Куфарът

25.

„Тъпанарите са влезли през предната врата и сега са в асансьора. Сигурно ще се опитат да ме подплашат да сляза долу.“

Курц не знаеше кои са тези тъпанари, но беше прекарал от предната и задната врата найлонови корди, които стигаха до спалната му клетка на шестия етаж, и всяка от тях беше вързана за по една тенджера, с камъчета на дъното. Беше се раздрънчала тенджерата за предната врата. Курц се измъкна от спалния чувал точно за две секунди, в следващите десет секунди нахлузи обувките и кожените си ръкавици, извади двата пистолета от сака си и излезе в тъмния коридор — и сега стоеше там и чакаше. Отвратителното стържене на асансьора говореше само за себе си.

Курц нямаше очила за нощно виждане, но погледът му отдавна се беше приспособил към оскъдната светлина на града, проникваща през дупките на тавана и през шахтата на асансьора. Той заобиколи внимателно купчините боклук и локвите и бързо се придвижи към шахтата.

Вратите на асансьора по принцип не трябваше да се отварят, когато кабината не е спряла на етажа, но поради някаква известна само на тях и на господ причина строителите бяха оставили всички врати широко отворени и ги бяха препречили само с по една яркооранжева пластмасова лента. Курц клекна до лентата и зачака. „Асансьорът може да е заблуда. Може да се качват по стълбите.“ От мястото, където беше клекнал, се виждаше отворът на северното стълбище.

Някой шепнеше високо в асансьора.

Когато покривът на кабината стигна етажа му, Курц стъпи отгоре и коленичи на едно коляно с по един пистолет във всяка ръка. Гледаше да не вдига шум, но стърженето на кабината, скърцането на въжетата и ревът на мотора щяха да заглушат дори тропот на подковани ботуши.

Асансьорът не спря на неговия етаж, а продължи до най-горния, седмия. Вратата на огромната кабина се отвори и отвътре излязоха трима мъже — продължаваха да си шепнат.

Курц и преди се беше качвал на покрива на асансьора и знаеше, че в гипсовата стена има дупка, през която може да вижда какво става в мецанина на седмия етаж. Знаеше за дупката, защото преди няколко дни я беше пробил сам с един лост. Вдясно от него имаше друга, покрита с картон дупка, която пак той беше направил в западната стена на асансьорната шахта. От опит знаеше, че може да излезе от дупката и да скочи върху скелето на стената само за пет секунди.

Седмият етаж беше по-светъл от долните шест: колкото и да беше мръсен стъкленият покрив, все пак пропускаше известна част от нощната светлина на града. Тук стените бяха избити, за да се оформят мезонетите, и отворът на атриума беше препречен само с поставени от стена до стена шперплатови плоскости. Курц виждаше тримата мъже много добре, въпреки че те самите явно имаха проблеми с виждането.

„Тия пък какви са?“ — помисли си. Беше очаквал Малкълм и хората му и нямаше никаква представа кои са тези дебели бели идиоти. Веднага разбра, че не са бодигардовете на Фарино: донът никога не би наел биячи с толкова нескопосани подстрижки и шестдневни бради. И въпреки арсенала си не приличаха на ченгета.

И тримата бяха огромни и дебели и кевларените жилетки под военните якета подчертаваха гротескно туловищата им. Бяха въоръжени до зъби с автомати с включени лазерни мерници, чиито лъчи се виждаха съвсем ясно във влажния прашен въздух. И тримата си бяха сложили очила за нощно виждане.

Нечие радио изпращя. Най-високият от тримата го включи, докато другите двама обхождаха помещението с лазерните си мерници. След секунда Курц се зачуди дали не е нападнат от армията на Конфедерацията.

— Уорън?

— Кажи, Андрю? Нали ти казах да не се обаждаш, освен ако не е важно?

— Всичко наред ли е горе при вас, Уорън?

— По дяволите, Андрю. Току-що се качихме. Айде млъквай и се обади само ако ние ти се обадим или ако го видиш. Ние ще го подгоним към тебе.

Курц пъхна кимбъра в кобура под мишницата си и извади от джоба си тежкия бокс.

Най-високият от тримата изключи радиото и махна на другите двама да се разделят и единият да тръгне към западния мецанин, а другият — към източния. Курц наблюдаваше дебелаците, които се размърдаха в пародийна военна крачка — препъваха се в купчините строителни отпадъци, псуваха, когато стъпваха в локвите, и през цялото време се бореха с апаратите за нощно виждане.

Уорън остана до асансьора — въртеше карабината си, на чиято цев имаше гигантски заглушител. Лазерният лъч щъкаше наляво, надясно, нагоре, надолу. Уорън се обърна, увери се, че между него и асансьора няма никого, и се облегна на стената.

Радиото отново изпращя.

— Какво искаш? — попита ядосано Уорън.

— Тука няма нищо. С Дъглас сме на стълбите в другия край.

— Проверихте ли всички стаи?

— Да. На тоя етаж няма врати.

— Добре. Слизайте надолу. Проверете шестия етаж.

— Ти няма ли да дойдеш, Уорън?

— Ще стоя тук, докато не прочистите шестия етаж. Нали не искате да се сблъскаме в тъмното?

— Не искаме.

— Значи обадете ми се като свършите и ще сляза, след това ще проверите долния и така докато не намерим това копеле и не го подгоним към Андрю. Ясно ли е, Дарън?

— Да.

Друг глас.

— Дарън, Дъглас, Уорън? Всичко наред ли е?

Три гласа едновременно:

— Млъквай, Андрю.

Докато траеше раздумката, Курц безшумно отмести картона от дупката и излезе от шахтата на асансьора.

Дървенията под краката му изскърца. Уорън понечи да се обърне, но Курц го халоса с еднокилограмовия бокс.