Куфарът

11.

Курц седете в кабинета в Центъра за обществено наблюдение, гледаше полицейската служителка през очуканото бюро и си мислеше, че е хубава като калинка.

Казваше се Пег О’Тул. Той рядко използваше определения от рода на хубава като калинка, но госпожица О’Тул беше точно такава. Тридесет и няколко годишна, поне на вид, но със свежа луничава кожа и яркосини очи. Червена коса — не изумителната червена коса на Сам, а огненорижа — падаща по раменете на естествени вълни. Малко по-пълна от съвременните стандарти, което доставяше безмерно удоволствие на Курц. Един от любимите му изрази бе този на Том Улф, който описваше болезнено слабите модни девойки на Ню Йорк като „обществени рентгени“. Курц съвсем между другото се зачуди какво ли ще си помисли за него полицай Пег О’Тул, ако й каже, че е чел Том Улф. След това се зачуди какво му става, че се чуди точно това.

— И така, къде живеете, господин Курц?

— Тук-там. — Отбеляза си, че не го нарече снизходително на малко име.

— Трябва да имате постоянен адрес. — Тонът й не бе нито фамилиарен, нито студен, просто професионален. — През следващия месец трябва да ви посетя и да се уверя, че живеете в условията, при които сте освободен предсрочно.

Курц кимна.

— В момента живея в Мотел 6, но си търся постоянно жилище. — Не мислеше, че ще е умно да й каже за изоставената хладилна сграда, походното легло и взетия на заем спален чувал, които понастоящем наричаше свой дом.

Госпожица О’Тул си отбеляза нещо.

— Търсите ли си вече работа?

— Намерих си.

Тя вдигна леко вежди. Бяха плътни и с цвета на косата й.

— Развивам собствен бизнес.

— Така няма да стане — каза Пег О’Тул. — Разкажете ми с подробности.

Курц кимна.

— Направих агенция за разследвания.

Полицейската служителка потупа долната си устна с химикалката.

— Господин Курц, много добре знаете, че никога повече няма да получите разрешително за частен детектив в щата Ню Йорк и че е незаконно да притежавате и да носите огнестрелно оръжие, както и да се събирате с криминално проявени лица, нали?

— Да — отвърна Курц и понеже полицейската служителка не каза нищо, продължи: — Фирмата е законно регистрирана — „Суитхарт Сърч“.

Госпожица О’Тул сдържа усмивката си.

— „Суитхарт Сърч“ ли? Да не е нещо като агенция за запознанства?

— Нещо подобно. Това е услуга, базирана на интернет. Секретарката ми и аз работим на компютрите през деветдесет и девет процента от времето.

Полицейската служителка почука белите си зъби с горния край на химикалката и каза:

— В Мрежата има стотици фирми за такива услуги.

— Точно това каза и моята секретарка Арлен.

— И защо мислите, че точно вие ще направите пари?

— Първо, защото се осланям на усещането си, че има сто милиона, родени по времето на бейбибума, които наближават пенсионна възраст и са готови да се отърват от настоящите си съпрузи и съпруги и сигурно все още си падат по гаджетата си от гимназията. Нали се сещате — спомените от първото натискане на задната седалка на „Мустанг“ 66-а, такива неща.

Госпожица О’Тул се усмихна.

— Мустанг 66-а няма задна седалка.

„Не се прави на интересна — помисли си Курц, — просто е информирана.“

Той кимна.

— Харесвате ли стари мустанги?

— Не сме тук, за да обсъждаме предпочитанията ми относно старите коли. И защо тези застаряващи бейбибумъри ще потърсят вашите услуги? В Мрежата има и безплатни сайтове за издирване на стари съученици.

— Да. Но Арлен и аз сме по-дейни. — Той млъкна. — „Дейни“ ли казах? Господи, мразя тази дума. Арлен и аз сме по-… изобретателни.

На лицето на госпожица О’Тул за втори път се изписа лека изненада.

— Всъщност ние преравяме старите училищни албуми, намираме хората, които са били популярни сред съучениците си по онова време — започнахме от шестдесетте — и изпращаме информацията на бившите им съученици. Нали разбирате: Питали ли сте се някога какво стана с Били Бендърбикс? Открийте с помощта на „Суитхарт Сърч“ — ей такива глупости.

— Наясно ли сте със законите за опазване на личната тайна?

— Да. Малко от тях важат за интернет. Ние просто издирваме тези бивши съученици с помощта на обикновените търсачки и им изпращаме запитване по имейла.

— И става ли?

Курц сви рамене.

— Работим от няколко дни, но вече имаме неколкостотин попадения. — Той замълча. Знаеше, че също като него полицейската служителка няма желание да си губи времето в празни приказки, но все пак искаше да сподели с някого историята, а в живота му нямаше друг подходящ човек. — Искате ли да ви разкажа за първия ни опит?

— Моля.

— Ами през последните няколко дни с Арлен събираме стари училищни годишници от цялата страна. Едни намираме в Мрежата, други поръчваме по пощата, но все пак започнахме с района на Бъфало — с истински училищни албуми — и така, докато натрупаме солидна база данни.

— Звучи разумно.

— И вчера бяхме готови да започваме. Аз й казах: Дай да изберем някой случаен, който да е първият господин или госпожа „Самотно сърце“. Арлен взе един албум от купа — Кенмор Уест, 1966 — и го отвори. Аз забодох пръст в страницата, без да гледам. Името на мъжа беше странно, но реших, че това няма значение. Арлен започна да се смее…

Изражението на О’Тул не издаваше нищо, но си личеше, че слуша.

— Улф Блицър — каза Курц. — Арлен ми вика, че съучениците му със сигурност знаят какво става с него и аз я питам защо, а тя почва да ми се смее на мен…

— Вие не знаете ли кой е Улф Блицър? — попита О’Тул.

Курц отново сви рамене.

— Предполагам, че е станал известен, докато съм бил в затвора, а там не гледах много Си Ен Ен.

О’Тул се усмихваше.

— Както и да е — продължи Курц, — Арлен спря да се смее, обясни ми кой е Улф Блицър и защо изборът ми не е подходящ, след което взе годишника на гимназията в Уест Зенека. Отвори го и посочи една снимка. Пак мъж. Тим Ръсърт3.

О’Тул се засмя на глас.

— Този път от Ен Би Си.

— Да. И за него не бях чувал. Арлен вече припадаше от смях.

— Интересно съвпадение.

Курц поклати глава.

— Не вярвам в съвпадения. Арлен си правеше майтап с мен. Тя има малко странно чувство за хумор. Най-накрая избрахме един от района на Бъфало, който не беше известен журналист, и…

Телефонът иззвъня.

О’Тул го вдигна и Курц почувства известно облекчение от прекъсването. Вече умишлено говореше глупости.

— Да… да… добре — каза О’Тул — Разбирам. Добре. Добре. — Когато затвори, Курц реши, че погледът й е по-студен.

Вратата се отвори с трясък. Едно ченге на име Джими Хатауей от отдел „Убийства“ — и друг по-млад полицай, когото Курц не познаваше, нахлуха с насочени деветмилиметрови глокове. Курц извърна поглед към Пег О’Тул, която беше извадила един „Зиг Про“ от чантата си на пода и го държеше насочен право в лицето му.

— Ръцете зад главата, задник! — изкрещя Хатауей.

Сложиха му белезници, претърсиха го за оръжие — беше чист естествено, защото да се явиш въоръжен на първата си среща с наблюдаващия полицейски служител определено не беше умна идея — след което го изправиха с лице към стената и по-младият полицай извади от джобовете му монети, ключовете за колата и ментови бонбони.

— Повече няма да видиш тоя нещастник — обърна се Хатауей към О’Тул, докато блъскаше Курц към вратата. — Връщаме го в Атика и този път няма излизане.

Курц успя да хвърли последен поглед на О’Тул преди поредният удар в гърба да го изблъска в коридора. Тя беше оставила пистолета си. Изражението й беше непроницаемо.