Куфарът

10.

Окръжната болница на окръг Ери бе гигантски комплекс, разположен близо до магистралата Кенсингтън и ако желаеха, пациентите можеха да слушат грохота на колите. Повечето от тях не желаеха, тъй като бяха прекалено заети да живеят, да умират и да се опитват да заспят сред шума на климатиците, стенанията на другите пациенти, обявите по високоговорителите и разговорите в коридорите и болничните стаи. Официално времето за свиждане приключваше в девет вечерта, но в повечето случаи последните посетители се изнизваха около десет.

В 10:15 в тази октомврийска вечер един висок слаб господин с тъмен шлифер и баварска шапка с червено перо излезе от асансьора в западното крило, където се намираше реанимацията. Държеше букет цветя. Беше на петдесет и няколко години, с тъжни очи, леко отнесено изражение и плаха усмивка под добре поддържаните рижи мустаци. Носеше скъпи черни ръкавици.

— Съжалявам господине, но времето за свиждане изтече — каза сестрата на рецепцията и го прониза с поглед още преди да е направил и три стъпки от асансьора.

Високият мъж спря и изражението му стана още по-объркано.

— Да… Извинявайте. — Говореше с приятен европейски акцент. — Току-що пристигам от Щутгарт. Майка ми…

— Можете да я посетите утре сутринта, господине. Свиждането започва от 10:00.

Мъжът кимна, понечи да си тръгне, но се обърна и протегна букета на сестрата.

— Госпожа Хаупт. Тя е във вашето отделение, нали? Току-що пристигам от Щутгарт, а брат ми каза, че мама е много болна.

Сестрата погледна екрана на компютъра си. Онова, което видя там, я накара да прехапе устни.

— Госпожа Хаупт ли е майка ви?

— Да. — Мъжът с шлифера пристъпи смутено от крак на крак и сведе поглед към цветята. — Не съм я виждал от години. Трябваше да дойда по-рано, но работата… и утре трябва да съм се прибрал.

Сестрата се поколеба. Наоколо сновяха други сестри и санитари, които разнасяха вечерните дози лекарства на пациентите.

— Господин Хаупт, нали разбирате…

— Да.

— Нали разбирате, господин Хаупт, че майка ви от няколко седмици е в кома. Тя няма да разбере, че сте идвали.

Мъжът с тъжните очи кимна.

— Но аз ще знам, че съм дошъл при нея.

Очите на сестрата се насълзиха.

— По този коридор, господине. Госпожа Хаупт е в една от частните ни стаи, единайсет-нула-осем. След няколко минути ще пратя някоя от сестрите да ви види.

— Много ви благодаря — каза мъжът с шлифера и се сля с водовъртежа от медицински персонал.

Госпожа Хаупт беше в кома. От нея и в нея излизаха най-различни тръби. На нощното шкафче до леглото от една чаша с вода се хилеше изкуственото й чене. Мъжът с шлифера и шапката с перо махна хартията от стъблата на букета и ги постави в чашата с изкуствените зъби на старицата. След това показа глава в коридора, не видя никого и тихо отиде до стая номер 1123.

Пред стаята нямаше охрана. Карл спеше упоен от лекарствата — главата му беше бинтована, а лицето му бе страховита маска от синини и шевове, с шинирана челюст. И двата му крака бяха гипсирани и опънати с помощта на сложна система от въжета, противотежести и метални подпори. Дясната му ръка беше шинирана в дебела превръзка, а лявата беше привързана с каиш към стойката с венозната система. От него също излизаха множество тръби.

Високият мъж разкачи безшумно бутона за повикване на сестрата от таблата до главата на Карл и го отмести извън обсега му. След това извади от джоба на шлифера си спринцовка с капаче, хвана я с дясната си ръка, а с лявата стисна шинираната челюст на Карл.

— Карл? Карл? — Гласът на мъжа беше мек и успокояващ.

Карл изстена, изръмжа и понечи да се обърне на другата страна, но не успя, тъй като въжетата и тежестите му пречеха. Отвори здравото си око. Съвсем очевидно не позна мъжа с шлифера.

Мъжът с шлифера свали със зъби капачката на спринцовката и издърпа буталото, напълвайки празната спринцовка с въздух. След това внимателно изплю капачката в същата ръка, с която държеше спринцовката.

— Събуди ли се, Карл?

Тъповатото недоумение в здравото око на Карл се смени с ужас, докато наблюдаваше как странният мъж сваля венозната система от стойката, изключва алармата и пъха иглата в пластмасовата тръбичка. Карл се опита да стигне до бутона за сестрата. Непознатият сграбчи ръката му със системата и я стисна здраво.

— Фамилия Фарино ти благодари за вярната служба, Карл, и съжалява, че се оказа такъв идиот. — Гласът на високия мъж беше тих. Той вкара иглата надълбоко в пластмасовата тръбичка.

Карл издаваше ужасни звуци през шинираната си уста и се мяташе в леглото като огромна риба.

— Шшт — прошепна успокояващо мъжът и натисна буталото докрай. Въздушното мехурче се виждаше съвсем ясно в прозрачната тръбичка към сгъвката на лакътя на Карл.

Мъжът сръчно извади иглата с една ръка и прибра спринцовката в джоба на шлифера си. Както беше хванал другата му ръка и наблюдаваше часовника си, ако някой случайно минеше, можеше да го помисли за лекар на късна визитация, мерещ пулса на пациента си.

Счупената челюст на Карл изпука отчетливо и шината се размести. Звукът беше нечовешки.

— Още четири-пет секунди — прошепна мъжът в шлифера. — А-а, готово.

Въздушният мехур стигна до сърцето на Карл и буквално го взриви. Карл се сгърчи с такава сила, че металните въжета се опънаха като далекопроводи по време на буря. Очите на бодигарда се отвориха толкова широко, че в един миг сякаш щяха да експлодират. От двете му ноздри рукна кръв.

Мъжът пусна китката му, излезе от стаята, продължи по коридора в обратна посока на рецепцията, слезе по стълбите към задния вход и напусна болницата през рампата за линейките.

София Фарино го чакаше отвън в черното си „Порше Бокстър“. Гюрукът беше вдигнат, понеже дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Високият мъж се настани на дясната седалка. Тя не го попита какво е станало.

— На летището ли?

— Да, ако обичаш — отвърна мъжът със същия тих и приятен глас, с който беше говорил на Карл.

Тя подкара. Изминаха няколко минути в мълчание.

— Времето в Бъфало винаги ми е харесвало — наруши тишината мъжът. — Напомня ми за Копенхаген.

София се усмихна и отвърна:

— О, за малко да забравя. — Отключи жабката и извади оттам дебел бял плик.

Мъжът се усмихна леко и пъхна плика в джоба на шлифера си, без да преброи парите.

— Предай най-топлите ми чувства на баща си.

— Ще му предам.

— И ако мога да съм полезен с още нещо на фамилията…

София отклони поглед от равномерния дъжд върху предното стъкло и каза:

— Всъщност има още нещо…