Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

По-късният анализ на обстановката, направен от съветски специалисти, показа, че положението на руския Далекоизточен флот не е било безнадеждно. За успешното противопоставяне срещу ескадрите на адмирал Того е било нужно стратегически вярно да се дислоцират корабите. Трябвало е да се съберат във Владивосток най-силните крайцери, като се подсилят с бързоходни броненосци, а в отбраната на Порт Артур да се оставят само остарели кораби с малка скорост. В такъв случай най-действената, най-маневрената част на флота нямаше да бъде откъсната от главната база на метрополията, щеше да придобие бойна активност, каквато не можеха да осигурят само четирите крайцера от бригадата на Райценщайн. Тактическата полза от войната на крайцерите би могла да изиграе важна роля в общата стратегия на цялата война…

Отново и отново в бригадата споменаваха Макаров:

— Степан Осипич, господа, не разчита твърде на броненосците, смятайки, че с крайцерите борбата в морето може да се спечели по-бързо и по-лесно, отколкото с тези скъпоструващи ютии…

След евакуирането на японската колония от Владивосток последва изнасяне и от Порт Артур, което приличаше на паническо бягство. Китайската императрица Цъси убеждаваше Токио в строгия си неутралитет, но нейните бандити — хунхузи — вече разбиваха релсите на КВЖД. На 18 януари А. И. Павлов, руският посланик в Корея, извести Петербург, че в пристанището Мазанпо японците стоварват от корабите телеграфни стълбове, коне и купища ечемик. Корейският император също обяви неутралитет. Под прикритието на това фалшиво „невмешателство“ самураите завзеха всички телеграфи в Корея, прекъснаха съобщителните кабели, запазвайки само линията Сеул—Чемулпо, където се намираше нашият крайцер „Варяг“. Посланикът отправяше тревожни телеграми в Петербург и в Мукден (до наместника Алексеев). Изпращането на всяка телеграма японците потвърждаваха с квитанция, както му е редът, но телеграмите не заминаваха. Павлов извика в Сеул командира на „Варяг“.

— Всеволод Фьодорович — каза той на Рудньов, — не съм сигурен, че Петербург е информиран за нашето положение, и затова би било добре да се изпратят с дипломатическа поща в Порт Артур канонерката „Кореец“, която се намира в Чемулпо, и вашият крайцер.

— Изобщо не разбирам — отговори Рудньов — защо наместникът запрати моя „Варяг“ в Чемулпо, а „Манджурец“ и „Сивуч“ заседнаха в китайски пристанища… Не ви ли се струва, господин посланик, че тези кораби вече са обречени на гибел? В най-добрия случай ще бъдем интернирани.

— Е, до това няма да се стигне — каза Павлов. — Японците се цивилизоваха достатъчно през последните години и дори да настъпи разрив, най-напред ще последва официалното обявяване на война…

През тези дни в крайцерската бригада на Владивосток се появи нейният началник Райценщайн, подир когото мичман Житецки мъкнеше такъв натъпкан куфар, сякаш във вътрешността му се бяха побрали всички въпроси на войната и мира. Панафидин попита приятеля си:

— Какво ново, Игор?

— Дойде време за пребоядисване…

— В какъв цвят?

— Очевидно в зеленикаво-сив…

Започна спешен аврал и Владивосток наблюдаваше отдалеч с хиляди прозорци и очи как прекрасните „бели лебеди“ бързо се превръщат в сиви и строги сенки. Не беше ясно за какво е разговарял Райценщайн с командирите на крайцери, но мнозина бяха видели в ръцете му книгата на лейтенант Н. Н. Хлодовски „Тактическият опит на ескадрения бой“, току-що излязла в Петербург.

— До какво доживяхме? — гневеше се той. — И къде, дявол да го вземе, е гледала цензурата? Някакъв си лейтенант се осмелява да поучава нас, заслужилите адмирали. Каква разпуснатост…

Тези нападки срещу старшия офицер на „Рюрик“ предизвикаха недоволството на капитаните първи ранг и Трусов се застъпи за Хлодовски:

— Не разбирам причините за гнева ви, Николай Карлович, нещо повече, изводите на моя старши офицер Хлодовски се доближават до становището на адмирал Макаров. Не е ли по-добре ние, подготвяйки корабите за война, да обсъдим деловите въпроси. По-конкретно, за запасите от въглища, за изземането от крайцерите на всяка дървения…

Стеман с удоволствие съобщи на Панафидин:

— Е, Сергей Николаевич, дойде време да свалим вашето виолончело на брега като непригодно за служба на кораб.

— Но къде да го дяна? — изтръпна Панафидин. — Това е стар инструмент, безценен… Ами че това е „Гуарнери“!

Върху лицето на Стеман се четеше явно злорадство.

— Не зная, не зная — въздишаше той, уж съчувствувайки.

— Още не съм срещнал музикант, който да си признае, че инструментът му е изработен от железаря Патрикеев… Даже в одеските кръчми свирят на цигулки, правени от Страдивари!

Моряците успокоиха Панафидин, че на крайцера има много кьошенца, за които даже главният боцман не знае:

— Тъй ще го скрием, че и стражарите няма да го намерят. Ще бъде хем на топло, хем на сухо.

Сутринта на въпроса на Стеман мичманът отвърна:

— Няма го виолончелото. Макар че, казано честно, роялът в каюткомпанията ще даде повече пламък, отколкото моят нещастен „Гуарнери“…

Офицерите от „Богатир“ поведоха скучен разговор за започналото спадане курса на руската рубла. Недоумяваха:

— Нима за нашата рубла вече дават наполовина?

Със същия въпрос Панафидин посети своя братовчед.

— Уви — рече Плазовски, — става както у Салтиков-Шчедрин: още не е лошо, като дават в Европа за една рубла половинка, по-лошо ще бъде, като започнат да дават за една рубла юмрук в муцуната!…

— Изглежда, че войната е неизбежна, Даня?

— Изглежда. Даже твърде много…

Около задружната трапеза на „Рюрик“ неочаквано възникна спор. Започна го незабележимият досега мичман Шчепотиев, младши щурман. Никой не го дърпаше за езика, сам заговори, че предстоящата война с Япония, както и всяка друга война, предизвиква у него само отвращение:

— Колко велики умове от миналото са призовавали народите към мир, съгласие и равенство. А историята пет пари не дава за тези призиви, тя си върви по пътя на разбойничество, насилие и затъпяване на народите с помощта на лъжливото чувство за глупашки патриотизъм.

— Толстоизъм — избоботи Плазовски, а пенснето му проблясваше.

— Празни приказки — добави миньорът Зенилов.

— Не, изслушайте ме! — горещеше се Шчепотиев. — Излиза, че борейки се за истината, праведниците напразно са отивали на кладата, хуманистите безполезно са лежали в затворите, безсмислено и Волтер е преследван като бездомно куче по цяла Европа. Светът е останал непоправим…

Хлодовски почука с острието на ножа по звънливия край на чашата, при което птиците в клетката дружно зачуруликаха.

— Господин Шчепотиев — каза той сухо на щурмана, — съгласен съм, че войната винаги е била противна на човешката натура, но патриотизмът никога не й е бил противен. Това първо. А ето и второто: ние носим мундири не за да бърборим за философската природа на войната. След като сме положили клетва, сме задължени да я изпълним, колкото и да ни е трудно това.

— Но защо? — възмущаваше се Шчепотиев. — Защо ние, военните, сме длъжни с кръвта си да плащаме за безсилието на дипломатите, които отдавна са оглупели и вече се тресат от старческо безсилие?

Хлодовски неочаквано рязко прекъсна този спор:

— Моля мичман Шчепотиев да се оттегли в каютата си…

Край утихналата маса се изправи механикът на крайцера Юрий Маркович, син на народоволец и внук на писателката Марко Вовчок:

— Господа! За военните винаги ще си остане насъщен коварният въпрос: „За какво живеем?“ Нас прекрасно ни обличат, отлично ни хранят, отдават ни почести… За какво? С какво сме заслужили подобно разточителство от държавата, която, за да плати нашите прищевки, е пребъркала джобовете на поданиците си? Живеем (и живеем по-добре от народа) вероятно само заради единствения миг… Да, единствен. В часа на съдбоносната битка сме длъжни да се разплатим с Русия заради всичките неща, приятни за нашето честолюбие и удоволствие. Именно по време на боя сме длъжни да отдадем на родината себе си — до последна капка крьв. И даже последната глътка солена вода, която що сложи край на нашия живот, трябва да приемем от съдбата като свето причастие.

Всички се съгласиха с това и Хлодовски нареди да се поднесе шампанско.

На следващия ден във Владивосток беше въведено военно положение, което по волята на съдбата съвпадна с разгулната сирница. Градът вече предчувствуваше, че всеки момент ще се разрази нещо страшно. Патрулите обхождаха тъмните улички, проверявайки затворени ли са всички заведения. Замъкваха пияните в участъците, където ги биеха, без много да му мислят и без излишни разговори. Жителите на града с необичайна нервност наблюдаваха от брега как ледоразбивачът „Надьожний“ се движи на зигзаг през рейда, трошейки ледените пластове между бордовете на крайцерите.

— Сам бих хвърлил зад борда виолончелото си — изведнъж сподели Панафидин, — само да зная как ще завърши всичко това и какво мисли сега адмирал Того в своето Сасебо!

Сасебо! Огромното знаме на японския флагман плющеше над палубата на броненосеца „Миказа“, който бе нагазил дълбоко във водата на пристанището, натежал от многото хиляди тонове, претоварен с най-ново въоръжение. В адмиралския салон мирно гугукаха две пъдпъдъчета… Хейхатиро Того каза:

— Най-много се страхувах, че руснаците може да преместят ескадрата на Старк от Порт Артур във Владивосток. Тогава целият руски флот щеше да се окаже в една база и нашата борба с него би станала твърде опасна. Но сега, щом това не стана, инициативата е изцяло в мои ръце, а броненосците на Старк и крайцерите на Райценщайн са разделени едновременно от две морета — Японско и Жълто. Молих боговете именно за това и боговете ме чуха!

Сасебо е главното леговище на самурайския флот, малко по на север от град Нагасаки. Оттук, от Сасебо, ескадрите на Того можеха в едно и също време да започват стратегическо разгръщане по целия морски театър, прониквайки в Жълто море към укрепленията на Порт Артур и в Японско море — на пътищата към Владивосток. Близо до Сасебо, между бреговете на Япония и Корея, съвсем се губеше малко известният остров Цушима, а по-нагоре от него, на север, океанът издигаше над водата скалите на мрачния Дажелет (или още — Мацушима). Това е само скучна география, но тя изисква от читателя внимание и даже използуването на карта…

Того беше висок на ръст, поприведен, мрежа от ситни бръчки покриваше лицето му още от младини, както това става с древен порцелан. Английските вестници предварително правеха от него герой. Лондон осведомяваше читателите си, че адмирал Того — като всички велики люде — лесно понася самотата, способен е да прекарва съвсем без хора, като цели денонощия не напуска каютата на своя броненосец. От брега се носеше песента на японски жени, които товареха въглища в корабните бункери. Големи сиви плъхове, които се бяха промъкнали на корабите, сега като обезумели се мятаха по траповете, душейки дълбоките пролуки на най-близките до дъното отсеци, приличащи на мазета в гигантски здания. Корабните склянки по цялата ескадра удариха тягостна полунощ…

На 23 януари микадо уведоми адмирала за началото на войната с Русия. След като беше препрочел заповедта на императора, Того замислено хранеше пъдпъдъците. Доложиха му за пристигането на флагманите.

— Нека влязат — каза той, като ръсеше зърна на птиците…

В салона влязоха с поклон флагманите и командирите на броненосци. Сабите им глухо звъннаха. Твърди мустаци стърчаха върху лицата, изкривени от гримасите на вежливи усмивки.

— По милостта на небесата и боговете… слушайте заповедта…

Докато слушаха императорската заповед, чуваха как в галюните6 за командирския състав трюмните машинисти шумно продухват фановата система, очиствайки „Миказа“ от битови мръсотии.

— Дипломатическите отношения с Петербург са прекъснати, но думата „война“ произнасяме първи ние… Ние, флотът! Нашият посланик Курино вероятно вече е напуснал руската столица, а руският посланик в Токио барон Розен още не знае, тъй като телеграмите за скъсване на отношенията са задържани от нашите служби на телеграфа в Нагасаки… Сутринта ще бъдем на път към Порт Артур!

Ординарците внесоха подноси, отрупани с чашки саке, и Того подаде най-малката от тях на адмирал Уриу, който беше се прочул във флота със склонността си към алкохолизъм:

— На вас предстои да атакувате Чемулпо, където сте длъжен да разрушите руския крайцер „Варяг“ и канонерката „Кореец“.

Вицеадмирал Гиконойя Камимура командуваше японските крайцери и Того му подаде малко по-голяма чашка:

— Щастлив съм да служа с вас — каза Того. — Предстои ви да извадите от строя всички крайцери на Владивосток…

В 7 часа сутринта на 24 януари обединеният флот на японския император, разбивайки тежките сипеи на вълните, излезе в морето. Една бронирана армада, пре-наситена с активен човешки материал и с най-добри механизми европейско производство. В кубриците офицерите учеха матросите да пеят нова песен:

Във всичко това се криеше частица от тайна, която имаше твърде голямо значение. Английската колония Уейхайуей се намираше в самия край на полуостров Шандун, както Порт Артур беше разположен при завършека на полуостров Квантун (Ляодун). Те бяха като два остри зъба, стърчащи от устата на Печелийския залив. Англичаните предоставиха своето пристанища Уейхайуей на адмирал Того. Именно от английско пристанище японските миноносци, разтресени от свирепо напрежение, се втурнаха да атакуват корабите на руската портартурска ескадра.

Разбира се, парламентът на английския крал бе отказвал да признае този факт, тъй като в такъв случай японското нападение срещу Русия би изглеждало като съвместна агресия. Но истината все пак беше установена. Тя се потвърждава и в научната монография на нашия историк А. Галперин „Англо-японският съюз“.

И така, войната започна без обявяване на война.

През нощта на вероломното нападение руската ескадра стоеше на външния рейд на Порт Артур, оголена откъм морето. Японските миноносци взривиха броненосците „Ретвизан“ и „Цесаревич“ и повредиха крайцера „Палада“. Руската ескадра откри хаотичен, но толкова плътен огън, че повторни атаки не последваха. После в неравен бой с ескадрата на адмирал Уриу геройски загинаха „Варяг“ и „Кореец“.

Първите несполуки съвсем не обезкуражиха екипажите на бойните кораби. Но тогава се появи една клеветническа измислица, в която беше замесена Мария Ивановна Старк, жената на адмирала. Чужди на събитията хора, лошо ориентирани в законите на флотската служба, разнасяха из страната жестока и нелепа клюка:

— Чухте ли какви неща стават у нас? Точно в онази нощ адмирал Старк решил да празнува Мариинден и вдигнал бал до небесата. Офицерите слезли от корабите, за да танцуват. Того само това чакал — дошъл и захванал наред да съсипва… Казват, такива дупки изпонаправил по корабите, че можеш да пъхнеш през тях цяло теле.

Клеветата за Мариинден, разобличена отдавна от очевидци и историци, уютно си е намерила топло местенце в литературата, минавайки от книга в книга като изгоден момент за подсилване на сюжета: ето, вижте ги нашите глупаци, танцуват, а враговете ги побеждават. Всъщност, знае се точно, че Старк не е правил никакъв грандбал. В онази нощ току-що е завършило съвещанието с командирите на кораби, всички офицери, както и матросите, не са напускали бойните си постове… Но кой е авторът на този анекдот? Самият наместник на царя, Алексеев, никога не е опровергавал версията за Мариинден, именно за да оправдае своята заповед — ескадрата да остане на външния рейд на Порт Артур! В този случай Старк му трябвал като стрелочника, който да отговаря за катастрофата. На Старк е било наредено да си затвори устата и да мълчи, ако иска да доживее до пенсия.

Владивосток вече беше затрупан от преспи сняг, стегна силен студ. От гостилниците се носеха облаци пара с миризма на баница — сирницата продължаваше! Още никой не знаеше нещо определено, а натурите със слаби нерви бързаха към гарата на Владивосток, образувайки пред касата за билети креслива опашка.

На 27 януари ледоразбивачът „Надьожний“ успя напълно да разчупи леда около крайцерите и екипажите им извикаха „Ура!“. Възгласът на матросите бе подхванат от студентите в Източния институт, които от нетърпение бяха избили замръзналите рамки на прозорците. Тълпа от хора се спусна тичешком към пристанището, където гарнизонни оркестри свиреха маршове, а на брега останаха ридаещи жени и годеници… Крайцерите заминаха и Владивосток изведнъж потъна в печал като осиротял. В църквите започнаха тържествени молебени „за победа над сатаната“. В града вече нямаше японска колония, но японските шпиони останаха. Някои от тях се бяха преоблекли в широки бели дрехи, представяйки се за корейци, други си бяха прикачили фалшиви плитки, минавайки за китайци. На телеграфа във Владивосток от тях постъпваха бързи телеграми, адресирани до Сеул и Гензан: „Разтоварете четирите вагона месо“, „Изпращам четири шевни машини.“ Не е нужен много акъл, за да се отгатне смисълът на предупрежденията, които бяха предназначени за адмирал Камимура! Той беше главният противник на владивостокските крайцери и нашите матроси го наричаха Кикимора, а понякога Карамора.7

— Ето че потеглихме — каза мичман Панафидин, когато крайцерите се измъкнаха от клещите на ледовете в чисти води…

Гръмогласни камбани възвестиха на екипажите първия войнствен сигнал за тревога — „Аларм“. От оръдията звънко гръмнаха пробни изстрели за загряване на изстудените дула. В долните отсеци миньорите вече зареждаха апаратите с торпеда.

Крайцерите още разпръсваха единични парчета лед.

Райценщайн бе издигнал своя флаг над „Русия“. А по мостика на „Богатир“ се носеха догадки и коментари:

— Все пак не е лошо да знаем къде отиваме.

— Тайна! Казват, че на командирите са им дадени специални пакети, които могат да отворят чак когато сме далеч от брега…

Зад кърмата изчезна остров Асколд. Тракайки напрегнато, крайцерите излязоха в открито море, като образуваха точен килватер. Студът се усилваше. Сте-ман отвори пакета.

— Отиваме към Сангарския пролив — съобщи той. Сангарският пролив разсичаше северната част на Япония, отделяйки от нея древната земя Йесо (днес Хокайдо), и офицерите от „Богатир“ веднага затрупаха капитана първи ранг с въпроси:

— Защо към Сангарския? Той е пълен с японски батареи… Да се пъхнеш там, е все едно да идеш на разстрел!

— Успокойте се. Заповядано ни е само да вдигнем шум при входа на пролива, за да се предизвика объркване в разписанието на японския каботаж. Ако сполучим, адмирал Того ще бъде принуден да откъсне част от своите сили на север, като намали напрежението при Порт Артур.

Крайцерите се движеха затъмнени. Нито един лъч светлина не проникваше навън от техните грамадни, ярко осветени вътрешности, запълнени с тракане на машини и вой на динамо. През нощта дистанцията между мателотите8 правеше незабележими очертанията на корабите. От „Рюрик“ се виждаше смътно кърмата на „Гръмобой“, която ту се мяташе нагоре, ту пропадаше надолу, сякаш в някакъв хаотичен танц. Офицерите ходеха с валенки и завиждаха на моряшките вълнени наметки, защото кожените им куртки се покриваха с ледена корица. Панафидин с младежка разпаленост се хвалеше:

— Второ денонощие не съм спал! И въобще сън не ме хваща. Ето какво значи войната, даже не ти се спи…

Призори умората повали всички в койките, но команда от мостика ободри сънените хора:

— Тръбачи и барабанчици, по местата!… Отново алармен сигнал! Нейде в далечината едва се мержелееше японският бряг, а откъм Сангарския пролив изведнъж изскочиха кълба дим. Скоро се показа параход с японски флаг.

— Ще го потопим — спокойно каза Стеман. Разноцветни флагове според международния каталог на сигналите заповядваха на японците да напуснат палубата и да се прехвърлят в лодките.

— С бойни снаряди… зареди! — чуваше се откъм оръдията.

Вероятно улучиха параходния бункер, защото към небето изригна гъста въглищна прах. Райценщайн нареди на „Гръмобой“ да вземе на борда си японците, понеже виждаха колко им е трудно да се придвижват с веслата към брега. Тази проява на човеколюбие забави крайцерите, които доунищожаваха със снаряди противника. Той потъваше в морето откъм кърмата, с вирнат нос, на който се четеше названието „Никаноура Мару“… Райценщайн заповяда на бригадата да завие от Япония към корейския бряг. Никой не разбираше на какво се дължи това решение. Даже капитан първи ранг Стеман, който беше предпазлив в критиката към началството, мърмореше:

— За какво изгорихме толкова скъпоценно гориво, че при самия вход към Сангарския пролив да завиваме обратно? Боя се, че на нашия Николай Карлович вече му е станало мъчно за сухата постеля и не се е замислил за последиците от оттеглянето…

В шест часа сутринта на 1 февруари Райценщайн на сочи бригадата към Владивосток. Критиката се превърна в ругатни:

— Разбира се, цял обсипан с ордени, той е свикнал да стои на, брега при куфарите си… С него няма да се навоюваш кой знае колко!

— Безсмислица — директно го каза щурманът на „Богатир“. — С тази заповед за завръщане Николай Карлич все едно че ме откъсна от жена, която току-що съм започнал да целувам…

Обгърнати от студа и морето, владивостокските крайцери обръщаха тежко бивните на своите форщевени към север.

— Да, това е глупост — подкрепи Стеман щурма-на. — Имам идиотското усещане, че тази война с Япония сякаш въобще няма точен план. Там в Адмиралтейството някой издрънкал, че крайцерите трябва да вдигнат шум напук на японците, а Райценщайн даже не можа и да пошуми както трябва.

Изправен до щурвала, рулевият избоботи в мустаците си:

— И това ми било война… сякаш поиграхме на карти!

Панафидин изпита съмнение и обида към тази война. Именно защото войната не му се виждаше страшна.