Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Както винаги, от пет часа сутринта започваха силно да цвърчат корабните щурчета, а точно в шест тръбачите с бели шалове и бели ръкавици събуждаха екипажите с тревожна музика. По палубите на крайцерите, продухвани от ветровете, се чуваха бодри гласове: „Охайо… охайо… охайо!“ („Добро утро!“) До осем часа матросите се разхождаха още по кимоно, хранеха щурчетата с парченца от тиква и диня. Зад бамбуковите преградки готвачите късаха главите на патиците, предназначени за трапезата на офицерите, боцманите поливаха с отвъдбордна вода от маркучите кльощави петнисти свине, обречени на изяждане… Ескадрата се събуждаше.

Камимура не бе заменил Японско море с Жълто, както мислеха в щаба на Скридлов. Той базира солидно крайцерите в предишния оперативен район на Цушима, където този път го подсилваше адмирал Уриу, склонен към алкохолизъм. Така че срещу три наши единици бе събрана цяла ескадра от десет крайцера и отряд миноносци… Тази нощ Камимура бе спал върху възглавница, напълнена с чаени листа, за да се спаси от мъчителната мигрена. В седем часа сутринта от вахтата му доложиха, че брандвахтеният крайцер „Цушима“ е забелязал руските крайцери… Странно.

— Да няма грешка? Как са попаднали там?

Въпросът бе закономерен, защото вторият крайцер — „Чихайя“ — пазеше проливите на север от Цушима и не бе ясно как е могъл да ги прозяпа. Вахтеният офицер обясни различната информация с това, че в морето още се задържат мъглите, а радиопредаванията се заглушават в ефира от русите с искрите на техните „Дюкрете“.

— Телеграфирайте в Шимоносеки да задържат параходите, тръгващи към Жълто море с товари за нуждите на армията.

Но товарите бяха вече на път.

— Тогава — разпореди Камимура — всички параходи, идващи от Жълто море, да се скрият в нашето пристанище Озаки. Нека „Чихайя“ се съедини с ескадрата. А миноносците — напред! Да ги намерят, да ги атакуват, да ги унищожат…

„Цушима“ стоеше по-далеч от русите, а в 13:25 изгуби визуалния контакт с тях. Дотогава японските миноносци, като претършуваха морето около Цушима, не намериха следи от русите и вече се връщаха обратно. На контракурса те срещнаха крайцерите на Камимура… Миноносците ги заразпитваха:

— Къде се дянаха руските крайцери?.

— Чухме далечен тътен от стрелба, преминахме през плаващи останки от кораби, но русите… те са като невидими!

Като буреносна светкавица Камимура шареше по морето на резки зигзаги, мятайки се в различни посоки, но не откри русите. Ако тогава е било възможно да се наложат една върху друга картите с очертанията на техните курсове — руския и японския, — близо до остров Окиношима тези линии почти щяха да се допрат! Това означава, че в един момент противниците са се движили редом и само случайността им е попречила да се забележат. Навярно русите биха могли да кажат, че им е провървяло!

— На нас просто не ни върви — каза Камимура, поемайки от ръката на ординареца лакираната чашка с гореща бобена чорба, която, като се пареше, изсърба направо на мостика…

Неговите екипажи също обядваха. Завързали главите си с кърпи, матросите седяха върху раклите и между тях стоеше кофа сварен ориз. Върху чинийки, не по-големи от чаени, дадоха на всеки по две рибки, големи колкото сардинка, по една кисела краставичка и шепа зеленчуци. Две коренчета джинджифил на човек заменяха десерта, а след приятното пиене на чай матросите си вееха с ветрила. Кошници с книжни цветя, украсени с птичи пера, развеселяваха бедната обстановка в кубриците.

Камимура натопи пръст в аквариума и измързеливилата се печелийска змиорка, размахвайки опашка, се притаи в пясъка. Като наблюдаваше поведението й, адмиралът изказа предположение:

— Очевидно русите трябва да се търсят край Гензан…

През нощта срещу 3 юни в търсенето на „невидимците“ се включиха крайцерите „Чихайя“ и „Такачихо“. Сутринта русите вече арестуваха английския параход „Алантон“ до самите японски брегове, а Камимура безсмислено ги издирваше покрай бреговете на Корея, в съвсем друга част на морето. Японците се въртяха на остри галсове като вдървени, изгаряйки безцелно запасите от гориво, и чак след два дни техните „Телефункени“ приеха сигнал — руските кораби са забелязани при Сангарския пролив… Японските историци щателно са замаскирали тези позорни страници за безсилието на Камимура!

— Връщаме се към Цушима… в Озаки — каза адмиралът и като се държеше за полирания парапет на трапа, с бавна походка на пребит от умора човек слезе в салона, където древният кедър джудже, отгледан от прадедите му, го успокои със своята уникална издръж-ливост… „Ама че позор!“

Цяла Япония говореше за руските крайцери невидимци.

Цяла Япония се подиграваше на своя адмирал. Вестниците поместваха карикатури на Камимура…

В цялата история с нападението на владивостокски-те крайцери и до ден-днешен е замаскирана тайна, която не е лесно да бъде разшифрована.

При напускането на град Далний нашите войски успяват да откарат локомотивите, но затова пък оставят по коловозите на гарата повече от 400 вагона. Във военни условия всеки вагон е скъпоценен. Но вагоните се превръщат в куп дърва, ако няма локомотиви. Да се докарват по море локомотиви от Япония било безсмислено, понеже руската железопътна линия от 1524 мм не съвпада с японския стандарт. За да спасят положението, на първо време японците заменят локомотивната тяга с китайци. Хиляди кули сиромаси (за шепа ориз в края на работния ден) мъкнат на гърба си японските ешелони на далечни разстояния. Разбира се, впрегнатите вместо локомотиви китайски роби не могат да развият скоростта на локомотив. А пък да се сковават наново руските релси според размерите на японските би било дълга работа. Именно тогава Япония закупува мощни локомотиви от САЩ, чиито колела точно пасват на руските релси. По такъв начин този проблем с военните превози е решен. Но…

„Но — пише френското списание «Ревю милитаре» — тези американски локомотиви са унищожени при потопяването на японските транспортни кораби «Хитачи Мару» и «Садо Мару» от отряда владивостокски крайцери, поради което се наложило на японците да изписват локомотиви от Япония и да започнат полагане наново на руските релси…“ Заслугата на крайцерите е неоспорима!

Това са принудени да признаят дори англичаните: „Крайцерството на владивостокския отряд е най-дръзкото начинание от всичко, което са извършили русите. Това, че на руските крайцери им се удало да се скрият от ескадрата на Камимура, възбуди общественото мнение в Япония.“ И още как го бе възбудило!

Адмирал Ямамото, като се надигна с поклон зад масата, прие в министерския си кабинет депутация от разгневени токийски капиталисти и озлобени спекуланти на оръжие.

Министърът изслуша обвиненията им с полупритворени очи.

— Разбирам вашите тревоги — каза той на депутатите. — Разбира се, вашите печалби са пострадали. Съгласен съм, че продукцията на нашите заводи трябва да служи за победата, а не да се търкаля на дъното на океана като купчина ръждиви вехтории. Независимо от това аз, адмирал Ямамото, се ползувам от приятния случай, за да ви уверя, че от днес нататък подобни катастрофи вече няма да има…

Ще има, или няма да има? Да се шегува човек с крайцерите, е опасно.

Владивосток тържествуваше. Столичните вестници бяха успели да наплашат читателите с телеграми на различни агенции, че уж Камимура вече е спечелил сражението с нашите крайцери, затова завръщането им в момент, когато градът със скръб се готвеше да приема ранени, стана празник за всички. Жителите преживяха един след друг три вълнуващи момента. Отначало свалиха от камъните „Богатир“ и като обвиха дъното му с пластир, сякаш бинтоваха рани, внимателно го закараха в дока. След това призовата група докара завзетия от англичаните „Алантон“, натоварен с отличен кардиф. Веднага след крайцерите, които бяха цели и невредими, в Златния Рог „дотичаха“ нашите „кученца“, стигнали до Гензан с бойни набези…

Матросите станаха герои на деня. Чоплейки семки от пазара, те се шляеха по улиците прегърнати, с раздути от вятъра прешироки клошове, поглеждайки с вирнат нос войниците от гарнизона.

— Ех, трохи нещастни! Седят по наровете в казармите, сякаш излежават присъда в дранголника, и си кърпят гащите. И живот ли е това? След атака половината от един полк остават живи. Затова пък при нас, Вася, като треснат с мина под средната палуба, в щабовете на флота не смогват да напишат известията за загиналите… Това се казва живот!

В квартирата на семейство Парчевски топлият вятър приветливо развяваше перденцата на прозорците, чуваше се как в Невелската градина духови оркестри един след друг свирят старинни валсове.

Житецки слава богу днес го нямаше на „Алеутска“, а мадам Парчевска посрещна почти възторжено младия мичман:

— О, колко сте любезен, че не ни забравяте! В града говорят за вас като за герои и може да се предполага, че скоро всички офицери от крайцерите ще се гордеят с най-новите си ордени. Надявам се, че вашата кариера занапред е осигурена.

— Възможно е — скромничеше мичманът. — Напълно е възможно…

Вече знаеше, че заедно с другите са го представили за орден „Станислав“ — III степен. Беше събота и в „абажурната“ у Парчевски отново се събираха участниците в квартета. Полковник Сергеев, свирещ с чувство на виола, май беше привлечен към следствие за злоупотреби по служебна линия и сега се мъчеше да докаже на всички гости, че японските интенданти също крадат:

— Наскоро видях кутии сухари, изпратени за японските войници. Във всяка трябва да има по осем парчета. Която и да отвориш, два-три сухара не достигат… И нищо! Не вдигат шум. Не е като при нас. Погнали са насам цяла шайка какви ли не ревизори…

Пощенският чиновник Гусев, настройвайки своята евтина цигулчица, настоятелно молеше Панафидин да не забравя:

— Нали знаете, че аз винаги задържам дълго фермато — колкото е възможно. Да не стане като миналия път, когато не ви стигна лъка да издържите и до средата…

Гостите насядаха и Сергей Николаевич енергично се включи с виолончелото в своята музикална партия, лъкът леко и послушно докосваше инструмента, пръстите на мичмана с опияняващо вдъхновение измъкнаха от струните вълшебно пицикато. Беше му ужасно приятно, че именно днес, когато така хубаво му върви свиренето, Вия Парчевска тихо и скромно седи наблизо. Гледайки в нотите, Панафидин скришом се любуваше на нейното неземно спокойствие, на нейните ръце, които покорно лежаха върху коленете. След концерта по-възрастните гости веднага се насочиха към сервираната за вечеря маса, а мичманът разговаряше с девойката…

— Нещо не се вижда днес Житецки — забеляза той. Вия Францевна внесе спокойствие в душата му:

— Игор Петрович се оказа твърде тривиален. Докато вие плавахте толкова далече, че всички ние се страхувахме за вас, господин Житецки, срамувам се да го кажа… няма да повярвате!

— Защо пък не? Кажете го. Ще повярвам.

— В девическата гимназия той размествал мебелите и окачвал по стените някакви глупави картинки на морска тема. Онези глупачки, гимназистките са безумно влюбени в Житецки, а гимназиалната инспекторка, стара мърморка, си е загубила ума от неговата услужливост…

Отдавна на Панафидин не му е бивало така хубаво, както в тази чудесна топла вечер. Изпитваше радост да стои край прозореца, възхищавайки се от панорамата на рейда, от златното изобилие електрически светлини по крайцерите. Гостите вече си тръгваха, довол-ни от вечерята. Пийналият Гусев дълго търсеше във вестибюла фуражката си от пощенската служба. Панафидин поправи пред огледалото острите краища на високата си якичка.

— Не ни забравяйте — трогателно помоли Вия. — Днес както никога ми трепна сърцето… от вашата музика!

Носейки калъфа на скъпоценния „Гуарнери“, мичманът си мислеше, че на младини може да се гордееш с ордена „Станислав“, даже и трета степен. Ще минат още три-четири години, и той вече ще е лейтенант. На обезлюдялото пристанище, едва осветено от мъждиви фенери, дежурният му показа рюриковската лодка. Сънените матроси с трясък нагласиха веслата, тъмната вода плисна изведнъж, а клиновете на веслата изпискаха като подплашени нощем птици… Сред гребците Панафидин забеляза в тъмното едрата фигура на комендора Николай Щаламов, който явно искаше да чуе похвала от мичмана за усърдието си. Като има сила, много акъл не трябва — дангалакът така мощно загреба, че веслото се разцепи на две, а такива „подвизи“ във флота се ценяха много високо.

— Юнак! — каза му Панафидин. — Още утре сутринта ще доложа за твоето старание на старшия офицер и се надявам, че ще те пуснат извънредно на брега… Само че гледай да не се напиеш, братле!

— По никой начин — беше приятният отговор. — Ние от оня случай внимаваме за пиенето… въздържаме се.

Порт Артур живееше и се бореше, впивайки ослепителните бивни на прожекторите в заобикалящите го фортове, скали и острови, изучавайки точно определените квадрати от морето и рейдовете. Вечер на булеварда свиреше музика, хората още танцуваха. Ресторантите работеха, но цените на продуктите вече скочиха. Кутия масло струваше 1 рубла и 20 копейки, десет яйца — 60 копейки. Много се употребяваха манджурските краставички — почти аршин дълги, но безвкусни, понякога предизвикващи холерни разстройства у хората.

Успехът на бригадата крайцери беше помрачен от поражението на войските при Вафангоу (град и гара по КВЖД на 150 версти северно от Порт Артур). Виновник за поражението беше Куропаткин, който с лека ръка заповядваше да се настъпва и не изпитваше угризения на съвестта, когато заповядваше да се отстъпва. Че как иначе, след като притежаваше „трезв поглед за нещата“? Тази проклета „трезвост“ беше по-лоша от непоправимо пиянство! Напътствувайки войските за бой, Куропаткин предварително подронваше моралния им дух с размирни думи: „Ако… се наложи да срещнете превъзхождащи сили (на врага), боят не е нужно да бъде доведен до решителен удар.“ Генералите не го и довеждаха…

Операцията на владивостокските крайцери отново отложи агонията на Порт Артур: гвардията на японския император намери гроба си на морското дъно край Цушима, пак там, в бездната, потънаха и обсадните оръдия на Круп, способни да разцепват железобетона на фортовете и да разкъсват путиловската броня на корабите. Защитниците на крепостта — войниците от гарнизона и матросите от ескадрата на Витгефт — още не губеха надежда за по-добри времена.

— Нищо, братлета! — казваха те. — Ако глистът Куропаткин не допълзи на помощ от Ляоян, значи Зиновий ще доплава от Кронщад и ще даде на Того хубав ритник…

Питерските пролетарии, докарани в Порт Артур още от адмирал Макаров, се трудеха денем и нощем. С помощта на доковете и кесоните те възраждаха предишната мощ на броненосците, разрушена от японските мини в паметната нощ на пиратското нападение. Наместникът Алексеев диктуваше от Мукден волята си, призовавайки Витгефт: „Да се излезе в морето за решителен бой с неприятеля, да се разбие и да се отвори (за ескадрата) път към Владивосток… Решавайте тази важна и сериозна стъпка без колебания.“ На 8 юни бро-неносецът „Победа“ свали от дъното си последните ремонтни кесони, водолазите се изкачиха на палубите и махнаха шлемовете на скафандрите:

— Край, братя! Дай да дръпна от цигарата… Сега с тази „Победа“ имаме шест броненосеца срещу шест японски. Битката ще бъде законна — танто за танто. Драсни ми една клечка… благодарско…

Витгефт издаде заповед да се прочистят от мини изходите от басейните, но го смущаваше (както и мнозина флагмани) това, че част от корабната артилерия се сражаваше на сушата и вече изглеждаше невъзможно да се пренесат оръдията от позициите обратно върху палубите.

— Господа — казваше Витгефт, — та вие знаете, че аз съм щабен човек, край масата над картата се чувствувам по-уверен, отколкото върху мостика на броненосеца. И все пак съм принуден да се подчиня на това, което изисква наместникът… А какво ще кажете вие?

С помощта на секретната агентура на Того му бяха известни много неща. Понякога той знаеше даже повече от офицерите на руската ескадра. Предния ден му бяха донесли броя на портартурския вестник „Нов край“, който сипеше хвалби по повод завършилия ремонт на броненосците. Того, засилвайки ескадрата си, включи в нея и старичкия китайски броненосец „Чин Йен“. Обикновеното пресмятане показваше, че срещу 103 000 тона руска водоизместимост той, адмирал Того, може да изведе на бой 139 000 тона, обковани с броня…

В два часа през деня на 10 юни портартурската ескадра се проточи към Жълто море. Вилхелм Карлович, обкръжен от множество флагофицери и щабни „паразити“, стоеше върху мостика на „Цесаревич“, като споделяше охотно своите планове, които по никакъв начин не можеше да се причислят към стратегическите:

— Уповавайки се на небесните сили, се надявам, че Того не е успял да събере заедно своите кораби на остров Елиот и след три дни всички ние ще се шляем вече по „Светланска“…

Е, какво пък? И защо да не се пошляят?

Часовниците в рубките фиксираха времето — 17:10. Ескадрата лежеше разгъната в боен ред, когато от рум-бовете откъм норд-ост величаво изникна напряко на нея внушителната армада на противника и сигналчиците с истерични викове започнаха да съобщават:

— Начело е „Миказа“ под флага на Того… „Сикашима“, „Асахи“, „Фуджи“… ясно виждам „Нисин“ и „Касуга“…

370 оръдия на Того се издигаха срещу 300 руски ствола. Стройните килватерни колони на Того потискаха (и това е безспорно). Едновременно с това „Чин Йен“ започна да обръща крилото на японската ескадра, сякаш отрязвайки корабите на Витгефт от бреговите укрепления на Квантун. На флагманския мостик цареше вълнение:

— Дявол да го вземе! Събрал е всички… даже и този „Чин Йен“, желязна развалина от времето на старата императрица Цъси…

Винаги е страшен моментът на сближаване на ескадрите, които приличат на сгъстена енергия за предстоящия бой. Нашите матроси край оръдията набързо дояждаха последните сандвичи, без да откъсват очи от прицела:

— Ах, неговата мама! Сега, братлета, ще ни подредят…

Доложиха на Витгефт броя на вражеските миноносци:

— Того има тридесет, срещу наши осем… Часът: 18:50. „Цесаревич“ под флага на Витгефт зави обратно и взе курс по посока на Порт Артур. В блещукащия полумрак на догарящия ден мателотите послушно следваха флагмана… Напрежението се смени с отчаяние:

— Да няма грешка? Защо завиваме обратно? Витгефт избягна боя, считайки, че превъзходството на противника не му позволява да приеме предизвикателството. Завоят на 16 румба, отвеждащ ескадрата в задръстените с боклуци басейни на Порт Артур, беше възприет като проклятие, като безпощадна присъда:

— Край! Предадоха ни… а сега ни остава само смъртта.

Часът: 21:35. Ескадрата вече влизаше в рейда, когато изтрещя взрив — броненосецът „Севастопол“ се натъкна на мина.

— Ето ви и резолюцията на Того, с печат от дявола!

Того хвърли в атака миноносците, но ги разгониха с ожесточен огън. Четири вражески кораба загинаха. На сутринта целият бряг беше осеян с моряшки тела. На един от труповете намериха бележка: „Внимание! Аз съм син на адмирал Того.“ Вилхелм Карлович отново седна в кабинета, пишейки отговор до наместника: „Излязох в морето не за показ… Обстоятелствата наложиха моето завръщане, за да избягна ненужни загуби.“

На канцеларската плахост на Витгефт адмирал Того противопостави своя безпощаден военен деспотизъм, абсолютно лишен от чувството за страх да носи лична отговорност за поражението. Той изпращаше ескадрата на смърт, но при това не се страхуваше и от своята гибел. В случай на поражение (а това можеше да се допусне) той винаги имаше достоен изход — харакири!

В мукденския дворец Алексеев прочете телеграмата на Витгефт за завръщането на ескадрата в Порт Артур и вбесен, пречупи като кибритена клечка дебелия зелен молив:

— Стара страхлива баба!

Витгефт получи указание незабавно да подготви ескадрата за нов пробив към Владивосток.

— От днес нататък — реши Витгефт — без личното разпореждане на негово императорско величество няма да мръдна ескадрата нито на педя от Порт Артур… Не ми разправяйте за успехите на владивостокските крайцери! Ами не може, дявол да го вземе, да се сравняват силите на Камимура със силите на ескадрата на самия Того…

Какво още може да се добави към това? Ами нищо.

— Вицеадмирал Скридлов научи за завръщането на ескадрата в Порт Артур едва на втория ден, 12 юни. Той отряза парче сьомга и го посоли.

— Е, какво да се прави? — попита той Безобразов. — Наместникът опищя телеграфа, изисквайки от нас активност. Но сега моментът на нашата активност съвсем не се вписва в хронологията за активността на Вил-хелм Карлович… Помолих наместника да ми даде дванадесет дни, за да си починат екипажите, а през това време ще направим оглед на машините. Но… Прочети сам!

Алексеев заповядваше: „Смятам за навременно незабавно да се изпрати отрядът крайцери в Японско море за действия върху комуникациите на неприятеля.“ Наместникът изискваше от крайцерите засилена оперативност, при това Витгефт трябваше да повтори опита си за пробив на ескадрата към Владивосток. А в случай че крайцерите се срещнат с портартурската ескадра, Безобразов трябваше да вдигне на нея своя адмиралски флаг.

— На Витгефт ще му се наложи своя флаг… да го свали!

Скридлов явно беше пресолил своята сьомга.

— Този път — каза той, дъвчейки — трябва да се вземат толкова въглища, че крайцерите да стигнат на юг от Цушима…

— На юг? Докъде?

— До Квелпарт и обратно…

Безобразов мислеше. След като помисли, каза, че информацията за японския флот не струва пет пари, а капитан втори ранг Кладо, който седи във военноморския отдел на щаба, миналия път е дал напълно неверни сведения за дислокацията на корабите на Камимура.

— По същество нашата предишна операция беше сполучлива авантюра, всичко се крепеше на страшен риск — дано се размине. На нас просто ни провървя, както понякога върви на глупаците.

— Не споря — съгласи се Скридлов. — Но за да помогнем на Порт Артур, не е излишно да се рискува още веднъж.

— Отново да ходим в гнездото на осите? Ще погинем…

Възрастен брадат чичко, адмирал Безобразов тъжно гледаше през дебелите стъкла на очилата към Скридлов, който още не се оплакваше от зрението си. Навярно в този момент на Безобразов му се искаше в предстоящата операция Скридлов да не седи тук, в креслото, дъвчейки сьомга, а да бъде до него на мостика на „Русия“, носейки за всичко, което ще се случи, същата отговорност, която му предстои да носи и на него, Безобразов…

Стената на кабинета беше заета от картата на Тихия океан.

— А пък ако на наместника толкова му се иска да вдигне шум — каза Безобразов, — нека крайцерите се отдалечат от бреговете и да вдигнат малко шум сред океанските простори… ей там! — Без да се оглежда, Безобразов през рамо забоде пръст в картата.

— Пьотър Алексеевич, виждам, че не искаш да отиваш към Цушима?

— Ти, Николай Ларионич, също не изгаряш от желание да видиш тези райски острови: Дажелет, Цушима и Квелпарт. Дотам аз мога да отида, но… как да измъкна обратно крайцерите? Камимура жадува за реванш, вероятно пази проливите при Цушима, както вярно куче своя любим кокал. Само да разклатим колибката му, и то ще се откъсне от синджира… Като измъкна чекмеджето на масата, Скридлов му хвърли връзката ключове от секретния сейф, в който имаше бутилка водка.

— Слушай, ние сме стари приятели, какво спорим?

— Ами аз не споря — вяло отвърна Безобразов. — Ако трябва да се ходи към Цушима, ще изпълня дълга си. Но е желателно да се пресметнат както следва запасите от въглища, за да ни стигнат за връщането.

— Пак ще изпратим миноносците към Гензан — завърши разговора Скридлов. — Докато ти въвеждаш ред при Цушима, „кученцата“ ще подушат от всички страни заливите на Корея… Граф Кайзерлинг, руски поданик, още преди войната закарал своята кито-бойна флотилия в Нагасаки, а сега японците я използуват за свои цели. Ако срещнеш край Гензан тези китобойци, потапяй ги всички, да вървят по дяволите… Какво има да се жали? Вехтории разни…

Хейхатиро Того не е бил гений на морската война. Просто силата на обстоятелствата е била на негова страна, а близостта на метрополията помага на ескадрите му да черпят ресурси от базите си, разположени под носа му. Того, както и другите японски адмирали, допуска немалко грешки, които в други случаи биха се превърнали в трагедия за японците, но условията на войната (все пак и факторът сила) му помагат. Сега, когато бе затворил Витгефт в Порт Артур, Того отново се почувствува окрилен. Славата осеняваше този твърд и необщителен човек, който обожаваше самотата на каютата. Сред японците излезе на мода да носят кесии с избродирано изображение на любимия адмирал… През тези дни жената на адмирал Того даде интервю пред кореспондентите на токийските и европейските вестници:

„Моят мъж е започнал службата си като мичман още на колесното параходче «Дзинсей» («Бързият кит»)… Преди войната винаги се завивах с две одеяла, като всеки ден вземах вана. Сега, за да покажа солидарност със страданията на своя почтен мъж, спя с едно одеяло, а се мия през два дни на третия. Преди войната моите дъщери отиваха до гимназията с каляска, а сега ходят пеш. Цялото си свободно време прекарвам в обществото на знатни дами, където ние, като намотаваме планини от бинтове за ранените, горещо обсъждаме последните радостни новини…“

Тук жената грешеше! Новините не преливаха от радост. Но те бяха скривани от непосветените… С покровителството на президента на САЩ капиталистите и спекулантите натрупваха колосални печалби от военни доставки за японците, при това островните жители разграбваха всичко, което им дават, с алчността на акули, плаващи след богат пасажерски лайнер, от който изхвърлят зад кърмата много вкусни огризки. Сан Франциско стана междинна база, откъдето в японските пристанища постъпваха стратегически товари, провизии за армията и фураж за кавалерията. Тексаските кланици плуваха в кръв, вкарваха за умъртвяване несметни стада, които загиваха с рев, за да се превъплътят в десетки милиони кутии с консервирано месо за японските войници и матроси. Пристаните на Сан Франциско бяха затрупани със стоки за още 50 милиона долара, но тези товари бяха сковани от страх… Того пожела да види адмирал Камимура.

— Сега — разсъждаваше той — американските бизнесмени не рискуват да изпращат товари. Задържат ги на пристаните, и то само защото янките са практичен народ. Те не могат да се примирят, че техните товари ще бъдат потопени от руските крайцери, както вече се случи с английските и германските. Бих искал да чуя какво ще каже за оправдание адмиралът?

Камимура наведе гладкоостриганата си глава, натежала от една стара мигрена. Целият му вид изразяваше покорност и униние пред силата на съдбоносните обстоятелства, които се управляват от боговете — също толкова стари, колкото и онзи наследствен кедър, който се пази в адмиралския му салон. Того допусна Камимура до секретните сведения:

— Американските банкери са ни приготвили валутен заем от един милион долара, но цялото това злато се търкаля в бронираните сейфове на парахода „Корея“, който не излиза в морето… от страх! Три жалки руски крайцера с износени машини започнаха да играят важна роля в икономиката на Япония и даже в международната политика. Аз съм служил в британския флот — продължаваше Того — и зная, че англичаните са готови да се издушат за парче корав пудинг. Американците… те са по-щедри! Но цялата им щедрост е равна на нула, понеже във флота на моя велик император служи неспособният адмирал Камимура…

Камимура мълчеше. Мислеше си за семейството, оставено в Токио, за това, че жена му се беше състарила, а децата му няма да понесат позора, който сега всемогъщият Того стоварва върху болната му глава. Того каза с равен глас, че за самурая остава последният начин за оправдание. Той или ще блокира руските крайцери в пристанишето на Владивосток, или…

— Или ще се оправдаете пред боговете, които се надявам, че ще бъдат по-милостиви към вас, отколкото вашият началник!

Камимура разбра намека за свещения акт харакири. В бедния салон на своя флагмански „Идзумо“ той включи силна светлина и печелийската змиорка, уплашена от нея, започна настървено да пробива грунта на аквариума, за да се скрие там. Камимура я хвана за тлъстата опашка и я измъкна навън. Извивайки се, змиорката го пляскаше с гъвкавото си тяло по лицето и ръцете, опитвайки се да се върне в своята стихия. Сега даже този стъклен затвор на аквариума й изглеждаше такова блаженство, както мътните топли води на Печелийския залив, където се беше родила и където вероятно е била щастлива… Камимура стисна врата на морската гадина и нещо се пречупи с пращене.

— Ето така ще стане и с русите — каза адмиралът. Мислите за харакири бяха изоставени като преждевременни.