31.

Пропълзя до тялото на Док, без да обръща внимание на кръвта по обувките и коленете си, като гледаше да държи главата си под нивото на прозорците. Шкафът с оръжията беше заключен.

Без да изпуска вратата от прицел, той опипа джобовете и на коженото яке на Док, и на окървавените му панталони.

Ключовете ги нямаше. Док ги държеше на един голям ключодържател заедно с ключовете от стоманолеярната. Цялата връзка липсваше.

Курц пропълзя до бюрото и погледна във всички чекмеджета, но ключовете ги нямаше и там.

Зачуди се дали да не простреля ключалката, но докато размишляваше над плюсовете и минусите на идеята, чу стъпки. Някой тичаше на долния етаж. Един човек.

Мамка му! Курц се пресегна към лампата на бюрото и я изгаси. Правоъгълниците на вратите и прозорците му се сториха ярки. Не се чуваха никакви звуци.

Курц сграбчи Док за яката и го повлече по мръсния под. Старият му приятел беше много, много лек и на Курц му мина глупавата мисъл дали не е от това, че кръвта му е изтекла.

„Извинявай, Док“ — каза наум и изправи тялото му в рамката на вратата, като го придържаше с лявата си ръка — самият той остана встрани от вратата и надникна иззад касата.

Първият куршум попадна отново в гърдите на Док. Вторият пръсна главата му.

Курц пусна тялото на земята, вдигна револвера и стреля три пъти в посока на група машини на двайсет метра от кулата, където беше видял искрите от дулото на нападателя. Куршумите рикошираха в стоманата. Курц залегна тъкмо навреме, за да избегне новите четири изстрела, които долетяха пред прозореца вдясно и се забиха в отворената врата вляво.

„Един пистолет — помисли си Курц. — Май 9-милиметров полуавтоматичен.“

Това не означаваше, че нападателят е само един. Едва ли щеше да има такъв късмет.

Още три изстрела, много бързо един след друг. Един попадна в отворената врата, рикошира в стоманения покрив и изкара искри от пода и две от стените преди да се забие в бюрото.

В следващите няколко секунди настъпи тишина. Стрелецът очевидно слагаше нов пълнител. Курц използва паузата, за да зареди трите патрона, които беше изстрелял. Гилзите се търкулнаха в локвата кръв и останаха там.

Още пет бързи и гръмки 9-милиметрови изстрела отдолу. Четири рикошираха много близо до Курц. Един рикошира и се заби в лицето на Док със звук на чук, удрящ пъпеш. Друг прониза подплънката на палтото на Курц.

„Това място не е добро“ — помисли си той. Изстрелите продължаваха да долитат откъм купчината греди и машинарии вдясно от контролната кула. Беше напълно възможно — и дори много вероятно — вторият и третият стрелец да го причакват някъде отляво като ловци на гюме. Но Курц не разполагаше почти с никакъв избор.

Хвърли се към вратата и изстреля всичките си пет куршума към мрака отдясно. Стрелецът му отвърна с още четири изстрела, последните два от които пронизаха въздуха там, откъдето се беше махнал само преди секунда.

Той се втурна по висящата пътека в обратната посока и докато тичаше, извади гилзите и се опита да презареди. Изтърва един патрон. Бръкна в джоба си за друг. Пет. Готово.

Отдолу отекнаха стъпки. Стрелецът беше излязъл от прикритието си, тичаше под контролната зала и стреляше по него. По висящата пътека заигра сноп светлина от фенер. Куршумите свистяха покрай Курц. Хвърчаха искри. Възможно ли беше стрелецът да е сам?

„Не може да съм такъв късметлия.“

Знаеше, че няма да успее да измине трийсетината метра до стената, без да го улучат. Дори да успееше, щеше да е лесна мишена, докато слиза по стълбата.

Нямаше никакво намерение да тича до стената. Сграбчи едно носещо стоманено въже с лявата ръка, стисна револвера в дясната, преметна се над парапета и скочи.

Каменният под бе все така на убийствените десет метра отдолу, но Курц скочи върху първата попаднала му камара от варовик, а тя беше висока поне пет метра. Падна от другата страна спрямо стрелеца — наръби се на острите камъни и повлече със себе си лавина чакъл — но наклонът омекоти падането му и го спаси от това да си счупи врата.

Свлече се на пода заедно с порой камъни, но веднага скочи и побягна — още преди стрелецът да заобиколи купчината.

Още два изстрела проехтяха зад гърба му, но Курц вече заобикаляше с пълна скорост друга купчина. Там спря, хвърли се по корем и хвана здраво револвера с две ръце.

Стрелецът не идваше.

Курц отвори широко уста, за да успокои трескавото си дишане, и напрегна слуха си докрай.

Отзад и отдясно се търкулнаха няколко камъка. Или стрелецът, или някой негов съучастник се опитваше да се изкачи по купчината или да я заобиколи.

Курц премести револвера в лявата си ръка, обърна се надясно и се засипа с камъни, сякаш се заравяше в собствения си гроб. Зарови краката си в купчината, положи глава в една вдлъбнатина на склона и се засипа целия без очите. Щом камъните спряха да се търкалят, премести револвера в дясната си ръка и зарови и нея.

Знаеше, че не е успял да се покрие добре и че всеки ще го види, ако е малко по-светло. Но мракът беше наистина плътен. Курц насочи револвера в посока на шума отпреди малко и зачака.

Изтърколиха се още няколко камъка. Оскъдната светлина му беше достатъчна, за да различи силуета на ръката с пистолета иззад ръба на купчината на около пет метра от себе си.

Курц чакаше.

Появиха се глава и рамо — и почти веднага изчезнаха.

Курц чакаше.

Светлината зад Курц беше по-силна, което означаваше, че стрелецът вижда по-добре силуетите на пода. Курц се надяваше единствено на това, че се е заровил добре.

Мъжът се показа иззад купчината. Държеше пистолета си точно както трябва. От кръста нагоре тялото му беше доста едро, което означаваше, че е с бронирана жилетка.

Курц беше наясно, че мъжът всеки момент ще го забележи и ще стреля, и освен това беше наясно, че самият той или трябва да се прицели по-добре, или всичко ще е напразно и ще загине само след секунди. Мръдна дулото малко наляво.

Камъните също се размърдаха.

Мъжът моментално се извърна и стреля три пъти. Един куршум попадна на сантиметри от дясната ръка на Курц. Отломките се забиха в лицето му. Вторият се заби между заровената му дясна ръка и тялото му. Третият облиза лявото му ухо.

Курц стреля два пъти, като се целеше в слабините на мъжа и в левия му крак.

Стрелецът падна.

Курц стана и затича към него. Камъните се свличаха под краката му и той на няколко пъти едва не падна заедно с тях, но все пак успя да стигне до стенещия мъж точно когато той отново вдигаше оръжието си.

Курц изрита деветмилиметровия глок от дясната ръка на детектив Хатауей и той се плъзна по студения каменен под. Ченгето започна да опипва дрехите си с лявата ръка и Курц едва не го застреля в главата, преди да осъзнае, че Хатауей е вдигнал кожения си портфейл с полицейската значка. Щит, така й викаха ченгетата.

Хатауей изстена отново и стисна левия си крак с другата си ръка. Дори в мрака се виждаше, че от раната блика мощна струя кръв. „Сигурно съм го уцелил в бедрената артерия.“ Но ако куршумът я беше прерязал напълно, Хатауей вече трябваше да е мъртъв.

— Турникет… коланът ми… направи турникет — стенеше Хатауей.

Курц стисна здраво пистолета си, стъпи върху гърдите на Хатауей — изкара му въздуха — и насочи дулото към лицето на полицая.

— Млъквай! — изсъска му, без да откъсва поглед от пространството отзад. Нямаше никого.

Никакви стъпки. Нищо, освен изтощеното дишане на двамата мъже.

— Турникет… — изстена отново детектив Хатауей; продължаваше да държи златната си значка като някакъв талисман. Беше облечен в тежка военна кевларена жилетка с порцеланови плочки. Това нещо спираше куршум от M16, да не говорим за трийсет и осем калибровото плюкало на Курц. Но куршумът на Курц беше попаднал на петнайсет сантиметра под долния ръб на жилетката.

— Не можеш… да убиеш… ченге, Курц — прошепна с усилие детективът. — Даже ти не си… толкова тъп. Стегни ми… крака.

— Добре — каза Курц и премести част от тежестта си върху крака, с който беше настъпил гърдите му, но не дотолкова, че да спре дишането. — Само ми кажи има ли още някой с теб.

— Турникет… — изпъшка със сетни сили ченгето и млъкна, когато Курц заби петата си в гърдите му.

— Да, мамка ти… мамка ти… мамка ти… сам съм. Остави ме да се превържа. Ще ми изтече кръвта, тъпако!

— Ще ти помогна да се превържеш. Веднага след като ми кажеш защо си тук. За кого работиш и как разбра, че ще дойда?

Хатауей поклати глава.

— В управлението знаят… че съм тук. До пет минути… тук ще гъмжи… от полиция. Дай ми колана. — Той вдигна още по-високо детективската си значка. Ръката му трепереше.

Курц осъзна, че няма да получи никакво обяснение от ранения полицай, така че свали крака си от гърдите му, отстъпи и се прицели в челото му.

Хатауей отвори широко уста — дишането му беше учестено и шумно — и стисна значката си с две ръце пред лицето си, като човек, опитващ се да прогони вампир с разпятие. Шепнеше, но гласът му отекна съвсем ясно в празната стоманолеярна, както и звукът от ударника на Курц.

— Курц… не можеш да убиеш ченге!!!

— Тоя спор вече съм го водил — каза Курц.

В крайна сметка златната детективска значка не беше никакъв щит.

Загрузка...