Куфарът

29.

Док застъпваше нощна смяна като пазач чак в единайсет вечерта и Курц трябваше да убие малко време. Беше уморен. Последните няколко дни и нощи се преплитаха в съзнанието му.

Използва част от петстотинте долара, които Арлен беше изтеглила от банкомата — беше обещал да й ги върне в края на месеца — за да напълни резервоара на буика. След това влезе в магазина на бензиностанцията и купи една запалка „Бик“, десет метра конопено въже и четири половинлитрови кока-коли — единствената напитка в стъклени бутилки. Изля колата и напълни бутилките с бензин, като гледаше служителят да не го забележи. След това влезе в тоалетната, свали боксерките си и ги разкъса на парцали. Напъха парцалите в гърлата на бутилките и ги подреди много внимателно в нишата за резервната гума на буика. Все още нямаше конкретен план, но реши, че може да му потрябват при посещението на клуб „Сенека“.

Без бельо определено беше по-студено.

Снегът се опитваше да се превърне в първата за тази година виелица в Бъфало, но улиците бяха почти чисти. Курц слезе от магистралата, паркира в една странична улица и се изкачи до нишата на Пруно. Студената бетонна клетка беше празна. Курц се сети за едно друго място, където можеше да намери стареца, и подкара към разпределителната гара. Беше му по път.

Тук магистралата минаваше над релсите и в заслона на моста беше израснал цял град от кашони, ламаринени покриви, открити огньове и газови фенери. На около километър от градчето пуфтяха и димяха дизелови локомотиви. Мизерният хоризонт на Бъфало се простираше отвъд релсите. Курц слезе по бетонния насип и тръгна от колиба на колиба.

Пруно играеше шах с Татко Соул. Погледът му беше изцяло разфокусиран — беше се надрусал яко с нещо — но това очевидно не снижаваше качеството на играта му. Татко Соул му махна да влезе. Курц трябваше да се наведе, за да се промуши в конструкцията от колове и шперплат.

— Здрасти, Джоузеф. — Плешивият Татко Соул му подаде ръка и Курц я стисна здраво. Татко Соул беше горе-долу на възрастта на Пруно, но в много по-добра форма — той беше един от малкото бездомници, които не употребяваха наркотици и не бяха шизофреници. Солиден, плешив, брадат, винаги с износено сако от туид и пуловер върху двете или три ризи през зимата, с меден глас, професорска мъдрост и — поне според Курц — с най-тъжните очи на света.

Пруно изгледа Курц, като че ли беше извънземен.

— Джоузеф?

Кльощавият мъж изглеждаше по-добре с дебелото кожено яке. „Приносът на София Фарино за бездомниците“ — помисли си Курц и се засмя, защото се сети, че тя му го беше дала също като подарък за бездомник.

— Вземи си една щайга, Джоузеф — избоботи Татко Соул. — Тъкмо сме на ендшпила.

— Ще ви погледам.

— Глупости. Тази игра може да продължи няколко дни. Искаш ли кафе?

Докато възрастният мъж се суетеше около очукания котлон в дъното на коптора, Курц забеляза колко са силни тялото и ръцете му под тънкото сако. Курц нямаше представа откъде крадат електричество, но котлонът работеше и до спалния чувал на Татко Соул имаше и лаптоп. На екрана му се мержелееше някакъв собственоръчно програмиран скрийнсейвър с фрактални мотиви и заедно с газовия фенер внасяше уют в тясното помещение.

Татко Соул и Курц пиеха кафе, а надрусаният Пруно от време на време притваряше очи и се потапяше в някакво свое светлинно представление. Татко Соул задаваше на Курц приятелски въпроси относно последните му единадесет и половина години и Курц се опитваше да му отговаря с известна доза хумор. Сигурно успяваше, защото плътният смях на Татко Соул току изваждаше Пруно от унеса му.

— Е, на какво дължим честта на късното ти посещение, Джоузеф? — запита накрая Татко Соул.

Пруно отговори вместо Курц.

— Джоузеф се сражава с мелници… с една мелница на име Малкълм Кибунте, ако трябва да съм точен.

Рошавите вежди на Татко Соул се вдигнаха.

— Малкълм Кибунте не е вятърна мелница — тихо каза той.

— По-скоро е убиец — каза Курц.

Татко Соул кимна.

— И не само.

— Сатана — добави Пруно. — Кибунте е въплътеният Сатана. — Направи опит да задържи отнесения си поглед върху Татко Соул. — Ти си теологът. Кажи ми откъде произхождаше думата „сатана“, че забравих.

— От иврит — отговори Татко Соул, бръкна в някаква щайга и извади хляб и плодове. — Означава „този, който се противопоставя, противоречи или постъпва като противник“. — Той отмести шахматната дъска и сложи храната пред Курц. — „Вземи си пшеница и ечемик, боб и леща, просо и лимец, и изсипи ги в един съд, и направи си от тях хлябове“ — изрече напевно с плътния си глас. — Йезекиил, четвърта глава, стих девети. — Той разчупи хляба церемониално и подаде едно парче на Курц.

Курц знаеше, че два пъти седмично близката пекарна оставя на паркинга един пикап, пълен с престоял хляб. Бездомниците знаеха разписанието му. Коремът му изкъркори. Не беше ял цял ден. Вдигна очуканото канче с горещото кафе и взе хляба.

— Песен на песните, глава втора, стих пети — продължи Татко Соул, като сложи пред Курц две позагнили ябълки. — „Освежете ме с ябълки.“

Курц не можа да сдържи усмивката си.

— Библията наистина ли препоръчва ябълки?

— Абсолютно — отвърна Татко Соул. — В Левит, глава седма, стих двадесет и трети съветът дори е още по-съвременен: „Не яжте никаква тлъстина…“, въпреки че тук някъде имам малко бекон. Ей сега ще го изпържа.

Курц отчупи от хляба, отхапа от ябълката и отпи от горещото кафе. Това бе една от най-вкусните вечери в живота му.

Пруно премигна и се обади:

— В Левит е казано и да не се яде никаква кръв. Но ми се струва, че Джоузеф има точно това наум по отношение на този сатана Малкълм.

Татко Соул поклати глава.

— Малкълм Кибунте не е сатана… белият човек, който стои зад него, е Сатаната. Кибунте е Мастема от изгубената книга, Юбилеите…

Курц го погледна неразбиращо.

Пруно се прокашля и поясни:

— Мастема е демонът, който заповядал на Авраам да убие сина си.

— Мислех, че Господ го е накарал.

Татко Соул поклати глава много бавно и много тъжно.

— Никой Господ, който си заслужава да бъде почитан, не би го сторил, Джоузеф.

— Юбилеите е апокрифна книга — обърна се Пруно към Татко Соул. И след това сякаш се сети за нещо съвсем очевидно. — Diabolos. Това е гръцката дума за „този, който хвърля нещо върху нечия пътека“. Малкълм Кибунте е диаболичен, но не е сатана.

Курц отпи от кафето.

— Пруно ми изпрати един списък за четене преди да вляза в Атика. Не ми се стори много дълъг, но работих по него почти десет години и още не съм стигнал до края.

— Sapienta prima est stultitia caruisee — каза Пруно. — Хораций. „Разпръсването на глупостта е начало на мъдростта.“

— Фредерик е голям специалист по списъците с цел самоусъвършенстване — захили се Татко Соул.

— Кой е Фредерик? — попита Курц.

— Аз бях — отвърна Пруно и отново затвори очи.

Татко Соул впери поглед в Курц.

— Джоузеф, знаеш ли защо Малкълм Кибунте е агент на Сатаната и защо белият човек зад него е самият Сатана?

Курц поклати глава и пак отхапа от ябълката.

— Яба — каза Татко Соул.

Думата му се стори позната, но съвсем слабо.

— И това ли е на иврит? — попита.

— Не. Това е вид метамфетамин, като спийд, но с мощта и привикването на хероина. Яба може да се пуши, да се гълта и да се инжектира. Всеки отвор може да стане двери към рая.

— Двери към рая — повтори Пруно, но беше очевидно, че вече не е част от разговора.

— Дяволска дрога — каза Татко Соул. — Истински убиец на цели поколения.

Яба. Да си вкараш яба. Ето откъде го беше чувал. Някои от младите затворници го използваха. Курц никога не беше проявявал интерес към пристрастяванията на другите. Освен това в затвора имаше огромно разнообразие от наркотици.

— Значи Кибунте търгува с яба?

Татко Соул бавно кимна.

— Първо тръгна с обичайните — крек, метедрин, спийд, ангелски прах. Но през последните осем-девет месеца яба потече от клуб „Сенека“ и заля улиците. Наркоманчетата я купуват евтино, но с времето им трябва все повече и по-често. Цената се качва бързо до година — или по-малко — и тогава цената е смърт.

— Откъде идва тази яба? — попита Курц.

— Това е най-интересната част. Идва от Азия — от Златния триъгълник — но употребата е ограничена основно в Щатите. И изведнъж се появява навсякъде в Бъфало, и то в огромни количества.

— Фамилиите ли?

Татко Соул разпери огромните си ръце.

— Мисля, че не. Колумбийците контролират търговията с наркотици от десетилетия, но през последните години фамилиите отново излязоха на сцената и работят заедно с колумбийците, за да регулират потока от производни на опиума. Тази внезапна поява на ябата, колкото и да е доходоносна, не ми изглежда като част от плана на организираната престъпност.

Курц допи кафето си, остави канчето и каза:

— Фамилията Фарино. Някой от фамилията Фарино снабдява Малкълм. Възможно ли е да идва от Ванкувър? Кой във Ванкувър… — Курц спря насред изречението.

Татко Соул кимна.

— Господи! — прошепна Курц. — Триадите? Те контролират вноса на наркотици в Северна Америка през Западния бряг и имат цял куп лаборатории за метедрин… но защо ще снабдяват една тукашна мафиотска фамилия? Триадите са във война с фамилиите от Западния бряг…

Курц се замисли. Някъде в картонения град някакъв старец се разкашля жестоко, след което притихна. Накрая Курц каза:

— Господи! Обирът на арсенала в Дънкирк.

— Мисля, че си прав, Джоузеф — избоботи Татко Соул, след което затвори очи и занарежда монотонно: — „Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.“ Послание до Ефесяни, глава шеста, дванайсети стих.

Курц продължаваше да размишлява.

— Боя се, че моята борба ще бъде против плът и кръв, както и против началства и власти.

— А-а… Значи отиваш на бой срещу шибания клуб „Сенека“.

— И изобщо нямам представа как да се добера до Малкълм Кибунте.

Пруно отвори очи.

— Коя книга от моя списък ти хареса най-много, но разбра от нея най-малко, Джоузеф?

Курц се замисли за миг.

— Май че първата. Илиадата.

— Може би решението ти се крие в тази притча.

Курц не можа да не се усмихне.

— Мислиш, че ако построя един голям кон и се скрия в него, Малкълм и момчетата му ще ме вкарат в клуб „Сенека“, така ли?

— O seculum insipiens et inficetum — каза Пруно и не преведе думите си.

Татко Соул въздъхна.

— Сега цитира Катул: „О, глупава и просташка епоха“. Като видя Фредерик в това състояние, все се сещам за коментара на Теренций: „Ille solus nescit omnia. — Само той е неук за всичко“.

— А, така ли? — Пруно прикова Татко Соул с див поглед. — Nullum scelus rationem habet… — и посочи Курц. — Has meus ad metas sudet oportet equus…

— Глупости — отвърна Татко Соул. — Dum abast quod avemus, id exsuperatre videtur. Caetera, post aluid, guum contigit, illud, avemus, Et sitis aequa tenet!

Пруно премина на нещо прилично на гръцки и се разкрещя.

Татко Соул му отвърна на иврит. Хвърчаха слюнки.

— Господа, благодаря за вечерята и за разговора. — Курц се надигна и излезе през ниската врата.

Двамата мъже вече се караха на някакъв тотално непознат език. Изобщо бяха забравили за присъствието му.

Курц си тръгна.