Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

В портартурския ресторант „Палермо“, с разрушен от пряко попадение ъгъл, седеше възрастен щабскапитан, който вчера беше ранен, още посипан с прах от окопите. Пред него стоеше бутилка френски коняк „Мари“, за която похарчи последните си четиридесет рубли. Той говореше, без да се страхува:

— Куропаткин е като стена, зад която няма нищо. Празно място! А пък е бил наш военен министър! Толкова ли не са намерили по-добър! Сега в траншеята японците ми хвърлят листовки. Ето, прочетете: „Храбри русики аз била Артур скоро вкусен храна и закуска моля приготвяй…“

Генерал Ноги вече завземаше височините на Вълчите планини, откъдето японците виждаха пристанището и откъдето неговите оръдия можеха да стрелят по корабите, намиращи се вътре… Вестта за падането на Инкоу предизвика сред гарнизона загубване на куража и изчерпване на силите. Като завършек на всички нещастия крайцерът „Баян“ закачи някаква случайна мина, стените му издържаха натиска на водата, но нещастникът се довлече в пристанището с диферент25 към носа.

— Ето на! — приказваха по ескадрата. — Взривяването на „Баян“ ще даде на началството нов повод да оправдае нашето бездействие. Наистина по-добре е да умреш в боя, отколкото да чакаш кога ще ге удари парче снаряд или ще се отровиш с някаква мърша…

Над позициите, кацайки от мъртвите върху живите, летяха на рояци тлъсти манджурски мухи с червени като на вампири противни глави. Войниците изливаха от високите места на позициите към низините цели бъчви с негасена вар, за да могат някак да се спасят от зараза… На 20 юли Стесел обяви по гарнизона, че волнонаемните могат да смятат договорите си за прекъснати и китайските джонки са съгласни срещу заплащане да се промъкнат до Чифу. Питерските пролетарии путиловци бяха възмутени:

— Виж ти! Нас Степан Осипич ни докара дотук безплатно заради победата, а сега трябва със свои пари да бягаме… Никъде няма да заминаваме! Напук на враговете… По-добре да пукнем тук на работните места, край струговете си…

На флагманския броненосец „Цесаревич“ адмирал Вилхелм Карлович Витгефт споделяше вечерната трапеза със своя младши флагман, контраадмирал княз Ухтомски, който с подозрителността на чревоугодник подуши рамстега е яйце.

— Това нали все още не е кучешко месо? — попита князът.

— Засега само конско — отговори Витгефт. — А ако искаш овнешки шишчета, издействувай си покана за вечеря у коменданта. Вера Алексеевна Стесел е най-добрата домакиня в крепостта.

— И най-добрата спекулантка — добави князът… Витгефт му показа директива от Алексеев, в която имаше думи, които бяха като плесници за самолюбието на адмиралите: „ЕСКАДРАТА ДА НАПУСНЕ ПОРТ АРТУР… напомням лично на вас и на всички началствуващи личности ЗА ПОДВИГА НА КРАЙЦЕРА «ВАРЯГ»!“

— Думам ти, дъще, сещай се, снахо! — каза Витгефт. — Но понякога ми се струва, че японците нямаше да напират към Порт Артур, ако не беше тук нашата ескадра. На тях им трябва нагледна и осезаема плячка, за да блеснат пред света. Закараме ли броненосците от тук във Владивосток, натискът на самураите навярно ще отслабне… Пьотър Петрович, аз съм готов да умра. Но готов ли съм аз като адмирал да водя ескадрата в бой?

— Аз не съм готов — призна си Ухтомски — и не вярвам в успеха на пробива, както и ти, струва ми се, не вярваш в него…

На 25 юли японците започнаха да обсипват с бомби от обсадните оръдия акваторията на пристанището. Случайно попадение разпръсна на парчета телефонната централа на „Цесаревич“, следващият взрив засегна самия адмирал… Вилхелм Карлович вдигна от дясното рамо окървавената си длан и каза на доктора:

— Жалко… жалко… даже много жалко!

— За какво говорите? — не го разбра лекарят.

— Жалко, че не стана отведнъж… би било по-добре… за всички!

На следващия ден Витгефт откри съвещанието на флагманите. Настойчивите подканвания от страна на Алексеев, подкрепени със специална директива на Николай II, който беше утвърдил мнението на далекоизточния наместник за необходимостта от пробив в най-скоро време на ескадрата към Владивосток, придобиха за него законна форма.

Указът си е указ и на флагманите им се наложи да станат.

— Обявявам на всички ви волята на негово императорско величество, която да бъде свещена за нас… Който може, той ще се измъкне — това са автентичните думи на Витгефт, записани в протокола. — При аварийни ситуации никого не чакайте. При гибел на кораби никого не спасявайте, за да не се задържа общото движение на ескадрата… При силна съпротива на противника по генералния курс към Владивосток се разрешава отбиване в пристанища на неутрални държави, даже ако има опасност от интерниране и разоръжаване. Но — завърши Витгефет вече с твърд глас, влизайки в главната роля на този чудовищен спектакъл — никой в никакъв случай да не се връща обратно в Порт Артур…

В пристанището горяха цистерни с машинно масло, черен отровен дим обгръщаше ескадрата. От този непроницаем облак руските броненосци ритмично плисваха струи ответни залпове, като унищожаваха с прехвърлящ през планините огън батареите на противника. „Пересвет“ два пъти се разтресе от попаденията, а „Ретвизан“ получи пробойна под ватерлинията, долните му помещения жадно поглъщаха тонове задбордна вода. Но желанието на екипажа да влезе в бой с ескадрата на Того беше толкова голямо, че на бърза ръка запушиха пробойната с желязо и парчета дърво:

— Да става каквото ще! Ще вървим с кръпка…

Владивосток сега изглеждаше на хората като вълшебна приказка, като град на надеждата и щастието. Наистина намираха се и скептици:

— През юни вече се опитахме, но се върнахме зад-нишком като раци. Нищо няма да стане! Трябва да дочакаме пристигането на балтийците на Зиновий Рожественски и тогава смело може да се излиза от тази бърлога… Или тук са малко мехурите, направени от нас във водата?

— Тогава по-добре мехур! — отговаряха на неверниците. — Някой ще бълбукне, без това не може, такъв е моряшкият живот… Или е по-добре да се изпънеш като кютук в тази гробница и да лежиш с ръце по шевовете?

Адмирал Витгефт предварително се сбогува със сина си, който служеше с чин мичман в десантната рота на квантунския екипаж, беше вече раняван неведнъж и три пъти награждаван за храброст.

— Сбогом, Володя. Може и да не се видим. Какъвто и да е краят ми, пиши на мама, че смъртта ми е била лека…

Колкото по-високо положение заема пълководецът, толкова по-отдалечен е той от опасността. Във флота е обратно — колкото по-високо положение заема адмиралът, толкова по-нагоре е издигнат той над мостика на флагмана, открит за противника повече, отколкото подчинените му, скрити зад бронята. Генералите не трябва да ходят в атака, затова пък адмиралите сами водят корабите, длъжни да увличат екипажите с личния си пример, с лично безстрашие. Затова и войниците казват „Нас ни изпратиха“, а матросите — „Нас ни поведоха“!

Значи от личното поведение на Витгефт зависеше съдбата на цялата ескадра. Хейхатиро Того остана с корабите край Елиот, като се разпореди адмирал Ka-мимура да не пропусне край Цушима владивостокските крайцери.

— В никакъв случай! — настояваше той. Камимура не искаше да разстила отново червената рогозка.

Решено е! Най-сетне в Петербург както следва оцениха капитан втори ранг Хлодовски. Скридлов го поздрави:

— Отзовават ви от крайцерите и ви изпращат в Главния морски щаб, и аз от душа се радвам заедно с вас, Николай Николаевич. Вас ви очаква любимата работа за благото на руския флот, за каквато вие отдавна сте мечтали. Можете веднага да си поръчвате билет за Петербург.

Хлодовски изглеждаше респектиращо, с папионка като артист, пухкавите бакенбарди красиво обрамчваха симпатичното му лице. Той потисна вълнението си:

— Билет, разбира се, ще си купя… да кажем, за пети август, за да не се лишавам от щастието да направя с „Рюрик“ още едно бойно излизане. Повярвайте ми, не мога да оставя своя крайцер, когато събитията при Порт Артур назряват подобно на цирей.

— Циреят скоро ще се спука — мрачно отговори Скридлов. — А на ваше място не бих изпадал в крайност с тази лирика.

— За мене това не е лирика, а въпрос на чест… След излизането в океана крайцерите бяха страшни за гледане. Те се върнаха с рижави, обгорели комини, сякаш са били на пожар. Бордовете им бяха побелели от следите на засъхнала сол. Нагар от котлите и сажди покриваха палубите. Поразтърсило ги беше достатъчно и сега крайцерите се нуждаеха от ремонт. На „Рюрик“ протекоха хладилниците. „Гръмобой“ показа дефекти в рулевото управление, а на „Русия“ се строши клинкетът (плъзгачът) в паропроводите, поради което от тридесет и двата котела на флагмана можеха да откажат едновременно четири. Предстоеше много работа. Най-сетне, просто да се наспят, просто да се поразходят, нали и това е нужно…

Панафидин отново прекара лък по виолончелото!

— Не зная какво е станало с ръцете ми — оплакваше се той. — Лъкът не върви по грифа, а пръстите ми сякаш са дървени…

Вечерта той посети бала в Морското събрание, но се стесняваше да танцува и даже се зарадва, когато бароните от „Рюрик“ Курт Щакелберг и Кесар Шилинг го подмамиха да отиде в ресторанта: Курландците бяха доста големи чудаци, но пък чудесни момчета. Щакелберг си даваше вид, че е добър познавач на вината:

— Препоръчвам ви бордо, невиждало слънцето на Гарона, или ето този мискет-лунел, бутилиран в Тамбов.

— Моят избор е много по-добър — настояваше гигантът Шилинг, подстриган късо, със стърчаща коса като на уличен стражар. — Опитай мадейра от град Кашнин, известен със светите си праведници… Междувременно, Серьожа, прояви се пред нас! Кажи нещо на японски.

— Домо аригато — каза Панафидин.

Никита Пустосвят беше настроен бъбриво:

— Дама и ригато? Преведи го на нашенски език.

— Готово: „Домо аригато!“ е „Благодаря ви!“… Бароните отидоха да танцуват. Нахлуващата бална музика тревожеше въображението и неочаквано Панафидин си спомни онази прекрасна жена, която неотдавна скромно пиеше ледена лимонада в кафенето на Адмиралската градина. В това време при мичмана седна отслабналият капитан първи ранг Стеман, който дъвчеше пирожка.

— Не сме се виждали скоро, Сергей Николаич. Вече не съжалявате ли, че заменихте „Богатир“ с „Рюрик“?

— А, не, Александър Фьодорович, засега всичко е наред…

— Поздравявам ви. Къде ви е пътната вахта?

— На мостика.

— А бойната?

— При втори оръдеен каземат на десния борд… Стеман акуратно дояде хрускащата пирожка.

— Порт Артур е обречен — неочаквано изрече той:

почти шепнешком. Съдейки по всичко, на нашите крайцери скоро им предстои среща с ескадрата на Вилхелм Карлович Витгефт.

— Къде?

— Опасявам се, че отново край Цушима… трудно място! Два тесни пролива, отляво е Корея, отдясно — Япония, а до Владивосток има още много, много път. Изглежда, в щаба на Скридлов вече планират и рандевуто, и характера му. За нашите крайцери може да сме спокойни, но, виж, Витгефт… той ще издържи ли боя?

На „Рюрик“ за всички беше изненада, когато вечерта капитан втори ранг Хлодовски показа билета си за влака до Петербург.

— Но аз имам още един поход… последния! — каза той. — Ще отида в морето с този билет в джоба. След мене главоболната длъжност на старши офицер ще заемете очевидно вие, Николай Исхакович — обърна се към миньора Зенилов, — или вие, Константин Петрович — кимна към лейтенант Иванов XIII.

Хлодовски сякаш предвиждаше съдбата си!

По кабелите, безжалостно изпокъсани край Инкоу, вече звънеше трагична нота, а напускането на Порт Артур от ескадрата ставаше неизбежно… Скридлов разви бурна дейност.

— Няма време, няма време! — суетеше се той. — Ако пък не може да се форсира ремонтът на крайцерите, значи ще трябва да се съкращава. Разглобените механизми бързо да се сглобят. Какво е положението на „Русия“? Клинкетът на паропровода? Добре де, някак ще се размине… Главното е да стане бързо! Бригадата трябва да е в състояние всеки момент да отиде до точката за среща с ескадрата на Витгефт.

— А къде е тя, тази точка? — питаха капитаните първи ранг.

— Засега… и аз не зная — отговаряше Скридлов.

Той телеграфира на наместника, че крайцерите от Владивосток са готови да отвлекат върху себе си вниманието на ескадрата на адмирал Камимура. „За да има успех — съобщаваше Скридлов, — КРАЙНО ВАЖНО е за мен да зная времето на тръгване на адмирал Витгефт“ (тъй като съгласуването на действията е необходимо като въздуха). Алексеев отговори, че ще го извести за тръгването на Витгефт веднага щом сам бъде известен за това.

— Той ще ме уведоми, когато самият научи — мърмореше Скридлов. — А ако въобще не го известят? Това нали също е възможно…

Всичко в живота може да се обясни и само поведението на Скридлов си остава необяснимо. Историята вече изостави придирчивите си упреци към него за това, че не рискува да се промъкне в Порт Артур. Но защо адмиралът и сега оставаше на брега? Всички се надяваха, че поне сега, когато се решаваше съдбата на портартурската ескадра, той по право ще застане на мостика на „Русия“, за да може след съединяването с ескадрата на Витгефт да оглави целия флот…

Но това не стана. Николай Иларионович сметна за по-добре да прекара времето в своя кабинет на „Светланска“. Той пощади и Безобразов, като му каза:

— Крайцерите ще поведе Карл Петрович Йесен… Като изсъхнал лист от дърво падна още една страница от календарите и се откри нова — 28 юли 1904 година.

— Ще чакаме сигнал от наместника — каза Скридлов и скръсти ръце върху корема си като стара бабичка на пейката пред къщи, която е свършила вече всичко в живота. Сега й остава последното — да не пропусне гласа на тръбата, която я зове към по-хубавия свят.

Витгефт беше ранен и в такъв случай никой нямаше да упрекне стареца, ако беше останал на брега. Но Вилхелм Карлович се оказа по-изпълнителен от Скридлов — от пет часа сутринта на 28 юли той безропотно застана на адмиралския мостик на флагманския броненосец „Цесаревич“. Оттам, от страшната височина, той виждаше всичко, а всички хора виждаха отдалеч своя адмирал…

В свитата на Витгефт сега бяха контраадмирал Матусевич — началник на неговия щаб, любимецът на покойния Макаров — лейтенант Коля Азариев (щурман), флагофицерите с мичмански чинове Еллис и Кувшинников, лейтенант Ненюков (артилерист), а сред тях изпъкваше храбрият син на сръбския народ, красавецът Драгичевич-Никшич — също лейтенант (и също щурман).

Младшият флагман на ескадрата княз Ухтомски баше издигнал флага си на броненосеца „Пересвет“ и ако Витгефт загинеше, той беше длъжен да го смени, продължавайки битката… Крайцерът „Новик“ оглави колоната на ескадрата, след него плавно потегли „Цесаревич“, в килватера на флагмана се подреждаха другите броненосци, крайцери и миноносци. Всичко беше тържествено, не липсваше величественост. Над мачтите на „Цесаревич“ вятърът развяваше и сгъваше почти празничния сигнал: „ИЗВЕСТЯВА СЕ НА ФЛОТА, ЧЕ ГОСПОДАРЯТ ИМПЕРАТОР НИ ЗАПОВЯДА ДА ЗАМИНЕМ ЗА ВЛАДИВОСТОК…“

— Готови за бой! — раздадоха се командите. Витгефт се вглеждаше към „Ретвизан“, командуван от един дързък поляк — капитан първи ранг Едуард Шченснович:

— Какво ли става там с набързо запушената пробойна? Та те даже не успяха да изпомпят петстотин тона вода.

— Нищо, държат се — обади се зад рамото му капитан първи ранг Иванов, опитният командир на „Цесаревич“.

— Страхувам се — отговори Витгефт, — че щом ескадрата увеличи скоростта, стените на „Ретвизан“ ще изхвърчат по дяволите… Какво мислите вие, Николай Михайлович?

— Ще изхвърчат, разбира се — не умува много Иванов…

— Колко да държим? — обърна се Витгефт към Матусевич.

— Засега ни стигат и дванадесет възла…

Бреговете на Квантун се губеха надалеч. Японските крайцери „Нисин“ и „Касуга“, като преброиха руските кораби, се скриха от погледа. Беше 11:30, когато в мрачната далечина тежко и зловещо изникнаха очертанията на главните сили в броневия килватер на самия Того. Флагът му се рееше над „Миказа“, след него се движеха „Асахи“, „Фудзи“, „Сикисима“ и останалите. Огромна глутница от миноносци блуждаеше по фланговете, сякаш оглеждайки се в кого да впие зъбите си…Чрез завой „всички заедно“ Того излезе веднага напряко, за да хване в клещи челото на нашата колона, а след това да го премаже заедно с флагманския „Цесаревич“.

— Четири румба наляво — не се поколеба Витгефт, намирайки най-вярното решение, следкоето противниците започнаха да се разминават с контрагалс26, и Того не разбра веднага, че неговият маньовър е провален. „Нисин“ откри огън, на което Витгефт незабавно реагира:

— Броненосците да отговарят с главния калибър…

Използувайки предимството си в скоростта, Того заобиколи нашата ескадра откъм опашката. Той сменяше курса си, прицелвайки се отново и отново към обхват на челото, но всеки път оставаше измамен, а огънят от башните на враждуващите страни показваше ожесточаването на боя по време на неизбежните сближавания. Того позорно не успя. След неумело маневриране ескадрата му се оказа далеч зад руската и на „Цесаревич“ даже се опитваха да се шегуват:

— Днес Того сигурно не се е наспал.

— Да, нещо не се забелязва предишният ентусиазъм.

— О-о! Попадение в „Читозе“… ето-ето, виждате ли?

„Читозе“, ранен жестоко, вече се измъкваше пълзешком встрани, след него бързаха японските крайцери. Още един доклад:

— Виждам на „Сикисима“… кърмата тресна!

Като направи необясним завой на осем румба, ескадрата на Того, строена във фронт, се отдалечаваше в морето. На хоризонта се виждаха само комини, мо-стици и мачти… Носеше се дим на пластове.

— Нищо не разбирам… защо? — недоумяваше Витгефт.

— А аз май че се досещам — отговори Иванов. — Того се страхува, че както миналия път ще завием обратно към Артур, и ето че ни подмамва по-далеч от крепостта…

Часът — 14:30. Дистанцията между противниците толкова се увеличи, че боят спря от само себе си. Руската ескадра държеше курс към Корейския пролив, където след Цушима се откриваха пътищата за Владивосток. Никой от корабите на Того не рискуваше да приближи на по-малко от 70 кабелта27 и само на опашката на нашата колона броненосецът „Полтава“ отблъскваше японските крайцери. Жълто море се разстилаше спокойно под киловете на руските броненосци. Имаха достатъчно броня, за да издържат ударите на фугасите, оръдията им бяха достатъчни, за да бият врага, и не им достигаха само два-три възла скорост, за да си осигурят напълно триумфа…

— Не е ли време за обяд на екипажите? — попита Иванов.

— Както искате — отговори Витгефт. — На мене сега не ми е до ядене, но ако хората не са загубили апетита си, не възразявам.

В три часа през деня адмиралът попита командирите на кораби за повредите. Идваха утешителни отговори — нищо страшно не се е случило, всичко е наред. Того направи такива груби пропуски в тактиката, ръководеше така неумело боя, че в руската ескадра укрепна вярата в своите сили и Того вече не изглеждаше толкова страшен, колкото го представяха англичаните. Матросите бяха на крак още от нощта и сега някои лягаха направо върху палубната броня, покрай оръдията, казвайки:

— Аз ще си похъркам, докато там адмиралите си приказват…

В 16:30 отново започна сближаване на противниците. Двете ескадри разгърнаха бушуващ огнен вихър, от който еднакво страдаха и японци, и руси… „Миказа“ вече гореше, но гасеше огъня, една от башните на японския флагман не се въртеше. Парчета от снаряди като свиреп порой засипаха и нашите палуби. Руските комендори, криейки раните си, не напускаха оръдията и стреляха, стреляха, стреляха… Витгефт не напускаше площадката на адмиралския мостик, открит за всички, като на показ. Флагофицерите го дърпаха за пешовете на куртката, даже за крачолите на панталоните:

— Вилхелм Карлич, опасно е… слезте долу в рубката!

— Оставете ме. Днес трябва да бъда юнак. Оттук ми е по-удобно да гледам и тук ме вижда цялата ескадра. В края на краищата на човек му е все едно къде ще умре!

Днес адмиралът като че беше решил да изкупи всички предишни слабости, перчейки се с показна храброст, за да не може никой да се усъмни в неговата смелост. „Цесаревич“ (с Витгефт) и „Пересвет“ (с Ухтомски), двата флагмана — старшият и младшият, — отново бяха подложени от Того на ураганен огън, за да се извади от строя командуването на руската ескадра. В пет и половина вечерта един японски снаряд разруши фокмачтата на „Цесаревич“ и адмирал Витгефт изчезна завинаги в краткия миг на ослепителното избухване… Върху решетките на мостика шльопна неговият крак с останки от панталон, който беше украсен с лампаз.

Това бе всичко, което остана от един човек!

Ослепен от взрива, капитан първи ранг Иванов се надигна:

— Къде е Матусевич?… Ненюков?… Драгичов? Всички от щаба на ескадрата бяха повалени един през друг. Мъртвите се примесваха с живите и мичман Еллис беше долепил лице в лицето на лейтенант Азариев, сякаш си даряваха последната предсмъртна целувка. Николай Михайлович Иванов дойде на себе си:

— Ескадрата не трябва да знае за гибелта на флагмана… Да не се сваля флагът на адмирал Витгефт! Ескадрата ще поведа аз… сам ще я поведа!

Той се олюляваше. От носа и ушите му шуртеше кръв.

— На румба… какъв е курсът? — попита той.

— Държим… сто и осемнадесет — отговориха рулевите, хващайки лепнещите от кръвта дръжки на щурвала.

17:43. Втори снаряд отнесе ходовата рубка на „Цесаревич“. Всички, които бяха оцелели от първия взрив, паднаха мъртви. Флагманът, водещ ескадрата, започна да описва безсмислена циркулация, но и сега ескадрата, която още не знаеше за гибелта на Витгефт, изпълнително се обръщаше в неговия килватер, смятайки, че адмиралът започва поредния маньовър…

Неочаквано за японците тя даже удвои силата на огъня, а техните кораби намалиха своя, много от тях излизаха от боя. „Якумо“ и „Асахи“ бяха разрушени от взривове, в пробойните плющеше вода. „Касуга“ и „Чин Йен“ едва се съвзеха от попаденията, като силно димяха. Отнесени бяха палубните надстройки на крайцера „Нисин“… Того смъкна фуражката от главата си! Запрати я върху решетките на мостика, хлъзгави от кръвта на убитите, и я стъпка с крак, мачкайки със скърцане адмиралската кокарда.

— О, богове… не може да бъде! — крещеше той.

Неговият „Миказа“ се превръщаше в развалина.

Мостиците и свардекът приличаха на купчина отпадъци от неизвестни конструкции. Гротмачтата, вече изпочупена, се беше наклонила над този хаос от обезобразено желязо, заплашвайки да рухне. Оръдейните башни мъртвешки мълчаха, изпускайки дим (на флагмана му беше останала една шестдюймовка). Палубата беше осеяна с убити. Ранените стенеха високо. „Миказа“ гореше…

— Изглежда, че те ме побеждават — призна Того. (Признанието на Того е отбелязано от двама странични наблюдатели — френския адмирал Емил Оливие и британския морски аташе, който през цялото време на битката не напуска Того, стоейки до него на мостика на „Миказа“. По думите на Оливие адмирал Того е потресен от решимостта на руската ескадра, която се приближава бавно към него, готова да загине, „за да спаси съдбата на войната и честта на Русия… Того издава заповед за отстъпление!“. Английският аташе допълва: „Того видя, че ще му се наложи да отстъпи пред невероятното упорство на руската ескадра, която беше решила на всяка цена да си пробие път към Владивосток.“)

— Лейтенант Сакурай — нареди Того, — пишете заповед. Това ще бъде една моя позорна заповед — за отстъпление.

— Не може да бъде, адмирале!

— Да, да… този път ние изгубихме.

— Отстъпление към Елиот?

— Не, в Сасебо… за ремонт!

(При отдаването на заповедта се бе появила пауза, която не може да бъде разбрана, без да се знаят порядките във флота. Обявявайки волята си пред флота, флагманът отначало оповестява „Гответе се да приемете заповед“, след което корабите са длъжни да му отговорят с вдигане на флагове: „Виждам ясно, разбрах ви.“ Чак след тази размяна на сигнали флагманът известява ескадрата за своята заповед.) Корабите вече бяха отговорили на Того, че са го разбрали и чакат разпореждания. Нито японците, нито русите знаеха още, че не само участта на Порт Артур, но може би съдбата на цялата война се решаваше в тази нажежена минута. И така, японската ескадра изчакваше заповедта за отстъпление. Но именно в този момент Того забеляза странната циркулация на „Цесаревич“. Той присви очи като две цепнатини:

— Лейтенант Сакурай, предишната заповед се отменя. Ние не отиваме в Сасебо за ремонт, ние продължаваме битката.

Адмирал Того се наведе и като вдигна фуражката със смачканата кокарда, отново я нахлупи на главата си. Започваше последната фаза на боя и залязващото слънце биеше в очите на русите, заслепявайки руските мерачи…

От купчината мъртви тела на мостика на „Цесаревич“ изведнъж започна да се измъква лейтенант Ненюков, дошъл на себе си след взрива:

— Има ли тук някой жив? Обадете се… ей, вие, живите!

Живи нямаше. „Цесаревич“ продължаваше да описва крива линия, на движещите се след него кораби вече разбраха безсмислието на този маньовър и един след друг напускаха флагмана. Строят се наруши; объркани, те се струпаха накуп.

Дмитрий Всеволодович Ненюков застана сам при щурвала, като реши да замести рулевите и даже адмирал Витгефт, чийто крак с лъскав лампаз се търкаляше в ъгъла на рубката. Но щурвалът се въртеше свободно — рулевото управление не действуваше.

— Братлета, който може, да вдигне сигнал…

Той издигна сигнал „Командуването на ескадрата се предава на младшия флагман“. Контраадмирал Ухтомски, като не знаеше какво се е случило с Витгефт, машинално разпореди:

— Оповестете ескадрата: „Движете се след мене.“ Но фаловете28, опънати към рейте на мачтите, бяха разкъсани от парчета снаряди. Сигналчиците на „Пересвет“ закачиха флагчетата върху парапетите на мостика, където никой не можа да ги разчете и затова никой не тръгна зад кърмата на „Пересвет“. Японската ескадра активизира стрелбата и в този кошмар капитан първи ранг Едуард Шченснович, командир на „Ретвизан“, взе почти налудничаво, но вярно решение:

— На таран… Ще тараним „Миказа“ и Того!

— Стените няма да издържат — го предупредиха.

— Сега ли ще мислим за стените?… „Ретвизан“, самият полунаводнен, насочи своя форщевен към вражеския флагман. Японците засипаха смелчагата с огън от всички кораби едновременно. На моменти „Ретвизан“ изчезваше напълно в дима и вълните, но после отново се измъкваше, страховит в безумната си ярост… По-близо, по-близо, по-близо. По-близо!

До „Миказа“ оставаха всичко на всичко 17 кабелта.

— Носовата башня, унищожавай Того! — призоваваше Шченснович.

„Миказа“ потрепера като боксьор от удар в челюстта. От неговите носови погреби изскочи черна гъба дим и върхът на тази гъба, чак в небесата, пламтеше от изгорелия кордит29. И точно тогава едно парче от снаряд улучи Шченснович право в стомаха. Превит от непоносимата болка, той губеше съзнание.

— Движете се с ескадрата… — прошепна капитанът първи ранг.

„Ретвизан“ направи завой, но в минутите на своята доблест беше дал кратък отдих на своите кораби, поемайки върху себе си безбройните удари, предназначени за цялата наша ескадра…

— Стените издържаха — доложиха на Шченснович.

— Чудесно! Оставете ме… да умра…

„Асколд“ издигна флагове „Крайцерите да ме следват“ и те се втурнаха след него за пробив, пресичайки курса на своите броненосци, които княз Ухтомски вече беше започнал да оттегля по посока на Порт Артур. Между бронираните грамади се мяташе „Безпощадний“, от неговия мостик командирът Михайлов псуваше:

— Къде отивате? ПРЕДАТЕЛИ… само към Владивосток!…

Того вече оттегляше ескадрата си. Не защото щадеше русите. Просто вече не му оставаха сили — нито душевни, нито материални. Погребите се изпразниха — тяхното съдържание бе изстреляно по противника. Японската ескадра, полуразрушена, с още припламващи фойерверки от пожарите на палубите, пълнейки се с тонове вода, изчезваше в нощния мрак…

Отправяше се към Сасебо — на ремонт!

Далеч от грохота на тази безумна битка, в безкрайно спокойния Мукден, наместникът Алексеев съчини до Владивосток секретна телеграма под № 2665, която се оказа последното решително мазване с четката върху това обширно платно за трагедията на руския флот: „Ескадрата (на Витгефт) е излязла в морето, сражава се с неприятеля, изпратете крайцерите в Корейския пролив“ — към Цушима! Но наместникът още не знаеше как бе завършил боят на ескадрата…

Когато в Петербург е осем сутринта, във Владивосток е два часът през деня. Изпратената през това време телеграма на Алексеев беше поставена на масата пред адмирал Скридлов едва на 29 юли.

— Бошлаф работа! — каза адмиралът на Йесен. — Ескадрата на Витгефт е излязла… кога е излязла? Тя се сражава с неприятеля… доколко успешно? Да се изпратят крайцерите към Цушима — единственото, което ми е ясно. Надявам се, че и на вас, Карл Петрович?

— Ами ако Витгефт пак се върне в пристанището? (Те говореха за него като за още жив човек.)

— Напълно е възможно — отговори Скридлов. Йесен разсъждаваше педантично, но вярно:

— Щом ми е поставена задачата да посрещна артурската ескадра, трябва да зная точното време, иначе като навигатор не мога да изчисля нито координатите на срещата, нито точния час!

— Ако се съди по всичко, ще я видите наблизо до Дажелет.

— Наблизо… така не може да се воюва!

— Не може — съгласи се Скридлов. — Но очевидно и самият наместник и бъкел не знае какво става в морето… Мисля, че не бива да се придвижвате по на юг от паралела при корейския Фузан. При срещата с Камимура се старайте да го примамвате на север, за да спасите бедния Вилхелм Карлич от борба с крайцерите. Разрешавам ви при преследване да изливате зад борда запасите от прясна вода, можете да изхвърлите от бункерите даже и половината въглища, за да улесните движението си… Бог да е с вас!

В пет часа сутринта, когато градът спокойно спеше, разтворил прозорци, а метачите едва що започваха да поливат улиците, „Русия“, „Гръмобой“ и „Рюрик“ тихо се откъснаха от рейдовите бочки и излязоха в Амурския лиман. При развъртането им към открито море здравата ги разлюля и чак в 9:30 адмиралът оповести със сигнал бригадата: „Нашата ескадра е излязла от Артур, сега се сражава… отиваме насреща й.“(Уви, ескадрата вече беше се върнала в Порт Артур, отдавна никой не се сражаваше и вече нямаше кой да бъде посрещан.)

Хората обаче вярваха в това, в което им се искаше да вярват:

— Ще посрещнем артурците! И още как ще ги посрещнем.

Не зная колко е показвал часовникът в кабинета на командуващия флота, когато адмирал Скридлов излетя оттам като бомба, размахвайки последната телеграма от наместника:

— Всичко се променя! Витгефт е убит, нашата ескадра е разбита… Трябва да се върнат крайцерите иначе… Изпратете спешно подире им миноносец! Най-бързия. Да не жали въглищата и машините. Да ги настигне, да ги върне обратно. Там крайцерите вече не са нужни!

Един от миноносците се откъсна от рейда и стремглаво се измъкна в открито море. Младият му командир, облечен в кожена куртка, се преви на две върху мостика, като жокей върху седло, викайки по тръбата към машинното:

— Хайде, момчета… давайте! Колкото можете…

Миноносецът се вряза като остър нож в гъстите вълни и се втурна, втурна, втурна да ги разпаря, да ги цепи, да ги реже, подобно на плуг. Шумящата пяна летеше над главите на хората, от претоварването корпусът изпущаше влага на капки, но никой не мислеше за това. Главното е да ги настигнат, да ги спрат, да ги върнат… Повече от денонощие продължи чудовищното догонване, най-после някъде много далеч на хоризонта се появиха петна от дим, изхвърлян от комините. Но конските сили на машините секнаха и командирът, с червени от солта очи, едва не плачейки, гледаше как се разсейват пушеците от руските крайцери, които все повече се отдалечаваха — към неизбежното, към съдбоносното…

С големи усилия той върна миноносеца във Владивосток. От умора се олюляваше, с мъка вдигна ръка към фуражката:

— Крайцерите са отплавали… видях само дима от тях!

Като извърна глава от картите, Скридлов се обърна към иконата:

— Ще простиш ли, господи? Вечна им памет!…

Завързали главите си със сини кърпи, японките се точеха в унила върволица по сходните на крайцерите, носейки върху превитите си гърбове чували с британски кардиф. Работеха мълчешком, без песни и смях. Чуваше се само забързаното им дишане, а под люлеещите се сходни, съединили брега с палубите, се клатеше тъмносива вода, на повърхността й плаваха динени изрезки и оранжеви топки от смачкани фурми. Това бяха самотни жени или вдовици, чиято съдба още от младини се е люшкала, подобно на тези сходни, между фабричния изнурителен труд и публичния дом, и затова не роптаеха срещу тежките чували с въглища. Техните почернели лица се мъчеха да се усмихват…

Като ги гледаше, Гиконойя Камимура с тъгата на застаряващ мъж мислеше за жена си, която сега навестява в Токио пепелището на родната къща и вероятно дълго плаче край обгорелите вишни, засадени от нея, когато се ожениха… Вахтеният началник на флагманския „Идзумо“ доложи на адмирала, че зареждането на крайцерите се забавя по вина на тези калпазанки, които не умеят да се движат бегом по сходните.

— Аз съм привърженик на използуването на китайски кули — каза той.

— Аз също… Какво имат днес екипажите за обяд?

— Бобена чорба, пиле и плодове.

— Надявам се, че котлите в нашите камбузи не са изпразневи до дъно. Така че нахранете тези нещастни жени и им дайте ориз колкото искат. Кой знае, може сред тях да има и майки на нашите доблестни матроси… Какви са новините от морето? — попита Камимура.

— Руските броненосци са се скрили отново в морските басейни на Артур, освен флагманския „Цесаревич“, който е интерниран от немците в китайското пристанище Кю Чао. Той е неузнаваем. Но е жив…

За разлика от руското командуване Камимура беше известен точно навреме за събитията в Жълто море. На 29 юли Того му нареди да вземе четири бронирани крайцера и подвижния „Чихайя“, за да дебне възможния пробив на портартурските крайцери към Владивосток (имената им са били известни: „Асколд“, „Диана“ и „Новик“). В шест часа вечерта на другия ден Камимура получи най-нова информация от морето. „Асколд“ са го видели вече на траверса30 на Шанхай, „Диана“ е префучала някъде покрай Формоза, а „Новик“ се е стопил в неизвестността. Того напомни по радиото, че сега следва да се очаква излизането на влади-востокските крайцери… Камимура взе решение:

— Предайте на адмирал Уриу, че има задачата да курсира южно от Цушима, а аз вземам най-добрите крайцери за контролиране на подходите към Цушима откъм северните румбове…

През нощта срещу 1 август „Идзумо“ поддържаше скорост с икономичен режим на котлите, за да не се изразходват напразно запасите от бойния кардиф. Някъде страшно далеч, като че ли на другия свят, хоризонтът се очерта от саблената ивица на разсъмването. Бе ше 4 часът и 15 минути, когато извикаха Камимура на мостика.

— Какво има? — попита недоволно адмиралът.

— В морето блесна светлина… като пламване на кибритена клечка!

Това е можело да бъде отваряне на вратата на рубката на неизвестен кораб; можело е някой корейски рибар да махне с фенер; най-сетне, можело е просто да им се стори на уморените сигналчици. Камимура нескрито се прозина. От приличие реши да постои на мостика още двадесетина минути, след което искаше да се върне обратно в салона — при своята възглавница, напълнена с чаени листа.

— На южните румбове — три сенки! — разнесе се доклад.

Огромните цайсови бинокли бяха вдигнати като един върху мостиците на „Идзумо“. Постепенно трите сенки се оформиха в ясните силуети на руските крайцери и вече не оставаха никакви съмнения:

— „Русия“… „Гръмобой“… в края е „Рюрик“!

„Невидимите“ мигновено придобиха реална същност.

— Няма смисъл да им пречим — каза Камимура, — нека да избягат още по-далеч на юг, а през това време ще хлопнем вратата, водеща към Владивосток… Може да се увеличат оборотите.

С тих ропот водата се разтваряше пред „Идзумо“.

Един участник в тези събития си спомня: „Обикновено привечер всички сесъбирахме на юта, пеехме песни, правехме лудории и се смеехме… Дали не бяхме се разминали с артурците, след като още не сме ги срещнали? Кроим планове в какви смели походи ще ходим заедно с крайцерите от артурската ескадра…“

Настроението беше добро. Скоростта — прилична.

— За мене — казваше капитан първи ранг Трусов — тази операция е скъпа още и заради бащините чувства. Аз не само посрещам артурската ескадра, но ще видя и сина си — мичман на „Пересвет“. Какво ще кажа на жена си и дъщерята, ако срещата не стане?

Застъпващите на нощна вахта пренасяха към оръдията и съоръженията чайници, сухари и колбаси. Хлодовски заповяда да се разнесе по всички постове газирана вода:

— Всичко става… Дните са горещи, може да ожаднеят…

През нощта крайцерите стигнаха до паралела на Фузан (в Корея) и на Хирошима (в Япония). Тук те се разгърнаха към вест, изчаквайки идването на артурци от Жълто море. Беше четири и половина часът, когато Йесен се събуди от рязко изсвирване на въздуха в разговорната тръба. Адмиралът залепи ухо до медния накрайник.

— Моля да се качите — каза му Андреев.

— Какво има?

— Преминахме покрай някакви кораби… още е тъмно и беше трудно да се разбере какви са.

— Колко остава до Фузан?

— До корейските брегове има около 40 мили, не повече.

— Добре. Сега ще се кача.

Хоризонтът оставаше непроницаем. Прозявайки се в ръкавицата, Йесен с неприязън гледаше как Андрей Порфириевич Андреев, вече нервничейки, си отмерва педантично от флакончето 15 капки валериан. Това даже беше смешно:

— Че налейте го на око. Защо е тази математика?

— Не може. Медицината е точна наука. Трябва да са петнадесет.

В това време един от сигналчиците побутна друг:

— Виж го нашия маниак… все за здравето си се грижи.

— Намерил кога. Да беше гаврътнал целия буркан наведнъж и — зад борда! Защо само да се мъчи напразно…

Движейки се в пространството пред разсъмване, крайцерите носеха върху себе си с лекота ризницата на бронираните покрития, плутонгите31 на оръдията и боеприпасите. В задушните им отсеци доспиваха последните минути повече от две хиляди души: на „Русия“ — 745, на „Гръмобой“ — 790, на „Рюрик“ — 812…

— Нашите… нашите идват! — започнаха да се вълнуват сигналчиците.

Крайцерите се разбудиха. По десния траверс се очертаха пушеци на кораби и матросите (някои още боси, направо от койките) се надвесваха през тънките бордови леери, вглеждайки се в още смътните очертания на корабните силуети.

— Ура! Промъкнали са се все пак…

— Старецът Витгефт е юнак!…

— Ей, артурци! Много здраве от Владивосток…

— Слава богу, срещнахме се…

— Сега на всички ни ще стане по-леко… Капитан първи ранг Андреев рязко пусна бинокъла.

— Начело е „Идзумо“ — тихо каза той на Йесен.

Развиделяваше се. Японските крайцери се движеха, пресичайки пътя на нашата бригада за оттегляне на север. Между мателотите на противника се спазваха малки интервали, както по време на преглед от императора. Сега всички виждаха по мачтите им огромните бели флагове с червени кръгове. Радостта от срещата угасна. Започваше трезво преброяване на вражеските сили по реда им в килватера: „Идзумо“, „Токива“, „Адзума“, а крайният още се губеше в мъглата.

— Дистанция осемдесет кабелта.

— Виждам. Но кой е последен? — попита Йесен.

— Три високи и тънки комина… Това е „Ивате“. Йесен свали фуражката и дълго се кръсти.

— Тревога! — обяви той.

Стенговите32 флагове, зовящи на бой, мигновено излетяха по местата си. На стража при корабните знамена застанаха часовите — с изпитана храброст, дисциплинирани, които по-скаро щяха да умрат, но не и да напуснат поста си. Крайцерите оживяха със скърцането на траповете, които ту отвеждаха матросите чак до облаците, ту ги хвърляха в преизподнята на дълбоките трюмове. Всичко трещеше — люкове, врати, клинкети — и след последния влязъл всичко това се заключваше със скърцане, сякаш запечатваха хората в огнеупорен банков сейф. Унтерофицерите пристягаха към коланите си кобурите с револвери. А барабанчиците все биеха и биеха тревога. Острите звуци на бойните тръби изпълниха тишината с мотива на битката:

(Аз помня този мотив. Той е останал и в днешния ни флот.)

Пет минути преди тревогата беше прехваната една депеша на Камимура до Сасебо: „Ще възпрепятствуваме… бой, трябват още два крайцера… пътят на русите по фланга е затворен.“ Панафидин зае мястото си. В бордовия каземат всичко напомняше времената на Ушаков и Нелсън, само дървото бе сменено с желязо; към вътрешността на кораба стърчаха задните части на оръдията, показали навън дулата си. В оръдейните отвори (портите) проблясваше морето.

Камимура изпразни оръдията — за прострелване.

За разлика от нашата линията на неговите крайцери беше еднотипна, тя съдържаше еднаква артилерия, с тази разлика, че някои имаха гарвеирана (английска) броня, а флагманският „Идзумо“ беше обкован с броня на Круп (германска)…

— Пердашат като на парад — каза Шаламов. Панафидин надникна през портата като от балкона на висока къща и след като беше определил разстоянието до противника, Наивно реши:

— Че какво толкова? Падна ни се чудесен случай да изпробваме нашата артилерия на всякакви достъпни дистанции…

Йеромонах Алексей Конечников обикаляше бойните постове и ръсеше топовете със светена водичка:

— Спаси, господи, люди твоиии… амин!

Той явно бързаше, тъй като бойното разписание го призоваваше към банята-лазарет на „Рюрик“. От вратата на носовия отсек Панафидин извика барон Курт Щакелберг:

— Камимура вече започна, а ние?

— Сега… ще започнем и ние — отговори Щакелберг и в същия миг нещо яркочервеникаво като кълбовидна мълния се вряза в носовия каземат, съседен на Панафидинския.

— Давай пясък… сипвай, сипвай, сипвай! — крещеше някой.

Оръдията вече бяха отскочили назад от първия залп, компресорите плавно ги наместиха, щракнаха затворите. Николай Шаламов сръчно метна нов снаряд в гърлото на затвора. Панафидин не можа да се сети веднага, че с пясъка ще засипват локвите от кръвта на убитите, за да не се хлъзгат краката на живите по палубата. Бучейки, елеваторите подаваха нагоре снаряди и барутни заряди. През отвора на вратата се виждаше как матросите влачат за краката Щакелберг и главата на барона се люшка безпомощно.

— Къде го носите? Какво му има, братлета?

— Вече е готов… свърши курса. Край!

„Колко бързо става това“ — не се ужаси, а просто отбеляза подсъзнателно мичманът. Но от този момент той престана да се суети, като реагираше точно на воя на сигналните сирени, призоваващи към залп неговата батарея. При попаденията руските снаряди предизвикваха неясна светлина, сякаш изсичаха искра от кремък, а японските правеха кълба от гъст дим, поради което понякога изглеждаше, че нашите снаряди въобще не достигат целта. Много неща му се проясняваха. Неща, за които по-рано мичманът въобще не беше се замислял. „Рюрик“, който се движеше последен, ритмично потреперваше от експлозиите на фугасните снаряди. Николай Шаламов крещеше:

— Горим… горим, бе! Вие какво, не виждате ли?

— Събори комина на „Русия“, братлета.

— Хайде, носи маркучите… Ей, в трюмовете, налягане, налягане!

Струйниците се отвинтваха в ръцете на матросите. От носовия отсек пламъкът се прехвърли в съседния. Японските фугаси мятаха нагоре парчета от палубната настилка. И всичко това сред пращенето на огъня, сред отровния дим. На оживелите след експлозията на шимоза веднага им се слепваха устата, изпитваха страшна жажда и ревяха:

— Вода! Кой ще ми даде да пийна… поне една глътка!

Оръдията, съборени от взривовете, се търкаляха при всяко люшкане, заплашвайки да счупят краката на матросите. През отворените порти морето мяташе солена пяна, а мъртъвците, размекнати като пихтия, жулеха вратовете си по дъските от тектоново дърво, но тях вече нищо не ги засягаше…

— Подавай! — настояваха комендорите към елеваторите.

Панафидин смъкна от седалката убития мерач, след което се залепи сам към мерника. Като се целеше в „Идзумо“, с крайчеца на окото си видя, че флагманската „Русия“ вече е с половин комин, а димът на кълба излиза направо от палубата… С ръкомахане извика Шаламов:

— Жив ли си? Тогава подавай… подавай!

— Урррааа!… — чу се отгоре, откъм палубата. Радваха се, когато един взрив разцепи кърмата на „Ивате“ и той спря безжизнен, а бронираната фаланга на Камимура продължаваше хода си като омагьосана и върху бордовете на крайцерите припламваха ярки точки — биеха в упор оръдията на знаменитата фирма „Армстронг“… Само външните вахти правилно разбраха победните възгласи „Ура!“, а онези, които бяха вътре, не виждаха нищо, бяха решили, че горе поздравяват появяването на портартурската ескадра, и също викаха:

— Уррраа! Сега сме заедно… спасени сме…

Флагманът „Русия“ губеше скорост. Клапанът на паропроводите (които така и не успяха да поправят в базата) извади от строя четири котела наведнъж. Кърмовата тръба, вече разрушена, не даваше тяга към котлите. Духалата на вентилаторите с мощен рев всмукваха към вътрешността на крайцера пожарен дим и непоносими газове от експлозията на шимозата, които задушаваха хората в долните помещения.

— „Рюрик“ гори — съобщаваха от вахтата. — Гори, но поддържа скорост, засега не по-лоша от нашата…

Йесен разбираше, че бригадата, вече разрушена откъм единия борд, се нуждае от смяна на курса. Къде е той, спасителният маньовър, за да се разтворят клещите, в които бяха попаднали? На север бяха бронираните сили на Камимура, а на юг — адмирал Уриу с бързоподвижни крайцери. Андреев подсказа на Йесен обратен курс на юг.

— След това покрай корейските брегове ще се върнем на север.

— При всички случаи ще ни настигнат.

— Няма съмнение! Но ще се отбраняваме до последна възможност…

За Андреев е написано следното: „Болнав, крайно нервен в обичайна обстановка, по време на боя той показа необикновено хладнокръвие и мъжество, весело разговаряше с матросите край оръдията, с което силно поддържаше бойното настроение. Старши офицерът на крайцера капитан втори ранг Вл. Ив. Берлински беше убит на място, както стоеше редом с командира…“

— Не го изнасяйте от мостика — нареди Андреев. — Покрийте го с Андреевския флаг и нека да остане с нас…

Един след друг прожекторите бяха пометени зад борда. Японските снаряди разкъсваха такива огромни дупки в бордовете, през които свободно можеше да мине човек. Пробита бе фокмачтата. По вътрешната й шахта снарядът се спусна като с асансьор в отсека на динамомашините, но слава богу, не избухна. Нажежената му глава се търкаляше между електромоторите, които пъшкаха от напрежейие. Отначало заливаха снаряда с вода, а после свикнаха с него и матросите го ритаха с крак като парче метал:

— У, гадина такава! Само се търкаля тук и ни пречи да ходим…

Предупредиха Йесен, че от юг се забелязва „Нанива“.

— Дяволът го носи — изруга адмиралът…

„Нанива“ отдалеч постреля малко по „Рюрик“, после се включи в килватера на крайцерите на Камимура, засилвайки мощта на неговия огън. Беше 05:36, когато Йесен се реши на обръщане към зюйд.

— Сега или никога — каза той…

„Ивате“, справил се с пожарите от взрива, беше заел място в килватера след крайцера „Нанива“. А на нашите кораби оръдията замлъкваха едно след друго. Не, не бяха ги разрушили — случило се бе нещо по-лошо. При стрелба на далечна дистанция, когато дулата на оръдията се вдигаха нагоре до краен предел, резбата на зъбните колела в подемните механизми се изронваше и оръдията безпомощно се смъкваха. Андреев слезе от мостика при комендорите. Артилерийските унтерофицери, хора опитни, само дето не плачеха:

— Ония там, в Питер, какво са мислили навремето? Или са си представяли дистанцията при стрелба колкото ширината на една улица? Та ние погиваме…

— Зъбните колела са лайнени! А пък струват рубла и половина, колкото една бутилка, заради тях сега ни избиват, а кой е виновен?

Какво можеше да отговори на това Андреев? Абсолютно нищо.

— Това е престъпление — съгласяваше се той с матросите. — Само врагове са могли да снабдят крайцерите с такова оръжие… Но ние имаме само един изход — да се сражаваме докрай!

Вдигаха оръдията нагоре с помощта на скрипци, като при стрелба ги държаха с въжета. Понякога под огъня на противника те крепяха оръдията върху гърбовете си, а друг път скачаха върху затворите им като върху цепеници и с тежестта си задържаха оръдията на нужния вертикален ъгъл…

На мостика Йесен с обгорял кител изчакваше Андреев. Държеше протегнати напред изпогорените си ръце, като ги подлагаше на освежаващото въздушно течение, идващо от счупените прозорци на ходовата рубка. С лъжлив маньовър адмиралът отвеждаше крайцерите на юг, за да може след това да намери заветното „прозорче“ за преминаване на северните румбове, спасителни за тях. Той каза на Андреев:

— Всичко щеше да се размине и можехме да се измъкнем, но откъм морето, сам виждате, идват още два японеца — „Чихайя“ и „Такачихо“, — а „Рюрик“ вече престана да отговаря на позивните…Как е при вас?

— Заповядах — изкрещя в ухото му Андреев — да зареждат взрив под машините и да подготвят кингстоните за отваряне!

— Добро — съгласи се Йесен и даже кимна…

(В бригадата бяха останали само четири оръдия от 203 мм срещу шестнадесет японски, на 14-те руски петдюймовки японците отговаряха със залпове от 28 дула. Камимура подавяше бригадата с такова огромно превъзходство, каквото не бе имал даже адмирал Того в сражението с портартурската ескадра.)

— Прогонете „Нанива“ — настояваше Йесен. — Пак се насочва към „Рюрик“… Ей, там на бака33, чухте ли? Сигналчици, дайте запитване към „Рюрик“: „Всичко ли е благополучно?“

Крайцерът дълго не отговаряше на въпроса на адмирала. Отдалеч се виждаше как над него избухват купища с отломки от палубата, в стълбове от жълтеникав дим изчезват надстройките… Точно в 06, 28 над обезобразения мостик се разтвори пашкулът на сигналния флаг „Како“.

— „Рюрик“ е загубил управление — разчетоха го сигналчиците.

Вероятно този сигнал „Како“ са разбрали и от мостиците на „Идзумо“ — от японските крайцери се дочуха радостни викове.

— Попитайте „Рюрик“ кой е на мостика? Отговорът дойде: лейтенант Зенилов води крайцера.

— Той е минен офицер — подсказа Андреев. Йесен свали от себе си тлеещия кител:

— Ами къде е Трусов? Къде е в края на краищата Хлодовски?

Камимура не разбра маньовъра на русите и, изглежда, беше дошло времето, след като се доближат плътно до корейските брегове, да обърнат бригадата към норд-остовата четвъртина на хоризонта.

— Но сега не можем да оставим „Рюрик“!

— Съвсем не е възможно — отвърна Андреев…

„Цяла ли е каютата? Не е ли изгоряло моето виолончело?…“

Панафидин за последен път видя Хлодовски — елегантен както преди, с папионка, сякаш се е върнал от бал, само бакенбардите бяха изчезнали от лицето му, изгорени от пламъка на пожарите. Обхождайки оръдията, той потупваше по раменете матросите:

— Ти си от град, ти си от село, но всички сте морски хора. Не отиваме нито на екзекуция, нито на бесилото, а в свещен бой за отечеството!

След малко от съседния каземат измъкнаха на носилка офицер: „На слепоочието с огромна рана, едното око изскочило, другото като стъкло, но кой е това — не можеше да се разбере…“

— Кого помъкнаха? — попита Панафидин.

— Хлодовски — отговори Шаламов.

— Ах, боже мой! Е, подавай,… подавай…

Линолеумът на палубите вече беше изгорял, навсякъде плискаше мръсна вода с парцали от бинтове. В тази вода, розова от кръвта, плуваха мъртъвци. Шаламов напъха снаряд в канала на дулото:

— Ах, майка му стара! Усещам, че вече не ни е до победа, а по-скъпо да продадем тоя скапан живот…

Елеваторите още работеха, подавайки от погребите снаряди и барут. Но артилерията не успяваше да ги изстрелва. Един японски фугас възпламени пирамидата от натрупаните за оръдията заряди. От торбичките се разхвърчаха дълги ленти с горящ барут. Извивайки се и съскайки като пепелянки, те подскачаха на височина до два метра и матросите ги ловяха с голи ръце, за да ги изхвърлят през отворените порти.

— Ще изгорим! Спасявайте се, братлета, кой как може…

Някой се совна през портите в морето, другите завикаха:

— Стой, мърша такава! Като ще пукаме, за всички ни има един ковчег. …

Някой отвори люка; показа се главата на прапоршчик Арошидзе, който влачеше след себе си маркуч под налягане:

— Дръжте… при нас е добре, при другите е още по-лошо!

Панафидин погледна обгорените си ръце, от които висяха черни парцали кожа:

— Вече край. Насвирих се на моя „Гуарнери“…

— В лазарета! — рече Шаламов. — Да ви заведа ли?

— Остани тук, аз ще стигна сам… сам…

Банята с лазарета беше вградена между въглищните бункери, които поемаха върху себе си японските снаряди. Разрушавайки външните бордове, взривовете всеки път предизвикваха шумящи свличания на въглищата, които с тонове се изсипваха в морето. Панафидин прекрачи в лазарета като в ада… Натъркаляни по пода, лежаха осакатени, обгорели, хъркащи, останали без очи, страдащи хора, а един сигналчик, загубил двете си ръце, се дърпаше от санитарите:

— На кого съм нужен такъв сега? По-добре направо през борда.

Конечников опрощаваше греховете на умиращите, кълцаше ленти от превързочните бинтове, а Солуха с черна престилка, стиснал в зъбите си пура, викаше на фелдшера Брауншвайг:

— Стига сте ги мъкнали в банята! Няма място… Всички в каюткомпанията, носете хората там! Заемайте каютите… по-бързо, по-бързо…

Като видя Панафидин, посочи му ъгъла:

— Ако сте дошли при братовчед си, той е ето там… вече свършва.

Плазовски беше още жив, пръстите му се опитваха да напипат шнурчето на пенснето, което беше стиснато между зъбите.

— Даня… нима си ти? Аз съм, Серьожа… чуваш ли ме?

Остро свистене заглуши думите му. Фугасите все пак дочупиха защитната стеничка до въглищата. Те бяха пробили главните тръби и сега нажежената пара под силно налягане се втурна в лазарета. Белите шумящи облаци задушаваха хората. Дъсчената преграда се разцепи като прегоряла хартия и върху ранените с грохот се свлякоха тежки парчета кардиф, доубивайки онези, които още се надяваха да оживеят… Панафидин с големи усилия се върна до своя каземат, но казематът вече го нямаше. От черната пелена дим срещу нега вървеше непознат и страшен човек, приличащ на горила.

— Аз съм! Аз съм! Аз съм! — крещеше той и мичманът позна Шаламов.

— Къде са останалите?

— Аз! — отговори Шаламов. — Аз съм всички останали…

Той бе единственият оцелял.

Хладилниците на „Рюрик“ още правеха сладолед, изстудяваха чай с екстракт от лимон и от боровинки, но тези блага вече не стигаха до ранените. Каютите бяха запълнени с умиращи хора. Солуха нареди на Брауншвайг да слага на кого една, а на кого направо две инжекции морфин… Шкиперът, Анисимов и капелмайсторът Йосиф Розенберг свалиха Хлодовски от носилката направо на масата в каюткомпанията, където Николай Николаевич толкова често беше председателствувал. Брауншвайг дръпна крачолите на панталона му… заедно с краката.

— При него е станала каша от кости — прошепна той на Солуха.

— Две инжекции — отговори лекарят… Идвайки понякога в съзнание, Хлодовски настояваше:

— Отворете клетката, пуснете на свобода птиците…

Солуха и Конечников още не бяха ранени, а Брауншвайг, обсипан с дребни парченца от снаряди, си оставаше бодър и даже весел. Медицината тук беше бърза и проста: какво да се отсече, кое да се отреже, къде да се стегне с еластичен бинт, на кого да се даде вода, на кого — вино. Това бе всичко, тъй като времето не стигаше за всички осакатени. Големите чували от импрегнирано платно, пълни с превързочни материали, бързо се изпразниха (макар и да мислеха по-рано, че ще стигнат до края на войната и даже ще остане). Солуха каза на Брауншвайг:

— Постойте тук, а аз ще се кача на мостика. Все пак трябва да погледна какво е станало с Евгений Александрович…

Личните впечатления на Н. П. Солуха: „Палубата беше затрупана с отломки, смесени с телата на убитите и парчета от човешки тела. Край оръдието на бака лежеше цяла камара убити. Навсякъде имаше смърт и разрушение! Силуетите на вражеските кораби изригваха залпове. От тях въздухът трепереше. В ушите се получаваше силно напрежение на тъпанчетата, стигащо до болка. Нашият крайцер се тресеше от собствената стрелба и от ударите на неприятелските снаряди.“ В рубката се разпореждаше лейтенант Николай Исхакович Зенилов, поел командуването на крайцера.

— Док — каза той на Солуха, — аз съм… в главата, но вие не ме пипайте. Ще издържа колкото ми се полага. Искам да зная предварително на кого от лейтенантите да поверя крайцера, когато си отида.

Солуха не можеше да даде точен отговор:

— Щакелберг пръв от офицерите се записа в синодика34. След него останаха лейтенантите: Постелников, но той вече е в безсъзнание, Серьожа Берг — цялата му гръд е разкъсана. Мога да посоча само мичмани и прапоршчици от запаса. Впрочем чувах, че лейтенант Иванов XIII още се държи край оръдията си.

— А какво е положението на Николай Николаевич?

— Хлодовски е близо до агонията.

— Така ли?! С билет за Петербург в джоба… Капитан първи ранг Трусов беше с разбито лице.

Той лежеше в рубката, като крепеше при клатенето бутилка с минерална вода, от която гълташе направо. Редом с него се въргаляше ту на едната, ту на другата страна рулевият, на когото взрив бе избил очите от орбитите.

— Трябва да ви свалим долу — каза Солуха на капитана първи ранг.

Като въртеше глава, Трусов пълзеше към ъгъла на рубката:

— Оставете ме. Аз съм вече пътник за оня свят, но няма да напусна мостика. Превържете ме и нека съвестта да ви е чиста…

Лични впечатления на йеромонах А. Конечников: „Напълних джобовете на подрасника си с бинтове, тръгнах по горната и по батарейната палуба, за да правя превръзки. Матросите се биеха самоотвержено, ранените отново се стремяха да се включат в боя. На горната палуба видях матрос, на когото кракът му едва се държеше на жилите. Исках да го превържа, но той се възпротиви: «Отивайте оттатък, отче, там и без мене има много ранени, а пък аз ще се оправя!» При тези думи той извади моряшки нож и си отряза крака. По онова време неговата постъпка не ми се стори страшна и аз, почти без да му обърна внимание, продължих нататък. Минавайки пак през същото място, видях същия матрос — като се подпираше върху някаква тояга, насочваше оръдието към неприятеля. След изстрела по врага самият той падна като покосен…“

Свещеникът се върна в каюткомпанията, където над купчините обезобразени тела пърхаха птиците, пуснати на свобода. Илюминаторите бяха широко отворени, но не всички пернати напуснаха крайцера, излитайки в синия простор. Хлодовски настояваше:

— Пуснете ги…нека да отлетят… към дома, към дома!

„Рюрик“ бе ударен със снаряд под кърмата и започна да описва циркулация (подобна на онази, която изписваше в Жълто море флагманският „Цесаревич“). Лейтенант Зенилов намери сили да отговори на запитването на адмирала: „Изгубих управление.“ След размяната на сигнали вражески снаряд се вмъкна под бронирания калпак на бойната рубка и отведнъж свърши с всички живи…

Лейтенант Иванов XIII се сражаваше при батареите на левия борд, когато му викнаха от трапа:

— Константин Петрович, идете на мостика!

— Какво се е случило?

— Вървете да командувате крайцера…

От рубката още не бяха се разсеяли газовете от шимозата, Зенилов лежеше по очи край щурвала. Иванов XIII закачи с крак нещо кръгло и то се търкулна като топка. Той не съобрази веднага, че беше подритнал главата на капитан първи ранг Трусов.

— Изхвърли я — нареди на сигналчика…

Йесен продължаваше от двата крайцера битката с ескадрата на Камимура, а около „Рюрик“, описващ концентрични кръгове, хищно кръжаха „Нанива“ и „Такачихо“. От таблото за управление на кораба всички уреди бяха откъснати, висяха на жици и пружини. Нито един компас не работеше. Лейтенант Иванов XIII продуха подред всички съобщителни тръби, но от отсеците само един му се обади с глух глас:

— Динамопостът слуша… какво искате?

— Говори мостикът. Какво правите там?

— Заклещени сме. Стоим като в ковчег. Чакаме смъртта.

Из отчета на лейтенант Иванов XIII: „Щурвалът остана насочен ляво на борд, тъй като от подводната пробойна се бяха наводнили румпелното и рулевото отделение, беше унищожена цялата рулева инсталация, управлението на машините вследствие насочването на щурвала към борда беше крайно затруднително и крайцерът не можеше да последва сигнала на адмирала да се движи с пълен ход след отдалечаващите се «Русия» и «Гръмобой», които водеха бой с броненосните крайцери на японците… Огънят на нашия крайцер намаляваше.“

Глупаво беше да се търсят останали живи в рубките на мостика. Все пак Иванов XIII провери отново. Голямо беше учудването му, когато в щурманската рубка видя лежащия капитан Салов:

— Михаил Степанич, нима сте вие? Жив?

— Жив съм. От мене тече като от бъчва. Целия ме посипа тази проклета шимоза… Парчетата бяха ей такива — колкото орех!

— Но защо не сте отишли в лазарета?

— Можеш ли да си покажеш носа на палубата; опитай се, и веднага ще те довършат…

През отворената врата Иванов XIII посочи към морето:

— Ето ги „Такачихо“ и „Нанива“… Какво да правим?

— Опитай да управляваш с машините. Ако успееш, троши ги с таран, гадовете! Нека станем на пух и прах, но и те също…

Олюлявайки се с разрушения си корпус ту на една, ту на друга страна, почти неуправляем, крайцерът „Рюрик“ искаше да удари борда на противника, за да намери достойна смърт. Из отчета на Иванов XIII: „Опитът ни да правим таран беше забелязан от неприятеля и той без усилия запази най-изгодното си положение.“

— Тогава… вдигай крайцера във въздуха! — каза му Салов.

— Рано е! „Русия“ и „Гръмобой“ идват на помощ…

„Рюрик“ вече се беше превърнал в наковалня, върху която японските крайцери — всички заедно! — стовариха тежестта на своите оръдейни чукове, за да унищожат поне един от трите руски крайцера.

Из рапорта на адмирал К. П. Йесен: „Като видях, че всички японски крайцери съсредоточиха огъня си само върху «Рюрик», цялото ми по-нататъшно маневриране имаше изключително за цел да се даде възможност на «Рюрик» да поправи повредите на щурвала, при това аз отвличах върху себе си огъня на противника за прикриване на «Рюрик»… маневрирайки пред него, му дадох възможност да се отдалечи на около две мили по посока на корейския бряг.“

Камимура предчувствуваше предварително своя триумф:

— Маймуната е паднала от дървото, но тя отново се намира на върха му и се смее. Русите не могат да отидат даже в Жълто море, където ще ги доунищожи адмирал Уриу…

— Мина! Мина! Мина! — крещяха от мостика на „Идзумо“.

Ето това японците не очакваха: с последните си бойни усилия последните миньори на „Рюрик“ пуснаха последното торпедо и то, разбивайки водата, очерта гибелна следа…

За голямо съжаление покрай „Идзумо“…

Из официалните отчети на японското командуване за войната по море (37–38 година от епохата Мейдзи, III том): „«Рюрик» все още продължаваше доблестната си съпротива. Нашите съдове изсипваха върху него град от снаряди, двата мостика бяха разрушени, мачтите повалени, нямаше здраво място… на горната палуба екипажите бяха избити или ранени, оръдията — изпотрошени, и само няколко от тях можеха да действуват. Четирите котела бяха разбити и оттам изтичаше пара… крайцерът полека потъваше (в морето) откъм кърмата.“

„Рюрик“ влизаше в историята, както и крайцерът „Варяг“:

„Гръмобой“ здравата си изпати! Страшно е даже да се описва…

Отначало хвръкна във въздуха площадката формарс на фокмачтата, където се намираха мичман Татаринов и 12 матроси. От страшна височина мостикът на крайцера беше засипан с парчета човешко месо, до краката на Дабич падна едно рамо с еполет на мичман. В боя беше разкъсана светинята на кораба — неговият кърмови флаг, — от часовия бе останала само долната половина на тялото; смениха флага с нов и до края на боя часовите се сменяваха на поста, знаейки със сигурност, че повече от три минути няма да издържат край флага — все едно, ще ги пречукат…

— Дръжте се! — чуваха се призиви, едни и същи било край оръдията, било край пещите на котлите. — Братлета, да не посрамим честта на руския матрос… Бий Кикимора! Тупай Карамора!

Смъртта обезобразяваше всички поред, без да гледа чинове и титли. На кърмата на „Гръмобой“ отведнъж свали половин стотица матроси и офицери — труп върху труп. Разкъсваше хората на части, те изгаряха живи в долните отсеци, парата и врялата вода ги сваряваха, но силата на духа им си оставаше както преди победоносна. Капитан първи ранг Николай Дмитриевич Дабич се държеше мъжки. Снопове остри парчета от снаряд се врязаха под „гъбата“ на бойната рубка, две парчета засегнаха командира — в хълбока и в главата. Смъкнаха го едва жив долу. Старши офицерът капитан втори ранг Виноградски заместваше Дабич. След двадесетина минути сигналчиците отбелязаха:

— Бяга като ужилен… Носът му не се вижда!

С омотана в бинтове глава Дабич изтича на мостика:

— Е, слава богу, пак съм си на мястото…

Повторен взрив уби пет човека до него и за втори път го отнесоха в каютата — почти мъртъв. Виноградски продължаваше да управлява крайцера. Не мина и половин час, и, току-виж, Дабич пълзи по трапа към мостика — на четири крака, като куче.

— Николай Дмитрич! — Виноградски даже се обиди. — Нямате ли ми доверие? Нали ви заведоха в каютата, да бяхте лежали там…

Седемнадесетте наранявания едно след друго бяха източили всичката кръв на Дабич, но той изпълни докрай офицерския си дълг.

— Не се сърдете, миличък — отвърна Дабич. — Нямам каюта. Пръсна я на парчета. И ето, помислих си, че най-доброто място на света е мостикът…

Из интервюто на Н. Д. Дабич за вестниците: „Не можете да си представите как се притъпяват нервите по време на бой. Сякаш самата природа се е погрижила човек да може да издържи всичко това. Гледаш палубата — търкалят се ръце, крака, черепи без очи, оголени като в анатомичен театър, и минаваш покрай тях почти равнодушно, защото целият гориш от единственото желание за победа! На мене ми се наложи да остана на крак до последната минута.“

На „Гръмобой“ вече никой не се страхуваше от смъртта и затова от виковете на умиращия лейтенант Болотников „Искам да живея! Спасете ме!“ всички бяха потресени, понеже никой не мислеше за живота си.

06:38 часът. Руският флагман отново геройски разгърна крайцерите за защита на загиващия събрат „Рюрик“.

Започна най-убийствената фаза на боя, неблагоприятна за руските крайцери. „Русия“ и „Гръмобой“ с чести завои се опитваха да оградят „Рюрик“, подлагайки своите бордове на огъня, а Камимура прилагаше от близка дистанция анфиладен (надлъжен) огън. В носовите погреби на „Русия“ възникна пожар, толкова силен, че пламъкът излизаше като поток от всички пролуки, събаряйки железните врати на отсеците; приличащ на червени бивни, той изскачаше от илюминаторите като от дула на оръдия. Мостикът и рубките на флагмана се оказаха в центъра на пожара, цялото командуване начело с адмирала едва не изгоря. Хората бяха заобиколени с пламъци от четирите страни (стени), а над тях гореше петата плоскост — таванът. Пламтеше боята! Този чудовищен вулкан бушува около пет минути, докато не изгоряха в погребите всички барутни заряди, и тогава хората проникнаха в още нажежената атмосфера, потушавайки остатъците от огъня… „Русия“ вече остана без три комина, поради което котлите се задъхваха без тяга, скоростта на крайцера падаше с всеки загубен комин. В тези гибелни мигове Камимура закъсня със завоя и затова неговите крайцери се оказаха малко по на юг от нашите.

Това се случи в 07:12 и на мнозина от намиращите се на флагмана им се стори, че машините на „Рюрик“ се съживиха и той, раздвижил рулите, е готов да ги следва в единен строй. Йесен изкомандува:

— Вдигнете сигнал „Пълен ход… Владивосток!“.

Полумъртвият кораб изведнъж повтори сигнала на адмирала, което означаваше: разбрах ви.

— Отговори! Ей богу, ще се справи… ще им покаже!

— Да се следи вълната пред носа на „Рюрик“ — нареди Андреев.

— Тъй вярно, вълната… тъй вярно — радваха се матросите и всички офицери насочиха биноклите. — Да, тръгна с вълна, слава богу!

Йесен реши, че повече не бива да се чака:

— Докато Камимура се е отдалечил към южните румбове, сам бог ни кара да се откъснем на север… да се увеличат оборотите!

Завоят беше завършен в 07:20, но „Рюрик“ отново изостана, а Камимура вече настигаше отдалечаващите се крайцери. Не оставаше нищо друго, освен да се върнат отново за защитата на „Рюрик“, който в това време безпомощно се извърташе с носа към открито море.

— Още веднъж сигнала: „Да се отива към Владивосток!“

„Рюрик“ повторно дублира с флаговете сигнала на адмирала, но не се помръдна от мястото си. Йесен изпитваше силни болки от изгарянията.

— Какво ще правим, Андрей Порфириевич?

— Изходът е един — отговори Андреев. — Ако отклоним върху себе си крайцерите на Камимура, „Рюрик“ ще остане с най-слабите — „Нанива“ и „Такачихо“. Да побързаме към нордрумбовете, докато Камимура не е хлопнал и тази последна вратичка…

„Русия“ и „Гръмобой“ легнаха на курс 300 градуса.

Крайцерите на Камимура веднага хукнаха в гонитба след тях.

Японците се движеха по-навътре в морето, повече на изток, искайки явно да изместят нашите кораби към корейските брегове, право върху камъните!

Противниците лежаха на паралелни курсове.

Два часа продължи преследването и два часа поред, нашите крайцери се отбраняваха с последните оръдия (а в това време комендорите разглобяваха повредените, за да осигурят части за ремонтиране на по-запазените). Страхувайки се да не ги притиснат към брега, Андреев и Дабич от време на време изместваха надясно крайцерите си, като умишлено се сближаваха с японците, и в тези случаи Камимура не рискуваше — оттегляше се още по-надалеч в открито море, за да избегне попаденията.

След девет часа сутринта японските крайцери вкараха в боя цялата си артилерия, за да унищожат напълно „Русия“ и „Гръмобой“. Създаде се впечатление, че сега от нашите кораби ще останат само мехури по водата. Но в 09:50 стана нещо неочаквано: в настъпилата тишина над мостика на „Русия“ изсвири последният снаряд.

— Изглежда, че това е лебедовата песен на Камимура!

„Идзумо“ с крен направи завой, след него дисциплинирано се обърнаха всички крайцери, като се отдалечаваха с голяма скорост.

Петте дълги часа на непрекъснато сражение свършиха.

Хората се огледаха и забелязаха, че мнозина от тях бяха побелели. Но от огромния брой екипажи само един човек беше полудял. Веднага го изолираха от здравите…

Неочакваният завой на ескадрата на Камимура, който беше прекратил преследването на нашите кораби, има просто обяснение. Самите японски кораби се бяха нагълтали с вода от пробойните, в техните машини също ставаха аварии, а боеприпасите се свършиха. Английската фирма „Армстронг“ снабдяваше японците с комплектувани снаряди (по 120 броя на едно оръдие). Всичките комплекти изчезнаха в бойното пространство и Камимура реши да прекъсне опасния за него двубой с „Русия“ и „Гръмобой“, за да си остане със сигурния и решителен резултат от потопяването на беззащитния „Рюрик“…

В интервюта за своите вестници офицерите от японските крайцери откровено заявяват: „Ние напълно съчувствувахме на руските крайцери, които бяха принудени да изоставят на нашия произвол своя беден безпомощен другар, а самите те да отидат във Владивосток.“ Сепинг Райт е записал думите на адмирал Камимура:

„«Рюрик» остава незабравим за нас! Този руски крайцер изглеждаше на всички ни като демон, летящ с огнени криле“…

Японците вече се изтощиха — стрелбата им стана по-бавна и неточна. В долните помещения на „Рюрик“ още бушуваха пожари. („Ранените, едни пълзешкрм, други на колене, трети куцайки, държаха маркучите.“) Във вътрешните отсеци водата достигаше половин метър, но тя бързо ставаше вряла. Всички лампи отдавна бяха счупени. Хората блуждаеха в този парилник, в железния мрак се спъваха в труповете на своите мъртви другари.

Но от кърмата на „Рюрик“ едно самотно оръдие още стреляше!

По думите на Конечников тук са стреляли двама или трима комендори, макар че вече нямало кой да подава снарядите. Около мерника се движел някакъв човек, от озъбената уста на когото стърчал мундщукът на офицерска свирка. Той се обърнал и свещеникът с усилие познал младия мичман. Панафидин протегнал към него ръце, от които висяла обгоряла кожа, и с хриптене произнесъл само една дума:

— Подавай…

В подкрепа на „Нанива“ и „Такачихо“ се приближаваха леките крайцери на адмирал Уриу „Ниитака“, „Цушима“ и „Чихайя“. После от север, след приключване на преследването, към „Рюрик“ се върнаха броненосните сили на Камимура, по-надалеч зловещо пускаха дим миноносци…

Вахтената служба на японците точно беше отбелязала за историята времето, когато „Рюрик“ е изпратил последния изстрел: било е 09:53.

Дотогава от офицерите на „Рюрик“ бяха останали невредими мичманът барон Кесар Шилинг, прапоршчикът от запаса Рожден Арошидзе, младшите механици Алфонс Хайне и Юрий Маркович, по чудо беше оцелял и старият шкипер Анисимов. Лейтенант Иванов XIII събра офицерите, здравите и ранените, на кратко съвещание:

— Вече не можем да се взривим. Щурманът Салов се кълне, че бикфордовият шнур е бил в рубката, но там всичко е унищожено. Имало е запасен шнур в румпелния отсек, но там е наводнено… Значи ще се потопим чрез кингстоните!

— Дали ще задействуват? — отбеляза старшият механик Иван Иванович Иванов, тежко ранен. — Тук толкова друсаше, като на долнопробна каруца. При това, господа, и ръждата… колко години са минали!

Никита Пустосвят веднага излезе напред:

— Аз съм здрав като слон, нямам даже драскотина. Силен съм, ще превъртя ръждясалите щурвали. Доверете на мене тази чест!

— Благославям, бароне — съгласи се Иванов XIII.

Шилинг слезе в долните помещения, като взе със себе си Хайне и Маркович, за да му помогнат в тъмнината да се ориентира в клапаните за наводняване. „Рюрик“ не изведнъж, но забележимо трепна.

— Водата тръгна… господи! — започна да ридае Иванов механикът.

— Пуснахте ли птиците? — попита Иванов XIII.

— Да — отговори му Панафидин…

Камимура изчакваше капитулацията на „Рюрик“. Като забеляза, че русите не се предават и наводняват крайцера през кингстоните, той изпадна в ярост, след което заповяда да се продължи стрелбата. Един очевидец пише: „Това бяха последните изстрели, избиващи онези, които бяха издържали и оцелели в най-тежките минути на боя, а сега смъртта ги поглъщаше буквално в броените минути до неговия край.“ Именно през тези минути Солуха загуби фелдшера Брауншвайг.

Почти веднага беше засегнат от парче снаряд и самият Солуха.

— Е, край! — викна той. — Това е ужасно… не съм очаквал…

Матросите омотаха доктора в един корков дюшек, завързаха го набързо и го запратиха далеч зад борда:

— Нищо! Във водата ще се оправи по-бързо… Панафидин попита смутено Арошидзе:

— Нима това е краят? Какво да правим?

— Да се спасява който може… такава е заповедта. Вах!

— Чия заповед?

— Не зная. Но от мостика извикаха… Скачай. Вах! На горната палуба страшно ридаеше механикът Иванов:

— Нека поне някой… да ме застреля! Та аз не умея да плувам. Ама не ме блъскайте, все едно — няма да скоча зад борда. Все ми е едно. По-добре да остана тук…

Като ридаеше, споменавайки жена си, той се оттегли в каютата, заключи се отвътре и повече никой не го видя.

— Зад борда! — викаше от мостика Иванов XIII. — Изнасяйте ранените… сваляйте постелките на палубите… всички, всички зад борда!

„Като видях всичко това — пише А. Конечников, — отидох да изповядвам умиращите. Те лежаха по всички отсеци на трите палуби. Сред множеството трупове, сред откъснати ръце и крака, сред кръв и стенания аз започнах обща изповед (тоест една за всички!). Тя беше покъртителна: едни се кръстят, други протягат към мен ръце, трети, които не бяха в състояние да се движат, ме гледаха с широко отворени очи, пълни със сълзи… картината беше ужасна… Нашият крайцер бавно потъваше в морето…“

— Зад борда, зад борда! — кънтеше мегафонът от мостика.

Без крака и без ръце, сакатите хора пълзяха по траповете, крещейки от болка. Към морето летяха белите пашкули на моряшките койки, чиито дюшеци от корк могат да задържат човек над водата около 40 минути, а после потъват… За да се спаси от градушката на шимозата, екипажът се изсипваше в морето, понякога на групички, по няколко човека едновременно, при това матросите се държаха за ръце като деца в кръг… Панафидин наблюдаваше изумен как суетно си съблича панталона Никита Пустосвят, оставайки по нежнозеленикави долни гащи, украсени с дантелени фестончета.

— Какво гледаш? — изрева баронът. — Скачай…

Панафидин му показа обезобразените си ръце:

— Виждаш ли ги? С такива ръце няма да изплувам.

— Ако искаш да живееш, ще можеш да плуваш… след мене!

Покрай Панафидин се мярнаха разкошните долни гащи и баронът като рибка се скри във водата. Точно тогава отстрани дотича Николай Шаламов, сграбчи мичмана и го повлече към бездната… Японците щателно бяха фиксирали своите наблюдения. В 10:20 „Рюрик“ започнал да ляга на левия борд и чак тогава била прекратена стрелбата. Кърмата на крайцера потъвала в шумящото като шампанско море, при което рязко се оголил неговият яркочервен таран, и в 10:30 корабът с грохот се преобърнал с кила нагоре.

Дванадесет минути продължи агонията. Накрая крайцерът изпусна въздуха от отсеците с такъв шум, като че ли въздъхна смъртно уморен човек, и бързо изчезна под водата.

— Ура! — започнаха да викат плуващите матроси. — Ура, братлета…

„Ура!“ са викали, когато се е родил.

„Ура!“ му викаха сега, когато си отиваше от живота…

Близка експлозия отдалечи Панафидин от Шаламов и главата на матроса се загуби сред множеството глави, с които беше осеяно морето, сякаш някой беше нахвърлял тук стотици топки. Чудна работа, във водата беше много хубаво! Панафидин почувствува огромно облекчение от морската прохлада, като че ли бе попаднал във вана след дълъг трудов ден, и почти радостно се отдаде на това всеобхватно блаженство.

Отначало мичманът плуваше, държейки се за койката, после я отстъпи на един останал без сили матрос, който се задъхваше от газовете на шимозата, попаднали в дробовете му. Някой го викаше отдалече:

— Към нас, към нас… Сергей Николаевич! Насам…

Но мичманът видя, че парчето палубна настилка със стърчащи по него болтове, за което се държаха десетина души, беше толкова малко, че той няма къде да се хване, и като се обърна по гръб, се остави във властта на силното течение. Надигайки понякога глава, Панафидин гледаше по посока на японските крайцери, като недоумяваше: „Защо не идват? Че сега от какво може да се страхуват?“ Но после си помисли, че навярно с този солен купел адмирал Камимура завършва акта на самурайското отмъщение към „Рюрик“ заради неговата доблестна съпротива… Някъде се чуваше човешки вик:

— Адреса! Запомни ми адреса…

Стана му ясно: някой се прощаваше с живота, умолявайки приятелите си да изпълнят последното му желание на този свят. А светът беше голям и слънцето стоеше в зенита, обгаряйки ги с лъчите си, които биеха почти отвесно. Панафидин разкопча панталона си и той неохотно потъна под него. По-трудно беше да се освободи от тесния кител, но и кителът замина да догонва панталона в тъмната, тайнствена дълбина. Обаче продължителното напрежение на битката, всичко, преживяно през тези часове, беше отслабило неговия организъм и започнаха да му идват наум какви ли не отвратителни мисли, сковаващи волята му да се съпротивлява. Мислеше си за недостижимостта на дъното, за акулите, хващащи плувците за краката, за това, че никога няма да види отпечатан „Панафидинския Летописец“, а да се умре на 22 години е тежко… С енергично поривисто движение, като разплиска водата, мичманът се преобърна по корем, за да плува по-близо до хората, но изведнъж усети, че остава без сили, че всяко замахване на ръката му се удава с усилие, като че ли премества свръхтежки чували. И тогава си спомни за птиците, които така и не напуснаха каюткомпанията на крайцера, кой знае защо си спомни и онази красива жена, която веднъж пиеше лимонада в Адмиралската градина…

— Хора! — започна да вика той, но отговорът беше мълчание.

Като навигатор мичманът вече бе разбрал, че е попаднал в струята на някое течение, каквито има много край Цушима, и то го отнася някъде встрани, обричайки го на самота. От това му стана страшно. Скоро Панафидин бе отнесен към една дълга ивица мръсна пяна, изхвърлена от отсеците на „Рюрик“; тази пяна беше гъсто премесена с пласт шуплести като вулканична пемза парчета шлака, вече отработена в пещите на котлите. И толкова голяма беше самотата му, че мичманът даже се зарадва на тази мръсна пяна, даже на тези леки парчета корабна шлака…

— Хорааа! — викаше той — Къде сте бе, хораа… И тогава нещо обнадеждаващо се мярна отпред. Насилвайки отслабналата си воля за живот, Панафидин продължи да плува по-нататък, не вярвайки на очите си. Сред парчетата шлака плаваше неговото вълшебно виолончело, великолепно звучащият „Гуарнери“. Това бе някакво чудо, но чудото бе станало… Панафидин се хвана за дръжката на калъфа с такава категорична увереност, като че ли сега му предстоеше да носи виолончелото към нови брегове, към нова, лъчезарна музика…

Слънцето безмилостно нагряваше тила на мичмана, който бе долепил лице до грапавия калъф на инструмента:

— Ето на… пак сме заедно… сега завинаги! Виолончелото, което имаше голям запас от въздух, се държеше добре над водата, а здравите ключалки на калъфа не позволяваха на водата да проникне навътре. Панафидин си спомни, че часовникът му беше останал в горния джоб на китела и сега вероятно още отброява времето, през което той потъва, докато не докосне далечното дъно. Но ако се съди по слънцето, трябваше вече да е около два-три часът, ако не и повече.

Забеляза, че в далечината японските крайцери вече започваха спасяването на рюриковци. Между тях фронтално се движеха миноносци.

— Ей, аната… аната! — викна тихо Панафидин. Бе изгубил представа за времето, когато пред него (и надвисвайки над него) израсна подобно на дамоклев меч изкованият форщевен на японски крайцер. „Идзумо“ — прочете той на неговата скула, но беше сгрешил йероглифа, това беше „Адзумо“. От борда леко спуснаха подвижен трап. Стоейки на долната площадка, до самата вода, един матрос с бели гамаши усмихнато му подаваше ръка:

— Русике… русике — викаше го той почти нежно. Изтеглиха Панафидин върху трапа и буквално в следващия миг форщевенът на „Адзумо“ строши под себе си крехкото тяло на виолончелото, което грейна от разчупения калъф с благородния блясък на лаковото си покритие.

Японските матроси изведоха под ръка на палубата плачещия мичман. Това беше плен — страшният, унизителен плен, винаги оскърбителен за всеки честен човек…

Завръщането във Владивосток напомняше траурна процесия, само че без музика и факлоносци. Общо жертвите в екипажите наброяваха 1178 матроси и 45 офицери. „Такива загуби в личния състав не е имало още в нито една морска битка след Наварин (1827 година) и, по-точно, нашият флот от времето на Александър I досега нито веднъж не е претърпявал подобни щети. Наистина — отбелязват историците на флота — това трябва да са железни същества, за да издържат такъв адски бой.“

— Андрей Порфириевич — разпореди се Йесен, който трето денонощие не беше напускал мостика на „Русия“, — мисля, че всички „резултати“ от боя трябва да погребем в морето… Няма смисъл да обременяваме жителите на Владивосток с това страшно зрелище.

Мъртвият капитан втори ранг Берлински още лежеше на мостика, покрит с Андреевския флаг, и капитан първи ранг Андреев кимна с глава към мъртвеца:

— А него… също ли зад борда?

— Оставете го. Поне един да погребем в земята…

Веднага след като се откъснаха от Камимура, сред матросите от екипажите възникна нервно вълнение:

— Къде отиваме? Бърза като за панаир!

— Наистина, защо изоставихме „Рюрик“?

— Грехота, братлета! Взехме грях на душата си.

— Да, отвратителна работа. Но значи така трябва.

— Ами аз? Да не би да не трябва да живея?

— Мълчи, говедо! Много ти разбира главата…

Чак сега им се отрази предишното напрежение. На мостика на „Гръмобой“ се строполи полумъртъв капитан първи ранг Дабич, когото занесоха направо на операционната маса. Само лекарите се държаха бодро поради служебния си дълг. Но сред хората започнаха припадъци, повръщане, даже истерия. Други пък, напротив — започнаха да проявяват нездрава възбудимост, смееха се шумно без причина, не можеха да заспят, нищо не ядяха. Беше адска горещина, а охладителите бяха разрушени. Липсата на лед увеличаваше смъртността сред ранените. С големи усилия механиците оправиха ледопроизвеждащата машина, която в началото даваше само студена вода… Крайцерите изтръгваха с големи усилия 13 възла. Без тягата на комините намаля изгарянето на въглищата в пещите.

С всички сили ревяха духалата на компресорите, при което се получаваха множество искри, излитащи на снопове от повредените комини, и тези искри посипваха като златен дъжд редиците на мъртъвците, наредени върху юта, зашити в еднакви конопени савани.

По наклонените дъски, на фона на шумящите на кърмата знамена, убитите напускаха своите кораби, потапяйки се навеки в друга стихия.

Отзвучаха прощалните салюти, матросите наложиха барети и всичко свърши. Андреев си отброи 15 капки валериан.

— Да се разчистят палубите! — започна да нервничи той.

— Виж го ти, откачения… вече започна — мърмореха матросите.

Боцманските команди изринаха с лопатите в морето останките от безименни човешки тела, топки бинтове и купчина разни отломки. Там, където се беше проливала кръв, сега останаха широки петна от бяла вар. Надстройките на крайцерите бяха изядени от лишеите на обгарянията на местата, където шимозата бе изгорила боята и стопила метала…

— Страхувам се, че ни предстоят тежки минути във Владивосток — отбеляза контраадмирал Йесен.

— Да, Карл Петрович, няма да се оправдаем лесно…

Руските телеграфни агенции предварително бяха оповестили Владивосток за битката при Цушима и всички жители па града се бяха събрали на пристанището, опитвайки се отдалеч да определят доколко са разрушени крайцерите и да различат върху мостиците и палубите своите близки. В тържествено мълчание, като правеха бавно последни обороти с витлата, „Русия“ и „Гръмобой“ навлязоха в Златния Рог осиротели, без „Рюрик“, а сред огромната тълпа се чуваха горчиви ридания. Кореспондентите съобщаваха в Москва и Петербург: „До последния момент не ни се вярваше, че «Рюрик» го няма. Състоянието на намиращите се тук семейства на някои от офицерите е ужасно… сред тях са жената и дъщерята на командира на «Рюрик» Трусов, жените на старшия механик Иванов и доктор Солуха.“

В ръцете на посрещачите се мяркаха театрални бинокли:

— Жив е! Ето го… Танечка, Танечка, виждаш ли?

— Виждам, мамо. Но това не е той, това е друг човек.

— Ама не е така! Ти гледаш на друго място. Вдовицата на капитан първи ранг Трусов бе дошла на пристанището вече в траур. Дъщеря й, гладко сресана курсистка, я уговаряше:

— Мамо, не трябва… да си отиваме. Няма защо да гледаме тези проклети крайцери. Ти имаш още и син… синът ти е в Порт Артур!

Пристанищните баржи, с опънати над тях навеси, наобиколиха крайцерите, започвайки да поемат ранените за откарване на брега. С басмени кърпи на главите, държейки в ръце вързопите с армагани, моряшките жени се бяха вторачили в крайцерите. Тихо плачеха:

— Моят навярно го няма. Беше толкова… луда глава.

— Валя! Ела тук… не се мотай. Вече си нямаме татко.

— Ами къде е татенцето?

— Там… — И сочеха с ръка като към пропаст.

Под звуците на тръбите на палубата на флагманската „Русия“ тежко се изкачи адмирал Скридлов и прие рапорта на Йесен.

— Зная — каза му Йесен, — че сега ще бъда подложен на различни инсинуации по повод изтеглянето на крайцерите. Вестниците ще започнат да ме хулят, че сме оставили „Рюрик“, а самите ние сме се отправили към Владивосток… Отсега предупреждавам: ще настоявам да ме съди военен съд!

Скридлов не засягаше моралната страна на въпроса:

— Но по законите на морската война, за съжаление винаги много жестоки, вие сте постъпили правилно… Кой ще се осмели да ви обвини за каквото и да било? При гибелта на миноносеца „Стерегушчий“ капитан втори ранг Босе също е изтеглил своя „Страшний“, за да спаси флота от излишни жертви. Покойният адмирал Макаров не го е упрекнал.

— Благодаря ви, че си спомнихте за това — отговори Йесен.

Из рапорта на контраадмирал К. П. Йесен: „В заключение се смятам задължен да засвидетелствувам доблестната служба и преданост към воинския дълг на офицерите и нисшите чинове от моята крайцерска бригада. Това бяха железни същества, непознаващи нито страх, нито умора. Влезли в боя направо от сън, направо от койките, без каквато и да било храна, те се биеха в края на петчасовото сражение със същата енергия и със същата удивителна издръжливост, както и в самото начало на боя.“

Японците излагат впечатлението, което са им направили пленниците от „Рюрик“, в интервюта за английските вестници. „Изобщо — заявяват те пред Сепинг Райт, — макар че русите бяха много спокойни и деликатни, държаха се с голямо достойнство, даже с оттенък на известна надменност към нас, победителите.“

Панафидин се появи на палубата на „Адзумо“ точно в момента, когато японските унтерофицери се опитваха да преброят пленниците. Матросите, още мокри, целите в рани, не разбираха какво искат от тях тези „япончета“ и Панафидин помогна на победителите:

— Момчета, постройте се по дължината на борда, както на „Рюрик“…

Японският лекар превърза обгорелите му ръце, дадоха на мичмана едно късо кимоно (хаори). Всички офицери бяха заведени в специална каюта, където бе приготвена маса, сервирана за угощение и правеща впечатление с изобилието на вина, чуждоземни плодове и кутии с цигари. Като премина по един дълъг коридор, Сергей Николаевич забеляза много празни бутилки и тогава повярва на онова, което пишеха вестниците: преди боя японците, обикновено трезви хора, пият неоправдано много… В каютата Панафидин завари прапоршчик Арошидзе и мичман Шилинг, който беше както преди с разкошните си долни гащи. Никита Пустосвят го попита:

— Тебе защо са те извадили по-късно? Ние вече се изсушихме.

— Отнесе ме течението. Мислех си, че въобще няма да ме забележат.

— Е, сядай при нас! Ще пийнем…

Панафидин глътна уискито без всякакво желание. С обща помощ офицерите започнаха да пресмятат по памет оцелелите — кой кого и къде за последен път бе видял. Изведнъж Арошидзе насочи поглед надясно. Панафидин забеляза кръгла, почти правилна дупка на борда от калибър 203 мм, през която бе влязъл руският снаряд. Арошидзе премести поглед наляво. Там в стената също имаше дупка — резултат от попадение на руски снаряд.

— Удряли сме точно, но каква полза? — смънка Шилинг.

— Очевидно — досети се Панафидин — снарядът е изскочил през другия борд, направил е още една дупка и е избухнал над морето.

— Значи… — придоби мрачно изражение Арошидзе и замлъкна.

— Значи — продължи вместо него Никита Пустосвят — тези детонатори със закъснител, изобретени от генерал Бринк, могат само да разсмиват японците…

На сутринта те видяха крайцера „Нанива“ от отряда на адмирал Уриу, на който се бяха оказали доктор Солуха и механикът Маркович. Панафидин изрази учудване, че самураите държат йеромонаха Конечников при специален режим. Кесар Шилинг поясни:

— Той има толкова изразителна физиономия, че самураите изпитват почти роднинска симпатия към него …

Йеромонахът беше представен на командира на „Адзумо“ капитан втори ранг Фуджи. Естествено, якутът му се поклони. Но Фуджи посочи веднага портрета на императора Мацухито:

— Първо се поклонете на него… Вие накъде отивахте?

На гърдите му, сред множеството чуждестранни и японски ордени, блестеше руският орден „Анна“ — втора степен. След като зададе въпроса, Фуджи предложи на свещеника хаванска пура от кутия. После якутът заговори с него на английски:

— Едва ли ще мога да отговоря на въпроса ви, тъй като съм некомбатант, лице от духовния култ, и не съм имал отношение към навигацията.

Фуджи с подозрение се вгледа в якута:

— Некомбатант? Аз съм бил в Русия и зная как изглеждат руските свещеници. Те са с дълги коси и големи бради.

— Аз съм якут — отговори отец Алексей, — а моите коси и брадичката ми изгоряха в боя, както и този подрасник.

— Азия трябва да бъде на азиатците… не е ли така? — засмя се Фуджи и каза, че русите следва да бъдат изтикани зад Урал. — За вас, якутите, е по-добре да живеете в благоденствие под скиптъра на нашия микадо…

При тези думи той отвори гардероба на каютата си. Това вече беше съвсем нелепо, но факт: Фуджи облече православния йеромонах в мундир на японски офицер. На сбогуване пъхна в джоба на Конечников пачка с хартия, чието предназначение е познато на всеки. Този японски пипифакс — благодарност на Фуджи за него! — по-късно влезе в употреба за друга, по-важна работа…

С приближаването към Шимоносеки японците прехвърлиха на „Адзумо“ от един миноносец шкипера Анисимов. Влезлият в осмото десетилетие старец се изкачи пъргаво като юнга по люлеещия се щормтрап.

— Всичко е пометено от мощен ураган сега ще почнем мирно да се скитаме… — викаше той отдалеч на рюриковци.

В пристанището на Сасебо беше тясно от кораби. Рюриковци видяха тук броненосците на Того и крайцерите на Камимура. Големи портални кранове измъкваха ловко от техните башни повредените оръдия, както развалени зъби от венците, и слагаха на мястото им новички дула. Японците, които умееха да пазят тайните си, този път явно бяха сбъркали. Пленниците виждаха всичко с очите си:

— Попаднали сме, братлета, точно при капиталния ремонт.

— Види се, те също са си изпатили от нас.

— Да, не сме само ние… я виж какви пробойни имат!

— Това не е нашият калибър — артурци са го направили…

Свалиха пленниците от „Адзумо“ на брега, където те се срещнаха с Иванов XIII, с механика Алфонс Хайне, с щурмана Салов и с доктор Солуха. Всички ранени бяха откарани в лазарет, а на здравите заповядаха да се строят. На офицерите раздадоха по пакет цигари и по едно ветрило. Почти всички бяха облечени в хаори, единствено Никита Пустосвят оставаше по долни гащи, тъй като японците не намериха халат за гигантската му фигура. Сякаш дяволът дръпна за езика прапоршчика Арошидзе:

— Ето на, нека баронът открие нашия „парад на победата“.

Друг би се обидил, а Кесар Шилинг възприе напълно сериозно този съвет и застана начело на колоната — с цигара между зъбите, с ветрило в огромните си ръчища. Беше още много рано, но по улиците на Сасебо вече се тълпяха хора, наблюдавайки мълчаливо как покрай тях се влачи приказлива колона от пленници, предвождана от един великан по долни гащи в нежен цвят и с дантели. Но на жителите най-вече не бе ясно защо сред руските пленници се е набутал онзи босяк с азиатско лице, но в мундир на японски флотски офицер, а върху него се мъдри християнски кръст.

Настаниха пленниците в казарми, намиращи се в покрайнините (офицерите отделно от матросите). Японците поръчаха на Иванов XIII да състави списъци на ранените и здравите, което той и направи. Преводачка беше младичката Цутибаши Сотико, която мнозина познаваха от предишния, тъй весел живот във Владивосток. Пак от нея разбраха, че няма да ги задържат в Сасебо — ще ги изпратят в Мацуяма.

— Хубав град курорт — чуруликаше Сотико.

— А пък аз съм бил там — мрачно възвести старецът Анисимов. — Не е лошо градчето, само че у нас в Тамбов е по-хубаво…

Японците оставиха русите да се поотпуснат, да свикнат в казармите, после започнаха да ги мъкнат на разпити. Най-леко от всички се отърва йеромонахът Алексей, който каза, че нищо не знае освен молитвите. Затова пък на другите офицери японците извадиха душите. Пред Панафидин разгънаха картите и схемите на Владивосток, искаха да им разкаже за готовността на фортовете в околността.

Иванов XIII нареди да се съобщи в матроската барака:

— Да мълчат, ако започнат да ги разпитват. Мигай на парцали, нищо не съм ни чул, ни видял — това е…

Японците не даваха на пленниците нито хартия, нито моливи, нито вестници. Но ги хранеха добре и даже се опитваха да задоволят националния вкус на русите. Вечерта, когато се разхождаше пред своята барака, Панафидин срещна Николай Шаламов и ужасно му се зарадва. Разказа му, че и досега не може да разбере как се е оказало в морето неговото виолрнчело, което му бе спасило живота.

— Ами че аз го изхвърлих — отговори Шаламов.

— Ти?

— Ами да. Нали вие сам казвахте, че ако дойде краят, то най-първо да спасяваме вашата бандура… И аз реших да угодя на ваше благородие. Взех я и я метнах зад борда.

— Добре. Хайде сега да помислим как да избягаме оттук.

— Та това е най-простото нещо. Само да се позапасим със сухари. А добре е също и с краставички. Че то без краставички живее ли се?

Но отначало решиха да се поогледат в Мацуяма.

Мацуяма е пристанищно градче на остров Шикоку, който се намира в южната част на Япония (префектура Ехиме). В своята книга „Японци и руси“ японският писател Шинтаро Накамура пише, чеживотът на военнопленниците в лагерите на Мацуяма „бе много свободен: те играеха карти, пееха, танцуваха… Някои от тях даже отглеждаха пойни птици… В училищата ги посрещаха радушно, гощаваха ги с чай и сладкиши… Пленниците често ходеха на серните извори Дого близо до Мацуяма… След банята прекарваха времето си приятно, пиейки бира.“

Нямам основание да не вярвам на автора, приятел на нашата страна, но от мемоарите на военнопленници зная, че душевното им състояние е било отвратително. Никакви привилегии и отстъпки, узаконени с решение на хагските конференции, не са можели да спасят руските хора от усещането за своето позорно положение. Пленът си е плен и тогава на никого не му е до японска екзотика. „Животът в плен — пише доктор Солуха — е много тежък нравствено и независимо от това, че не мога за нищо да упрекна японците в тяхното държание към пленниците, постоянно мечтаех за онзи щастлив ден, когато ще бъда свободен.“ Обаче по линия на Червения кръст докторът изпрати на жена си във Владивосток картичка да не го чака скоро, тъй като ще се забави в Мацуяма по своя воля.

— Какво има, док? — учуди се Иванов XIII. — Та вие не сте комбатант като нас, грешните. За вас пътят към родината е отворен.

— Скъпи Константин Петрович — отговори Солуха, — все пак аз съм лекар и не мога да изоставя своите ранени. Нещо повече, моят тукашен колега, японският професор Кикуци, е бил асистент на професор Брунс в една клиника на германския град Тюбинген, затова, като му асистирам, мога да науча много неща… Ние, лекарите, не трябва никога да пренебрегваме чуждия опит!

При него всичко беше ясно — Солуха е човек на дълга и затова нека жена му да почака. По военните закони всички некомбатанти (лекари, свещеници, волнонаемни, а също така и сакатите) имаха право на депортиране. Впрочем японците, за да се освободят от излишни гърла, охотно пускаха да си заминат в родината и онези офицери, които им даваха „честна дума“, че след завръщането вкъщи повече няма да участвуват в тази война…

Очарователната Цутибаши Сотико предупреди Алексей Конечников, че вече са му извадени документи в кантората на френския консул и скоро той като некомбатант ще може да замине за родината. Якутът се заопъва, казвайки, че и той както доктора също има задължения пред паството си. Но тогава Иванов XIII многозначително му намигна да не упорствува. Конечников притихна на своята рогозка, опъната на пода. Но когато Сотико излезе, попита лейтенанта:

— Защо ми намигахте, Константин Петрович? Тогава офицерите от „Рюрик“ наобиколиха йеромонаха.

— Вие ум нямате — казаха му те. — Трябва непременно да заминете. И колкото по-скоро в Петербург научат подробности за нашия бой, толкова по-добре за целия руски флот…

Тайно от японците офицерите направиха съвещание. Беше решено да запознаят столичното Адмиралтейство и Артилерийския научен комитет със своите наблюдения, изнесени от самия пъкъл на битката; с това, че половината от артилерията на крайцерите не беше унищожена от японците, а чисто и просто се разруши от само себе си при стрелбата на далечна дистанция…

— В крайна сметка — внушаваха на йеромонаха, молейки го да запомни всичко — взривните устройства на генерал Бринк се оказаха безсилни пред японската броня. С такива взривни устройства може да снабди снарядите само човек, който иска да унищожи руския флот като бойна сила на държавата. Фугасното действие се оказа нищожно, понеже в снаряда има много метал, но затова пък твърде малко взрив. Иначе казано, превърнали са нашия флот в красиво оцветена играчка за паради, а бойното му значение са свели до нула…

— Трябва да се запише — вълнуваше се якутът, — така няма да запомня всичко. Ако се появя с такива изводи в Питер, просто ще ме натупат и ще ме изгонят като самозванец… Няма да стане! Вие, драги господа, изложете всичко това на хартийка и нека всеки от вас да се подпише. А пък аз ще го занеса.

Намериха парченце молив. Изникна неотложният въпрос откъде да се намери хартия. Японците забраняваха на пленниците да притежават хартия като опасно за тях оръжие. Тогава йеромонахът се порови в джобовете на разкошния мундир, подарен му от Фуджи, и извади пакет от разноцветния пипифакс, който не беше бързал да употребява.

— Това Фуджи ми го пъхна в джобовете още на „Адзумо“ — поясни якутът. — Няма нищо страшно. Може да се пише и на пипифакс.

— Е, а по-нататък? — попита Панафидин. — Как да се скрие от японците тази нотация? Щеше да е добре, ако бяхте ранен. Тогава най-лесното нещо е да се скрие хартийката под превръзката.

— Серьожа — възмути се якутът. — Не сте воювали само вие, аз също имам рана. Само че не бия камбана за това.

Той размота бинта от крака си и показа раната.

— Трябва повече памук — съветваше Солуха. — Аз ще ви го обинтовам както трябва. Дайте тук вашия идиотски пипифакс…

Николай Петрович проми раната, скри между памука секретното донесение и много солидно превърза отново крака.

— Е… помогни, господи! — помоли се Конечников.

На следващия ден го изолираха от офицерите като заминаващ за родината. „Беше ми тъжно да се разделям със своите — спомня си якутът, — още повече че при сбогуването ми забраниха даже да разговарям с тях.“

Имаше два щателни обиска — в Сасебо и в Нагасаки. Наредиха на Конечников да развърже раната. Той я развърза, но държеше памука в ръка. Казаха му, че памукът вече е мръсен и би трябвало да се смени.

— Памукът е още чист — отговори якутът на японски…

Вечерта Панафидин се срещна с Шаламов на уговореното място — до един стълб, на който висеше съобщение: „Не бива страничниците ходите оттук на север, юг и по-нататък.“ Навярно това беше писано на равнището, достигнато от чаровната преводачка Цутибаши Сотико в овладяването на руския език…

— Е, та какво ще правим по-нататък? — попита Панафидин.

— Ами аз съм съгласен — отговори Шаламов, вземайки охотно цигара от мичмана. — Че на мене ми е по-удобно да бягам с вас. Нали вие сте образован човек. Даже и на японски се учихте.

— За съжаление с пищовчета. То е лесно да се вземе изпитът в института, но затова пък е по-трудно да се издържат изпитите, когато въпросите ги задава не професорът, а самият живот… Свикнали сме ние в Русия да правим всичко през куп за грош, само да е по-бързичко и по-блажничко… Знаеш ли ти, братле, къде се намираме ние с тебе?

— Тъй вярно, в Мацуяма.

— Да предположим. А къде е Мацуяма?

— Е, ами че в Япония.

— Именно, а Мацуяма е на остров Шикоку… Следователно можеха да бягат само по море, след като са откраднали предварително от рибарите „фуне“ — лодка или шхуна с платно и компас. Шимоносекският пролив е заграден с брандвахта, значи трябва да обиколят Кюшу откъм юг, а после с прав източен курс ще могат да се измъкнат директно към Шанхай.

— Ще пукнем! — заяви Шаламов, като помисли. — Без запас от вода ще пукнем, разбира се. Но ще измислим нещо. Само веднъж да се измъкнем в морето — по-далеч от Мацуяма.

Зад лагерните бараки започваха гъсти бамбукови храсталаци, които даже не бяха отделени с ограда. А какво има там, зад тази бамбукова гора. Панафидин не знаеше… Откъм моряшката барака над Мацуяма се разливаше искрена песен:

А в офицерската барака се наслаждаваше на своя баритон Шилинг:

На сутринта щурманът Салов разбута Панафидин:

— Ставайте, мичман… тревога! Докато ние тук сме спали, барон Кесар Шилинг е избягал. Японците са в паника и прострация…

Впрочем не беше изминал и един час, когато войниците от гарнизона, горди от оказаната им чест, докараха беглеца в лагера.

— Е, стига де! — измъкваше се баронът от разпитванията. — Нима тук можеш да избягаш? Едва що бях излязъл от лагера, и всички минувачи се нахвърлиха върху ми като кучета на месо…

В лагера беше обявено, че плененият мичман барон Шилинг не е оправдал доверието на японския император, поради което трябва да излежи 10 денонощия в карцера. Като наказание за бягството на барона не му даваха да се бръсне, не разрешаваха да му се почисти килията. Японците видимо засилиха охраната около лагера, навсякъде наслагаха будки с часови. Но бамбуковата горичка — непреодолимо препятствие за русите — както и преди не бе охранявана… Много добре!