Куфарът

20.

„Блу Франклин“ беше стар блус бар, който с годините ставаше само още по-добър. Някои от най-известните звезди на блуса през последните шейсет години бяха започнали пътя си в този задимен бар на улица „Франклин“, след което се бяха връщали тук на върха или в залеза на славата си, за да пеят пред толкова почитатели, колкото побираше барът. Тази вечер двамата изпълнители бяха в разцвета на славата си: Пърл Уилсън, тридесет и няколко годишна певица, която съчетаваше горестния блус на Били Холидей и остротата на Коко Тейлър, и Биг Бо Търнър, един от най-добрите тенор саксофонисти от Уорн Марш насам.

Курц дойде за последния сет, поръча си бира и се наслади на изпълнението на Пърл на „Хел Хаунд Он Май Тейл“, „Суит Хоум Чикаго“, „Към Ин Май Кичън“, „Уилоу Уийп Фор Ми“, „Биг Легд Мамас Ар Бек Ин Стайл“ и „Рън Дъ Вуду Даун“, последвани от соло интерпретации на Биг Бо върху парчетата на Били Стрейхорн: „Блъд Каунт“, „Лъш Лайф“, „Дроуинг Руум Блус“ и „Ю Ем Ем Джи“.

Не си спомняше, дори като съвсем малък, някога да не е обичал джаза и блуса. За него те бяха най-близкото понятие до религията. В края на пребиваването му в затвора му бяха разрешили да разполага с уокмен и дискмен, но и най-добрите записи, като тези на ремастерираната „Кайнд Оф Блу“ на Майлс Дейвис например, изобщо не можеха да заместят изпълнението на живо с неговите приливи и отливи, като добър бейзболен мач, в един момент летаргичен и отнесен, изригващ за миг в шеметен водовъртеж от движение и целенасоченост и кокаиновия блясък на безграничната и взаимосвързана безсмъртна енергия. Курц обичаше джаза и блуса.

След последния сет Пърл, Бо и пианистът — едно бяло хлапе, казваше се Ко Пиърс — дойдоха за по едно питие на масата му преди барът да затвори. Курц познаваше Пърл и Бо от години. Искаше да ги почерпи, но имаше пари само колкото за своята бира. Поговориха за стара музика, за нова работа и за доброто старо време — като тактично отбягваха последните десетина години, когато Курц беше отсъствал — явно дори пианистът беше в час — и накрая собственикът, Татко Брус Уолъс, сърдечен дебелак, толкова черен, че почти лилав като патладжан, дойде при тях. Курц никога не беше виждал Уолъс без угарка от пура в ъгъла на устата и никога не беше виждал пурата запалена.

— Джо, имаш си обожател — каза Татко Брус и махна да донесат по едно на всеки за сметка на заведението.

Курц отпи от новата си бира и зачака.

— Едно джудже в мръсен мазен шлифер дойде преди три вечери и вчера дойде пак. Първия път Руби е била на бара и джуджето се довлякло тук с някакъв дипломатически куфар, колкото него, тръснало го на бара и попитало за теб. Руби естествено знае, че си излязъл, но не му казала нищо. Казала, че изобщо не е чувала за теб. Джуджето си тръгва. Руби казва на мен. Миналата вечер идва същото това джудже с мръсния шлифер и със същия очукан куфар, само че този път аз бях на бара. И аз не бях чувал нищо за теб. Опитах се да му изкопча името, но то си остави бирата и излезе. Тази вечер не съм го виждал. Приятел ли ти е?

Курц сви рамене.

— Да не би да прилича на Дани де Вито?

— Ами да — отвърна Татко Брус. — Само че изобщо не е сладък като него. И е грозен като смъртта.

— Някой ми каза, че братът на Сами Ливайн ме търсел. Сигурно е той.

— Божичко! — обади се Пърл. — Сами Ливайн също беше гадно джудже.

— Връзвал си дървени трупчета, за да стига до педалите на оня огромен понтиак, дето двамата с Еди Фалко се разкарваха в него — каза Биг Бо и се сепна. — Извинявай, Джо, не исках да ти навявам тъжни спомени.

— Няма нищо — каза Курц. — Отдавна изхвърлих всичко тъжно от себе си.

— Но това джудже Мани Ливайн май не е — каза Татко Брус.

Курц кимна.

Пърл хвана ръката му.

— Сякаш беше вчера, когато всяка вечер идвахте тук със Сам и всички вечеряхме след последния сет, а Сам не пиеше, защото…

— Защото беше бременна — довърши вместо нея Курц. — Да, само че на мен ми изглежда доста отдавна.

Певицата и саксофонистът се спогледаха и кимнаха.

— Рейчъл? — попита Бо.

— При бившия съпруг на Сам е — отвърна Курц.

— Вече на колко е… единайсет, дванайсет?

— Почти на четиринайсет — отвърна Курц.

— Наздраве за доброто старо време — обади се Пърл с прекрасния си глас „цигари и уиски“ и вдигна чашата си.

Всички вдигнаха чашите си.

Нощем беше студено. Докато се прибираше през улиците и паркингите към склада си в кадифените панталони и дънковата риза на София Фарино — разкопчана и незапасана, за да прикрива малкия револвер в колана — Курц си помисли дали да не отиде да спи в офиса. Мазето на порно магазина поне се отопляваше. Но след това реши да не отива. Каква беше онази стара максима? Не сери там, където ядеш. Или нещо такова. Не искаше да смесва бизнеса с бизнеса.

Беше поел по един пряк път през складовете и беше стигнал на шест преки от своя склад, когато в улицата зад него влезе някаква кола. Фаровете осветиха дупките по асфалта.

Курц се огледа. Нямаше нито един достатъчно дълбок вход, в който да се скрие. Имаше някаква бетонна рампа. Можеше да се покачи отгоре й, ако колата тръгнеше да го гази, но не можеше да се скрие под нея. Никакви пожарни стълби. И прекалено голямо разстояние до следващата пресечка, в случай че колата връхлетеше отгоре му.

Курц залитна като пиян и без да се обръща, извади револвера от колана си.

Колата бавно пое по улицата. Ако се съдеше по шума на осемцилиндровия двигател, беше голяма — поне линкълн, а може би и истинска лимузина — и освен това не бързаше. Спря на петнадесетина метра зад него.

Курц спря при бетонната рампа и освободи предпазителя на револвера.

Беше лимузина. Оскъдното улично осветление и предните фарове очертаваха масивен черен силует, обвит в дима от ауспуха като в мъгла. Предната дясна и задната лява врати се отвориха и двама здравеняци излязоха на улицата с ръце на пистолетите под саката.

Курц върна предпазителя на револвера, скри го в длан и тръгна към лимузината. Двамата бодигардове нито посегнаха към оръжията си, нито се приближиха към него, за да го обискират.

Курц заобиколи този, който държеше отворена задната врата, надникна в светлото купе и се качи на задната седалка.

— Добър вечер, господин Курц — каза старецът, който седеше там. Беше облечен във фрак и върху краката му имаше скъпо вълнено одеяло.

Курц седна на седалката срещу него.

— Добър вечер, господин Фарино. — И прибра револвера в колана си.

Бодигардовете затвориха вратите и останаха отвън на студа.