невидими крайцери, които никой не може да хване…

Нощта се спусна. Ярко светеха японските фарове.