Куфарът

44.

— Знаеш, че Сами изнасили и уби жената, с която работехме заедно — каза Курц след около петнайсет минути.

Бяха излезли на една широка тъмна поляна. Единствената светлина идваше от миньорската лампа на Мани Ливайн.

— Млъквай. — Ливайн беше много предпазлив и през цялото време нито се доближи на повече от три метра от Курц, нито позволи веригата да се опъне, нито свали магнума.

Курц се затътри през поляната, погледна към един голям бряст в далечния й край, после към едно друго дърво, отмина един пън и отново огледа поляната. После попита:

— Ами ако не намеря мястото? Оттогава минаха дванайсет години.

— Значи ще умреш тук — отговори Ливайн.

— Ами ако се сетя, че е било другаде?

— Пак ще умреш тук.

— Ами ако мястото е това?

— Пак ще умреш, тъпако — отвърна отегчено Ливайн. — Много добре го знаеш. В пистолета има шест патрона, а в джоба ми има колкото щеш пълнители. Но мога да използвам един или десет. Изборът е твой.

Курц кимна и отиде до едно голямо дърво с необичайно изкривен клон.

— Къде е момиченцето… Рейчъл?

Ливайн се озъби.

— Завързана в стаята си. Нищо й няма, но официалният й татко лежи по лице на пода на гъзарската им кухня. Но той пак е по-добре, отколкото ще бъде истинският й татко, ако до десет секунди не си затвори плювалника.

Курц отброи десет крачки от дървото и каза:

— Тук.

Без да сваля рюгера, Ливайн смъкна раницата си, отвори я и хвърли на Курц някакъв къс, но тежък метален предмет.

Измръзналите пръсти на Курц го хванаха. Армейска лопатка — най-близкият до оръжие предмет, на който изобщо можеше да се надява, но в случая безполезен като оръжие, освен ако Мани Ливайн не дойдеше на пет метра по-близо и не подложеше главата си за удар. А дори и в такъв случай на Курц можеха да не му стигнат силите да го удари. А с всичките тези белезници и вериги беше изключено да успее да хвърли лопатата по джуджето.

— Копай — заповяда Ливайн.

Земята беше замръзнала и в миг на отчаяние Курц си помисли, че няма да пробие ледената покривка от опадали листа и корава почва. Падна на колене и натисна лопатката с цялата си тежест. Направи няколко копки и успя да издълбае малка дупка.

Ливайн беше вързал веригата за едно дърво. Така можеше с лявата ръка да държи палката и от време на време да я допира до стоманената верига. Курц се сгърчваше и падаше. След това, без да обели и дума, се изправяше на колене и продължаваше да копае. Вече трепереше толкова силно от студ, че се страхуваше, че няма да може да държи лопатата. Физическата работа поне му даваше някакво измамно усещане за топлина.

След половин час Курц беше изкопал ров с дължина един метър и дълбочина почти един метър. Лопатата се натъкваше на корени и камъни и на нищо друго.

— Айде стига — каза Мани Ливайн. — Измръзнаха ми ташаците. Хвърли лопатата. — И вдигна магнума.

— П-п-погребението — напомни му Курц с тракащи зъби.

— Майната му. Сами ще ми прости. Хвърли тая скапана лопата по-надалеч. — И освободи предпазителя.

Курц хвърли лопатката до изкопа и каза:

— Чакай! Намерих нещо.

Ливайн се приближи към дупката и я освети, но много предпазливо — стоеше на два метра от мястото, където беше коленичил Курц. Лопатата беше далеч от него. Снегът беше почнал да натрупва.

От черната земя се подаваше черен найлон.

— Чакай, чакай — каза с усилие Курц, коленичи в дупката и разрови корените и почвата с голи ръце.

Нощта беше студена и бяха минали почти дванайсет години, но от дупката се разнесе миризма на леш. Мани Ливайн отстъпи половин крачка, лицето му беше разкривено от ярост. Дулото на рюгера продължаваше да сочи в главата на Курц.

Курц откопа главата, раменете и гърдите на човешката фигура, увита в плътен черен найлон.

— Добре — процеди през зъби Ливайн. — Работата ти беше дотук, тъпако!

Курц вдигна глава. Беше покрит с кал и кръв и трепереше толкова жестоко, че едва се насили да говори ясно.

— М-м-може да н-н-не е Сами.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Колко народ си заровил тук?

— М-м-може и да е — продължи да трака със зъби Курц и без да иска разрешение, се наведе и започна да отвива найлона от лицето на трупа.

Дванайсетте години не бяха пожалили Сами — очите му ги нямаше, кожата и мускулите бяха почернели и изсъхнали, устните се бяха дръпнали от зъбите, а на мястото на езика устата му беше пълна със замръзнали червеи и ларви — но Курц го позна и предположи, че и Мани го е познал. Лявата ръка на Курц продължи да отвива главата, а дясната се спусна надолу и разкъса найлона върху гърдите.

— Стига — каза Мани Ливайн, пристъпи по-близо и насочи рюгера. — Какво е това, по дяволите?

— Пари — каза Курц.

Пръстът на Ливайн остана върху спусъка, но джуджето отклони леко пистолета и надникна в гроба.

Дясната ръка на Курц вече беше намерила и отворила куфара от калена стомана, който някога беше оставил върху гърдите на Сами, беше извадила пакета, все още увит в напоени с машинно масло парцали, беше освободила предпазителя — и натисна пет пъти спусъка на старата берета.

Пистолетът стреля пет пъти.

Мани Ливайн залитна, магнумът и палката отлетяха нанякъде в мрака и джуджето падна по лице. Лампата на главата му освети замръзналите листа. Снегът се сипеше на парцали.

Без да изпуска увития пистолет, Курц грабна лопатката и допълзя до Ливайн.

Беше пропуснал един изстрел, но два от останалите бяха пронизали гърдите на джуджето, един го беше улучил в гърлото и един беше попаднал в скулата му, отнасяйки цялото ухо.

Джуджето го гледаше смаяно. Опита се да каже нещо, но от устата му бликна кръв.

— Да, и аз съм изненадан — каза Курц, довърши го с лопатата и пребърка джобовете му. „Добре.“ Мобилният телефон беше в джоба на ризата и не беше пострадал.

Вече трепереше неконтролируемо, но се насили да набере телефонния номер, който беше запомнил наизуст още в Атика.

— Ало? Ало? — Гласът на Рейчъл беше нежен, ясен, спокоен и прекрасен.

Курц прекъсна връзката и набра номера на Арлен.

— Джо, къде си? Ако знаеш какво стана днес в офиса…

— Ти д-д-добре ли си? — успя да попита Курц.

— Да, но…

— Тогава млъкни и слушай. Ела във Варшава, на бензиностанцията на Тексако на кръстовището. Побързай.

— Варшава ли? На шосе двайсет? Защо…

— Вземи одеяло, аптечка и шивашки несесер. И побързай. — Курц затвори.

Отне му минута ровене из джобовете на трупа, докато намери ключовете за белезниците и за колата. Даже скапаната надупчена жилетка му беше малка — едва влезе в нея и нямаше никакъв шанс да я закопчее — но я облече, после натика Ливайн, магнума, телефона, раницата, палката, собствената си берета и стоманения куфар в плиткия гроб на Сами. А после свърши и най-трудоемката работа — да запълни дупката със замръзнала пръст.

Остави си миньорската лампа — за да вижда.