Куфарът

40.

Беретата на Датчанина не помръдваше, дулото й сочеше гърдите на Курц.

София засмука палеца си и се нацупи.

— Джо, имаш ли представа какво става в момента.

Курц се огледа.

— Прилича ми на последната сцена от „Хамлет“.

Устните на Датчанина потрепнаха в нещо като усмивка.

София извади пръста от устата си.

— Не ми казвай, че си гледал „Хамлет“, Джо.

— Гледам всички филми с Мел Гибсън.

София въздъхна.

— Това, което се случва, Джо, е, че ти остава още половин минута живот.

Курц нямаше коментар.

— А можеше и да не става така — продължи тя. — Защо не ме остави да те чукам и нещата да продължават като досега?

Курц първо реши да не коментира и това, но след това размисли.

— Баща ти ме нае. Трябваше да свърша работа.

София погледна трупа на баща си и отново поклати глава.

— Страхотна работа. И страхотно заплащане. — Тя погледна Датчанина. — Е, Нилс, още по пътя за летището ти казах, че се надявам да не се стигне дотук — но се стигна.

Курц премести поглед към Датчанина. Мъжът не беше отклонил вниманието си — и беретата си — нито за част от секундата.

— Нилс ли? — попита Курц.

— Харесва й да ме нарича така — каза Датчанина.

— Сигурно ти плаща добре — каза Курц.

Датчанина кимна едва доловимо.

Курц погледна София.

— Може ли да попитам нещо преди края на партито? Ти ли плати на Хатауей, за да ме убие?

— Естествено. — Тя бръкна в чантата си. Курц очакваше да извади пистолет и стомахът му се стегна, но тя извади една касетка. — Хатауей дори ми донесе касетата на секретаря на този продавач на оръжие… как му беше името? Док. Мислеше, че мога да те шантажирам с нея за нарушение на гаранцията ти, но след това се спряхме на по-трайното решение.

— Разумно — каза Курц.

— Взе да ми става скучно, Джо — каза София. — Никога не си бил интересен събеседник, а днес си убийствено скучен. Освен това трябва да се обадя на полицията преди труповете да са се вкочанили и да им кажа за това ужасно нападение от страна на покойния господин Курц. Може ли беретата, Нилс? Искам сама да се погрижа за тази подробност.

Курц продължаваше да седи на мястото си, без да пропуска нито едно движение. Ако имаше някаква възможност да се намеси, тя щеше да е сега.

Такава възможност не настъпи. Датчанина беше абсолютен професионалист и дулото не се отклони от целта дори когато той отиде при София и й подаде оръжието така, че да го хване с две ръце. Тя го хвана и сложи пръст на спусъка, а Датчанина отстъпи встрани от светлината на лампата и от огневата линия.

— Някакви последни слова, Джо?

Джо се замисли за секунда.

— Не беше чак толкова добра в леглото, скъпа. Имал съм много по-приятни преживявания със списание „Хъстлър“ и с малко крем за ръце.

Звукът на незаглушения пистолет беше много силен. Два изстрела.

София се усмихна глупаво, пусна беретата и се свлече на пода до тялото на баща си.

Датчанина прибра в джоба си 22-калибровата „Берета“ 21 и пристъпи, за да вземе деветмилиметровата от безжизнената ръка на София. Курц си позволи отново да диша едва когато Датчанина прибра и нея в джоба си. После се изправи.

Датчанина вдигна куфарчето от пода до инвалидната количка на дон Фарино, взе касетката от празния стол на София и каза:

— Мисля, че тези неща са ваши.

— Мои ли? — попита Курц.

Датчанина постави касетата върху куфарчето и го подаде на Курц.

— Да. Аз съм наемен убиец, а не крадец.

Курц взе куфарчето и двамата излязоха от стаята за рисуване. На вратата Курц се обърна, за да погледне петте тела.

— Последната сцена от „Хамлет“ — обади се Датчанина. — Това наистина ми хареса.

Докато вървяха към колата на Курц, говореха за незначителни неща.

— Вие харесвате берети? — попита Курц.

— Досега не са ме разочаровали — отвърна Датчанина.

Курц кимна. Една от най-глупавите и най-сантименталните постъпки в живота му беше свързана с една берета преди доста години.

Бяха отминали труповете на двамата бодигардове във фоайето и този на още някакъв мъж в черни дрехи на алеята пред къщата.

— Извънреден труд? — отбеляза Курц.

— Реших на идване да се погрижа за възможните проблеми при излизането ви оттук — каза Датчанина.

Минаха покрай един храст, от който стърчаха два мургави крака в лачени обувки.

— Три — каза Курц.

— Седем, ако броим нощната камериерка и иконома.

— За тях платено ли е?

Датчанина поклати глава.

— Тях ги слагам като извънредни разходи. Въпреки че мога да ги приспадна на сметката на Гонзага.

— Радвам се, че Гонзага са се намесили.

— Убеден съм, че се радвате.

Стигнаха до портата. Беше отворена. Датчанина бръкна в джоба на палтото си и Курц се стегна.

Датчанина извади ръката си в ръкавицата и поклати глава.

— Не се притеснявайте от мен, господин Курц. Договорката ни беше изрична. Въпреки слуховете за противното, един милион долара е доста щедър хонорар дори в нашата професия. И дори тази професия има своя морален кодекс.

— Знаете, че парите дойдоха от Скаг Малкия.

— Естествено, че знам. Но това не променя нещата. Вие сте този, който се свърза с мен по телефона. Договорът е между нас.

Курц се огледа.

— Малко се страхувах, че някой от фамилия Фарино може да е платил повече от мен.

Датчанина отново поклати глава.

— Те бяха забележително стиснати. — После вдигна глава към небето. Беше съвсем тъмно и прехвърчаше сняг. — Знам какво си мислите, господин Курц. „Видях лицето.“ Не сте го видели. Това лице е толкова мое, колкото се казвам Нилс.

— Всъщност — каза Курц и вдигна куфарчето, — чудя се какво да правя с тези пари.

Датчанина пак се усмихна.

— Петдесет хиляди долара. Струваха ли си неприятностите, господин Курц?

— Да — отвърна Курц. — Струваха си. — Двамата излязоха през портата и Курц се поколеба пред волвото си с ключовете в ръка. Щеше да се почувства по-добре, когато вземеше в ръка хеклера. — Още един въпрос… А може и да не е въпрос…

Датчанина чакаше.

— Скаг Малкия… Стив Фарино… ще излезе и ще оправи тази бъркотия.

— Моето впечатление е, че точно за това беше този един милион долара.

— Да. Скаг Малкия е точно толкова стиснат, колкото и останалите си роднини, но това му беше единственият шанс да седне отново зад волана. Но аз всъщност имах предвид, че когато Скаг излезе, сигурно ще иска да изреже свободните краища.

Датчанина кимна.

— По дяволите — каза Курц. — Няма значение. — После се качи във волвото. Датчанина остана до колата. Значи нямаше бомба. Курц запали двигателя, даде на заден по безлюдното шосе и погледна в огледалото за обратно виждане.

Датчанина си беше отишъл.

Курц извади пистолета изпод седалката и го сложи в скута си. Включи на скорост, подкара колата и докосна с дясната си ръка куфарчето на дясната седалка. Караше около разрешената скорост или с по-ниска. Нямаше шофьорска книжка и моментът не беше подходящ да го спре шерифът на Орчард Парк.

Не беше изминал и три километра, когато на задната седалка иззвъня някакъв мобилен телефон.