Куфарът

14.

Курц почти беше забравил що за лудница е предварителният арест в сравнение с организираната лудница в затвора. Лампите никога не гаснеха и с напредването на нощта довлачваха все нови и нови задържани; към полунощ в неговата килия вече имаше повече от десет души, а шумът и вонята биха накарали и будистки монах да изповръща червата си. Един наркоман крещеше и плачеше и повръщаше, и продължи да крещи, докато Курц не му помогна да се отпусне, като притисна с два пръста нерва до сънната му артерия. Пазачите не дойдоха да почистят повръщаното.

В килията имаше трима бели, включително наркоманът, и черните както винаги отстояваха територията си и хвърляха застрашителни погледи към Курц. Той знаеше, че ако някой от тях го познае, ще знае и за фетвата на Братята и тогава нощта ще е дълга. Курц нямаше нищо, което да му послужи за оръжие — пружина, кламер, химикалка — изобщо нищо остро, и затова реши да си направи система за ранно предупреждение и да се опита да поспи. Свали изпадналия в несвяст наркоман на пода и с ръба на дланта си убеди и другия бял да подремне. След това направи нещо като барикада от телата им на около метър от пейката. Препятствието едва ли щеше да попречи много на черните, но поне щеше да ги забави малко. Естествено, това в никакъв случай не беше проява на дискриминация спрямо затворниците афроамериканци, просто те бяха повече и бе по-вероятно да са чували за наградата за главата му.

По пода щъкаха хлебарки — първо пируваха в локвата повърнато на ничията земя, а след това изучаваха гънките по дрехите на наркомана и полазваха голия глезен на другия бял.

Курц се сви на твърдата пейка и задряма. След малко глъчката стихна и повечето затворници също задрямаха или продължиха да псуват, но по-тихо. Ченгетата докарваха нови проститутки и наркомани и ги набутваха в килиите по следващия коридор. Ханът очевидно не беше спуснал кепенците.

Някъде към два през нощта Курц се стресна и автоматично замахна във въздуха с юмрук. Беше усетил движение. Един униформен полицай отключваше вратата на килията.

— Джо Курц.

Курц се надигна предпазливо, без да обръща гръб нито на останалите затворници, нито на ченгето. Можеше да е някакъв номер на Хатауей, а можеше и някой от полицаите да е видял документите от ареста и да го е свързал с обещаната от Братята награда.

Униформеният полицай беше сънен и дебел и — като всички ченгета в коридора — беше оставил оръжието си от другата страна на основната плъзгаща се решетка. Носеше палка и спрей със сълзотворен газ на колана. Видеокамерите следяха всяко тяхно движение. Курц реши, че ако Хатауей или някой друг го дебне зад ъгъла на коридора, единственото, което може да направи, е да отнеме палката на дебелия полицай, в случай на стрелба да го използва като щит и да се опита да се приближи до нападателя. Скапан план, но без оръжие нямаше какво друго да импровизира.

Зад ъгъла на коридора нямаше никого. Минаха през всички врати и решетки без произшествия. В приемната друг сънен сержант му върна портфейла, ключовете и дребните пари в плик от амбалажна хартия и го поведе по задните стълби към главната зала. Там отключиха решетката и го пуснаха да си ходи.

Една красива брюнетка — с пищен бюст, дълга коса, идеална кожа и подканящи очи — седеше на продълговатата скамейка в мръсната чакалня.

— Господин Курц, приличате на лайно.

Курц кимна.

— Господин Курц, аз съм…

— София Фарино. Скаг ми е показвал снимката ви.

Тя се усмихна.

— Нашето семейство го нарича Стивън.

— Всички останали, които го познават, го наричат Скаг Малкия или само Скаг.

София Фарино кимна и каза:

— Ще тръгваме ли?

Курц не помръдна.

— Да не би да сте ми платили гаранцията?

Тя пак кимна.

— И защо вие? — попита Курц. — Ако фамилията е искала да го направи, защо не е изпратила Майлс? И защо посред нощ? Защо не изчакахте изслушването?

— Нямаше да има изслушване. Щяха да ви обвинят в нарушаване на условията на предсрочното освобождаване — носене на огнестрелно оръжие — и на сутринта щяха да ви върнат в затвора.

Курц потри брадичката си. Дращеше.

— Нарушаване на условията ли?

София се усмихна и тръгна към изхода. Курц я последва по кънтящите стъпала и излезе навън. Беше нащрек, нервите му бяха опънати като струни. Оглеждаше внимателно всички сенки за някакво движение.

— В убийството на госпожа Ричардсън има много улики — каза София, — но нито една не води към вас. Вече са определили кръвната група на убиеца по семенната течност. Не е вашата.

— Откъде знаете?

Вместо да отговори на въпроса му, тя продължи:

— Имало е анонимно обаждане, че вчера сте били в къщата на Ричардсън. Ако са ви казали, че името ви е било в тефтера на жената, са ви излъгали. Тя си е записала нещо за среща с господин Куотс.

— Изобщо не я биваше с имената.

София го поведе през студения, но ярко осветен паркинг и отключи с дистанционното едно черно порше.

— Да ви закарам ли до вас?

— Ще се прибера пеш.

— Не е много разумно — каза тя. — Имате ли представа защо някой хвърля толкова труд да ви върне в затвора?

Курц естествено имаше представа. Шантаж. Ритник в ташаците. Имаше късмет, че не се беше случило по време на разпита или в предварителния арест. Хатауей почти сто процента участваше в постановката. Интересно, след като му беше подхвърлил малкия пистолет, какво му беше попречило да го застреля с глока и да прибере десетте бона на Братята? Младият му партньор? Едва ли щеше да разбере някога. Но беше сигурен, че някой очаква резултата от цялата работа и че Хатауей няма да се откаже толкова лесно.

— По-добре да те откарам — каза София.

— А откъде да знам, че не си ти?

Дъщерята на дон Фарино се разсмя. Плътен и непринуден смях с отметната назад глава, абсолютно искреният смях на зряла жена.

— Ласкаеш ме — каза тя. — Искам да ти кажа нещо, Курц, и моментът е подходящ. Мога да ти помогна да разбереш кой те е изпързалял и защо. Последно предложение. Качваш ли се, или не?

Курц отвори вратата и седна на дясната седалка на ниската спортна кола.