Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Флагманският броненосец „Миказа“, на който се сражаваше Того, бе до такава степен обезобразен при Цушима, че изтощените му машини едва го влачеха. Офицерите от японския флот се срещнаха с офицерите от руската ескадра вече в бараката за военнопленници и сега нямаше защо да крият истината от своите противници. От тях нашите моряци научиха, че броненосците на Рожественски са стреляли точно и добре.

— Ако вашите снаряди притежаваха същата взривна сила като нашите — казваха японците, — резултатът от сражението би могъл да бъде плачевен за нас. Ние всички сме удивени от издръжливостта на вашите кораби, които бяха способни да продължават боя след страшни разрушения в корпусите и с пожари в надстройките, когато броненосците приличаха на огромни огньове.

— За нас — казваха руските офицери на японците — е удоволствие да чуем това, но… След боя няма защо да размахваш юмруци!

На 27 юни започнаха мирните преговори в Портсмът. Предчувствувайки края на войната, японците малко облекчиха режима на пленниците, на офицерите се разрешаваше свободно пътуване из страната. Единственото, което изискваха от пленниците, бе да не седят повече от три часа в ресторантите и да носят специален знак върху дрехите. Използувайки това, Панафидин обиколи много градове, разпитвайки за познати и близки — кой е оцелял и кой не е. Спомни си, че Игор Житецки също искаше да попадне в ескадрата на Рожественски… „Какво е станало с него? Нима също е загинал?“ Той разпитваше:

— Никой от вас ли не е срещал мичман Житецки?

— А какъв е той?

— Мичман. Служеше при капитан втори ранг Кладо…

— Нещо не си го спомняме — отговориха на Панафидин в лазарета в Майдзуру. — Вярно, че Кладо беше в ескадрата, но след това изчезна някъде по английските брегове. А вашият мичман Житецки даже не го и познаваме. За първи път чуваме за такъв човек…

Накрая Панафидин събра сили да попита за съдбата на есминеца „Громкий“, командуван от неговия роднина Керн — чичо Жорж, веселия и храбър капитан втори ранг. Отговориха му:

— Съдбата на „Громкий“ е загадка за всички ни. За този есминец се носят легенди, че уж е извършил подвиг, равен на подвига на „Стерегушчий“… В Киото вече бяхте ли?

— Не. Канех се — каза Панафидин.

— Отидете. Казват, че в Киото има един оцелял от „Громкий“. Фамилията му лесно се помни — Потьомкин.

В древния Киото, бившата столица на Япония, понасяха пленническите несгоди двама адмирали — Рожественски и Небогатов, заобиколени от своите щабове и флагофицери. Мичман Владимир Потьомкин още не беше се оправил от сътресението, разказът му напомняше телеграфна лента, която изстрелва къси фрази:

— Ние се бяхме устремили към Владивосток. Преследваха ни. Едновременно четири миноносеца. Отначало поддържахме двадесет и пет. Попадение в котела. Задържахме на седемнадесет. Свършиха снарядите. Падна флагът. Керн изпрати един матрос на мачтата. С пирони и чукче. Заковаха флага към мачтата. Неподвижно… След това вече нищо не си спомням. Дали Керн е потънал или са го убили — не зная.

Разбира се, чичо Жорж не е оцелял и тъжното е, че вече никога няма да види напечатан „Панафидинския Летописец“. Пак тук, в Киото, мичманът срещна и Саша Трусов.

— Заповядайте! — каза Трусов, отваряйки тежките врати на един старинен японски храм. — Бъдете наш гост. Между другото, не сте ли чули какво става в Портсмът? По улиците японците дрънкат, че уж мирът вече бил подписан… Минете. Ето насам. По-смело.

Вътре в храма японците бяха преместили по краищата позлатените си богове, а средата на сградата бяха оставили за настаняване на пленените офицери от руския флот.

— Сядайте — каза той, посочвайки отворения куфар. — Реших да подредя пъртушините си… Виждате ли? Наследство от отминалото време, когато се перчех на брега. Прекрасен костюм от Хонконг, вратовръзка и нагръдник с идеален пластрон, всичко е както трябва… Мама много обичаше да ме вижда докаран.

— Мама? — повтори Панафидин. — Аз се познавах с майка ви и със сестра ви. Виждахме се на вечерите в дома на лекаря Парчевски на „Алеутска“, където свирех на виолончело. Спомням си как веднъж майка ви каза, че много й приличам на нейния син… тоест на вас, Александър Евгениевич.

— Възможно е — съгласи се Трусов-младши, след като огледа Панафидин. — Имаме еднакво телосложение… Какво гледате така?

— Гледам… — каза Панафидин, прехвърляйки нещата в куфара. — Гледам и си мисля. А ако ви взема всичко това?

— Защо? — учуди се Трусов.

— За да го предам на майка ви.

— По какъв начин?

Панафидин премери на своя врат чуждата якичка:

— Точно по мярка! Веднъж избягах от плен… по време на войната. Какво ще стане, ако се опитам отново да избягам… в мирно време?

Настъпи продължителна пауза. После мичман Трусов бързо нахвърля в куфара всички неща от своя тоалет и го захлупи.

— На мене също ми е идвала наум такава безумна мисъл. Но не ми стигаше решителност… Вземайте всичко заедно с куфара. Ето ви и моите пари.

Панафидин попита като за нещо съвсем обикновено:

— Какво да кажа на майка ви?

— Нека чака. Аз скоро ще се върна.

— Но аз ще се върна преди вас… ако ми провър-ви!

Денят беше 23 август — ден, в който бе подписан Портсмътският мирен договор. Япония преживяваше бурни дни, по улиците имаше толкова сбивания, толкова демонстрации, митинги и пожари, че на полицията не й беше до някакъв си „акачихе“, който препускаше вечерта с дженерикша по посока на пристанището Осака…

В пристанището имаше няколко кораба, ярко осветени с електричество, но на Панафидин му предстоеше да познае кой от тях ще откачи най-рано вързалата. Сега мичманът имаше само един документ за самоличност — собствената дързост, която понякога е по-скъпа от всякакъв пътнически билет за класа „лукс“ (с вана и двойно легло). Не трябваше да се суети, за да не привлече вниманието на пристанищните пазачи.

„Какво ли не става на този свят!“ — каза си мичманът…

С уверената крачка на човек, който си знае цената, Сергей Николаевич се изкачи по сходнята на френския параход „Прованс“, използувайки удобния момент, когато изпращачите слизаха на брега, а пътниците се качваха на палубата. При това третият (или четвърти) помощник на капитана, още младо момче, беше се зазяпал в жените и Панафидин, като мина покрай него, леко повдигна цилиндъра на главата си. След това изтича на променаддека, където се шляеха някакви господа с безцеремонни дами, важно крачеше един китайски компрадор и се разхождаха две бъбриви японки. В този момент мичманът беше благодарен на майка си, която го накара да научи френски език, и на Морското училище, което безмилостно му беше втълпило трайно познаване на английския. Позаглеждайки се към мостика, Панафидин забеляза, че капакът на пътния компас още не бе отворен, а капитанът не бързаше да проверява машинния телеграф. Вързалата дебели колкото човешка ръка, превити на осморки, оставаха както преди затегнати върху пристанищните кнехтове. Колкото се може по-равнодушно, той се обърна към китайския търговец:

— Изглежда, нашето отплаване се забавя?

Компрадорът прекрасно владееше английски:

— Да, полицията на Осака се претрепа да търси онези глупави американци, които тези дни са ограбили банката, след като убили касиера. А къде могат да избягат с парите? Само в Шанхай… Затова и всички кораби, заминаващи за Шанхай, полицията ги подлата на обиск.

Панафидин изстина. Разбира се, че японците ще отворят куфара му, в който е свито онова кимоно хаори със знака на руски военнопленник. Трябва нещо да се измисли. Но… какво? Вестникарските басни за онези гратисчии, които кръстосват океаните върху купчини въглища или в трюмовете, където цвърчат плъхове, са добри за глупаци, а Панафидин знаеше, че всички бункери и трюмове преди излизане в морето са здраво и плътно затворени. Широката, застлана с арабски килими стълба със стъклени перила го отвеждаше към долната част на парахода…

— Какво ли не става по този свят — уверено повтори на глас.

Оказа се в бара, полутъмен и почти празен. Небрежно поиска уиски. През широкия прозорец видя, че при трапа капитанът вече приема цяла глутница полицаи и чиновници на японската митница. Веднага беше вдигната сходнята, за да се прекъсне връзката с брега. Мичманът погледна надолу — ако скочи от кораба върху пристана, счупването на двата крака бе сигурно, високо e!

И сега го обзе абсолютно спокойствие.

— Още едно уиски — каза той на гарсона.

В паметта на мичмана още витаеше миризмата на отвратителна супа от настъргана ряпа, в ушите му не стихваха дивите вопли на японските грешници от военния затвор Фукуока: „Ха-ха-ха-ха…“ И изведнъж забеляза една усамотено седяща жена с поразителна красота, която държеше между тънките си пръсти чаша с крюшон. „Къде ли съм я виждал? — изтръпна Панафидин. — Нима това е тя?“

Веднага изплува споменът за горещата вечер във Владивосток. Игор Житецки, бързащ на връщане от телеграфа, студеното кафе-гласе в сладкарницата на Адмиралтейската градина… Да, да! Именно в онази вечер, наблизо до тях седеше тази красавица, по някакво чудо пренесена от улица „Светланска“ в бара на френския параход „Прованс“.

Отдалеч се любуваше на непознатата. Познанията му по японски език се оказаха достатъчни, за да разбере долетялата от горната палуба фраза на полицая:

— Започваме обиколката от този борд, като ще се движим по посока на часовниковата стрелка, за да завършим огледа в ресторанта за пътници…

Панафидин нямаше какво да губи. Приближи се до жената:

— Не зная коя сте, а и вие няма да знаете кой съм аз. Но лицето ви се е врязало в паметта ми още от една среща във Владивосток. Аз съм офицер от руския флот и избягах от японски плен. Ако сега ме хванат, отново ще бъда хвърлен в затвора. А съм още млад, искам да отида у дома… във Владивосток. Помогнете ми.

— Добре — отговори невъзмутимо жената и не помръдна от мястото си, докато не допи крюшона. — Сега елате с мене — надигна се тя — и разказвайте нещо смешно.

Непознатата заведе мичмана в помещение от първа класа; една от междинните каюти й служеше за спалня.

— Веднага се съблечете и лягайте — каза тя.

Твърде силно щракнаха ластичетата на корсета и, излетял встрани като унитарен патрон от боен снаряд. На вратата вече чукаха — полиция! Панафидин притихна под яркочервеното одеяло, а неговата спасителка, едва открехнала вратата, даде възможност на японците да се убедят, че е гола.

— Но аз вече спя — каза тя и се чу как японските полицаи продължиха нататък, звънтейки със сабите…

Настъпи тишина. Жената тихо легна до него.

— Как се казвате? — попита Панафидин.

— Джени…

Зад борда шумно изпляскаха вързалата, хвърлени от брега. Във вътрешността на „Прованс“ бойко затракаха машините.

— Толкова съм ви благодарен — каза мичманът.

— Всичко това е много забавно — отговори Джени, протягайки ръка, за да го прегърне. — Но има само една незначителна подробност, която променя нещата…

— Каква именно?

— Аз никога не съм била във Владивосток…

И като го каза, тя се впи в мичмана с дълга и разтърсваща целувка. Това вече не беше Виечка с нейния регламент от три секунди.

Руският консул в Шанхай не изпадна във възторг от разказа на Панафидин за приключенията му.

— Не разбирам как ви е дошло наум да рискувате, след като мирът вече е подписан? След някой и друг месец щяхте да бъдете депортиран за родината по официален път. Всички руси обичат да разбиват врати, които лесно могат да се отворят с обикновено натискане на дръжката. Впрочем седнете, господин мичман…

Каза, че ще съобщи на посолството в Пекин, даде му пари само до Владивосток:

— Ще се доберете някак си. На добър път.

Владивосток съвсем не беше се изменил през времето, докато го бе нямало. Но Скридлов не беше тук. Адмиралът бе отзован в Петербург на работа в Главния морски щаб и сега цялата морска част беше подчинена на Йесен. Сергей Николаевич реши, че най-напред следва да навести вдовицата на капитан първи ранг Трусов.

Естествено, предстоеше му да издържи много тежка сцена, но Панафидин беше донесъл в дома на Трусови и радостна за майката вест — синът й е жив, ето куфара му, ето, сами виждате, облечен съм с неговия костюм, връщам ви неговата любима вратовръзка. Вдовицата не започна да разпитва за подробностите около гибелта на мъжа й на мостика на „Рюрик“, за което Панафидин й беше благодарен.

— Тези проклети крайцери — каза тя по време на чая. — Не случайно винаги съм се страхувала от тях. Студени, железни, страшни, няма къде да се обърнеш от теснотия… А вие сега къде ще отидете, мичман?

— На крайцерите! — отговори й Панафидин.

Йесен посрещна приветливо мичмана:

— Трябва веднага да ви предупредя, че руският флот преживя такава страшна катастрофа, след която не останаха кораби, затова пък се получи излишък от офицери. Няма свободни места! Впрочем — добави контраадмиралът — няма да възразявам, ако някой от командирите на крайцери ходатайствува пред мене за зачисляването ви в екипажа извън щата…

Флагманът „Русия“ димеше леко на опразнения рейд, но там вече имаше друг командир; „Гръмобой“ беше влязъл за капитален ремонт, а от дълбочината на дока още стърчаха мачтите на „Богатир“. В отдел „Личен състав“ седеше непознат капитан първи ранг и остреше купчина изписани моливи, влагайки в това действие широката си руска натура. Създаваше се впечатление, че дори да струпат тук моливи до коляно, той всичките ще ги подостри. Панафидин каза, че очевидно сега има някаква „опашка“ за крайцерите и затова е склонен да го имат предвид в тази „опашка“:

— Избягах от плен. И съм чист като гълъб.

— Вие бягате, а за нас — грижите. Не мога да ви включа в списъците, докато не пристигнат документите.

— Откъде?

— От Япония, естествено. Трябва да знаем колко сте прекарали там, за да спазим законността при определяне на заплатата. Лошото е, че не сте дочакали организираното изпращане за родината.

— Какво съм виновен, че се стремях към родината!

— Можехте и да потърпите. А сега няма да ви запиша в крайцерските екипажи, докато не пристигне от Токио нужната документация…

Панафидин тръгна към вратата, но се върна:

— Извинявайте, че ви откъсвам от сериозни занимания. За предпоследния поход на „Рюрик“ бях предложен за „Владимир“… мисля, че даже с мечове и лента. Какво е положението в Петербург? Утвърдена ли е кандидатурата ми за орден, или не?

— Доколкото си спомням… Как е фамилията ви?

— Панафидин. Сергей Николаевич Панафидин.

— Не. Не съм срещал вашето име.

От щаба мичманът излезе на „Светланска“ като оплют. И наистина! Струвало ли си е толкова да се мъчи, като извършва два пъти бягство, та тук, вече вкъщи, още набрал скорост, да се намуши върху острите копия на бюрократичните моливи? Никак не му се искаше да се обръща за помощ към Стеман, но все пак, надвил себе си, се упъти към доковете. „Богатир“ беше натиснал с дъното си обтегачите на килблоковете; запълнените с дърво пробойни върху корпуса му изискваха обков с листова стомана, каквато — уви! — не се намери в складовете на пристанището. Крайцерът, който някога беше образцов чистофайник, изглеждаше замърсен, червените петна от миниум върху бордовете му приличаха на небинтовани рани…

— Да, да, влезте! — отговори на почукването Стеман.

В унисон с крайцера изглеждаше и неговият командир — още по-оплешивял, отпуснат, с торбички под очите. Облечен във всекидневен кител, капитанът първи ранг някак бледнееше сред наредбата на своя салон, където от стари времена още блестяха гордо огледалата, лъщеше лионското кадифе върху параваните край леглата и мебелната тапицерия.

— Досещам се за какво сте дошъл — каза Стеман.

— То не е трудно да се досети човек, Александър Фьодорович: аз съм млад, а докато е младост, се прави кариера. Не се срамувам от тази дума, тъй като не съм кариерист, но всеки офицер има нужда да служи.

— И сте решили да се върнете на моя „Богатир“?

— Ако ми съдействувате за завръщането. Стеман каза, че това не зависи, от него:

— За съжаление каюткомпанията не е гумена. Ако приема вас, значи трябва да изхвърля някого на брега.

— Жалко… Нима аз, младият офицер, сега години наред ще чакам, докато Русия възстанови и поднови своя флот?

Стеман вдигна нагоре ръце като в размисъл и с рязко движение ги отпусна върху дръжките на креслото: пляс!

Въпросът му беше абсолютно неочакван:

— А… вашето виолончело? И то ли загина с „Рюрик“?

Панафидин му разказа при какви обстоятелства то беше разцепено на две от форщевена на японския крайцер „Адзумо“.

— А — усмихна се Стеман, — командир на „Адзумо“ беше Фуджи… някога мой приятел. Неведнъж сме си пийвали с него в Нагасаки… преди войната, естествено. Как изглежда той сега?

Панафидин неочаквано се озлоби:

— По-добре от вас — отговори му нервно…

Той някак си поновому видя Стеман. Пред него беше човек, явно потиснат от това, че войната, от която бе очаквал адмиралски „орел“ върху еполетите, жадувал бе за ордени и почести, тази война се превърна за него в крах. От капитана първи ранг беше останал един дребнав еснаф, който твърде дълго бе стоял на опашка пред касата, но бе получил по-малко, отколкото е очаквал. Обаче Стеман беше разбрал фразата на мичмана „Фуджи изглежда по-добре от вас“ и затова реши да си отмъсти.

— Знаете ли — каза изведнъж Стеман, — много съжалявам за вашето прекрасно виолончело. Но още повече съжалявам за вас… Вие много ревностно се стремяхте да се прехвърлите от моя „Богатир“ на „Рюрик“, а сега след „Рюрик“ се върнахте при моето строшено корито. Жал ми е за вас… много — повтори, злорадствувайки, Стеман. — Сега приличате на мъж, който след развода с жена си отново я моли за отминалата любов. Ако бяхте по-разумен, при мене щяхте да станете лейтенант. А вечер можехте да свирите на виолончелото с господин Парчевски…

Панафидин чак потреперя от обида.

— Разрешете да ви напусна? — изправи се мичманът.

— Не смея да ви задържам… хи-хи-хи!

След визитата в доковете мичманът беше налегнат от лоши мисли. Консулът в Шанхай, острещият моливи в щаба, най-сетне, язвителният Стеман — никой даже не му благодари за всичко, което беше изтърпял, и като че ли бяха готови да смятат не за заслуга, а да го обвиняват заради неговите бягства от плен, сякаш бе нарушил изискванията на устава. Като не знаеше къде да се дене от самия себе си, Панафидин надникна в магазина за ноти на братята Сенкевич, които още през стъклото на витрината се усмихваха на мичмана.

— Не искате ли да прегледате някои нови неща при нас? Ето изпратили са ни Скрябин от Москва, ето и Рахманинов… всичко най-ново. Прекрасни издания — на фирмата „Юргенс“.

Панафидин прелисти небрежно нотите:

— Благодаря. Но аз осиротях… уви, така е. Стана му още по-гадно. Помисли си дали да не влезе в болницата и да се полекува малко от някаква болест?

Медицината е такова нещо, че щом легнеш на болничното легло, и веднага ще ти намерят болести. Потънал в такива тъжни мисли, Панафидин излезе под звуците на войнствен марш, идващ откъм зеленината на Адмиралтейската градина. В кафенето седна под един чадър. Както и миналия път, поръча си кафе-гласе. Беше му неуютно, самотно. Оглеждайки разсеяно публиката, мичманът изведнъж скочи, като едва не събори с коленете си нестабилната масичка…

Да! Както и миналия път, тя бе тук.

Жената с ослепителната красота усамотено пиеше лимонада.

Но нали сега той знаеше името й. Най-сетне, имаше мъжки права над нея… Панафидин се приближи решително:

— Джени! Какво щастие, че отново ви срещнах. Нямам думи да изразя сложните чувства, които успяхте да предизвикате у мене…

Без да го изслуша докрай, красавицата започна да вика силно:

— Миша… Миша! По-скоро ела… но къде си? Към тях вече се приближаваше солиден капитан втори ранг с бял мундир и гамаши от бяла кожа.

— Какво се е случило, прелест моя? — попита той, неправилно изговаряйки „р“.

— Щом ти се отдалечи, и този мичман… изведнъж започна да ми прави някакви странни намеци. Уж че аз с него… о, ужас!

Капитанът втори ранг пощипваше брадичката си в стил „дьо катр“.

— Дайте обяснение! Или се познавате със Зинаида Ивановна?

Панафидин и сам не знаеше как да обясни всичко:

— Виждате ли, наскоро пътувах по море от Осака за Шанхай… без билет, разбира се. Но в първа класа на френския параход „Прованс“. Не може да греша! Възможна ли е такава прилика?

— Какъв Шанхай? — възмути се капитанът втори ранг. — Каква прилика? Злато мое, кога си успяла да отидеш в Шанхай?

Красавицата даже се обиди:

— Ама аз какво… да не съм луда? Никога не съм ходила в Шанхай и няма да отида. Какво има да правя там?

Абсолютно изумен, Панафидин й се поклони:

— Извинете ме, аз май нищо не разбирам.

— Аз също — каза капитанът втори ранг — се отказвам да разбера на какво основание се хвърляте към едка дама с неприлични намеци. И в края на краищата, аз по-добре зная къде ходи моята жена…

Панафидин ту пребледняваше, ту се изчервяваше от срам:

— Аз ви поднасям, господин капитан втори ранг, най-дълбоките си извинения. Но вашата съпруга си прилича умопомрачително с онази дама, която придружавах до Шанхай…

— До Шанхай от Осака? — попита капитанът втори ранг.

— Тъй вярно.

— А как попаднахте там?…

Панафидин разказа накратко своите патила и капитанът втори ранг, явно заинтригуван, протегна ръка на мичмана:

— Беклемишев Михаил Николаевич, имам чест… във Владивосток командувам подводните лодки, които докарах сам от Петербург върху железопътни платформи. Да върви по дяволите този Шанхай… Седнете, мичман. Да си поговорим.

Да се разговаря с Беклемишев, беше истинско удоволствие. Той се оказа човек с висока култура, технически грамотен, в крак с последните постижения на науката. Михаил Николаевич бе фанатик на подводното плаване, като смяташе, че бъдещето на морските войни ще е в удара изпод водата. Панафидин поговори двадесетина минути с капитана втори ранг и самият пламна от желание да се гмурне в непознати гибелни бездни. В отговор на нерадостния му разказ за митарствата с крайцерите Беклемишев изрази съчувствие:

— Да, това е тежко, тежко е… съгласен съм. Хайде да направим така. — Той изтегли от джоба си златен часовник, щракна с капачето. — Зиночка, ти искаше да направиш воаяж по магазините и това е много мило от твоя страна. А докато ти си заета с дамски занимания, ние със Сергей Николаевич ще направим една увлекателна разходка…

Разходката завърши на транспорта „Шилка“, около който се полюляваха 13 подводници: „Скат“, „Форел“, „Налим“, „Сом“, „Палтус“ и други; гледани от високо, те приличаха по нещо на големи галоши. Будеха тревога поставените навсякъде бидони с бензин и върху тях — зловещи надписи: „Една цигара е твоята смърт!“

— Няма да крия от вас — рече Беклемишев, — че на офицерската публика й се гади от моите подводни лодки като от истинско рициново масло. Всички са съгласни и на дълбачка да плават, само да не виждат тези железни ковчези, които честичко потъват, горят и експлодират… Но затова пък при нас е пълно с вакантни места!

— Аз съм съгласен! Да потъвам. Да горя. Да експлодирам.

— Това е чудесно.

Докато работата се протакаше, Панафидин се настаняваше в различни стаи на общежитието при Морското събрание, където обитаваха неспокойни флотски офицери, загубили корабите си и чакащи вакантни места. Разграбваха всякакви длъжности, бяха съгласни да отидат даже и на пристанищни буксири, за да теглят по рейда шлеповете с пясък и камъни… Новината, че Панафидин е позволил на капитан втори ранг Беклемишев да го подмами, посрещнаха без завист:

— Тук не се знае и върху водата как да се задържи човек, а вие отивате под водата. Че нали на „Шилка“ при Беклемишев са се събрали все непоправими — нещо подобно на клуб за самоубийци… После ще съжалявате!

На мичмана всичко му омръзна. Реши да се разходи. Сложи чиста якичка, с дълги краища. Закачи си кортика. Взе ръкавиците.

— Не знаете ли какво има днес, в Морското събрание?

— Лекции няма никакви — отговори му съседът. — Библиотеката е отворена. Е, и ресторантът, както винаги!

В библиотеката на Морското събрание той прегледа последните броеве на вестниците, без да намери в тях нещо особено, освен това, че южната част на Сахалин се отстъпва на японците, а Вите, който при преговорите бе направил тази отстъпка на японците, получава титлата граф. Е, какво пък! Имало е княз Потьомкин-Таврически, имало е Суворов-Римникски, имало е княз Кутузов-Смоленски, а сега са ощастливили руския народ с появяването на „граф Полусахалински“.

— Смешно ми е — без смях каза мичманът.

Пред матроса инвалид, служител на библиотеката, Панафидин пусна върху подноса една рубла и матросът му се поклони:

— Благодаря, ваше благородие. Нали трябва да се яде…

Мичманът се упъти към ресторанта и на вратата се сблъска почти лице в лице с Игор Житецки, който го лъхна с миризма на лориган, а идеалният път в прическата му лъщеше от превъзходен брилянтин.

Приятелят от гардемаринските години широко разпери ръце:

— О, Серьожа! Колко се радвам, драги!

Панафидин от учудване даже направи крачка назад:

— Ти? А пък аз те търсих, Игор.

— Къде?

— Из цяла Япония, сред пленниците от ескадрата на Рожественски. Но не те намерих… Кладо също не се намери.

— А аз не съм и бил на ескадрата — спокойно отговори Житецки. — Да не съм такъв глупак, че да се замесвам в тази авантюра? Николай Лаврентиевич също не вярваше в успеха на Зиновий.

— Но нали заминахте за ескадрата на Рожественски.

— Какво от това! Важното беше да се замине… Защо да стоя тук, в тази дупка? А в Питер животът клокочи. Такива перспективи… вълнуващи! Точно сега, когато от флота са останали счупени грънци, кой друг, ако не ние, младите, трябва да правим кариера? Та нали вече е ясно: старците се изложиха при Цушима, на мястото на тези архивни глупаци идва ново поколение…

Чак сега Панафидин забеляза лейтенантските еполети върху раменете на Житецки, а на гърдите на приятеля му редом със „Станислав“ блестеше с емайла си и орденът „Владимир“ (наистина — без мечове).

— За какво? — попита той, като чукна ордена с нокът.

Житецки се престори на наивен юноша:

— Не ги дават напразно. Вършили сме за победата всичко, което можехме. Не могат всички да стрелят с оръдия… Е, добре. За това после. Ти насам ли си? — Той посочи ресторантския салон. — Тогава пак ще се видим…

Панафидин седна в ъгъла на ресторанта пред бутилка коняк. Старата обида клокочеше в душата му. Усещаше я почти физически. Разбира се, няма смисъл да завижда, но… „Вече е лейтенант!“

„Хайде стига — каза си той, изпивайки до дъно две чашки една след друга. — Да вървят по дяволите всички! Ще се погмуркам с подводниците половин годинка, и ще заслужа лейтенантски еполети… честно!“

В ресторанта се върна Житецки и минавайки покрай него, с приятелска сърдечност сложи ръка на раменете му:

— А ти защо стоиш в ъгъла? Да вървим на нашата маса. Там имам моя компания. Събрани са полезни хора… и за тебе също.

Панафидин напълни догоре трета чашка.

— Игор, за какво си се върнал във Владивосток?

— А ти не се ли досещаш, приятелю?

— Да си призная, не.

— Дойдох да пращам сватове за Вия Францевна. Можеш да смяташ, че вече си получил покана за нашата сватба…

Конякът глухо шумеше в главата на мичмана.

— Поздравявам те… зестрата е богата, нали?

Върху лицето на Житецки се появи гримаса на отвращение:

— Работата не е в парите и ти добре ме познаваш. Въпросът опира до чувствата, а Вия отдавна ги изпитва към мене.

— А ти?

— Какво аз?

— Изпитваш ли ги?

— Безусловно. Чувствата са проверени. И от времето. И от разстоянията. Е, хайде, хайде — задърпа той. Панафидин към своята маса. — Тук са свои хора. Ето, виждаш ли, тук е и капитан първи ранг Селишчев от отдел „Личен състав“. Ако имаш затруднения с назначаването, сега на чашка ще обсъдим всичко…

В лицето на споменатия Селишчев мичманът разпозна онзи тип, който енергично и „здравомислещо“ наостряше щабните моливи.

— Върви — каза той на Житецки. — После ще дойда…

Конякът като че ли покриваше с електрически убождания тялото му. През шума от гласове той улавяше тенора на Житецки:

— Господа! В Русия всеки индивид е ковач на своето щастие. Ако вие искате да имате успех в живота, постарайте се предварително да си изберете добри родители, за да можете още в ембрионално състояние да усетите цялата прелест на бъдещото битие…

— Браво, Житецки, браво! — подкрепи го Селишчев.

Панафидин рязко се надигна от масата. По права линия, без да свива никъде, мичманът тръгна за таран на тази компания от смеещи се негодници и устремен към целта, почти сладостно потръпваше от справедлива ярост…

— Сваляй! — заповяда той на Житецки, като се приближи до него.

— Какво да сваля?

— Ето всичко това — и еполетите, и ордените.

Край масата настъпи тишина. Ресторантът също, притихна. Почувствувал всеобщото внимание, Панафидин вече не говореше, а крещеше:

— Отговори! Защо всички честни хора по време на война са винаги много зле и защо на подлеците във войната винаги им е добре?

Лицето на Житецки посивя, стана почти като гипс.

— Е, виждаш ли — опита се да го обърне на шега. — Това вече не е благородно флотско „джаф“, а по-скоро най-обикновено „грух-грух“.

Панафидин се вкопчи в ордените му и ги откъсна.

— Мерзавец, подлец… ти ли трябва да ги носиш? Там, далеч оттук, загинаха хиляди… и даже кръст нямат на гробовете! Само вълни… единствени вълните…

… Сутринта един непознат лейтенант с голяма бенка на бузата събуди Панафидин:

— Безпокоя ви по настояване на Игор Петрович. Очевидно на мене ми предстои да бъда негов секундант и аз ви моля, господин Панафидин, да се погрижите за намиране на човек, който да ви секундира. Желателно е да бъде с дворянски произход, за да има дуелът благороден характер. Вие ме разбирате…

Когато в европейските страни дуелите излязоха от мода, в монархическа Русия те бяха изкуствено възродени и затвърдени в бита на офицерското съсловие със специален указ от 18 май 1894 година. Руското законодателство продължаваше да смята дуела за престъпление, но бе принудено да оправдава офицерите, още повече че който откажеше да се бие, биваше изпращан в оставка, без да е подавал молба…

Панафидин се качи на дежурния катер, който се приближи до борда на флагманската „Русия“, и намери лейтенант Петров X.

— Извинявайте. Отдавна помня вашия номер от флотските списъци, но в паметта ми не е останало вашето име и презиме.

— Алексей Константинович — представи се Петров X.

— Алексей Константинович, нужен ми е секундант за дуел и си помислих, че няма да ми откажете такава услуга. Познавам ви като мъжествен човек, заедно с вас неведнъж съм участвувал в „призови групи“ на японските кораби. И освен това вие просто сте ми симпатичен.

— Благодаря ви за оказаната чест — каза Петров X, като въздъхна тежко. — При цялото ми уважение към вас се отказвам да ви бъда секундант, тъй като съм убеден противник на дуелите, при които тържествуват не доказателствата за истината, а единствено случайният каприз на изстрела. Но дори и да бях привърженик на дуелите, все едно — бих ви отказал…

— Защо?

— Разберете ме правилно и не ми се сърдете. Дуелът ще доведе във всички случаи до разследване, ще викат секундантите в щаба и тогава, току-виж, ги изхвърлят от флота. А пък аз твърде много ценя службата си на крайцерите. Освен това съм семеен човек… имам деца!

— Извинявайте — не настоява повече Панафидин.

— Впрочем желая ви успех — изпрати го Петров X.

Мичманът не се обиди и отиде на „Шилка“, където внимателно го изслуша капитан втори ранг Беклемишев.

— Съвсем не е време за това! — разстрои се той. — Но аз разбирам, че не можете да се откажете. Съгласен съм да ви помогна в това глупаво занимание. Още повече че за разлика от другите мен оставка не ме заплашва. Защото няма желаещи за моето място…

В магазина за оръжие „Лангелите“ срещу сто рубли залог секундантите взеха под наем старомоден калъф с пистолети за дуел. Според правилата от кодекса за дуелите противниците получават оръжие по жребий. Както показа следствието, Беклемишев беше казал на лейтенанта с бенка на бузата:

— В нашите ръце е съдбата на хора! Нека да преместим с един милиметър мушките, за да не уцелят и двамата… За това ще знаем само вие и аз!

Но секундантът на Житецки се бе възпротивил:

— Дуелът е въпрос на чест. Как може вие, дворянинът, да ми предлагате подобни фокуси?

Беклемишев му отговори раздразнено:

— Но нали от един милиметър зависи човешки живот. Вие, лейтенант, навярно още не сте срещали смъртта отблизо и затова трудно можете да ме разберете. Ако животът ви беше се подредил другояче, щяхте да се съгласите да преместите даже с цял сантиметър мушките…

До четвъртък Панафидин не усещаше никакво вълнение, спеше нормално, хранеше се с апетит, а това, което предстоеше да стане край Рекичката на признанията, му се струваше някаква дреболия. И наистина той ли, дето е преживял страшната касапница на крайцерите близо до Цушима, ще се страхува от черния гледец на пистолета? В петък се погрижи за външността си, избръсна се спокойно, нае файтонджия и потегли към Гнилия кът.

Всички се бяха събрали на просторната поляна, от която се виждаше заливът Златният Рог. Житецки се разтъпкваше, поглеждайки често към небето. Лейтенантът с бенка на бузата направи решително крачка към Панафидин, скрил ръце с пистолетите зад гърба си.

— В коя ръка? — попита той.

— Все ми е едно. Дайте например в дясната…

Днес Беклемишев изглеждаше лошо. Нервно дърпаше златната верижка на часовника на гърдите си и по това приличаше на братовчеда Плазовски, който обичаше да си играе с шнурчето на пенснето.

— Ще припомня правилата — каза Беклемишев. — Дистанция двадесет и пет крачки. Времето — четири секунди. Можете да стреляте при устното броене „Едно, две, три — стой!“. Всичко ясно ли е?

— Благодаря — отвърна Панафидин.

Отведоха него и Житецки в двата края на поляната. Наредиха им да застанат с гръб един към друг. След това прозвуча команда:

— Можете да се обърнете с лице… приближавайте се!

Високата влажна трева се заплиташе под краката. В небето крещяха чайки: „Чии сте вий? Чии сте вий?“

Методичният диктат на времето:

— Едно… две… три… стой!

Панафидин не помръдна. Изстрелът бе заслепяващ. Житецки отпусна ръката, в която държеше пистолета:

— Бог ми е свидетел, че не съм му мислил злото…

Още дълго Панафидин стоя неподвижен.

После въздъхна, поглъщайки дълбоко чистия утринен въздух. Започна да се обръща някъде настрани и падна върху хълбок.

Беше още жив и за него не бе успяла да угасне синевата на пристанището. Още го заслепяваше белият камък на вълшебния руски град. Панафидин гледаше настойчиво по посока на рейда, от който веднъж бяха заминали крайцерите, но не се завърнаха обратно.

Бе останал само един и той позна своя флагман:

— „Русия“ — прошепнаха устните, изстивайки.

В джоба на мундира му намериха извадка от някаква книга: „Русия е безразлична към човешкия живот и към хода на времето. Тя е безмълвна. Тя е вечна. Тя е непобедима…“

„Панафидинският Летописец“ беше отпечатан в Москва десет години след неговата гибел. Гробът на мичмана бе забравен и безмилостно стъпкан от времето, също както гробовете на прадедите му…

Оттогава са изтекли много и много години…

Върху твърдото дъно, сякаш поставен върху здрав пиедестал, крайцерът „Рюрик“ си остава за нас вечен паметник на руския героизъм. Над него, падналия в смъртоносен бой, сега преминават стремително новите кораби от новата епоха с екипажи от новите поколения.

Над „гроба“ на „Рюрик“ съветските крайцери пускат в морето венци, изплетени от маргаритки, набрани от зелените поляни на далечната родина. И тогава в негова чест гърмят салюти!

Корабите са като хората — те също имат нужда от слава, от уважение и от безсмъртие… Вечна им памет!

Но даже и загиналите кораби имат бъдеще.

25 януари — 3 март 1985 година, Рига.